Google+ Followers

Thursday, January 22, 2015

за свободата и светотатството


   Не знам дали някога ще станем пълнолетни. Много неща в нашия опит ни убеждават, че историческото събитие Aufklaerung не ни е направило пълнолетни; и че все още не сме такива. Все пак, струва ми се, може да се придаде определен смисъл на подобно критическо питане върху настоящето и върху нас самите, което Кант формулира, разсъждавайки над  Aufklaerung. Струва ми се, че това е бил начин на философстване, нелишен от важност и резултатност през последните два века. Критическата онтология на нас самите трябва да бъде разглеждана не, разбира се, като някаква теория, доктрина или пък постоянен корпус от натрупващо се знание; тя трябва да бъде схващана като нагласа, като еthos, като философски живот, в който критиката на онова, което сме, е едновременно исторически анализ на поставяните ни граници и опит за тяхното възможно прекрачване.
   Тази философска нагласа трябва да се преобразува в работа по разнообразни проучвания; тяхната методологическа споеност е в едновременно археологичното и генеалогично изследване на практики, разглеждани като технологичен тип рационалност и същевременно като стратегически игри на свободите; тяхната теоретична споеност е в определянето на своеобразните исторически форми, в които е било проблематизирано нашето постоянно съществуващо отношение към нещата, към другите хора и към нас самите. Тяхната практическа споеност е в полаганата грижа историко-критическата рефлексия да бъде поставена на изпитание в конкретните практики. Не знам дали днес трябва да се твърди, че критическата работа все така предполага вяра в Просвещението; струва ми се, че тя все така изисква работа над нашите граници, тоест търпеливо усилие, което придава форма на нетърпението ни за свобода.

                                     Мишел Фуко. Що е просвещение? (1984, с. 75-76 на цит. изд.). 

В: Просвещение и критика. ИК "Критика и хуманизъм", С., 1997 гАнтология, включваща текста на Кант "Отговор на въпроса: "Що е просвещение?" , преведен от Димитър Денков, и три работи на Мишел Фуко, "Що е критика?" (1978), превод на Антоанета Колева; "Що е Просвещение?" от 1983 г., превод на Владимир Градев; и "Що е Просвещение?" от 1984 г., преведена от Антоанета Колева.



     Няма как. Да опитаме да помислим и за изговорим травмите около неосмислеността на понятието за свободата.
     Жестокото убийство на няколко карикатуристи-присмехулници в Париж и събитията след тях, както и преобладаването на едностранчивите коментари показа, че отдавна са преминати граници, които може би никога не би трябвало да се прекрачват. Но те са прескочени и то отдавна, и може би вече е много късно. Може би тези размишления са наистина "несвоевременни размишления", защото лентата на историята не може да се върне назад. Човешката история се връща назад и времето сменя своята посока, заедно с обратното завъртане на космоса, само в апокалиптичния мит на Платон в "Държавникът". Не и в нашия свят.
   
     Що е свобода?
     През изминалите две седмици от екзекуцията на карикатуристите толкова много се говореше за свобода. И все по начин, който предлагаше и внушаваше едно като че ли всеобщо споделено и всеобщо прието, универсално, космополитно разбиране за човешката свобода.
     Но няма такова.
     Медийната канонада ни засипваше със "свобода на словото", "свобода на словото", "свобода на словото", а всъщност ставаше дума за слово на омразата и за изображения-оръжия на оскърблението.
      Как ще говорим за свободата, без да я определим. Нали уж тя е една от най-висшите човешки ценности, при това в култура и цивилизация, която претендира за водещо място сред останалите.






      Ако потърсим генеалогията в археологията на понятието за свобода, ще трябва да започнем с Херодот. В онези две знаменити истории, която той разказва в книга VII. В първата от тях става дума за доброволната саможертва на двама елини, на спартанците Спертиас и Булис, които сами отишли в Суза и сами се предали, за да бъдат екзекутирани като разплата за убитите персийски големци (134-136). Въпреки че били обречени на смърт, те отказали да паднат по очи пред Ксеркс. В това разказче има едно делинеативно определение-разграничение, в което се казва какво свободата не е, но и едно позитивно определение: свободата е върховенството на закона. Няма свобода без подчиняване на закона. Свободата е това да не робуваш на чужд господар и да не падаш ничком дори и пред великия персийски цар като пред бог. Тяхното помилване или смърт е зависело от раболепния поклон, но те не са го направили и с това спечелили великодушието на Ксеркс.
       Но още повече свободата е в това да имаш за свой господар закона. Това се казва изрично от Демаретос в разговора му с Ксеркс малко по-напред в книга VII, част 104: Ето как са били свободни и непобедими лакедемонците:
"...бидейки свободни, те не са свободни във всичко - за тях има господар – законът, от който те се плашат още повече, отколкото твоите хора от тебе.'EleÚqeroi g¦r ™Òntej oÙ p£nta ™leÚqero… e„si· œpesti g£r sfi despÒthj nÒmoj, tÕn Øpodeima…nousi pollù œti m©llon À oƒsoˆ sš· "
      Това чува Ксеркс за свободата на елините.
                                        (цитирам превода на Петър А. Димитров в изданието на НБУ от 2010 г.)
 
     За срам на мнозина от наистина много големите антични мислители свободата се мисли от тях като предопределеност и едва ли не като природна даденост. Човекът е свободен или роб по природа. И това трудно е можело да се промени. Едва в късната античност придобива масовост обичаят робите да бъдат освобождавани от господарите си при определени условия.
   



    И когато решим да направим макар и няколко копки в археологията на понятието за свобода, ние можем да го търсим и в залежите на неразчленимата сплав между свободата и закона, или свободата и отговорността, свободата и дълга, както правят някои от античните мислители-стоици, но и в диалектиката на свободата и истината, свободата и вярата, или свободата и необходимостта, свободата и предопределението, свободата и благодатта или милостта, за които са писали толкова много християнски мислители. От Августиновата екзегеза "De gratia et libero arbitrio" до Хегеловата диалектика.
    В историята на европейската мисъл, която ние, днешните европейци, претендираме да е най-високото, до което е достигнала човешката мисъл, няма нито един философ до XIX век, който да е мислил свободата като безусловна и не само концептуално, но и още повече реално необвързана с нищо друго. Напротив. Свободата винаги е била отграничавана, ограничавана и дефинирана: или чрез понятието за закон, както прави още Херодот; или чрез отговорността към полиса, както правят някои от класическите елински историографи, трагици, поети и философи; или чрез понятието за дълга и дължимото, за съдбата и предопределението, както правят гръцките и римските стоици; или в най-екзистенциалния въпрос на християнската антропология, какво можем да си позволим със свободното си произволение и какво ни е дадено по милост Божия.

    Най-важният мислител днес, в актуалния спор, за нас би трябвало да е Имануел Кант. Това е една от непрекъснато самоактуализиращите се задачи пред философията, за която ни напомнят и най-провокативните съвременни френски мислители като Мишел Фуко - да мислим критиката на Просвещението. Ако погледнем още веднъж последното изречение от отговора му на питането за същината на Просвещението, от 1984 г., ще разберем защо.

    Няма как да не погледнем първо към "Критика на практическия разум". Щом Кант е истинският концептуален стожер на онова, което наричаме европейско Просвещение, нека тогава да си припомним какво казва той за свободата там.
    Като за начало си припомняме, че според него за свободата не може да се говори изобщо, безотносително и неопределено, без връзка с каквото и да било, а само по отношение на понятията за добро и зло.


                    В една прегледна таблица, която той е предложил за улеснение на читателите, можем да видим следното. (В нашето издание на БАН, в превода на проф. Цеко Торбов таблицата е на с. 107 и 108. Запазвам курсивите и разредките, но за съжаление не мога съвсем точно да възпроизведа тук мизанпажа. В изданието, както можете да видите, 2-тата и 3-тата част на таблицата са една срещу друга и това има значение):

                          Т А Б Л И Ц А
на категориите за СВОБОДАТА
по отношение на понятията за ДОБРО и ЗЛО

 1.
За количеството
Субективни, според максими (м н е н и я  н а  в о л я т а на индивида)
Обективни, според принципи (п р е д п и с а н и я)
Както обективни, така и субективни априорни принципи на свободата (з а к о н и)

2.
За качеството
Практически правила на д е й с т в и е т о (praeceptivae)
Практически правила на в ъ з д ъ р ж а н е т о  о т  д е й с т в и е (prohibitivae)
Практически правила на изключенията (exceptivae)

3.
За отношението
Към  л и ч н о с т т а
Към с ъ с т о я н и е т о   н а   л и ц е т о
В з а и м о о б р а з н о   на едно лице към състоянието на другото

4.
За модалността 
П о з в о л е н о т о   и   н е п о з в о ле н от о
Д ъ л г ъ т   и   п р о т и в н о т о  н а  д ъ л г а
С ъ в ъ р ш е н   и   н е с ъ в ъ р ш е н   д ъ л г

      В абзаца непосредствено след таблицата Кант отбелязва, че в нея свободата се разглежда като един вид каузалност и чак категориите на модалността (в 4-тата част) започват, при това п р о б л е м а т и ч н о  прехода от практическите принципи към тези на нравствеността, които едва след всичко това могат да бъдат изложени д о г м а т и ч н о чрез моралния закон.

      Сигурно като някаква форма на ирония с читателя последният абзац на с. 108 започва с изречението: "Не прибавям тук нищо повече за изяснение на настоящата таблица, защото тя е достатъчно понятна за себе си."

      Е, да, с такава самозаблуда си е отишъл от този свят професорът от Кьонигсберг, но европейското човечество в началото на ХХІ век вече е убедено, че свободата е ценност, която не е съотнесена към нищо и към никого.
     Вече няма априорно понятие за съотносимост на понятието за човешката свобода.

     Няма идея за Бог и за вяра. Държавите са светски в по-голямата част от териториите на земното кълбо, а институциите в тях са уж изцяло подчинени на публичния разум, правилата и законите. (Макар че напоследък настъпва прелом и както казва Хънтингтън, "Бог се реваншира", започва видим обрат към търсене на святото и свещеното в съвременните светски общества. Тази част от неговата книга, която е озаглавена La revanche de Dieu, е може би най-убедителната.)

     Няма идея за някаква друга истина, извън тази, която научаваме от медиите.

     Няма добро, няма зло. Няма практически правила за въздържане от някои действия (prohibitivae), без които  - както Кант си е въобразявал, очевидно погрешно - не може да има свобода.
     Няма морални и естетически изключения и немислими, абсолютно забранени за извършване в публичното пространство дела. Няма я и идеята от 3-тата група на неговите категории в таблицата: една човешка личност може да бъде свободна само при условие, че е в уважително отношение към други човешки личности.
     Няма и помен от понятие, че в свободните действия, които практически си разрешаваме(praeceptivae), сме длъжни да се съобразим със  с ъ с т о я н и е т о  на лицето, на другия човек и че това трябва да бъде, както казва Кант,  в з а и м о о б р а з н о.
     Сиреч, ако си позволим свободата да се отнесем към някого добре или зле, можем да сме сигурни, че той или тя ще си позволи свободата да ни отвърне с взаимност: на доброто - с добро, но и на лошото - с лошо.


   
                                               



       В още по-ясен и значително по-разбираем изказ това се представя в "Основи на метафизиката на нравите" като:
1. Категоричният императив, който е единствен: постъпвай само според онази максима, чрез която ти можеш едновременно да искаш тя да стане всеобщ закон.
И 2. Практическият императив: Постъпвай така, че да използуваш човечеството както в свое лице, така и в лицето на всеки друг винаги като цел, никога само като средство.
                    превод Валентина Топузова, в изданието, което виждате от 1974 г., с.71 и 83


      Няма и помен от всичко това.
      Медиите и персоните от политическата класа през последните две седмици без никаква критическа рефлексия върху свободата като ценност, въздигната именно по време на Просвещението, ни засипаха почти без изключения с еднозначни тълкувания: свободата е   всеки да може да направи всичко пожелано и мислимо на всеки друг - без оглед на това добро ли е или зло; без нещо да си забрани, без от друго да се въздържи, без да изключи като абсолютно немислимо и недопустимо някаква своя прищявка, каприз или произвол. Гаврата и светотатството, богохулството и извращенията над най-съкровените религиозни чувства на хората, изповядващи две от най-разпространените световни религии, се оказаха еманация на свободата.

      А къде отиде критическата рефлексия?
      Къде потъна критиката на практическия разум?
      Къде се загуби основата на метафизиката на нравите?
      Нали уж точно това мислене беше родило Просвещението в нашата красива и любима, но остаряла Европа?
      Европа ги забрави. Започва да склерозира. Забравя критичния етически фундамент на Просвещението и модерността.
      *
      Някъде далече във времето, в детството на Европа, един от най-прозорливите и гигантски пораснали мислители описва една политейя, в която всеки може да прави каквото си иска и да направи на всеки друг каквото пожелае.
      Разбира се, става дума за Платон и за неговата саркастична картина на анархистичната демокрация и на безусловната свобода в "Държавата". Но поуките от неговата гротеска там са две и са много необходими и днес.
     Едната от тях е, че във всяка политейя, където цари такава разюздана свобода на прищевките и удоволствията на всички спрямо всички и всичко, всъщност управляват няколко "търтеи с жила и няколко търтеи без жила", както той ги нарича. Всяка привидна свръхлиберална демокрация е фасадна демокрация, като зад паравана й се вижда олигархията от неколцина търтеи, които всъщност я управляват, а зад всички неограничени и фалшиви свободи на мнозинството има една много малка групичка от истински свободни управляващи, които си позволяват най-голямото удоволствие: властването над другите.
      Втората поука от гротеската на демокрацията в "Държавата" е още по-стряскаща с предупреждението си: след най-голямото тържество на най-неограничаваните свободи ще настъпи най-страшното робство за човечеството. Най-непоносимите тирании се раждат от най-сладостните и удоволствени анархии.
      Така пише Платон в "Държавата". (Ако на някого му е любопитно да прочете по-подробно нещо от мен за олигархията според Платон и Аристотел, нека да цъкне, например, тук  за олигархията, тимокрацията и демокрацията, или тук, за "фасадната демокрация" в "Държавата")

*
      Този текст няма да е писан от мен, ако не завърша с Аристотел.

     И понеже Ясен Бориславов много уместно напомни в коментара си преди няколко дни в "СЕГА" какво е класическото Аристотелово определение за комедията и смешното, от гл. 5 на "Поетиката" 1449 а 31-35, сега ще си позволя да напомня какво е класическото Аристотелово определение за оскърблението или опозоряването (προπηλακισμος).

     Оскърблението е престъпление.
     Така пише в книга Епсилон на "Никомахова етика", гл. 5, 1131 а 9-10. Оскърблението не е смешно. То не разсмива, а възмущава и - уви - предизвиква ответната престъпна реакция, точно както съвсем абстрактно го е схематизирал и Кант, мислителят-фундамент на Просвещението. Свободата е винаги в з а и м о о б р а з н а според "Критика на практическия разум". Който си е позволил престъпни свободи спрямо други човешки личности и техните най-святи чувства, ги провокира към престъпления спрямо себе си.
      Уви, от едни престъпления се раждат други и както тъжно предрекъл веднъж Горгий в една своя пацифистка реч, произнесена на едни Олимпийски игри : "ако не сложим край на войните и на взаимното изтребление сега, човечеството ще намира все по-силни оръжия и един ден може всички да се самоизтребят, а и природата да унищожат".

       Най-надеждното, което ни остава, е молитвата към Бога за вразумление.

      А за нерелигиозните сред нас мога да го кажа почти с думите на кьонигсбергския мислител, създателят на мисловната вселена на Просвещението на Европа: това, че настояваме за мислене на "религията в границите на самия разум" и гледаме с надежда и упование "към вечния мир", означава, че фанатично трябва да настояваме и за публична употреба на разума, което в случая ще рече: за самоограничаване и самозабрана на онези оскърбителни наши думи и изображения, от които ще се родят само гняв и омраза. Оскърбителното и обидното за други, ако изобщо можем да си ги позволим, можем да споделяме само в частно или лично говорене, сиреч в клюкарене или злословене. Още повече, че според всички световни религии, даже и според онези, които не са свързани с Откровението на Авраамитските, дори и в личните си разговори човек не бива да трови и мърси душата си с това.
      Ако освободим оскърбленията да се ширят свободно в публичната сфера, отвъд юздите на публичния разум и на критичната рефлексия, няма да има вече нито просветена и просвещаваща Европа, нито ценности, нито мир.
     
      Помози Бог!

     

No comments: