Студентските съвети – младежки политически организации или
представители на студентите?
“В по-щастливи времена бих се занимал с този проблем много по-технически и професионално. Щях да попитам как студентите биха били най-добре предразположени към водещите идеи и към най-стимулиращите и задълбочени разсъждения в областите, които за мен са от особен интерес. Щях да попитам как на студентите би могло да им се помогне да изпитат удоволствието от откривателството и от задълбочаващото се прозрение; как може да им бъде дадена възможност да направят своя принос към съвременната култура. В този особен исторически момент, обаче, има други въпроси, чието разглеждане е по-належащо”
Ноам Чомски,
Some thoughts on intellectuals and the schools (1966), 2003
Студентските съвети у нас и техният raison d’être
Какво е това Студентски съвет? Защо днес българските студенти имат нужда от свои съвети във висшите образователни институции?
Отговорът на този въпрос изглежда банален. Във всяка една образователна общност студентите или учениците са най-голямата човешка група. В много страни по света днес висшите образователни институции повече или по-малко се опитват (или поне се преструват, че го правят) да се придържат към модела на “демокрацията чрез участие”, което ще рече, да включват представители на студентите в своите ръководни органи. Следователно, първата задача на един Студентски съвет би била да социализира студентите и да трансформира тяхната многобройна група от маса атомизирани индивиди в общност. Втората задача също изглежда самоочевидна: Студентските съвети би трябвало да изразяват интересите и исканията на студентите – най-значимата група в академичната общност – по отношение на:
*съдържанието и качеството на обучението;
*образователните практики и форми в различните специалности;
*изследователските проекти и публикуването на най-добрите студентски писмени работи и изследвания;
*международното сътрудничество и участието на членове на университетската общност във всякакви инициативи;
*възможните начини за разрешаване на материалните проблеми на студентите във всекидневния им живот; и т.н.
***
На 13 ноември 2002 г. в някои факултети на СУ се проведоха избори сред студентите от редовната форма на обучение за попълване на състава на Студентския съвет. На тези избори, както и на предишните частични избори в други факултети, гласуваха не повече от 10% от всички студенти, които можеха да се включат в тях.
( Иванов, Свилен и Мила Минева, 2002 б).
Това събитие провокира написването на това есе.
Какво се случи със студентите от СУ през първата дузина години от прехода?
През първата дузина години от преходния период у нас нашите студенти бяха изключително активни участници във всички бурни политически събития: те участваха в улични демострации, стачки, митинги, палаткови лагери. Те организираха и три окупационни стачки в СУ – най-старият и най-големият наш университет.
Трите окупационни стачки бяха организирани през юни и юли на 1990 г., след първите демократични парламентарни избори; през октомври и ноември 1990 срещу тогавашното правителство; и през пролетта на 1994 г. Това беше доминираща сфера на тяхната дейност, особено в самото начало на прехода, когато бе създадена Федерацията на независимите студентски дружества, а също така и в кулминацията на общонационалните протести от декември 1996 до 4 февруари 1997 срещу тогавашното социалистическо правителство.
Колкото и да е куриозно, между тези две вълни на студентски политически активизъм има паралели, както и аналогия в резултатите и последиците от тях.
Първата вълна на студентския политически активизъм
В самото начало на политическите промени в България, непосредствено след вътрешно партийния преврат на 10 ноември 1989 година, една от най-бързо появилите се, самоорганизирали се и същевременно най-радикални групи, които катализираха политическите процеси у нас, бе Федерацията на независимите студентски дружества. За един почти невероятно кратък период от време само за два месеца след няколкодесетилетен тоталитарен застой, освен че участваха в оформянето на опозиционни несоциалистически политически формации, активистите на ФНСД успяха в две важни начинания:
1. Под техен натиск бе отменено изучаването на т.нар. “идеологически дисциплини” – свещените пет дисциплини на идеологическия катехизъм ( история на БКП; диалектически материализъм; исторически материализъм; научен комунизъм; политическа икономия). Те бяха задължителни в учебния план на всички студенти във всички висши “училища” не само в България, но и във всички останали социалистически страни.
2. Марширувайки заплашително около сградата на Народното събрание, те принудиха изцяло комунистическия парламент, който все още не бе разпуснат, да приеме светкавично
Закон за академичната автономия на ВУЗ.
Законът бе приет на 25 януари 1990 г. и бе публикуван в брой 10 на Държавен вестник от 1990 г.
Това се случи през януари 1990 г. и наистина бе голямо постижение, като се има пред вид, че повечето от политическите партии от различните места на широкия политически спектър все още не бяха учредени. Те се появиха в следващите месеци. За този период не е преувеличено да се каже, че студентските лидери бяха водачи за току-що появяващите се политици.
Обаче скоро след това най-изтъкнатите студентски лидери станаха политици, дори депутати за кратко, а някои от тях напуснаха страната, за да отидат да следват в чужбина. Там те може би така и не са разбрали, че всички онези прекрасно написани и императивни разпоредби на Закона за академична автономия на ВУЗ, си останаха просто публикация в "Държавен вестник". Те не се превърнаха в образователна практика. Напротив. Като цяло академичният живот в държавните университети остана непроменен. Имахме един добър законов документ, който се опита да промени академичните практики и политики. Неговото най-значимо – но косвено - следствие бе създаването на няколко проспериращи частни университети, обаче във всички останали аспекти държавните университети продължиха да битуват в късно-социалистическата ера на стагнацията. Това се видя особено силно в неуспешния опит на някои млади преподаватели в СУ да променят процедурите за избиране на членове на Факултетните съвети и за разширяване на представителността на участниците в Общото събрание на университета.
*
През декември 1995 г. беше приет нео-социалистически Закон за висшето образование. Този Закон бе ( и продължава да бъде) рестриктивен и етатистки, предписващ унификация и голяма централизация на висшите образователни институции. Независимо от това, правомощията на Студентските съвети в нашите висши училища, регламентирани в чл. 73 от Закона за висше образование, са много, много големи. Те не се изразяват само в това да участват в ръководните органи и управлението на своите университети и институти, на студентските общежития и при разпределението на стипендиите и помощите. Студентските съвети ( дори и при сегашния хипер-рестриктивен закон) могат, стига да го искат: да правят предложения за въвеждане на допълнителни учебни дисциплини и промяна на учебните планове на специалностите; да канят външни преподаватели; да учредяват студентски научни общности и да публикуват своите изследователски работи (защото някои писмени студентски работи наистина са на високо научно ниво); да създават образователни и културни контакти с други наши и чужди университети; да учредяват общности на т. нар. по света alumni - възпитаниците на един и същ университет; да организират научни конференции.
Всичко това изглежда прекрасно.
Втората вълна на студентския политически активизъм
Втората вълна на изключителен студентски активизъм се издигна в периода от декември 1996 до 4 февруари 1997 г. Икономическият колапс, фалитът на множество банки и хипер-инфлацията, която се зададе още от средата на годината, в нейния край достигна до неконтролируема скорост. Премиерът на управляващата тогава БСП подаде оставка. Всекидневните демонстрации, организирани от различни професионални съюзи, опозиционни партии и от студентски активисти, достигнаха до своя екстремум на 10 януари 1997 г., когато някои от демонстриращите брутално нахлуха в сградата на Народното събрания. Тяхната цел, както и целта на по-цивилизовано протестиращите бе да принудят парламента да не избира ново правителство, да се саморазпусне и да се проведат нови избори. За трите седмици от 10 януари до 4 февруари 1997 г. страната бе почти изцяло парализирана, защото повечето големи предприятия не работеха, много магистрали и железопътни линии бяха блокирани от протестиращи. Тези драматични събития могат да бъдат характеризирани като “национално гражданско въстание”, както ни убеждава Евгений Дайнов (Дайнов, 2000, с. 662 – 701). Първо, то беше национално, защото техният обхват се разпростираше върху територията на цялата страна, докато предишните протести, особено през 1990 г. се случваха предимно в столицата София и някои други по-големи градове. Второ, то беше гражданско, защото масовите протести започнаха като бунт на хората срещу непреодолимите всекидневни проблеми по изкарването на насъщния, но много скоро протестиращите хора изработиха своя програма и формулираха своите дългосрочни цели – в една система от виждания и изисквания за това какво трябва да е общественото устройство, как трябва да се живее и кък какво да се стремим в обществото, в нашата общностна политическа българска заедност. Трето, тези събития бяха въстание, тъй като безспорно бяха съпроводени с множество груби нарушения на реда и обществения порядък, с множество отявлени демонстрации на гражданско неподчинение срещу силата на държавните институции.
Студентите и техните лидери бяха душата на тези общонационални граждански протести. Те бяха на барикадите, преградили кръстовищата в най-големите ни градове, те бяха най-живописните демонстранти в многохилядните всекидневни шествия, те бяха протестиращите с най-много настроение и въображение, с най-много надежда.
Но какво се случи след това с десетките хиляди млади хора, които така неистово-неудържимо протестираха през зимата на 96-97 година? Какво стана с исканията им не само за политически и за социални промени и защо те се отдръпнаха? Къде се изпари тяхната гражданска енергия? Защо те пренебрегнаха хилядите възможности за мирна и кротка общностна и публична дейност, която можеше да се разгърне след това? Защо те се отчуждават все повече от обществото и политическите му проблеми, които могат да бъдат решени на избори? Защо броят на младите хора и студентите, гласуващи и на местните, и на парламентарните избори, след това намаля драстично? Защо студентите се чувстват отчуждени от живота в академичната сфера и дори от своите собствени студентски организации?
Възможните обяснения на студентския политически активизъм
Когато говорим за студентски активизъм, всеки може да каже, че станалото у нас не е нещо изключително. Студентите са били най-радикалните участници в много политически, партийни, социални, национални, революционни и прочие събития и процеси, в най-различни страни по света почти няколко пъти през ХІХ и особено през ХХ. Защо тъкмо студентите са една от най-радикалните групи във всякакви видове обществени и политически процеси по целия свят през последните два века? Това е ключов въпрос. На него може да се отговори с цял ред обяснения: психологически; възрастово-поколенчески; социологически; епистемологически; ценностни.
Специално за нашата страна това прекомерно ангажиране на студентите и техните лидери единствено и само с политически дейности и идеологически борби има
повече от вековна историческа традиция
В нея има няколко кулминационни точки.
1907:
В самото начало на годината някои студенти от СУ демонстративно освиркват тогавашния български княз, което поставя началото на първата голяма университетска криза. Университетът бива затворен за почти една година. През цялата тази година, подкрепяни от най-влиятелните обществени среди и най-четените всекидневници, университетските преподаватели успяват да разпространят идеите за интелектуалната свобода и академичната автономия, в замяна на които университетът ще се отплати със самоуправление с кратки мандати и детайлна отчетност за всяка година. ( За всичко това незаменимо четиво и до днес остава написаното от проф. Михаил Арнаудов, 1938).
1922:
Университетът е бил затворен за половин година след опитите на министерството на просвещението да реформира и опрости правописа на българския език.
1933-1944:
Перманентни сблъсъци и брожения между Българския Национален Студентски съюз ( гравитиращ към десните про-монархически партии) и БОНСС - Българския общ народен студентски съюз, с левичарска про-комунистическа ориентация.
1948-1989:Тотална политизация и брутално налагане на Марксистко-Ленинската идеология във “висшите учебни заведения” в България. Следването е немислимо без членство в ДКМС ( Димитровски комунистически младежки съюз – българският клонинг на съветския Комсомол).
*
От друга страна, когато се опитваме да предложим възможни обяснения на политическия активизъм на студентите през последните 10-15 години, сиреч на прехода у нас, трябва да обърнем внимание и на това, че у нас той се оказа доста по-труден и мъчителен, много по-продължителен и болезнен от онова, което се предполагаше в неговото начало. Много по-бавен от процеса на прехода в другите бивши социалистически страни и най-вече в Централноевропейските. За особеностите на нашия преход писаха много български интелектуалци, политици и публични лица. ( E.g. Барух, Еми, съст., 2000; Бодаков, Марин, ред., 2002; Венедиков, Йордан, 2000; Георгиева, Патриция 2001; Герджиков, Сергей, 1998; Даскалов, Румен, 1998; Даскалов, Румен, 2000; Дайнов, Евгений, 2000; Денков, Димитър, 2002; Деянова, Лозанов, Спасов, 2000; Димитров, Румен, 1992; Димитров, Филип, 2003; Желев, Желю, 1996; Кавалджиев, Тодор, 2000; Калинова, Евгения и Искра Баева, 2000; Лилов, Александър, 2001; Малинов, Светослав, съст. и гл. ред, 2003; Тотоманова, Анна-Мария, 2003;)
В този текст обаче ми се иска да въведа една чужда гледна точка към нашия преход. Гледната точка на един чужденец, който се занимава с прехода в съпоставителна перспектива, като сравнява процесите, които се разгръщат в Русия, България, Унгария и Полша. Неговото име е Дж. Уилиам Дерлет, а книгата, от която ще цитирам е “Преходът в Централно- и Източноевропейската политика”
(J. William Derleth. The transition in Central and Eastern European Politics ( Prentice-Hall, New Jersey, 2000). Анализът, който той прави на политическите, икономическите и обществените тенденции у нас е подробен и информативен (p. 122-193). Струва ми се уместно да приведе един голям откъс от Заключението му за развитието на България ( p. 183 - 184). Най-важният му извод е:
“Българската полития е фундаментално разделена между онези, които искат да надграждат над достиженията от социалистическия опит и онези, които искат да я изградят наново. И двата възгледа вземаха превес след края на комунистическия режим, а борбата между тях отне ценно време...
Най-важният въпрос е: Докъде ще доведе преходът? Дали България ще постигне своята цел да стане демократична, пазарно-ориентирана страна, основаваща се на закона, или ще се окаже, че е много трудно да бъдат преодоляни историческите наследства и съвременните проблеми? Оптимистичното е, че България направи значителен прогрес след 1989 г. Малкият бизнес се развива, като цяло демокрацията се приема, а може би най-значимото е, че за първи път в своята модерна история България успя да остане встрани от една балканска война.
От друга страна, България има многобройни, сериозни проблеми. Обществото е поляризирано, личностите са по-важни от политиките, жизненият стандарт пада, а политическата апатия се увеличава. Всички тези черти са видими в някаква степен и в Унгария и Полша, но те са по-изявени в България. Колкото и да изглежда противоречиво, обръщането на нагласите на българските гласоподаватели и оптимизмът са едни от най-високите в района ( Jill Chin, “Political Attitudes in Bulgaria”, RFE/RL Research Report, April 30, 1993, p. 39). Това е така най-вече защото средният българин очаква по-малко отколкото средният унгарец, поляк или руснак, тъй като България започна от много по-ниско социално и икономическо ниво. Макар че не може да се похвали с политическата стабилност на Унгария или с икономическия напредък на Полша, в България нямаше такива насилствени обществени сблъсъци, каквито имаше в Румъния, или опит за преврат в Русия. За много наблюдатели е почти чудо способността на България да съхрани гражданския мир въпреки икономическите трудности, войната в съседната бивша Югославия и ограничеността на политиците ( the pettiness of politicians)”.
*
Обръщането към общата политико-икономическа рамка на мъчителността на прехода обаче не може да бъде единственото обяснение за срива на студентските надежди и младежката енергия.
За това предлагам и своя разказ за това, което се случи в университета, в който работя.
Какво стана със Студентския съвет на СУ в годините след 1997?
Студентският съвет на СУ в няколкото години след 1997 – кулминацията на студентската и гражданската енергия, се занимаваше с какво ли не с различна степен на старание, но най-малко от всичко със своята най-важна задача – да обедини и социализира студентите, които са най-голямата общност в университета и да стане изразител на техните виждания за всичко, което ставаше или не ставаше в университета. Вместо това Студентският съвет на СУ се превърна в младежка Първична партийна организация на една от съществуващите партии у нас. Най-активните му членове се ангажираха единствено и само с недвусмислено партийна пропаганда и агитация, с организирането на разяснителни срещи с видни партийни и държавни ръководители. На тези тържествени събрания просто се изразяваше възторжена подкрепа за мъдрото водене към Европа и нейните ценности, но не се задаваха абсолютно никакви въпроси и не се правеха абсолютно никакви предложения за това какво точно самите ние можем и трябва да правим, за да постигнем колкото се може по-скоро заветните цели. С това партийните активисти от Студентския съвет отблъснаха не само останалите 90% от колегите си, но и половината от членовете на самия Студентски съвет, които си бяха позволили луксозната илюзия, че техният съвет може да бъде нещо друго.
*Студентският съвет на СУ и неговите най-видни активисти дори и за момент не си помислиха, че те са избрани в този толкова представителен и важен орган, за да изразяват мнението и интересите на своите колеги. В късната пролет на 2000 г. Студентският съвет започна да издава своето печатно издание - месечният вестник “Софийски университет”. Всеки, който прегледа течението на излезлите вече над 20 броя, ще се убеди, че това е орган не на Студентския, а на Академичния съвет на СУ. Вместо да бъдат представители на студентите в най-висшите ръководни органи на Университета, активистите от Студентския съвет се превърнаха в рекламни агенти на висшите органи сред студентите. В броевете на споменатия вестник има най-вече портрети на ректора и заместник-ректорите и една повече от елементарна PR-стратегия и реклама на ставащото в университета. Дори когато в средата на мандата на предишните управляващи в университета бяха сменени двама от ключовите заместник-ректори и на тяхно място бяха поставени други, вестникът просто ни уведоми за това. Двамата сменени заместник ректори бяха хвалебствено представени в предишни броеве. След това бяхме информирани, че те са сменени. Как така списващите да питат за причините?
Доколкото изобщо студентите присъстваха на страниците на това издание, което междувременно в началото на 2002 година престана да бъде орган на Студентския съвет и се превърна в публична трибуна на Ректората, те са там, за да се майтапят с изпитни ситуации с престарели вицове и да подхвърлят купонджийски лафове. А, да не забравя, че на страниците на този вестник могат да се срещнат и журналистически бисери като например: “Оргазмът предизвиква алергия” или “Яжте копър, за да живеете дълго” (в брой 19 от април 2002 г.) Най-сериозната “обществена позиция” на Академичния съвет, която беше огласена чрез вестника, беше антиевропейската Декларация против спирането на 1-ви, 2-ри, 3-ти и 4-ти блок на АЕЦ “Козлодуй”, публикувана на цялата първа страница на брой 18 от април 2002 г.
За съжаление Студентския съвет на СУ особено в периода 1999-2001 г. привидя като свои изключителни функции: еднопартийната пропаганда и агитация; списването на един инфантилен вестник, който и като обем и като качество е под нивото на пенсионерските издания у нас; и рупорно-информационната роля в посока от Академичния съвет и Ректората към “широките студентски маси”.
Най-лошото беше, че вместо да потърси колегиална солидарност на общонационално ниво в Представителството на студентските съвети за извършването на всичко това, което дори и сегашният закон разрешава, нашият СС се самоизолира. Поводът: споровете около собствеността и стопанисването на Студентския дом. Той се конфронтира с всички останали в националното студентско представителство.
Не по-малко негативно беше и това, че вътре в университета Студентският съвет вместо да помогне, се постара да парира усилията на далеч по-малобройния Асистентски колегиум и да го изолира. Когато малцината наивници от Асистентския колегиум се стараеха да ги убедят, че проблемите на държавните висши училища са много тежки, че времето лети и че не бива тяхната енергия да се пилее само в партийни акции и битови инициативи, активистите-студенти отвръщаха: “Ама, чакайте, бе, успокойте са. Всичко това ще бъде решено през втория мандат”. За мен продължава да бъде неизвестно кога и къде им е дадена “пътната карта” на постиженията и успехите през втория, третия и т.н. мандати на тяхната любима Партия. Тази тяхна убеденост, че критиките и предложенията ще бъдат позволени, но най-рано през втория мандат, доведе до следната организационно закономерност: за епизодичните срещи-обсъждания, на които се дискутираха (от 15 души) проблемите на невъзможната кредитна система и качеството на преподаването, се появяваха две-три съобщения в централната сграда на Ректората, а за партийните мероприятия всичките над 20 сгради на СУ в столицата, в които се осъществява учебната работа, се облепваха със стотици плакати във формат А3 и А4, а отделно университетската печатница отпечатваше още по-големи с още по-големи букви.
Резултатът от това бе повече от неизбежен. 90% от студентите, имащи право на глас не участваха в изборите за Студентски съвет на СУ нито през 2001, нито през 2002 година, просто защото са отчуждени от своя студентски актив и от академичния елит също толкова, че и повече, отколкото българските граждани са отчуждени от партийните елити. Да се учудваме ли тогава, че избирателната активност на студентите, живеещи на територията на студентски град на парламентарните избори бе същата, а на местните – още по-ниска? Причините са едни и същи.
Възхитителните общности
А би ли могло да бъде иначе? Който иска да види как става “иначе”, да прескочи до Американския университет в Благоевград или просто да разгледа страницата му в Мрежата (www.aubg.bg), за да види, че там има Студентско правителство (Students government), което се състои от президент, вице-президент и 12-членен Студентски сенат. За един университет, в който има около 700 студенти това представителство не е малко. Отделно студентите участват с решаващ глас в 12 от 17 комисии, които администрират живота в университета и кампуса. Студенти се включват даже и в комисиите по подбора на преподаватели и журират експериментално-изпитните им часове. Студентското правителство заседава редовно веднъж седмично и подробен протокол от заседанието се появява още на следващия ден на много места – в компютърните лабове, в библиотеката, в книжарницата и в стола. От този протокол всички студенти ( и външните читатели на библиотеката) могат да научат какво точно са обсъждали техните избраници през тази седмица, кой и как се е изказал, какво е било гласувано и с какъв резултат, за какво ще се бори Студентското правителство пред ректора, настоятелството или общото събрание на преподавателите. Да не говорим за това, че в името на академичната публичност се издават 2 вестника и 1 списание, че се излъчват радио-предавания, които са проблемно-дискусионни и обсъждат изключително академични и университетски теми.
*
От средата на студентите на СУ през последните години се чу само един силен глас – полифоничният хор на студентския филологически семинар “Малка носовка” и на философския студентски екип “Проектория”. Тези два студентски екипа се създадоха и утвърдиха като научни дискусионни общности, поддържаха свои сайтове в Мрежата, публикуваха там свои и чужди текстове, препращаха чрез множество връзки и към друга сходна информация. Доколкото можеха, те се опитваха да провокират публични разговори за онова, което осмисля и онова, което обезсмисля пребиваването им в Университета, за качеството на преподаването и за механизмите на ученето при нас. В колективния си текст “Университетът: никой не знае защо”, публикуван във вестник “Култура” на 8 декември, 2000 г. Йордан Люцканов, Васил Видински, Еньо Стоянов, Лидия Динкова, Петя Абрашева, Дарин Тенев, Георги Илиев, Галина Георгиева, Юнуз Юнуз, Надя Енева, Ясен Праматаров и Яна Иванова изказаха своите десет радикални тези за състоянието на нашия университет:
1. Университетът е история
2. Университетът възпроизвежда традиция и произвежда чиновници
3. Университетът е в опасност
4. Университетът си говори сам
5. Университетът – европейски
6. Нравствената безотговорност среща апатичните студенти
7. Университетът има оправдание
8. Университетът е дипломата на студента
9. Университетъ като хаос и досада
10. Университетът е непълнолетен
Дебат обаче не последва. А както е написал Аристотел в “Никомахова етика” преди повече от две хилядолетия “Една лястовичка пролет не прави”.
*
Вината на преподавателската колегия
Би било жестоко и несправедливо за всичко това да обвиним единствено сегашните и доскорошните членове на СС на СУ. Напротив, вината за всичко това е наша. Ние, университетската преподавателска колегия ги възпитахме така. Ние им внушавахме да бъдат такива. През първите дванадесет години на прехода, във вихъра на всички драматично-катастрофични политически, икономически и прочие промени, ние, университетските преподаватели се включихме в публичните дебати с една изумително късогледа тълкувателска гледна точка, в която тотално господстваха три неправомерни отъждествявания. Понеже през 1989 г. бях вече на 25 години, много добре си спомням, че при тоталитаризма се казваше и пишеше “обществено-политически” проблеми, събития и т.н. “Обществено”-то приравнено с тире към “политическо”-то. Тази първа плоска редукция на общественото към политическото благополучно продължава да вирее вече 13 години след началото на промените, при това не просто при някои журналисти или при някои социолози, а се огласява от най-видните университетски лица, които са и публични фигури. След това към нея се прибавя втората редукция: политическото се мисли като еднакво с партийното. А след това идва с неизбежност и третото редукционистично отъждествяване: партийното се приравнява с еднопартийното, с онова, което се предлага от една-единствена политическа формация, която се фаворизира, а всички останали се демонизират.
Ако бяхме обяснявали по-често, че многопартийната парламентарна демокрация е благо, че политическото е много, много по-широко от партийното и че общественото е неизмеримо по-обхватно от политическото, щяхме да сме в правото си да изискваме от студентските активисти друго поведение. След като почти никой не ги е убеждавал, че проблемите на образованието са сред най-важните обществени проблеми и че те само страдат, когато биват разглеждани като изключително политически и даже като партийни проблеми, сега не можем да ги виним.
След като най-видните университетски публицисти и публични личности апелираха към тях: “Бъдете граждани!”, а всъщност искаха от тях да бъдат фанатизирани симпатизанти и пламенни агитатори на една от съществуващите партии, не можем да съдим студентите, че не правят разлика между думите “гражданин” и “партиец”, и че за тях “гражданско общество”, “партийно-политическа система” и “университетска общност” са синоними.
Как да ги обвиним и за това, че на медийния пазар те произведоха едно от най-хилавите издания, чиито основни послания към студентската аудитория бяха: “Ние сме готини, ректорът е готин и заместник ректорите са готини; животът е лесен и нищо в него не е наша отговорност; нека да пием и да се веселим; управляващите органи на Партията и университета ще решат всичко вместо нас; да не ни пука при знаково-мълчаливи кадрови промени в Ректората; да се правим на ударени, щото някои хора не обичат словосъчетанието “предизборни обещания”? Не можем да ги съдим, че в своя вестник поднасяха информация без никакъв коментар и понякога дори извадена от контекста, като например това, че всички огърлици на членовете на Академичния съвет и ректорския жезъл са подарени на нашия университет от Оксфордския по случай 50-та му годишнина. Ако се бяха попитали какво означава това, щеше да се получи добър материал за времето, когато нашият университет е бил по-автономен от много други университети на континента и е бил нещо като федерация на самостоятелни факултети, в които дори докторантските изпити и хабилитационните процедури са били различни. Но не би. От нямане какво друго да правят, когато имаха свой вестник, нашите по-млади колеги пишеха в него за вредата от оргазма и за ползата от яденето на копър. Докато у нас продължава да няма нито един издател на национален всекидневник, който да поеме предизвикателството да списва някакво месечно приложение от типа на “The Times Higher Education Supplement” и “Le monde universitaire”, или докато не се появят нашите аналози на тематичните броеве на “Der Spiegel”, посветени на висшето образование, нивото на академичната публичност у нас ще е такова. Наистина, отскоро имаме две хубави списания за университетски проблеми и академична култура – “Образование и кариера” и “Следва”, ( както и “Studium”, което излезе само с два броя), но академичната публичност се ражда и утвърждава тогава и само тогава, когато проблемите на висшето образование станат нещо повече от повърхностна информация. Когато аналитично, достатъчно често и с редовна периодичност се обсъждат в нарочни притурки на някой авторитетен национален всекидневник. Засега тази мисия се изпълнява донякъде само от приложението “Кариери” на седмичника “Капитал” и от предани на каузата ресорни журналисти като Таня Петрова от вестник “Сега”.
Едно отклонение на финала: колко всъщност са студентите в СУ?
Според чл. 8 на Правилника на СУ и според чл. 28 от Закона за висше образование най-малко веднъж годишно трябва да се свиква Общото събрание на съответното висше училище, на което да се приема годишен доклад на ректора за състоянието на учебната, изследователската, международната и пр. дейности . През учебната 2001/2002 година в СУ не се проведе редовно общо събрание. Не бе представен и не бе приет доклад на ректора за всичко онова, което се е случило в най-големия и най-стария университет у нас през учебната 2001/2002 г. Последното редовно общо събрание беше проведено в средата на учебната 2000/2001 г. на 10 януари 2001 г. Има години, в които това просто не се случва – и това не притеснява никого.
Имаше само едно извънредно общо събрание, което се проведе на 26 юни 2002 г. В дневния ред на това извънредно събрание бяха включени за обсъждане само материали за бюджетната субсидия за 2002 г., която беше увеличена “само” с 18% в сравнение с предходния бюджет. Макар че тези материали би трябвало да бъдат раздадени на членовете на общото събрание най-малко 7 дни предварително, все пак те бяха получени в деня на самото събрание. От тези материали стана известно едно много любопитно обстоятелство. На една от последните страници е написано, че според ректората предполагаемият брой на студентите за периода януари-март 2002 г. е трябвало да бъде 28 392. В действителност обаче се е оказало, че студентите в СУ са 20 971. Сиреч около 8 хиляди души по-малко. Откъде идва това разминаване? Както се разбра впоследствие, университетската администрация е пресмятала броя на студентите просто като сума от студентите-първокурсници, приети през съответните години. Сиреч броят на студентите в
университета=сегашните първокурсници+миналогодишните първокурсници+по-миналогодишните първокурсници+онези, които са били първокурсници преди три години. Оказва се, че това е университет, чиято администрация не е чувала за явлението, което англоезичните колеги наричат “drop-outs”, сиреч “отпадащите”, студентите, които прекъсват за известно време след някой от курсовете или по една или друга причина не продължават изобщо следването си. При пресмятането на актуалния брой на студентите в един университет, разбира се, че техният брой се изважда от общия сбор. В нашия университет обаче никой не се пита: колко всъщност са студентите сега; колко от тях прекъсват между първи и втори и колко - между втори и трети курс; в кои специалности е най-голям броят на “отпадащите” и какви са причините за това. Изобщо да не говорим за по-труднорешими и по-високо прицелени задачи като вечно отлаганата промяна на учебните планове, установяването на качеството на преподаването, невъзможната тюторско-индивидуална работа, немислимото либерално образование, миражните кредити и непостижимата интердисциплинарност. Само в оазиси като ГГФ и ФКНФ се правят действителни усилия за действителни промени в тези посоки.
Post scriptum:
С радост мога да напиша, че след написването и публикуването на този текст (с много големи съкращения) в “Дневник” в края на 2002 г., както и след няколко други текстове на колеги за драстичния спад на студентското участие в изборите на техните представители в Студентския съвет, нещата започнаха да се променят. Новият Студентски съвет заработи по друг начин. Като за начало студентите създадоха своя интернет-страница на адрес: http://www.studentsmatter.org/who/index.htm. След това Студентският съвет отпечата книжка с близо сто страници полезна информация за най-често срещаните задачи и проблеми от всички аспекти на академичния, а и на битовия аспект от студентския живот. С тази книжка бяха посрещнати първокурсниците в началото на 2003/2004 и 2004/2005 г. Дори това, че в наскоро сформираната комисия за качеството на преподаването най-смислени и промислени са материалите, изказванията и предложенията не на преподавателите или на ректорското ръководство, а на представителите на Студентския съвет, вече говори много. Дано това да продължи така!
Цитирана и използвана литература:
Александров, Харалан. Живот в култура на заучена безпомощност. Интервю на Марин Бодаков. В: “Култура”, бр. 39, 1.11. 2002.
Александров, Харалан, Тома Томов, Рафаел Чичек, Иван Иванов / “Динамика консулт”/. Българското общество: идеите от нас, реализацията – от вас. В: “Дневник”, 3. 10. 2002.
Арнаудов, Михаил. История на Софийския университет Свети Климент Охридски през първото му полустолетиcе 1888-1838. С., 1938, Университетска библиотека, № 201.
Атанасов, Владимир. Дебатът за българското образование предстои. Разговор с Марин Бодаков. В: “Култура”, бр. 15. 12.4. 2002.
Атанасов, Владимир, Михаил Неделчев и Румен Спасов. Публичности, университети, незавършени дебати. В: “Литературен вестник”, 19-31.12. 2001.
Барух, Еми. Отвъд утопиите. България, Балканите, Европа – визии за следващото десетилетие. Българска редакция на Радио “Дойче Веле”, С., 2000. Текстове на и интервюта с: Мария Тодорова, Румен Аврамов, Андрей Райчев, Димитър Йончев, Иван Кръстев, Михаил Неделчев, Иво Прокопиев, Живко Георгиев, Вера Мутафчиева.
Бикова, Вероника. Горчивата истина за българската интелигенция. В: “Детонация”, бр. 3, ноември, 2002.
Биолчев, Боян. Загуби се блясъкът на университета. Интервю на Ралица Кръстева. В “Стандарт”, 21. 6. 2002.
Бодаков, Марин, редактор. Предговор Вера Мутафчиева. На/за какво служи интелектуалецът. Сборник есета от Йордан Ефтимов, Георги Стайков, Биляна Налбантска, Иван Попов, Александър Иванов, Александър Манев, Ана Васева, Антония Колева, Борис Попиванов, Васил Колев, Вяра Рангелова, Галина Георгиева, Лили Иванова, Марина Маринова, Роман Михайлов, Светлозар Стоянов, Сергей Стефанов. “Труд” & НДК, София, 2001.
Бояджиева, Пепка. Свободният университет или цената на правото да бъдеш различен. В : сп. “Разум”, 2003/1.
Венедиков, Йордан. Преходът – от комунизъм към посткомунизъм. С., 2000, ИК “П. Венедиков”.
Видински, Васил. Еньо Стоянов. Университетът – кой знае защо? В: “Литературен вестник”, 19-31.12. 2001.
Георгиева, Патриция. Съст. и отг. редактор. Управление на качеството във висшето образование. Процеси, структури и стратегии. С., 2001, Център за висше образование, Национален институт по образование.
Георгиева, Патриция.Висшето образование в процеса на обществена промяна в България. С., 2001, Национален институт по образование.
Герджиков, Сергей. Хаос и ред след комунизма. С., 1998, УИ “Св. Климент Охридски”.
Герджиков, Сергей. Феноменът комунизъм. С., 1994, УИ “Св. Климент Охридски”.
Дайнов, Евгений. Преходът. Вместо история 1989/1999. С., 1999, “Планета 3”.
Дайнов, Евгений. Политическият дебат и преходът в България. Фондация “Българска наука и култура”, С., 2000.
Даскалов, Румен. Нещата наоколо. Наблюдения и размишления за промените. С., 1998, “ЛИК”.
Даскалов, Румен. Оттук-оттам. С., 2000, “ЛИК”.
Декларация на Федерацията на независимите студентски дружества и Декларация на “Младежи за гражданско общество”. В: “Избор”, 21-27. 4. 2003.
Денков, Димитър. 17 юни на Симеон Сакскобургготски. С., 2002, Изд. “Захарий Стоянов”.
Деянова, Лиляна, Георги Лозанов, Орлин Спасов съст. Медии и преход. Център за развитие на медиите. С., 2000.
Димитров, Георги и Петя Кабакчиева. Проектът Модернизация на образованието – общо представяне и резултати от външен мониторинг. В: Критика и хуманизъм, кн. 15, бр. 1/2003. Тема на броя: “Българското образование. Проблеми, тези, стратегии.”
Димитров, Румен. Трибунал или форум. Размисли и есета 1986-1992. Издателство Жорж НЕФ АД. Женева-Париж-София, 1992.
Димитров, Филип. Митовете на българския преход. С., Сиела, 2003.
Дойнов, Пламен. Съставител. Книга за Студентския дом. Документален сборник. С., 2003, Академичен център за литература и култура.
Дойнов, Пламен. Съст. и редактор. Юбилеен лист 70 години Студентски дом. Документален сборник. С., 2003, Академичен център за литература и култура.
Желев, Желю. Обръщения на президента към народа и парламента. Изд. “Хр. Г. Данов”, Пловдив, 1996.
Калинова, Евгения, Искра Баева. Българските преходи. 1944-1999. 2000, С., изд. “Тилиа”.
Камбуров, Димитър. Състоянието на обществото и липсващата фигура в килима. В: “Култура”, бр. 40, 8. 11. 2002.
Иванов, Свилен и Мила Минева. Свещената крава на българското училище. В: “Капитал”, 20-26. 7. 2002.
Иванов, Свилен и Мила Минева. Ще гласувам, няма да гласувам. В: “Капитал”, 16-22.11. 2002.
Кавалджиев, Тодор. Моите интервюта 1995-2000. ИК “Анубис”, С., 2000.
Кьосев, Александър. Университетът трябва да бъде автономен по правилен и функционален начин. В: “Литературен вестник”, 19-31.12.2001.
Лилов, Александър, ред. Защо рухна реалният социализъм, С., 2001, Център за стратегически изследвания и ИК “Христо Ботев”.
Малинов, Светослав, съст. и гл. ред. Тематичен брой на списание “Разум”, 2003/1 – “Парадигмата на прехода”. Текстове на Томас Кародърс, Гилермо О Донъл, Гиа Нодиа, Кенет Уолък, Джералд Хайман. Дискусия “България и краят на парадигмата на прехода?” с участници Веселин Методиев, Георги Ганев, Георги Фотев, Димитър Димитров, Иван Костов, Иван Кръстев, Любов Минчева, Огнян Минчев, Румяна Коларова, Светослав Малинов, Филип Димитров.
Михайлова, Надежда. Темата за образованието е начин за отваряне към гражданското общество. В: “Литературен вестник”, 19-25.6. 2002.
Мичева, Нева. Алма Матер и пустота. В: Култура, бр. 49, 22. 12. 2002.
Райчев, Андрей. Привилегировани гледни точки (Книга, която за малко да нарека “Социология на мъртвия човек”). София, 2000, R&S..
Райчевски, Стоян. Университетът. Закони и дебати до 1939 г. УИ “Св. Климент Охридски”, С., 2003.
Тотоманова, Анна-Мария. Ролята на българските университети за трансформацията на обществото. В: Критика и хуманизъм, кн. 15, бр. 1/2003. Тема на броя: “Българското образование. Проблеми, тези, стратегии.”
Хаджиилиев, Васил. Ще помогне ли папата на българските университети?. В: “Капитал. Кариери”, 16-22.2. 2002.
Хаджийски, Валентин. Антиамерикански кучета в резерв. В: Литературен вестник. 16-22.4.2003.
Янова, Мира. Изчезнала е идеята какво всъщност е образованието. В: “Капитал”, 20-26. 7. 2002. Интервю на Мила Минева.
Chomsky, Noam. On democracy and Education. Edited by C. P. Otero. RoutledgeFalmer, 2003.
Clark, Burton R. The Higher Education System. Academic Organization in Cross-National Perspective. University of California Press, Berkeley, Los Angeles, London. 1986.
Dahrendorf, R. (2000). Universities After Communism. The Hannah Arendt Prize and the Reform of Higher Education in East Central Europe, Hamburg: Koerber Stiftung.
Derleth, J. William. The Transition in Central and Eastern European Politics. Russia, Bulgaria, Hungary, Poland. Prentice Hall, Upper Saddle River, New Jersey, 2000.
Sabloff, Paula L. (ed.). Higher Education in the Post-Communist World. Case studies of eight universities. In Germany, Russia, Poland, Slovak Republic, Ukraine, Mongolia, China, Laos. Garland Publishing, New York and London, 1999.
Totomanova, Anna-Maria. The role of universities in the transformation of society. National case study of Bulgaria. www.open.ac.uk/cheri/TRreports.htm
Weissberg, Robert (ed.). Democracy and the academy. Nova Science Publishers, Inc. New York, 2000.
Weissberg, Robert. Academic tyranny: The Tale and the Lessons. In: Weissberg, Robert (ed.). Democracy and the academy. Nova Science Publishers, Inc. New York, 2000.
No comments:
Post a Comment