Google+ Followers

Tuesday, July 6, 2010

човекът е мяра на всичко, водещо до война





Човекът е мяра на всички неща, които водят до война

Също като прочутата максима на Протагор, разискана и разнищена от Платон в “Теетет” и от Аристотел в “Метафизика” , Тукидид с творбата си казва: Човек е мяра на всички неща. Човек е мяра на всички причини и поводи, на всичко, което е свързано с войната. Преценката на едно крайно човешко същество или на няколко крайни човешки същества (защото в някои от антилогиите словото е произнесено от неколцина, а не само от един оратор) много често по съдбовни поводи се сблъсква с точно противоположната преценка на друго крайно човешко същество или на друга група хора. Печели тази страна, която е била по-убедителна пред гражданите в народните събрания.

Първите четири антилогии от Първа книга недвусмислено навеждат читателя към нерадостния извод: до този тежък, продължителен и опустошителен конфликт се е стигнало, защото историческите лица, въвлечени, но и участващи в него, са имали своите различни – държавни, но и лични мотиви, своите лични и различни човешки гледни точки към непосредствената им история и настояще.

В това отношение контрастът между Херодот и Тукидид е максимален. “Историята” на Херодот завършва радостно и оптимистично: елините са постигнали победа и имат бъдеще като общност. Същевременно, Херодот ни най-малко не си прави наивни илюзии. Напротив. Достатъчно прозорливо той предупреждава:

„Ако се стигне до раздори за водачество, Елада ще загине”. (VІІІ,3)

Така и става. Споделените ценности, до които те като общоелинска общност достигат в преследването и постигането на победата над персийските агресори, впоследствие биват изгубени и въпросите кое е справедливо и как да достигнем и удържим справедливостта получават различни отговори от атиняните и техните съюзници, от една страна и от лакедемонците и техните съюзници, от друга.

Обективната и при това – човешка – гледна точка към тази колизия и особено към нейните начала и към нейните причини не е възможна, внушава ни Тукидид, защото ако би била възможна, все някой от историческите лица, въвлечени в този чудовищен военен конфликт, би я изразил, би я огласил убедително пред своите съграждани и/или войници, и с това би я предотвратил или прекратил.
Войната между елинските полиси е станала неизбежна: тя е сблъсък на агресивно-антитетични позиции, които не са можели да бъдат съвместени и омиротворени. Те се взаимоизключват като логоси и поради това са довели до взаимното изтребление на елини и елини.

Това показват десетте двойки от сдвоените логоси в “Историята на Пелопонеската война”: обективна история на една война, написана от един историк, принадлежащ към една от воюващите страни, е почти невъзможна. Историята е разказ, който зависи от гледната точка и от всичко човешко, което разказващият краен човек иска да сподели като свой личен, човешки опит, но и неосъзнато – или напълно преднамерено – да внуши на читателя между редовете.



Хуманизъм и морализъм, а не морален релативизъм


Нека да подчертая тук нещо важно: софистическите методи и софистическият светоглед – нито при Тукидид, нито при който и да било от останалите знаменити софисти на времето, особено при Протагор и Горгий, според мен не са изтънчени интелектуални техники, които целят обосноваването на морален релативизъм. Това е едно от най-разпространените, най-клишираните и същевременно най-неоправданите обвинения към софистите.

Няма да бъдем коректни към текста на “Историята на Пелопонеската война” и към нейния автор, ако напишем, че в тази книга той се държи като интелектуалстваща особа, която е морално безразлична към тази лична негова, но и общогръцка драма. Не, това би била лоша софистика и Тукидид тогава би бил ловък речесъздател, съчинил образци на реториката и еристиката, втъкани в историографията. Ако беше така, Тукидид не би бил историкът, който е.

А Тукидид е историкът, който човечеството продължава да чете и да се учи от него, защото в написаната от него история е вложен целият просветителски хуманизъм и интелектуализъм на софистите. Той използва безспорни, очевадни реторически техники и несъмнен софистически метод, но не за да доведе читателя до някакъв ценностен или морален релативизъм, а точно обратното.

Целта му е да потърси отговор на въпросите за справедливостта и справедливото, но не и да ги подскаже на читателя още в самото начало на книгата, така както никой добър автор на криминално четиво не подсказва на читателите си още в самото начало кой е извършителят на едно или друго престъпление. Тукидид показва гледната точка както на атиняните и техните съюзници, така и на лакедемонците и техните съюзници. “История на Пелопонеската война” освен проникновено историческо изследване е и блестящо художествено произведение, защото авторът й освен историк-изследовател и философ-софист, е и необикновено талантлив писател. Неговата предпоставена авторска цел очевидно е била: в никакъв случай изводите да не са пропагандно и идеологически предпоставени, а читателите бавно и полека да бъдат доведени до тях.

Без да го формулира експлицитно като присъда, която се чете от съдия в съд, Тукидид внушава на читателите своята преценка за причините и началата на Пелопонеската война: за избухването й са виновни и двете страни – както атиняните и техните съюзници, така и лакедемонците и техните съюзници. Свободата и справедливостта са довели елините до победата срещу персите, но после е била изгубена мярата на равнопоставеността и справедливостта на елинските полиси един спрямо друг.

От една страна: атинският полисен и културен порядък е несъмнено по-добър, по-демократичен и по-човечен от спартанския, но концентрацията на все повече и повече военна, политическа и икономическа власт е довела до превръщането на справедливостта в несправедливост. Справедливо е било атиняните да се утвърдят като първи след гърците, но изгубването на мярата на тяхното първенствуване с течение на времето се е превърнало в силово налагана доминация. Многото малки поводи, заради които започва конфликтът и умишлено безинтересният начин, по който педантично ги показва Тукидид в Първа книга са една целенасочена философска ретардация. Читателят трябва да бъде забавен от повествованието и да прочете внимателно речите от антилогиите, за да разбере какви са големите причини зад множеството дребни на пръв поглед поводи.

От друга страна: спартанската общност и съюзниците на лакедемонците отстъпват в много отношения на атиняните – като политически ред, традиции и пайдейя , но все пак в междудържавните дела пелопонесците са се удържали в една добре опазена мяра на съразмерното отнасяне към другите полиси.

И отново, от една страна, Атина справедливо е станала градът-хегемон след гръко-персийските войни, но акумулирането на все повече и повече власт, както и самозабравянето на атиняните в техните все по-разрастващи се властови претенции са деформирали справедливо придобитото им водачество в тирания и диктат над останалите елински полиси.

И отново, от друга страна, дори и в началната фаза на войната атиняните да са били по-виновни поради своята неовладяна несправедливост, в хода на военните действия и особено в първата фаза на войната, лакедемонците извършват много повече несправедливи – много меко казано – деяния. Ще дам пример с касапницата в Платея, описана в края на Трета книга – едно от първите места, в които най-после Тукидид взема думата за да каже нещо директно оценъчно на читателя. Лакедемонците уж организирали съдебен процес, на който дали думата и на двете страни от локалния конфликт между тиванците и платейците, но след това се оказва, че процесът е фарс, защото лакедемонците предварително, още преди да чуят антилогиите, аргументите и контра-аргументите били решили какво ще направят: след привидния процес всички мъже на Платея са избити, а жените са продадени в робство. И това не е било справедливо, но лакедемонците постъпили така от гледна точка на бъдещата полза: тиванците можели да станат техни съюзници във войната и поради това било необходимо унищожението на враговете на техните бъдещи приятели.

“История на Пелопонеската война” поради това е една тъжна и депресираща книга. Ако в нея имаше морален релативизъм тя би била написана по друг начин. В нея, обаче, има друго: поуката и индиректното морализаторстване, че всички страни и всички полиси са били виновни, защото когато на една несправедливост се отвръща с отмъщение и несправедливост, от тях се поражда още по-голяма несправедливост и още по-жестоко отмъщение, и така пораждането на все нови и нови несправедливости и мъст води до залеза и упадъка на всички елински полиси.

Тук няма как да не отбележим и необикновеното сходство, което има между това основно послание на Тукидид и речта на Тразимах, както и мита за Гигес, разказан от Главкон в началото на „Държавата” на Платон – за справедливостта като налагане на силата над правото и за потенциалната склонност на всички към вършене на несправедливости, както и за възпиращата сила единствено на страха от последиците и наказанията след това.


За класическите и философските методи на Тукидид като историк

Известният наш познавач на древността проф. Гаврил Кацаров пише в своя работа за Тукидид , че ако той би могъл да довърши творбата си, тя е щяла да придобие три отчетливи части, съответстващи на трите фази на войната:

1. Първата фаза: от началото до т.нар. Никиев мир през 421 г., известна още като “Архидамова война”, защото в този период всички набези на спартанците в Атика били предвождани от техния цар Архидам. В произведението на Тукидид разказът за събитията и речите на историческите личност от тази фаза на войната обема първите четири книги;

2. Следващите три книги – от 9 глава на V, VІ и VІІ книга разказват за втората фаза, след нарушаването на Никиевия мир, войната около Аргос и подготовката и осъществяването на злополучния поход срещу Сицилия.

3. Осмата книга, която е останала незавършена и която описва т.нар. Декелейска война, новата война с Пелопонес.

В същата тази работа проф. Кацаров изтъква колко прецизни са методите, които използва Тукидид като историк и като изследовател на миналото. Макар че почти цялото съдържание на неговата история е посветено на актуалния и съвременен нему военен конфликт, в нея има и една прочута част за миналото на Атика, т.нар. “археология”. Като добър археолог и историк Тукидид е проучил всички паметници на материалната култура и архитектурата, и надписи; очевидно безукорно е познавал всички официални документи и особено договорите, които изцяло цитира в творбата си, като по всяка вероятност в тях, за разлика от речите, не си е позволил никаква творческа волност.

Проф. Кацаров е убеден, че Тукидид отлично познава и всички устни предания, свидетелства на поети и съчиненията на тримата важни историци преди него: Хеланик, Херодот и Антиох Сиракузки.

И най-после, Тукидид по всяка вероятност през тези 20 години на наложено изгнание едва ли е пребивавал непрекъснато в Скаптесиле. Той е бил достатъчно богат, за да може да си позволи да пътува, да отиде на място в Сицилия и да разгледа релефа и крайбрежието около Сиракуза, където флотата и войската на неговите съграждани претърпяват тежкия разгром. Според проф. Кацаров, изключително подробното описание на ландшафта и на театъра на бойните действия, както и на зловещите сиракузки каменоломни, където са загинали хилядите пленени атиняни, свидетелства, че освен като историк, Тукидид е искал да бъде много прецизен и като географ.

Към това бих добавила, че конкретните наблюдения на Тукидид върху естествения природен капан, който създават крайбрежието и релефа на Сиракуза, са направили неговия разказ увлекателен като кинематографска баталия и спиращ дъха на читателя.
***
Освен тези традиционни добродетели на старателния учен-историк, които отбелязва и проф. Кацаров, Тукидид е многократно цитиран през вековете с един негов пространен методологически пасаж, в който той рефлектира върху методите си на работа и където изрича крилата фраза „достояние за вечността”. Тукидид привидно нескромно, но всъщност съвсем точно определя значението на своята работа и съвсем точно прогнозира, че тя ще бъде много четена и в бъдеще.
Пасажът е много важен и затова ще го цитирам почти изцяло с паралелния му гръцки текст и с открояване на най-важните изречения, понятия и термини в него с курсив и по-черен шрифт .


Тукидидовото “размишление за метода”


“20. И тъй, установих, че такива са били древните времена, при все че е трудно да се вярва на всяко едно свидетелство. Хората впрочем възприемат едни от други преданията за миналото, дори и за родния си край по един и същ начин – без проверка.

...
Мнозинството атиняни например смятат, че Хипарх е бил убит от Хармодий и Аристогитон като тиран, и не знаят, че всъщност управлявал Хипий тъй като бил най-възрастен от синовете на Писистрат, а Хипарх и Тесал били негови братя, и че Хармодий и Аристогитон в уречения ден и час заподозрели, че някои от съзаклятниците им ги е издал на Хипий, и се отказали да го убият, понеже бил предупреден. Но тъй като искали, щом са изложени на опасност, да са извършили нещо значително, преди да бъдат хванати, когато срещнали случайно при така наречения Леокорий Хипарх, който се занимавал с уреждането на Панатенейското шествие, убили го.


И останалите елини имат погрешна представа за много други неща, дори за такива, които съществуват и до днес и не са заличени от времето, както например, че лакедемонските царе при гласуване разполат не с един, а с два гласа всеки и че имат питански отряд, какъвто никога не е съществувал. Дотолкова търсенето на истината е безразлично за повечето хора и дотам са склонни да приемат нещата наготово.

21. Поради споменатите свидетелства все пак не би съгрешил този, който приеме, че разказаните от мен събития са били приблизително такива, а не вярва на това как поетите са ги възпели твърде разкрасени, нито как логографите са ги съчинили с цела по-скоро да бъдат привлекателни за слушане, отколкото верни, тъй като тези събития не могат да бъдат проверени и с времето много от тях са се превърнали в недостоверни легенди. Но който размисли въз основа на явните доказателства, той би ги разбрал с достатъчно достоверност предвид тяхната старинност. И въпреки че хората, докато воюват, смятат настоящата война за най-важна, а след като тя свърши, се удивяват повече на миналите, все пак за този, който съди по самите факти, ще стане ясно, че сегашната война е по-значителна от другите.

22. Колкото до речите, произнесени и докато се готвеха да воюват, и вече в хода на самата война, за мен беше трудно да си спомня дословно казаното – както чутото от мен самия, така и онова, за което ми разказаха други хора. Аз предадох това, което според мен всеки би говорил като най необходимо с оглед на дадените обстоятелства, и се придържах възможно най-близо до цялостния смисъл на действително казаното.


А фактите за извършеното през войната не исках да излагам по сведения на първия срещнат нито по мое лично виждане, а описах, от една страна, събитията, на които съм присъствал, а от друга – тези, за които научих от други, като всяко нещо проверявах с възможно най-голямо старание. Изследването беше трудно, тъй като участниците не говореха едно и също за едни и същи събития, а всеки – според симпатиите си към едната от двете страни и според това, което е запомнил. Навярно липсата на легендарност в изложението няма да бъде привлекателна за слушателя; но достатъчно ще бъде, ако го сметнат за полезно тези, които ще пожелаят да прозрат в миналото, а също така и в бъдещето – тъй като е в човешката природа събитията да се повтарят по същия или подобен начин. Този труд е съставен като достояние навеки, а не като произведение за моментен успех пред слушатели.



***
И така, в това прочуто „размишление за метода” в Първа книга са отбелязани най-важните характеристики на неговия метод на учен-историк и философ на историята.

Преди всичко той отбелязва, че при него се слага край на възприемането на свидетелствата за миналото, както е било до този момент – без проверка abasanistws. Възприемането на легендите и преданията може да мине и без проверка, но историческият разказ, претендиращ за изследване – не. Не е казано изрично, но Тукидид имплицира, че трябва да има методологическо съмнение, въздържане от безкритично приемане на всичко и проверяване-изпитване на свидетелствата.

После, по отношение на свидетелите, Тукидид отбелязва онова, което впоследствие е добило популярност чрез латинската максима unus testis nullus testis – един свидетел не е никакъв свидетел, но което всъщност е дадено на човечеството като Божа заповед и откровение във Второзаконие (17 : 6).

Тукидид свидетелства, че всички участници или лица, присъствали или взели участие в събитията, впоследствие не са ги предавали по един и същ начин, а според (благо)разположението си към тях и според паметта си.Чрез всичко това несъмнено Тукидид става първият историк в историята на човечеството, който влага в своя исторически разказ обмислен метод и философия на историята, като ни представя авторефлексия върху метода си още в началото на изложението – в Първа книга.
И както виждаме, неговата цел е изключително висока – търсенето на истината he dzetesis tes aletheias.

Тукидид, обаче, не е можел да се самозаблуждава. Той е разбирал, че е крайно, субективно обременено човешко същество и тъкмо поради това е търсел проверка на всяко свидетелство, до което достигал, чрез съпоставянето му с мненията на други крайни и субективно обременени човешки същества. Тук е мястото, в което наистина можем да кажем: още в началото на своята творба Тукидид заявява, че ще се заеме с този разказ като изследване на истината, но скромността му и осъзнаването на крайната му човешка индивидуална позиция ще го задължи никога да не забравя, че не може и не бива да привилегирова една-единствена човешка гледна точка - нито своята, нито чиято и да било друга. Както от методологическото размишление, с което се започва повествованието по същество, така и от цялостната композиция на творбата с десетките речи, които са включени в нея и особено със сдвоените десет антитетични логоси в нея читателят разбира: Тукидид си поставя две цели с тази творба – едната е максималистична, а другата е реалистична.

Максималистичната цел на Тукидид е изследването на истината - алетейя, а реалистичната – постигането на точност – акрибейя, доколкото това е възможно. Абсолютният минимум, който на всяка цена е искал да постигне и несъмнено в това е успял, е: да не се представят свидетелства и факти, или документи и речи, които са абсолютно невероподобни, недостоверни.

В това отношение контрастът между него и Херодот също е поразителен.
При Херодот четем за необикновено точни оракулски предсказания, за съновидения, вещаещи бъдещето; за смайващи личби (като това как конете започнали да ядат змии около Сарди или какъв бил полетът на птиците преди избиването на маговете). При Херодот има разкази за невероятни прозрения като това: оракулът в Делфи казва на пратениците, отишли да го изпитват, че те са тръгнали преди сто дни към светилището и че този, който ги е пратил да изпитат силата на прозорливостта му, в момента вари костенурка с агне в меден казан. В „Историята” на Херодот от Халикарнас има невероятни събития като внезапно рукналия дъжд от небето, който спасява Крез на горящата клада, защото по силата на събития, случили се в рода му преди 22 поколения (!) той е трябвало да бъде наказан, но не и да умре. Да изгуби царството и богатството си, но не и да се раздели с живота си.

Но това е така, защото Херодот има идея за отвъдна справедливост, за провидение и предопределение, а за Тукидид “човекът е мяра на всички неща”.

И така, програмата-минимум на Тукидид е била да избегне недостоверното, програмата-максимум - да направи изследване на истината, а реалистичната цел – да бъде точен като разказвач и размишляващ историк.
Тук вече става необходимо да направим няколко изключително важни пояснения, поради множеството клишета и предразсъдъци, които могат да се срещнат по отношение на Херодот, Тукидид и софистите, и на техните светогледни позиции в нашата и чуждата литература.

В този текст вече многократно стана дума за основната софистическа техника на Тукидид при композирането на произведението: най-важните събития според неговото повествование са се случили, защото пред народните събрания на атиняните, лакедемонците, сиракузците и камаринците, както и пред зрителите на една Олимпиада са били произнесени антитетични логоси и след тях е било взето едно определено решение. Делиберативна демокрация, както казваме днес.

Но цялото произведение на Тукидид ни казва, не че няма истина и че всичко е относително, не че няма ценности и всичко е приемливо, както много често се казва за софистите и за него, а напротив: има истина, но тя е много трудно постижима; има ценности – каквито са мирът и свободата, справедливостта и равнопоставеността между хората във вътрешните дела на един полис, но и във външната политика, в междудържавните дела на обособените полиси – но тези ценности, независимо от това, че са били отвоювани и завоювани през предишните десетилетия, безвъзвратно и непоправимо са били поругани.

В стремежа към най-високата цел, която си поставя – изследването на истината ¹ he dzetesis tes aletheias – Тукидид не може да си позволи наивност. Той не си въобразява, а отлично разбира, че може да положи огромни и десетилетни усилия, и все пак да не постигне точно тази цел. Постигането на истината при повествуването за събитията в човешкия свят и особено при такъв тежък и съсипващ конфликт е много трудно. Към тези събития има много гледни точки, защото всички те са гледните точки на крайни човешки същества и на пристрастни човешки общности, които са принадлежали към едната или към другата страна в десетилетната кървава война.

Това обаче не означава, че няма истина и няма ценности.
Напротив, изключителен интелектуалец и критично мислещ философ като Тукидид не е можел да се самонадцени. Достатъчно често и с достатъчно много техники и средства в своя софистически метод той предупреждава читателите, че ще направи всичко възможно в своето изследване на истината, но че не знае дали действително ще я постигне. Затова реалистично, честно и почтено обещава възможното и постижимото: акрибия - точност и правдоподобност .


някои бележки:

* Платон и Аристотел за Протагор: Платон, „Теетет” (161 с и сл.; 165 е и сл.) и Аристотел, „Метафизика” (книга Гама/ІV, гл. 5, 1006 а 6 и сл.; книга Йота/Х, гл. 1, 1053а35 и сл.).
*
*Особено комична е фрапантната цивилизационна изостаналост на лакедемонците, която той отбелязва, но съвсем тактично, в първа книга. В тяхното народно събрание не се е гласувало чрез жетони, керамични плочки или друг материален носител, или чрез вдигане на ръка, а се е гласувало чрез гласове, сиреч с надвикване! (І, 87).
*
*за анализа на проф. Кацаров вж. цит.съч., с. 637 и сл.
*
*откъсите от "методологическото размишление" цитирам в превода на Светлана Янакиева от споменатото съкратено издание „Избрани страници”, на което тя е и съставител. С. 18-20.
*
*И според Ерик Волф "методологическото размишление" трябва да се интерпретира така, но в този метод има много повече сократизъм, отколкото софистика: sein redliches Eingeständis der Grenzen des menschlichen Erkentnisvermögens. Цит. съч., с. 56 и сл.


...следва продължение...