Google+ Followers

Wednesday, July 14, 2010

за справедливостта като лична добродетел и справедливото в общността




Как е възможна справедливостта като лична добродетел и справедливото като общностно устройство


На финала на този текст ще обърна внимание и на два последни пункта, които са необходими като заключителни маркери.
Всеки читател на „История на Пелопонеската война” е преживявал и премислял тази мрачна книга и нейните безрадостни изводи, които не дават никакъв шанс на историческия оптимизъм и на идеята за прогреса на човечеството. Напротив.

И все пак в творбата няма тотален стопроцентов нихилизъм и негативизъм, защото в нея има няколко положителни герои, няколко личности за пример, които показват, че е възможно и как именно е възможно човек да бъде добродетелен и справедлив, дори и когато почти всички около него се обезличават и озверяват в масовата психоза и масовата истерия на алчността, авантюризма и воинския бяс.

По някаква банална традиция издаването на Тукидидовата книга върви с едно издателско клише: на корицата, или на авантитулната, или на първата страница много често се слага изображение на Перикъл. Това не е случайно. Той е най-важната историческа и политическа личност в Атина по онова време, а поради това и главен герой на Първа и Втора книга на произведението, произносител на две речи. Втората от тях, която е може би най-четената част от „Историята” на Тукидид, както вече стана дума, по всяка вероятност е стопроцентова литературна мистификация, което ще рече: дори и Перикъл да е произнесъл някакво кратко надгробно слово на действителното място и по време на погребението, литературният шедьовър, който четат поколенията в прослава на историята, пайдейята и политическия ред на атиняните, е композиран от Тукидид.

Противно на очакванията на мнозина, които по една или друга причина прочитат „Историята на Пелопонеската война” селективно, Перикъл не е нито главният герой в нея, нито най-положителният образец за добродетел. Напротив, Тукидид на няколко места съобщава за недоволствата срешу него, като може би умишлено не се главоболи да ги опровергава или да отбележи несъстоятелността им. Освен това изрично отбелязва, че макар и под напора на форсмажорните обстоятелства и развоя на събитията в извънредното положение на война, чума и глад, от един момент нататък „демокрация” е била само дума: номинално Атина продължавала да бъде демократичен полис, управляван от демократическата партия, но на дело е имало авторитарен режим и Перикъл еднолично се е разпореждал с всичко.

Също така нека да отбележим, че именно защото е голям писател и философ, а не фанатизиран пропагандатор и идеолог на атинския империализъм, в книгата Тукидид представя в положителна светлина и няколко политически и военни лидери на „враговете” – лакедемонците и сиракузците. Редом до атиняните Темистокъл, Перикъл, Диодот и Никий, като „положителни герои” са представени, например, и лакедемонецът Брасид, но и сиракузците Хермократ и Атенагор.

И все пак, най-съвършената човешка добродетелност в кого е въплътена? Както и при много други питания, във вторичната литература има разнообразие от мнения. За моя голяма изненада в многотомното изследване на Ерик Волф за философстването за справедливостта и правото в Елада като „главен положителен герой” на творбата се определя Темистокъл . Само че, макар и несъмнено положителен, Темистокъл е второстепен герой в произведението. Дори и количествено, композиционно и ситуационно той има „поддържаща мъжка роля”, защото по същество участва в предисторията на събитията, а не в тяхното случване и много рано изчезва „от сцената”, от „театъра на бойните действия”. Вярно е, че това става поради несправедливостта, недалновидността и жестокостта на атиняните. Темистокъл е жертва на несправедливо, несъразмерно и прекалено сурово наказание – изгнание, на каквото е жертва и самият Тукидид, но в произведението неговата роля не е централна.

Според мен, справедливостта като връх на човешката добродетелност е представена най-вече в образа на Никий. Никий е главният герой в заключителната част – както на войната, така и на нейното историографско пресъздаване в книгата.

Той е политик и военачалник, но е преди всичко най-добродетелният и най-справедливият човек. Съответно, неговата лична образцовост, несъмнено идеализирана от Тукидид, е представена в контраст с личността на най-порочния от всички – Алкивиад.

Толкова добре обрисувани персонажи в „Историята” на Херодот изобщо няма: нито толкова положителен герой като Никий, нито толкова отрицателен – защото наврежда на своите, а не на враговете – като Алкивиад. Никий излиза на преден план в повествованието още в Четвърта книга като успешен военачалник, малко по-късно се появява на историческата (и литературната) сцена Алкивиад, но сблъсъкът между тях и противопоставянето им е в Шеста книга. Когато става дума за персонификацията на добродетелта и справедливостта в образа на Никий, и респективно – на порочността и несправедливостта в Алкивиад, Тукидид изобщо не се въздържа от директно говорене и от рязки оценки. Драматургично сблъсъкът между тях е аранжиран на обичайното място – в народното събрание, където трябва да се вземе решение дали да се предприеме експедиция срещу Сицилийските полиси, или не.

Тук вече Тукидид напълно изоставя отстранеността и безпристрастността, към които се е придържал в първата половина на книгата. До този момент каквото и да се е случвало, все пак пораженията са били поправими. Сицилийската експедиция се превръща в катастрофален разгром, който опустошава атиняните и техните съюзници, а в литературното му пресътворяване може да се прочете наистина като образцов трагичен текст, като историческа трагедия.

Поради това Тукидид вече не изчаква читателя сам да стигне до преценката за историческите събития и историческите личности. Страстно и пристрастно той квалифицира: Никий беше скромен човек, сдържан гражданин, миролюбив държавник, предвидлив стратег, разсъдителен тактик, предпазлив и далновиден политик; а Алкивиад – точно обратното: арогантен човек, необуздан гражданин, войнолюбив агресор, несъобразителен стратег, невнимателен тактик, авантюристичен и заслепен от суетата си политик.

За съжаление, личностите наистина имат значение в историята. В историята на Пелопонеската война или поне в последната й част, нещата са могли да се развият и да приключат и иначе, ако атиняните в народното събрание са били убедени от Никий, а не са се оставили от колективна алчност, непредпазливост и авантюризъм да бъдат увлечени от Алкивиад.

Когато навлиза в тази част на повествованието – подготовката и осъществяването на Сиракузката експедиция – Тукидид вече не се страхува и да афишира дистанцирането си от своя град. Без друго и до този момент той изобщо не е залитал по каквото и да било пропагандно патриотарство.

„По-голямата част от атиняните нямали идея за големината на острова, нито за броя на неговите жители – елини и варвари, и не си давали сметка, че започвали една война, която по значение едва ли била по-малка от онази, която водели срещу пелопонесците (VІ, 1)... Истината е, че те искали да завладеят целия остров, но прикривали това свое намерение под благовидния претекст, че желаят да окажат помощ на свои сънародници и предишни съюзници.(VІ,6) ”

Уви, миролюбието, човечността, въздържаността, разумността и прозорливостта на Никий като човек, гражданин, военачалник, политик и държавник, биват пометени от колективния бяс на атиняните, подстрекавани от Алкивиад. На моменти дори читателят се пита, дали Тукидид не е обсебен от Алкивиад като персонификация на злото, защото няма как един човек да бъде посочен като вдъхновител на това масово заслепение и страст за завладяването на един остров – за този остров те нито са имали представа всъщност колко е голям, колко са жителите му, какви са градовете там и как са укрепени, какви са пристанищата им и може ли атинската флота да проникне в тях, каква е географията и особено релефът на крайбрежната ивица, покрай която е щяло да им се наложи да акостират с корабите си. С две думи: налудничава авантюра, обречена още от самото начало да унищожи целия атински флот и всички войници, изпратени на този безумен поход.

Нека да подчертая тук, че може би това е единственото питане, за което съвремененните изследователи – историци, филолози и философи – са единодушни: Алкивиад е персонификация на злото в „История на Пелопонеската война”. Алкивиад, обаче, е представен в съвсем друга светлина от Платон в „Пирът” и едноименния му диалог, което пречи на мнозина студенти ( най-вече по философия, но и по други дисциплини) да десантиментализират личностите, да изтрият ореола им от диалозите и да видят историята на Сократ, особено на неговия приятелски кръг, в който са влизали злодеи като Алкивиад и Критий, от другата й страна .

В цялата тази трагична история на Сицилийската катастрофа – от нейния замисъл от Алкивиад и приближените му аристократи, през ожесточените прения и дебати в народното събрание, чрез виртуозните речи на Никий и Алкивиад, при описанието на подготовката и на самия поход, както и на нейния от трагичен по-трагичен мъчително-протяжен финал, Никий е представен като икона на добродетелите и особено на дианоетическите добродетели, но най-вече на справедливостта. Всички онези положителни човешки качества, постъпки и добродетели, за които общо и абстрактно се говори в есето за човешката природа (по повод на гражданската война в Керкира) в Трета книга, в Шеста и Седма книга се материализират и персонифицират в Никий. И в много отношения той намира мярата между две негативни крайности – той е смел, а не страхлив или самоубийствено безразсъден; той е миролюбив и сдържан, като нито нехае за интересите на полиса, нито е заразен от колективния бяс за налагане на имперската атинска сила и интереси над всичко и всички останали. Но най-вече той е далновиден, прозорлив и предвидлив. Даже по отношение на своите съграждани.

Тук има един особено интересен щрих, който после в Пета книга на „Никомахова етика” ще бъде подчертан от Аристотел: справедливият човек трябва да постъпва справедливо и спрямо самия себе си, да не се онеправдава сам, ако го заплашва несправедливо обвинение, и да не се излага сам на опасност и наказание. Точно това прави и Никий в един важен период от войната:

„... Никий от своя страна също смятал, че положението е лошо, но не искал да показва с речта си тази слабост, за да не бъде издадено на противниците, че открито пред много хора са гласували за оттегляне, защото ако вземели такова решение, щяло да бъде много по-трудно да го извършат незабелязано. Освен това и положението на противниците, за които знаел повече от колегите си, му давало вече надежда, че те ще бъдат по-зле от атиняните, ако обсадата продължи упорито; защото смятал, че ще може да ги изтощи, благодарение на паричните им затруднения, още повече че с наличните кораби атиняните вече имали голямо превъзходство по море. Най-сетне в самата Сиракуза имало граждани, които искали да предадат града на атиняните и те изпратили до Никий вест, че не го съветват да вдига обсадата. Тъй като разбирал всичко това, Никий на практика се колебаел между двете възможности и се бавел в размишления, но в речта си пред всички тогава се изказал против връщането на войската. Той добре знаел, че атиняните нямало да одобрят постъпката му, ако се оттеглят без решение на народното събрание. Всъщност за тях нямало да вземат решение и да отсъждат хора, които виждат истинското положение на нещата, а не се вслушват в чужди укори, ами хора, които щели да се оставят да бъдат убедени от думите на някой красноречив клеветник. Казвал, че много твърде много от тукашните войници, които сега гръмко негодували, щом пристигнели в Атина щели гръмко да крещят противното - че стратезите са отстъпили, извършвайки предателство поради подкуп. Затова той самият, който познавал нрава на атиняните, предпочитал вместо да загине несправедливо и позорно обвинен от тях, по-скоро, ако трябва, да понесе същото в битка с враговете по собствена воля... (VІІ, 48 ).

Освен всичко останало, в този пасаж Никий е показан и като майстор на иронията като съзнателна преструвка, като интелектуално притворство, което има обаче своето дианоетическо обяснение и оправдание. А когато разказва за смъртта му, Тукидид споделя, че от всички елини на неговото време Никий най-малко е заслужавал нещастията, донесени от войната, защото е бил най-добродетелен от всички тях и животът му е бил в най-голяма хармония с добродетелността. (VІІ, 86)






***

И накрая, да обърна внимание на питането: това, че войната е спечелена от пелопонесците и техните съюзници, дали не може да доведе читателите до разколебаване в убедеността за превъзходството на демокрацията над останалите обществени устройства. Атиняните са победени, а при всичките си условности и несъвършенства, в Атина е имало най-чести и най-продължителни опити за установяване на демократично управление. Както бе споменато и преди малко, основните стожери на демокрацията като народовластие са изброени в речта „на Перикъл” при погребението на падналите войни (ІІ, 37).
Демокрацията в Атина е:
* власт на мнозинството над малцинството;
* устройство на полиса, при което има върховенство на закона, равноправие и равнопоставеност на всички пред законите в частните им, граждански, вещни и търговски дела;
* предпочитане на по-достойните хора за обществените длъжности, като достойнството на гражданите се определя не от произхода им, а от техните собствени заслуги и качества;
* недопустимост на имуществен ценз и допускане дори на най-бедните до управлението, стига да имат качества за това;
* уважение към свободата като най-висша ценност;
* приемане на чужденците без предразсъдъци; (като тук ще направя уговорката, че Тукидид идеализира и разкрасява: наистина в Атина не е имало затвореност и ксенофобия като в Спарта, чужденците са можели да се установят свободно, но не са имали правата на гражданите от мъжки пол, родени в самия град);
* развитие на възпитанието и образованието в цялост, а не само като военизирана подготовка за бой и саможертва, както е при спартанците; и т.н.

И все пак, атиняните и техните съюзници губят войната, но това не трябва да се разбира като победа на воинско-олигархичните уредби над демократичните. Напротив. Устройството на Сиракуза, градът, който се оказва от ключово значение за изхода на последния етап от войната, също по време на войната е демократично. Сиракузката демокрация побеждава атинската, защото миролюбивата отбрана е по-справедлива от войнолюбивото нападение.

Имперската експанзия на Атина се срива около Сиракузките каменоломни, но това не е случайно: в Сиракузкото народно събрание се водят не по-малко смислени дебати за предимствата на народовластието от пренията в Атина. Най-справедливото обществено устройство е демократичното. В това, въпреки всичко е бил убеден Тукидид и поради това и финалът на неговата творба не е щастлив – в Атина се установява режимът на 400-те.
Затова този текст ще завърши с откъс от една от малко популярните речи в книгата – речта на Атенагор, предводител на демократическата партия в Сиракуза пред народното събрание на сиракуз(ан)ците, в която той се обръща към младежите от олигархичната върхушка така:

„... И вижте, млади хора, аз наистина често съм си задавал въпроса: Какво собствено по-точно желаете вие? Да заемете още отсега ли ръководни обществени длъжности? Но законът не позволява това. И този закон не е създаден толкова, за да ви наказва с лишаване от граждански права, ако вие бихте били способни да заемете тези длъжности, колкото затова, защото вие сте неспособни за това. Но може би вие не желаете да живеете в една такава държава, като споделяте равни права с народните маси? А нима е справедливо едни граждани да не се смятат за достойни наравно с другите граждани?
Някой ще каже, че демокрацията не е нито разумна, нито справедлива и че тези, които държат в свои ръце паричните средства, са също и по-способни да управляват най-добре. Аз обаче ще отговоря, че думата „народ” (демос) означава съвкупността на всички граждани, а думата „олигархия” означава само част от гражданството. Ще отговоря освен това, че ако богатите умеят най-добре над финансите, интелигентните хора са най-компетентни да дават най-добри съвети и че мнозинството взима най-добри решения, след като бъде осведомено. Ще добавя най-сетне, че при демократичния режим всяка една от тези три категории граждани вземат, без да се прави разлика, поотделно или всичките три заедно, еднакво участие. Олигархическият строй, напротив, споделя с мнозинството само рисковете, а управляващите върхове не се задоволяват само с по-голямата част от предимствата; тя си ги присвоява изцяло и ги запазва за себе си. Такъв именно режим биха желали да учредят богатите и младите от вас; невъзможно е обаче той да се удържи в една голяма държава... И нашият град няма да се лиши от свободата, на която той се радва сега, затова че е чул вашите речи, но ще положи усилия да я запази ненакърнена...”
VІ, 38-40 .

***

Множеството места в „Историята на Пелопонеската война”, в които се обсъждат видовете обществени устройства, несъмнено сочат към това обобщение: справедливото е възможно и то се осъществява най-вече при демократичния обществен ред, само че тази осъществена действителност почти винаги се разваля, разлага, разпада и изчезва в небитието отново – както става в Атина, която в края на войната се прощава с демокрацията и вижда установяването, макар и за кратко, на режима на 400-те. Затова и Тукидидовият opus vitae може да бъде четен и като поучителен разказ за това как човешките общности могат да постигнат и действително са постигали справедливост и свобода, с всички ограничения на своето време и епохата си, но след това почти винаги са ги изгубвали безвъзвратно.




някои бележки:

* признанието за авантюризма на похода към непознатия остров Сицилия, както и откъсът от речта на Атенагор се цитира по превода на Милко Мирчев;

* на това пристрастно идеализиране на Алкивиад в диалозите на Платон обръща внимание многократно Киркегор във „Върху понятието за ирония”, но и съвременни изследователи като Грегъри Властос. Вж. Грегъри Властос. Сократ и Виетнам. В: Алтера Академика. Година ІІ, кн. 2 (6). Лято 2008. с. 55-62, както и коментара на Георги Илиев Събитията около Сократ и Властос в същия брой на списанието, с. 63-69.

* Откъсът от оценката за Никий се цитира в превода на Светлана Янакиева;

***

снимките на този пост са от археологическия музей на Солун и по всяка вероятност са направени от Николай Гочев през лятото на 2007 г.

7 comments:

琬安琬安 said...
This comment has been removed by a blog administrator.
sh林aronr宏oge嘉rs said...

Some people cannot see the wood for the trees.............................................................

昱吳宏昱吳宏 said...
This comment has been removed by a blog administrator.
平幸蔡婉玲杰 said...
This comment has been removed by a blog administrator.
雅王任 said...

Lets cross the bridge when we come to it............................................................

家唐銘 said...
This comment has been removed by a blog administrator.
冠賴伶冠賴伶冠賴伶 said...
This comment has been removed by a blog administrator.