интервю на Марина Узунова за СУбщество

Интервю на Марина Узунова от Факултетния студентски съвет на ФФ с мен


Какво разпали и продължава да подклажда интереса Ви към античната философия и най-вече към Платоновото и Аристотеловото наследство?

Самата антична мисъл и текстовете, които прочетох, или по-скоро, които се опитах да чета още в първи курс като студентка, през вече далечната учебна 1982/83 година. Бях любопитна и нетърпелива да прочета, да науча и да осмисля колкото се може повече. След това разбрах, че особено през петте години на следването съм се предоверявала на философията – и епистемологически, и лично, екзистенциално. Че съм се надявала тя да ми даде много повече отговори, отколкото всъщност дава. С времето разбрах, че колкото повече се задълбочават четенето и мисленето, толкова повече въпросите се увеличават.
А античната философска мисъл ме завладя и с енциклопедизма си, и с дълбочината на въпросите, които поставя - от всички сфери на философското, и с художествеността в литературната форма на тяхното поставяне при някои автори (разбира се, най-вече в диалозите на Платон, но и в поемите на досократиците и речите на софистите), но също така и с енигмите на (не)преводимостта и многосмислието на термините, които ползва – в някои случаи умишлено изковани неологизми (каквито създава Аристотел), в други случаи отвлечени от всекидневната лексика дума, които управляват философското и богословското мислене в някои традиции и до днес.
Това беше първото срещане със смислозадаващото в европейското мислене, което за добро или за зло е в основата на европейското и до днес - очарованието от първото опознаване на един свят, от който след това никога не ми се е искало да изляза.
Нищо след това не ме изкуши толкова много, че да се впусна в нещо съвсем ново и различно.


С какво, според Вас, се различава изучаването и преподаването на философия от това на другите академични специалности?

Както изучаването, така и преподаването на философия много повече прилича, отколкото се различава от повечето академични специалности. Каквото и да следва един сериозен студент, и каквото и да преподава преподавател от която и да било специалност, в който и да било университет, трябва много да чете и много да мисли, трябва индивидуално вглъбяване (което може много успешно да се практикува и при дълги разходки в планината – в това сериозно ви уверявам като аристотелист-перипатетик :-) ).
Също така, обаче, е необходимо и обратното – дискусията с колеги, съвместното обсъждане на прочетен текст или спор върху някакъв проблем. Това при нас се прави на упражненията.
И когато бях студентка, и после като аспирантка (сега се казва “докторантка”), а и вече толкова години като преподавател, се убеждавам:
за хуманитарното образование лекциите са важни, но упражненията са още по-важни.
Каквото и да каже един отличен лектор по който и да било проблем от хуманитаристиката, от знанията и науките, които се опитват да изучат академично човека и неговото познание, ако няма семинари, почти нищо не се получава. Семинарите, на които студентите от една група, сиреч състудентите, които са наистина в този момент колеги в най-висока степен, са онова, без което не може (защото колега на латински етимологично означава “човек, с когото чета един и същ текст” - collega от collegere, буквално “чета със”).
В това отношение нашата образователна система е отлична.
Наистина, най-хубавото в традицията на Софийския университет е точно това, че броят на лекциите по задължителните дисциплини е винаги равен на броя на часовете за семинари.
Има страни и университети по света, в които има само лекции и никакви упражнения – така например е било през 80-те години в нашата южна съседка Гърция. Там студентите посещават само лекции, на които са понякога повече от стотина и са наистина един “поток”. Този “поток” се явява на писмени изпити накрая на съответните курсове и всеки научава от списък на стената каква е неговата оценка. Разбира се, налични са и съответните лекционни издания и учебни помагала, но при такава организация на ученето може да се случи така, че един по-срамежлив и стеснителен студент да не промълви и да не размени нито една дума с нито един свой състудент или преподавател на живо, лице в лице, през всички години на следването.
Точно обратното е в някои от най-престижните американски университети от т.нар. “бръшлянова лига” и изобщо в преобладаващ брой англосаксонски университети – там няма лекции в стриктния смисъл на думата, а има само семинари, които са по-близо до нашите упражнения, отколкото до нашите лекции.
Студентите получават в началото на триместъра един пакет от ксерокопирани текстове, които трябва предварително да са прочели за всеки един от семинарите.
Това всъщност е хубаво.
Също така, както е известно, при този тип образователни организации, изобщо не съществува понятието за учебен план - curriculum. В концепцията на този тип университети един общ учебен план не би трябвало да се налага на никаква група студенти, а всеки сам избира какво и кога да учи. Какви дисциплини и при какви преподаватели, а понякога дори и в каква последователност.
А какво точно ще се фиксира в дипломата за бакалавърската степен зависи от избора, който се прави в четвъртия семестър и от натрупването в профила на избраните дисциплини през първата половина на следването. Това също има много предимства, но има и един голям недостатък.
При такъв тип университетско образование студентът няма постоянни колеги в истинския смисъл на думата, защото може с един състудент да сте колеги на семинара върху душата според Платон, с други – да сте колеги и състуденти съ-участващи в семинар за античната космология, с трети – да сте колеги и състуденти в семинара по гръцки, но пък точно тези, с които сте били най-близки на курса по космология на античността, след това да се насочат към курса по латински, а не по гръцки. Това е отлично за магистърското учене и докторантурата, но за бакалавърската степен и на възрастта, на която са повечето бакалаври по света, такова изолиране и индивидуализиране води понякога до много силно усещане на самота в кампуса.
Задълбочих се толкова много по този въпрос, защото наистина това е най-хубавото в нашия 120 годишен СУ. Това, че се формира една сравнително устойчива общност от колеги, които в продължение на няколко години заедно и като група преминават през лабиринтите на множество текстове и загадки.
При нашите учебни планове, на мен почти винаги ми се налага да преподавам на студенти от първи курс, и то още в първия семестър. Това е винаги първото и най-важното пожелание, което отправям към всички: да се опитат да създадат една добронамерена колегиална общност. Имаше един случай, в който поради лошите отношения, които се създадоха между състудентите с най-големи амбиции, курсът буквално се разпадна към края на втория-третия семестър; някои напуснаха, а други минаха към индивидуален план. И обратно, в курсовете, в които се оформя група от четящи, мислещи и спорещи колеги ( между които, разбира се, има и съперничество, но в позитивен план и с мярка), ето в такива курсове състудентите сравнително компактно се дипломират като група и даже много от тях после стават магистри и докторанти в същата специалност – все едно дали това е културология, класическа филология или философия.
Та, да обобщя този толкова дълъг отговор: изучаването и преподаването на философия, според мен, не само се отличава, но и фатално зависи от способността да се води диалог и дискусия. Добрият студент по философия трябва да се научи да се включва, а добрият преподавател – да провокира колкото се може повече студентите си към диалог и дискусия, дори и по време на лекция.

Къде лично преоткривате актуалното в античността и кои, според Вас, са уроците – политически, социални, културни, духовни, - които неизменно трябва да си припомним?


В това отношение няма да кажа нищо оригинално. Античността и нейната актуалност стават все по-привлекателни и поучителни в етическата и политическата, по-точно политологическата проблематика. Точно затова и преди време организирахме с колеги двусеместриалният избираем курс “Актуалната античност. Политическата мисъл на античния свят”.
В същото време нека да подчертая, че не можем да получим от античността някакви особени културни и особено духовни уроци, пряко и без уговорки – все пак това е един езически, политеистичен свят... Неговата култура и неговата духовност наистина са много интересни и поучителни, те ни казват много за човека и за неговото място в света, за отношението му към себе си и света, но ако говорим за наложителността на учене от някаква духовност и някаква култура, това, лично за мен, трябва да е християнската, а не езическата и политеистичната. И в това отношение, както знаем, има много работа и много текстове за четене – и от студентите, и от преподавателите. Защото източните отци на Църквата, особено Кападокийците, са били несравними ерудити и отлични познавачи на античната литература и култура, на философията и науката, и са успели по най-добрия начин да вземат всичко хубаво и добро от тях за християнската вяра.

Кои са Вашите учители – преки и посредством книжнината – по пътя на философското размишление?

Много са онези мислители на миналото, които съм се опитвала да прочета и осмисля както трябва – някои от тях са били важни за мен преди, но вече не са, а други станаха важни за мен напоследък. Освен това, за мен никога философията не се е ограничавала само в нейната най-строга академична форма, а винаги четенето и на философия-в-литература, каквато е есеистиката или философстването-в-роман, са били най-вълнуващата покана за философия.
А от непосредствените ми преподаватели на първо място ще спомена г-жа Елена Велкова, която ми преподаваше в гимназията и която беше категорична, че имам качества да следвам най-вече философия. След това в академичната ми биография много важно беше това, че научен ръководител и на дипломната ми работа, и на дисертацията за телеологизма на Аристотел, ми беше проф.дфн Ради Радев. С него имахме и тежки конфликти по един или друг въпрос от дисертацията или организацията на преподаването, защото държах на правото си на самостоятелна работа, но никога не съм преставала да го уважавам и точно поради това съм го цитирала в абсолютно всички текстове, които съм написала, а и едва ли минава час на преподаване, в който да не го цитирам. Много научих и от проф. Александър Андонов за диалектиката и онтологията, от доц.д-р Димитър Денков за история на философията, от доц.д-р Искра Цонева, която ни водеше упражненията по Естетика – от нея научих тъкмо това как трябва да се водят упражнения върху най-значимите философски текстове.
Също така бях страшно впечатлена от лекциите на проф. Добрин Спасов – но не толкова от съдържанието им (защото логиката никога не ми е била особено интересна), а от формата, от маниера му на философстване на лекция.
Спокойно мога да кажа, че за мен начинът, по който изнасяше лекциите си проф. Добрин Спасов, е еталон. Виждате, че има лектори, които четат написани лекции и всяка една дума, която произнасят (с изключение на някои единични шеги) е предварително написана на хартия. Според мен това убива философията. Лекцията по философска дисциплина трябва да се изговори – разбира се, това не означава, че тя няма да има план или да бъде пълна импровизация. Не, трябва да има план на изложението и неговите основни точки, имена на автори, заглавия на произведения и основни понятия – всичко това трябва да се написва на дъската. Но, поне половината от това, което се произнася от един лектор по която и да било философска дисциплина, според мен, трябва да се произнася като говорене, случващо се тук-и-сега, а не да се прочита.
Много научих и от преподавателите по гръцки и латински, които учихме факултативно с няколко колеги по време на следването – проф. Богдан Богданов и доц. д-р Анна Николова; от доц.дфн Петя Янева, която ми преподаваше гръцки повече от три години - и по време на следването, и на аспирантурата, от доц. д-р Мария Костова, от д-р Милена Минкова, която ни преподаваше латински по време на аспирантурата.

Смятате ли, че съществуват пукнатини в съвременната образователна система и нейните методи на преподаване? Ако да, къде биха могли да се коренят и по-важното – как биха могли да се запълнят?

Тук стигаме отново до понятието за учебен план. Затова съм писала и говорила многократно, и за съжаление, убежденията ми засега не се споделят от повечето колеги-преподаватели.
Преди малко стана дума за хубавото при нашите учебни планове в СУ – много е хубаво това, че те дават възможност за сформиране на устойчива колегиална общност, за разлика от огромното множество на студентите в “потоци”, което е едната крайност, и пълният индивидуализъм и пълната липса на учебен план, както е в университетите от “бръшляновата лига”, което пък е другата крайност.
Ние сме по средата, но проблемът е, че броят на задължителните дисциплини в повечето ни учебни планове е убийствено голям и това предполага много повече аудиторна, отколкото самостоятелна библиотечна работа. А ако няма достатъчно самостоятелна библиотечна работа, после семинарите не се получават добре и понякога се превръщат в празна говорилня, защото студентите не са имали време да се подготвят, да прочетат и да помислят.
Ето така за съжаление, количеството на задължителните дисциплини убива качеството на концепцията за учебен план, в който семинарите са толкова, колкото и лекциите.
Ясно е как може да се промени това: като има (ако изобщо обаче някога се появят) нови учебни планове, в които само половината дисциплини са задължителни, а останалата половина е индивидуално подбрана от всеки студент – било от дисциплини от същата специалност, било от други специалности от същия факултет, било даже от други факултети.

Кои академични проекти, в които сте участвала или организирала, възприемате и си спомняте като най-ползотворни?

През последните години най-успешният преподавателски проект беше колективният двусеместриален курс Актуалната античност..., за което вече споменах.
Също така много важно за мен беше, че през 2002 г. работих по проект за ролята на университетите за трансформирането на общество към Институт “Отворено общество” и ЦЕУ в Будапеща, като освен тази обща тема индивидуално работих и писах за законодателството за висшето образование и за закона за научните степени и звания у нас. (за подробности вижте на препратките вляво тук http://www.policy.hu/gocheva/ и някои текстове на блога за образователни дискусии
http://www.o-blog.net/zaewropaiuniwersiteta_1.html)

А като преводаческо-издателски проекти, разбира се, много отговорна и важна работа за мен беше превеждането на “За небето” на Аристотел, което излезе в едно книжно тяло със “За възникването и загиването”, преведено от д-р Димитър Илиев – като и двата трактата бяха редактирани от Владимир Маринов (изд. СОНМ, С., 2006 г.)

Но, безспорно, като най-важен и най-ползотворен проект от всички издателско-преводачески, в които съм участвала досега, мога да посоча това, че съм редактор, автор на встъпителна студия и коментатор на осем книги от “Метафизика” на Аристотел, преведена за първи път на български от Иван Христов и Николай Гочев (изд. СОНМ, С., 2000 г.)

А планирате ли нови такива през учебната 2009/2010 година, за които желаете да отправите покана към настоящите и бъдещи студенти на СУ?

Всяка нова учебна година започва с неизвестност: колко точно студенти не само ще се запишат, но и ще се ангажират сериозно с аудиторната работа - и за редовната, и за задочната форма на обучение. Тази година към това се прибавя и неизвестността дали ще стартира магистърската програма по история на философията... Така че за новите ми занимания и покани за тях, заповядайте периодично на моя блог...

Пожелавам на всички колеги успешна нова учебна година, а на Факултетния студентски съвет – да успее да превърне наистина студентите от факултета в общност.

~

интервюто ще бъде публикувано със съкращения във втория брой на СУбщество за новата учебна година; слагам го изцяло тук и сега, защото в него отговарям и на въпроси на колегите от задочното обучение, с които работихме заедно миналата седмица;

за Стагирите на Аристотел

В античната философия почти за всичко има най-малко две различни, но еднакво убедителни и еднакво аргументирани твърдения.

Това е едно от изказванията, с които шокирам някои от студентите си почти всеки първи час, когато започвам преподаване с нова група.
Така беше и вчера, когато започнах лекциите, или по-скоро семинарите с новите колеги от първи курс задочно обучение.

Обещах им днес да им сложа малко снимки от двете места, които претендират да са родните места на Аристотел - едното е на брега на морето на източния залив на Халкидики, а другото е около 20 км навътре в сушата.





В подкрепа на това твърдение се посочват ето тези останки от стена, която е била част от пристанищно съоръжение.





На преден план Николай Гочев - един от двамата преводачи на Аристотеловата "Метафизика" на български, заедно с Иван Христов.
(Николай е преводач и на произведения от Софокъл, Ориген и Свети апостол Павел).





Другото място, което също се казва Стагира - намира се сред прекрасна планинка с широколистни дървета (най-вече кестени, бук и дъб) и за него повече хора са убедени, че е родното място на Аристотел.

Днес тук има парк, в който, както си му е редът, има статуя на Аристотел и няколко експоната, които показват някои от най-важните изобретения, породени от Аристотеловата философия на природата...




... като, например, компаса, слънчевия часовник и гигантската стъклена лупа или вдлъбнато огледало, чрез което фокусирането на слънчевата светлина за секунди подпалва сухи листа и съчки. (Това последното обикновено се свързва с Архимед, но Аристотел пръв е обосновал защо става така)

Всъщност, както и за много други неща, Аристотел не е откривател или изобретател в абсолютния смисъл на думата.
Той не е първият човек на земята, създал и използвал слънчев часовник, компас или лупа.
Нито пък той е създал олигархията и демокрацията като форми на обществено устройство.

Само че така е обяснил всичко това, а и още много други неща, че е останал за традицията като Философа.





Това китно градче с възрожденски къщички е днешната Стагира.

В близост до парка на Аристотел има само една полуразрушена кула, но това не е никак странно, като се има пред вид колко пъти старата Стагира е била опожарявана до пепел още в античността...




В парка на Аристотел на камък са издълбани и някои от основоположенията на неговата теологика и физика, сиреч на първата и втората му философия, на философията за божественото в битието, и на философията на природата.

Като например ето това твърдение, което е основен обяснителен принцип на аристотелизма, томизма и неотомизма.




А ето и слънчев часовник, който показва кое време от денонощието е, и кой месец и ден от годината е.

Заключение: и двете места може да са родни на Аристотел, защото наименованието на гръцки е в мн. число - та Стагира, както впрочем в мн. число е и името на Делфи, и на Атина.
И което е още по-важно, когато едно селище има пристанище на морето, и двете места могат да имат едно и също име.

Както "Зограф" се нарича и българският манастир на Атон, който е навътре в сушата и не се вижда от морето, така и неговият пристан на западния бряг на полуострова.

Затова може би и Стагирите са две: на едното място е било градчето, а на другото - пристанището му.

грозно и безбожно - някакъв си там Климент Охридски

Най-после София си има една дълга линия на метрото.
И аз отначало се зарадвах, че всички боклуци и отпадъци от подлеза са махнати и много наши съграждани ще пътуват по-бързо, но после ми се сви сърцето многократно и затова споделям тук:

най-дълго правената станция на метрото - пред най-стария и най-големия наш университет - е грозна и безбожна,

тя ни връща в късния соц отпреди перестройката.

Прекалено много са местата и около тази станция, и в самото метро, на които надписите са като от бруталния атеизъм на социализма.

За сведение на доктора на школата в Симеоново, който сега е министър-председател на страната и на и.д. кмета на София в момента, който е специализирал в КГБ в Москва,

Свети Климент Охридски не е просто някакъв си преводач и книжовник, а е светец на православното християнство и затова, ако обичат, в най-скоро време да вземат да сменят всички надписи и табели, които ни връщат повече от 25 години назад.



Тук надписът е както трябва, но облицовката на отвесната стена е ужасяващо грозна.

От това място се вижда най-фрапантното несъответствие между красивата сграда отгоре и подлезът-спирка отдолу.

Тази станция я правиха толкова години. Повече от четири или пет години отдолу не можеше да се мине и никой не чистеше... Не помислиха ли за това, че освен като тела за превоз, жителите на столицата са и живи същества с чувство за красота?

Така ли не намериха един архитект, който да им каже, че външният вид на отвесната стена поне малко трябва да се впише в околната архитектурна среда?

Сега дисонансът е нетърпим.

Няма мрамор, няма гранит, няма варовик, няма камък - намерили една изкуствена плоскост с възможно най-грозния цвят и я лепнали за облицовка.

И още нещо за цвета - такъв цвят бяха едно време униформите на служителите на "народната милиция"...



Тук в подлеза колоната отляво е облицована с малки квадратни камъчета - това става.

На това изкуственото на другата колона и половина, с ужасяващия цвят, като почукаш, и дрънчи на кухо...



... това изображение е приемливо...
Някъде трябва да има ясен надпис кой е художникът или архитектът, който е негов автор.




Хубаво е, че има два компютъра с интернет, но седалките на тази станция би трябвало да са класически дървени пейки, а не тези металически.



... това пано на стената сигурно трябва да ни внуши бодрото:
"Напред, науката е слънце..."

Добре, към това нямам концептуални и естетически забележки.



... в мотрисите и схемите на линията над всяка врата пак е по социалистически...
Не е светец на православието този Климент, а е там някой си.

Атеизъм, 20 години след промените, след уж демократичните промени.

***

И други големи недостатъци има метрото.

В петък ходих до микрограда Люлин.
Като слезе човек на метростанция Люлин, изобщо не може да разбере в коя част на този град в града попада.

Няма карта на града никъде, няма писмена информация никъде - къде си, като се излезе от метрото в кой микрорайон попадаш, кои са другите линии на градския транспорт, с които да стигнеш там, накъдето си се запътил.
При това станцията Люлин е от най-старата отсечка, от преди години.

И това е като при соца - който владее информацията и ориентацията, той владее настоящето и бъдещето.

***

Но, разбира се, не са виновни за всичко това само ББ от Симеоново и МГ от КГБ.

В последния брой на "Култура" има статия на архитект Христо Генчев за това колко много неща в метрото са били сбъркани още от самото начало - при избора на най-тежкия тип съветски соц метрополитен пред другите по-олекотени варианти.

Вижте тук http://www.kultura.bg/article.php?id=15981

***


Но за вида на станцията пред Университета и за надписите в новата линия сигурно отговаря някой от сегашните градоуправници.

post scriptum:

Ако трябва да посоча пример за уютно метро, доколкото е възможно в една подземна железница да има такова нещо, ще посоча Будапещенското.

Ако трябва да посоча пример за красиво метро, ще посоча Атинското.
Първо, като конструкция е от най-олекотените, и макар че Атина е три пъти по-голяма от София, две трети от трите Атински линии са над земята. Продължителното пътуване в по-голямата си част е сред въздух и светлина, а не дълбоко под земята.

И второ, много по-важно.
В централните станции на Атинското метро има копия едно към едно на оригиналите на статуи, фризове и барелефи отгоре.

Пейките са от дърво.

Когато в метростанциите има камък и дърво, те изглеждат по различен начин.

София също е много стар град, има толкова много паметници от столетия и десетилетия... много от онова, което е отгоре, може да стопли смразяващия студ на грозотиите долу (не знам кои са архитектите, на които дължим всичко това в оформлението на станциите сега).

Но, къде ти... като за начало поне надписите да оправят, че да разберем, че не сме все още при соца и че вече има свобода поне на религиозната ни съвест.

най-близкото Егейско островче...

... се казва Амулиани.

Е, може би Тасос е по-близо до Пловдив, но Амулиани е още по-близо до София, отколкото Тасос, макар и с няколко километра. Особено ако се мине не през Кулата-Промахон, а през новия граничен пункт и после - през североизточната част на Халкидики.

Амулиани е малко и чаровно, и все още неизвестно у нас.

Затова днес ще ви разкажа малко за него.

Намира се между втория и третия ръкав, сиреч между Ситония и Атон, и дълго време е било собственост на Ватопедския манастир, но от 20-те години на миналия век на него си живеят целогодишно около 1000 души, а напоследък и туристите са разкрили природния му магнетизъм.



Това е малкият пристан Трипити.
Той е спирка на автобусите от Солун до Урануполи. От Солун, при това с автобус, който има десетки спирки, до него се пътува за около два часа и петнадесет минути, а от Урануполи - 15 минути.
Малки ферита кръстосват през летния сезон на всеки половин час от Трипити до Амулиани и обратно.

Пътуването с ферито е 15 минути.

И както всичко останало в обществения транспорт на Елада и Халикидики, не само че е отлично уредено, безопасно и достатъчно редовно, но не e и скъпо.
Билетът за отиването дотам с корабче е едно евро и половина, отиване и връщане - три евра.
Таксата за преминаване на джип или лек автомобил е девет евро.

На островчето има и къмпинг, на който цените за всичко са същите, както и на нашето бетонизирано Черно море.




...ако някой иска да ходи на плаж по коларски път през маслинова горичка и покрай солено езерце - ето, Амулиани, под носа ни...

... а като си спомня, допреди няколко години и на Синеморец все още имаше природа, но вече я няма и там...




... тези ярки лилави, цикламени, карминени, виолетови и оранжеви цветя по северните Егейски острови - и останалите цветове на дъгата се борят за присъствие сред цветовете на морето и небето...






На островчето има няколко уютни барчета и кафенета, но и традиционните псаротаверни, като тази, която предлага - както можете да прочетете на менюто - рибени кюфтенца, пълнени калмари, миди в лук на тиган, октоподи, приготвени всякак, и едно нещо, което така и този път не го разбрах какво е, сардела пандремени, сиреч омъжена сардела. Какво ли означава това в кулинарията - ако е живот и здраве, ще разбера някой
друг път, някоя следваща година.
(От всички тия морски дарове най-обичам октоподи.)

Тук покрай другото ще вметна, че морските дарове - миди и калмари, сепии и октоподи, и прочие соленоводни безгръбначни - не се броят за животни и са разрешени за ядене и по време на пости.



Как палмите цъфтят и прецъфтяват.




А това е корабчето "Ксениа Мария", което няколко пъти на ден кръстосва от Амулиани до Упануполи, но също така и то обикаля около манастирите от отсамната страна на полуострова.

То само външно се преструва на корабче от Византийската империя.
Като го гледах с каква бързина се стрелка насам-натам и как светкавично маневрира на миниатюрните кейчета, отвътре със сигурност то е най-модерното от всички в Атонския залив.

post scriptum:

Преди няколко години, май беше през 2005, бяхме тръгнали с децата на море от Стара Загора към Созопол.

Като се качихме в автобуса, видяхме там Светла и Кристиян Енчеви, така че и те могат да разкажат за това комично пътуване, ако си го спомнят.

Малко след като потегли от Зарата, автобусът се повреди, останахме няколко часа на шосето, после от Бургас беше часове наред невъзможно да се качим на какъвто и да било автобус или маршрутка (защото в нашия автобусен транспорт хората са натъпкани като сардела, макар и не пандремени) и все пак след 12 часа пътуване от Зарата, пристигнахме в Созопол с такси.

Затова, предпочитаме за почивка през лятото Елада.
Специално Халкидиките нито са далече, нито е по-скъпо, отколкото на Черно море и освен това в автобусите им има климатици и стюарди.

Всичко е уредено така, че да можеш да почиваш и всеки ден да пътуваш лесно и удобно - било с автобус, било с малко фери, с корабче или лодка;
на плаж или на културен туризъм или на поклонническо пътуване, без да ти трябва автомобил.

Няма многоетажни бетонни сгради.

Има Природа.

специално за Петър Топуров - Урануполи, Атон, на прага на монашеската република

Петре, честит празник на Рождеството Богородично, който ние празнуваме днес, а на Атон - след 13 дни. Край нямат тия разправии календарни...

Снощи се върнахме късно през нощта с влака от Солун и сега слагам някои снимки от Урануполи - вратата към монашеската република на Атонските двайсет манастира.
Утре ще добавя и текст за това как се стига до там - с влак и автобус, и как и с какви корабчета се разглеждат и посещават тези места. Е, ние жените, можем само да ги зърнем от корабчетата, но пак има какво да разкажем...



И така, днес продължавам с инфо за Петър, но и за всички, които могат да се заинтересуват:

*от София до Урануполи на Атон, както и до най-отдалечените места на другите два ръкава, или "крачета", както ги наричат съседите, на Халкидиките - Касандра и Ситония, се стига много лесно и за също толкова време, колкото от София се пътува до Ахтопол или Шабла.

**Има няколко пъти дневно автобуси на различни фирми, а има и влак до Атина през Солун, и влак само от София до Солун и обратно.
Ние обикновено пътуваме с влака, който тръгва сутрин в 7 от Централна гара и пристига там на обед, а се връщаме с влака, който тръгва от Солун в 5.30 следобед и пристига тук около полунощ.

Пътуването точно с този влак е удобно, защото има само два вагона и в него купетата имат по шест места. Има климатик.
На границата се бави малко или повече, в зависимост от това дали има много пътници от страни, които не са в ЕС или Шенген, защото им обработват паспортите и им дават наши или гръцки визи на място.

Освен това, което е също важно за Петър и неговите колеги-студенти, не е скъпо.
Билетът за пътуването в двете посоки струва 35 лева - също толкова, колкото от София до Зарата и обратно.

От Солун се продължава с автобус.
От Солун до Урануполи автобусите пътуват два часа и половина - защото навлизат навътре в полустрова и минават през горната, планинската част на Халкидиките. Правят много спирки на много населени места, но повечето от тях си струва да бъдат видяни, защото са много живописни и с типичната за северната част на Балканския полуостров възрожденска архитектура от ХІХ век.

Една от тези спирки е и Стагира - родното място на Аристотел, но за там ще напиша отделен пост :-)))

Ако се пътува с кола и се мине покрай морето и в най-горната част на Ситония, пътуването е много по-кратко.

Билетът за автобус от Солун до Урануполи е 12 евро, в двете посоки 24 евра.

***Известно неудобство има само в това, че в Солун же-пе гарата и автобусната гара не са наблизо и трябва да се пътува с автобус или с такси, което струва 6-7 евро.

А на снимката отгоре виждате една от няколкото много малки улички на Урануполи и то тази, която е покрай пристанището - на табелата горе вдясно, която е в синьо с бели букви, както виждате, пише

"Агиоретикес грамес - иситирия", сиреч "Светогорски линии - билети".

От това място могат да се купят билети за корабчетата и фериботчетата, но могат да се купят и при качване.
Цената им е различна, в зависимост от това до кое от малките пристанища или пристани се пътува.
От Урануполи до пристана на Зографския манастир беше едно евро и нещо.
Самият пристан на Зографския манастир го виждате на най-горната снимка на поста за пътуването покрай тях.

*А билет за туристическо корабче, което обикаля за три часа около манастирите от тази страна, но без да акостира на нито един пристан, струва 15 евра.

На другите кораби-фериботи, които возят пътници и товари и спират на всички пристани от Урануполи до Дафни, също могат да се качват жени, но те си остават само на корабите.

Всъщност, не е точно да се каже, че корабчетата "обикалят" полуострова, защото още преди 25 века, когато ветровете и теченията разбили корабите на персийските агресори в Атон, станало ясно, че този полуостров е изключително опасен за заобикаляне.

Който иска да разгледа или да посети манастирите, които са на източния бряг, тръгва с корабче от Йерисо(с), което е на около 20 километра по на север от Урануполи.





Децата на корабчето се изреждат на връщане да въртят руля и да го "управляват".





Урануполи откъм морето. В средата е византийската кула, която е музей.




Стените на кулата са солидни.





А тук Николай ме е снимал на едно от балкончета на кулата-музей.
Тази уличка, която се вижда отдолу, се превръща в коларски път и по него минават мъжете, които влизат в монашеската република по сушата.
Който иска пеш да обикаля манастирите, може да си купи тояга за опора от Урануполи.



А тази снимка я направихме в неделя, когато за последно ходихме там (бяхме отседнали в малък хотел в комплекса, който е на три километра от пристанището).

Слагам я тук нарочно, за да се види какви корабчета стотици пъти на ден свързват десетките гръцки острови и пристани - през лятото по-често, но и през другите нетуристически сезони достатъчно често и безопасно.

Мъчно ми е за хората, които се удавиха в Охридското езеро, тръгнали на поклонение към "Свети Наум". Бог да ги прости!

Но това е заради безобразието да се пусне някаква антика от преди десетилетия да плава и при това да вози пътници!!!

Видях снимки на въпросния "кораб" Илинден. Какъв кораб е било това?!? Една черупка, която отдавна е трябвало да отиде за старо желязо...

А на снимката по-горе вляво се вижда ферито "Свети Пантелеймон" от Светогорските линии, което на най-долната си палуба качва коли и камиони, на горните две - посетители на манастирите и само разглеждащи туристки.

Ферито сутрин тръгва към пристаните на западните манастири в 9.45.

В дясната част на снимката най-голямото бяло корабче е туристическо - от тези, които за три часа стигат до Дафни и се връщат обратно към Урануполи.

μονες του Αγιου Ορους Αθω

всички снимки на този пост са направени от Николай Гочев, на 31 август 2009 година, от корабчето "Капитан Фотис"

διακοπες στην Ελλαδα