интервю на Марина Узунова за СУбщество

Интервю на Марина Узунова от Факултетния студентски съвет на ФФ с мен


Какво разпали и продължава да подклажда интереса Ви към античната философия и най-вече към Платоновото и Аристотеловото наследство?

Самата антична мисъл и текстовете, които прочетох, или по-скоро, които се опитах да чета още в първи курс като студентка, през вече далечната учебна 1982/83 година. Бях любопитна и нетърпелива да прочета, да науча и да осмисля колкото се може повече. След това разбрах, че особено през петте години на следването съм се предоверявала на философията – и епистемологически, и лично, екзистенциално. Че съм се надявала тя да ми даде много повече отговори, отколкото всъщност дава. С времето разбрах, че колкото повече се задълбочават четенето и мисленето, толкова повече въпросите се увеличават.
А античната философска мисъл ме завладя и с енциклопедизма си, и с дълбочината на въпросите, които поставя - от всички сфери на философското, и с художествеността в литературната форма на тяхното поставяне при някои автори (разбира се, най-вече в диалозите на Платон, но и в поемите на досократиците и речите на софистите), но също така и с енигмите на (не)преводимостта и многосмислието на термините, които ползва – в някои случаи умишлено изковани неологизми (каквито създава Аристотел), в други случаи отвлечени от всекидневната лексика дума, които управляват философското и богословското мислене в някои традиции и до днес.
Това беше първото срещане със смислозадаващото в европейското мислене, което за добро или за зло е в основата на европейското и до днес - очарованието от първото опознаване на един свят, от който след това никога не ми се е искало да изляза.
Нищо след това не ме изкуши толкова много, че да се впусна в нещо съвсем ново и различно.


С какво, според Вас, се различава изучаването и преподаването на философия от това на другите академични специалности?

Както изучаването, така и преподаването на философия много повече прилича, отколкото се различава от повечето академични специалности. Каквото и да следва един сериозен студент, и каквото и да преподава преподавател от която и да било специалност, в който и да било университет, трябва много да чете и много да мисли, трябва индивидуално вглъбяване (което може много успешно да се практикува и при дълги разходки в планината – в това сериозно ви уверявам като аристотелист-перипатетик :-) ).
Също така, обаче, е необходимо и обратното – дискусията с колеги, съвместното обсъждане на прочетен текст или спор върху някакъв проблем. Това при нас се прави на упражненията.
И когато бях студентка, и после като аспирантка (сега се казва “докторантка”), а и вече толкова години като преподавател, се убеждавам:
за хуманитарното образование лекциите са важни, но упражненията са още по-важни.
Каквото и да каже един отличен лектор по който и да било проблем от хуманитаристиката, от знанията и науките, които се опитват да изучат академично човека и неговото познание, ако няма семинари, почти нищо не се получава. Семинарите, на които студентите от една група, сиреч състудентите, които са наистина в този момент колеги в най-висока степен, са онова, без което не може (защото колега на латински етимологично означава “човек, с когото чета един и същ текст” - collega от collegere, буквално “чета със”).
В това отношение нашата образователна система е отлична.
Наистина, най-хубавото в традицията на Софийския университет е точно това, че броят на лекциите по задължителните дисциплини е винаги равен на броя на часовете за семинари.
Има страни и университети по света, в които има само лекции и никакви упражнения – така например е било през 80-те години в нашата южна съседка Гърция. Там студентите посещават само лекции, на които са понякога повече от стотина и са наистина един “поток”. Този “поток” се явява на писмени изпити накрая на съответните курсове и всеки научава от списък на стената каква е неговата оценка. Разбира се, налични са и съответните лекционни издания и учебни помагала, но при такава организация на ученето може да се случи така, че един по-срамежлив и стеснителен студент да не промълви и да не размени нито една дума с нито един свой състудент или преподавател на живо, лице в лице, през всички години на следването.
Точно обратното е в някои от най-престижните американски университети от т.нар. “бръшлянова лига” и изобщо в преобладаващ брой англосаксонски университети – там няма лекции в стриктния смисъл на думата, а има само семинари, които са по-близо до нашите упражнения, отколкото до нашите лекции.
Студентите получават в началото на триместъра един пакет от ксерокопирани текстове, които трябва предварително да са прочели за всеки един от семинарите.
Това всъщност е хубаво.
Също така, както е известно, при този тип образователни организации, изобщо не съществува понятието за учебен план - curriculum. В концепцията на този тип университети един общ учебен план не би трябвало да се налага на никаква група студенти, а всеки сам избира какво и кога да учи. Какви дисциплини и при какви преподаватели, а понякога дори и в каква последователност.
А какво точно ще се фиксира в дипломата за бакалавърската степен зависи от избора, който се прави в четвъртия семестър и от натрупването в профила на избраните дисциплини през първата половина на следването. Това също има много предимства, но има и един голям недостатък.
При такъв тип университетско образование студентът няма постоянни колеги в истинския смисъл на думата, защото може с един състудент да сте колеги на семинара върху душата според Платон, с други – да сте колеги и състуденти съ-участващи в семинар за античната космология, с трети – да сте колеги и състуденти в семинара по гръцки, но пък точно тези, с които сте били най-близки на курса по космология на античността, след това да се насочат към курса по латински, а не по гръцки. Това е отлично за магистърското учене и докторантурата, но за бакалавърската степен и на възрастта, на която са повечето бакалаври по света, такова изолиране и индивидуализиране води понякога до много силно усещане на самота в кампуса.
Задълбочих се толкова много по този въпрос, защото наистина това е най-хубавото в нашия 120 годишен СУ. Това, че се формира една сравнително устойчива общност от колеги, които в продължение на няколко години заедно и като група преминават през лабиринтите на множество текстове и загадки.
При нашите учебни планове, на мен почти винаги ми се налага да преподавам на студенти от първи курс, и то още в първия семестър. Това е винаги първото и най-важното пожелание, което отправям към всички: да се опитат да създадат една добронамерена колегиална общност. Имаше един случай, в който поради лошите отношения, които се създадоха между състудентите с най-големи амбиции, курсът буквално се разпадна към края на втория-третия семестър; някои напуснаха, а други минаха към индивидуален план. И обратно, в курсовете, в които се оформя група от четящи, мислещи и спорещи колеги ( между които, разбира се, има и съперничество, но в позитивен план и с мярка), ето в такива курсове състудентите сравнително компактно се дипломират като група и даже много от тях после стават магистри и докторанти в същата специалност – все едно дали това е културология, класическа филология или философия.
Та, да обобщя този толкова дълъг отговор: изучаването и преподаването на философия, според мен, не само се отличава, но и фатално зависи от способността да се води диалог и дискусия. Добрият студент по философия трябва да се научи да се включва, а добрият преподавател – да провокира колкото се може повече студентите си към диалог и дискусия, дори и по време на лекция.

Къде лично преоткривате актуалното в античността и кои, според Вас, са уроците – политически, социални, културни, духовни, - които неизменно трябва да си припомним?


В това отношение няма да кажа нищо оригинално. Античността и нейната актуалност стават все по-привлекателни и поучителни в етическата и политическата, по-точно политологическата проблематика. Точно затова и преди време организирахме с колеги двусеместриалният избираем курс “Актуалната античност. Политическата мисъл на античния свят”.
В същото време нека да подчертая, че не можем да получим от античността някакви особени културни и особено духовни уроци, пряко и без уговорки – все пак това е един езически, политеистичен свят... Неговата култура и неговата духовност наистина са много интересни и поучителни, те ни казват много за човека и за неговото място в света, за отношението му към себе си и света, но ако говорим за наложителността на учене от някаква духовност и някаква култура, това, лично за мен, трябва да е християнската, а не езическата и политеистичната. И в това отношение, както знаем, има много работа и много текстове за четене – и от студентите, и от преподавателите. Защото източните отци на Църквата, особено Кападокийците, са били несравними ерудити и отлични познавачи на античната литература и култура, на философията и науката, и са успели по най-добрия начин да вземат всичко хубаво и добро от тях за християнската вяра.

Кои са Вашите учители – преки и посредством книжнината – по пътя на философското размишление?

Много са онези мислители на миналото, които съм се опитвала да прочета и осмисля както трябва – някои от тях са били важни за мен преди, но вече не са, а други станаха важни за мен напоследък. Освен това, за мен никога философията не се е ограничавала само в нейната най-строга академична форма, а винаги четенето и на философия-в-литература, каквато е есеистиката или философстването-в-роман, са били най-вълнуващата покана за философия.
А от непосредствените ми преподаватели на първо място ще спомена г-жа Елена Велкова, която ми преподаваше в гимназията и която беше категорична, че имам качества да следвам най-вече философия. След това в академичната ми биография много важно беше това, че научен ръководител и на дипломната ми работа, и на дисертацията за телеологизма на Аристотел, ми беше проф.дфн Ради Радев. С него имахме и тежки конфликти по един или друг въпрос от дисертацията или организацията на преподаването, защото държах на правото си на самостоятелна работа, но никога не съм преставала да го уважавам и точно поради това съм го цитирала в абсолютно всички текстове, които съм написала, а и едва ли минава час на преподаване, в който да не го цитирам. Много научих и от проф. Александър Андонов за диалектиката и онтологията, от доц.д-р Димитър Денков за история на философията, от доц.д-р Искра Цонева, която ни водеше упражненията по Естетика – от нея научих тъкмо това как трябва да се водят упражнения върху най-значимите философски текстове.
Също така бях страшно впечатлена от лекциите на проф. Добрин Спасов – но не толкова от съдържанието им (защото логиката никога не ми е била особено интересна), а от формата, от маниера му на философстване на лекция.
Спокойно мога да кажа, че за мен начинът, по който изнасяше лекциите си проф. Добрин Спасов, е еталон. Виждате, че има лектори, които четат написани лекции и всяка една дума, която произнасят (с изключение на някои единични шеги) е предварително написана на хартия. Според мен това убива философията. Лекцията по философска дисциплина трябва да се изговори – разбира се, това не означава, че тя няма да има план или да бъде пълна импровизация. Не, трябва да има план на изложението и неговите основни точки, имена на автори, заглавия на произведения и основни понятия – всичко това трябва да се написва на дъската. Но, поне половината от това, което се произнася от един лектор по която и да било философска дисциплина, според мен, трябва да се произнася като говорене, случващо се тук-и-сега, а не да се прочита.
Много научих и от преподавателите по гръцки и латински, които учихме факултативно с няколко колеги по време на следването – проф. Богдан Богданов и доц. д-р Анна Николова; от доц.дфн Петя Янева, която ми преподаваше гръцки повече от три години - и по време на следването, и на аспирантурата, от доц. д-р Мария Костова, от д-р Милена Минкова, която ни преподаваше латински по време на аспирантурата.

Смятате ли, че съществуват пукнатини в съвременната образователна система и нейните методи на преподаване? Ако да, къде биха могли да се коренят и по-важното – как биха могли да се запълнят?

Тук стигаме отново до понятието за учебен план. Затова съм писала и говорила многократно, и за съжаление, убежденията ми засега не се споделят от повечето колеги-преподаватели.
Преди малко стана дума за хубавото при нашите учебни планове в СУ – много е хубаво това, че те дават възможност за сформиране на устойчива колегиална общност, за разлика от огромното множество на студентите в “потоци”, което е едната крайност, и пълният индивидуализъм и пълната липса на учебен план, както е в университетите от “бръшляновата лига”, което пък е другата крайност.
Ние сме по средата, но проблемът е, че броят на задължителните дисциплини в повечето ни учебни планове е убийствено голям и това предполага много повече аудиторна, отколкото самостоятелна библиотечна работа. А ако няма достатъчно самостоятелна библиотечна работа, после семинарите не се получават добре и понякога се превръщат в празна говорилня, защото студентите не са имали време да се подготвят, да прочетат и да помислят.
Ето така за съжаление, количеството на задължителните дисциплини убива качеството на концепцията за учебен план, в който семинарите са толкова, колкото и лекциите.
Ясно е как може да се промени това: като има (ако изобщо обаче някога се появят) нови учебни планове, в които само половината дисциплини са задължителни, а останалата половина е индивидуално подбрана от всеки студент – било от дисциплини от същата специалност, било от други специалности от същия факултет, било даже от други факултети.

Кои академични проекти, в които сте участвала или организирала, възприемате и си спомняте като най-ползотворни?

През последните години най-успешният преподавателски проект беше колективният двусеместриален курс Актуалната античност..., за което вече споменах.
Също така много важно за мен беше, че през 2002 г. работих по проект за ролята на университетите за трансформирането на общество към Институт “Отворено общество” и ЦЕУ в Будапеща, като освен тази обща тема индивидуално работих и писах за законодателството за висшето образование и за закона за научните степени и звания у нас. (за подробности вижте на препратките вляво тук http://www.policy.hu/gocheva/ и някои текстове на блога за образователни дискусии
http://www.o-blog.net/zaewropaiuniwersiteta_1.html)

А като преводаческо-издателски проекти, разбира се, много отговорна и важна работа за мен беше превеждането на “За небето” на Аристотел, което излезе в едно книжно тяло със “За възникването и загиването”, преведено от д-р Димитър Илиев – като и двата трактата бяха редактирани от Владимир Маринов (изд. СОНМ, С., 2006 г.)

Но, безспорно, като най-важен и най-ползотворен проект от всички издателско-преводачески, в които съм участвала досега, мога да посоча това, че съм редактор, автор на встъпителна студия и коментатор на осем книги от “Метафизика” на Аристотел, преведена за първи път на български от Иван Христов и Николай Гочев (изд. СОНМ, С., 2000 г.)

А планирате ли нови такива през учебната 2009/2010 година, за които желаете да отправите покана към настоящите и бъдещи студенти на СУ?

Всяка нова учебна година започва с неизвестност: колко точно студенти не само ще се запишат, но и ще се ангажират сериозно с аудиторната работа - и за редовната, и за задочната форма на обучение. Тази година към това се прибавя и неизвестността дали ще стартира магистърската програма по история на философията... Така че за новите ми занимания и покани за тях, заповядайте периодично на моя блог...

Пожелавам на всички колеги успешна нова учебна година, а на Факултетния студентски съвет – да успее да превърне наистина студентите от факултета в общност.

~

интервюто ще бъде публикувано със съкращения във втория брой на СУбщество за новата учебна година; слагам го изцяло тук и сега, защото в него отговарям и на въпроси на колегите от задочното обучение, с които работихме заедно миналата седмица;