Google+ Followers

Tuesday, December 1, 2009

месец на Платоновата философия



снимката е от Археологическия парк на остров Тасос от лятото на 2006 г.



Декември месец, тук на този блог, ще бъде посветен на Платоновата философия.

Ще има откъси от диалозите на Платон, но и текстове за него и Академията - непубликувани или малко познати.

Разбира се, ще има и някои други постове, но Платон и животът в Академията, ще са водеща тема.



Ще започнем с откъси от "Апология на Сократ"



Какво впечатление са оставили моите обвинители у вас, мъже атиняни, не зная, но насмалко остана да ме накарат мен самия да забравя кой съм – така убедително говореха! И все пак в техните думи нямаше, така да се каже, нищо истинско...
И така, най-напред съм длъжен да се защитя, мъже атиняни, срещу по-старите лъжливи обвинители, а след това срещу по-новите обвинения и обвинители... Но онези са по-страшни, мъже атиняни, понеже, като хващаха повечето от вас още от деца, ме обвиняваха напълно лъжливо и ги убедиха, че има някакъв си Сократ, знаещ мъж, който и изследва небесните явления, и е проучил всичко, каквото става под земята, и прави по-слабата теза по-силна. Тези, които разпространяват тази мълва, мъже атиняни, те са страшните ми обвинители. Понеже, като ги слушат, смятат, че изследващите тези неща и в богове не вярват... Е, добре – какво именно твърдят в клеветите си моите клеветници? Като на обвинители трябва да им прочета обвинението: "Сократ върши престъпление: той безчинства. като изследва това, което става и под земята, и на небето, прави по-слабата теза по-силна и учи другите на същото." Такова е приблизително обвинението, понеже това видяхте и сами в Аристофановата комедия: там някакъв си Сократ се носи насам-натам и казва, че ходи по въздуха и дрънка много други дивотии за неща, от които нищичко не разбирам... Аз действително, мъже атиняни, нямам нищо общо с тези неща...

Аз, мъже атиняни, съм получил това име не току-така, а поради някакво знание. Какво е всъщност това знание? Това е може би знание, присъщо на човека. Наистина, изглежда, че съм вещ в него,...но аз лично не притежавам това знание и кой-то твърди това, лъже и говори да ме клевети... За свидетел на моето знание, ако действително го имам, и какво е то, ще призова бога в Делфи. Струва ми се, познавате Хайрефонт. Той ми е другар от младини и е привърженик на вашата демократическа партия, отиде в изгнание с вас и се завърна с вас... Именно като ходи веднъж в Делфи, осмелил се да се допита до оракула за следното... дали има някой, който е по-мъдър от мен. И Пития отговорила, че няма никой друг по-мъдър... Като чух това, почнах да разсъждавам така: "Какво собствено казва богът и за какво загатва? Понеже аз лично съзнавам, че не съм мъдър – нито много, нито малко. Какво всъщност иска да каже, като твърди, че аз съм най-мъдър? Понеже той в ни-какъв случай не лъже – не му е обичайно."

Най-после, и то много мьчно, се реших да потърся отговора по такъв един начин.
Отидох при един от тези, конто минават за знаещи, за да опровергая тук, ако може някак си, оракула и да докажа на прорицанието: "Ето този е по-мъдър от мен, а ти казваш, че съм аз." Като го изследвах внимателно – съвсем не е необходимо да му казвам името, беше един от държавните мъже, – та като го изследвах и разговарях с него, получих приблизително такова впечатление: този човек ми се стори, че се смята за по-знаещ от мнозина други и най-много от самия себе си, но не е. Поради това станах омразен и на него, и на мнозина от присъстващите там. И така, като си отивах, си мислех: "Аз съм по-мъдър от този човек, защото възможно е ни-кой от двама ни да не знае нищо добро, но той си мисли, че знае нещо много, без да знае, а аз не мисля, че знам, както всъщност и не знам. Изглежда, поне мъничко съм по-мъдър от него в това, че което не знам, не мисля, че го знам."
Оттам отидох при един от тези, които минават за по-знаещи от него, но получих същото впечатление...

След държавниците отидох при поетите – трагици, автори на дитирамби и други... И така, за кратко време научих и за поетите, че създават своите творения не поради знание, но поради някаква природна дарба и боговдъхновение като пророците и прорицателите, понеже и те казват много и хубави неща, но не знаят нищо от това, което казват. Нещо подобно разбрах, че става и с поетите. Същевременно разбрах, че поради поетическата си дарба те се смятат за най-мъдри и в останало-то, в което не бяха. Отидох си следователно и оттам с мисълта, че ги превъзхождам в същото, в което н държавниците.

Накрая отидох при занаятчиите, понеже съзнавах, че нищо не знам, така да се каже, а знаех, че тях ще ги намеря да знаят много и хубави неща. И в това не се из-лъгах – те знаеха, което аз не знаех, и в това бяха по-знаещи от мен. Но, мъже атиняни, на мен ми се стори, че същата грешка като поетите имат и тези добри занаят-чии: поради това че си разбират добре от занаята, всеки смяташе, че е извънредно сведущ и в най-съществените неща в другите области, и това им заблуждение скриваше и знанието им в тяхната област. Така че, за да оправдая оракула, стигнах да се питам дали не бих искал да съм, какъвто съм – да нямам нито тяхното знание, нито тяхното невежество, отколкото да имам като тях и двете. И така, отговорих и на себе си, и на оракула, че ми е полезно да съм, какъвто съм.

...А изглежда, мъже атиняни, всъщност богът е сведущ в него и това казва този оракул – че човешкото знание не струва нещо много и дори нищо, и, изглежда, че като споменава този Сократ, той си служи с моето име като пример, както би казал: "Този от вас, хора, е най-мъдър, който като Сократ е разбрал, че наистина не струва нищо в знанието." Впрочем и сега още обикалям и изследвам това и разпитвам според повелята на бога кой и да е между съгражданите ни и между чужденците, предположа ли, че е знаещ. И когато не ми се види, помагайки на бога, показвам, че не е знаещ. И от това занимание не ми остана свободно време да се заема с нещо сериозно нито в държавните, нито в домашните ми работи, а съм в крайна бедност поради службата ми на бога.
А отгоре на това и младежите, които ме съпровождат по своя воля – това са тези, които имат най-много свободно време, синовете на богатите, – изпитват удоволствие да слушат хората, подложени на това изследване, и сами често ми подражават и се заемат да изследват други... След това изследваните от тях се сърдят на мен, а не на себе си и разправят, че има един много отвратителен Сократ и че раз-валя младежите. И когато ги запитват какво прави и на какво учи, те не могат да отговорят, тъй като нищо не знаят. А за да не изглежда, че се намират в затруднено положение, изтъкват обикновените обвинения срещу всички, които се занимават с философия – "небесните явления и какво става под земята", "не вярва в боговете", "прави по-слабата теза по-силна"... От тия работи се нахвърлиха срещу ми Мелет, Анит и Ликон – Мелет с омразата на поетите, Анит – на занаятчиите и държавните мъже, Ликон – на ораторите.
И така, за това, в което ме обвиняваха първите ми обвинители, тази защита нека ви бъде достатъчна. А сега ще опитам да се защитя срещу Мелет, този почтен човек и родолюбив гражданин, както сам се нарича, и срещу по-късните ми обвинители. И понеже това са други обвинители, нека да вземем пък тяхното обвинение:

Сократ, се казва в него, върши престъпление, понеже разваля младежите и не вярва в боговете, в които държавата ни вярва, а в други, нови божества... Как според теб, Мелете, развалям младежите?... Ти не вярваш, Мелете, както ми се струва, и на себе си. Според мен този човек, мъже атиняни, се гаври нагло с нас и неговото обвинение е написано чисто и просто с една необуздана гавра и младежко нахалство. Изглежда, като че ли е искал да състави една гатанка, за да ме изпита: "Дали знаещият Сократ ще разбере, че аз се шегувам и си противореча, или ще изиграя и него, и другите, които слушат." Понеже за мен е ясно, че той си противоречи, както ако би се казало: "Сократ върши престъпление, понеже не вярва в богове, но вярва в богове." В това именно се състои подигравката... Има ли, Мелете, такъв човек, който вярва, че има човешки неща, а пък няма хора?... Има ли такъв човек, който вярва, че има демонски неща, а няма демони?... Ти твърдиш, че аз вярвам и уча, че има демонски неща – независимо нови или стари, но аз според твоите думи вярвам в демонски неща и ти си се заклел за това в обвинението си. А ако вярвам в прояви на демони, по необходимост вярвам и в демони... А не смятаме ли демони-те за богове или за деца на богове?... Следователно, ако вярвам, в демони, както ти твърдиш, и ако демоните са някакви богове, това би било, което аз твърдя, че ти говориш с гатанки и се шегуваш: Ти твърдиш, че не вярвам в богове, а след това, че вярвам, понеже вярвам в демони... Невъзможно е, Мелете, да си написал обвинението си така, ако не си искал да ни изпиташ или пък си бил в безизходица да намериш срещу ми истинско обвинение. Да убеждаваш някого, колкото и малко ум да има, че един и същ човек вярва в демонски и божествени неща, и в същото време, че не вярва нито в демони, нито в богове, нито в херои – това не е възможно.

Че аз, мъже атиняни, не съм виновен в това, в което Мелет ме обвинява, мисля, че няма нужда от дълга защита, че това е достатъчно. А което казах по-преди – че голяма омраза се породи у мнозина срещу ми, знайте, че е истина. И ако нещо ме погуби, то ще ме погуби – не Мелет, не Анит, а общоразпространената клевета и омраза. То е погубило и много други благородни мъже, а, мисля, и занапред ще погубва и нищо странно, ако не спре с мен.

...Аз лично щях да съм извършил ужасни неща, мъже, когато военачалниците, които вие избрахте, ме поставяха при Потидея, Амфиполис и Делион на някакво място в строя и аз оставах твърдо там както всеки друг, и рискувах живота си, а когато богът ми възложи задачата, както аз сметнах и предположих, че трябва да живея, занимавайки се с философия и да изследвам и себе си, и другите, да се уплаша от смъртта и от каквото и да е, и да дезертирам – страшно би било това и тогава справедливо бихте ме дали под съд, че не вярвам в богове, не се подчинявам на ора-кула, страхувам се от смъртта и мисля, че съм знаещ, без да съм.

Понеже да се страхуваш от смъртта, мъже, не е нищо друго освен да мислиш, че си знаещ, без да си – да мислиш, че знаеш нещо, означава, че не го знаеш. Никой не знае що е смърт, нито дали случайно не е най-голямото благо за човека, а се страхуват от нея, като че ли знаят, че е най-голямото зло. Това как да не е незнание, заслужаващо укор – да мислиш, че знаеш това, което не знаеш?

...Ако при това бихте ми казали: "Сократе, сега ние няма да повярваме на Анит, пускаме те, но все пак при условие да не се занимаваш повече с това изследване, нито с философия – ако те уловим, че вършиш още това, ще бъдеш убит", та ако, както казах, бихте ме пуснали при това условие, бих ви отговорил: "Аз ще ви благодаря сърдечно, мъже атиняни, и ви обичам, но ще слушам повече бога, отколкото вас и докато дишам и ми е възможно, няма да престана да се занимавам с философия, да ви подканям и да разяснявам на всеки, когото от вас срещна, като му кажа, както ми е обичаят: "Чудесни човече, като атинянин от град най-голям и най-прочут по знание и сила не се ли срамуваш да полагаш грижи само за богатство, да спечелиш възможно най-много за слава и чест, а за разум, истина и за душата си, да стане възможно най-добра, ти не полагаш грижи и не мислиш!" И ако някой от вас оспори и каже, че се грижи, няма да го оставя веднага и да си ида, а ще го питам, изследвам и разкрия и ако ми се стори, че не притежава добродетел, а само така твърди, ще го укоря, че най-ценни неща цени извънредно малко, а по-незначителни неща – повече. Това ще правя и с млад, и със стар, когото срещна, и с чужденец, и със съгражданин, н то повече със съгражданите, толкова повече, че сте ми по-близки по род. Понеже така заповядва богът, добре знайте. Лично аз смятам, че на вас тук не ви се е случило по-голямо добро от моята служба на бога... С оглед на това казал бих, мъже атиняни, вярвате или не вярвате на Анит, освободите ме или не ме освободите, аз няма да постъпвам другояче дори ако ми предстои да умра много пъти!... Бъдете сигурни, ако ме осъдите на смърт, такъв човек, какъвто ви казвам, че съм, на вас самите ще причините повече вреда, отколкото на мен. На мен нито Мелет, нито Анит ни най-малко биха ми навредили – те не биха могли, понеже не мисля, че е в реда на нещата по-лош човек да навреди на по-добър. Разбира се, някой би могъл да ме осъди на смърт, на изгнание или да ме лиши от граждански права. И той, и някой друг може би смятат тези неща за големи нещастия, но аз – не... И така, мъже атиняни, сега аз съм далеч от това да се защитавам заради себе си, както може да се помисли, а заради вас, да не се провините някак си спрямо дара, който ви е направил богът, като ме осъдите. Понеже, ако ме осъдите на смърт, лесно няма да намерите друг като мен... струва ми се, богът ме е предоставил на града, какъвто съм, за да ви подбуждам, да ви убеждавам и порицавам всеки един непрестанно по цял ден, без да се отделям от него. Друг такъв човек няма да ви се роди лесно, мъже, и ако ме слушате, ще ме пазите. Вие изведнъж бихте могли да ми се разсърдите също като хора, когато спят и ги събудят, и слушайки Анит, да ме ударите и лесно да ме убиете, а след това да прекарате целия си живот в сън, докато богът, загрижен за вас, не ви прати някой друг. Че в случая богът ме е дал на града ни, какъвто съм, оттук бихте разбрали: Не прилича на човешка работа моето – да си зарежа всичките работи и да търпя последиците на това толкова вече години, а да се занимавам с вашите, като отивам като баща или по-стар брат при всеки по отделно и го увещавам да се грижи за добродетелта. И ако все пак имах някаква облага от това, ако увещавах в това срещу възнаграждение, това щеше да се разбере. А сега и сами го виждате, понеже моите обвинители, които така безсрамно ме обвиняваха във всичко друго, не можаха да отидат дотам в безсрамието си да представят някакъв свидетел, че някога съм взел възнаграждение или пък съм искал. Но аз ви давам един свидетел, който ви стига, че говоря истината – сиромашията си.

Може би би изглеждало странно, разбира се, че аз съветвам частно хората и се бъркам в много работи, а не се осмелявам да изляза публично пред народа и да съветвам държавата. Причината е, което често и на много места сте ме чували да казвам – у мен се появява нещо - божествено или демонско, в което и Мелет, присмивайки се. ме е обвинил в обвинението си. Това започна още в детството ми, някакъв глас, който, яви ли ми се, ме въздържа от това, което мисля да правя, но никога не ме насърчава. То се противопоставя да се занимавам с обществени дела и според мен по много щастлив начин се противопоставя, защото, бъдете сигурни, мъже атиняни, ако отдавна се бях заел с политика, отдавна нямаше да съм между живите, а това нямаше да е от никаква полза нито за вас, нито за мен. Не ми се сърдете, че ви говоря истината – не ще спаси живота си никой, който благородно се противопостави било на вас, било на какъвто и да е друг народ и пречи да станат много неправди и беззакония в държавата; този, който действително се бори за правдата, ако смята да остане жив известно време, по необходимост трябва да остане частно лице, не да се занимава с държавни дела.

...Аз никога не съм бил учител на никого. Ако някой, млад или стар, би искал да ме слуша, когато говоря, никога никому не съм отказвал. Аз не съм такъв, че да беседвам срещу пари, а да отказвам да беседвам без възнаграждение, но се поставям на разположение еднакво и на богат, и на беден да ме пита и ако някой иска, да го питам и да чуе какво бих казал. И ако някой от тях стане или не стане добродетелен човек, с никакво право не бих поел върху себе си вината за това, понеже никога никому не съм обещавал да го уча, нито съм учил...

Но защо тогава някои изпитват удоволствие да прекарват много време с мен? Вие чухте, мъже атиняни, цялата истина ви казах: те изпитват удоволствие, слушайки ме да изследвам тези, които се смятат за знаещи, а не са. А това не е неприятно. Но на мен, както аз твърдя, това ми е наредено от бога да го върша и чрез оракули, и чрез съновидения и по всякакъв начин, по който някога някакво друго божествено предопределение е наредило на някого да върши каквото и да е там.


Втора част

...Че не се възмущавам, мъже атиняни, от станалото – че ме признахте за виновен, – много неща играят роля и особено, че го очаквах...
И така, човекът ми иска смъртно наказание. Добре. А аз какво мога да пред-ложа от своя страна, мъже атиняни? Очевидно каквото заслужавам. Какво следователно? С какво заслужавам да бъда наказан или глобен, че не водих спокоен живот, но пренебрегнах това, на което повечето хора държат – богатство, домашни работи, военно командване, речи в Народното събрание, длъжности, групи, партии, които се образуват в града; че поисках да бъда в действителност почтен човек, а не да спася живота си по този начин; че не отидох там, където, ако отидех, нямаше да има полза нито за вас, нито за мен; че отивайки лично при всеки един, му правех най-голямо благодеяние, както аз твърдя, заемайки се да убедя всеки от вас да не се грижи за своите материални интереси, преди да се е погрижил за самия себе си, нито за материалните интереси на града, преди да се е погрижил за самия град, така и за другите неща по този начин – какво следователно заслужава такъв човек? Нещо добро, мъже атиняни, ако трябва действително да ми се дава по заслуги, и то такова добро, каквото ми подобава. А какво подобава на един беден благодетел, който се нуждае от свободно време, за да ви подбужда. Няма нищо, мъже атиняни, което да подхожда на такъв човек така, както да го хранят в Пританея, и то много повече, отколкото на някой от вас, който е победил в олимпийските състезания с колесници на надбягване с коне или с два или четири коня. Понеже той ви прави да изглеждате щастливи, а аз – да сте...

Лично убеден, че не онеправдавам никого, далеч съм от мисълта да онеправдавам себе си и сам срещу себе си да кажа, че заслужавам нещо лошо и да си произнеса такава присъда. От страх пред какво? Да не ме сполети наказанието, което Мелет ми иска и което твърдя, че не знам дали е нещо добро, нито дали е нещо лошо? Вместо него да предпочета нещо, което добре знам, че е лошо и да поискам това наказание? Дали затвор? Че защо трябва да живея в затвор като роб на неизменно избираната власт – колегията на Единайсетте? На глоба и да ме затворят, докато я изплатя? Но то ще бъде същото като току-що казаното, понеже нямам средства откъде да я платя. Да поискам изгнание? Може би на това бихте ме осъдили. Голяма любов към душицата си би трябвало наистина да имам, ако съм толкова тъп, та да не мога да разсъдя следното: вие като мои съграждани не можахте да понесете разговорите и приказките ми и те ви станаха толкова неприятни и омразни, та търсите да се отървете сега от тях, а други ще ги понесат лесно! Далеч съм от тази мисъл, мъже атиняни. Хубав би ми бил животът да напусна на тази възраст отечеството си и да се скитам гонен от град на град! Понеже добре зная, че където и да ида, младежите ще идват да ме слушат както тук. Ако ги отпъждам, те ще ме изгонват, убеждавайки по-възрастните; ако не ги отпъждам – техните бащи и близки ще го правят заради тях.

Може би някой ще каже: "Като заминеш оттук, не ще ли можеш, Сократе, да живееш мирно, без да говориш?" Най-мъчното е да убедя в това именно някои от вас. Ако ви кажа, че това е неподчинение на бога и поради това е невъзможно да мълча, не ще ми повярватепонеже ще сметнете, че ви иронизирам. Ако пък ви кажа, че най-голямото благо за човека е да говори всеки ден за добродетелта или за други неща, за които ме слушате да се разговарям, когато изследвам и себе си, и други, и че животът без изследване не заслужава да се живее – това още по-малко ще ми повярвате. Така, както ви казвам, стоят нещата, мъже, а не е лесно да ви убедят.


Трета част

Малкото време стана причина, мъже атиняни, тези, които искат да злословят за града ни, да хвърлят върху ви вината и да ви прикачат славата, че сте убили Сократ, един мъдър мъж. В желанието си да ви нападнат, те действително ще кажат, че съм мъдър, макар и да не съм. А ако бяхте почакали известно време, всичко щеше да свърши от само себе си – виждате възрастта ми, животът ми вече е напреднал, близо съм до смъртта... Може би мислите, мъже, че съм осъден поради липса на такива речи, с каквито щях да ви убедя, ако смятах, че трябва да върша и говоря всичко, за да ме оправдаете. Далеч не е така. Осъден съм поради липса не на речи, а на дързост, на безсрамие, на желание да ви говоря така, както щеше да ви бъде най-приятно да слушате, да плача и да се вайкам и да върша и говоря много други недостойни, както аз смятам, за мен неща... сто пъти предпочитам да умра след такава защита, отколкото да живея на онази цена! Нито в съда, нито на война, нито някой друг, нито аз трябва да прави всичко възможно да избяга от смъртта – това съвсем да не ви се вижда трудно, мъже, от низостта е много по-трудно: тя тича много по-бързо от смъртта. Сега и аз, понеже съм бавен и възрастен, бях уловен от по-бавния бегач, а моите обвинители като силни и бързи – от по-бързия, злото. И сега аз ще изляза осъден от вас като заслужаващ смърт, а те – осъдени от истината като виновни в порочност и неправда. И аз оставам с присъдата си, и те. Вероятно така е трябвало да стане и мисля, че всичко е както трябва.

Но аз искам и да ви предскажа какво ще стане по-нататък с вас, които ме осъдихте. Че аз съм вече в онези минути, когато хората най-вече предсказват – когато се готвят да умрат. Аз изричам, о, вие, които ме убихте, веднага след моята смърт вас ще ви постигне много по-голямо наказание, кълна се в Зевс, от това, което ми наложихте, смърт. Вие направихте това с мисълта, че ще се отървете да се изследва животът ви – тъкмо обратното ще стане, казвам ви го със сигурност. Повече ще станат тези, които ще ви изследват – досега аз ги спирах, а вие не разбирахте. И те ще бъдат по-мъчни, понеже ще бъдат по-млади, и вие повече ще негодувате. А ако мислите, че като убивате хора, ще попречите да се яви някой да ви упреква несправедливия живот, не мислите добре. Понеже този начин да се отървавате от такива хора не е нито възможен, нито хубав; онзи е най-хубав и най-лесен – човек да не потиска другите, а да се стреми да стане колкото се може по-добър. С това пророчество се разделям с вас, които гласувахте за моето осъждане.

На мен, съдии – понеже, като ви наричам съдии, правилно бих ви наричал, – ми се случи нещо чудно. Обичайното пророческо внушение ми се правеше от страна на божествената сила през цялото време досега извънредно често, като ме спираше дори при много незначителни неща, ако смятах да върша нещо неправо. Сега ме постигна, както виждате и сами, това, което би се сметнало, а и се смята за най-голямата от злините, а нито тази сутрин, като излизах от къщи, ме възпря божият знак, нито тук, като се явих пред съда, нито по време на речта ми, каквото и да се канех да кажа. Друг път впрочем, като съм говорел, често ме е спирал по средата, а сега при самия процес не ме спря при никаква моя постъпка или дума. Коя смятам, че е причината? Аз ще ви я кажа – изглежда, това, което се случи, е добро и ние, които смятаме смъртта за злина, мислим погрешно. За това ми се даде голямо доказателство: непременно щеше да ме възпре обичайният ми божи знак, ако нямаше да направя нещо добро.

Нека помислим и по следния начин – че можем силно да се надяваме смъртта да е нещо добро. Защото тя е едно от двете: или мъртвият е нищо и няма никакво усещане за нищо, или, както се смята, смъртта е някаква промяна, преселване на душата оттук на друго място. А ако не съществува никакво усещане, също когато някой спи и не вижда абсолютно нищо насън, чудна полза би била смъртта!... Ако смъртта е нещо подобно, аз я смятам за полза, защото именно цялото време нататък се явява само като една безкрайна нощ.

Ако пък смъртта е като заминаване оттук на друго място и е истина, това което се казва, че там именно се намират всички мъртви, какво по-голямо благо от това, съдии?... Човек да се събере с Орфей, Музей, Хезиод и Омир, на каква цена някой от вас би го получил? Ако това е истина, аз искам много пъти да умра, понеже лично за мен пребиваването би било чудесно – да се разговаря с Паламед, с Теламоновия син Аякс и с всеки друг, който едно време е загинал поради несправедлива присъда. Съвсем не би ми било неприятно, мисля, да сравнявам моите преживелици с техните. И най-голямото – да продължавам да изследвам и изучавам всички там: кой е знаещ и кой мисли, че е, а не е. На каква цена би получил някой възможност, съдии, да изследва този, който е завел голяма войска срещу Троя, или Одисей, или Сизиф, или други хиляди и мъже и жени, които човек би могъл да спомене – не би ли било неизразимо щастието да се разговаря с тях там, да бъде в тяхното общество, да ги изследва? И затова те ни най-малко не убиват: защото те са по-щастливи от нас тук, и в това, че са безсмъртни, ако това, което се казва, е вярно.

И вие, съдии, трябва да имате добра надежда в смъртта – помислете върху тази единствена истина: за един добър човек не съществува никакво зло нито приживе, нито след смъртта, нито боговете се интересуват какво става с него. Всичко това с мен не стана от само себе си – за мен е ясно, че за мен би било по-добре вече да умра и да се отърва от мъки. Затова и знакът не ме възпря и аз не съм много сърдит на тия, които ме осъдиха, нито на обвинителите си. При все че не с това намерение те ме осъждаха и обвиняваха, но с мисълта, че ми причиняват вреда, и в това те заслужават укор.

Все пак едно ги моля: когато възмъжеят синовете ми, накажете ги, мъже, като ги накарате да изпитват същите неприятности, каквито аз ви причинявам, ако сметнете, че те се грижат за пари или за нещо друго повече, отколкото за добродетелта, и ако смятат, че са нещо, без да са, порицавайте ги, както аз ви.порицавам, че не се грижат за което трябва и че се мислят за нещо, а не струват нищо. Ако така постъпвате, вие ще сте постъпили справедливо и с мен, и със синовете ми.

Но вече е време да се върви - аз в смъртта, вие в живота. Кой от нас върви към по-добро – никому не е известно освен може би на бога.

цитира се преводът на проф. Георги Михайлов

в първия том ( от 1979 г.) на четиритомното издание на "Наука и изкуство"

Платон. Диалози.

No comments: