за справедливостта като лична добродетел и справедливото в общността

Как е възможна справедливостта като лична добродетел и справедливото като общностно устройство


На финала на този текст ще обърна внимание и на два последни пункта, които са необходими като заключителни маркери.
Всеки читател на „История на Пелопонеската война” е преживявал и премислял тази мрачна книга и нейните безрадостни изводи, които не дават никакъв шанс на историческия оптимизъм и на идеята за прогреса на човечеството. Напротив.

И все пак в творбата няма тотален стопроцентов нихилизъм и негативизъм, защото в нея има няколко положителни герои, няколко личности за пример, които показват, че е възможно и как именно е възможно човек да бъде добродетелен и справедлив, дори и когато почти всички около него се обезличават и озверяват в масовата психоза и масовата истерия на алчността, авантюризма и воинския бяс.

По някаква банална традиция издаването на Тукидидовата книга върви с едно издателско клише: на корицата, или на авантитулната, или на първата страница много често се слага изображение на Перикъл. Това не е случайно. Той е най-важната историческа и политическа личност в Атина по онова време, а поради това и главен герой на Първа и Втора книга на произведението, произносител на две речи. Втората от тях, която е може би най-четената част от „Историята” на Тукидид, както вече стана дума, по всяка вероятност е стопроцентова литературна мистификация, което ще рече: дори и Перикъл да е произнесъл някакво кратко надгробно слово на действителното място и по време на погребението, литературният шедьовър, който четат поколенията в прослава на историята, пайдейята и политическия ред на атиняните, е композиран от Тукидид.

Противно на очакванията на мнозина, които по една или друга причина прочитат „Историята на Пелопонеската война” селективно, Перикъл не е нито главният герой в нея, нито най-положителният образец за добродетел. Напротив, Тукидид на няколко места съобщава за недоволствата срешу него, като може би умишлено не се главоболи да ги опровергава или да отбележи несъстоятелността им. Освен това изрично отбелязва, че макар и под напора на форсмажорните обстоятелства и развоя на събитията в извънредното положение на война, чума и глад, от един момент нататък „демокрация” е била само дума: номинално Атина продължавала да бъде демократичен полис, управляван от демократическата партия, но на дело е имало авторитарен режим и Перикъл еднолично се е разпореждал с всичко.

Също така нека да отбележим, че именно защото е голям писател и философ, а не фанатизиран пропагандатор и идеолог на атинския империализъм, в книгата Тукидид представя в положителна светлина и няколко политически и военни лидери на „враговете” – лакедемонците и сиракузците. Редом до атиняните Темистокъл, Перикъл, Диодот и Никий, като „положителни герои” са представени, например, и лакедемонецът Брасид, но и сиракузците Хермократ и Атенагор.

И все пак, най-съвършената човешка добродетелност в кого е въплътена? Както и при много други питания, във вторичната литература има разнообразие от мнения. За моя голяма изненада в многотомното изследване на Ерик Волф за философстването за справедливостта и правото в Елада като „главен положителен герой” на творбата се определя Темистокъл . Само че, макар и несъмнено положителен, Темистокъл е второстепен герой в произведението. Дори и количествено, композиционно и ситуационно той има „поддържаща мъжка роля”, защото по същество участва в предисторията на събитията, а не в тяхното случване и много рано изчезва „от сцената”, от „театъра на бойните действия”. Вярно е, че това става поради несправедливостта, недалновидността и жестокостта на атиняните. Темистокъл е жертва на несправедливо, несъразмерно и прекалено сурово наказание – изгнание, на каквото е жертва и самият Тукидид, но в произведението неговата роля не е централна.

Според мен, справедливостта като връх на човешката добродетелност е представена най-вече в образа на Никий. Никий е главният герой в заключителната част – както на войната, така и на нейното историографско пресъздаване в книгата.

Той е политик и военачалник, но е преди всичко най-добродетелният и най-справедливият човек. Съответно, неговата лична образцовост, несъмнено идеализирана от Тукидид, е представена в контраст с личността на най-порочния от всички – Алкивиад.

Толкова добре обрисувани персонажи в „Историята” на Херодот изобщо няма: нито толкова положителен герой като Никий, нито толкова отрицателен – защото наврежда на своите, а не на враговете – като Алкивиад. Никий излиза на преден план в повествованието още в Четвърта книга като успешен военачалник, малко по-късно се появява на историческата (и литературната) сцена Алкивиад, но сблъсъкът между тях и противопоставянето им е в Шеста книга. Когато става дума за персонификацията на добродетелта и справедливостта в образа на Никий, и респективно – на порочността и несправедливостта в Алкивиад, Тукидид изобщо не се въздържа от директно говорене и от рязки оценки. Драматургично сблъсъкът между тях е аранжиран на обичайното място – в народното събрание, където трябва да се вземе решение дали да се предприеме експедиция срещу Сицилийските полиси, или не.

Тук вече Тукидид напълно изоставя отстранеността и безпристрастността, към които се е придържал в първата половина на книгата. До този момент каквото и да се е случвало, все пак пораженията са били поправими. Сицилийската експедиция се превръща в катастрофален разгром, който опустошава атиняните и техните съюзници, а в литературното му пресътворяване може да се прочете наистина като образцов трагичен текст, като историческа трагедия.

Поради това Тукидид вече не изчаква читателя сам да стигне до преценката за историческите събития и историческите личности. Страстно и пристрастно той квалифицира: Никий беше скромен човек, сдържан гражданин, миролюбив държавник, предвидлив стратег, разсъдителен тактик, предпазлив и далновиден политик; а Алкивиад – точно обратното: арогантен човек, необуздан гражданин, войнолюбив агресор, несъобразителен стратег, невнимателен тактик, авантюристичен и заслепен от суетата си политик.

За съжаление, личностите наистина имат значение в историята. В историята на Пелопонеската война или поне в последната й част, нещата са могли да се развият и да приключат и иначе, ако атиняните в народното събрание са били убедени от Никий, а не са се оставили от колективна алчност, непредпазливост и авантюризъм да бъдат увлечени от Алкивиад.

Когато навлиза в тази част на повествованието – подготовката и осъществяването на Сиракузката експедиция – Тукидид вече не се страхува и да афишира дистанцирането си от своя град. Без друго и до този момент той изобщо не е залитал по каквото и да било пропагандно патриотарство.

„По-голямата част от атиняните нямали идея за големината на острова, нито за броя на неговите жители – елини и варвари, и не си давали сметка, че започвали една война, която по значение едва ли била по-малка от онази, която водели срещу пелопонесците (VІ, 1)... Истината е, че те искали да завладеят целия остров, но прикривали това свое намерение под благовидния претекст, че желаят да окажат помощ на свои сънародници и предишни съюзници.(VІ,6) ”

Уви, миролюбието, човечността, въздържаността, разумността и прозорливостта на Никий като човек, гражданин, военачалник, политик и държавник, биват пометени от колективния бяс на атиняните, подстрекавани от Алкивиад. На моменти дори читателят се пита, дали Тукидид не е обсебен от Алкивиад като персонификация на злото, защото няма как един човек да бъде посочен като вдъхновител на това масово заслепение и страст за завладяването на един остров – за този остров те нито са имали представа всъщност колко е голям, колко са жителите му, какви са градовете там и как са укрепени, какви са пристанищата им и може ли атинската флота да проникне в тях, каква е географията и особено релефът на крайбрежната ивица, покрай която е щяло да им се наложи да акостират с корабите си. С две думи: налудничава авантюра, обречена още от самото начало да унищожи целия атински флот и всички войници, изпратени на този безумен поход.

Нека да подчертая тук, че може би това е единственото питане, за което съвремененните изследователи – историци, филолози и философи – са единодушни: Алкивиад е персонификация на злото в „История на Пелопонеската война”. Алкивиад, обаче, е представен в съвсем друга светлина от Платон в „Пирът” и едноименния му диалог, което пречи на мнозина студенти ( най-вече по философия, но и по други дисциплини) да десантиментализират личностите, да изтрият ореола им от диалозите и да видят историята на Сократ, особено на неговия приятелски кръг, в който са влизали злодеи като Алкивиад и Критий, от другата й страна .

В цялата тази трагична история на Сицилийската катастрофа – от нейния замисъл от Алкивиад и приближените му аристократи, през ожесточените прения и дебати в народното събрание, чрез виртуозните речи на Никий и Алкивиад, при описанието на подготовката и на самия поход, както и на нейния от трагичен по-трагичен мъчително-протяжен финал, Никий е представен като икона на добродетелите и особено на дианоетическите добродетели, но най-вече на справедливостта. Всички онези положителни човешки качества, постъпки и добродетели, за които общо и абстрактно се говори в есето за човешката природа (по повод на гражданската война в Керкира) в Трета книга, в Шеста и Седма книга се материализират и персонифицират в Никий. И в много отношения той намира мярата между две негативни крайности – той е смел, а не страхлив или самоубийствено безразсъден; той е миролюбив и сдържан, като нито нехае за интересите на полиса, нито е заразен от колективния бяс за налагане на имперската атинска сила и интереси над всичко и всички останали. Но най-вече той е далновиден, прозорлив и предвидлив. Даже по отношение на своите съграждани.

Тук има един особено интересен щрих, който после в Пета книга на „Никомахова етика” ще бъде подчертан от Аристотел: справедливият човек трябва да постъпва справедливо и спрямо самия себе си, да не се онеправдава сам, ако го заплашва несправедливо обвинение, и да не се излага сам на опасност и наказание. Точно това прави и Никий в един важен период от войната:

„... Никий от своя страна също смятал, че положението е лошо, но не искал да показва с речта си тази слабост, за да не бъде издадено на противниците, че открито пред много хора са гласували за оттегляне, защото ако вземели такова решение, щяло да бъде много по-трудно да го извършат незабелязано. Освен това и положението на противниците, за които знаел повече от колегите си, му давало вече надежда, че те ще бъдат по-зле от атиняните, ако обсадата продължи упорито; защото смятал, че ще може да ги изтощи, благодарение на паричните им затруднения, още повече че с наличните кораби атиняните вече имали голямо превъзходство по море. Най-сетне в самата Сиракуза имало граждани, които искали да предадат града на атиняните и те изпратили до Никий вест, че не го съветват да вдига обсадата. Тъй като разбирал всичко това, Никий на практика се колебаел между двете възможности и се бавел в размишления, но в речта си пред всички тогава се изказал против връщането на войската. Той добре знаел, че атиняните нямало да одобрят постъпката му, ако се оттеглят без решение на народното събрание. Всъщност за тях нямало да вземат решение и да отсъждат хора, които виждат истинското положение на нещата, а не се вслушват в чужди укори, ами хора, които щели да се оставят да бъдат убедени от думите на някой красноречив клеветник. Казвал, че много твърде много от тукашните войници, които сега гръмко негодували, щом пристигнели в Атина щели гръмко да крещят противното - че стратезите са отстъпили, извършвайки предателство поради подкуп. Затова той самият, който познавал нрава на атиняните, предпочитал вместо да загине несправедливо и позорно обвинен от тях, по-скоро, ако трябва, да понесе същото в битка с враговете по собствена воля... (VІІ, 48 ).

Освен всичко останало, в този пасаж Никий е показан и като майстор на иронията като съзнателна преструвка, като интелектуално притворство, което има обаче своето дианоетическо обяснение и оправдание. А когато разказва за смъртта му, Тукидид споделя, че от всички елини на неговото време Никий най-малко е заслужавал нещастията, донесени от войната, защото е бил най-добродетелен от всички тях и животът му е бил в най-голяма хармония с добродетелността. (VІІ, 86)






***

И накрая, да обърна внимание на питането: това, че войната е спечелена от пелопонесците и техните съюзници, дали не може да доведе читателите до разколебаване в убедеността за превъзходството на демокрацията над останалите обществени устройства. Атиняните са победени, а при всичките си условности и несъвършенства, в Атина е имало най-чести и най-продължителни опити за установяване на демократично управление. Както бе споменато и преди малко, основните стожери на демокрацията като народовластие са изброени в речта „на Перикъл” при погребението на падналите войни (ІІ, 37).
Демокрацията в Атина е:
* власт на мнозинството над малцинството;
* устройство на полиса, при което има върховенство на закона, равноправие и равнопоставеност на всички пред законите в частните им, граждански, вещни и търговски дела;
* предпочитане на по-достойните хора за обществените длъжности, като достойнството на гражданите се определя не от произхода им, а от техните собствени заслуги и качества;
* недопустимост на имуществен ценз и допускане дори на най-бедните до управлението, стига да имат качества за това;
* уважение към свободата като най-висша ценност;
* приемане на чужденците без предразсъдъци; (като тук ще направя уговорката, че Тукидид идеализира и разкрасява: наистина в Атина не е имало затвореност и ксенофобия като в Спарта, чужденците са можели да се установят свободно, но не са имали правата на гражданите от мъжки пол, родени в самия град);
* развитие на възпитанието и образованието в цялост, а не само като военизирана подготовка за бой и саможертва, както е при спартанците; и т.н.

И все пак, атиняните и техните съюзници губят войната, но това не трябва да се разбира като победа на воинско-олигархичните уредби над демократичните. Напротив. Устройството на Сиракуза, градът, който се оказва от ключово значение за изхода на последния етап от войната, също по време на войната е демократично. Сиракузката демокрация побеждава атинската, защото миролюбивата отбрана е по-справедлива от войнолюбивото нападение.

Имперската експанзия на Атина се срива около Сиракузките каменоломни, но това не е случайно: в Сиракузкото народно събрание се водят не по-малко смислени дебати за предимствата на народовластието от пренията в Атина. Най-справедливото обществено устройство е демократичното. В това, въпреки всичко е бил убеден Тукидид и поради това и финалът на неговата творба не е щастлив – в Атина се установява режимът на 400-те.
Затова този текст ще завърши с откъс от една от малко популярните речи в книгата – речта на Атенагор, предводител на демократическата партия в Сиракуза пред народното събрание на сиракуз(ан)ците, в която той се обръща към младежите от олигархичната върхушка така:

„... И вижте, млади хора, аз наистина често съм си задавал въпроса: Какво собствено по-точно желаете вие? Да заемете още отсега ли ръководни обществени длъжности? Но законът не позволява това. И този закон не е създаден толкова, за да ви наказва с лишаване от граждански права, ако вие бихте били способни да заемете тези длъжности, колкото затова, защото вие сте неспособни за това. Но може би вие не желаете да живеете в една такава държава, като споделяте равни права с народните маси? А нима е справедливо едни граждани да не се смятат за достойни наравно с другите граждани?
Някой ще каже, че демокрацията не е нито разумна, нито справедлива и че тези, които държат в свои ръце паричните средства, са също и по-способни да управляват най-добре. Аз обаче ще отговоря, че думата „народ” (демос) означава съвкупността на всички граждани, а думата „олигархия” означава само част от гражданството. Ще отговоря освен това, че ако богатите умеят най-добре над финансите, интелигентните хора са най-компетентни да дават най-добри съвети и че мнозинството взима най-добри решения, след като бъде осведомено. Ще добавя най-сетне, че при демократичния режим всяка една от тези три категории граждани вземат, без да се прави разлика, поотделно или всичките три заедно, еднакво участие. Олигархическият строй, напротив, споделя с мнозинството само рисковете, а управляващите върхове не се задоволяват само с по-голямата част от предимствата; тя си ги присвоява изцяло и ги запазва за себе си. Такъв именно режим биха желали да учредят богатите и младите от вас; невъзможно е обаче той да се удържи в една голяма държава... И нашият град няма да се лиши от свободата, на която той се радва сега, затова че е чул вашите речи, но ще положи усилия да я запази ненакърнена...”VІ, 38-40 .

***

Множеството места в „Историята на Пелопонеската война”, в които се обсъждат видовете обществени устройства, несъмнено сочат към това обобщение: справедливото е възможно и то се осъществява най-вече при демократичния обществен ред, само че тази осъществена действителност почти винаги се разваля, разлага, разпада и изчезва в небитието отново – както става в Атина, която в края на войната се прощава с демокрацията и вижда установяването, макар и за кратко, на режима на 400-те. Затова и Тукидидовият opus vitae може да бъде четен и като поучителен разказ за това как човешките общности могат да постигнат и действително са постигали справедливост и свобода, с всички ограничения на своето време и епохата си, но след това почти винаги са ги изгубвали безвъзвратно.




някои бележки:

* признанието за авантюризма на похода към непознатия остров Сицилия, както и откъсът от речта на Атенагор се цитира по превода на Милко Мирчев;

* на това пристрастно идеализиране на Алкивиад в диалозите на Платон обръща внимание многократно Киркегор във „Върху понятието за ирония”, но и съвременни изследователи като Грегъри Властос. Вж. Грегъри Властос. Сократ и Виетнам. В: Алтера Академика. Година ІІ, кн. 2 (6). Лято 2008. с. 55-62, както и коментара на Георги Илиев Събитията около Сократ и Властос в същия брой на списанието, с. 63-69.

* Откъсът от оценката за Никий се цитира в превода на Светлана Янакиева;

***

снимките на този пост са от археологическия музей на Солун и по всяка вероятност са направени от Николай Гочев през лятото на 2007 г.

апология на софистиката, Херодот и Тукидид

В нашата и чуждата интерпретаторска литература за софистиката понякога се пише като за интелектуален упадък и празно словесно жонгльорство , а всъщност внимателният прочит на Горгий, например, на преразказа на неговото съчинение “За природата, или за това, че нищото е”, ни показва, че в него са зададени – макар и в ексцентрична предизвикателна форма – най-важните питания за битието и за неговото постигане от логоса като мисъл и слово, на които философията никога не е могла, а и никога няма да може да даде окончателен, еднозначен и един-единствен отговор.

Положителното оценяване на софистиката като философия има своите шампиони и в миналото, но и днес – напр. Хегел, Вернер Йегер, Карл Попър, Жаклин дьо Ромийи и Хеда Шегвич, Керферд и Фернанда Деклева Каици . Тук ще направя няколко важни бележки по отношение на три ключови конституента на жизнения и мисловния свят както на софистите, така и на Херодот и Тукидид.






Първо, относно прословутия “атеизъм” на софистите.

Популяризиращото учебникарско представяне цитира и обикновено преференциално подчертава първата част от един пасаж от началото на произведението на Протагор „За боговете”, в което се казва, че той не знае дали боговете съществуват или не. Това, което обикновено изпада от популярните изложения и преразкази, е финалът на цитата от пасажа, на този единствен оцелял фрагмент от произведението, в който пасаж се казва също така, че има прекалено много пречки за достигането до истинно знание по този неясен въпрос и че човешкият живот е кратък, за да се разбере това .
Протагоровата позиция, която дава тон на мнозина мислители след него, показва сериозно и уважително отношение към проблема за боговете и по-общо към проблема за божественото. Неприемането на епическите разкази за боговете от традиционната митология не е атеизъм изобщо и в безусловен смисъл, а е неприемане на тези конкретни богове, за които още Ксенофан се възмущава, че
“крадат, прелюбодействат и се мамят взаимно” .

В такива антропоморфни и несъвършени богове не може да се вярва и такива богове не могат да бъдат почитани .

След Ксенофан, приятелят на Протагор Херодот събира предостатъчно емпирични сведения и наблюдения за разнообразието от представи за боговете и божественото на народностните групи, които описва. Освен това, описанието и на различието в техните обичаи и вярвания, на онова, което приемат за добро и зло, на различните им начини на обличане и хранене, ни показват едно наистина удивително разнообразие от човешки практики и установености, според които сполучливо Протагор е обобщил, че “човек е мяра на всички неща”. По-късно Аристотел в централната Пета книга на “Никомахова етика” (в 7 гл.) при дискутирането на справедливостта и справедливото също ще прецени, че във всяка общност има твърде много основополагащи съставки на общностния живот, които са резултантна от навика и споразумяването на точно тази група от хора, от случайното стечение на обстоятелствата понякога и повтарянето им след това.

Да спомена някои от незаобиколимите примери от Херодотовата “История”. Дори и след прочитането само на първа и втора книга, читателят на Херодот вече е забелязал драстични разлики в обичаите и вярванията, да речем, на вавилонците и египтяните, или на мидийците, персите, скитите и масагетите. Те се обогатяват още повече по-нататък.





Например, вавилонският обичай-задължение всяка омъжена жена веднъж в живота си да проституира в храма на богинята с първия посетител на храма (което впрочем води до това, че някои от по-грозничките сред тях остават в храма на Мюлита, която е асирийската Афродита, за по три-четири години) (І, 199) или промискуитетните отношения на нестабилните двойки при масагетите (І, 215-216).
И четем, както ние, така и древните читатели: че на едно място е прието за прилично мъжете да бръснат главите си, а на друго – точно обратното: да си носят косата дълга и на опашка; или че на едно място жертвоприношенията се правят по един начин и на едни богове, а на друго място се почитат други богове и по друг начин; че на едно място е прието рибата и изобщо храната да се приготвя по един начин, а на друго – по друг ; че на едно място е прието болните да си стоят по домовете, а на друго - да се изнасят на носилка на публично място, за да може всеки да ги види и да даде съвет от личен опит, или от нещо чуто от друг, как се лекува точно тази болест; или че едни носят шалвари и тюрбани, а други - тесни панталони, трети – наметки и хитони, и т.н..

Може би най-шокиращо е това, което се разказва на последните редове от Първа книга: обичаят на масагетите да принасят в жертва и да изяждат най-възрастните си близки! Съответно – да оплакват онези, които умират по-рано и не са имали късмета да живеят достатъчно дълго, за да бъдат изядени от своите близки!

Приемливо ли е било за останалите народности по средиземноморието омъжените жени да проституират в чест на богинята Афродита-Мюлита, па макар и в полза на държавната хазна, както е било прието от вавилонците? Или това, че лидийците пък разрешавали на неомъжените си дъщери да проституират, за да съберат зестра за омъжването си !?! (І, 93- 94)

Приемливо ли е било за останалите средиземноморски народи между мъжете и жените да има промискуитетни полови връзки, да няма постоянни брачни двойки, обвързани с изискването за вярност, или пък да се принасят в жертва и изяждат най-възрастните, както е било прието от масагетите?

Очевидно е, че много от нещата, които в една човешка общност не само, че се приемат, но и даже се мислят като свързани с почитта към боговете и вярата в тях, в друга човешка общност предизвикват потрес и възмущение.

Точно поради това етикетът “атеизъм” в набеждаването на софистите, на Херодот и Тукидид във всички мислими интелектуални и морални грехове, е повече от несполучлив. Софистите, Херодот и Тукидид, когато ни говорят за законовото като различно от природното, за конвенционалното като различно от естественото, имат предвид точно такива опитности и впечатления, от които се ражда техният криворазбран впоследствие „атеизъм” и „релативизъм”. Тяхното критично-скептично послание е: на такива богове и богини, на такива култове, практики и жертвоприношения не бива да се служи. В това не може да се вярва. Това не е за почит, това не е за вярване.

Ето защо дори и елементарното човешко здравомислие, да не говорим за мисловността на пътуващи интелектуалци и преподаватели като софистите, когато е била подхранена от благотворна за мисленето биография и от личната съдба на всеки един от тях, обогатена от множество пътешествия, срещи и контакти с най-различни хора от най-различни човешки среди, неизбежно стига до критика и отрицание на митологичното и на политеистичното във всичките му познати емпирични форми.

Софистите не са можели да вярват в тези богове, в свързаните с тях космогонични, космологични и (псевдо)етически представи, в практиките и ритуалите на служенето и жертвопринасянето им, но това ни най-малко не означава, че са били атеисти или агностици в много по-новия смисъл на думата. Те не са имали друга опция по отношение на религиозността и мисленето на божественото. Не са можели, разбира се, да вярват в езическите богове, защото освен голяма напредналост в овладяването на логоса като мисъл и слово, в жизнения свят на всеки от тях е имало достатъчен набор от впечатляващи, направо крещящи с неприемливостта си примери на практики и вярвания, които скандализират всеки, който наистина се опита да мисли божественото. Но също така те не са имали и друга вяра, която не биха могли да имат иначе освен чрез откровение. Тяхната критика на митологията и многобожието не е атеизъм и свободомислие, а декласиране на неоправданите претенции на митологичното съзнание като абсолютно неприемливо решаване на проблема за божественото. Софистите остават при отрицателността. Те ни показват как не може и не бива да се мисли за божественото и боговете. Във времето, в което са живяли, в тази част на света, в която са живяли, пътешествали, мислили и писали, сред народностните групи, с които са общували, и в градовете, в които са се установявали, те е нямало как да преминат от отрицателното възприемане на митологичното и политеистичното към положителността на някаква друга определена религиозност.

В този смисъл и в този дух е и пълната абстиненция на Тукидид от всякакво позоваване на божественото присъствие в човешката история. Въпреки всички ужасяващи примери на някои чудовищни вярвания и практики сред някои от описаните народи, Херодот все пак не се отказва от идеята за божествената, за надчовешката намеса в човешкия свят, както вече стана дума. Тукидид в това отношение е на позицията не просто на софистическата отрицателност, но даже на историографската метаотрицателност на софистическото отрицание: в “История на Пелопонеската война” няма нито богове, нито богини, нито отвъдчовешки сили, нито знамения, нито предопределения и личби. При него няма и намек от дори моментно допускане на справедливост, която идва някъде оттвъд. Всичко е човешко, твърде човешко.









Втора бележка, за хуманизма на софистите.

И в това отношение трябват пояснителни уточнения.

Как точно да се разбира този толкова общ и толкова неуточнен етикет „хуманизъм”? Очевидно е, че не става дума за патетично-триумфалисткия хуманизъм на Ренесанса, който прославя човека като най-висша твар в сътворението, като най-съвършено подобие и образ на Твореца.

Хуманизмът на софистите, Херодот и Тукидид разбирам в най-широкия, етимологичен смисъл на думата – като интерес към човешкостта и човешката природа изобщо; но и като настоятелно подчертаване на несъществеността на различията между човешките същества. В гръцката култура има не малко изразители на противоположното. Солон, Платон, Аристотел – за тях елинството е по-висше от варварството; свободният човек е по-висш от роба, който даже не се мисли като човешко същество; роденият в един град се възприема като по-висш от пришълеца и чужденеца; и разбира се – мъжът се възприема като по-висш от жената.
Както за Протагор, така и за Херодот и Тукидид, такива различия няма, или дори и да ги има като безспорни биологични и биографични детерминанти, от тях не следват някакви съществени обособявания в човешкия род. Напротив, те и тримата поставят темелите на хуманизма, разбиран като интерес към цялата човешкост, към единната човешка природа:

1. Протагор с настояването за това, че има един-единствен човешки род и че той единствен сред всички живи същества е мяра на всички неща (какъвто е единият най-популярен прочит на Протагор, следващ Платоновия „Теетет”), или че всеки един човешки индивид в целия човешкия род има право на преценка, равноправно-и-равнопоставено-съпоставима с преценките на всеки друг (какъвто е другият прочит на Протагор, следващ интерпретацията, но не и оценката на Аристотеловата „Метафизика”).

2. Херодот също неколкократно и зрелищно-драматургично тематизира проблема за човешката природа:

а) в разговора между атинския законодател и пръв общоелински мъдрец Солон и лидийския владетел Крез (І, 29-33), който завършва с извод, приет от Крез с голямо недоверие и неудоволствие:
преди да сме видели как завършва животът на един човек, не можем да го смятаме за щастлив; събитията след това, обаче, в хода на живота му донасят горчиво потвърждение на казаното от Солон;

б) в разговора между коринтянина Люкофрон и сестра му, оставена от Херодот анонимна (ІІІ, 52) за кръвните вражди в едно семейство, на които все пак трябва да се слага край, понеже всички ние сме хора;

в) в разговорите на Ксеркс с чичо му Артабан(ос) (VІІ, 45) и между Ксеркс и Демарет(ос) (VІІ, 101-104); като и в двата разговора има зрелищен мизансцен;

г) в историята за египтянина Амасис и неговия златен леген: издигнал се от един до друг социален статус, от обикновен човек без потекло до царска власт, той дал урок на познатите си, които променили отношението си към него (ІІ, 172); и

д) в писмото на Амасис до тиранина Поликрат (ІІІ, 40) за превратностите на съдбата и за несигурността на властта.

Може много да се спори кой точно текст сред всички тези диалози и писма е по-концептуален и кой е по-сантиментален, кой е банален и в кой от тях има най-неочакван обрат – в разказчето за ридаещия Ксеркс, който на върха на мощта си осъзнава, че само след година от нея може да не остане нищо, или в натуралистичната грубост на историйката за претопения леген, излят впоследствие в статуя на бог. Но все пак, несъмненото внушение е от всички тях е: независимо от това дали сме елини или египтяни, атиняни, коринтяни или лакедемонци, перси или лидийци, все пак ние сме крайни и смъртни човешки същества с една и съща несигурна и неизвестна съдба, която може да ни донесе всякакви превратности - да въздигне скромен човек (както става с Амасис), но и да свали всеки владетел от най-голямото възвеличаване и власт (както става с всички царе в повествованието му с изключение на Амасис). Херодотовата „История” може да се прочете и като антропологическо-политически трактат: хората навсякъде са еднакви и човешката природа винаги и навсякъде е една и съща, но човешките общности, които те създават,
достигат и запазват свободата и справедливостта, само там и тогава, когато са основани на принципите исономия и исагория – на равенството пред закона (и неговото върховенството спрямо всички) и на равнопоставеността на всички (букв. „на агората”) в общностния живот.

Като своеобразно дописване на Херодот, но в далеч по-мрачен и на моменти депресиращ тон, Тукидид продължава: човешката природа навсякъде е еднаква. Онова, което на едно място и по едно време се появява под една форма, на друго място и по друго време се показва под друга. Затова да не избързваме с присъдите за примитивизъм и варварство на едни, и културно превъзходство на други – това е поуката и хуманистичното послание на двамата големи историци. Например, човекоядството при масагетите, за което съобщава Херодот, се появява и при елините, за което пък свидетелства Тукидид, и по-точно при потидейците, озверели и обезумели от глад при една продължителна обсада в първата фаза на войната... ( ІІ,70).

Точно поради това освен за „човешка природа” Тукидид достатъчно често говори и за човешкото, като употребява специален обобщаващ абстрактен термин за това – разбира се в ед.число, среден род to anthropinon .






И последният, трети момент на този апологетичен екскурс: за релативизма на софистите.


Има няколко страници в Трета книга, от 80 до 84 параграф, на които Тукидид се отпуска не просто в мрачни, а в несъмнено мизантропски есеистични разсъждения и обобщения за лошотата на човешката природа, за непоправимата злост на човешките същества, която едва ли някога ще се обезсили и укроти. По повод на гражданската война на остров Керкира той прави психологически, политологически и етически изводи, които без преувеличение са валидни за всички граждански войни и ожесточени политически стълкновения навсякъде по света от тогава до днес. Измяна, коварство, предателство, подлост и мъст – това се случва, когато една политическа фракция се почувства, макар и за малко, по-силна от друга в един полис. И още: братоубийства и отцеубийства, разправа с враговете, лицемерно прикрита с политически лозунги, а всъщност породена от злоба, ревност и завист, от яростта да погубиш онези, на които дължиш нещо или които те превъзхождат. И ако във всичко това в мирно време има някаква мяра, то по време на война т.нар. човешка природа се превръща в животински бяс, помитащ закони, благочестие и правила.

„81....Каквото става обикновено при подобни обстоятелства, нищо не било спестено, ами дори го надминавало. Действително баща убивал сина си, откъсвали молители от храмовете и пред тях ги посичали, а някои загинали, зазидани в храма на Дионис.
82. До такава свирепост достигнала борбата на групировките, а изглеждала още по-ужасна, защото тогава се проявила за първи път, докато по-късно от такива борби беше разтърсван, тъй да се каже целият елински свят и навсякъде при раздори предводителите на демокрацията привличаха на помощ атиняните, а тези на олигархията – лакедемонците. И докато по време на мир не биха имали повод, нито биха били склонни да ги призовават, то сега, по време на войната, беше много по-лесно спечелването на съюзници и за двете страни, когато замисляха някакъв преврат с цел да нанесат вреда на противника, а оттук и да извлекат изгода за себе си. И вследствие на раздорите множество бедствия сполетяха градовете, бедствия, каквито е имало и докато човешката природа остава все същата, винаги ще има, дори да бъдат по-незначителни и да променят облика си, доколкото настъпват всякакви промени в обстоятелствата. Защото по време на мир и благосъстояние както държавите, така и частните лица имат по-благородни убеждения поради това, че не попадат в принудителни затруднения. Войната обаче, като премахва ежедневното благополучие, учи на насилие и приравнява начина на мислене на повечето хора към настоящето”.

Не може да ни изненада това, че Тукидид открива първопричината за това в стремежа към власт, към силово налагане на един над друг и на едни над други. Това е централната тема на неговия опус: силата има права много по-силни от силата на правото. Зад всяко лично насилие, както и да е декорирано и опаковано то словесно, стои честолюбие, славолюбие, суета и стремеж към облагодетелстване, а зад груповото и/или държавното –желанието за господство и за налагането на по-голямата сила над по-малката.

„82. А причина за всичко това е стремежът към власт, породен от користолюбие и честолюбие. От тях идва и склонността на избраниците към съперничество. Действително и едните, и другите заставаха начело в градовете с благовидни слова за предимствата както на политическото равноправие на масите, така и на здравомислието на аристокрацията, но докато на думи обявяваха, че награда за тях е грижата за общото благо, по всякакъв начин се бореха помежду си за превъзходство, дръзваха на най-големи жестокости, достигаха до още по-страшни отмъщения, като не се ограничаваха в рамките на справедливостта и ползата за държавата, ами се съобразяваха винаги с печалбата на едната или другата групировка и след като достигаха властта било чрез незаконно гласуване, било с насилие, бяха готови да удовлетворяват моментната си съперническа равност. Така че нито едните, нито другите държаха на благочестието и които успяваха под покритието на благопристойни думи да извършат чудовищни дела, се ползуваха с още по-добра слава. А неутралните граждани биваха погубвани и от едните, и от другите, било защото не подкрепяха никого, било поради завист, че са останали невредими”.

Вечни теми, наистина: всички те са послания и сюжети, за някои от които човечеството знае още от Омировия епос та до съвременните кинематографични творби.





Има обаче един пасаж, на който трябва непременно да се обърне внимание. В това блестящо и мрачно есе особено впечатляващ е пасажът, в който Тукидид пише за промяната на значението на думите и за това, че думи, които обикновено са означавали едно, сега са започнали да означават друго.

„82. Дори обичайното значение на думите спрямо действията бе променено своеволно. Безразсъдната храброст се считаше за жертвоготовно мъжество, предвидливото изчакване – за благовидна форма на страхливост, здравомислието – за прикриване на малодушие, а съобразяването с всяко нещо – за негодност за нищо; безумното буйство се приписваше на мъжки жребий, а плановете за безопасност бяха удобен предлог за отклоняване от действия. Негодуващият се смяташе за неизменно предан, а който му противоречеше – за подозрителен. Някой, който сполучваше със заговор, беше проницателен, а който се досещаше за него – още по-способен. А който полагаше усилия да няма нужда от всички тези неща, беше обявяван за предател спрямо партията и уплашен от противниците. Накратко, хвалеха този, който успяваше да изпревари в състезанието със злодея, както и онзи, който скланяше към зло човек, който не го замисляше. И ето че и сродникът ставаше по-чужд от политическия съратник, който по-често беше безусловно готов за дръзки начинания. Защото подобни сдружения не се създаваха с подкрепата на съществуващите закони, а противозаконно и с користна цел ."





Релативизацията на значенията на думите и промяната на отношението между думите и нещата особено като обозначители за поведенческите и етическите проявления на хората е най-впечатляващото в това пространно размишление-есе за деградацията на човешката природа по време на война. Пороците биват представяни и наименувани като добродетели, а добродетелите в поведението биват най-малкото осмяни като недостатъци. Внимателното вчитане в пасажа ни показва и Тукидидовото интерпретиране на колизията на етически и поведенчески качества, които после при Платон и още повече при Аристотел ще бъдат кодифицирани в канона на етическите и още повече на дианоетическите добродетели: умереността, сдържаността, предвидливостта, разумността, човечността и предпазливостта. „Бъдещето е неясно”, бъдещето носи неизвесност, развитията на събитията и следствията от последиците на определени събития след години не могат да бъдат предвидени днес, тук и сега – това също е една тема, която многократно се появява в „Историята на Пелопонеската война”. За първи път тя прозвучава в началото на Първа книга, когато пространно се обяснява, че в началото на един военен конфликт хората и от двете воюващи страни предполагат едно или друго, но не е в обсега на човешкото наистина да се предвиди и да се знае със сигурност отнапред какво ще се случи, колко дълго ще продължи, как ще се развият събитията и какъв ще бъде финалът от една тежка и продължителна война.

В есето за човешката природа по повод на гражданската война в Керкира, Тукидид всъщност за първи път взема думата като съдник на събитията и речите, които така пространно и отстранено е разказвал до този момент. Релативизацията на всички ценности и добродетели по време на война неминуемо се превръща и в релативизация на смисъла и значението на думите, на наименованието на добродетелите. Яростта, гневът, злобата и жаждата за мъст показват животинската страна на човешкото, животинското в човека. Неслучайно преводачът на цялостния текст на „История на Пелопонеската война” Милко Мирчев в заключителния 84 параграф на този есеистичен откъс си служи с думата „бяс”. Войната води до израждането на човешкото и до пълното му снизяване до животинското. Ето какво става с човешката природа,
когато един заслепяващ бяс противопоставя хората едни срещу други...

Бесовете на войната превръщат хората в зверове.





Само че за описването и откровено-проникновеното анализиране на всичко това Тукидид няма никаква вина. Вестоносецът не е виновен за събитията, които известява. Нито Тукидид, нито Херодот, нито който и да било от софистите могат да бъдат обвинявани за това, че са прозрели в бездната на проблеми, които са били в темелите на рушащия се жизнен свят на техните съвременници – като несериозността на безвъпросното приемане на политеистичните пантеони или релативизацията на значенията на думите, но също така и в неизчерпаемостта на проблеми, с които цялото човечество се занимава и до днес – като се започне от вечния философски въпрос за отношението между думите и нещата, и се стигне до вечния морален въпрос за озверяването на хората по време на война.
Всички тези проблеми ще са вечни, защото човешката природа едва ли някога ще се промени. Това е едно от неразколебимите убеждения на Тукидид, които са го карали в продължение на дълги години да работи върху творбата си и експлициран лайтмотив точно на това есе в Трета книга.






някои бележки:

* за някои други апологети на софистиката :
Хегел най-вече в „История на философията”, Вернер Йегер в цитирания том на „Пайдейя”, Карл Попър – в двата тома на „Отвореното общество и неговите врагове”, и особено в първия; от българските изследвания трябва да споменем първия том на „История на античната философия”, (1981 г.) на Ради Радев и Николай Ирибаджаков с третия том на неговата „Социологическата мисъл на древния свят”, С., 1982 г., въпреки прекалената идеологизация на интерпретацията. Сред съвременните интерпретатори и издатели на текстове-фрагменти непременно трябва да споменем също Керферд и Жаклин дьо Ромийи, Сара Броуди, Никол Лоро и Фернанда Деклева Каици. Модерните историци на политическата и правна мисъл почти без изключение харесват софистите. Особено Курт Рауфлауб, Джосайа Обер и Робърт Уолъс. За софистиката вж. и текстовете на младите наши изследователи Галина Иванова и Елена Георгиева. За всички тези произведения вж. Библиографията. (ще бъде публикувана тук, на блога, в отделен пост).
*
*Пасажът от "За боговете" на Протагор се е запазил, защото е бил цитиран както от Евсевий Кесарийски в „Евангелска подготовка” (ХІV, 3, 7), така и от Диоген Лаерций (ІХ, 51). В многобройните преиздания на „Фрагментите на досократиците” на Дийлс и Кранц този фрагмент е във втория том, S. 265.
*
*Възмущението на Ксенофан в по-точния превод на Любомира Радоилска - фрагментът е запазен при Секст Емпирик, Против математиците, ІХ, 193, и гласи:
А Омир с Хезиод приписаха на боговете всичко, което укор заслужава и позор сред хората – кражба, прелюбодейство, взаимна измама.
В изданието „Елеати. Фрагменти”, съставителство и превод Любомира Радоилска. С., ЛИК, 1996, с. 29.
*
*Един оригинален прочит на контекста и смисъла на софистическия „атеизъм” предлага Джонатан Барнс. Jonathan Barnes. The Presocratic Philosophers. Vol. II: Empedocles to Democritus, 1979, Routledge&Kegan Paul.
*
*Понеже става дума за единоплеменници, Тукидид изобщо не се занимава с такива подробности като начин на обличане и приготвяне на храната, защото очевидно в този аспект разликите между воюващите в неговата война не са били толкова впечатляващи, каквито са разликите между различните етноси, описани от Херодот. Само на едно място (ІV книга, 26/5-8) той отбелязва, че войниците при обсада са се прехранвали с брашно, вино и сирене, но и с маково семе, смесено с мед и счукано ленено семе. Тези двете последните несъмнено са били много калорични, но и също толкова несъмнено са психотропни стимуланти за поддържане на висок войнствен дух.
*
*"човешкото" според Тукидид е много обсъждан проблем във вторичната литература. Различни тълкувания му дават, от една страна Ерик Волф, в цит.съч., а от друга – Джосая Обер. Josiah Ober. Political Dissent in Democratic Athens. Intellectual Critics of Popular Rule. Princeton UPress, 2002. Chapter 2: Public Speech and Brute Fact: Thucydides. A. Subject and Author. 3: Human Nature: Individual and Collective Interests. p. 67 ff.
*
*Всички цитати на този пост за човешката природа са по превода на Светлана Янакиева.
Цитираното издание "Тукидид. Избрани страници"



всички снимки на този пост са правени от Леда Гочева преди две лета около античната Тороне на Халкидики, което днес - за разлика от времето на Пелопонеската война - е спокойно курортно място



... следва продължение...

човекът е мяра на всичко, водещо до война

Човекът е мяра на всички неща, които водят до война

Също като прочутата максима на Протагор, разискана и разнищена от Платон в “Теетет” и от Аристотел в “Метафизика” , Тукидид с творбата си казва: Човек е мяра на всички неща. Човек е мяра на всички причини и поводи, на всичко, което е свързано с войната. Преценката на едно крайно човешко същество или на няколко крайни човешки същества (защото в някои от антилогиите словото е произнесено от неколцина, а не само от един оратор) много често по съдбовни поводи се сблъсква с точно противоположната преценка на друго крайно човешко същество или на друга група хора. Печели тази страна, която е била по-убедителна пред гражданите в народните събрания.

Първите четири антилогии от Първа книга недвусмислено навеждат читателя към нерадостния извод: до този тежък, продължителен и опустошителен конфликт се е стигнало, защото историческите лица, въвлечени, но и участващи в него, са имали своите различни – държавни, но и лични мотиви, своите лични и различни човешки гледни точки към непосредствената им история и настояще.

В това отношение контрастът между Херодот и Тукидид е максимален. “Историята” на Херодот завършва радостно и оптимистично: елините са постигнали победа и имат бъдеще като общност. Същевременно, Херодот ни най-малко не си прави наивни илюзии. Напротив. Достатъчно прозорливо той предупреждава:

„Ако се стигне до раздори за водачество, Елада ще загине”. (VІІІ,3)

Така и става. Споделените ценности, до които те като общоелинска общност достигат в преследването и постигането на победата над персийските агресори, впоследствие биват изгубени и въпросите кое е справедливо и как да достигнем и удържим справедливостта получават различни отговори от атиняните и техните съюзници, от една страна и от лакедемонците и техните съюзници, от друга.

Обективната и при това – човешка – гледна точка към тази колизия и особено към нейните начала и към нейните причини не е възможна, внушава ни Тукидид, защото ако би била възможна, все някой от историческите лица, въвлечени в този чудовищен военен конфликт, би я изразил, би я огласил убедително пред своите съграждани и/или войници, и с това би я предотвратил или прекратил.
Войната между елинските полиси е станала неизбежна: тя е сблъсък на агресивно-антитетични позиции, които не са можели да бъдат съвместени и омиротворени. Те се взаимоизключват като логоси и поради това са довели до взаимното изтребление на елини и елини.

Това показват десетте двойки от сдвоените логоси в “Историята на Пелопонеската война”: обективна история на една война, написана от един историк, принадлежащ към една от воюващите страни, е почти невъзможна. Историята е разказ, който зависи от гледната точка и от всичко човешко, което разказващият краен човек иска да сподели като свой личен, човешки опит, но и неосъзнато – или напълно преднамерено – да внуши на читателя между редовете.



Хуманизъм и морализъм, а не морален релативизъм


Нека да подчертая тук нещо важно: софистическите методи и софистическият светоглед – нито при Тукидид, нито при който и да било от останалите знаменити софисти на времето, особено при Протагор и Горгий, според мен не са изтънчени интелектуални техники, които целят обосноваването на морален релативизъм. Това е едно от най-разпространените, най-клишираните и същевременно най-неоправданите обвинения към софистите.

Няма да бъдем коректни към текста на “Историята на Пелопонеската война” и към нейния автор, ако напишем, че в тази книга той се държи като интелектуалстваща особа, която е морално безразлична към тази лична негова, но и общогръцка драма. Не, това би била лоша софистика и Тукидид тогава би бил ловък речесъздател, съчинил образци на реториката и еристиката, втъкани в историографията. Ако беше така, Тукидид не би бил историкът, който е.

А Тукидид е историкът, който човечеството продължава да чете и да се учи от него, защото в написаната от него история е вложен целият просветителски хуманизъм и интелектуализъм на софистите. Той използва безспорни, очевадни реторически техники и несъмнен софистически метод, но не за да доведе читателя до някакъв ценностен или морален релативизъм, а точно обратното.

Целта му е да потърси отговор на въпросите за справедливостта и справедливото, но не и да ги подскаже на читателя още в самото начало на книгата, така както никой добър автор на криминално четиво не подсказва на читателите си още в самото начало кой е извършителят на едно или друго престъпление. Тукидид показва гледната точка както на атиняните и техните съюзници, така и на лакедемонците и техните съюзници. “История на Пелопонеската война” освен проникновено историческо изследване е и блестящо художествено произведение, защото авторът й освен историк-изследовател и философ-софист, е и необикновено талантлив писател. Неговата предпоставена авторска цел очевидно е била: в никакъв случай изводите да не са пропагандно и идеологически предпоставени, а читателите бавно и полека да бъдат доведени до тях.

Без да го формулира експлицитно като присъда, която се чете от съдия в съд, Тукидид внушава на читателите своята преценка за причините и началата на Пелопонеската война: за избухването й са виновни и двете страни – както атиняните и техните съюзници, така и лакедемонците и техните съюзници. Свободата и справедливостта са довели елините до победата срещу персите, но после е била изгубена мярата на равнопоставеността и справедливостта на елинските полиси един спрямо друг.

От една страна: атинският полисен и културен порядък е несъмнено по-добър, по-демократичен и по-човечен от спартанския, но концентрацията на все повече и повече военна, политическа и икономическа власт е довела до превръщането на справедливостта в несправедливост. Справедливо е било атиняните да се утвърдят като първи след гърците, но изгубването на мярата на тяхното първенствуване с течение на времето се е превърнало в силово налагана доминация. Многото малки поводи, заради които започва конфликтът и умишлено безинтересният начин, по който педантично ги показва Тукидид в Първа книга са една целенасочена философска ретардация. Читателят трябва да бъде забавен от повествованието и да прочете внимателно речите от антилогиите, за да разбере какви са големите причини зад множеството дребни на пръв поглед поводи.

От друга страна: спартанската общност и съюзниците на лакедемонците отстъпват в много отношения на атиняните – като политически ред, традиции и пайдейя , но все пак в междудържавните дела пелопонесците са се удържали в една добре опазена мяра на съразмерното отнасяне към другите полиси.

И отново, от една страна, Атина справедливо е станала градът-хегемон след гръко-персийските войни, но акумулирането на все повече и повече власт, както и самозабравянето на атиняните в техните все по-разрастващи се властови претенции са деформирали справедливо придобитото им водачество в тирания и диктат над останалите елински полиси.

И отново, от друга страна, дори и в началната фаза на войната атиняните да са били по-виновни поради своята неовладяна несправедливост, в хода на военните действия и особено в първата фаза на войната, лакедемонците извършват много повече несправедливи – много меко казано – деяния. Ще дам пример с касапницата в Платея, описана в края на Трета книга – едно от първите места, в които най-после Тукидид взема думата за да каже нещо директно оценъчно на читателя. Лакедемонците уж организирали съдебен процес, на който дали думата и на двете страни от локалния конфликт между тиванците и платейците, но след това се оказва, че процесът е фарс, защото лакедемонците предварително, още преди да чуят антилогиите, аргументите и контра-аргументите били решили какво ще направят: след привидния процес всички мъже на Платея са избити, а жените са продадени в робство. И това не е било справедливо, но лакедемонците постъпили така от гледна точка на бъдещата полза: тиванците можели да станат техни съюзници във войната и поради това било необходимо унищожението на враговете на техните бъдещи приятели.

“История на Пелопонеската война” поради това е една тъжна и депресираща книга. Ако в нея имаше морален релативизъм тя би била написана по друг начин. В нея, обаче, има друго: поуката и индиректното морализаторстване, че всички страни и всички полиси са били виновни, защото когато на една несправедливост се отвръща с отмъщение и несправедливост, от тях се поражда още по-голяма несправедливост и още по-жестоко отмъщение, и така пораждането на все нови и нови несправедливости и мъст води до залеза и упадъка на всички елински полиси.

Тук няма как да не отбележим и необикновеното сходство, което има между това основно послание на Тукидид и речта на Тразимах, както и мита за Гигес, разказан от Главкон в началото на „Държавата” на Платон – за справедливостта като налагане на силата над правото и за потенциалната склонност на всички към вършене на несправедливости, както и за възпиращата сила единствено на страха от последиците и наказанията след това.


За класическите и философските методи на Тукидид като историк

Известният наш познавач на древността проф. Гаврил Кацаров пише в своя работа за Тукидид , че ако той би могъл да довърши творбата си, тя е щяла да придобие три отчетливи части, съответстващи на трите фази на войната:

1. Първата фаза: от началото до т.нар. Никиев мир през 421 г., известна още като “Архидамова война”, защото в този период всички набези на спартанците в Атика били предвождани от техния цар Архидам. В произведението на Тукидид разказът за събитията и речите на историческите личност от тази фаза на войната обема първите четири книги;

2. Следващите три книги – от 9 глава на V, VІ и VІІ книга разказват за втората фаза, след нарушаването на Никиевия мир, войната около Аргос и подготовката и осъществяването на злополучния поход срещу Сицилия.

3. Осмата книга, която е останала незавършена и която описва т.нар. Декелейска война, новата война с Пелопонес.

В същата тази работа проф. Кацаров изтъква колко прецизни са методите, които използва Тукидид като историк и като изследовател на миналото. Макар че почти цялото съдържание на неговата история е посветено на актуалния и съвременен нему военен конфликт, в нея има и една прочута част за миналото на Атика, т.нар. “археология”. Като добър археолог и историк Тукидид е проучил всички паметници на материалната култура и архитектурата, и надписи; очевидно безукорно е познавал всички официални документи и особено договорите, които изцяло цитира в творбата си, като по всяка вероятност в тях, за разлика от речите, не си е позволил никаква творческа волност.

Проф. Кацаров е убеден, че Тукидид отлично познава и всички устни предания, свидетелства на поети и съчиненията на тримата важни историци преди него: Хеланик, Херодот и Антиох Сиракузки.

И най-после, Тукидид по всяка вероятност през тези 20 години на наложено изгнание едва ли е пребивавал непрекъснато в Скаптесиле. Той е бил достатъчно богат, за да може да си позволи да пътува, да отиде на място в Сицилия и да разгледа релефа и крайбрежието около Сиракуза, където флотата и войската на неговите съграждани претърпяват тежкия разгром. Според проф. Кацаров, изключително подробното описание на ландшафта и на театъра на бойните действия, както и на зловещите сиракузки каменоломни, където са загинали хилядите пленени атиняни, свидетелства, че освен като историк, Тукидид е искал да бъде много прецизен и като географ.

Към това бих добавила, че конкретните наблюдения на Тукидид върху естествения природен капан, който създават крайбрежието и релефа на Сиракуза, са направили неговия разказ увлекателен като кинематографска баталия и спиращ дъха на читателя.
***
Освен тези традиционни добродетели на старателния учен-историк, които отбелязва и проф. Кацаров, Тукидид е многократно цитиран през вековете с един негов пространен методологически пасаж, в който той рефлектира върху методите си на работа и където изрича крилата фраза „достояние за вечността”. Тукидид привидно нескромно, но всъщност съвсем точно определя значението на своята работа и съвсем точно прогнозира, че тя ще бъде много четена и в бъдеще.
Пасажът е много важен и затова ще го цитирам почти изцяло с паралелния му гръцки текст и с открояване на най-важните изречения, понятия и термини в него с курсив и по-черен шрифт .


Тукидидовото “размишление за метода”


“20. И тъй, установих, че такива са били древните времена, при все че е трудно да се вярва на всяко едно свидетелство. Хората впрочем възприемат едни от други преданията за миналото, дори и за родния си край по един и същ начин – без проверка.

...
Мнозинството атиняни например смятат, че Хипарх е бил убит от Хармодий и Аристогитон като тиран, и не знаят, че всъщност управлявал Хипий тъй като бил най-възрастен от синовете на Писистрат, а Хипарх и Тесал били негови братя, и че Хармодий и Аристогитон в уречения ден и час заподозрели, че някои от съзаклятниците им ги е издал на Хипий, и се отказали да го убият, понеже бил предупреден. Но тъй като искали, щом са изложени на опасност, да са извършили нещо значително, преди да бъдат хванати, когато срещнали случайно при така наречения Леокорий Хипарх, който се занимавал с уреждането на Панатенейското шествие, убили го.


И останалите елини имат погрешна представа за много други неща, дори за такива, които съществуват и до днес и не са заличени от времето, както например, че лакедемонските царе при гласуване разполат не с един, а с два гласа всеки и че имат питански отряд, какъвто никога не е съществувал. Дотолкова търсенето на истината е безразлично за повечето хора и дотам са склонни да приемат нещата наготово.

21. Поради споменатите свидетелства все пак не би съгрешил този, който приеме, че разказаните от мен събития са били приблизително такива, а не вярва на това как поетите са ги възпели твърде разкрасени, нито как логографите са ги съчинили с цела по-скоро да бъдат привлекателни за слушане, отколкото верни, тъй като тези събития не могат да бъдат проверени и с времето много от тях са се превърнали в недостоверни легенди. Но който размисли въз основа на явните доказателства, той би ги разбрал с достатъчно достоверност предвид тяхната старинност. И въпреки че хората, докато воюват, смятат настоящата война за най-важна, а след като тя свърши, се удивяват повече на миналите, все пак за този, който съди по самите факти, ще стане ясно, че сегашната война е по-значителна от другите.

22. Колкото до речите, произнесени и докато се готвеха да воюват, и вече в хода на самата война, за мен беше трудно да си спомня дословно казаното – както чутото от мен самия, така и онова, за което ми разказаха други хора. Аз предадох това, което според мен всеки би говорил като най необходимо с оглед на дадените обстоятелства, и се придържах възможно най-близо до цялостния смисъл на действително казаното.


А фактите за извършеното през войната не исках да излагам по сведения на първия срещнат нито по мое лично виждане, а описах, от една страна, събитията, на които съм присъствал, а от друга – тези, за които научих от други, като всяко нещо проверявах с възможно най-голямо старание. Изследването беше трудно, тъй като участниците не говореха едно и също за едни и същи събития, а всеки – според симпатиите си към едната от двете страни и според това, което е запомнил. Навярно липсата на легендарност в изложението няма да бъде привлекателна за слушателя; но достатъчно ще бъде, ако го сметнат за полезно тези, които ще пожелаят да прозрат в миналото, а също така и в бъдещето – тъй като е в човешката природа събитията да се повтарят по същия или подобен начин. Този труд е съставен като достояние навеки, а не като произведение за моментен успех пред слушатели. ”


***
И така, в това прочуто „размишление за метода” в Първа книга са отбелязани най-важните характеристики на неговия метод на учен-историк и философ на историята.

Преди всичко той отбелязва, че при него се слага край на възприемането на свидетелствата за миналото, както е било до този момент – без проверка abasanistws. Възприемането на легендите и преданията може да мине и без проверка, но историческият разказ, претендиращ за изследване – не. Не е казано изрично, но Тукидид имплицира, че трябва да има методологическо съмнение, въздържане от безкритично приемане на всичко и проверяване-изпитване на свидетелствата.

После, по отношение на свидетелите, Тукидид отбелязва онова, което впоследствие е добило популярност чрез латинската максима unus testis nullus testis – един свидетел не е никакъв свидетел, но което всъщност е дадено на човечеството като Божа заповед и откровение във Второзаконие (17 : 6).

Тукидид свидетелства, че всички участници или лица, присъствали или взели участие в събитията, впоследствие не са ги предавали по един и същ начин, а според (благо)разположението си към тях и според паметта си.Чрез всичко това несъмнено Тукидид става първият историк в историята на човечеството, който влага в своя исторически разказ обмислен метод и философия на историята, като ни представя авторефлексия върху метода си още в началото на изложението – в Първа книга.
И както виждаме, неговата цел е изключително висока – търсенето на истината he dzetesis tes aletheias.

Тукидид, обаче, не е можел да се самозаблуждава. Той е разбирал, че е крайно, субективно обременено човешко същество и тъкмо поради това е търсел проверка на всяко свидетелство, до което достигал, чрез съпоставянето му с мненията на други крайни и субективно обременени човешки същества. Тук е мястото, в което наистина можем да кажем: още в началото на своята творба Тукидид заявява, че ще се заеме с този разказ като изследване на истината, но скромността му и осъзнаването на крайната му човешка индивидуална позиция ще го задължи никога да не забравя, че не може и не бива да привилегирова една-единствена човешка гледна точка - нито своята, нито чиято и да било друга. Както от методологическото размишление, с което се започва повествованието по същество, така и от цялостната композиция на творбата с десетките речи, които са включени в нея и особено със сдвоените десет антитетични логоси в нея читателят разбира: Тукидид си поставя две цели с тази творба – едната е максималистична, а другата е реалистична.

Максималистичната цел на Тукидид е изследването на истината - алетейя, а реалистичната – постигането на точност – акрибейя, доколкото това е възможно. Абсолютният минимум, който на всяка цена е искал да постигне и несъмнено в това е успял, е: да не се представят свидетелства и факти, или документи и речи, които са абсолютно невероподобни, недостоверни.

В това отношение контрастът между него и Херодот също е поразителен.
При Херодот четем за необикновено точни оракулски предсказания, за съновидения, вещаещи бъдещето; за смайващи личби (като това как конете започнали да ядат змии около Сарди или какъв бил полетът на птиците преди избиването на маговете). При Херодот има разкази за невероятни прозрения като това: оракулът в Делфи казва на пратениците, отишли да го изпитват, че те са тръгнали преди сто дни към светилището и че този, който ги е пратил да изпитат силата на прозорливостта му, в момента вари костенурка с агне в меден казан. В „Историята” на Херодот от Халикарнас има невероятни събития като внезапно рукналия дъжд от небето, който спасява Крез на горящата клада, защото по силата на събития, случили се в рода му преди 22 поколения (!) той е трябвало да бъде наказан, но не и да умре. Да изгуби царството и богатството си, но не и да се раздели с живота си.

Но това е така, защото Херодот има идея за отвъдна справедливост, за провидение и предопределение, а за Тукидид “човекът е мяра на всички неща”.

И така, програмата-минимум на Тукидид е била да избегне недостоверното, програмата-максимум - да направи изследване на истината, а реалистичната цел – да бъде точен като разказвач и размишляващ историк.
Тук вече става необходимо да направим няколко изключително важни пояснения, поради множеството клишета и предразсъдъци, които могат да се срещнат по отношение на Херодот, Тукидид и софистите, и на техните светогледни позиции в нашата и чуждата литература.

В този текст вече многократно стана дума за основната софистическа техника на Тукидид при композирането на произведението: най-важните събития според неговото повествование са се случили, защото пред народните събрания на атиняните, лакедемонците, сиракузците и камаринците, както и пред зрителите на една Олимпиада са били произнесени антитетични логоси и след тях е било взето едно определено решение. Делиберативна демокрация, както казваме днес.

Но цялото произведение на Тукидид ни казва, не че няма истина и че всичко е относително, не че няма ценности и всичко е приемливо, както много често се казва за софистите и за него, а напротив: има истина, но тя е много трудно постижима; има ценности – каквито са мирът и свободата, справедливостта и равнопоставеността между хората във вътрешните дела на един полис, но и във външната политика, в междудържавните дела на обособените полиси – но тези ценности, независимо от това, че са били отвоювани и завоювани през предишните десетилетия, безвъзвратно и непоправимо са били поругани.

В стремежа към най-високата цел, която си поставя – изследването на истината ¹ he dzetesis tes aletheias – Тукидид не може да си позволи наивност. Той не си въобразява, а отлично разбира, че може да положи огромни и десетилетни усилия, и все пак да не постигне точно тази цел. Постигането на истината при повествуването за събитията в човешкия свят и особено при такъв тежък и съсипващ конфликт е много трудно. Към тези събития има много гледни точки, защото всички те са гледните точки на крайни човешки същества и на пристрастни човешки общности, които са принадлежали към едната или към другата страна в десетилетната кървава война.

Това обаче не означава, че няма истина и няма ценности.
Напротив, изключителен интелектуалец и критично мислещ философ като Тукидид не е можел да се самонадцени. Достатъчно често и с достатъчно много техники и средства в своя софистически метод той предупреждава читателите, че ще направи всичко възможно в своето изследване на истината, но че не знае дали действително ще я постигне. Затова реалистично, честно и почтено обещава възможното и постижимото: акрибия - точност и правдоподобност .


някои бележки:

* Платон и Аристотел за Протагор: Платон, „Теетет” (161 с и сл.; 165 е и сл.) и Аристотел, „Метафизика” (книга Гама/ІV, гл. 5, 1006 а 6 и сл.; книга Йота/Х, гл. 1, 1053а35 и сл.).
*
*Особено комична е фрапантната цивилизационна изостаналост на лакедемонците, която той отбелязва, но съвсем тактично, в първа книга. В тяхното народно събрание не се е гласувало чрез жетони, керамични плочки или друг материален носител, или чрез вдигане на ръка, а се е гласувало чрез гласове, сиреч с надвикване! (І, 87).
*
*за анализа на проф. Кацаров вж. цит.съч., с. 637 и сл.
*
*откъсите от "методологическото размишление" цитирам в превода на Светлана Янакиева от споменатото съкратено издание „Избрани страници”, на което тя е и съставител. С. 18-20.
*
*И според Ерик Волф "методологическото размишление" трябва да се интерпретира така, но в този метод има много повече сократизъм, отколкото софистика: sein redliches Eingeständis der Grenzen des menschlichen Erkentnisvermögens. Цит. съч., с. 56 и сл.


...следва продължение...

Справедливостта и справедливото според “История на Пелопонеската война” на Тукидид


Въведение: за българските преводи и интерпретации

Тукидид – авторът на “История на Пелопонеската война” – несъмнено е един от най-важните историци не само на антична Елада, но и на Европа. Като историк, като писател, като извор на сведения за културата и политиката на бурните десетилетия, които описва, той не се нуждае от защита.

В нашата културна и научна среда той присъства благодарение на два превода – цялостен и частичен, като цялостният е дело на Милко Мирчев, с предговор и коментар на Христо М. Данов, а частичният е резултат от умелата подборка на Светлана Янакиева и с предговор на Александър Фол .

Както в световната, така и в българската академична среда, той е бил възприеман и разглеждан, превеждан и тълкуван, четен и анализиран, преподаван и изучаван предимно като историкът Тукидид, писателят Тукидид, културологът и политологът Тукидид. Направените до този момент интерпретации на български език са допринесли много за неговото възприемане и у нас по този начин, който е доминиращ и за рецепцията му по целия учен свят чрез работите на: Христо Данов и Гаврил Кацаров, Александър Фол и Богдан Богданов, Янко Янков и Виолета Герджикова .



Тукидид като създател на историята на съвремеността


Както е известно, някои строги хронологични маркери за живота на автора ни убягват. Самият Тукидид е бил не просто въвлечен във войната, а е взел дейно участие в нейното начало , през първите няколко години, като кулминация на военната му кариера е моментът, когато става висш военен - нещо като генерал или по-точно адмирал на флот от седем триери. Следователно тогава е бил поне на 30 години, но не и по-възрастен от 40. Донякъде по лошо стечение на обстоятелствата, а не поради липса на стратегия и лоша тактика, той и водената от него флота претърпяват тежко поражение в битката при Амфиполис, след което е принуден до края на живота си да живее в изгнание. Неговата съдба и обратите в нея по време на войната са повече от драматични: по време на чумата той се разболява, но има повече късмет – да речем от Перикъл - и оздравява. След това се въздига като военен, след това се проваля като военен. Следват 20 години на изгнание, далеч от родната Атина, което обаче е отлично подсигурено в материално отношение, защото Тукидид е всъщност един от най-богатите елини на своето време – със златните мини, на които е концесионер! Напомняме тези биографични перипетии, защото и той ги отбелязва в творбата си, като изрично подчертава, че е започнал да я пише още в самото начало на този панелински конфликт. С това започва книгата в първите си няколко реда.

Това, което на някои негови съвременници може би е изглеждало като локален сблъсък между керкирците и коринтяните, пред неговата прозорливост и интуиция се е очертало като връх на айсберг, като една измамно- привидна малка опасност, която ще се разрасне до общогръцка колизия. Изключителната проницателност на Тукидид му подсказва, че конфликтът между Керкира и Коринт няма да остане периферна кавга, а ще бъде повод за разразяването на война. Освен множеството поводи, обаче, за тази тежка, продължителна и опустошителна война е имало и множество причини, които очевидно той нито е можел, нито е искал да представи пристрастно и едностранчиво. Напротив, той започва да описва и да анализира събитията, на които е съвременник – събития, които завинаги и необратимо променят елинския свят. Затова той преценява тази война като много важна и значима, като съдбовна и историческа, без в това да вижда нищо позитивно. Напротив, неговият разказ-и-изследване е мрачно повествуване и размишление за причините и началата, за актьорите и обратите, за поводите и факторите на една 27 годишна елинска, но и цивилизационна катастрофа. През цялото това време Тукидид е писал своята история, като вероятно през последните няколко години от живота си е обработил речите на най-важните персонажи в нея изключително прецизно. Всеизвестно е, че с това почти тридесетилетно събиране на материал и нахвърляне на бележки, на описване, съпреживяване и разсъждаване за войната между гръцките полиси, Тукидид става несъмнено първият историк и историограф в днешния академичен смисъл на тези думи, тъй като Херодот започва своята първа книга Клио с разказване на митологични сюжети, а не на доказано случили се исторически събития, но също така е несъмнено, че чрез това Тукидид създава и т.нар. Zeitgeschichte или contemporary history, историята на сегашното време, историята на съвременността на пишещия я автор.

В последната книга на “История на Пелопонеската война” няма нито една обработена реч, съпоставима в литературната си форма на множеството речи от предишните книги. Книгата завършва внезапно, по средата на изречението, така както и Херодотовата “История” завършва внезапно с няколко хаотични страници. Очевидно е, че това е една от приликите между тях: до последния си дъх са работили за подобряването на своите единствени, но безценни за човечеството книги.

Според късноантичните и византийските анекдоти от енциклопедията Суда , Херодот е имал литературни четения, на които пред голяма аудитория в Атина е чел откъси от своите девет исторически книги, а Тукидид, макар и десетгодишно дете е присъствал на едно от тях. Куриозното за Тукидид е, че никой освен членовете на семейството не е знаел върху какъв мащабен исторически труд по съдържание и същевременно в каква брилянтна литературна форма е работил той по време на двайсетгодишното си принудително изгнание-наказание.

Както пише Диоген Лаерций, след смъртта на Тукидид ръкописът на неговата “История...” попаднал в ръцете на Ксенофонт и понеже никой до този момент не знаел, че Тукидид е сътворил такъв шедьовър, Ксенофонт спокойно можел да си го присвои и да го публикува под свое име, но постъпил честно и така “История на Пелопонеската война” стигнала да своите читатели с името на действителния си автор .

И се чете и днес.




Тукидид като философ на историята


Несъмнено Тукидид е голям историк и е станал такъв, защото както всички останали големи историци на човешката цивилизация той е не само разказвач и хронист, а и философ на историята. Само че каква е неговата философия и каква е неговата философия на историята?

Неговото значение за формирането на един от основните типове на философията на историята отдавна е признато. Оценките, обаче, на тази негова безспорност и влияние са направо полярни. Измежду няколкото архетипични идеи за история, които човечеството познава, едната безспорно е негова: историята като разказ, претендиращ за истинност, е възможна само като разказ, емпатия и размишление на съвременните за разказвача събития, а миналото едва ли може да се опише, разбере и осмисли така, както съвремието му. И докато изследователите на историята и литературата, на културата и обществото на елинския свят, обикновено го съпоставят и сравняват както с Херодот, така и с Ксенофонт, философите на историята често го разграничават и противопоставят на тях двамата. В това поле зазвучават и най-дисонансни оценки.

В качеството си на историк, писател, културолог и политолог Тукидид е разнообразно, но все пак по-скоро позитивно интерпретиран, докато като философ и антрополог, и особено като философ на историята той е понякога крайно негативно оценяван и даже обвиняван в какви ли не историографски и човешки недостатъци, от автор като Робин Колингууд, например:

“Ако историята е наука, защо историята споделя съдбата на изкуството, а не съдбата на другите науки? Защо Платон пише така, сякаш Херодот въобще не е съществувал? Отговорът на този въпрос е в това, че гръцкият дух е способен да застине и да се свие в антиисторическата си тенденция. Геният на Херодот удържа бляскава победа над тази тенденция, но след него търсенето на неизменните и вечни обекти на познанието постепенно задушава историческото съзнание и кара хората да изоставят мечтата на Херодот за научното познание на миналите деяния.
И това не е просто хипотеза. Можем да установим как е станало това. Човекът, с когото се е случило това, бил Тукидид.
Разликите в научните възгледи на Херодот и Тукидид са не по-малко очевидни, от тези в литературния им стил. Стилът на Херодот е лек, спонтанен, убедителен. Стилът на Тукидид е тромав, изкуствен и тежък. Когато чета Тукидид, се питам какво става с този човек, защо пише така. И си отговарям: имал е болна съвест. Той се опитва да се оправдае за това, че пише история, като я превръща в нещо, което не е история. В книгата си “Тукидид и науката история” (Лондон, 1929) Кохрейн доказва, според мен, напълно правилно, че най-голямо влияние върху Тукидид оказва Хипократовата медицина. Хипократ е не само баща на медицината, но и баща на психологията. Влиянието на Хипократ се проследява не само когато Тукидид описва чумата, но и тогава, когато изследва болезнените прояви на психиката, описвайки военните неврози въобще или отделни примери, такива въстанието в Керкира и Мелийския диалог. Херодот може би е баща на историята, но Тукидид несъмнено е баща на психологичната история.
Какво обаче е психологична история? Тя не е история въобще, а естествена наука от особен род. Тя не разказва за фактите заради самите тях. Основната й задача е да формулира закони, психологични закони. Психологичният закон не е събитие и дори не е комплекс от събития. Това е неизменно правило, което определя отношенията между събитията. Аз мисля, че всеки, който познава двамата автори, ще се съгласи с мен, ако кажа, че Херодот се интересува предимно от самите събития, докато основните интереси на Тукидид са насочени към законите, според които те стават. Но тъкмо тези закони са онези вечни и неизменни форми, които съгласно основната тенденция на гръцката мисъл са единствените познаваеми обекти.
Тукидид не е последовател на Херодот в развитието на историческата мисъл. Той е човек, у когото историческата мисъл на Херодот е притисната и задушена от антиисторически мотиви... ”


Наред с това, той има и именити съвременни апологети, какъвто е Райнхарт Козелек, който обособява неговата историческа парадигма като една от петте най-работещи и продуктивни концептуализации за осмисляне на историята:

“Второ. Тукидидовският модел. Това, че нашият Херодотовски модел на тълкуване явно не покрива всеки исторически опит, който могат да преживеят заплетените в истории хора, ни е известно от Тукидид. Онова, което е виждал още Херодот е било експлицирано от Тукидид. Човекът може принудително да попадне в положения, когато трябва да избира между алтернативи, които той съвсем не е търсил – тогава той става отговорен за ситуации, които са му били натрапени. Тук се намесва случайността и така човек трябва да поеме върху себе си вина, без за тази вина да може да се посочи каквото и да било правно основание. При това Тукидид се отказва от всяко позоваване на право, създадено от боговете. Също така той пише през столетието, през което конфликтът между старото и новото право е довел до безпътица, която е можела да има само трагичен край. Едно теоретично или ако щете софистично решение, което ни предлага Тукидид, е разделянето на силата от правото. Така той подхваща една тема, която и до днес не е престанала да ни занимава.

Силата се подчинява – нещо, на което атиняните се позовават в диалога с мелосците – на свои собствени закони, против които всяко позоваване на правото е безполезно. Взето по отношение на голата сила, настояването на правото дори се превръща в заслепение, което води до смърт. Това е една идея, която по време на религиозната гражданска война в аналогичен смисъл наново формулира Д’Обине. Онзи, който се позовава на своята съвест загива и сам е виновен за това.

Разбира се, и Тукидид си остава в сферата на мисленето на Херодот, когато към унижението на мелисийците веднага и без никакъв коментар той причислява следващия исторически акт – именно сицилианската експедиция на атиняните, последните оцелели от която намират гибелта си в каменоломните на Сиракуза. Само че от това убитите, откарани в робство и продадени мелисийци, не стават по-малко убити, откарани в робство и продадени, а техният град по-малко унищожен. Тукидид се въздържа от това, да направи връзка между вината и възмездието, навсякъде той оставя да важат само причини и действия, въпреки че той и тях охотно крие зад описанието на самите събития. Краят на атиняните може да бъде обяснен по-добре с недостатъчната им сила, респ. с тяхната погрешна преценка. Позоваването на една вътрешно присъща на самата история справедливост става излишно. Така разказът на историка за това как мелисийците се позовават на правото и справедливостта се превръща в аргументативен фон, на който собствените закони на силата, на нейното нарастване и намаляване, като че ли могат да се разкрият като истинската същност на всяка една история. Дубчек приема това положение, когато през 1968 г. в Москва между чехите и руснаците структурно се повтаря мелисийския диалог, един диалог, чието конкретно съдържание ние не познаваме. Същото важи и за диалога на Хаха с Хитлер през 1939 г. в Берлин. ”








Интерпретаторската задача тук


Този текст има скромната, но и амбициозна задача да заяви тезата, че Тукидид е също толкова голям и важен като философ, при това не само като философ на историята, а най-вече като философ, който задава най-важните питания за битието на човека, човешките общности и човечеството, философ, осмислящ проблемите на етиката и политическата теория, на антропологията и философската психология. Сред най-известните изследователи на античността от ХХ век тази теза за пръв път и най-убедено е изказана от Вернер Йегер в енциклопедичния му труд за гръцката култура “Пайдейя”, а сред философските изследвания по този проблем непременно трябва да се посочи на първо място многотомното произведение на Ерих Волф „Гръцкото правно мислене” . Също така този текст, предвид на обема му, не толкова ще обоснове в детайли заявената теза, а като за начало ще покаже колко много текстови материал и доказателства за това предлага безсмъртната му творба.



Тукидид като софист

Тукидид като човек е бил приближен на софистите, бил е приятел със софистите и по всяка вероятност е бил приятел или достатъчно добър познат на Перикъл. Дори и обаче да нямахме никакви сигурни биографични свидетелства за това, самата му творба го показва като един от знаменитите просветители и учители на елинския свят от V век преди Христа. Нещо повече. Когато направим една аналитична картография на тъканта на произведението му и маркираме областите в нея, които, от една страна, са несъмнен наратив и повествуване, както и, от друга страна, речите, които произнасят едни или други герои на описаните от него драматични събития, ще видим композиция, метод и съдържание, които го нареждат несъмнено сред философите-софисти.

Картография на речите в произведението

В композиционно отношение разказът на разказвача Тукидид много често се прекъсва от пространни речи на герои-участници в събитията, описани от него, на които той дава думата да говорят в пряка реч.

Да изброим и съвсем бегло съдържателно да маркираме тези речи:


В първа книга:

32-36: Речта на керкирците пред народното събрание в Атина;
37-43: Речта-отговор на коринтяните пред народното събрание в Атина;
Това е първата двойка антилогии
68-71: Втора реч на коринтяните към лакедемонците пред народното събрание в Лакедемон;
73-78: Речта-отговор на атиняните към лакедемонците пред народното събрание в Лакедемон;
Това е втората двойка антилогии
80-85: Речта на лакедемонския цар Архидам като арбитриране и помирително увещание по двете конфликтни позиции, призоваваща към опазване на мира;
86-86: Речта-отговор на ефора Стенелаид, призоваващ в противовес на Архидам към война;
Това е третата двойка антилогии
120-124: Трета реч на коринтяните към лакедемонците: „атиняните станаха тирани”;
140-144: Речта – индиректен отговор на обвиненията на коринтяните, произнесена от Перикъл към атиняните: лакедемонците не искат право и арбитриране чрез съд; те не искат право, а ни нареждат и искат силово да ни управляват;
Това е четвъртата двойка антилогии


Във втора книга:

11: Речта на цар Архидам пред отбрано малцинство - стратезите на лакедемонските градове-държави, пред висшите длъжностни лица и пред най-влиятелните хора в Пелопонес;
34- : Речта – надгробно слово на Перикъл ( похвално слово за мъртвите и за града, за който те са се пожертвали), произнесена пред целия демос (качил се е на трибуна, за да се чува гласът му колкото се може по-надалеч и от колкото се може повече хора);
Това е петата двойка антилогии

59-64: Речта на Перикъл пред народното събрание в Атина;
74: Молитвата на цар Архидам към боговете и хероите (във военния сблъсък с платейците: “ние не нападнахме несправедливо земята и града на платейците”)
86-87:Реч на пелопонеските стратези Кнем, Брасид и др. към войниците (при блокадата на коринтския залив, до моликрейския нос Рион);
89- : Реч на атинянина Формион към неговите моряци;


В трета книга:

9-14: Реч на митиленците към лакедемонците в Олимпия по време на Олимпиадата: защо те ще отпаднат от съюза с атиняните;
30: Обръщението на елееца Тевтиапъл към пелопонесците, призоваващо към изненадващо нападение;

37 – 40: Речта на демагога Клеон пред народното събрание в Атина: възхвала на олигархията и съжаления, че “демократическата държава не е способна да властва над другите държави”; призивът: незабавно трябва да се отмъсти на митиленците;
42 – 48: Речта-отговор на Диодот: отмъщението и наказанието не носят справедливост;
Това е шестата двойка антилогии

53-59: Реч на платейците Астимах и Лакон към лакедемонците – правните аргументи;
61 – 67: Речта-отговор на тиванците – оправдания и обвинения към платейците;
... съдебният “процес”-фарс приключва с убийство на платейците; мъжете биват избити, а жените – продадени в робство;
Това е седмата двойка антилогии
(лакедемонците постъпили така спрямо платейците само заради тиванците, понеже смятали, че те ще им бъдат полезни във войната, която тъкмо тогава се разгаряла...)


Четвърта книга:

10 - Реч-обръщение на Демостен към хоплитите;
17 – 20: Реч на пратениците на лакедемонците в Атина: предлагат край на войната, мир и съюз;
59 – 64: Реч на сиракузеца Хермократ към сицилийците – прослава на мира, на отстъпчивостта, на отказа от насилие и отмъщение; призив към миролюбие и прошка, кротост и разумност; срв. с пацифизма на Горгий в Олимпийската реч;
85: Речта на лакедемонския водач Брасид към акантийците: свободата без справедливост не е ценност и не радва;
92: Реч на Пагонда, беотарх за Тива, към беотийците;
95: Кратка насърчителна реч на стратега Хипократ към атинските войници;
114: Кратка преразказана реч на Брасид към торонците, “подобна на онази, която държал пред акантийците”;
126: Кратка насърчителна реч на Брасид към войниците: да бъдат доблестни, тъй като в държавите, от които идват, не мнозинството властва над малцина, а напротив, тълпата, масата е обуздана от малцина;


Книга пета:

9 – Кратка насърчителна реч на Брасид към пелопонеските войници;
85–111: Големият диалог–прение между мелосците (милосците) и атиняните; в него са инкорпорирани поне пет антилогии ;

Книга шеста:

9- 14: Речта на Никий пред атиняните в народното събрание да се въздържат от военна авантюра в Сицилия;
16-18: Речта-отговор на Алкивиад пред атиняните в народното събрание: да се впуснат в завоевателен поход към Сицилия;
Това е осмата двойка антилогии

20 – 23: Нова реч на Никий;
33 – 34: Речта на Хермократ пред народното събрание на сиракузците;
36-40: Речта-отговор на Атенагор (водач на сиракузката демократическа партия);
Това е деветата двойка антилогии,
последвана от кратко слово на един от стратезите, неназован по име, с което той закрива събранието и призовава към начало на подготовка за обрана, но без по същество да се намеси в антилогиите на Хермократ и Атенагор;
68: Кратка насърчителна реч на Никий към войниците;
72: Нова реч на Хермократ към наново свиканото народно събрание на сиракузците;

76 – 80: Реч на Хермократ пред народното събрание на гражданите на Камарина;
82 – 87: Реч на Евфем – пратеник на атиняните – пред народното събрание на Камарина;
Това е десетата двойка антилогии
89 – 92: Реч на Алкивиад пред лакедемонците;

Книга седма:

61 – 64: Реч на Никий към бойците от Атина преди влизането в бой;
66 – 68: Реч на Гилип към сиракузките бойци и техните съюзници;
77: Утешителната реч на Никий към войниците след катастрофалния разгром;

Книга осма:

В нея има само една малка реч, по-скоро ултиматум на Пейсандър към атиняните: да се откажат от демократичния обществен строй и да овластят олигархичния кръг на 400-те;
*
Както стана дума и в началото на текста, Тукидид толкова много е обработвал речите в предишните книги, че по всяка вероятност смъртта го е изпреварила и му е попречила да вплете в разказа и на осма книга речите, които е възнамерявал да включи в нея.

Тук е уместно да напомним за Аристотеловата класификация на речите в реториката, в която по необходимост има три рода: съвещателни, съдебни, епидейктични:
“Времето на всеки от тези родове е следното: съветващият има предвид бъдещето, тъй като съветва за това, което ще бъде, като убеждава или разубеждава; съдещият се – миналото, тъй като един обвинява, а друг се защищава с оглед на свършени факти; за епидейктичния оратор най-главно е сегашното време, тъй като всички възхваляват или порицават наличното, но често се ползуват и от други времена, когато припомнят миналото и гадаят относно бъдещето” .

Почти всички речи в десетте антилогии са съвещателни, като само една е сдвоената антилогия на съдебни речи - в трета книга: речта на платейците Астимах и Лакон към лакедемонците и последвалата я реч-отговор на тиванците, с която те изтъкват своите оправдания и контрират на свой ред с обвинения към платейците. (53-59; и 61–67). Също така несъмнен пример за епидейктична реч дава похвалното слово за Атина и нейните традиции, произнесено от Перикъл при погребението на падналите воини.

По-нататък няма да е трудно тази класификация да се специфицира и конкретизира още повече, ако си припомним, че в “Реторика към Александър” се посочват седем ейдоса в трите главни рода на реториката. Седемте ейдоса на публичното слово са: подбудителните, разубеждаващите, похвалните, порицателните, обвинителните, защитните и изследващите речи . С това прецизиране няма обаче да се занимавам в този текст, защото това ще ни отклони от основния проблем – Тукидид като философ на историята. С типологичното деление на Аристотел в “Реторика” и на предполагаемо неговия последовател в “Реторика към Александър” си послужихме, за да отмахнем пътем едно от тежките обвинения към Тукидид, отправено от Робин Колингууд. Според Колингууд речите в “История на Пелопонеската война” са една от най-големите слабости на Тукидид като историк : били прекалено еднообразни и еднотипни, и написани по един и същ начин, при това - с един и същ език! Това не може да бъде прието, защото внимателният читател, особено ако се опита да прочете поне някои от тях в оригинал, ще се убеди, че Тукидид всъщност е създал наистина образци на речи от различни родове и особено от различни ейдоси-видове в тях, със съвършено различна лексика и слог на лицата, които ги произнасят.






Философстването в антилогиите в “История на Пелопонеската война”


Както виждаме, дори и съвсем общото, максимално кратко картографиране на местата и съдържанието на речите в “История на Пелопонеската война” ни показва, че количествено те заемат една много голяма част от творбата. Половината, а може би дори и повече от текста е изпълнено не от разказ за събитията или авторови размишления за него, а от речи, произнесени от десетки лица, пред най-различни човешки общности.

Още от пръв прочит внимателният читател забелязва: много от тези речи са произнесени по едно и също време, на едно и също място, пред една и съща аудитория, но в последователността на говорещите лица се изказват съвършено противоположни тези. С други думи, Тукидид композира наистина образци на ораторското майсторство, които ни най-малко не целят, както самият той отбелязва, документално да стенографират или максимално достоверно да предадат казаното от тези исторически лица. В това отношение Колингууд е прав, но това не е незабелязан пропуск, а целенасочено творческо действие на историка.

Напротив. Макар че персонажите, които говорят в Тукидидовата творба, са несъмнени исторически личности, онова, което те казват, по всяка вероятност или изобщо не е било произнасяно като реч, или е било много по-кратко и едва ли така виртуозно литературно обработено. Даже прекалено обработено. Стилът, синтаксисът и много усложнените конструкции свидетелстват, че авторът на места просто се е самозабравял в литературната полировка и го правят един от писателите, които са най-трудни за четене не само от класическата епоха, но и изобщо сред писалите на гръцки в античността.

Тукидид с тези десет двойки от антитетично сдвоени речи става безценен извор не само за историята на Елада, но и за историята на философията. Още от времето на Платон и Аристотел знаем, че софистите са преподавали предимно това. А от обвиненията на Анит и Мелет срещу Сократ в “Апологията на Сократ” – както при Платон, така и при Ксенофонт - знаем, че точно това, което са умеели да правят и да преподават софистите, е било приписано и на Сократ (ако се доверим на Аристофан и на повлияния от него Киркегор, по всяка вероятност и самият Сократ е обучавал най-вече на това). Разбира се, софистите са преподавали и четирите основни науки, свързани с математическите неща: аритметика, геометрия, астрономия и акустика, както казва Протагор в едноименния диалог на Платон (318 е). И все пак висшето образование, преподавано от софистите е било: умението в една сложна ситуация да се постигне убедителност чрез слово – изкусно изпипано като форма и с необоримо логическо съдържание. Пред една голяма, разномислеща и колебаеща се човешка общност, каквато най-често е народното събрание, да можеш да изложиш убеждаващ логос, като с ред аргументи я убедиш в правотата на една теза, но след това – ако е необходимо – на същото място, пред същата аудитория и по същото време или съвсем непросредствено във времето да произнесеш друга реч, която притежава същата тази сила на аргументацията, чрез която разномислещата и колебаеща се човешка общност да бъде убедена в противоположното твърдение. Всъщност, от софистите ние днес можем да прочетем много малко откъси и изключително малко изцяло запазени техни автентични речи. Имаме речите на Изократ , диалозите (и писмата) на Платон, и трактатът-вивисекция на Аристотел „За софистическите опровержения”, преизобилстващи със свидетелства и оценки за тях, но за съжаление изцяло запазилите се произведения от тях са едноцифрено число. Затова Тукидид е безценен със своите десет двойки от антитечни слова като образцов изворов материал за речи-антилогии, на каквито са обучавали софистите.

Виждаме, че по-голямата част от тези речи и особено в антилогийните двойки, са произнесени от най-важните личности в историята на Пелопонеската война пред народните събрания на свободните граждани от мъжки пол – атиняните, лакедемонците, сиракузците и камаринците. Във всички тези ситуации опростената композиция и ситуирането на спорещите страни на едно и също място и по едно и също време издава несъмнеността на авторовото намерение: този тежък конфликт не може да се представи предубедено и от една-единствена гледна точка. Едва ли читателите биха прочели голяма и мрачна историческа и философска книга, в която от самото начало става ясна авторовата пристрастност. Напротив, натрупването на няколко сдвоени речи от антилогии в първата половина на творбата, композирането на четири антилогии още в първата книга и ситуирането на големия диалог между атиняните и мелосците приблизително в средата на произведението, непрекъснато поддържа интереса на читателя.

Когато се вгледаме много отблизо в съдържанието на първите три антилогии от Първа книга, ще видим, че колизията е не само външна, в композицията и представянето на ситуацията на сблъскването на логосите. В съдържателно отношение съвсем безпроблемно отбелязваме как винаги във втората реч-отговор контра-аргументите на полемизиращата страна в речта-антитеза са подредени в същия смислов порядък, в какъвто са и аргументите в речта-теза, която е представена първа пред народните събрания: в първата антилогия това става пред народното събрание на атиняните, а във втората и третата – пред народното събрание на лакедемонците.

Поради това читателят вече е подготвен да прозре антитетичния сблъсък на логосите в четвъртата и петата антилогия, макар и вече аранжирани по-ненатрапливо. Те вече не се произнасят на едно и също място, по едно и също време, и пред една и съща аудитория. В четвъртата антилогия коринтяните говорят пред народното събрание на лакедемонците и най-после формулират най-тежкото обвинение: атиняните са се превърнали в тирани за останалите елини. На това обвинение отговаря малко по-късно Перикъл – в друг ден и на друго място, което е, разбира се, народното събрание на атиняните.

В петата антилогия отново имаме външно композиционно усложнение. Речите, които се сблъскват, пак са произнесени в различни дни и места. Едната е речта на цар Архидам “пред отбраното малцинство” на стратезите, най-влиятелните хора и “най-висшите” длъжностни лица в Пелопонес. Отговаря му, разбира се, Перикъл с най-популярната реч от “История...” - прочутото похвално надгробно слово, в което прославя не само загиналите за отечеството, но и всичко в Атина: историята, политическият ред на настоящето, добродетелите, традициите, и всичко, което се включва в понятието за “пайдейя”. Тук има още една антитеза: Архидам говори пред олигархичния елит на Пелопонес, а за Перикъл Тукидид набляга, че гледал да застане колкото се може по-високо и да говори колкото се може по-силно, та да бъде чут от целия демос.

***
Защо все пак Тукидид толкова много се старае в софистическата техника на уравновесяването на логосите, особено в първите четири антилогии в първа книга? Изравняването на логическата убедителност в логосите и “превръщането на по-слабата страна в по-силна” е постигнато от него в образцова степен.

Това несъмнено показва Тукидид като философ от най-високо ерудираната и най-критично мислещата общност на просветителите и пътуващите интелектуалци на Елада – софистите. Той има отлично енциклопедично образование като всички прочути софисти и също така владее тяхната чудесна ораторска техника. Очевидно е, че и той има своя философия, която стои зад и между редовете на повечето речи, особено в първата половина на книгата. В неговата “История...”, обаче, особено във втората половина на книгата, има и няколко места, в които той си позволява да говори директно от свое име – тези места са сравнително малко, но пък написаното в тях е достатъчно ясно, недвусмислено и категорично. Както в речите, така и в малкото, но шокиращи места, в които той се обръща към читателя направо, за да сподели, например, какво си мисли за човешката природа изобщо, за човека винаги и навсякъде, се вижда, че Тукидид споделя възгледите на мнозина от софистите .

Тук трябва да споменем и че един от тях даже участва в повествованието на книгата. Още щом заговорихме за антилогии, мнозина читатели сигурно веднага са си помислили за Антифонт. Да, точно той, който сам е написал множество такива сдвоени диспутни речи, участва в последните събития на войната и е характеризиран от Тукидид така:
„Този мъж не отстъпвал на никой атинянин по своите нравствени качества. Освен това той бил необикновено съобразителен и притежавал дарби на бляскав оратор. Наистина той не говорел нито в народното събрание, нито при някакви други разисквания, освен ако бил заставен да стори това, и бил подозрителен за тълпата поради славата си на голям оратор. И все пак нямало равен на него, който да може така да помогне на когото и да било, който се обръщал към него за съвет както при разискванията в съдилищата, така и в народното събрание.”


Някои бележки:

*Тукидид. История на Пелопонеската война. С., 1979, ДИНИ, превод Милко Мирчев, редакция, предговор и коментар Христо Данов.
Тукидид. Избрани страници. С., 1988, “Народна култура”. Съставителство и превод от старогръцки Светлана Янакиева. Предговор Александър Фол: Двата живота на Тукидид.
За тази работа съм ползвала и двете издания, както и гръцкия текст в компактдиска Thesaurus Linguae Graecae. Thucydides. Historiae. Ed. H.S. Jones and J.E. Powell, Oxford Clarendon Press, 1942, vol. I, II.
*
*Основни български интерпретации за автора:
Гаврил Кацаров. Избрани съчинения. Том І. Съставители доц. д-р Петър Делев и д-р Тодор Попнеделев. УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2001, Университетска библиотека №390. Приноси към историята на древността. Първа редица /София, 1920/, ІІІ. Тукидид. С. 633-644.

Богдан Богданов. Атическата историография като идеология и литература. В: Мит и литература, С., НИ, 1985 и Мит и литература 1, С., 1998, изд. Хемус.

Виолета Герджикова. Идеи и понятия за култура у Тукидид. В: ГСУ ФКНФ, том 90, книга 1-2, С., 2003. С. 5-53.
Също от нея - Thucydides modernus. В: Symposion, или античност и хуманитаристика. Изследвания в чест на Б. Богданов. С., 2000, изд. СОНМ, съставители Виолета Герджикова, Николай Гочев, Йоана Сиракова.

Янко Янков. Политически и правни учения. Древна Европа. Гърция. Том ІІ, във виртуалното пространство на адрес: http://iankov.blogspot.com/2007/08/blog-post_7977.html
*
*Суда в Интернет: http://www.stoa.org/sol-bin//search.pl?search_method=QUERY&login=&enlogin=&searchstr=theta,414&field=adlerhw_gr&db=REAL
*
*Диоген Лаерций. ІІ книга, гл. 6, 57.
*
*Колингууд се цитира по изданието Р. Дж. Колингууд. Идеята за историята. С., Евразия, 1995 г., превод Инна Колева. С. 31-32. R. G. Collingwood. The Idea of History. Oxford UPress, (1946), 1992-10th ed. p. 29-30.
*
*цитатът от Козелек е от изданието Райнхарт Козелек. Пластовете на времето.
С., 2002, Дом на науките за човека и обществото. Превод от немски Христо Тодоров. С. 425-427.
*
*Werner Jaeger. PAIDEIA. The Ideals of Greek culture. Vol.I: Archaic Greece. The Mind of Athens. Second ed. Oxford UPress, 1965. Thucydides: Political Philosopher. P. 382-414.
*
*Erik Wolf.Griechisches Rechtsdenken. Band I-IV. 1950-1970. Vittorio Klostermann. Frankfurt am Main.
Band III, 2: Die Umformung des Rechtsgedankens durch Historik und Rhetorik. Teil I: Das Rechtsdenken der Historik. 4 Kapitel: Thukydides – S. 50-139.
*
*"Реторика" се цитира по превода на проф. Александър Ничев в изданието Аристотел. Реторика. С., НИ, 1986 г., първа книга, гл. 3, с. 51.
*
* Вж. Псевдо-Аристотел. Реторика към Александър. С, СОНМ, 2004, превод и коментар Георги Гочев, редактор Николай Гочев. Първа глава, с.12.
*
*Софистите според Изократ: Вж. специално речта “Срещу софистите”, преведена от Виолета Герджикова. В: Изократ. Речи. С., 2008, Колекция АРХЕТИП. Превод и предговор Виолета Герджикова и Николай Шаранков.
*
*Това, че Тукидид споделя възгледите и методите на софистите, се казва и от други колеги, но може да бъде интерпретирано и по начин, напълно противоположен на предлагания от мен в това есеистично-пацифистко интерпретиране. Вж. например представянето на Тукидид като идеолог на войнствеността и безскрупулното налагане на правото на силата над силата на правото в книгата на Валтер Рийзе-Шефер.
Walter Reese-Schäfer. Antike politische Philosophie. Zur Einführung. Hamburg, 1998, Junius Verlag. 3. Machtpolitik und Krieg: Die politische Wissenschaft bei Thukydides. S. 37-48.
*
* Свидетелството за Антифонт:
Цитира се преводът на Милко Мирчев от пълния български превод, цит.изд. VІІІ, 68. Според Донка Марковска, която е автор на статиите за софиста Антифонт и за оратора Антифонт от Рамнунт в енциклопедичния справочник "Антична литература” (изд. “д-р Петър Берон”, С., 1988, с.26), тук става дума за оратора, а не за софиста Антифонт, но според мен не е така и се опитвам да го обоснова с всичко, написано в този текст.


... следва продължение...