Няколко колеги, завършили философия във ФФ на СУ, чрез клипчета в ЮТюб разказват за своето професионално поприще след Университета.
Ето го например Юнуз Юнуз, който тези дни стана известен с познанията си в информационните технологии:
А ето и един друг колега, който не се нуждае от допълнително представяне:
Който желае да види и други участници в това събитие, наречено "Кариери за философи", да напише тази фраза в ЮТюб.
Thursday, January 29, 2009
Sunday, January 25, 2009
за пеперудата и за един виртуален вход към юдаизма и християнството
Откакто промених малко външния вид на блога и минах към друг формат, все се каня да напиша, че снимката с пеперудата, която избрах за новия му изглед, е направена от Ледето.
Тя е на 14 години и много обича да прави снимки. Особено през лятото, когато има много весели и шарени неща.
Миналата година получи за рождения си ден нов дигитален фотоапарат и направи чудни снимки, особено през лятната ваканция.
На пейзажи, пеперуди, цветя, кактуси, буболечки, морски таралежи...
Напоследък не снима, защото зимата не я вдъхновява.
И двете с нея много мразим зимата, не толкова защото е студено, а защото е мрачно и тъмно в продължение на два, а понякога дори и три месеца.
Реших да сложа точно тази снимка на пеперуда през зимните месеци на блога ми, за да освежава с ярките си цветове всеки, който надникне тук.
Разбрах от колеги, че снимката се харесва.
Похвалата е за Леда.
И други нейни снимки от миналото лято ще сложа постепенно тук.
***
А сега за нещо друго.
В началото на този блог обещах, че постепенно тук ще се появява нова и нова полезна информация за студентите.
Eто сега още една допълнителна тежест, която иска специален анонс:
Ако искате да намерите добра виртуална подборка от текстове, издания, речници, справочници, енциклопедии, изображения, икони, мозайки, рисунки и т.н. за изучаването на юдаизма и християнството - ето това е портата, през която е най-лесно да минете.
Като за начало.
А после има вече много пътища и разклонения, по които всеки може да маршрутира своите виртуални дирения.
Текстове на Библията на всички възможни езици, юдейски и римски историци, Отци на църквата и църковни писатели, специални справочници и речници по библеистика и Нов Завет.
Септуагинтата?
Разбира се, че я има.
***
Този виртуален блог-портал е направен от Николай Гочев по повод на един неформален кръжок, проведен през миналата учебна година по инициатива на пастор Венцислав Стойков, който е и магистър по класическа филология на СУ.
На този семинар съвместно академично са общували християни и от трите деноминации: православни, католици и протестанти са четяли и превеждали най-трудната книга от Новия Завет - посланието на Свети Апостол Павел до римляните.
Адресът на блога-помагало е:
http://adromanos.blogspot.com/
Тя е на 14 години и много обича да прави снимки. Особено през лятото, когато има много весели и шарени неща.
Миналата година получи за рождения си ден нов дигитален фотоапарат и направи чудни снимки, особено през лятната ваканция.
На пейзажи, пеперуди, цветя, кактуси, буболечки, морски таралежи...
Напоследък не снима, защото зимата не я вдъхновява.
И двете с нея много мразим зимата, не толкова защото е студено, а защото е мрачно и тъмно в продължение на два, а понякога дори и три месеца.
Реших да сложа точно тази снимка на пеперуда през зимните месеци на блога ми, за да освежава с ярките си цветове всеки, който надникне тук.
Разбрах от колеги, че снимката се харесва.
Похвалата е за Леда.
И други нейни снимки от миналото лято ще сложа постепенно тук.
***
А сега за нещо друго.
В началото на този блог обещах, че постепенно тук ще се появява нова и нова полезна информация за студентите.
Eто сега още една допълнителна тежест, която иска специален анонс:
Ако искате да намерите добра виртуална подборка от текстове, издания, речници, справочници, енциклопедии, изображения, икони, мозайки, рисунки и т.н. за изучаването на юдаизма и християнството - ето това е портата, през която е най-лесно да минете.
Като за начало.
А после има вече много пътища и разклонения, по които всеки може да маршрутира своите виртуални дирения.
Текстове на Библията на всички възможни езици, юдейски и римски историци, Отци на църквата и църковни писатели, специални справочници и речници по библеистика и Нов Завет.
Септуагинтата?
Разбира се, че я има.
***
Този виртуален блог-портал е направен от Николай Гочев по повод на един неформален кръжок, проведен през миналата учебна година по инициатива на пастор Венцислав Стойков, който е и магистър по класическа филология на СУ.
На този семинар съвместно академично са общували християни и от трите деноминации: православни, католици и протестанти са четяли и превеждали най-трудната книга от Новия Завет - посланието на Свети Апостол Павел до римляните.
Адресът на блога-помагало е:
http://adromanos.blogspot.com/
Friday, January 23, 2009
избрана библиография по средновековна и ренесансова философия
АНТОЛОГИИ:
Откъси от произведения на Аврелий Августин Блажени, Йоан Скот Ериугена, св. Анселм Кентърбърийски, Пиер Абелар, св. Йоан Фиданца Бонавентура, св. Тома Аквински, Сигер Брабантски, Боеций Дакийски, Роджър Бейкън, Йоан Дънс Скот, Уилям Окам, Майстер Екхарт;
съставител и встъпителна студия Ради Радев, С., 1987, “Наука и изкуство”;
второ издание Стара Загора, “Идея”, 1994,
превод Христо Данов и Теменуга Михайлова.
Съставители Цочо Бояджиев и Георги Каприев.
Превод Ц. Бояджиев, Г. Каприев, Стела Панайотова,
С., УИ “Св. Климент Охридски”, 1994.
Текстове от: Тертулиан, Дионисий псевдо-Ареопагит, Боеций, Фредегизий от Тур, Анселм от Кентърбъри, Гийом от Конш, Бонавентура, Тома от Аквино, Роберт Гросетест, Сигер от Брабант, Майстер Екхарт.
Текстове от: Св. Игнатий Богоносец, св. Поликарп Смирненски, св. Папий Йераполски, св. Григорий Нисийски, преп. Максим Изповедник, св. Йоан Дамаскин, св. Григорий Палама. С., 2001, ИК “Омофор”, Фондация “Покров Богородичен”, превод Светослав Риболов, Стоян Терзийски и Александър Кашъмов.
Произведения на Аделард от Бат, Гийом от Конш, Тиери от Шартър, Кларенбалд от Арас, Джон от Солсбъри.
Съст. и встъп. студия Цочо Бояджиев. С., “Наука и изкуство”, 1989.
Превод: Силвия Минева, Милена Минкова, Ц. Бояджиев, Петя Стоянова, Милко Цветанов.
С., 2002, "ЛИК"
Ред. Иван Христов и Димитър Димитров.
Съдържа статии на съвременни интерпретатори и текстове от Ориген, Порфирий, Ямблих, Синезий от Кирена и св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисийски, псевдо-Дионисий Ареопагит, Захария от Газа, Йоан Филопон.
Превод: Владимир Маринов, Димитър Димитров и Иван Христов.
С., 2004, ред. Иван Христов, “ЛИК”.
Съдържа статии на съвременни интерпретатори и текстове от Псевдо-Дионисий Ареопагит, Патриарх Фотий и Михаил Псел.
Превод: Владимир Маринов и Иван Христов.
*“Изповеди”, С., 1993, “Народна култура”,
превод Анна Николова;
*“За природата на доброто”, “За благодатта и свободата на волята”, С., 1992, “София Ангелова”,
превод Цочо Бояджиев.
*“За учителя”. С., СОФИ-Р, 2001. Изданието е двуезично и включва и латинския текст.
превод и изследване Петър Рогалски.
*"За обучението на оглашаваните”. Издателство Монархическо-Консервативен Съюз, 1998. Превод А. Ангелов.
*"Основи на диалектиката",
превод Любомира Радоилска, В: “Архив за средновековна философия и култура”, С., 1998, София, ЛИК.
*За безсмъртието на душата. Превод Евелина Митева. В: “Архив…”, С., 1995, св. ІІ. УИ “Св. Климент Охридски”.
“Три трактата”. Превод Евелина Митева и Мария Ванева. С., 2003, ИК “ЛИК”.
*“Четири диалога”. Превод Георги Каприев и Росен Стоянов. “ЛИК”, 2002.
* “Защо Бог стана човек”. Превод Георги Каприев. С., “ЛИК”, 2001.
* “Монолог”. С., 1992, ИК “Критика и хуманизъм”, превод Георги Каприев.
Трактат за световната душа.
Превод Мария Ванева. В: “Архив...”, св. ІХ, С., 2003, “ЛИК”.
“Пътеводител на ума към Бога. За възвеждането на изкуствата към теологията”. С., 1991, ИК “Критика и хуманизъм”.
Превод Цочо Бояджиев.
“Утешението на философията”. С., “Любомъдрие”, 1993,
Превод Боряна Кацарска. Второ издание 2005.
*“ШЕСТОДНЕВ и други беседи”.С., НК, 1999,
Превод Росен Тенев, редактор Иван Ж. Димитров.
*Писмо до своя брат Григорий за разликата между същност и ипостас.
Превод Иван Христов. В: “Архив за средновековна философия и култура”, св. ІV, С., 1997, изд. “ЛИК”.
*“За Светия дух”, С., 2002, “ЛИК”,
Превод Владимир Атанасов. редактор Яна Букова.
*“Пет богословски слова”. С., 1994, изд. ГАЛ-ИКО,
Превод и студия Иван Христов.
* Коментар към Песен на песните. Във: “Философският ерос”,
съст. Лидия Денкова, С., “Просвета”, 1995.
Превод Петя Янева.
*“За душата и възкресението”. С., 2001, “ЛИК”,
превод Иван Христов.
Изданието е двуезично и съдържа и гръцкия текст.
* Разговор между православния Теофан и отвърналия се от варлаамитите Теотим. В: “Архив за средновековна философия и култура”, св. ІV, С., 1997, “ЛИК”,
превод Стоян Терзийски и Александър Кашъмов.
*Слова. С., НИ, 1987,
превод Николай Цв. Кочев.
* “За съществуващото и единното”. С., 1994, Семинар 333, превод и бележки Цочо Бояджиев.
*Реч за достойнството на човека. В: сборник “Философски текстове (за кандидатстудентски изпит”). С., 1996, Философска фондация “Минерва”,
превод Теодор Хрисчев.
*"За първия принцип”. С., 1998, изд. “ЛИК”,
превод Георги Каприев.
* “За разделението на природата”. С., “ЛИК”, 1994,
превод Милена Минкова.
* “За божествените имена”. С., 1996, второ издание 1999, изд. ГАЛ-ИКО.
Превод Лидия Денкова и Иван Христов (превод на писмата има във второто издание).
*“Мистическото богословие”. В: антологията “Средновековни философи. Част 1”, цит.съч.
Превод Цочо Бояджиев.
*“За небесната йерархия. За църковната йерархия”. С., 2001, “ЛИК”,
превод Иван Христов.
* За различните зли помисли.
Превод Калин Янакиев. В: “Архив…”, С., 2001, св. VІІ, “ЛИК”.
* “Възхвала на глупостта”. С., 1984, НК,
превод Александър Милев.
* “Точно изложение на православната вяра”. С., 1996, “Тилиа”, превод от руски.
* Елементарно въведение към догмите. В: “Архив…”, С., 1995, св. ІІ. УИ “Св. Климент Охридски”.
* “Девет слова за покаянието”. С., 1993, “София – С.А.”,
превод Евелина Минева. Встъп. студия Калин Янакиев.
*“Избрани беседи върху Евангелието според Йоан”. Превод Стоян Терзийски. ИК “Омофор”, С., 2003.
*“За свободното произволение”. С., Семинар 333, 1995. Превод и бележки Цочо Бояджиев.
*За душата. В: “Архив…”, св. І, С., 1994, УИ “Св. Климент Охридски”,
превод Яна Букова.
* "Диспут с Пир".
Превод Яна Букова, С., 2002, “ЛИК”.
*Различни дефиниции. В: “Архив…”, С., 2001, св. VІІ, “ЛИК”.
* “Коментар върху Платоновия “Пир, за любовта”. С., изд. ГАЛ-ИКО. 1993,
превод Цочо Бояджиев.
*За разбирането на субстанцията като самосъщна вещ.
Превод Иван Христов. В: “Архив за средновековна философия и култура”, св. ІV, С., 1997, изд. “ЛИК”.
*Трактати за философията и нейните определения.
Превод Владимир Маринов. В: “Архив...”,.св. ІХ, С., 2003, “ЛИК”.
* “За природата на човека”. ИК “ЛИК”, С., 2003,
превод Димитър Ганов.
* “За ученото незнание”.С., 1993, НИ,
превод Лидия Денкова, встъп. студия Ради Радев.
*“За не-другото”. С., 1998, “ЛИК”,
превод Цочо Бояджиев.
*За скрития Бог, превод Цочо Бояджиев, В: “Архив…”, св. І, С., 1994, УИ “Св. Климент Охридски”.
* “Избрани съчинения”. С., НИ, 1986.
Превод Цочо Бояджиев, Петя Стоянова, Милко Цветанов, Зорка Попова. Встъп. студия Цочо Бояджиев.
*“Апология на християнството”.С., 1991, “Критика и хуманизъм”,
превод Стела Панайотова.
* “За човека”. С., 1995, “ЛИК”,
Превод, бележки и студия Цочо Бояджиев.
*“За съществуването и същността. За вечността на света”. С., 1992, ИК “Критика и хуманизъм”,
Превод Цочо Бояджиев.
*“Сума на теологията”. Част І, , С., 2003. Издателство “Изток-Запад”. Част ІІ, 2005.
Превод Цочо Бояджиев
* “Подражание на Христа”. С., 1997, “Хемус”,
Превод Методий Устичков.
* “Избрано”. С, 2002, “ЛИК”.
Превод Георги Каприев.
*“Светилник, или свод на цялото християнско богословие”. С., 1992, “Критика и хуманизъм”.
Превод Цочо Бояджиев.
*“За суетата на света. За презрението към света”. С., 1992, ИК “Критика и хуманизъм”,
превод Теодор Хрисчев.
*“Диалог за чудесата”. С., 1999, “ЛИК”,
превод Цочо Бояджиев.
допълнителна бележка:
Много други издания на произведения на средновековни и ренесансови мислители от предишни десетилетия на най-различни европейски езици могат да бъдат намерени в библиотеката на Богословски факултет.
Повечето от стотиците томове от Patrologia graeca и Patrologia latina могат да бъдат намерени в преподавателската читалня на централната Университетска библиотека и в библиотеката на Богословски факултет.
СРЕДНОВЕКОВНА ФИЛОСОФИЯ
Откъси от произведения на Аврелий Августин Блажени, Йоан Скот Ериугена, св. Анселм Кентърбърийски, Пиер Абелар, св. Йоан Фиданца Бонавентура, св. Тома Аквински, Сигер Брабантски, Боеций Дакийски, Роджър Бейкън, Йоан Дънс Скот, Уилям Окам, Майстер Екхарт;
съставител и встъпителна студия Ради Радев, С., 1987, “Наука и изкуство”;
второ издание Стара Загора, “Идея”, 1994,
превод Христо Данов и Теменуга Михайлова.
СРЕДНОВЕКОВНИ ФИЛОСОФИ. ЧАСТ І
Съставители Цочо Бояджиев и Георги Каприев.
Превод Ц. Бояджиев, Г. Каприев, Стела Панайотова,
С., УИ “Св. Климент Охридски”, 1994.
Текстове от: Тертулиан, Дионисий псевдо-Ареопагит, Боеций, Фредегизий от Тур, Анселм от Кентърбъри, Гийом от Конш, Бонавентура, Тома от Аквино, Роберт Гросетест, Сигер от Брабант, Майстер Екхарт.
СВЕТООТЕЧЕСКО НАСЛЕДСТВО
Текстове от: Св. Игнатий Богоносец, св. Поликарп Смирненски, св. Папий Йераполски, св. Григорий Нисийски, преп. Максим Изповедник, св. Йоан Дамаскин, св. Григорий Палама. С., 2001, ИК “Омофор”, Фондация “Покров Богородичен”, превод Светослав Риболов, Стоян Терзийски и Александър Кашъмов.
ПЕТ СРЕДНОВЕКОВНИ ФИЛОСОФСКИ ТРАКТАТА
Произведения на Аделард от Бат, Гийом от Конш, Тиери от Шартър, Кларенбалд от Арас, Джон от Солсбъри.
Съст. и встъп. студия Цочо Бояджиев. С., “Наука и изкуство”, 1989.
Превод: Силвия Минева, Милена Минкова, Ц. Бояджиев, Петя Стоянова, Милко Цветанов.
НЕОПЛАТОНИЗЪМ И ХРИСТИЯНСТВО. Част І: Гръцката традиция ІІІ – ІV век
С., 2002, "ЛИК"
Ред. Иван Христов и Димитър Димитров.
Съдържа статии на съвременни интерпретатори и текстове от Ориген, Порфирий, Ямблих, Синезий от Кирена и св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисийски, псевдо-Дионисий Ареопагит, Захария от Газа, Йоан Филопон.
Превод: Владимир Маринов, Димитър Димитров и Иван Христов.
НЕОПЛАТОНИЗЪМ И ХРИСТИЯНСТВО. Част ІІ: Византийската традиция
С., 2004, ред. Иван Христов, “ЛИК”.
Съдържа статии на съвременни интерпретатори и текстове от Псевдо-Дионисий Ареопагит, Патриарх Фотий и Михаил Псел.
Превод: Владимир Маринов и Иван Христов.
САМОСТОЯТЕЛНО ИЗДАДЕНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ (или откъси от тях):
Св. Августин, или Августин Блажени
*“Изповеди”, С., 1993, “Народна култура”,
превод Анна Николова;
*“За природата на доброто”, “За благодатта и свободата на волята”, С., 1992, “София Ангелова”,
превод Цочо Бояджиев.
*“За учителя”. С., СОФИ-Р, 2001. Изданието е двуезично и включва и латинския текст.
превод и изследване Петър Рогалски.
*"За обучението на оглашаваните”. Издателство Монархическо-Консервативен Съюз, 1998. Превод А. Ангелов.
*"Основи на диалектиката",
превод Любомира Радоилска, В: “Архив за средновековна философия и култура”, С., 1998, София, ЛИК.
*За безсмъртието на душата. Превод Евелина Митева. В: “Архив…”, С., 1995, св. ІІ. УИ “Св. Климент Охридски”.
Алберт Велики
“Три трактата”. Превод Евелина Митева и Мария Ванева. С., 2003, ИК “ЛИК”.
Св. Анселм Кентърбърийски
*“Четири диалога”. Превод Георги Каприев и Росен Стоянов. “ЛИК”, 2002.
* “Защо Бог стана човек”. Превод Георги Каприев. С., “ЛИК”, 2001.
* “Монолог”. С., 1992, ИК “Критика и хуманизъм”, превод Георги Каприев.
Бернар от Шартр
Трактат за световната душа.
Превод Мария Ванева. В: “Архив...”, св. ІХ, С., 2003, “ЛИК”.
Бонавентура
“Пътеводител на ума към Бога. За възвеждането на изкуствата към теологията”. С., 1991, ИК “Критика и хуманизъм”.
Превод Цочо Бояджиев.
Боеций
“Утешението на философията”. С., “Любомъдрие”, 1993,
Превод Боряна Кацарска. Второ издание 2005.
Св. Василий Велики
*“ШЕСТОДНЕВ и други беседи”.С., НК, 1999,
Превод Росен Тенев, редактор Иван Ж. Димитров.
*Писмо до своя брат Григорий за разликата между същност и ипостас.
Превод Иван Христов. В: “Архив за средновековна философия и култура”, св. ІV, С., 1997, изд. “ЛИК”.
*“За Светия дух”, С., 2002, “ЛИК”,
Превод Владимир Атанасов. редактор Яна Букова.
Св. Григорий Назиански
*“Пет богословски слова”. С., 1994, изд. ГАЛ-ИКО,
Превод и студия Иван Христов.
Св. Григорий Нисийски
* Коментар към Песен на песните. Във: “Философският ерос”,
съст. Лидия Денкова, С., “Просвета”, 1995.
Превод Петя Янева.
*“За душата и възкресението”. С., 2001, “ЛИК”,
превод Иван Христов.
Изданието е двуезично и съдържа и гръцкия текст.
Св. Григорий Палама
* Разговор между православния Теофан и отвърналия се от варлаамитите Теотим. В: “Архив за средновековна философия и култура”, св. ІV, С., 1997, “ЛИК”,
превод Стоян Терзийски и Александър Кашъмов.
*Слова. С., НИ, 1987,
превод Николай Цв. Кочев.
Джовани Пико делла Мирандола
* “За съществуващото и единното”. С., 1994, Семинар 333, превод и бележки Цочо Бояджиев.
*Реч за достойнството на човека. В: сборник “Философски текстове (за кандидатстудентски изпит”). С., 1996, Философска фондация “Минерва”,
превод Теодор Хрисчев.
Джон Дънс Скот
*"За първия принцип”. С., 1998, изд. “ЛИК”,
превод Георги Каприев.
Джон Скот Ериугена
* “За разделението на природата”. С., “ЛИК”, 1994,
превод Милена Минкова.
Дионисий псевдо-Ареопагит
* “За божествените имена”. С., 1996, второ издание 1999, изд. ГАЛ-ИКО.
Превод Лидия Денкова и Иван Христов (превод на писмата има във второто издание).
*“Мистическото богословие”. В: антологията “Средновековни философи. Част 1”, цит.съч.
Превод Цочо Бояджиев.
*“За небесната йерархия. За църковната йерархия”. С., 2001, “ЛИК”,
превод Иван Христов.
Евагрий Понтийски
* За различните зли помисли.
Превод Калин Янакиев. В: “Архив…”, С., 2001, св. VІІ, “ЛИК”.
Еразъм Ротердамски
* “Възхвала на глупостта”. С., 1984, НК,
превод Александър Милев.
Св. Йоан Дамаскин
* “Точно изложение на православната вяра”. С., 1996, “Тилиа”, превод от руски.
* Елементарно въведение към догмите. В: “Архив…”, С., 1995, св. ІІ. УИ “Св. Климент Охридски”.
Св. Йоан Златоуст
* “Девет слова за покаянието”. С., 1993, “София – С.А.”,
превод Евелина Минева. Встъп. студия Калин Янакиев.
*“Избрани беседи върху Евангелието според Йоан”. Превод Стоян Терзийски. ИК “Омофор”, С., 2003.
Лоренцо Вала
*“За свободното произволение”. С., Семинар 333, 1995. Превод и бележки Цочо Бояджиев.
Преп. Максим Изповедник
*За душата. В: “Архив…”, св. І, С., 1994, УИ “Св. Климент Охридски”,
превод Яна Букова.
* "Диспут с Пир".
Превод Яна Букова, С., 2002, “ЛИК”.
*Различни дефиниции. В: “Архив…”, С., 2001, св. VІІ, “ЛИК”.
Марсилио Фичино
* “Коментар върху Платоновия “Пир, за любовта”. С., изд. ГАЛ-ИКО. 1993,
превод Цочо Бояджиев.
Михаил Псел
*За разбирането на субстанцията като самосъщна вещ.
Превод Иван Христов. В: “Архив за средновековна философия и култура”, св. ІV, С., 1997, изд. “ЛИК”.
*Трактати за философията и нейните определения.
Превод Владимир Маринов. В: “Архив...”,.св. ІХ, С., 2003, “ЛИК”.
Немезий, епископ на Емеса
* “За природата на човека”. ИК “ЛИК”, С., 2003,
превод Димитър Ганов.
Николай Кузански
* “За ученото незнание”.С., 1993, НИ,
превод Лидия Денкова, встъп. студия Ради Радев.
*“За не-другото”. С., 1998, “ЛИК”,
превод Цочо Бояджиев.
*За скрития Бог, превод Цочо Бояджиев, В: “Архив…”, св. І, С., 1994, УИ “Св. Климент Охридски”.
Пиер Абелар
* “Избрани съчинения”. С., НИ, 1986.
Превод Цочо Бояджиев, Петя Стоянова, Милко Цветанов, Зорка Попова. Встъп. студия Цочо Бояджиев.
Тертулиан
*“Апология на християнството”.С., 1991, “Критика и хуманизъм”,
превод Стела Панайотова.
Св. Тома от Аквино
* “За човека”. С., 1995, “ЛИК”,
Превод, бележки и студия Цочо Бояджиев.
*“За съществуването и същността. За вечността на света”. С., 1992, ИК “Критика и хуманизъм”,
Превод Цочо Бояджиев.
*“Сума на теологията”. Част І, , С., 2003. Издателство “Изток-Запад”. Част ІІ, 2005.
Превод Цочо Бояджиев
Тома Кемпийски
* “Подражание на Христа”. С., 1997, “Хемус”,
Превод Методий Устичков.
Уилям Окам
* “Избрано”. С, 2002, “ЛИК”.
Превод Георги Каприев.
Хонорий Августодунски
*“Светилник, или свод на цялото християнско богословие”. С., 1992, “Критика и хуманизъм”.
Превод Цочо Бояджиев.
Хуго от Сен Виктор. Папа Инокентий ІІІ
*“За суетата на света. За презрението към света”. С., 1992, ИК “Критика и хуманизъм”,
превод Теодор Хрисчев.
Цезарий от Хайстербах
*“Диалог за чудесата”. С., 1999, “ЛИК”,
превод Цочо Бояджиев.
допълнителна бележка:
Много други издания на произведения на средновековни и ренесансови мислители от предишни десетилетия на най-различни европейски езици могат да бъдат намерени в библиотеката на Богословски факултет.
Повечето от стотиците томове от Patrologia graeca и Patrologia latina могат да бъдат намерени в преподавателската читалня на централната Университетска библиотека и в библиотеката на Богословски факултет.
Sunday, January 18, 2009
какво е научност според Умберто Еко
ІІ. 6. 1. Какво е научност
За някои науката се идентифицира с природните дисциплини или с изследването на базата на количествени показатели: според тях едно изследване не може да бъде научно, ако не включва формули и диаграми. От току-що казаното излиза, че един труд върху морала у Аристотел не би бил научен, но същото би важало и за някоя работа, посветена на класовото съзнание и на селските въстания по време на Реформацията. Очевидно не това е смисълът, който в университетите дават на понятието “наука”. В такъв случай нека опитаме да определим при какви условия един текст би могъл да бъде “научен”.
Като модел за следване можем да използваме този на природните науки, така както ни се представят от началото на Новото време. Едно изследване е научно, когато отговаря на следните изисквания:
1. Изследването да се отнася за обект, който е познаваем и дефиниран така, че да бъде познаваем и за другите. Понятието “обект” не означава непременно физическо тяло. Обект е и квадратният корен в математиката, макар никой да не го е виждал. Класата като социален феномен също може да бъде обект на изследване, въпреки че някой би могъл да възрази, че няма истински класи, а само индивиди и средно статистически данни. Но в такъв смисъл не би имала физическа същност и групата на целите числа, по-големи от 3725, с които обаче един математик би могъл да се занимава, без да се притеснява. Следователно, да дефинираме обекта, означава да дефинираме условията, при които можем да говорим за него, базирайки се върху правила, които ние ще си определим, или които някой преди нас е съставил. Ако ние въведем правила, на чиято база едно число, по-голямо от 3725, може да бъде разпознато винаги, когато бъде срещнато, то това означава, че сме въвели правила за разпознаваемост на нашия обект. Разбира се, може да възникнат проблеми, ако говорим за, примерно, някое приказно същество, което по общо мнение се смята за несъществуващо, да речем, за кентавъра. При това положение имаме три възможни алтернативи:
Преди всичко можем да говорим за кентаврите, според това как те са представени в митологията и така нашият обект ще стане познаваем и ще може да бъде индивидуализиран, защото ще си имаме работа с текстове (вербални или визуални), в които се говори за кентаври. Тогава ще трябва да кажем какви характеристики трябва да има едно митологично същество, за да бъде разпознато като кентавър.
На второ място, можем да проведем едно хипотетично изследване върху това какви характеристики трябва да има едно същество в един предполагаем свят (който не е действителният), за да може то да бъде кентавър. Тогава ще трябва да дефинираме условията за съществуване на този предполагаем свят, предупреждавайки, че цялата ни трактовка се извършва в рамките на тази хипотеза. Ако строго се придържаме към приетото в началото, то можем да говорим за “обект”, който има някакъв шанс да стане обект на научно изследване.
На трето място, можем да решим, че разполагаме с достатъчно доказателства, за да докажем, че кентаврите наистина съществуват. Тогава, за да определим достоверен обект на тезата си, ще трябва да разполагаме с доказателства (скелети, костни остатъци, вкаменелости, направени с инфрачервени лъчи снимки в горите на Гърция и всичко друго, което бихме желали), за да могат и другите да се съгласят, че има за какво да се говори, независимо от това дали нашата хипотеза е правилна или не.
Разбира се, приведеният тук пример е по-скоро анекдотичен и аз лично не вярвам, че някой би написал дипломна работа върху кентаврите, особено избирайки третия начин, но пък исках да дам пример за това как, при дадени условия, винаги може да се определи публично познаваем обект на изследване. Щом това може да се направи с кентаври, то в не по-малка степен може да се направи и относно понятия като морал, желание, стойности или пък относно идеята за исторически прогрес.
2. Изследването трябва да каже това, което още не е казано относно неговия обект или да погледне от друг ъгъл това, което вече е казано. Една математически коректна работа, доказваща с традиционни методи Питагоровата теорема, не би представлявала научен труд, защото не би прибавила нищо към нашите знания. В най-добрия случай би била един добър труд за популяризация на това знание, подобно на наръчник, който описва как да се построи кучешка колибка с дървен материал, гвоздеи, ренде и чук. Както вече казахме І. 1., една компилативна дипломна работа също може да бъде полезна от научна гледна точка, защото събира и подрежда вече изказаните мнения по даден въпрос. По същия начин един наръчник за това, как да си построите кучешка колибка не е научен труд, но пък една сравнителна работа, която да разгледа и анализира всички известни начини за нейното построяване, вече може да има, макар и скромни, претенции за научност.
Има обаче нещо, което трябва да се има предвид: една компилативна работа принася полза за науката само при положение, че не съществува друга, подобна на нея. Ако вече съществуват сравнителни трудове върху това, как да си построите кучешка колибка писането на нова работа по въпроса не би било нищо друго, освен загуба на време (или плагиатство).
3. Изследването трябва да бъде полезно за другите. Полезен е труд, представящ ново откритие за поведението на елементарните частици. Полезна е работа, разказваща как е било открито неизвестно писмо на Леопарди, и която го привежда изцяло. Един ръкопис на научен труд, ако (при спазване на изискванията от точки 1 и 2) добавя нещо ново към това, което вече е известно и ако на всички бъдещи работи по въпроса ще се наложи да се съобразяват с него. Разбира се, научната стойност е съизмерима със степента на необходимост на направения принос. Има приноси, след които учените не могат да кажат нищо стойностно , ако не държат сметка за тях. Има и приноси, за които не би било зле учените да държат сметка, но пък не би се продънил светът и ако не го правят. Наскоро бяха публикувани писма на Джеймс Джойс до жена му, в които става дума за парещи сексуални проблеми. Безспорно всеки, който се заеме с прототипа на Моли Блум в Одисей на Джойс ще бъде подпомогнат от това да знае, че в интимния си живот Джойс е приписвална жена си силна и развита сексуалност, като тази на Моли. Следователно става въпрос за полезен научен принос. От друга страна, има стойностни изследвания върху Одисей, в които Моли е точно представена и без използването на тези материали; следователно става дума за принос, който не е фундаментален. Но, когато беше публикуван Стивън Хероя, първият вариант на романа Портрет на художника като млад на Джойс, всички разбраха, че е съществено да се има предвид, за да се разбере развитието на ирландския автор. Това е научен принос, чието пренебрегване е немислимо.
Стигнали дотук, някой би могъл да се сети за онези, така осмивани материали на някои прекалено прецизни немски филолози, които се наричат “бележки на перачката”: Наистина, това са текстове с най-ниско качество, които например писателят си е отбелязвал какво да напазарува за деня. Понякога подобни данни могат да бъдат и полезни, тъй като придават човешки облик на автора, когото повечето хора си представят някак извън света, в който живеят, или защото показват, че даденият автор през въпросното време всъщност е мизерствал. Понякога, напротив, не прибавят нищо към вече известното, не са нищо повече от любопитни факти из биографията на писателя и нямат никаква научна стойност, макар и да има хора, които се мислят за големи учени, щом извадят на бял свят някоя подобна дреболия. Не че трябва да разубеждаваме онези, които се забавляват с подобни изследвания, но не може да се каже, че чрез тях се стига до увеличаване на човешкото познание и би било доста по-полезно, ако не от научна, то поне от педагогическа гледна точка да напишат една популярна книжка, в която да представят живота на писателя и да характеризират неговите трудове.
4. Изследването трябва да посочи основните материали за проверка на тезата, която защитава, както и да осигури материалите, за да могат и другите да продължат изследването. Това е основно изискване. Аз може и да искам да докажа, че в Пелопонес има кентаври, но затова трябва да свърша четири неща:
а) да осигуря доказателствен материал, както вече казахме, поне един прешлен;
б) да кажа как съм процедирал, за да направя откритието;
в) да кажа как се процедира, за да се открият още;
г) да кажа какви кости или други доказателства, ако бъдат открити, ще разгромят моята хипотеза.
По този начин аз не само съм представил доказателства към моята теза, но и съм направил така, че и другите могат да продължат диренето, било за да я потвърдят, било, за да я оборят.
Същото важи за абсолютно всички теми. Да предположим, че пиша тема с цел да докажа, че в едно извънпарламентарно движение през 1969 г. е имало два компонента – ленински и троцкистки, въпреки че по общо мнение е прието да се смята, че то е било хомогенно. Ще ми се наложи да осигуря материали (позиви, записи от събрания, статии и т.н.), за да докажа, че имам право, ще трябва да обясня как съм процедирал, за да открия разглеждания материал и къде съм го намерил, за да могат и други да продължат търсенето; ще трябва да кажа по какъв критерий съм приписал доказателствения материал на членове на разглежданата група. Например, ако групата се е разпаднала през 1970 г., трябва да кажа дали приемам като израз на тази група само материалите на нейните членове до разпадането й (но тогава ще трябва да обясня на какво основание приемам определени лица за членове на групата: членство, участие в събрания, предположения на полицията); или приемам за доказателства и текстове на бивши членове на групата, изхождайки от предпоставката, че ако те са изказали определени схващания по-късно, то те вече са назрявали у тях по време на активността на групата. Само по такъв начин предоставям на другите възможността да проведат нови изследвания и да докажат например, че моите изводи са погрешни, защото да речем, не е трябвало да смятам за член на групата някой, който е бил такъв според полицията, но не и според другите членове на групата, поне доколкото се разбира от документите, с които разполагаме. Ето как ви представих пример за теза, доказателствен материал, процедури за установяване на нейната валидност или невалидност.
Нарочно избрах различни теми, за да покажа, че изискванията за научност са валидни за всеки тип изследване.
Дотук казаното ни връща върху изкуственото противопоставяне между “научна” и “политическа” тема. Може да се напише политическа тема, спазвайки всички правила за научност. Може да се напише и тема, разказваща за опит да се разпространява алтернативна информация сред група работници посредством аудиовизуални средства: тя ще бъде научна дотолкова, доколкото ще документира по публично достъпен и контролируем начин моя опит и ще позволи на някой друг да е направи отново, било за да стигне до същите изводи, било за да открие, че моите резултати са случайни и въобще не се дължат на моята работа, а на други фактори, които почти не съм взел предвид.
Хубавото на научния подход е това, че не губи времето на другите: дори ако работата по следата на дадена хипотеза да е довела само до откритието, че хипотезата не е вярна, все пак си свършил нещо полезно, под импулса на работата на този преди теб. Ако моята тема е послужила да стимулира някой друг да направи нов опит по същия въпрос (дори и моите предположения да са наивни), то пак съм постигнал нещо полезно.
В този смисъл се вижда, че няма противопоставяне между “научна” и “политическа” тема. От една страна, може да се каже, че всеки научен труд, който допринася за развитие на знанията на някой друг има винаги положителна обществена стойност (отрицателна обществена стойност има всяко действие, целящо блокиране на познавателния процес), но пък от друга страна, може да се приеме, че всяко обществено-политическо начинание, за да има шанс да успее, трябва да се базира на научен подход.
Цитира се по Как се пише дипломна работа, с. 45-51,
С., ИК “Александър Панов” 1999,
превод Стефан Станчев, редакция и послеслов Ангел Ангелов.
За някои науката се идентифицира с природните дисциплини или с изследването на базата на количествени показатели: според тях едно изследване не може да бъде научно, ако не включва формули и диаграми. От току-що казаното излиза, че един труд върху морала у Аристотел не би бил научен, но същото би важало и за някоя работа, посветена на класовото съзнание и на селските въстания по време на Реформацията. Очевидно не това е смисълът, който в университетите дават на понятието “наука”. В такъв случай нека опитаме да определим при какви условия един текст би могъл да бъде “научен”.
Като модел за следване можем да използваме този на природните науки, така както ни се представят от началото на Новото време. Едно изследване е научно, когато отговаря на следните изисквания:
1. Изследването да се отнася за обект, който е познаваем и дефиниран така, че да бъде познаваем и за другите. Понятието “обект” не означава непременно физическо тяло. Обект е и квадратният корен в математиката, макар никой да не го е виждал. Класата като социален феномен също може да бъде обект на изследване, въпреки че някой би могъл да възрази, че няма истински класи, а само индивиди и средно статистически данни. Но в такъв смисъл не би имала физическа същност и групата на целите числа, по-големи от 3725, с които обаче един математик би могъл да се занимава, без да се притеснява. Следователно, да дефинираме обекта, означава да дефинираме условията, при които можем да говорим за него, базирайки се върху правила, които ние ще си определим, или които някой преди нас е съставил. Ако ние въведем правила, на чиято база едно число, по-голямо от 3725, може да бъде разпознато винаги, когато бъде срещнато, то това означава, че сме въвели правила за разпознаваемост на нашия обект. Разбира се, може да възникнат проблеми, ако говорим за, примерно, някое приказно същество, което по общо мнение се смята за несъществуващо, да речем, за кентавъра. При това положение имаме три възможни алтернативи:
Преди всичко можем да говорим за кентаврите, според това как те са представени в митологията и така нашият обект ще стане познаваем и ще може да бъде индивидуализиран, защото ще си имаме работа с текстове (вербални или визуални), в които се говори за кентаври. Тогава ще трябва да кажем какви характеристики трябва да има едно митологично същество, за да бъде разпознато като кентавър.
На второ място, можем да проведем едно хипотетично изследване върху това какви характеристики трябва да има едно същество в един предполагаем свят (който не е действителният), за да може то да бъде кентавър. Тогава ще трябва да дефинираме условията за съществуване на този предполагаем свят, предупреждавайки, че цялата ни трактовка се извършва в рамките на тази хипотеза. Ако строго се придържаме към приетото в началото, то можем да говорим за “обект”, който има някакъв шанс да стане обект на научно изследване.
На трето място, можем да решим, че разполагаме с достатъчно доказателства, за да докажем, че кентаврите наистина съществуват. Тогава, за да определим достоверен обект на тезата си, ще трябва да разполагаме с доказателства (скелети, костни остатъци, вкаменелости, направени с инфрачервени лъчи снимки в горите на Гърция и всичко друго, което бихме желали), за да могат и другите да се съгласят, че има за какво да се говори, независимо от това дали нашата хипотеза е правилна или не.
Разбира се, приведеният тук пример е по-скоро анекдотичен и аз лично не вярвам, че някой би написал дипломна работа върху кентаврите, особено избирайки третия начин, но пък исках да дам пример за това как, при дадени условия, винаги може да се определи публично познаваем обект на изследване. Щом това може да се направи с кентаври, то в не по-малка степен може да се направи и относно понятия като морал, желание, стойности или пък относно идеята за исторически прогрес.
2. Изследването трябва да каже това, което още не е казано относно неговия обект или да погледне от друг ъгъл това, което вече е казано. Една математически коректна работа, доказваща с традиционни методи Питагоровата теорема, не би представлявала научен труд, защото не би прибавила нищо към нашите знания. В най-добрия случай би била един добър труд за популяризация на това знание, подобно на наръчник, който описва как да се построи кучешка колибка с дървен материал, гвоздеи, ренде и чук. Както вече казахме І. 1., една компилативна дипломна работа също може да бъде полезна от научна гледна точка, защото събира и подрежда вече изказаните мнения по даден въпрос. По същия начин един наръчник за това, как да си построите кучешка колибка не е научен труд, но пък една сравнителна работа, която да разгледа и анализира всички известни начини за нейното построяване, вече може да има, макар и скромни, претенции за научност.
Има обаче нещо, което трябва да се има предвид: една компилативна работа принася полза за науката само при положение, че не съществува друга, подобна на нея. Ако вече съществуват сравнителни трудове върху това, как да си построите кучешка колибка писането на нова работа по въпроса не би било нищо друго, освен загуба на време (или плагиатство).
3. Изследването трябва да бъде полезно за другите. Полезен е труд, представящ ново откритие за поведението на елементарните частици. Полезна е работа, разказваща как е било открито неизвестно писмо на Леопарди, и която го привежда изцяло. Един ръкопис на научен труд, ако (при спазване на изискванията от точки 1 и 2) добавя нещо ново към това, което вече е известно и ако на всички бъдещи работи по въпроса ще се наложи да се съобразяват с него. Разбира се, научната стойност е съизмерима със степента на необходимост на направения принос. Има приноси, след които учените не могат да кажат нищо стойностно , ако не държат сметка за тях. Има и приноси, за които не би било зле учените да държат сметка, но пък не би се продънил светът и ако не го правят. Наскоро бяха публикувани писма на Джеймс Джойс до жена му, в които става дума за парещи сексуални проблеми. Безспорно всеки, който се заеме с прототипа на Моли Блум в Одисей на Джойс ще бъде подпомогнат от това да знае, че в интимния си живот Джойс е приписвална жена си силна и развита сексуалност, като тази на Моли. Следователно става въпрос за полезен научен принос. От друга страна, има стойностни изследвания върху Одисей, в които Моли е точно представена и без използването на тези материали; следователно става дума за принос, който не е фундаментален. Но, когато беше публикуван Стивън Хероя, първият вариант на романа Портрет на художника като млад на Джойс, всички разбраха, че е съществено да се има предвид, за да се разбере развитието на ирландския автор. Това е научен принос, чието пренебрегване е немислимо.
Стигнали дотук, някой би могъл да се сети за онези, така осмивани материали на някои прекалено прецизни немски филолози, които се наричат “бележки на перачката”: Наистина, това са текстове с най-ниско качество, които например писателят си е отбелязвал какво да напазарува за деня. Понякога подобни данни могат да бъдат и полезни, тъй като придават човешки облик на автора, когото повечето хора си представят някак извън света, в който живеят, или защото показват, че даденият автор през въпросното време всъщност е мизерствал. Понякога, напротив, не прибавят нищо към вече известното, не са нищо повече от любопитни факти из биографията на писателя и нямат никаква научна стойност, макар и да има хора, които се мислят за големи учени, щом извадят на бял свят някоя подобна дреболия. Не че трябва да разубеждаваме онези, които се забавляват с подобни изследвания, но не може да се каже, че чрез тях се стига до увеличаване на човешкото познание и би било доста по-полезно, ако не от научна, то поне от педагогическа гледна точка да напишат една популярна книжка, в която да представят живота на писателя и да характеризират неговите трудове.
4. Изследването трябва да посочи основните материали за проверка на тезата, която защитава, както и да осигури материалите, за да могат и другите да продължат изследването. Това е основно изискване. Аз може и да искам да докажа, че в Пелопонес има кентаври, но затова трябва да свърша четири неща:
а) да осигуря доказателствен материал, както вече казахме, поне един прешлен;
б) да кажа как съм процедирал, за да направя откритието;
в) да кажа как се процедира, за да се открият още;
г) да кажа какви кости или други доказателства, ако бъдат открити, ще разгромят моята хипотеза.
По този начин аз не само съм представил доказателства към моята теза, но и съм направил така, че и другите могат да продължат диренето, било за да я потвърдят, било, за да я оборят.
Същото важи за абсолютно всички теми. Да предположим, че пиша тема с цел да докажа, че в едно извънпарламентарно движение през 1969 г. е имало два компонента – ленински и троцкистки, въпреки че по общо мнение е прието да се смята, че то е било хомогенно. Ще ми се наложи да осигуря материали (позиви, записи от събрания, статии и т.н.), за да докажа, че имам право, ще трябва да обясня как съм процедирал, за да открия разглеждания материал и къде съм го намерил, за да могат и други да продължат търсенето; ще трябва да кажа по какъв критерий съм приписал доказателствения материал на членове на разглежданата група. Например, ако групата се е разпаднала през 1970 г., трябва да кажа дали приемам като израз на тази група само материалите на нейните членове до разпадането й (но тогава ще трябва да обясня на какво основание приемам определени лица за членове на групата: членство, участие в събрания, предположения на полицията); или приемам за доказателства и текстове на бивши членове на групата, изхождайки от предпоставката, че ако те са изказали определени схващания по-късно, то те вече са назрявали у тях по време на активността на групата. Само по такъв начин предоставям на другите възможността да проведат нови изследвания и да докажат например, че моите изводи са погрешни, защото да речем, не е трябвало да смятам за член на групата някой, който е бил такъв според полицията, но не и според другите членове на групата, поне доколкото се разбира от документите, с които разполагаме. Ето как ви представих пример за теза, доказателствен материал, процедури за установяване на нейната валидност или невалидност.
Нарочно избрах различни теми, за да покажа, че изискванията за научност са валидни за всеки тип изследване.
Дотук казаното ни връща върху изкуственото противопоставяне между “научна” и “политическа” тема. Може да се напише политическа тема, спазвайки всички правила за научност. Може да се напише и тема, разказваща за опит да се разпространява алтернативна информация сред група работници посредством аудиовизуални средства: тя ще бъде научна дотолкова, доколкото ще документира по публично достъпен и контролируем начин моя опит и ще позволи на някой друг да е направи отново, било за да стигне до същите изводи, било за да открие, че моите резултати са случайни и въобще не се дължат на моята работа, а на други фактори, които почти не съм взел предвид.
Хубавото на научния подход е това, че не губи времето на другите: дори ако работата по следата на дадена хипотеза да е довела само до откритието, че хипотезата не е вярна, все пак си свършил нещо полезно, под импулса на работата на този преди теб. Ако моята тема е послужила да стимулира някой друг да направи нов опит по същия въпрос (дори и моите предположения да са наивни), то пак съм постигнал нещо полезно.
В този смисъл се вижда, че няма противопоставяне между “научна” и “политическа” тема. От една страна, може да се каже, че всеки научен труд, който допринася за развитие на знанията на някой друг има винаги положителна обществена стойност (отрицателна обществена стойност има всяко действие, целящо блокиране на познавателния процес), но пък от друга страна, може да се приеме, че всяко обществено-политическо начинание, за да има шанс да успее, трябва да се базира на научен подход.
Цитира се по Как се пише дипломна работа, с. 45-51,
С., ИК “Александър Панов” 1999,
превод Стефан Станчев, редакция и послеслов Ангел Ангелов.
Thursday, January 15, 2009
на втория ден от протестите - откъс от текст (за Студентски град, но и за друго) отпреди 10 години
...
Има и нещо друго. Член 32 ал.4 от Правилника от 1994, по който бе управляван нашия Университет от 1994 до 1998 г. гласи: “Административно-финансовият сектор обслужва цялостната дейност на Университета в рамките на правомощията на своите отдели, определени от правилника и законите. Той се ръководи от заместник-ректор, а дейността на отделите се координира и контролира от Главния секретар на Университета”. Университетът има Главен секретар и бедата не е в това, че той има филологическо, а не юридическо или икономическо образование, нито пък в това, че беше видна фигура в Университетския комитет на ДКМС (Комсомола). Главният секретар на ректора не се отчита пред никого, за разлика от ректора и заместник-ректорите, които пишат отчет всяка година и го докладват пред Общото събрание на Университета. През последните десет-петнадесет години се смениха и изредиха най-малко десет ректора и главни счетоводителя, но главният секретар остана един и същ, при това в ръцете му е съсредоточена огромна финансова власт, каквато е управлението и стопанисването на имотите на университета в студентски град. Отскоро неговата длъжност се титулува “помощник-ректор”, сиреч той е некоронованият цар на Университета, защото едва ли може да се намери по-неориентиран и по-неинформиран човек от Ректора, когато става въпрос за имотите в студентски град. За униженията, които е преживял всеки един от аспирантите и асистентите, поставени в необходимост да живеят в студентски град, докато получат настанителна заповед от съответните длъжности лица, ръководени от главния секретар, може да се напише сага. Стигало се е и до необясними ситуации, каквато имаше през 1993 г. в 55 блок. Този блок бе обявен като дарение на Университета от държавата за настаняване в него на аспирантите и асистентите, които имат нужда от това. Блокът има 6 входа, осем етажа, по десетина стаи и три гарсониери на етаж, но през 1993 г. там живееха само няколко лица, свързани с университета и стотици, несвързани с него по никакъв начин. Това бе обявено на 7 септември 1993 г. в най-слушаното предаване “12+3” по програма Хоризонт на БНР, но от това не последва нищо.
Освен това, дори и след като бъдат настанени в студентски град, десетките наши колеги получават право само за една година да обитават стаите или гарсониерите, които им се дават и всяка година административните издевателства над тях се повтарят. Не знам по чие внушение през 1993 г. покойният наш колега Ламбо Кючуков, който тогава беше заместник-министър на образованието издаде заповед, с която се разпореди в студентския град да живеят само учащи се – сиреч студенти и аспиранти. Така нашият Университет се оказа може би единственият университет в света, в чийто студентски град или селище не могат да живеят университетски преподаватели. И така заповедта на заместник-министъра развърза ръцете на университетските администратори да отказват настаняване или всяка година да тормозят с ултиматуми за напускане университетските преподаватели, живеещи там. Кой и с каква настанителна заповед живее в студентски град ще може да установява само проверка и ревизия, която непременно, както е във всички европейски страни, се извършва всяка година. А Ламбо Кючуков, както е известно, бе убит през 1995 г….
Та, тъй като имотите на Университета в студентски град не са никак малко и от тях може да се печели много, всяка година в достатъчен тираж и достатъчно изчерпателно би трябвало да се отчита в кой от тях кой е настанен и какви са условията, при които партерните помещения се ползват от всевъзможни фирми. Поне така се прави в богатата Холандия, където вече има улични компютри, свързани с Интернет и всеки минувач с магнитна карта може да работи колкото си иска, да изпрати и да получи електронна поща. В бедната България финансовият министър не трепва, когато родопските жители остават с по 20 хил. лева месечен доход, а многобройните имоти в студентски град са извън всякакъв контрол и отчет.
Проблемите на отчитането и контрола на финансовите средства на университетско ниво ни сблъскват с абсурд: ДЪРЖАВАТА НЕ СЕ НАМЕСВА ТАМ, КЪДЕТО Е ДЛЪЖНА ДА ГО НАПРАВИ, А СЕ НАЛАГА ТАМ, КЪДЕТО Е ВРЕДНО ДА ГО ПРАВИ. Политическата власт би трябвало да контролира най-малко чрез финансовото министерство парите и доходоносните имоти на Университета особено в студентски град. Същевременно намесата на политическата власт в жалката автономия на висшите ни училища би трябвало да се ограничи. Освен МОН и Акредитационната агенция, освен Специализираните научни съвети и ВАК, държавата оперира и с постановления, наречени държавни изисквания и публикувани в “Държавен вестник”. Според тези държавни изисквания псевдоавтономните специалности в псевдоавтономните наши университети съставят учебните си планове – какво и колко да се учи по една специалност, при това във всички държавни университети – в София, Велико Търново, Пловдив, Благоевград, Шумен и Бургас. С това изпълнителната власт нарушава член 19 ал. 1 от Закона за висшето образование: “Висшите училища се ползват с академична автономия. В нея намира израз интелектуалната свобода на академичната общност и творческата природа на изследователския и образователния процес като върховни ценности.”
За финансовия отчет обаче до този момент нито законодателната, нито изпълнителната власт не е направила нещо повече от това той да бъде затворен – и следователно да остане непроверим - в папките и чекмеджетата на някое чиновническо бюро.
...
Обясненията за “субективния фактор” бяха на мода при социализма. Субективният фактор обаче се проявява, когато към това го подтикват обективните обстоятелства. Та, докато съществува тоталитарната хиперцентрализация на пирамидално подредените структури и свръхконцентрацията на функциите в едно и също управленско лице, винаги ще има възможности за незачитане и престъпване на Закон и Правилник. Несъвършената човешка природа превръща много лесно тези възможности в действителност.
За съжаление, през изминалите десет години българската образователна система не можа да напредне много нито във възобновяването на традициите на самостойно развивалата се образователна традиция до 1948 г., нито в усилието да се реорганизира и реформира така, че да стане съизмерима и съпоставима с глобалните образователни стратегии. Промените, които бяха извършени досега в държавните висши училища, не засегнаха същината на висшето хуманитарно образование, което се вкаменява в архивния по принципите си учебен план и се деформира от наследените от миналото институционални установености. Сигурно причина за това е и традиционният консерватизъм на академичните институции, и интровертната нагласа, която е иманентно присъща на университетския преподавател, предпочитащ спокойствието на уединеното занимание и радостта от преподаването пред неизвестността на промяната. Още по сигурно е, че перспективата за реформиране предизвиква страх и чувство за несигурност в мизерно живеещата преподавателска колегия и хуманитарната интелигенция. Най-сигурно е обаче, че по-голямата част от хората, управляващи висшето образование или поне Университета, поведенчески и манталитетно не могат да поемат отговорността да се променят и да променят и принципите на висшето хуманитарно образование. Но ако то не се промени, през следващия век България със сигурност ще остане една от най-бедните и изолирани европейски страни. При това не само по отношение на материалното благополучие.
...
Това е малък откъс от текст със заглавие
"За принципите на хуманитарното висше образование и неговото управление", написан преди 10 години.
Той бе посветен на светлата памет на младия и много талантлив наш колега Илия Панчовски, който много рано се представи в Господа.
Текстът бе публикуван за първи път с незначителни съкращения през 1999 г. в “Литературен вестник”, бр. 9 и 10 с водещи Бойко Пенчев и Пламен Дойнов.
Също така той е отпечатан, заедно с докладите на всички останали колеги от Философски факултет, участвали в проекта на ТЕМПУС за реформа на хуманитарното висше образование, в извънреден брой на списанието “Стратегии на образователната и научната политика”, 2000 г. През 1999 текстът бе публикуван и на страницата на студентския философски екип “Проектория” – www.projectoria.search.bg
...
Ако някой е любопитен да прочете целия текст, може да го намери на образователния блог на Юлиан Попов.
Има и нещо друго. Член 32 ал.4 от Правилника от 1994, по който бе управляван нашия Университет от 1994 до 1998 г. гласи: “Административно-финансовият сектор обслужва цялостната дейност на Университета в рамките на правомощията на своите отдели, определени от правилника и законите. Той се ръководи от заместник-ректор, а дейността на отделите се координира и контролира от Главния секретар на Университета”. Университетът има Главен секретар и бедата не е в това, че той има филологическо, а не юридическо или икономическо образование, нито пък в това, че беше видна фигура в Университетския комитет на ДКМС (Комсомола). Главният секретар на ректора не се отчита пред никого, за разлика от ректора и заместник-ректорите, които пишат отчет всяка година и го докладват пред Общото събрание на Университета. През последните десет-петнадесет години се смениха и изредиха най-малко десет ректора и главни счетоводителя, но главният секретар остана един и същ, при това в ръцете му е съсредоточена огромна финансова власт, каквато е управлението и стопанисването на имотите на университета в студентски град. Отскоро неговата длъжност се титулува “помощник-ректор”, сиреч той е некоронованият цар на Университета, защото едва ли може да се намери по-неориентиран и по-неинформиран човек от Ректора, когато става въпрос за имотите в студентски град. За униженията, които е преживял всеки един от аспирантите и асистентите, поставени в необходимост да живеят в студентски град, докато получат настанителна заповед от съответните длъжности лица, ръководени от главния секретар, може да се напише сага. Стигало се е и до необясними ситуации, каквато имаше през 1993 г. в 55 блок. Този блок бе обявен като дарение на Университета от държавата за настаняване в него на аспирантите и асистентите, които имат нужда от това. Блокът има 6 входа, осем етажа, по десетина стаи и три гарсониери на етаж, но през 1993 г. там живееха само няколко лица, свързани с университета и стотици, несвързани с него по никакъв начин. Това бе обявено на 7 септември 1993 г. в най-слушаното предаване “12+3” по програма Хоризонт на БНР, но от това не последва нищо.
Освен това, дори и след като бъдат настанени в студентски град, десетките наши колеги получават право само за една година да обитават стаите или гарсониерите, които им се дават и всяка година административните издевателства над тях се повтарят. Не знам по чие внушение през 1993 г. покойният наш колега Ламбо Кючуков, който тогава беше заместник-министър на образованието издаде заповед, с която се разпореди в студентския град да живеят само учащи се – сиреч студенти и аспиранти. Така нашият Университет се оказа може би единственият университет в света, в чийто студентски град или селище не могат да живеят университетски преподаватели. И така заповедта на заместник-министъра развърза ръцете на университетските администратори да отказват настаняване или всяка година да тормозят с ултиматуми за напускане университетските преподаватели, живеещи там. Кой и с каква настанителна заповед живее в студентски град ще може да установява само проверка и ревизия, която непременно, както е във всички европейски страни, се извършва всяка година. А Ламбо Кючуков, както е известно, бе убит през 1995 г….
Та, тъй като имотите на Университета в студентски град не са никак малко и от тях може да се печели много, всяка година в достатъчен тираж и достатъчно изчерпателно би трябвало да се отчита в кой от тях кой е настанен и какви са условията, при които партерните помещения се ползват от всевъзможни фирми. Поне така се прави в богатата Холандия, където вече има улични компютри, свързани с Интернет и всеки минувач с магнитна карта може да работи колкото си иска, да изпрати и да получи електронна поща. В бедната България финансовият министър не трепва, когато родопските жители остават с по 20 хил. лева месечен доход, а многобройните имоти в студентски град са извън всякакъв контрол и отчет.
Проблемите на отчитането и контрола на финансовите средства на университетско ниво ни сблъскват с абсурд: ДЪРЖАВАТА НЕ СЕ НАМЕСВА ТАМ, КЪДЕТО Е ДЛЪЖНА ДА ГО НАПРАВИ, А СЕ НАЛАГА ТАМ, КЪДЕТО Е ВРЕДНО ДА ГО ПРАВИ. Политическата власт би трябвало да контролира най-малко чрез финансовото министерство парите и доходоносните имоти на Университета особено в студентски град. Същевременно намесата на политическата власт в жалката автономия на висшите ни училища би трябвало да се ограничи. Освен МОН и Акредитационната агенция, освен Специализираните научни съвети и ВАК, държавата оперира и с постановления, наречени държавни изисквания и публикувани в “Държавен вестник”. Според тези държавни изисквания псевдоавтономните специалности в псевдоавтономните наши университети съставят учебните си планове – какво и колко да се учи по една специалност, при това във всички държавни университети – в София, Велико Търново, Пловдив, Благоевград, Шумен и Бургас. С това изпълнителната власт нарушава член 19 ал. 1 от Закона за висшето образование: “Висшите училища се ползват с академична автономия. В нея намира израз интелектуалната свобода на академичната общност и творческата природа на изследователския и образователния процес като върховни ценности.”
За финансовия отчет обаче до този момент нито законодателната, нито изпълнителната власт не е направила нещо повече от това той да бъде затворен – и следователно да остане непроверим - в папките и чекмеджетата на някое чиновническо бюро.
...
Обясненията за “субективния фактор” бяха на мода при социализма. Субективният фактор обаче се проявява, когато към това го подтикват обективните обстоятелства. Та, докато съществува тоталитарната хиперцентрализация на пирамидално подредените структури и свръхконцентрацията на функциите в едно и също управленско лице, винаги ще има възможности за незачитане и престъпване на Закон и Правилник. Несъвършената човешка природа превръща много лесно тези възможности в действителност.
За съжаление, през изминалите десет години българската образователна система не можа да напредне много нито във възобновяването на традициите на самостойно развивалата се образователна традиция до 1948 г., нито в усилието да се реорганизира и реформира така, че да стане съизмерима и съпоставима с глобалните образователни стратегии. Промените, които бяха извършени досега в държавните висши училища, не засегнаха същината на висшето хуманитарно образование, което се вкаменява в архивния по принципите си учебен план и се деформира от наследените от миналото институционални установености. Сигурно причина за това е и традиционният консерватизъм на академичните институции, и интровертната нагласа, която е иманентно присъща на университетския преподавател, предпочитащ спокойствието на уединеното занимание и радостта от преподаването пред неизвестността на промяната. Още по сигурно е, че перспективата за реформиране предизвиква страх и чувство за несигурност в мизерно живеещата преподавателска колегия и хуманитарната интелигенция. Най-сигурно е обаче, че по-голямата част от хората, управляващи висшето образование или поне Университета, поведенчески и манталитетно не могат да поемат отговорността да се променят и да променят и принципите на висшето хуманитарно образование. Но ако то не се промени, през следващия век България със сигурност ще остане една от най-бедните и изолирани европейски страни. При това не само по отношение на материалното благополучие.
...
Това е малък откъс от текст със заглавие
"За принципите на хуманитарното висше образование и неговото управление", написан преди 10 години.
Той бе посветен на светлата памет на младия и много талантлив наш колега Илия Панчовски, който много рано се представи в Господа.
Текстът бе публикуван за първи път с незначителни съкращения през 1999 г. в “Литературен вестник”, бр. 9 и 10 с водещи Бойко Пенчев и Пламен Дойнов.
Също така той е отпечатан, заедно с докладите на всички останали колеги от Философски факултет, участвали в проекта на ТЕМПУС за реформа на хуманитарното висше образование, в извънреден брой на списанието “Стратегии на образователната и научната политика”, 2000 г. През 1999 текстът бе публикуван и на страницата на студентския философски екип “Проектория” – www.projectoria.search.bg
...
Ако някой е любопитен да прочете целия текст, може да го намери на образователния блог на Юлиан Попов.
Tuesday, January 13, 2009
преди утрешния протест - един стар текст за студентските движения у нас
Студентските съвети – младежки политически организации или
представители на студентите?
“В по-щастливи времена бих се занимал с този проблем много по-технически и професионално. Щях да попитам как студентите биха били най-добре предразположени към водещите идеи и към най-стимулиращите и задълбочени разсъждения в областите, които за мен са от особен интерес. Щях да попитам как на студентите би могло да им се помогне да изпитат удоволствието от откривателството и от задълбочаващото се прозрение; как може да им бъде дадена възможност да направят своя принос към съвременната култура. В този особен исторически момент, обаче, има други въпроси, чието разглеждане е по-належащо”
Ноам Чомски,
Some thoughts on intellectuals and the schools (1966), 2003
Студентските съвети у нас и техният raison d’être
Какво е това Студентски съвет? Защо днес българските студенти имат нужда от свои съвети във висшите образователни институции?
Отговорът на този въпрос изглежда банален. Във всяка една образователна общност студентите или учениците са най-голямата човешка група. В много страни по света днес висшите образователни институции повече или по-малко се опитват (или поне се преструват, че го правят) да се придържат към модела на “демокрацията чрез участие”, което ще рече, да включват представители на студентите в своите ръководни органи. Следователно, първата задача на един Студентски съвет би била да социализира студентите и да трансформира тяхната многобройна група от маса атомизирани индивиди в общност. Втората задача също изглежда самоочевидна: Студентските съвети би трябвало да изразяват интересите и исканията на студентите – най-значимата група в академичната общност – по отношение на:
*съдържанието и качеството на обучението;
*образователните практики и форми в различните специалности;
*изследователските проекти и публикуването на най-добрите студентски писмени работи и изследвания;
*международното сътрудничество и участието на членове на университетската общност във всякакви инициативи;
*възможните начини за разрешаване на материалните проблеми на студентите във всекидневния им живот; и т.н.
***
На 13 ноември 2002 г. в някои факултети на СУ се проведоха избори сред студентите от редовната форма на обучение за попълване на състава на Студентския съвет. На тези избори, както и на предишните частични избори в други факултети, гласуваха не повече от 10% от всички студенти, които можеха да се включат в тях.
( Иванов, Свилен и Мила Минева, 2002 б).
Това събитие провокира написването на това есе.
Какво се случи със студентите от СУ през първата дузина години от прехода?
През първата дузина години от преходния период у нас нашите студенти бяха изключително активни участници във всички бурни политически събития: те участваха в улични демострации, стачки, митинги, палаткови лагери. Те организираха и три окупационни стачки в СУ – най-старият и най-големият наш университет.
Трите окупационни стачки бяха организирани през юни и юли на 1990 г., след първите демократични парламентарни избори; през октомври и ноември 1990 срещу тогавашното правителство; и през пролетта на 1994 г. Това беше доминираща сфера на тяхната дейност, особено в самото начало на прехода, когато бе създадена Федерацията на независимите студентски дружества, а също така и в кулминацията на общонационалните протести от декември 1996 до 4 февруари 1997 срещу тогавашното социалистическо правителство.
Колкото и да е куриозно, между тези две вълни на студентски политически активизъм има паралели, както и аналогия в резултатите и последиците от тях.
Първата вълна на студентския политически активизъм
В самото начало на политическите промени в България, непосредствено след вътрешно партийния преврат на 10 ноември 1989 година, една от най-бързо появилите се, самоорганизирали се и същевременно най-радикални групи, които катализираха политическите процеси у нас, бе Федерацията на независимите студентски дружества. За един почти невероятно кратък период от време само за два месеца след няколкодесетилетен тоталитарен застой, освен че участваха в оформянето на опозиционни несоциалистически политически формации, активистите на ФНСД успяха в две важни начинания:
1. Под техен натиск бе отменено изучаването на т.нар. “идеологически дисциплини” – свещените пет дисциплини на идеологическия катехизъм ( история на БКП; диалектически материализъм; исторически материализъм; научен комунизъм; политическа икономия). Те бяха задължителни в учебния план на всички студенти във всички висши “училища” не само в България, но и във всички останали социалистически страни.
2. Марширувайки заплашително около сградата на Народното събрание, те принудиха изцяло комунистическия парламент, който все още не бе разпуснат, да приеме светкавично
Закон за академичната автономия на ВУЗ.
Законът бе приет на 25 януари 1990 г. и бе публикуван в брой 10 на Държавен вестник от 1990 г.
Това се случи през януари 1990 г. и наистина бе голямо постижение, като се има пред вид, че повечето от политическите партии от различните места на широкия политически спектър все още не бяха учредени. Те се появиха в следващите месеци. За този период не е преувеличено да се каже, че студентските лидери бяха водачи за току-що появяващите се политици.
Обаче скоро след това най-изтъкнатите студентски лидери станаха политици, дори депутати за кратко, а някои от тях напуснаха страната, за да отидат да следват в чужбина. Там те може би така и не са разбрали, че всички онези прекрасно написани и императивни разпоредби на Закона за академична автономия на ВУЗ, си останаха просто публикация в "Държавен вестник". Те не се превърнаха в образователна практика. Напротив. Като цяло академичният живот в държавните университети остана непроменен. Имахме един добър законов документ, който се опита да промени академичните практики и политики. Неговото най-значимо – но косвено - следствие бе създаването на няколко проспериращи частни университети, обаче във всички останали аспекти държавните университети продължиха да битуват в късно-социалистическата ера на стагнацията. Това се видя особено силно в неуспешния опит на някои млади преподаватели в СУ да променят процедурите за избиране на членове на Факултетните съвети и за разширяване на представителността на участниците в Общото събрание на университета.
*
През декември 1995 г. беше приет нео-социалистически Закон за висшето образование. Този Закон бе ( и продължава да бъде) рестриктивен и етатистки, предписващ унификация и голяма централизация на висшите образователни институции. Независимо от това, правомощията на Студентските съвети в нашите висши училища, регламентирани в чл. 73 от Закона за висше образование, са много, много големи. Те не се изразяват само в това да участват в ръководните органи и управлението на своите университети и институти, на студентските общежития и при разпределението на стипендиите и помощите. Студентските съвети ( дори и при сегашния хипер-рестриктивен закон) могат, стига да го искат: да правят предложения за въвеждане на допълнителни учебни дисциплини и промяна на учебните планове на специалностите; да канят външни преподаватели; да учредяват студентски научни общности и да публикуват своите изследователски работи (защото някои писмени студентски работи наистина са на високо научно ниво); да създават образователни и културни контакти с други наши и чужди университети; да учредяват общности на т. нар. по света alumni - възпитаниците на един и същ университет; да организират научни конференции.
Всичко това изглежда прекрасно.
Втората вълна на студентския политически активизъм
Втората вълна на изключителен студентски активизъм се издигна в периода от декември 1996 до 4 февруари 1997 г. Икономическият колапс, фалитът на множество банки и хипер-инфлацията, която се зададе още от средата на годината, в нейния край достигна до неконтролируема скорост. Премиерът на управляващата тогава БСП подаде оставка. Всекидневните демонстрации, организирани от различни професионални съюзи, опозиционни партии и от студентски активисти, достигнаха до своя екстремум на 10 януари 1997 г., когато някои от демонстриращите брутално нахлуха в сградата на Народното събрания. Тяхната цел, както и целта на по-цивилизовано протестиращите бе да принудят парламента да не избира ново правителство, да се саморазпусне и да се проведат нови избори. За трите седмици от 10 януари до 4 февруари 1997 г. страната бе почти изцяло парализирана, защото повечето големи предприятия не работеха, много магистрали и железопътни линии бяха блокирани от протестиращи. Тези драматични събития могат да бъдат характеризирани като “национално гражданско въстание”, както ни убеждава Евгений Дайнов (Дайнов, 2000, с. 662 – 701). Първо, то беше национално, защото техният обхват се разпростираше върху територията на цялата страна, докато предишните протести, особено през 1990 г. се случваха предимно в столицата София и някои други по-големи градове. Второ, то беше гражданско, защото масовите протести започнаха като бунт на хората срещу непреодолимите всекидневни проблеми по изкарването на насъщния, но много скоро протестиращите хора изработиха своя програма и формулираха своите дългосрочни цели – в една система от виждания и изисквания за това какво трябва да е общественото устройство, как трябва да се живее и кък какво да се стремим в обществото, в нашата общностна политическа българска заедност. Трето, тези събития бяха въстание, тъй като безспорно бяха съпроводени с множество груби нарушения на реда и обществения порядък, с множество отявлени демонстрации на гражданско неподчинение срещу силата на държавните институции.
Студентите и техните лидери бяха душата на тези общонационални граждански протести. Те бяха на барикадите, преградили кръстовищата в най-големите ни градове, те бяха най-живописните демонстранти в многохилядните всекидневни шествия, те бяха протестиращите с най-много настроение и въображение, с най-много надежда.
Но какво се случи след това с десетките хиляди млади хора, които така неистово-неудържимо протестираха през зимата на 96-97 година? Какво стана с исканията им не само за политически и за социални промени и защо те се отдръпнаха? Къде се изпари тяхната гражданска енергия? Защо те пренебрегнаха хилядите възможности за мирна и кротка общностна и публична дейност, която можеше да се разгърне след това? Защо те се отчуждават все повече от обществото и политическите му проблеми, които могат да бъдат решени на избори? Защо броят на младите хора и студентите, гласуващи и на местните, и на парламентарните избори, след това намаля драстично? Защо студентите се чувстват отчуждени от живота в академичната сфера и дори от своите собствени студентски организации?
Възможните обяснения на студентския политически активизъм
Когато говорим за студентски активизъм, всеки може да каже, че станалото у нас не е нещо изключително. Студентите са били най-радикалните участници в много политически, партийни, социални, национални, революционни и прочие събития и процеси, в най-различни страни по света почти няколко пъти през ХІХ и особено през ХХ. Защо тъкмо студентите са една от най-радикалните групи във всякакви видове обществени и политически процеси по целия свят през последните два века? Това е ключов въпрос. На него може да се отговори с цял ред обяснения: психологически; възрастово-поколенчески; социологически; епистемологически; ценностни.
Специално за нашата страна това прекомерно ангажиране на студентите и техните лидери единствено и само с политически дейности и идеологически борби има
повече от вековна историческа традиция
В нея има няколко кулминационни точки.
1907:
В самото начало на годината някои студенти от СУ демонстративно освиркват тогавашния български княз, което поставя началото на първата голяма университетска криза. Университетът бива затворен за почти една година. През цялата тази година, подкрепяни от най-влиятелните обществени среди и най-четените всекидневници, университетските преподаватели успяват да разпространят идеите за интелектуалната свобода и академичната автономия, в замяна на които университетът ще се отплати със самоуправление с кратки мандати и детайлна отчетност за всяка година. ( За всичко това незаменимо четиво и до днес остава написаното от проф. Михаил Арнаудов, 1938).
1922:
Университетът е бил затворен за половин година след опитите на министерството на просвещението да реформира и опрости правописа на българския език.
1933-1944:
Перманентни сблъсъци и брожения между Българския Национален Студентски съюз ( гравитиращ към десните про-монархически партии) и БОНСС - Българския общ народен студентски съюз, с левичарска про-комунистическа ориентация.
1948-1989:Тотална политизация и брутално налагане на Марксистко-Ленинската идеология във “висшите учебни заведения” в България. Следването е немислимо без членство в ДКМС ( Димитровски комунистически младежки съюз – българският клонинг на съветския Комсомол).
*
От друга страна, когато се опитваме да предложим възможни обяснения на политическия активизъм на студентите през последните 10-15 години, сиреч на прехода у нас, трябва да обърнем внимание и на това, че у нас той се оказа доста по-труден и мъчителен, много по-продължителен и болезнен от онова, което се предполагаше в неговото начало. Много по-бавен от процеса на прехода в другите бивши социалистически страни и най-вече в Централноевропейските. За особеностите на нашия преход писаха много български интелектуалци, политици и публични лица. ( E.g. Барух, Еми, съст., 2000; Бодаков, Марин, ред., 2002; Венедиков, Йордан, 2000; Георгиева, Патриция 2001; Герджиков, Сергей, 1998; Даскалов, Румен, 1998; Даскалов, Румен, 2000; Дайнов, Евгений, 2000; Денков, Димитър, 2002; Деянова, Лозанов, Спасов, 2000; Димитров, Румен, 1992; Димитров, Филип, 2003; Желев, Желю, 1996; Кавалджиев, Тодор, 2000; Калинова, Евгения и Искра Баева, 2000; Лилов, Александър, 2001; Малинов, Светослав, съст. и гл. ред, 2003; Тотоманова, Анна-Мария, 2003;)
В този текст обаче ми се иска да въведа една чужда гледна точка към нашия преход. Гледната точка на един чужденец, който се занимава с прехода в съпоставителна перспектива, като сравнява процесите, които се разгръщат в Русия, България, Унгария и Полша. Неговото име е Дж. Уилиам Дерлет, а книгата, от която ще цитирам е “Преходът в Централно- и Източноевропейската политика”
(J. William Derleth. The transition in Central and Eastern European Politics ( Prentice-Hall, New Jersey, 2000). Анализът, който той прави на политическите, икономическите и обществените тенденции у нас е подробен и информативен (p. 122-193). Струва ми се уместно да приведе един голям откъс от Заключението му за развитието на България ( p. 183 - 184). Най-важният му извод е:
“Българската полития е фундаментално разделена между онези, които искат да надграждат над достиженията от социалистическия опит и онези, които искат да я изградят наново. И двата възгледа вземаха превес след края на комунистическия режим, а борбата между тях отне ценно време...
Най-важният въпрос е: Докъде ще доведе преходът? Дали България ще постигне своята цел да стане демократична, пазарно-ориентирана страна, основаваща се на закона, или ще се окаже, че е много трудно да бъдат преодоляни историческите наследства и съвременните проблеми? Оптимистичното е, че България направи значителен прогрес след 1989 г. Малкият бизнес се развива, като цяло демокрацията се приема, а може би най-значимото е, че за първи път в своята модерна история България успя да остане встрани от една балканска война.
От друга страна, България има многобройни, сериозни проблеми. Обществото е поляризирано, личностите са по-важни от политиките, жизненият стандарт пада, а политическата апатия се увеличава. Всички тези черти са видими в някаква степен и в Унгария и Полша, но те са по-изявени в България. Колкото и да изглежда противоречиво, обръщането на нагласите на българските гласоподаватели и оптимизмът са едни от най-високите в района ( Jill Chin, “Political Attitudes in Bulgaria”, RFE/RL Research Report, April 30, 1993, p. 39). Това е така най-вече защото средният българин очаква по-малко отколкото средният унгарец, поляк или руснак, тъй като България започна от много по-ниско социално и икономическо ниво. Макар че не може да се похвали с политическата стабилност на Унгария или с икономическия напредък на Полша, в България нямаше такива насилствени обществени сблъсъци, каквито имаше в Румъния, или опит за преврат в Русия. За много наблюдатели е почти чудо способността на България да съхрани гражданския мир въпреки икономическите трудности, войната в съседната бивша Югославия и ограничеността на политиците ( the pettiness of politicians)”.
*
Обръщането към общата политико-икономическа рамка на мъчителността на прехода обаче не може да бъде единственото обяснение за срива на студентските надежди и младежката енергия.
За това предлагам и своя разказ за това, което се случи в университета, в който работя.
Какво стана със Студентския съвет на СУ в годините след 1997?
Студентският съвет на СУ в няколкото години след 1997 – кулминацията на студентската и гражданската енергия, се занимаваше с какво ли не с различна степен на старание, но най-малко от всичко със своята най-важна задача – да обедини и социализира студентите, които са най-голямата общност в университета и да стане изразител на техните виждания за всичко, което ставаше или не ставаше в университета. Вместо това Студентският съвет на СУ се превърна в младежка Първична партийна организация на една от съществуващите партии у нас. Най-активните му членове се ангажираха единствено и само с недвусмислено партийна пропаганда и агитация, с организирането на разяснителни срещи с видни партийни и държавни ръководители. На тези тържествени събрания просто се изразяваше възторжена подкрепа за мъдрото водене към Европа и нейните ценности, но не се задаваха абсолютно никакви въпроси и не се правеха абсолютно никакви предложения за това какво точно самите ние можем и трябва да правим, за да постигнем колкото се може по-скоро заветните цели. С това партийните активисти от Студентския съвет отблъснаха не само останалите 90% от колегите си, но и половината от членовете на самия Студентски съвет, които си бяха позволили луксозната илюзия, че техният съвет може да бъде нещо друго.
*Студентският съвет на СУ и неговите най-видни активисти дори и за момент не си помислиха, че те са избрани в този толкова представителен и важен орган, за да изразяват мнението и интересите на своите колеги. В късната пролет на 2000 г. Студентският съвет започна да издава своето печатно издание - месечният вестник “Софийски университет”. Всеки, който прегледа течението на излезлите вече над 20 броя, ще се убеди, че това е орган не на Студентския, а на Академичния съвет на СУ. Вместо да бъдат представители на студентите в най-висшите ръководни органи на Университета, активистите от Студентския съвет се превърнаха в рекламни агенти на висшите органи сред студентите. В броевете на споменатия вестник има най-вече портрети на ректора и заместник-ректорите и една повече от елементарна PR-стратегия и реклама на ставащото в университета. Дори когато в средата на мандата на предишните управляващи в университета бяха сменени двама от ключовите заместник-ректори и на тяхно място бяха поставени други, вестникът просто ни уведоми за това. Двамата сменени заместник ректори бяха хвалебствено представени в предишни броеве. След това бяхме информирани, че те са сменени. Как така списващите да питат за причините?
Доколкото изобщо студентите присъстваха на страниците на това издание, което междувременно в началото на 2002 година престана да бъде орган на Студентския съвет и се превърна в публична трибуна на Ректората, те са там, за да се майтапят с изпитни ситуации с престарели вицове и да подхвърлят купонджийски лафове. А, да не забравя, че на страниците на този вестник могат да се срещнат и журналистически бисери като например: “Оргазмът предизвиква алергия” или “Яжте копър, за да живеете дълго” (в брой 19 от април 2002 г.) Най-сериозната “обществена позиция” на Академичния съвет, която беше огласена чрез вестника, беше антиевропейската Декларация против спирането на 1-ви, 2-ри, 3-ти и 4-ти блок на АЕЦ “Козлодуй”, публикувана на цялата първа страница на брой 18 от април 2002 г.
За съжаление Студентския съвет на СУ особено в периода 1999-2001 г. привидя като свои изключителни функции: еднопартийната пропаганда и агитация; списването на един инфантилен вестник, който и като обем и като качество е под нивото на пенсионерските издания у нас; и рупорно-информационната роля в посока от Академичния съвет и Ректората към “широките студентски маси”.
Най-лошото беше, че вместо да потърси колегиална солидарност на общонационално ниво в Представителството на студентските съвети за извършването на всичко това, което дори и сегашният закон разрешава, нашият СС се самоизолира. Поводът: споровете около собствеността и стопанисването на Студентския дом. Той се конфронтира с всички останали в националното студентско представителство.
Не по-малко негативно беше и това, че вътре в университета Студентският съвет вместо да помогне, се постара да парира усилията на далеч по-малобройния Асистентски колегиум и да го изолира. Когато малцината наивници от Асистентския колегиум се стараеха да ги убедят, че проблемите на държавните висши училища са много тежки, че времето лети и че не бива тяхната енергия да се пилее само в партийни акции и битови инициативи, активистите-студенти отвръщаха: “Ама, чакайте, бе, успокойте са. Всичко това ще бъде решено през втория мандат”. За мен продължава да бъде неизвестно кога и къде им е дадена “пътната карта” на постиженията и успехите през втория, третия и т.н. мандати на тяхната любима Партия. Тази тяхна убеденост, че критиките и предложенията ще бъдат позволени, но най-рано през втория мандат, доведе до следната организационно закономерност: за епизодичните срещи-обсъждания, на които се дискутираха (от 15 души) проблемите на невъзможната кредитна система и качеството на преподаването, се появяваха две-три съобщения в централната сграда на Ректората, а за партийните мероприятия всичките над 20 сгради на СУ в столицата, в които се осъществява учебната работа, се облепваха със стотици плакати във формат А3 и А4, а отделно университетската печатница отпечатваше още по-големи с още по-големи букви.
Резултатът от това бе повече от неизбежен. 90% от студентите, имащи право на глас не участваха в изборите за Студентски съвет на СУ нито през 2001, нито през 2002 година, просто защото са отчуждени от своя студентски актив и от академичния елит също толкова, че и повече, отколкото българските граждани са отчуждени от партийните елити. Да се учудваме ли тогава, че избирателната активност на студентите, живеещи на територията на студентски град на парламентарните избори бе същата, а на местните – още по-ниска? Причините са едни и същи.
Възхитителните общности
А би ли могло да бъде иначе? Който иска да види как става “иначе”, да прескочи до Американския университет в Благоевград или просто да разгледа страницата му в Мрежата (www.aubg.bg), за да види, че там има Студентско правителство (Students government), което се състои от президент, вице-президент и 12-членен Студентски сенат. За един университет, в който има около 700 студенти това представителство не е малко. Отделно студентите участват с решаващ глас в 12 от 17 комисии, които администрират живота в университета и кампуса. Студенти се включват даже и в комисиите по подбора на преподаватели и журират експериментално-изпитните им часове. Студентското правителство заседава редовно веднъж седмично и подробен протокол от заседанието се появява още на следващия ден на много места – в компютърните лабове, в библиотеката, в книжарницата и в стола. От този протокол всички студенти ( и външните читатели на библиотеката) могат да научат какво точно са обсъждали техните избраници през тази седмица, кой и как се е изказал, какво е било гласувано и с какъв резултат, за какво ще се бори Студентското правителство пред ректора, настоятелството или общото събрание на преподавателите. Да не говорим за това, че в името на академичната публичност се издават 2 вестника и 1 списание, че се излъчват радио-предавания, които са проблемно-дискусионни и обсъждат изключително академични и университетски теми.
*
От средата на студентите на СУ през последните години се чу само един силен глас – полифоничният хор на студентския филологически семинар “Малка носовка” и на философския студентски екип “Проектория”. Тези два студентски екипа се създадоха и утвърдиха като научни дискусионни общности, поддържаха свои сайтове в Мрежата, публикуваха там свои и чужди текстове, препращаха чрез множество връзки и към друга сходна информация. Доколкото можеха, те се опитваха да провокират публични разговори за онова, което осмисля и онова, което обезсмисля пребиваването им в Университета, за качеството на преподаването и за механизмите на ученето при нас. В колективния си текст “Университетът: никой не знае защо”, публикуван във вестник “Култура” на 8 декември, 2000 г. Йордан Люцканов, Васил Видински, Еньо Стоянов, Лидия Динкова, Петя Абрашева, Дарин Тенев, Георги Илиев, Галина Георгиева, Юнуз Юнуз, Надя Енева, Ясен Праматаров и Яна Иванова изказаха своите десет радикални тези за състоянието на нашия университет:
1. Университетът е история
2. Университетът възпроизвежда традиция и произвежда чиновници
3. Университетът е в опасност
4. Университетът си говори сам
5. Университетът – европейски
6. Нравствената безотговорност среща апатичните студенти
7. Университетът има оправдание
8. Университетът е дипломата на студента
9. Университетъ като хаос и досада
10. Университетът е непълнолетен
Дебат обаче не последва. А както е написал Аристотел в “Никомахова етика” преди повече от две хилядолетия “Една лястовичка пролет не прави”.
*
Вината на преподавателската колегия
Би било жестоко и несправедливо за всичко това да обвиним единствено сегашните и доскорошните членове на СС на СУ. Напротив, вината за всичко това е наша. Ние, университетската преподавателска колегия ги възпитахме така. Ние им внушавахме да бъдат такива. През първите дванадесет години на прехода, във вихъра на всички драматично-катастрофични политически, икономически и прочие промени, ние, университетските преподаватели се включихме в публичните дебати с една изумително късогледа тълкувателска гледна точка, в която тотално господстваха три неправомерни отъждествявания. Понеже през 1989 г. бях вече на 25 години, много добре си спомням, че при тоталитаризма се казваше и пишеше “обществено-политически” проблеми, събития и т.н. “Обществено”-то приравнено с тире към “политическо”-то. Тази първа плоска редукция на общественото към политическото благополучно продължава да вирее вече 13 години след началото на промените, при това не просто при някои журналисти или при някои социолози, а се огласява от най-видните университетски лица, които са и публични фигури. След това към нея се прибавя втората редукция: политическото се мисли като еднакво с партийното. А след това идва с неизбежност и третото редукционистично отъждествяване: партийното се приравнява с еднопартийното, с онова, което се предлага от една-единствена политическа формация, която се фаворизира, а всички останали се демонизират.
Ако бяхме обяснявали по-често, че многопартийната парламентарна демокрация е благо, че политическото е много, много по-широко от партийното и че общественото е неизмеримо по-обхватно от политическото, щяхме да сме в правото си да изискваме от студентските активисти друго поведение. След като почти никой не ги е убеждавал, че проблемите на образованието са сред най-важните обществени проблеми и че те само страдат, когато биват разглеждани като изключително политически и даже като партийни проблеми, сега не можем да ги виним.
След като най-видните университетски публицисти и публични личности апелираха към тях: “Бъдете граждани!”, а всъщност искаха от тях да бъдат фанатизирани симпатизанти и пламенни агитатори на една от съществуващите партии, не можем да съдим студентите, че не правят разлика между думите “гражданин” и “партиец”, и че за тях “гражданско общество”, “партийно-политическа система” и “университетска общност” са синоними.
Как да ги обвиним и за това, че на медийния пазар те произведоха едно от най-хилавите издания, чиито основни послания към студентската аудитория бяха: “Ние сме готини, ректорът е готин и заместник ректорите са готини; животът е лесен и нищо в него не е наша отговорност; нека да пием и да се веселим; управляващите органи на Партията и университета ще решат всичко вместо нас; да не ни пука при знаково-мълчаливи кадрови промени в Ректората; да се правим на ударени, щото някои хора не обичат словосъчетанието “предизборни обещания”? Не можем да ги съдим, че в своя вестник поднасяха информация без никакъв коментар и понякога дори извадена от контекста, като например това, че всички огърлици на членовете на Академичния съвет и ректорския жезъл са подарени на нашия университет от Оксфордския по случай 50-та му годишнина. Ако се бяха попитали какво означава това, щеше да се получи добър материал за времето, когато нашият университет е бил по-автономен от много други университети на континента и е бил нещо като федерация на самостоятелни факултети, в които дори докторантските изпити и хабилитационните процедури са били различни. Но не би. От нямане какво друго да правят, когато имаха свой вестник, нашите по-млади колеги пишеха в него за вредата от оргазма и за ползата от яденето на копър. Докато у нас продължава да няма нито един издател на национален всекидневник, който да поеме предизвикателството да списва някакво месечно приложение от типа на “The Times Higher Education Supplement” и “Le monde universitaire”, или докато не се появят нашите аналози на тематичните броеве на “Der Spiegel”, посветени на висшето образование, нивото на академичната публичност у нас ще е такова. Наистина, отскоро имаме две хубави списания за университетски проблеми и академична култура – “Образование и кариера” и “Следва”, ( както и “Studium”, което излезе само с два броя), но академичната публичност се ражда и утвърждава тогава и само тогава, когато проблемите на висшето образование станат нещо повече от повърхностна информация. Когато аналитично, достатъчно често и с редовна периодичност се обсъждат в нарочни притурки на някой авторитетен национален всекидневник. Засега тази мисия се изпълнява донякъде само от приложението “Кариери” на седмичника “Капитал” и от предани на каузата ресорни журналисти като Таня Петрова от вестник “Сега”.
Едно отклонение на финала: колко всъщност са студентите в СУ?
Според чл. 8 на Правилника на СУ и според чл. 28 от Закона за висше образование най-малко веднъж годишно трябва да се свиква Общото събрание на съответното висше училище, на което да се приема годишен доклад на ректора за състоянието на учебната, изследователската, международната и пр. дейности . През учебната 2001/2002 година в СУ не се проведе редовно общо събрание. Не бе представен и не бе приет доклад на ректора за всичко онова, което се е случило в най-големия и най-стария университет у нас през учебната 2001/2002 г. Последното редовно общо събрание беше проведено в средата на учебната 2000/2001 г. на 10 януари 2001 г. Има години, в които това просто не се случва – и това не притеснява никого.
Имаше само едно извънредно общо събрание, което се проведе на 26 юни 2002 г. В дневния ред на това извънредно събрание бяха включени за обсъждане само материали за бюджетната субсидия за 2002 г., която беше увеличена “само” с 18% в сравнение с предходния бюджет. Макар че тези материали би трябвало да бъдат раздадени на членовете на общото събрание най-малко 7 дни предварително, все пак те бяха получени в деня на самото събрание. От тези материали стана известно едно много любопитно обстоятелство. На една от последните страници е написано, че според ректората предполагаемият брой на студентите за периода януари-март 2002 г. е трябвало да бъде 28 392. В действителност обаче се е оказало, че студентите в СУ са 20 971. Сиреч около 8 хиляди души по-малко. Откъде идва това разминаване? Както се разбра впоследствие, университетската администрация е пресмятала броя на студентите просто като сума от студентите-първокурсници, приети през съответните години. Сиреч броят на студентите в
университета=сегашните първокурсници+миналогодишните първокурсници+по-миналогодишните първокурсници+онези, които са били първокурсници преди три години. Оказва се, че това е университет, чиято администрация не е чувала за явлението, което англоезичните колеги наричат “drop-outs”, сиреч “отпадащите”, студентите, които прекъсват за известно време след някой от курсовете или по една или друга причина не продължават изобщо следването си. При пресмятането на актуалния брой на студентите в един университет, разбира се, че техният брой се изважда от общия сбор. В нашия университет обаче никой не се пита: колко всъщност са студентите сега; колко от тях прекъсват между първи и втори и колко - между втори и трети курс; в кои специалности е най-голям броят на “отпадащите” и какви са причините за това. Изобщо да не говорим за по-труднорешими и по-високо прицелени задачи като вечно отлаганата промяна на учебните планове, установяването на качеството на преподаването, невъзможната тюторско-индивидуална работа, немислимото либерално образование, миражните кредити и непостижимата интердисциплинарност. Само в оазиси като ГГФ и ФКНФ се правят действителни усилия за действителни промени в тези посоки.
Post scriptum:
С радост мога да напиша, че след написването и публикуването на този текст (с много големи съкращения) в “Дневник” в края на 2002 г., както и след няколко други текстове на колеги за драстичния спад на студентското участие в изборите на техните представители в Студентския съвет, нещата започнаха да се променят. Новият Студентски съвет заработи по друг начин. Като за начало студентите създадоха своя интернет-страница на адрес: http://www.studentsmatter.org/who/index.htm. След това Студентският съвет отпечата книжка с близо сто страници полезна информация за най-често срещаните задачи и проблеми от всички аспекти на академичния, а и на битовия аспект от студентския живот. С тази книжка бяха посрещнати първокурсниците в началото на 2003/2004 и 2004/2005 г. Дори това, че в наскоро сформираната комисия за качеството на преподаването най-смислени и промислени са материалите, изказванията и предложенията не на преподавателите или на ректорското ръководство, а на представителите на Студентския съвет, вече говори много. Дано това да продължи така!
Цитирана и използвана литература:
Александров, Харалан. Живот в култура на заучена безпомощност. Интервю на Марин Бодаков. В: “Култура”, бр. 39, 1.11. 2002.
Александров, Харалан, Тома Томов, Рафаел Чичек, Иван Иванов / “Динамика консулт”/. Българското общество: идеите от нас, реализацията – от вас. В: “Дневник”, 3. 10. 2002.
Арнаудов, Михаил. История на Софийския университет Свети Климент Охридски през първото му полустолетиcе 1888-1838. С., 1938, Университетска библиотека, № 201.
Атанасов, Владимир. Дебатът за българското образование предстои. Разговор с Марин Бодаков. В: “Култура”, бр. 15. 12.4. 2002.
Атанасов, Владимир, Михаил Неделчев и Румен Спасов. Публичности, университети, незавършени дебати. В: “Литературен вестник”, 19-31.12. 2001.
Барух, Еми. Отвъд утопиите. България, Балканите, Европа – визии за следващото десетилетие. Българска редакция на Радио “Дойче Веле”, С., 2000. Текстове на и интервюта с: Мария Тодорова, Румен Аврамов, Андрей Райчев, Димитър Йончев, Иван Кръстев, Михаил Неделчев, Иво Прокопиев, Живко Георгиев, Вера Мутафчиева.
Бикова, Вероника. Горчивата истина за българската интелигенция. В: “Детонация”, бр. 3, ноември, 2002.
Биолчев, Боян. Загуби се блясъкът на университета. Интервю на Ралица Кръстева. В “Стандарт”, 21. 6. 2002.
Бодаков, Марин, редактор. Предговор Вера Мутафчиева. На/за какво служи интелектуалецът. Сборник есета от Йордан Ефтимов, Георги Стайков, Биляна Налбантска, Иван Попов, Александър Иванов, Александър Манев, Ана Васева, Антония Колева, Борис Попиванов, Васил Колев, Вяра Рангелова, Галина Георгиева, Лили Иванова, Марина Маринова, Роман Михайлов, Светлозар Стоянов, Сергей Стефанов. “Труд” & НДК, София, 2001.
Бояджиева, Пепка. Свободният университет или цената на правото да бъдеш различен. В : сп. “Разум”, 2003/1.
Венедиков, Йордан. Преходът – от комунизъм към посткомунизъм. С., 2000, ИК “П. Венедиков”.
Видински, Васил. Еньо Стоянов. Университетът – кой знае защо? В: “Литературен вестник”, 19-31.12. 2001.
Георгиева, Патриция. Съст. и отг. редактор. Управление на качеството във висшето образование. Процеси, структури и стратегии. С., 2001, Център за висше образование, Национален институт по образование.
Георгиева, Патриция.Висшето образование в процеса на обществена промяна в България. С., 2001, Национален институт по образование.
Герджиков, Сергей. Хаос и ред след комунизма. С., 1998, УИ “Св. Климент Охридски”.
Герджиков, Сергей. Феноменът комунизъм. С., 1994, УИ “Св. Климент Охридски”.
Дайнов, Евгений. Преходът. Вместо история 1989/1999. С., 1999, “Планета 3”.
Дайнов, Евгений. Политическият дебат и преходът в България. Фондация “Българска наука и култура”, С., 2000.
Даскалов, Румен. Нещата наоколо. Наблюдения и размишления за промените. С., 1998, “ЛИК”.
Даскалов, Румен. Оттук-оттам. С., 2000, “ЛИК”.
Декларация на Федерацията на независимите студентски дружества и Декларация на “Младежи за гражданско общество”. В: “Избор”, 21-27. 4. 2003.
Денков, Димитър. 17 юни на Симеон Сакскобургготски. С., 2002, Изд. “Захарий Стоянов”.
Деянова, Лиляна, Георги Лозанов, Орлин Спасов съст. Медии и преход. Център за развитие на медиите. С., 2000.
Димитров, Георги и Петя Кабакчиева. Проектът Модернизация на образованието – общо представяне и резултати от външен мониторинг. В: Критика и хуманизъм, кн. 15, бр. 1/2003. Тема на броя: “Българското образование. Проблеми, тези, стратегии.”
Димитров, Румен. Трибунал или форум. Размисли и есета 1986-1992. Издателство Жорж НЕФ АД. Женева-Париж-София, 1992.
Димитров, Филип. Митовете на българския преход. С., Сиела, 2003.
Дойнов, Пламен. Съставител. Книга за Студентския дом. Документален сборник. С., 2003, Академичен център за литература и култура.
Дойнов, Пламен. Съст. и редактор. Юбилеен лист 70 години Студентски дом. Документален сборник. С., 2003, Академичен център за литература и култура.
Желев, Желю. Обръщения на президента към народа и парламента. Изд. “Хр. Г. Данов”, Пловдив, 1996.
Калинова, Евгения, Искра Баева. Българските преходи. 1944-1999. 2000, С., изд. “Тилиа”.
Камбуров, Димитър. Състоянието на обществото и липсващата фигура в килима. В: “Култура”, бр. 40, 8. 11. 2002.
Иванов, Свилен и Мила Минева. Свещената крава на българското училище. В: “Капитал”, 20-26. 7. 2002.
Иванов, Свилен и Мила Минева. Ще гласувам, няма да гласувам. В: “Капитал”, 16-22.11. 2002.
Кавалджиев, Тодор. Моите интервюта 1995-2000. ИК “Анубис”, С., 2000.
Кьосев, Александър. Университетът трябва да бъде автономен по правилен и функционален начин. В: “Литературен вестник”, 19-31.12.2001.
Лилов, Александър, ред. Защо рухна реалният социализъм, С., 2001, Център за стратегически изследвания и ИК “Христо Ботев”.
Малинов, Светослав, съст. и гл. ред. Тематичен брой на списание “Разум”, 2003/1 – “Парадигмата на прехода”. Текстове на Томас Кародърс, Гилермо О Донъл, Гиа Нодиа, Кенет Уолък, Джералд Хайман. Дискусия “България и краят на парадигмата на прехода?” с участници Веселин Методиев, Георги Ганев, Георги Фотев, Димитър Димитров, Иван Костов, Иван Кръстев, Любов Минчева, Огнян Минчев, Румяна Коларова, Светослав Малинов, Филип Димитров.
Михайлова, Надежда. Темата за образованието е начин за отваряне към гражданското общество. В: “Литературен вестник”, 19-25.6. 2002.
Мичева, Нева. Алма Матер и пустота. В: Култура, бр. 49, 22. 12. 2002.
Райчев, Андрей. Привилегировани гледни точки (Книга, която за малко да нарека “Социология на мъртвия човек”). София, 2000, R&S..
Райчевски, Стоян. Университетът. Закони и дебати до 1939 г. УИ “Св. Климент Охридски”, С., 2003.
Тотоманова, Анна-Мария. Ролята на българските университети за трансформацията на обществото. В: Критика и хуманизъм, кн. 15, бр. 1/2003. Тема на броя: “Българското образование. Проблеми, тези, стратегии.”
Хаджиилиев, Васил. Ще помогне ли папата на българските университети?. В: “Капитал. Кариери”, 16-22.2. 2002.
Хаджийски, Валентин. Антиамерикански кучета в резерв. В: Литературен вестник. 16-22.4.2003.
Янова, Мира. Изчезнала е идеята какво всъщност е образованието. В: “Капитал”, 20-26. 7. 2002. Интервю на Мила Минева.
Chomsky, Noam. On democracy and Education. Edited by C. P. Otero. RoutledgeFalmer, 2003.
Clark, Burton R. The Higher Education System. Academic Organization in Cross-National Perspective. University of California Press, Berkeley, Los Angeles, London. 1986.
Dahrendorf, R. (2000). Universities After Communism. The Hannah Arendt Prize and the Reform of Higher Education in East Central Europe, Hamburg: Koerber Stiftung.
Derleth, J. William. The Transition in Central and Eastern European Politics. Russia, Bulgaria, Hungary, Poland. Prentice Hall, Upper Saddle River, New Jersey, 2000.
Sabloff, Paula L. (ed.). Higher Education in the Post-Communist World. Case studies of eight universities. In Germany, Russia, Poland, Slovak Republic, Ukraine, Mongolia, China, Laos. Garland Publishing, New York and London, 1999.
Totomanova, Anna-Maria. The role of universities in the transformation of society. National case study of Bulgaria. www.open.ac.uk/cheri/TRreports.htm
Weissberg, Robert (ed.). Democracy and the academy. Nova Science Publishers, Inc. New York, 2000.
Weissberg, Robert. Academic tyranny: The Tale and the Lessons. In: Weissberg, Robert (ed.). Democracy and the academy. Nova Science Publishers, Inc. New York, 2000.
Monday, January 12, 2009
Браво на колегата Борис Грозданов
В днешния брой на вестник СЕГА, в рубриката "Просвета" е публикувана статия със заглавие "До Оксфорд и назад" на колегата д-р Борис Грозданов.
Вижте тук:
http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=3264§ionid=28&id=0001301
Той е спечелил стипендия на името на Мария Кюри за изследователска работа в Оксфордския университет.
За най-важните моменти от неговата академична работа има няколко реда във вестника, но освен това може да видите и дискусиите във философския форум Проектория, където той не просто от години е сред най-активните модератори и участници, но е и един от създателите на тази философска - реална и виртуална - общност.
Браво на Борис!
Да му пожелаем здраве и успехи във философстването за науката и нейните принципи!
Вижте тук:
http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=3264§ionid=28&id=0001301
Той е спечелил стипендия на името на Мария Кюри за изследователска работа в Оксфордския университет.
За най-важните моменти от неговата академична работа има няколко реда във вестника, но освен това може да видите и дискусиите във философския форум Проектория, където той не просто от години е сред най-активните модератори и участници, но е и един от създателите на тази философска - реална и виртуална - общност.
Браво на Борис!
Да му пожелаем здраве и успехи във философстването за науката и нейните принципи!
Friday, January 9, 2009
Свети Василий Велики - от "Шестоднев" и "За Светия Дух"
от "Шестоднев"
Беседа първа
В начало Бог сътвори небето и земята ( Бит. 1 : 1)
Подобаващо начало за всеки, който възнамерява да изложи сътворението на света, е да започне словото си с уредбата на видимия свят. Защото ще бъде представено сътворението на небето и земята, което не е станало от само себе си, както са си въобразили някои, а причина за това е Бог.
Непозналите Бога не приеха, че преди създаването на всичко е съществувала разумна първопричина, а водени от началното си незнание, направиха изводи и за следващите неща.
Колко хубаво нещо е редът! Поставя първо началото, за да не помислят някои, че светът е безначален. След това добавя “сътвори”, за да покаже, че ставащото е нищожна част от могъществото на Твореца.
... предизвестие на учението за свършека и промяната на света. Всичко, започнало в някакъв момент от времето, по необходимост трябва да свърши във времето. Ако има начало във времето, не се съмнявай за края му.
... както на сегашния живот съответства естеството на този свят, така и в бъдещето битие душите ни ще получат участ, отговаряща на състоянието им.
И когато дошъл часът да бъде въведен и този свят сред съществуващите, първо като училище и школа за човешките души, а след това като подходящо жилище за всичко, което се намира между раждането и смъртта, тогава се появил ходът на времето, еднакъв по природа със света, с животните и растенията, който винаги бърза, тече и отминава, и никога не спира бягът му. Нима не е такова времето? Нали миналото е изчезнало, бъдещето не се е появило, а настоящето, докато разберем, избягва от сетивата ни?... Оттук нашият мъдър учител за сътворението на света поставя сполучливо в разказа си за него думите “В начало сътвори”, тоест в начало на времето.
Начало се нарича и първото движение, например
“Начало на добрия път е – да се върши правда” ( Притч. 16:5)...
Начало се нарича и това, от което нещо произлиза, тоест от онова, което съществува в него, както основният камък в къщата или килът в кораба, или както е казано: “Начало на мъдростта е страхът Господен” ( Притч. 1:7)
Умението е начало на занаятите, както мъдростта на Веселиил се изразява в умението да се украси скинията.
Много често полезният край на действията става тяхно истинско начало. Както начало на милосърдието е приемането му от Бога, така и начало на всяко добродетелно действие е съдържащата се в обетите цел.
Щом като началото има толкова значения, помисли дали на всички отбелязани не подхожда този израз.
превод Росен Тенев
редактор Иван Желев
цитира се по изданието "Свети Василий Велики. ШЕСТОДНЕВ и други беседи". Народна култура, С., 1999 г.
откъс от
За Светия Дух - Гл. 5
“Един е Бог-Отец, от (из) Когото е всичко, и един Господ Иисус Христос, чрез Когото е всичко...” ( 1 Кор. 8:6).
Ала тези думи не принадлежат на законодател – те са думи на разграничител на ипостаси... Блаженият Павел ги е събрал, за да означи един и същ субект, казвайки:
“Защото всичко е от (из) Него, чрез Него и към Него”, ( Рим. 11: 36)
Понеже из Него по волята на Бога и Отца е причината за битието на всичко, що съществува. Чрез Него е пребиваването и строежът ( sustasis)на всяка твар: защото за всяко същество Създателят е отмерил и нужното за неговото съхранение. Поради това именно е обърнат към него целия всемир, взрян с някакъв неудържим копнеж, с някаква неизразима обич в Сътворителя и Управителя на живота.
Нашата задача е да ... изобличим заблудата, че наблюденията на нашите противници са верни... за разумния слушател е достатъчно и онова опровержение на изложените твърдения, което се нарича “от противното”.
Гл. 9: Определителни понятия за Светия Дух, следващи учението на Светото Писание
Дух Свети е главното Му, собственото Му название: А това е най-вече означението на всичко безтелесно, изцяло невеществено и несъставно... да мислим Духа като същност разумна, безпределен по мощ, неопределим по величина, неизмерим с времена и векове, щедър на всички блага, които притежаваме.
превод Владимир Атанасов
редактор Яна Букова
цитира се по изданието "Свети Василий Велики. За Светия Дух", С.,2005 г.,
Saturday, January 3, 2009
Свети Василий Велики за раздорите между събратя, водещи до погибел
Гл. 30 Описание на положението, в което се намират днес Църквите
76. На какво ли да оприличим настоящето положение? Навярно то може да се сравни с морско сражение, което някакви войнолюбиви мъже, истински морски вълци, дълго отхранвали и отглеждали в себе си взаимна ненавист заради стари сблъсъци и сражения, са завързали помежду си. Представи си сега в тази картина, която аз ти рисувам, как от две страни настръхнали потеглят една срещу друга флотите, а сетне, след взрив на гнева до размери, които правят неговите поражения неизлечими, те се сблъскват и започват сражението. Допусни, ако искаш, че наред с това корабите са понесени от мощна вихрушка и че от небето изведнъж се спуска непрогледна мъгла, която затъмнява цялата околност до такава степен, щото вече по никакъв начин не може да се различи кой е съюзник и кой – враг, понеже бойните знаци са се слели и станали неразпознаваеми.
Да прибавим за по-голяма изразителност още и това, че морето се издува и набъбва, че водите от зейналите дълбини се издигат нагоре, че мощен дъждовен поток се сгромолясва от небето, че страховит потоп се надига след деветия вал; че сетне ветрове, връхлетели от всички посоки, се стоварват върху флотата и всички кораби се сблъскват с грохот помежду си; че от съратниците в бойния строй едни предателски се отмятат и в разгара на битката дезертират, а другите са принудени и да отблъскват тласканите от ветровете към тях кораби, и да се опълчват срещу нахвърлящите сe отгоре им неприятели, и да убиват своите заради отстъпничеството, предизвикано както от завистта към всичко, което ги надвишава и е непосилно за тях, така и от заложения у всекиго стремеж към победа.
Помъчи се освен това да дочуеш и онзи разбъркан и неразличим екот, кънтящ навред из цялото море, възникнал отчасти от бушуващите ветрове, отчасти от трясъка на сблъскващите се кораби, отчасти от тътнежа на врящото и кипящото море, отчасти от виковете на воините, надаващи грозни крясъци и вопли във своите мъки и страдания, така че никой не може да чуе гласа нито на наварха, нито на кормчията, ала страшна суматоха и бeзпорядък царят навред, а в същото време невероятният размах на злото, усилено от общото отчаяние, че никой не ще оживее, внушава всекиму слободията да се отдава на всякакъв грях.
Притури и нападналата ги неизцерима болест, която бих нарекъл “славострастие”, и ето че вследствие на всичко това, макар корабът вече да се носи устремно към дълбините, пътниците в него изобщо не прекратяват крамолата кой да бъде неговият началник.
.....
Ние сме съпричастни към дадена общност дотолкова, доколкото изпитваме обща омраза към неприятелите ни. Ала стига само враговете да ни отминат, и ние вече се гледаме един другиго като врагове.
.....
Оказва се, че личната ненавист е по-силна от войната между общества и народи, тъй като славата да се наложиш над противниците си е за предпочитане пред общата за всички полза в очите на онези, за които мимолетната и бърза наслада от задоволеното честолюбие стои по-високо и струва повече от отложените за бъдещето награди.
.....
Един е пределът на приятелството – да говориш, за да угодиш; и достатъчен повод за вражда – да имаш мнение, различно от това на другия. Сходството в прегрешенията е причина за възникването на отцепнически общности, по-обвързваща и от всяко съзаклятие. Теолог е всеки, дори и онзи, чиято душа е дамгосана с неизброими петна на позора и скверната.
.....
Защото, изстине ли веднъж обичта у хората, изгубило се е вече единодушието сред братята, непознато е вече понятието “съгласие”, заличени са вече поученията за любов към ближния. Никъде – християнско милосърдие, никъде – състрадателна сълза. Няма кой да подкрепи слабия във вярата, ала е лумнала между единоплеменници такава взаимна омраза, че всеки е готов да се зарадва по-скоро от падението на ближния, отколкото от собствените си успехи.
превод от гръцки Владимир Атанасов
редактор Яна Букова
цитира се по изданието "Василий Велики. За Светия Дух", С., 2002, изд.ЛИК
post scriptum:
В първия ден на годината Църквата почита паметта на Свети Василий Велики.
Не ми се искаше обаче просто така, защото е първи януари, да сложа откъсче от негов текст.
Той е един наистина велик и за жалост, не особено добре познат в съвремието философ, а както се вижда и от откъсчето - отличен психолог.
Свети Василий Велики е живял сравнително кратко. Роден е през 330 г. и си е отишъл от този свят през 379 г.
Трудно е с няколко думи да се обхване многообразието от житейски проявления, в които се е разгърнало неизтощимото му усърдие.
Направил всичко възможно за утвърждаването на християнската вяра. И като мислител, и като аскет, и като презвитер, а по-късно и архиепископ, и като реформатор на монашеството, и като организатор на невиждана до този момент благотворителна дейност.
Св. Василий извършил истински подвизи на милосърдието и помагането на хората.
Неговата личност е личност на голям мислител – богослов и философ, но и на голям човек – благодетел и закрилник на бедните, болните и гладните.
Той създал и със собствени средства, както и чрез дарения, издържал малко селище в Кападокия, в което имало сиропиталище, болница, приют за душевноболни, приют за прокажени и нещо като безплатна кухня за крайно нуждаещи се... Селището, разбира се, било наречено Василиада, но не е известно колко дълго след смъртта му е продължило да съществува.
Младежът Василий получил завидно образование в родния си град Кесария, след това – в Константинопол и накрая – в духовно-образователната столица Атина.(Специално за този период от неговия живот - сиреч за неговото следване в Атина - съвсем спокойно може да се доверим и на написаното от Гор Видал в романа му за Юлиан Отстъпника "Юлиан". Дори и изповядан атеист като Гор Видал се е отпуснал в изрази на възхита от симпатичния,благ и ученолюбив младеж Василий...)
Сред отците на църквата той е един от учените-енциклопедисти, усвоили цялото знание и мъдрост на елинската античност. Познавал е блестящо не само езическата философия, но и реториката и огромния масив от познания за природата на старите елински учени. Цялата елинска мисловност, ученост и литература била не само изучена, но и плодотворно използвана от него както в писателското му творчество, така и при проповедите му. Познаването на шедьоврите на старата елинска литература дори понякога го вдъхновявало да твори за разтуха поезия със странна епическа метрика и множество архаизми.
Това, впрочем, обичал да прави и брат му Григорий.
Св. Василий разкрил своя философски и диалектически гений при осмислянето на двата най-важни догмата за християнската вяра. Неговото време било време на ожесточени спорове и дори църковен разкол по въпроса за единосъщието на лицата в Светата Троица – Бог-Отец, Бог-Син и Свети Дух.
Усвоил цялата класическа философска традиция, св. Василий осмисля проблемите на битието с понятия и термини, уточнявани и осмисляни в продължение на векове. Така най-доброто от рационалистичната елинска философия се включва в понятийния изказ на християнската догматика. Св. Василий хвърля цялата си философско-богословска страст за доказването на единосъщието на лицата в Светата Троица и за опровергаване на ересите на арианството (което твърди, че има подобосъщие, а не единосъщие) и тритеизма – ереси, които можели да задушат християнството. Но то не било задушено, защото било защитено от хора и мислители като него.
Диалектическата му мощ се проявила особено при философстването за понятията “същност” и “ипостас” в осмислянето на проблема за троицата.
А силата и качествата му на философ са проявени в осмислянето на много вечни философски проблеми, което може би ще се види дори от някои откъсчета от негови произведения, преведени и издадени на български наскоро, които ще сложа тук през идващите дни.
от него на български може да прочетете:
*Св. Василий Велики. ШЕСТОДНЕВ и други беседи.С., НК, 1999,
превод Росен Тенев, редактор Иван Ж. Димитров.
*Писмо до своя брат Григорий за разликата между същност и ипостас.
Превод Иван Христов. В: “Архив за средновековна философия и култура”, св. ІV, С., 1997, изд. “ЛИК”.
*"За Светия дух”, С., 2002, “ЛИК”,
превод Владимир Атанасов. Редактор Яна Букова.
Thursday, January 1, 2009
честита нова година
Честита Нова Година, скъпи колеги, приятели, читатели и случайни посетители на блога!
През изминалата 2008 година у нас се случиха не малко добри неща и всички те бяха все в изкуството и културата.
В политическото битие на света за мен велико събитие беше успехът на Барак Обама и на всички негови избиратели и сътрудници, които го постигнаха.
А в общностното ни битие у нас... хм...ех,... е, да, де, да не си разваляме настроението точно на първия ден от новата година.
Не очаквам особени промени и през тази година, но няма тук и сега да пиша за това, защото това не е блог за политика.
Но, за Бога, скъпи колеги и приятели!
Нима да не забелязваме и да не празнуваме всички останали прекрасни събития, които бяха създадени от наши сънародници и познати в изкуствата и културата!?
Според мен българската литература е в голям възход, защото има много нови (и някои от тях са и млади) автори, които - особено в прозата - пишат и публикуват през последните години много впечатляващи текстове във всички прозаични жанрове: Алек Попов, Елена Алексиева, Георги Тенев, Деян Енев, Кристин Димитрова, Теодора Димова, Емил Андреев, Милен Русков, Николай Гочев, Любомир Канов...
Поетическото братство също напоследък ни зарадва с две силни стихосбирки - на Георги Борисов и на Иван Теофилов (макар че от стихосбирката на Иван Теофилов чух само три стихотворения на четенето през ноември в 65 аудитория и не съм си я купила и прочела все още цялата...)
"Сфумато" продължава да прави чудесни спектакли, като от тях най-хубавият за тази година за мен беше "Стриндберг в Дамаск" по текст на Георги Тенев и Иван Добчев.
Националната телевизия направи - засега половината - от играта "Голямото четене" по модела на БиБиСи.
Сестра Серафима и сестра Анастасия от Драгалевския манастир ни поздравиха с една много хубава видео-картичка за Рождеството.
Но най-хубавото събитие...
Най-хубавото събитие за изминалата година у нас според мен и за мен беше появата на "Дзифт". За филма писах тук още на по-другия ден след премиерата.
Тази снимка не ми е от най-сполучливите, но реших да я сложа като поздрав за всички вас, защото е направена вечерта на един много мрачен септемврийски ден, с много смог и задръствания в София, когато обаче се случи премиерата на "Дзифт" в Арена Младост.
След прожекцията пихме едно пивко наше вино "Широка мелнишка лоза".
Очаквам "Дзифт" да ни донесе много радостни емоции през новата година, която започва днес и да получи заслужено признание от много зрители и ценители по света.
А дано и други приятни изненади да има за всички нас!
И така:
Честита Нова Година на всички!
Да сме живи и здрави, и дано събитията в културата и изкуството през тази година да ни донесат много нови радости, пък и всички ние да се постараем да направим това-онова!
Subscribe to:
Posts (Atom)
