сбогом на държавника-философ

    От няколко часа вече държавникът-философ Желю Желев е новопредставен в Господа. Дано Той да всели душата му в места злачни и прохладни, откъдето е изчезнала всяка болка, скръб и въздишка! Нека да почива в мир!

    Когато искаме да си припомним неговата забележителна биография на истински философ, истински дисидент, истински гражданин, истински политик и истински държавник, имаме няколко негови книги, но може би най-важната от тях е мемоарната "Въпреки всичко. Моята политическа биография", издадена преди 10 години, през 2005, от "Colibri".

    637 страници автобиографичен разказ, но и много, много документи, напр. изцяло цитирани протоколи от заседания на Партийната организация на Философския факултет около първата му самостоятелна аспирантска работа и нейното прекратяване - изследването-критика на Лениновото определение на материята; и множество други документи и снимки, представящи трудния му жизнен път на човек, който винаги е бил себе си. Историята на нашата страна от втората половина на ХХ век, разказана през житейската съдба на един от най-честните нейни мислители и безкористни, самопожертвователни мъже на политическия дълг и достойнство. 

     
      Най-известната книга на държавника-философ, която изземаха от книжарниците и библиотеките през есента на 1982 г., точно когато започвах следването си в специалност Философия на Софийския Университет. Това, разбира се, е нейното второ издание от 1990 г., след унищожаването на първото и обявяването на книгата за несъществуваща!
       Имах тази книга още през лятото на 1982 г. и веднага я прочетох. Бях я получила като подарък от неговия племенник Иван, с когото се бяхме запознали покрай нашата любима обща учителка по философските дисциплини, изучавани в гимназията - незабравимата Елена Велкова. Тя също напусна този свят на 79 години, през май 2012 г. - любимата Учителка, която повлия върху най-важния избор в ученическите ми години, избора на образование.

      Ако искаме да разберем повече за философа Желю Желев, трябва да прочетем две негови книги, без които представата ни за него ще е едностранчива - едната е "Релационна теория на личността", издадена през 1992 г. от ИК "Цанко Церковски", а другата е "Модалните категории", от 1974 г. По-ранната книга, за модалните категории вероятност, действителност и възможност, е всъщност неговата първа докторска дисертация, написана след като ръкописът за епистемологическите недостатъци на ленинистката теория на възприемането на материята остава само апокрифно разпространяван текст. Този текст, впрочем, така и все още не е видял бял свят, и все още е непубликуван.
       Въпреки изселването, петгодишното въдворяване в селото на любимата му съпруга, доносите срещу него и непрекъснатото следене и подслушване, въпреки пречките от всякакъв административен и процедурен характер, въпреки мракобесните апаратни ходове на специализираните научни комисии и ВАК, Желю Желев става кандидат на философските науки с изследването на модалните категории, а релационната теория на личността е неговият голям докторат.

   В тази книга, издадена от изд. "Христо Г. Данов" през 1996 г., са публикувани почти всички негови президентски речи - и от първия му частичен мандат, който започна от избирането му на 1 август 1990 г. от Великото народно събрание, и почти всички речи от втория му мандат - всъщност първият цялостен мандат на президент, избран в преки избори, от почти 3 милиона гласоподаватели.

 

      Една снимка от предпоследния път, когато го видях и имах честта да повървя редом с него - на шествието по случай 120-та годишнина на нашия Университет, на 25 ноември 2008 г.
      Първият ми многочасов разговор с него беше на 31 юли 1983 г. на сватбата на Иван и Румяна, а вторият - през зимата на 1984 г. в сладкарница "Пролет".
      Тези два многочасови разговора и всички негови философски и политически произведения, които съм чела внимателно и с интерес, изградиха много от моите светогледни убеждения, конкретни позиции при едни или други бури в държавата, Философския факултет и Университета, както и сигурно част от моя бунтарски характер. Защото имах пред себе си този пример - примерът на един превъзходен философ и далновиден, прозорлив държавник, на мислителя, безкомпромисно отстояващ личната си изследователска и теоретична позиция според гласа на собствената си съвест, а не според догмите на конюнктурния идеологически конформизъм. Точно това ни трябва и днес: да пишем и говорим, да преподаваме и изследваме според гласа на собствената ни съвест, а не според догмите на конюнктурния идеологически конформизъм.
       Желю Желев е Човекът, който със живота си показа, че търсенето на истината е незаменимо и че за него не само пише в книга втора на "Метафизика"-та на Аристотел, но и че се срещат хора, колкото и малко да са те, които могат да покажат как се прави това: дори и това себеотрицателно търсене на истината да трябва да се заплати с години живот на село и изкарване на прехраната с риболов в селската река.

        Президентът Желев  е политикът-мъдрец, който е сред малцината от мъжете в нашата политическа класа, показали наистина класа. Преодоля капаните на властолюбието и не се вкопчи в президентската позиция, макар че можеше да го направи. Съгласи се на честно състезание, предварителните вътрешни избори през 1996 г., а след това сам се оттегли.
Даде път за кариерното развитие по най-високите етажи на властта на мъж, по-млад от него!
   
       Не само тогава, но и във всичките си действия след това показа мъдрост, самоограничение и самоотграничаване от властта, каквито много рядко се срещат.

       Неговите човешки, дианоетически и политически добродетели, с които ще го запомня и които винаги са предизвиквали възхищението ми, са много, но най-впечатляващите от тях са мъдростта, човечността, скромността, аналитичността на теоретичното му мислене, далновидността за процесите у нас и по света в дългосрочна перспектива, диалогичността, миротворството, прозорливостта, решителността и смелостта, огромното чувство за обществен дълг и държавническа мисия.

        Наистина беше философ-и-държавник.
       
        Бог да го прости и нека да почива в мир!

за свободата и светотатството

   Не знам дали някога ще станем пълнолетни. Много неща в нашия опит ни убеждават, че историческото събитие Aufklaerung не ни е направило пълнолетни; и че все още не сме такива. Все пак, струва ми се, може да се придаде определен смисъл на подобно критическо питане върху настоящето и върху нас самите, което Кант формулира, разсъждавайки над  Aufklaerung. Струва ми се, че това е бил начин на философстване, нелишен от важност и резултатност през последните два века. Критическата онтология на нас самите трябва да бъде разглеждана не, разбира се, като някаква теория, доктрина или пък постоянен корпус от натрупващо се знание; тя трябва да бъде схващана като нагласа, като еthos, като философски живот, в който критиката на онова, което сме, е едновременно исторически анализ на поставяните ни граници и опит за тяхното възможно прекрачване.
   Тази философска нагласа трябва да се преобразува в работа по разнообразни проучвания; тяхната методологическа споеност е в едновременно археологичното и генеалогично изследване на практики, разглеждани като технологичен тип рационалност и същевременно като стратегически игри на свободите; тяхната теоретична споеност е в определянето на своеобразните исторически форми, в които е било проблематизирано нашето постоянно съществуващо отношение към нещата, към другите хора и към нас самите. Тяхната практическа споеност е в полаганата грижа историко-критическата рефлексия да бъде поставена на изпитание в конкретните практики. Не знам дали днес трябва да се твърди, че критическата работа все така предполага вяра в Просвещението; струва ми се, че тя все така изисква работа над нашите граници, тоест търпеливо усилие, което придава форма на нетърпението ни за свобода.

                                     Мишел Фуко. Що е просвещение? (1984, с. 75-76 на цит. изд.). 

В: Просвещение и критика. ИК "Критика и хуманизъм", С., 1997 г. Антология, включваща текста на Кант "Отговор на въпроса: "Що е просвещение?" , преведен от Димитър Денков, и три работи на Мишел Фуко, "Що е критика?" (1978), превод на Антоанета Колева; "Що е Просвещение?" от 1983 г., превод на Владимир Градев; и "Що е Просвещение?" от 1984 г., преведена от Антоанета Колева.

     Няма как. Да опитаме да помислим и за изговорим травмите около неосмислеността на понятието за свободата.
     Жестокото убийство на няколко карикатуристи-присмехулници в Париж и събитията след тях, както и преобладаването на едностранчивите коментари показа, че отдавна са преминати граници, които може би никога не би трябвало да се прекрачват. Но те са прескочени и то отдавна, и може би вече е много късно. Може би тези размишления са наистина "несвоевременни размишления", защото лентата на историята не може да се върне назад. Човешката история се връща назад и времето сменя своята посока, заедно с обратното завъртане на космоса, само в апокалиптичния мит на Платон в "Държавникът". Не и в нашия свят.
   
     Що е свобода?
     През изминалите две седмици от екзекуцията на карикатуристите толкова много се говореше за свобода. И все по начин, който предлагаше и внушаваше едно като че ли всеобщо споделено и всеобщо прието, универсално, космополитно разбиране за човешката свобода.
     Но няма такова.
     Медийната канонада ни засипваше със "свобода на словото", "свобода на словото", "свобода на словото", а всъщност ставаше дума за слово на омразата и за изображения-оръжия на оскърблението.
      Как ще говорим за свободата, без да я определим. Нали уж тя е една от най-висшите човешки ценности, при това в култура и цивилизация, която претендира за водещо място сред останалите.

      Ако потърсим генеалогията в археологията на понятието за свобода, ще трябва да започнем с Херодот. В онези две знаменити истории, която той разказва в книга VII. В първата от тях става дума за доброволната саможертва на двама елини, на спартанците Спертиас и Булис, които сами отишли в Суза и сами се предали, за да бъдат екзекутирани като разплата за убитите персийски големци (134-136). Въпреки че били обречени на смърт, те отказали да паднат по очи пред Ксеркс. В това разказче има едно делинеативно определение-разграничение, в което се казва какво свободата не е, но и едно позитивно определение: свободата е върховенството на закона. Няма свобода без подчиняване на закона. Свободата е това да не робуваш на чужд господар и да не падаш ничком дори и пред великия персийски цар като пред бог. Тяхното помилване или смърт е зависело от раболепния поклон, но те не са го направили и с това спечелили великодушието на Ксеркс.
       Но още повече свободата е в това да имаш за свой господар закона. Това се казва изрично от Демаретос в разговора му с Ксеркс малко по-напред в книга VII, част 104: Ето как са били свободни и непобедими лакедемонците:
"...бидейки свободни, те не са свободни във всичко - за тях има господар – законът, от който те се плашат още повече, отколкото твоите хора от тебе.'EleÚqeroi g¦r ™Òntej oÙ p£nta ™leÚqero… e„si· œpesti g£r sfi despÒthj nÒmoj, tÕn Øpodeima…nousi pollù œti m©llon À oƒsoˆ sš· "
      Това чува Ксеркс за свободата на елините.
                                        (цитирам превода на Петър А. Димитров в изданието на НБУ от 2010 г.)
 
     За срам на мнозина от наистина много големите антични мислители свободата се мисли от тях като предопределеност и едва ли не като природна даденост. Човекът е свободен или роб по природа. И това трудно е можело да се промени. Едва в късната античност придобива масовост обичаят робите да бъдат освобождавани от господарите си при определени условия.
   

    И когато решим да направим макар и няколко копки в археологията на понятието за свобода, ние можем да го търсим и в залежите на неразчленимата сплав между свободата и закона, или свободата и отговорността, свободата и дълга, както правят някои от античните мислители-стоици, но и в диалектиката на свободата и истината, свободата и вярата, или свободата и необходимостта, свободата и предопределението, свободата и благодатта или милостта, за които са писали толкова много християнски мислители. От Августиновата екзегеза "De gratia et libero arbitrio" до Хегеловата диалектика.
    В историята на европейската мисъл, която ние, днешните европейци, претендираме да е най-високото, до което е достигнала човешката мисъл, няма нито един философ до XIX век, който да е мислил свободата като безусловна и не само концептуално, но и още повече реално необвързана с нищо друго. Напротив. Свободата винаги е била отграничавана, ограничавана и дефинирана: или чрез понятието за закон, както прави още Херодот; или чрез отговорността към полиса, както правят някои от класическите елински историографи, трагици, поети и философи; или чрез понятието за дълга и дължимото, за съдбата и предопределението, както правят гръцките и римските стоици; или в най-екзистенциалния въпрос на християнската антропология, какво можем да си позволим със свободното си произволение и какво ни е дадено по милост Божия.

    Най-важният мислител днес, в актуалния спор, за нас би трябвало да е Имануел Кант. Това е една от непрекъснато самоактуализиращите се задачи пред философията, за която ни напомнят и най-провокативните съвременни френски мислители като Мишел Фуко - да мислим критиката на Просвещението. Ако погледнем още веднъж последното изречение от отговора му на питането за същината на Просвещението, от 1984 г., ще разберем защо.

    Няма как да не погледнем първо към "Критика на практическия разум". Щом Кант е истинският концептуален стожер на онова, което наричаме европейско Просвещение, нека тогава да си припомним какво казва той за свободата там.
    Като за начало си припомняме, че според него за свободата не може да се говори изобщо, безотносително и неопределено, без връзка с каквото и да било, а само по отношение на понятията за добро и зло.

                    В една прегледна таблица, която той е предложил за улеснение на читателите, можем да видим следното. (В нашето издание на БАН, в превода на проф. Цеко Торбов таблицата е на с. 107 и 108. Запазвам курсивите и разредките, но за съжаление не мога съвсем точно да възпроизведа тук мизанпажа. В изданието, както можете да видите, 2-тата и 3-тата част на таблицата са една срещу друга и това има значение):

                          Т А Б Л И Ц А

на категориите за СВОБОДАТА

по отношение на понятията за ДОБРО и ЗЛО

 1.

За количеството

Субективни, според максими (м н е н и я  н а  в о л я т а на индивида)

Обективни, според принципи (п р е д п и с а н и я)

Както обективни, така и субективни априорни принципи на свободата (з а к о н и)

2.

За качеството

Практически правила на д е й с т в и е т о (praeceptivae)

Практически правила на в ъ з д ъ р ж а н е т о  о т  д е й с т в и е (prohibitivae)

Практически правила на изключенията (exceptivae)

3.

За отношението

Към  л и ч н о с т т а

Към с ъ с т о я н и е т о   н а   л и ц е т о

В з а и м о о б р а з н о   на едно лице към състоянието на другото

4.

За модалността 

П о з в о л е н о т о   и   н е п о з в о ле н от о

Д ъ л г ъ т   и   п р о т и в н о т о  н а  д ъ л г а

С ъ в ъ р ш е н   и   н е с ъ в ъ р ш е н   д ъ л г

      В абзаца непосредствено след таблицата Кант отбелязва, че в нея свободата се разглежда като един вид каузалност и чак категориите на модалността (в 4-тата част) започват, при това п р о б л е м а т и ч н о  прехода от практическите принципи към тези на нравствеността, които едва след всичко това могат да бъдат изложени д о г м а т и ч н о чрез моралния закон.

      Сигурно като някаква форма на ирония с читателя последният абзац на с. 108 започва с изречението: "Не прибавям тук нищо повече за изяснение на настоящата таблица, защото тя е достатъчно понятна за себе си."

      Е, да, с такава самозаблуда си е отишъл от този свят професорът от Кьонигсберг, но европейското човечество в началото на ХХІ век вече е убедено, че свободата е ценност, която не е съотнесена към нищо и към никого.
     Вече няма априорно понятие за съотносимост на понятието за човешката свобода.

     Няма идея за Бог и за вяра. Държавите са светски в по-голямата част от териториите на земното кълбо, а институциите в тях са уж изцяло подчинени на публичния разум, правилата и законите. (Макар че напоследък настъпва прелом и както казва Хънтингтън, "Бог се реваншира", започва видим обрат към търсене на святото и свещеното в съвременните светски общества. Тази част от неговата книга, която е озаглавена La revanche de Dieu, е може би най-убедителната.)

     Няма идея за някаква друга истина, извън тази, която научаваме от медиите.

     Няма добро, няма зло. Няма практически правила за въздържане от някои действия (prohibitivae), без които  - както Кант си е въобразявал, очевидно погрешно - не може да има свобода.
     Няма морални и естетически изключения и немислими, абсолютно забранени за извършване в публичното пространство дела. Няма я и идеята от 3-тата група на неговите категории в таблицата: една човешка личност може да бъде свободна само при условие, че е в уважително отношение към други човешки личности.
     Няма и помен от понятие, че в свободните действия, които практически си разрешаваме(praeceptivae), сме длъжни да се съобразим със  с ъ с т о я н и е т о  на лицето, на другия човек и че това трябва да бъде, както казва Кант,  в з а и м о о б р а з н о.
     Сиреч, ако си позволим свободата да се отнесем към някого добре или зле, можем да сме сигурни, че той или тя ще си позволи свободата да ни отвърне с взаимност: на доброто - с добро, но и на лошото - с лошо.


   
                                               

       В още по-ясен и значително по-разбираем изказ това се представя в "Основи на метафизиката на нравите" като:
1. Категоричният императив, който е единствен: постъпвай само според онази максима, чрез която ти можеш едновременно да искаш тя да стане всеобщ закон.
И 2. Практическият императив: Постъпвай така, че да използуваш човечеството както в свое лице, така и в лицето на всеки друг винаги като цел, никога само като средство.
                    превод Валентина Топузова, в изданието, което виждате от 1974 г., с.71 и 83


      Няма и помен от всичко това.
      Медиите и персоните от политическата класа през последните две седмици без никаква критическа рефлексия върху свободата като ценност, въздигната именно по време на Просвещението, ни засипаха почти без изключения с еднозначни тълкувания: свободата е   всеки да може да направи всичко пожелано и мислимо на всеки друг - без оглед на това добро ли е или зло; без нещо да си забрани, без от друго да се въздържи, без да изключи като абсолютно немислимо и недопустимо някаква своя прищявка, каприз или произвол. Гаврата и светотатството, богохулството и извращенията над най-съкровените религиозни чувства на хората, изповядващи две от най-разпространените световни религии, се оказаха еманация на свободата.

      А къде отиде критическата рефлексия?
      Къде потъна критиката на практическия разум?
      Къде се загуби основата на метафизиката на нравите?
      Нали уж точно това мислене беше родило Просвещението в нашата красива и любима, но остаряла Европа?
      Европа ги забрави. Започва да склерозира. Забравя критичния етически фундамент на Просвещението и модерността.
      *
      Някъде далече във времето, в детството на Европа, един от най-прозорливите и гигантски пораснали мислители описва една политейя, в която всеки може да прави каквото си иска и да направи на всеки друг каквото пожелае.
      Разбира се, става дума за Платон и за неговата саркастична картина на анархистичната демокрация и на безусловната свобода в "Държавата". Но поуките от неговата гротеска там са две и са много необходими и днес.
     Едната от тях е, че във всяка политейя, където цари такава разюздана свобода на прищевките и удоволствията на всички спрямо всички и всичко, всъщност управляват няколко "търтеи с жила и няколко търтеи без жила", както той ги нарича. Всяка привидна свръхлиберална демокрация е фасадна демокрация, като зад паравана й се вижда олигархията от неколцина търтеи, които всъщност я управляват, а зад всички неограничени и фалшиви свободи на мнозинството има една много малка групичка от истински свободни управляващи, които си позволяват най-голямото удоволствие: властването над другите.
      Втората поука от гротеската на демокрацията в "Държавата" е още по-стряскаща с предупреждението си: след най-голямото тържество на най-неограничаваните свободи ще настъпи най-страшното робство за човечеството. Най-непоносимите тирании се раждат от най-сладостните и удоволствени анархии.
      Така пише Платон в "Държавата". (Ако на някого му е любопитно да прочете по-подробно нещо от мен за олигархията според Платон и Аристотел, нека да цъкне, например, тук  за олигархията, тимокрацията и демокрацията, или тук, за "фасадната демокрация" в "Държавата")

*
      Този текст няма да е писан от мен, ако не завърша с Аристотел.

     И понеже Ясен Бориславов много уместно напомни в коментара си преди няколко дни в "СЕГА" какво е класическото Аристотелово определение за комедията и смешното, от гл. 5 на "Поетиката" 1449 а 31-35, сега ще си позволя да напомня какво е класическото Аристотелово определение за оскърблението или опозоряването (προπηλακισμος).

     Оскърблението е престъпление.
     Така пише в книга Епсилон на "Никомахова етика", гл. 5, 1131 а 9-10. Оскърблението не е смешно. То не разсмива, а възмущава и - уви - предизвиква ответната престъпна реакция, точно както съвсем абстрактно го е схематизирал и Кант, мислителят-фундамент на Просвещението. Свободата е винаги в з а и м о о б р а з н а според "Критика на практическия разум". Който си е позволил престъпни свободи спрямо други човешки личности и техните най-святи чувства, ги провокира към престъпления спрямо себе си.
      Уви, от едни престъпления се раждат други и както тъжно предрекъл веднъж Горгий в една своя пацифистка реч, произнесена на едни Олимпийски игри : "ако не сложим край на войните и на взаимното изтребление сега, човечеството ще намира все по-силни оръжия и един ден може всички да се самоизтребят, а и природата да унищожат".

       Най-надеждното, което ни остава, е молитвата към Бога за вразумление.

      А за нерелигиозните сред нас мога да го кажа почти с думите на кьонигсбергския мислител, създателят на мисловната вселена на Просвещението на Европа: това, че настояваме за мислене на "религията в границите на самия разум" и гледаме с надежда и упование "към вечния мир", означава, че фанатично трябва да настояваме и за публична употреба на разума, което в случая ще рече: за самоограничаване и самозабрана на онези оскърбителни наши думи и изображения, от които ще се родят само гняв и омраза. Оскърбителното и обидното за други, ако изобщо можем да си ги позволим, можем да споделяме само в частно или лично говорене, сиреч в клюкарене или злословене. Още повече, че според всички световни религии, даже и според онези, които не са свързани с Откровението на Авраамитските, дори и в личните си разговори човек не бива да трови и мърси душата си с това.
      Ако освободим оскърбленията да се ширят свободно в публичната сфера, отвъд юздите на публичния разум и на критичната рефлексия, няма да има вече нито просветена и просвещаваща Европа, нито ценности, нито мир.
     
      Помози Бог!

     

новопрославените православни светци

      През 2013 г. от Светия Синод на Вселенската патриаршия бе прибавен към кръга на светците един забележителен светогорски отшелник, впоследствие болничен свещеник в Атина, сърцевед-изповедник и духовен наставник, основател на манастир и манастирски храм в чест на Преображението Господне в Милеси, недалеч от столицата на Елада - преподобният старец Порфирий Кавсокаливит, по светски Евангелос Байрактарис, роден на 7 февруари 1906 г. в село Агиос Йоанис на остров Евбея.
      Миналата година, през декември 2014 г., първата година от канонизацията му и 23-тата година от кончината му на 2 декември 1991 г. в любимата му монашеска колиба в пустошта Кавсокаливия на Атон, бяха отбелязани навсякъде в православните общности на Елада.
      Книгата за неговия живот и най-забележителните му размисли-проповеди-наставления и духовни завети, споделени с монахините в създадения от него манастир, за радост на българския читател е преведена и издадена на български през 2007 г. от монашеското братство на Зографската света обител в добре познатата на всички поредица.
      Въведението към книгата е написано от игуменията монахиня Теоксения, от името на всички в Христа сестри от манастира, основан от него близо до Атина.

   

                Съвсем наскоро, буквално преди два дни, дойде вестта за причисляването към кръга на светиите и на лика на стареца Паисий Светогорец. Роден е в света, по-точно в Кападокия, на 25 юли 1924 г. с името Арсений Езнепидис. След края на службата в армията и по-точно след края на Гражданската война в Елада в края на 40-те години на миналия век, стремежът му към аскетически живот и стъпването на монашеския път за служене единствено на Бога, го отвеждат първо на Света Гора, а после на Синайската планина.
               Наставник, утешител, лечител, проповедник и пътеводител за нас - лутащите се в безпътица съвременни хора.
               Посветил 28 години от живота си на развитието и укрепването на манастира "Свети Йоан Богослов" до село Суроти, Солунско, в който се представя в Господа на 12 юли 1994 г.

      Първият том от неговите Слова. С болка и любов за съвременния човек, се появи в нашите книжарници през 2007 г.

Вторият том,  Духовно пробуждане, е на разположение на интересуващите се от 2008 г.

  Третият том, Духовна борба, бе публикуван през 2011 г.

Четвъртият том, озаглавен За семейния живот, е също по книжарниците от 2007 г.

      И четирите тома от Слова-та на новопросиялия старец Паисий Светогорец имат предговори от игуменката монахиня Филотея, от манастира, духовно обгрижван и напътстван от него през последните 28 години на живота му.

      Много хубаво е, че имаме нови православни светци и наши молитвени застъпници, които отлично приживе са опознали болките, лутанията и паденията, капаните и клопките пред душата и съвестта на съвременния човек, сиреч пред всички нас. Техните беседи и слова, размисли и напътствия, запазени от онези, които са ги слушали на живо, ще ни водят и сега, а молитвите им - дай Боже! - ще ни закрилят.

     Още по-хубаво е, че можем да ги четем и на нашия език, вече от няколко години.

     За съжаление, в нашето издание на тези пет тома от тази светогорска поредица, която добре познаваме, никъде не е посочено името на преводача - нито на книгата за живота и словата на преподобния Порфирий Кавсокаливит, нито на четирите тома със слова и безценни духовни дарове от новопрославения старец Паисий Светогорец. Посочено е във всяка една от тези книги, че те са оформени от отговорния редактор на поредицата иеросхимонах Василий от Зографската света обител.

     Предполагам, че преводачът, който е положил толкова вдъхновен и плододатен труд, като израз на смирение и скромност не е пожелал да се прочуе с тази си работа.

     И все пак, ако някой има някакви възражения или забележки към превода, към кого да се обърне? Не можем да предполагаме, че една авторска или преводна книга, само защото са съвестно и от сърце написани или преведени от монах или монахиня, не могат да бъдат критически рецензирани и обсъждани - по отношение на техния език, стил, синтаксис, словоред, словно богатство и т.н. Наскоро, например, мярнах на сайта на Православие.бг една много критична и много голяма рецензия за най-новата книга на много продуктивния отец Висарион Зографски, публикувана през 2014 г. Не мога да се изкажа, а и не искам да взема страна по същината в този спор, най-малко защото не съм чела достатъчно внимателно нито книгата на Зографския отец, нито критичния отзив за нея, на който той впоследствие отговори подробно. Но подобни дебати всъщност провокират по-голям читателски интерес и по-внимателно вчитане и в преводните, и в авторските книги.

      Анонимността на преводачите е похвално смирение и завидно бягство от суетата, но то е и някаква форма на без-отговор-ност. Ако някой, не просто недоволен критик, а развълнуван коментатор иска да сподели някакви породени размишления или възникнали питания към преводача, към кого да се обърне? Кой ще отговори?  Анонимността на преводача пресича пътя на обсъждането на превода.

       Но това бяха размишления по принцип и изобщо. 

       И в петте тома, за които се споменава тук, на новопрославените наши православни светци - преподобния Порфирий Кавсокаливит и стареца Паисий Светогорец, виждаме недостижимото старание, взискателната душа и силния дух на преводача, който със съ-причастността си към духовните прозрения на преведените от него и новопросияли в светостта светогорски мъже ни помага и на нас, пребиваващите в изкушенията на света, да се приобщим поне за малко, докато ги четем, към нелесния път на истинската вяра в Христа. 

       Имам две малки бележки, за превода на два топонима в книгата на преподобния Порфирий Кавсокаливит: един град в Южна Африка е споменат и неговото произношение е Дърбан, а също така и името на столицата на остров Лесбос - у нас е по-популярна с името си в женски род: Митилини или Митилена, или Митилина. 

       Завършвам с благодарност към преводача от Зографската света обител, който ни направи съпричастни още преди време към неоценимите слова и на преподобния Порфирий Кавсокаливит, и на стареца Паисий Светогорец.

първа януарска разходка

                              Честита нова година на всички! Да бъде слънчево, ведро, светло, бистро и чисто, бяло и просторно, както беше днес на Витоша! На многая и благая лета!