Google+ Followers

Tuesday, November 15, 2016

покана за четвъртък



В четвъртък, 17 ноември, ще бъде отбелязан световният ден на философията, който се чества всеки трети четвъртък от ноември по инициатива на ЮНЕСКО.
Тогава - по съвпадение - ще говорим с г-жа Мимоза Котова-Димитрова на семинара "Психоанализа и литература: ЕДИП" от 18 часа в най-хубавата библиотека в Ректората - общата филологическа библиотека на последния етаж на Гълъбарника.

Плакатът за събитието е на д-р Камелия Спасова.

В рубриката Библиотека на сайта на Асоциацията за развитие на университетското класическо образование е публикуван докладът ми за влиянието на Херодот върху практическата философия на Аристотел, с който участвах в Световния конгрес, посветен на юбилея на Философа, проведен през юли тази година в Атинския университет.

В четвъртък вечерта ще говоря за човешката природа, предопределението и предсказанията за него при Херодот. Това е план-конспект на лекцията, но ще се опитам да говоря не повече от 30 минути. Ще го раздам и като хандаут на хартия. 


                                   Семинар Психоанализа и литература: Едип
                                           17 ноември 2016 г.

Човешката природа, предопределението и предсказанията за него според Херодот

Димка Гичева-Гочева, ФФ, Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Цялостен превод на Петър Димитров и частичен на Доротей Гетов

1.     Теономност и относителност в историята на Херодот. Eлините, персите и финикийците имат най-малко три различни версии на разкази за причините: за произхода, за хода и развитието на последователността от събития в тях. Херодот се дистанцира от епоса и митологията. Той ще разказва за действителни събития и действителни лица, за действителни истории и последиците от тях за него и неговите съвременници, поуката от които е, че всичко в човешкия свят е несигурно и изменчиво и че “човешкото благополучие никога не остава на едно място” (І, 5).
       Херодот се заема с разказването на няколко последователни истории за владетели:  историята на Крез и неговия род, историята на Кир и неговия род, историята на Камбис, историята на Дарий, историята на Ксеркс. Все исторически лица, в чиято действителност никой никога не се е съмнявал[i].
      “Понеже божеството – аз изказвам свое мнение – се погрижило те, погинали от пълна разруха, чрез примера си ясно да покажат на хората, че за големи несправедливости боговете отреждат и големи наказания.  ІІ, 120, 10

  1. Предопределението и неговото явяване в съновидения, оракули и личби:  не е в човешката природа да може да отблъсва онова, което носи бъдното, ІІІ, 65, 10-11
        В първата от няколкото подробно разказани лично-родови истории – историята на Крез – се описва как Крез сънувал, че единият от двамата му сина ще загине, улучен от желязно острие. Точно така става малко по-късно, въпреки усилието на Крез да предотврати нещастието. (І, 34-45)
        След това в историята на Кир, Астиаг не веднъж, а два пъти има съновидения с дъщеря си - неприлични, но достатъчно прозрачни като знамения, от които се разбира как нейното дете, сиреч неговото внуче, ще подчини цяла Азия, но и ще му отнеме властта. (І, 107, 108).
        После в историята на Камбис се повествува за това, как той убива брат си, уплашен от едно съновидение.
        Предсказанията на оракулите като пътеводител на човешките дела[ii]. В историята на Крез има и такъв любопитен момент на софистическо усъмняване в тяхната достоверност: пратеници в прорицалищата в Делфи, Абай във Фокида, в Додона; “в светилището на Амфиараос и в това на Трофониос; в земите на Милет, в светилището на Бранхидите; та даже и в Либия в светилището на Амон... На стотния ден от тръгването си от Сарди пратениците му трябвало да попитат прорицалищата какво прави той точно в този момент и само делфийската
Пития “изрекла в шестостъпен стих…
   … прочутото оракулско предсказание: “Ако преминеш през реката, ще разрушиш едно голямо царство”. Крез изтълкувал това по начина, по който искал да го изтълкува – че ще разруши царството, което той ще нападне. Станало обаче обратното. И затова бил виновен не оракулът, а неумението на Крез да разбере диалектически-двусмисленото предупреждение. Не напразно и Хераклит казва, че оракулът нито скрива, нито разкрива, а дава знаци (фр. 93, Плутарх, За предсказанията на Пития.)
       Досущ като в Омировия епос и при Херодот има разкази за чудеса, знамения и личби. Например раждането на тирана Пизистрат било предвестено …(І, 59)
       По-нататък поражението на Крез от персите и залавянето му от Кир било предвещано пък от появата на страшно много змии, които изпълнили предградията на Сарди, но още по-странното било, че конете на лидийците изоставили пасбищата си и започнали да ядат змиите... (І, 78).
       И пак, както от Омир та чак до заника на античността, не може да се мине и без появата и особено без полета на птиците за тълкуване на бъдещето: когато седмината важни перси намислили да ликвидират магите в двореца, тяхното колебание и споровете между тях били прекратени от следната гледка в небето – седем двойки ястреби връхлетели и разкъсали две двойки лешояди... (ІІІ, 76)
  1. Хуманизмът на софистите, Херодот и Тукидид: в най-широкия, етимологичен смисъл на думата – като интерес към човешкостта и човешката природа изобщо; но и като настоятелно подчертаване на несъществеността на различията между човешките същества. В гръцката култура има не малко изразители на противоположното. Солон, Платон, Аристотел – за тях елинството е по-висше от варварството; свободният човек е по-висш от роба, който даже не се мисли като човешко същество; роденият в един град се възприема като по-висш от пришълеца и чужденеца; и разбира се, мъжът се възприема като по-висш от жената.
      Както за Протагор, така и за Херодот и Тукидид такива различия няма, или дори и да ги има като безспорни биологични и биографични детерминанти, от тях не следват някакви съществени обособявания в човешкия род. Напротив, те и тримата поставят темелите на хуманизма, разбиран като интерес към цялата човешкост, към единната човешка природа:
1.     Протагор с настояването за това, че има един-единствен човешки род и че той единствен сред всички живи същества е мяра на всички неща (какъвто е единият най-популярен прочит на Протагор, следващ Платоновия „Теетет”), или че всеки един човешки индивид в целия човешкия род има право на преценка, равноправно-и-равнопоставено-съпоставима с преценките на всеки друг (какъвто е другият прочит на Протагор, следващ интерпретацията, но не и оценката на Аристотеловата  „Метафизика”).
2.     Херодот също неколкократно  и зрелищно-драматургично тематизира проблема за човешката природа:
а) в разговора между атинския законодател и пръв общоелински мъдрец Солон и лидийския владетел Крез (І, 29-33), който завършва с извод, приет от Крез с голямо недоверие и неудоволствие: преди да сме видели как завършва животът на един човек, не можем да го смятаме за щастлив; събитията след това обаче в хода на живота му донасят горчиво потвърждение на казаното от Солон;
б) в епистоларния диалог между коринтянина Люкофрон и сестра му, оставена от Херодот анонимна (ІІІ, 52) за кръвните вражди в едно семейство, на които все пак трябва да се слага край, понеже всички ние сме хора;
в) в разговорите на Ксеркс с чичо му Артабан(ос) (VІІ, 45) и между Ксеркс и Демарет(ос) (VІІ, 101-104); като и в двата разговора има зрелищен мизансцен;
г) в историята на египтянина Амасис и неговия златен леген: издигнал се от един до друг социален статус, от обикновен човек без потекло до царска власт той дал урок на познатите си, които променили отношението си към него (ІІ, 172); и
д) в писмото на Амасис до тиранина Поликрат (ІІІ, 40) за превратностите на съдбата и за несигурността на властта.
       Може много да се спори кой точно текст сред всички тези диалози и писма е по-концептуален и кой е по-сантиментален, кой е банален и в кой от тях има най-неочакван обрат – в разказчето за ридаещия Ксеркс, който на върха на мощта си осъзнава, че само след година от нея може да не остане нищо, или в натуралистичната грубост на историйката за претопения леген, излят впоследствие в статуя на бог. Но все пак несъмненото внушение е от всички тях е: независимо от това дали сме елини или египтяни, атиняни, коринтяни или лакедемонци, перси или лидийци, все пак ние сме крайни и смъртни човешки същества с една и съща несигурна и неизвестна съдба, която може да ни донесе всякакви превратности - да въздигне скромен човек (както става с Амасис), но и да свали всеки владетел от най-голямото възвеличаване и власт (както става с всички царе в повествованието му с изключение на Амасис). Херодотовата История може да се прочете и като антропологическо-политически трактат: хората навсякъде са еднакви и човешката природа винаги и навсякъде е една и съща, но човешките общности, които те създават, достигат и запазват свободата и справедливостта, само там и тогава, когато са основани на принципите исономия и исагория – на равенството пред закона (и неговото върховенството спрямо всички) и на равнопоставеността на всички (букв. „на агората”) в общностния живот.
       Като своеобразно дописване на Херодот, но в далеч по-мрачен и на моменти депресиращ тон Тукидид продължава: човешката природа навсякъде е еднаква. Онова, което на едно място и по едно време се появява под една форма, на друго място и по друго време се показва под друга. Затова да не избързваме с присъдите за примитивизъм и варварство на едни, и културно превъзходство на други – това е поуката и хуманистичното послание на двамата големи историци. Например, човекоядството при масагетите, за което съобщава Херодот, се появява и при елините, за което пък свидетелства Тукидид, и по-точно при потидейците, озверели и обезумели от глад при една продължителна обсада в първата фаза на войната... ( ІІ,70).
      Точно поради това освен за „човешка природа” Тукидид достатъчно често говори и за човешкото,  като употребява специален обобщаващ абстрактен термин за това – разбира се в ед.число, среден род [1].
  


[1] Пълният превод е дело на Петър Димитров и е редактиран от Георги Михайлов. ДИНИ, С., Част І, 1986, Част ІІ, 1990. Предговор Богдан Богданов. Второ издание на пълния превод С., 2010, НБУ.  Частичният превод е в изданието “Херодот. Исторически новели”, С., 1982, Народна култура, превод Доротей Гетов. Редакция и предговор Петър Димитров.




[i] Подробни анализи на всички тези големи родови истории и на техния литературно-културен контекст прави Богдан Богданов в редица свои текстове: Атическата историография като идеология и литература. В: Мит и литература, С., Наука и изкуство, 1985; в предговора към цитирания пълен превод на Историята Историкът и писателят Херодот; в Нещастието на властника. В: Европа. Разбирана и правена. С., Планета 3, 2001. Вж. и Karl Reinhart. Vermaechtnis der Antike. Gesammelte Essays zur Philosophie und Geschichtschreibung. Hrsg. Von Carl Becker. Vandenhoech&Ruprecht, Goettingen, 1960. Herodots Persergeschichten, Gyges und sein Ring, S.133 – 183.

[ii] Оракулите и тяхната функция в гръцката история и историография са интерпретирани по различен начин от класически и модерни автори. Вж. например Франсоа Артог. Свидетелят и историкът. В: История, разказ, памет. Съст. и научна редакция Ивайло Знеполски. Дом за науките за човека и обществото. С., 2001. с.178 и сл. 
Интересно е наблюдението на Хегел за взаимопредполагането на полисната демокрация в нейния първоначален период и допитването до оракулите: “Във връзка с демокрацията във вида, в който е съществувала само в Гърция, се намират оракулите. За самостоятелни решения е нужна изработена субективност на волята, определяна от ясни причини; но гърците още не са притежавали такава мощ и сила на волята... при по-нататъшното развитие на демокрацията виждаме как в най-важните моменти хората вече не се обръщат с въпроси към оракулите, а решаващо значение са имали особените мнения на народните оратори”. Хегел. Философия на историята. ІІ. Духът на Европа. С., Евразия, 1995, с.48-49.

No comments: