... И това стана по времето, когато имаше крайна опасност цяла гръцка Сицилия да бъде разбита от картагенците и да се варваризира. Тогава вашите бащи избраха младия и енергичен Дионисий да управлява военните дела, за които той беше твърде подходящ, и възложиха на по-възрастния Хипарин да му бъде съветник; и заради спасението на Сицилия ги провъзгласиха, както казват, за стратези с извънредни пълномощия.
Платон, Осмо писмо, 353 а-b
Първо писмо от Дионисий
или
или как тиранинът на Сиракуза Дионисий се извини на Платон за това, че го е изгонил от града и е заповядал да го продадат като роб
Но понеже ти нямаш намерение да си заповядваш сам на себе си, за да си наистина свободен, а на мен възнамеряваш да заповядваш и вече ми заповядваш, аз ще ти се подчиня. Какво да правя?
Платон, Менон, 85 d
Дионисий поздравява Платон
Съобщиха ми, че си на Егина и скоро ще се върнеш в Атина. Разбирам, че имаш причини да си огорчен, но трябва да знаеш, че случилото се беше тежко и за мен самия. Аз те ценя отдавна, и през времето, което бяхме заедно, те обикнах като собствен брат. Затова съжалявам, че се разгневих и мисля, че може би не съм постъпил добре. Не бих желал да останеш с лош спомен от срещите ни и да изпитваш омраза към мен. Би било по-добре да размислиш и да се съгласиш, че управлението на една държава е трудно нещо. Аз всеки ден трябва да вземам решения по въпроси, които наистина са важни и не търпят отлагане. Има твърде много хора, чието имущество и живот зависят от мен. Трябва да поддържам умерени отношения със съседните държави, да се съобразявам с онези, които не ми желаят доброто и са готови да се възползват от всяка слабост и, най-сетне, да намирам начин да убедя народа, че живее достатъчно добре. А народът никога не знае, дали живее добре или зле, но вярва на всичко, което му кажат, и винаги е готов да те смаже. Ти сам видя, че правя всичко, което зависи от мен, за да може държавата да се заздрави и тези хора да заживеят добре и спокойно. И затова получавам интриги, недоверие и неуважение. И най-накрая трябваше да чуя и от теб всичко това, което реши да ми кажеш. Какво трябваше да правя тогава? И това не се случи само веднъж. Ти беше в дома ми достатъчно дълго и присъстваше на всички вечери, а и на деловите ми срещи. Аз ти оказах доверие и те приех, както не съм приемал никой друг човек. И трябва да знаеш, че ничие друго присъствие не ме е правило така спокоен и уверен в себе си, както твоето. Но разбери, че нещата, които правя, ме изморяват и имам нужда от отдих поне от време на време. И тогава имам нужда от спокоен разговор, а не от укори. Ти смяташ, че можеш да говориш с мен, като че ли аз съм Горгий или Евклид и да ме принуждаваш да ти отговарям с часове и да ми кажеш всичко, което би казал на някой от твоите приятели. Но аз не съм нито Горгий, нито Евклид. Аз съм отговорен за благосъстоянието на тази държава и на всички хора, които живеят в нея, а и на много, които живеят на други места. И всички те имат полза да управлявам и да изпълнявам задълженията, които съм поел. Ти знаеш, че можеш винаги да си отидеш и да се занимаваш с философия, а аз оставам тук и няма как да замина и да заживея на друго място. Така че искам да разбереш, че не можех да постъпя иначе. Ако желаеш, пиши ми и ми съобщи от какво имаш нужда. Мога да изпратя кораб с петдесет гребци и най-добрия екипаж, които ще те отведат до Атина в пълна безопасност. Не е било необходимо друг да плаща откупа. Ако дължиш някому пари, пиши ми каква е сумата и недей да мислиш повече за това. И ми кажи какви са плановете ти занапред и дали ще имаш нужда от помощ. Искам да бъдеш сигурен, че съм готов да те подкрепя винаги и да ти помогна да се справиш с всяко затруднение. Ако не си готов да се върнеш в Атина или да заминеш за друг град, ще те приема незабавно в дома си или, ако предпочиташ, ще те настаня на друго място в Сиракуза, където ще се чувстваш добре и ще можеш да се занимаваш с твоите неща. Аз няма да те безпокоя, но ти ще можеш да ме посещаваш винаги, когато пожелаеш. Колкото до разходите, предлагам ти сам да определиш годишния доход, който смяташ, че ще ти бъде достатъчен. Това е всичко. Много бих желал да се видим отново.
Бъди здрав.
***
Първо писмо от Дион
или
как приятелят на Платон Дион изпадна в немилост и се почувства самотен
Та защо казвам, че тогавашното ми пристигане в Сицилия е станало начало на всичко? След като се сближих с тогава младия Дион, се изложих на риска, като му съобщавах с думи нещата, които по мое мнение са най-добри за хората и го съветвах да ги прави, да не забелязвам, че скрито от самия себе си подготвях бъдещото събаряне на тиранията. Защото Дион, който беше много схватлив и за останалите неща, и за изречените от мен слова, се вслуша така проницателно и усърдно, както никой младеж, когото някога съм срещал, и, обикнал добродетелта повече от насладата, пожела през остатъка от живота си да живее различно от мнозинството италийци и сицилийци. И така, той заживя по начин, ненавистен за хората, които живееха според тираническите обичаи...
Платон, 327 a-b
Дион поздравява Платон
Писах ти вече два пъти, а още нямам известие от теб. Много се безпокоя. Разбрах, че си бил откупен още същия ден, и че Аникерид се е погрижил да те настани на някое поносимо място. Защо не пишеш? Много те моля да ми отговориш колкото е възможно по-бързо.
Тук нещата отиват все по на зле. Знам, че не обичаш да слушаш за неприятностите ми в града, но просто имам нужда да ги споделя с някого – а ти си ми най-близкият човек и няма към кого да се обърна, освен към теб.
Още преди заминаването ти имах лоши предчувствия. Една нощ сънувах, че двамата с теб пътуваме на някакъв кораб – като че ли за Тарент. И аз през цялото време ти говорех, че Дионисий изглежда разколебан и е готов да откаже да се вижда с тебе, а ти все ми казваше, че няма за какво да се тревожа, и че сега най-важното е да се видиш с Архит и да останеш там поне един месец. А аз те молех да не отиваме в Тарент и ти казвах, че сега не е моментът да заминаваш, след като и без друго аз съм в делегацията за Химера и ни остават само няколко дена да бъдем заедно. И изведнъж корабът започна да се накланя напред и ние паднахме и се затъркаляхме към носа му, и тогава стана ясно, че морето се е превърнало във водопад, и ние летим към дъното му. И корабът се обърна и разби, а ние излетяхме от него и ти падна в някакъв водовъртеж, а аз се хвърлих след тебе и се опитах да те хвана и да те изтегля обратно, но усетих, че сме дълбоко и вече не можем да изплуваме, и тогава се събудих. А беше още среднощ, а от Ортигия се чуваше ужасен шум: и аз си мислех дали да не отида дотам и да им кажа да престанат, но после се отказах. И без това всички вече ме гледаха накриво и избягваха да говорят с мен. А когато Дионисий ми каза, че трябва да замина за Химера, ми се стори, че ме гледа с насмешка – сигурно са му внушили, че е по-добре да се отърве от мен.
После не ти казах нищо за съня, защото знам, че лошите сънища е по-добре да не се разказват – поне докато мине един ден. А след като се върнах от Химера, и видях, че си още тук, ми олекна – мислех, че ме изпращат там, само за да не мога да кажа нищо пред Дионисий, ако предприемат нещо срещу теб. Но още на другия ден ти ми каза, че си говорил с Полид, и че трябва да заминеш бързо – и ми се стори, че не казваш всичко. Но тъй или иначе нямаше какво да се направи, а може би и така беше по-добре за теб, а и за мен. Защото усещах, че вече нямам сили да се боря срещу всяка подлост от тяхна страна, и че накрая ще се разболея. На всичко това трябваше да се сложи край: и ако можех да се махна аз, щях да го направя. Но може би е добре, че стана така: защото за теб е нужно да се прибереш в Атина и да се заемеш на спокойствие с философия. Защото ти си роден за това, и онези сред гърците, които могат да се сравняват с теб, не са повече от пръстите на едната ръка.
След като ти замина, аз вдигнах температура и не излязох от къщи няколко дни. Почти никой не ме търсеше и от това ми стана още по-мъчно. Докато ти беше в града, тук непрекъснато имаше по няколко души. Това означава само едно – че са идвали заради теб, и сега на никой не му хрумва да мине оттук и да поговори с мен или поне да ме попита, дали имам нужда от нещо. Сигурно съм много скучен събеседник. Едва вчера имах гости – появи се Аристагор с десет роби, багаж и храна за половин година и каза, че ще отседне при мен, защото му било неудобно да се обади на Тразибул, а у роднините му било тясно. Най-напред се зарадвах, но ми направи впечатление, че втори път подред той не ме предупреждава предварително, че смята да остане – явно подозира, че може и да откажа, или поне да не го поканя, а не иска да досажда на други. Като че ли съм задължен да го приемам винаги, когато дойде в Сиракуза. Освен това забелязвам, че с времето става все по-стиснат – вече втора година ходи с едни и същи сандали, а ремъците им са шити навсякъде и вече прозират – толкова са изтъркани. След вечеря ме държа буден почти до съмване и флейтистката заспа, а на мен ми прилоша от пиене, докато той самият не пие – в главата му има само маслинови насаждения, складове, амфори и данъци.
Днес се чувствам малко по-добре, но не мисля да ходя до Ортигия. Дионисий не е дал знак, че иска да ме види: все едно, че не съществувам. Явно някой му казва, какво да прави. Това ще е само Карпократ – Дионисий винаги е имал слабост към него, но сега вече са неразделни. Интересно е, че само допреди година Карпократ беше много внимателен с мен, и дори когато картагенците ме поканиха за втори път, а на него не му обърнаха внимание, дори и тогава не забелязах промяна в поведението му спрямо мен. Сега обаче не може да ме гледа. Когато отида при тях, той винаги разговаря с някой друг, а ако се срещнем на агората, се прави, че изобщо не ме вижда. Ако можеше да ме изхвърли още днес от Сиракуза, щеше да го направи. Сестра ми казва, че с нея бил много любезен: явно цялата му омраза е насочена към мен.
Постепенно настроиха срещу мен и Стратон, с когото винаги сме били в добри отношения. Може и да си внушавам нещо, но е факт, че когато се срещнем, той ме поздравява с половин уста и ако не го спра аз, ще отмине. И докато говорим, се оглежда – явно не му се иска да го видят с мен. Не знам какво толкова се страхуват. Дионисий все още не е забранил да отивам в Ортигия. А може би точно това ги притеснява. Те се опитват да му влияят по всякакъв начин: сигурно му казват, че съм те довел тук само за да засиля влиянието си в града – най-напред, под предлог, че искам да помогна на държавата, да докарам и други атиняни и да го убедя да се съветва само с тях, и така да ги отстраня, а накрая да се освободя и от него и да взема цялата власт и дори да подчиня града на Атина. С такива сплетни наистина ще го накарат да престане да се среща с мен и дори да ги остави да ме изгонят.
Непрекъснато мисля, дали не е по-добре сам да си замина и да ги оставя да се разпореждат из града на воля. Само не знам кой ще ме приеме. Не искам да ида при Архит, защото не го чувствам достатъчно близък, а ще му навлека и неприятности. По-скоро бих опитал да поговоря с Горгий. Той винаги ме е харесвал: още преди години си спомням как ме гледаше някак особено, когато декламирах Каталога на корабите. Тогава той беше дошъл за месец, и то само за да чуе няколко момчета, които искаха да учат при него. Накара ги да декламират Омир, да произнесат по една реч от Коракс, а също и да импровизират – и каза, че само аз и Хермоген имаме талант за красноречие. Но обясни, че не може да се заеме с нас поради възрастта си. Бих могъл да се видя с него просто за съвет. Ще му кажа, че се задушавам в този град и искам да се махна. Готов съм да стана актьор или учител: ако пък прецени, че имам способности, нека ми помогне да направя школа по реторика – ако ме препоръча, бих могъл да отида навсякъде и винаги ще имам ученици. Макар че, като си помисля, трудно бих издържал да се занимавам дълго с обучение. Тези неща са ми опротивели – не че съм работил като ретор, но просто изпитвам нежелание да практикувам красноречие срещу заплащане. Ако думите могат да се използват за всякакви цели, какъв е смисълът да преподавам говорене? Ето, видяхме какво се случи в Сиракуза – 60 години свобода, управление на Народното събрание – и накрая Дионисий взе властта без дори някой да му се противопостави. Все още не съм загубил надежда, че мога да го променя, или поне да го накарам да се вслуша в думите на мъдрите хора. Ако се съгласи да направи дори половината от нещата, за които ти говориш, животът ни тук би станал съвсем различен. Но той се е размекнал от пирове, ласкателства и интриги. Забелязвам, че дори когато успея да заговоря в негово присъствие, той започва да се дразни: гледа встрани или пък нарежда нещо на някой роб и никога не отговаря на въпросите ми направо: а най-често изобщо не отговаря и се обръща към някой друг. Освен това, когато взимам думата, всички започват да се подсмихват и да гледат многозначително нагоре или направо да си говорят помежду си. Веднъж отидох дори в Съвета и всички се стъписаха. Не могат да ме изгонят, защото знаят, че съм близък с Дионисий, макар и сигурно вече да се разчува, че отношенията ни са напрегнати: а от друга страна, там не е прието да влиза всеки, и то без покана – а и при това съм твърде млад. Аз седнах по-отстрани и просто слушах, но усещах, че всички гледат мен: и не можах да събера смелост да стана и да говоря. Ако бях говорил и бях казал, каквото мисля, щеше да настане невиждан смут, макар че Дионисий по-скоро щеше да си замълчи – той обича да дразни Съвета. Всички щяха да ме намразят още повече и животът ми щеше да стане съвсем нетърпим – затова реших този път да си мълча.
От друга страна забелязвам, че някои граждани, дори от по-влиятелните, които не са близки с Дионисий, започнаха да ме гледат с интерес, и дори с нещо като симпатия. Преди няколко дни пред храма на Посейдон ме спря Хермодор – а той е в Съвета – заговори ме сърдечно и каза, че е изслушал отчета за мисията ни в Химера и е разбрал, че съм говорил отлично и картагенците са ме харесали: заинтересува се, дали посещавам някой ретор и добави, че ще се радва да се видим и да си поговорим по-надълго. Не спомена и дума за теб, но съм сигурен, че е наясно какво се е случило. Явно има хора, които разбират, че в града нещата не са наред и че е време да се действа по-активно: но всеки е крайно предпазлив и не казва нищо открито – и дори между близки приятели тези разговори се избягват.
Освен това разбирам, че книгите вече не ме интересуват. Като си спомня, че само допреди две-три години бях способен да слушам поезията на Емпедокъл по цели месеци и знаех наизуст Ръководствата на Коракс, Горгий и Антифонт, а и доста речи. Сега ми се струва, че съм забравил поне половината от всичко това. Добре, че поне твоите книги ми доставят удоволствие. И все пак най-много обичам Пиндар. Когато го слушам, усещам, че настръхвам и като че ли вселената се отваря пред очите ми: но после, след това потапяне във величието на божия свят и героизма на миналото, веднага ме повличат мислите за мизерията и безчестието на нашия живот тук и усещам, че започвам да мразя и домашните си, които нищо не са ми виновни, а това ме плаши. Аристомаха наскоро беше в къщи и ми донесе няколко песни от Алкман. Изслушах ги, и изведнъж ми стана спокойно и за няколко часа се почувствах различен човек, сякаш нищо не е било. Аристомаха винаги ме е разбирала много добре, и то с толкова малко думи. Тя е човек, с когото мога да прекарам дни наред, без да си кажем почти нищо, и пак ще се чувствам така, все едно съм споделил всичките си тревоги. Ще ти напиша няколко стиха от Алкман:
Всичко спи.
И планинските върхове спят, урви, пропасти и потоци.
Спят и всички влечуги,
От земята ни черна отгледани.
Зверовете из дебри планински
И рояците на пчелите, и чудовищата в морската бездна,
и ятата на дивите птици,
отпуснали бързи криле.
Това е. Моля те, пиши как се чувстваш и дали имаш нужда от нещо. Още с първото писмо ти изпратих парите за откупа, но не знам дали си ги получил – сега прибавям още две мини. Ако имаш нужда от още пари или нещо друго, съобщи ми непремeнно.
***
Второ писмо от Дионисий
или
как Дионисий се грижеше за личната си безопасност и за доброто на Сиракуза
Най-напред, ако искаш да кажа какво е мъжка добродетел – лесно е. Защото добродетелта за мъжа е да бъде способен да управлява работите на града, и управлявайки ги – да бъде полезен за приятелите си, като нанася в същото време вреда на враговете си и се пази да не се случи на него самия подобна беда.
Платон, Менон, 71 е
Дионисий поздравява Платон
Пишеш ми, че предпочиташ да заминеш за Атина, и че не мислиш за ново пътуване до Сицилия. Разбира се, това си е изцяло твоя работа. Бъди сигурен, че от моя страна няма да срещнеш никакви трудности. Но ако наистина смяташ, че би могъл да имаш неприятности с някого в Атина, моля те да ме уведомиш веднага. Мога да ти изпратя до шест души лична охрана (мога и повече, но предполагам, че няма да получиш разрешение от съветниците). Освен това имам един военен кораб на Евбея, и ако е нужно, той може да пристигне незабавно в Пирейското пристанище. Единствената трудност е връзката с тях – но и тя може да се улесни чрез моя проксен, с когото се познавате. И все пак ти напомням, че няма място в Гърция, а и където и да било другаде, където би могъл да се намираш в по-голяма безопасност отколкото в моя дворец в Сиракуза.
Като казах за двореца – последният месец направих допълнителни подобрения. Успях да завърша двете кули, които гледат към североизточното пристанище, и подземния коридор, който излиза точно на кея. Освен двата ми лични кораба, нито един плавателен съд няма право да влиза там без разрешение от мен или от началника на охраната. Един от корабите винаги е в пълна готовност за отплаване – гребците чакат на борда и се сменят всеки осем часа. Има съвсем нов механизъм за управление на платната, което го прави много по-маневрен, а корпусът е изработен от специално дърво, което расте само на западния бряг на Либия, на три дни път от Херакловите стълбове. Изработен е в Кирена от тирски майстори и съм сигурен, че е най-бързият кораб на запад от Йония. Ако ми се наложи временно да напусна Сиракуза (а това не е невъзможно, защото има разни групички в Съвета, от които може да се очаква всичко, включително тайни контакти с картагенците) бих могъл за половин ден да пристигна в Месена при Хипон, с чиято помощ веднага ще овладея положението.
Проблемът е, че не винаги имам достатъчно сведения за това, какво се случва в града – или по-скоро имам, но не толкова точни, колкото би трябвало. Както знаеш, един стратег няма право нито на лична гвардия, нито на мрежа от отакусти. Аз, разбира се, имам и двете, но това ми струва доста пари и отстъпки. Просто трябва да се мисли за твърде много неща. Първо – дворецът да е надеждно място, а това означава за охраната му да отговарят наистина сигурни хора, каквито не е лесно да се намерят.
Второ, да се поддържа гвардия, но не прекалено голяма, защото става разпусната и неуправляема, нито пък много малка, защото не би могла да противодейства при по-сериозни размирици. А освен това тези хора не могат да бъдат оставени да бездействат, защото стават опасни. Значи някой трябва да се занимава с обучението им, което по-скоро служи за запълване на свободното им време. Но за да се плаща на войниците, на инструкторите и на началника на охраната, са нужни пари. Също толкова (или дори повече) са нужни, за да се плаща на отакустите и на координатора им, а и самото изслушване на сведенията ми отнема доста време. После – необходимо е да бъде купена една част от Съвета, за да защитава политиката ми и друга, за да си мълчи и да гласува. Но те трябва да са мнозинство – значи повече от двеста души – иначе останалите могат да спрат някое решение или закон, които се налага да бъдат приети бързо. Изобщо там работата е деликатна – не трябва да е ясно, кои предложения са мои или се подкрепят от мен, защото ако някое от тях се отхвърли, това би било удар по авторитета ми. А това не трябва да се допуска, защото винаги има последствия – главното е, че дори хората, които иначе контролирам, стават по-претенциозни и по-непокорни.
Изобщо, за да бъде удържан града в мир, трябва да се води цялостна политика, а тя изисква такова влияние върху Съвета, съдилищата и административните длъжности, каквото аз нямам. Просто не ми достигат хора. На пръв поглед всичко изглежда просто: имам прилична охрана, повечето граждани нямат право да притежават оръжие, през пролетта и есента провеждам военни акции, които са необходими по-скоро за да се поддържа дисциплината в града, отколкото за някакви допълнителни придобивки, имам стабилна група в Съвета, която удържа правомощията ми, имам начини да въздействам и на съдилищата, защото това са почти същите хора. Познавам всички, които могат да имат някакво влияние върху живота тук, и имам приблизително ясна представа с кого контактуват, поне в рамките на града. Работата е там, че те се срещат и с мнозина чужденци. Мисля си, че ако Сиракуза беше достатъчно изолирана, и ако нямаше толкова голямо движение, управлението би било доста по-лесно. Но днес всеки може да отиде във всеки друг град и там да се занимава с неща, които аз или никога не научавам, или научавам с много голямо закъснение.
Проблемът е, че не мога да си позволя да се оттегля и да си заживея като обикновен гражданин. Ако това стане, има хиляди начини да ме обвинят в незаконно забогатяване, а и в други неща, или пък да измислят закон специално за мен и да ме изгонят от града. А аз нямам къде да отида. От друга страна, не мога да премахна Съвета, защото тогава няма да успея да се справя с Народното събрание. Или по-скоро ще успея, но за това ще е необходима голяма законодателна промяна, чрез която онези съветници, които ме поддържат, ще получат изключителното право да внасят предложения в Народното събрание. Тогава излиза, че от промяната просто не е имало смисъл. Но ако разпусна и Народното събрание и обявя тирания, напрежението би станало много голямо. Тогава няма да мога да мина без външна войска, арести, извънреден съд и така нататък. А това ще означава да се откажа и от личната си независимост – защото никой град няма да ми подари армията си, а ще използва услугата, която ми е направил, за да ме държи под контрол; другата възможност са свободните наемници, но тях не мога да ги събера тайно. Ако пък реша да разчитам на гражданите, ще трябва веднага да започна война срещу някого и да воювам почти непрекъснато, а това не е лесно – особено сега, когато положението в Сицилия и Южна Италия е стабилизирано. Разбира се, съществува Картаген, но една сериозна война срещу него би била тежка и може спокойно да бъде загубена.
Изглежда, че сегашната система е достатъчно добра, но не е лесно да бъде поддържана. Ако, примерно, реколтата се окаже слаба в продължение на две години и износът спадне, веднага намаляват и парите, които мога да управлявам. Това би трябвало веднага да води до съкращения в гвардията и намаляване на средствата за всички, които работят за мен. А това не мога да си ги позволя, защото няма как да ги убедя, че не съм виновен за спадането на доходите им и че те трябва да продължат да работят, както и преди. Мога да увелича данъците на занаятчиите; в такъв случай или ще ги разоря, или ще престанат да плащат изобщо, или - което е най-вероятно – ще плащат само на данъчните служители. Те пък ще ме лъжат, че занаятчиите не продават нищо, а аз ще трябва да се примирявам с това. Но не мога да играя този театър, защото всички ще разберат, че съм слаб и съм минал в отстъпление. Ако вдигна данъка върху имуществото пропорционално, или еднакво за всички или само за по-бедните, резултатът ще е същият. Ако облагам само по-богатите ще загубя влиянието си в Съвета, или, за да го запазя, ще трябва да компенсирам моята група, а това ще глътне всички допълнителни пари. Мога да вдигна митата върху вноса, но така ще изгоня търговците; а за увеличаване на тези върху износа не мога и да мисля.
Наистина, положението на стратег ми позволява да не бъда обвиняван за всичко. Освен това във времена на депресия винаги има разни възможности да се отвлича вниманието на гражданите – например, могат да се повдигнат обвинения за незаконно забогатяване, за издаване на държавни тайни или за заговор срещу аристокрацията. Когато някой бъде притиснат по-сериозно, или дори осъден, това ме облекчава за няколко месеца – още повече, че имуществото му се продава в полза на държавата. Изобщо съдебните борби срещу някои хора почти заменят военните кампании – а когато са добре организирани, са много по-безопасни.
Изглежда, че управлението не може да мине лесно без да се намират причини за трудностите. Най-големият проблем е, че населението все е недоволно, и непрекъснато иска още. Те никога няма да приемат, че положението може просто да се влоши и толкова. Трябва да им се внушава, че са в опасност, и че сегашната държавна уредба и особено гарантът за нея - в случая аз – са най-сигурната защита срещу тази опасност. Значи те трябва едновременно да изпитват страх и да вярват, че има някой, който е силен и справедлив, способен е да удържи реда и да ги защити, а освен това и не живее по-добре от тях.
Така че има нужда от това, да се говори добре за първия мъж в държавата. Най-добре е, ако това става равномерно на всички места – и в Съвета, и в Народното събрание, и на пазара. Благоприятната мълва е най-ценното нещо. Защото в Съвета е ясно кой е свързан с мен, и там похвалите не могат да произведат никакъв ефект – защото предварително се знае кой какво ще каже. В Народното събрание не е точно така, защото хората се сменят по-бързо. Там вече е по-смислено да посъветваш някого да говори в твоя полза. А на пазара е бъркотия. Преди време си мислех, че могат да се ползват отакустите, но после се отказах – на тях най-често им личи, какви са.
Понякога ми се струва, че съм изморен, но веднага си казвам, че това не е възможно. В моето положение няма как да си изморен. Или си в течение на всичко и реагираш незабавно, или трябва да изчезнеш. А не съм сигурен, че някой в този град има достатъчно разум и опит, за да удържи всичко, което съм направил досега.
Бъди здрав.
***
post scriptum:
Надявам се, че редовните и случайните посетители на блога са прекарали добре коледните празници и ще посрещнат весело и новогодишните.
За да се придържаме към празничното настроение във време, когато поне дванайсет дни и нощи трябва да се самозабравим от радост, както казва и великият Шекспир в
Дванадесета нощ, ви предлагам интересно четиво-откъс от началото на един забележителен епистоларен роман с писма до Платон, за който е ставало дума и миналата година тук.
***
post post scriptum:
Този пост е от края на 2009 г., а оттогава мина много време, посетителите на блога и френдовете във фейсбук се промениха - някои си отидоха, нови се появиха. И за тях да напиша, че епистоларният роман с писмата до Платон е Писма до Егина от Николай Гочев.
Издание на "СОНМ", С., 2006 г.
За него написах кратко съобщение, което беше публикувано под псевдоним в Литературен вестник. Ето го тук:
http://dimkasdiary.blogspot.com/2008/12/blog-post.html
Платон, Осмо писмо, 353 а-b
Първо писмо от Дионисий
или
или как тиранинът на Сиракуза Дионисий се извини на Платон за това, че го е изгонил от града и е заповядал да го продадат като роб
Но понеже ти нямаш намерение да си заповядваш сам на себе си, за да си наистина свободен, а на мен възнамеряваш да заповядваш и вече ми заповядваш, аз ще ти се подчиня. Какво да правя?
Платон, Менон, 85 d
Дионисий поздравява Платон
Съобщиха ми, че си на Егина и скоро ще се върнеш в Атина. Разбирам, че имаш причини да си огорчен, но трябва да знаеш, че случилото се беше тежко и за мен самия. Аз те ценя отдавна, и през времето, което бяхме заедно, те обикнах като собствен брат. Затова съжалявам, че се разгневих и мисля, че може би не съм постъпил добре. Не бих желал да останеш с лош спомен от срещите ни и да изпитваш омраза към мен. Би било по-добре да размислиш и да се съгласиш, че управлението на една държава е трудно нещо. Аз всеки ден трябва да вземам решения по въпроси, които наистина са важни и не търпят отлагане. Има твърде много хора, чието имущество и живот зависят от мен. Трябва да поддържам умерени отношения със съседните държави, да се съобразявам с онези, които не ми желаят доброто и са готови да се възползват от всяка слабост и, най-сетне, да намирам начин да убедя народа, че живее достатъчно добре. А народът никога не знае, дали живее добре или зле, но вярва на всичко, което му кажат, и винаги е готов да те смаже. Ти сам видя, че правя всичко, което зависи от мен, за да може държавата да се заздрави и тези хора да заживеят добре и спокойно. И затова получавам интриги, недоверие и неуважение. И най-накрая трябваше да чуя и от теб всичко това, което реши да ми кажеш. Какво трябваше да правя тогава? И това не се случи само веднъж. Ти беше в дома ми достатъчно дълго и присъстваше на всички вечери, а и на деловите ми срещи. Аз ти оказах доверие и те приех, както не съм приемал никой друг човек. И трябва да знаеш, че ничие друго присъствие не ме е правило така спокоен и уверен в себе си, както твоето. Но разбери, че нещата, които правя, ме изморяват и имам нужда от отдих поне от време на време. И тогава имам нужда от спокоен разговор, а не от укори. Ти смяташ, че можеш да говориш с мен, като че ли аз съм Горгий или Евклид и да ме принуждаваш да ти отговарям с часове и да ми кажеш всичко, което би казал на някой от твоите приятели. Но аз не съм нито Горгий, нито Евклид. Аз съм отговорен за благосъстоянието на тази държава и на всички хора, които живеят в нея, а и на много, които живеят на други места. И всички те имат полза да управлявам и да изпълнявам задълженията, които съм поел. Ти знаеш, че можеш винаги да си отидеш и да се занимаваш с философия, а аз оставам тук и няма как да замина и да заживея на друго място. Така че искам да разбереш, че не можех да постъпя иначе. Ако желаеш, пиши ми и ми съобщи от какво имаш нужда. Мога да изпратя кораб с петдесет гребци и най-добрия екипаж, които ще те отведат до Атина в пълна безопасност. Не е било необходимо друг да плаща откупа. Ако дължиш някому пари, пиши ми каква е сумата и недей да мислиш повече за това. И ми кажи какви са плановете ти занапред и дали ще имаш нужда от помощ. Искам да бъдеш сигурен, че съм готов да те подкрепя винаги и да ти помогна да се справиш с всяко затруднение. Ако не си готов да се върнеш в Атина или да заминеш за друг град, ще те приема незабавно в дома си или, ако предпочиташ, ще те настаня на друго място в Сиракуза, където ще се чувстваш добре и ще можеш да се занимаваш с твоите неща. Аз няма да те безпокоя, но ти ще можеш да ме посещаваш винаги, когато пожелаеш. Колкото до разходите, предлагам ти сам да определиш годишния доход, който смяташ, че ще ти бъде достатъчен. Това е всичко. Много бих желал да се видим отново.
Бъди здрав.
***
Първо писмо от Дион
или
как приятелят на Платон Дион изпадна в немилост и се почувства самотен
Та защо казвам, че тогавашното ми пристигане в Сицилия е станало начало на всичко? След като се сближих с тогава младия Дион, се изложих на риска, като му съобщавах с думи нещата, които по мое мнение са най-добри за хората и го съветвах да ги прави, да не забелязвам, че скрито от самия себе си подготвях бъдещото събаряне на тиранията. Защото Дион, който беше много схватлив и за останалите неща, и за изречените от мен слова, се вслуша така проницателно и усърдно, както никой младеж, когото някога съм срещал, и, обикнал добродетелта повече от насладата, пожела през остатъка от живота си да живее различно от мнозинството италийци и сицилийци. И така, той заживя по начин, ненавистен за хората, които живееха според тираническите обичаи...
Платон, 327 a-b
Дион поздравява Платон
Писах ти вече два пъти, а още нямам известие от теб. Много се безпокоя. Разбрах, че си бил откупен още същия ден, и че Аникерид се е погрижил да те настани на някое поносимо място. Защо не пишеш? Много те моля да ми отговориш колкото е възможно по-бързо.
Тук нещата отиват все по на зле. Знам, че не обичаш да слушаш за неприятностите ми в града, но просто имам нужда да ги споделя с някого – а ти си ми най-близкият човек и няма към кого да се обърна, освен към теб.
Още преди заминаването ти имах лоши предчувствия. Една нощ сънувах, че двамата с теб пътуваме на някакъв кораб – като че ли за Тарент. И аз през цялото време ти говорех, че Дионисий изглежда разколебан и е готов да откаже да се вижда с тебе, а ти все ми казваше, че няма за какво да се тревожа, и че сега най-важното е да се видиш с Архит и да останеш там поне един месец. А аз те молех да не отиваме в Тарент и ти казвах, че сега не е моментът да заминаваш, след като и без друго аз съм в делегацията за Химера и ни остават само няколко дена да бъдем заедно. И изведнъж корабът започна да се накланя напред и ние паднахме и се затъркаляхме към носа му, и тогава стана ясно, че морето се е превърнало във водопад, и ние летим към дъното му. И корабът се обърна и разби, а ние излетяхме от него и ти падна в някакъв водовъртеж, а аз се хвърлих след тебе и се опитах да те хвана и да те изтегля обратно, но усетих, че сме дълбоко и вече не можем да изплуваме, и тогава се събудих. А беше още среднощ, а от Ортигия се чуваше ужасен шум: и аз си мислех дали да не отида дотам и да им кажа да престанат, но после се отказах. И без това всички вече ме гледаха накриво и избягваха да говорят с мен. А когато Дионисий ми каза, че трябва да замина за Химера, ми се стори, че ме гледа с насмешка – сигурно са му внушили, че е по-добре да се отърве от мен.
После не ти казах нищо за съня, защото знам, че лошите сънища е по-добре да не се разказват – поне докато мине един ден. А след като се върнах от Химера, и видях, че си още тук, ми олекна – мислех, че ме изпращат там, само за да не мога да кажа нищо пред Дионисий, ако предприемат нещо срещу теб. Но още на другия ден ти ми каза, че си говорил с Полид, и че трябва да заминеш бързо – и ми се стори, че не казваш всичко. Но тъй или иначе нямаше какво да се направи, а може би и така беше по-добре за теб, а и за мен. Защото усещах, че вече нямам сили да се боря срещу всяка подлост от тяхна страна, и че накрая ще се разболея. На всичко това трябваше да се сложи край: и ако можех да се махна аз, щях да го направя. Но може би е добре, че стана така: защото за теб е нужно да се прибереш в Атина и да се заемеш на спокойствие с философия. Защото ти си роден за това, и онези сред гърците, които могат да се сравняват с теб, не са повече от пръстите на едната ръка.
След като ти замина, аз вдигнах температура и не излязох от къщи няколко дни. Почти никой не ме търсеше и от това ми стана още по-мъчно. Докато ти беше в града, тук непрекъснато имаше по няколко души. Това означава само едно – че са идвали заради теб, и сега на никой не му хрумва да мине оттук и да поговори с мен или поне да ме попита, дали имам нужда от нещо. Сигурно съм много скучен събеседник. Едва вчера имах гости – появи се Аристагор с десет роби, багаж и храна за половин година и каза, че ще отседне при мен, защото му било неудобно да се обади на Тразибул, а у роднините му било тясно. Най-напред се зарадвах, но ми направи впечатление, че втори път подред той не ме предупреждава предварително, че смята да остане – явно подозира, че може и да откажа, или поне да не го поканя, а не иска да досажда на други. Като че ли съм задължен да го приемам винаги, когато дойде в Сиракуза. Освен това забелязвам, че с времето става все по-стиснат – вече втора година ходи с едни и същи сандали, а ремъците им са шити навсякъде и вече прозират – толкова са изтъркани. След вечеря ме държа буден почти до съмване и флейтистката заспа, а на мен ми прилоша от пиене, докато той самият не пие – в главата му има само маслинови насаждения, складове, амфори и данъци.
Днес се чувствам малко по-добре, но не мисля да ходя до Ортигия. Дионисий не е дал знак, че иска да ме види: все едно, че не съществувам. Явно някой му казва, какво да прави. Това ще е само Карпократ – Дионисий винаги е имал слабост към него, но сега вече са неразделни. Интересно е, че само допреди година Карпократ беше много внимателен с мен, и дори когато картагенците ме поканиха за втори път, а на него не му обърнаха внимание, дори и тогава не забелязах промяна в поведението му спрямо мен. Сега обаче не може да ме гледа. Когато отида при тях, той винаги разговаря с някой друг, а ако се срещнем на агората, се прави, че изобщо не ме вижда. Ако можеше да ме изхвърли още днес от Сиракуза, щеше да го направи. Сестра ми казва, че с нея бил много любезен: явно цялата му омраза е насочена към мен.
Постепенно настроиха срещу мен и Стратон, с когото винаги сме били в добри отношения. Може и да си внушавам нещо, но е факт, че когато се срещнем, той ме поздравява с половин уста и ако не го спра аз, ще отмине. И докато говорим, се оглежда – явно не му се иска да го видят с мен. Не знам какво толкова се страхуват. Дионисий все още не е забранил да отивам в Ортигия. А може би точно това ги притеснява. Те се опитват да му влияят по всякакъв начин: сигурно му казват, че съм те довел тук само за да засиля влиянието си в града – най-напред, под предлог, че искам да помогна на държавата, да докарам и други атиняни и да го убедя да се съветва само с тях, и така да ги отстраня, а накрая да се освободя и от него и да взема цялата власт и дори да подчиня града на Атина. С такива сплетни наистина ще го накарат да престане да се среща с мен и дори да ги остави да ме изгонят.
Непрекъснато мисля, дали не е по-добре сам да си замина и да ги оставя да се разпореждат из града на воля. Само не знам кой ще ме приеме. Не искам да ида при Архит, защото не го чувствам достатъчно близък, а ще му навлека и неприятности. По-скоро бих опитал да поговоря с Горгий. Той винаги ме е харесвал: още преди години си спомням как ме гледаше някак особено, когато декламирах Каталога на корабите. Тогава той беше дошъл за месец, и то само за да чуе няколко момчета, които искаха да учат при него. Накара ги да декламират Омир, да произнесат по една реч от Коракс, а също и да импровизират – и каза, че само аз и Хермоген имаме талант за красноречие. Но обясни, че не може да се заеме с нас поради възрастта си. Бих могъл да се видя с него просто за съвет. Ще му кажа, че се задушавам в този град и искам да се махна. Готов съм да стана актьор или учител: ако пък прецени, че имам способности, нека ми помогне да направя школа по реторика – ако ме препоръча, бих могъл да отида навсякъде и винаги ще имам ученици. Макар че, като си помисля, трудно бих издържал да се занимавам дълго с обучение. Тези неща са ми опротивели – не че съм работил като ретор, но просто изпитвам нежелание да практикувам красноречие срещу заплащане. Ако думите могат да се използват за всякакви цели, какъв е смисълът да преподавам говорене? Ето, видяхме какво се случи в Сиракуза – 60 години свобода, управление на Народното събрание – и накрая Дионисий взе властта без дори някой да му се противопостави. Все още не съм загубил надежда, че мога да го променя, или поне да го накарам да се вслуша в думите на мъдрите хора. Ако се съгласи да направи дори половината от нещата, за които ти говориш, животът ни тук би станал съвсем различен. Но той се е размекнал от пирове, ласкателства и интриги. Забелязвам, че дори когато успея да заговоря в негово присъствие, той започва да се дразни: гледа встрани или пък нарежда нещо на някой роб и никога не отговаря на въпросите ми направо: а най-често изобщо не отговаря и се обръща към някой друг. Освен това, когато взимам думата, всички започват да се подсмихват и да гледат многозначително нагоре или направо да си говорят помежду си. Веднъж отидох дори в Съвета и всички се стъписаха. Не могат да ме изгонят, защото знаят, че съм близък с Дионисий, макар и сигурно вече да се разчува, че отношенията ни са напрегнати: а от друга страна, там не е прието да влиза всеки, и то без покана – а и при това съм твърде млад. Аз седнах по-отстрани и просто слушах, но усещах, че всички гледат мен: и не можах да събера смелост да стана и да говоря. Ако бях говорил и бях казал, каквото мисля, щеше да настане невиждан смут, макар че Дионисий по-скоро щеше да си замълчи – той обича да дразни Съвета. Всички щяха да ме намразят още повече и животът ми щеше да стане съвсем нетърпим – затова реших този път да си мълча.
От друга страна забелязвам, че някои граждани, дори от по-влиятелните, които не са близки с Дионисий, започнаха да ме гледат с интерес, и дори с нещо като симпатия. Преди няколко дни пред храма на Посейдон ме спря Хермодор – а той е в Съвета – заговори ме сърдечно и каза, че е изслушал отчета за мисията ни в Химера и е разбрал, че съм говорил отлично и картагенците са ме харесали: заинтересува се, дали посещавам някой ретор и добави, че ще се радва да се видим и да си поговорим по-надълго. Не спомена и дума за теб, но съм сигурен, че е наясно какво се е случило. Явно има хора, които разбират, че в града нещата не са наред и че е време да се действа по-активно: но всеки е крайно предпазлив и не казва нищо открито – и дори между близки приятели тези разговори се избягват.
Освен това разбирам, че книгите вече не ме интересуват. Като си спомня, че само допреди две-три години бях способен да слушам поезията на Емпедокъл по цели месеци и знаех наизуст Ръководствата на Коракс, Горгий и Антифонт, а и доста речи. Сега ми се струва, че съм забравил поне половината от всичко това. Добре, че поне твоите книги ми доставят удоволствие. И все пак най-много обичам Пиндар. Когато го слушам, усещам, че настръхвам и като че ли вселената се отваря пред очите ми: но после, след това потапяне във величието на божия свят и героизма на миналото, веднага ме повличат мислите за мизерията и безчестието на нашия живот тук и усещам, че започвам да мразя и домашните си, които нищо не са ми виновни, а това ме плаши. Аристомаха наскоро беше в къщи и ми донесе няколко песни от Алкман. Изслушах ги, и изведнъж ми стана спокойно и за няколко часа се почувствах различен човек, сякаш нищо не е било. Аристомаха винаги ме е разбирала много добре, и то с толкова малко думи. Тя е човек, с когото мога да прекарам дни наред, без да си кажем почти нищо, и пак ще се чувствам така, все едно съм споделил всичките си тревоги. Ще ти напиша няколко стиха от Алкман:
Всичко спи.
И планинските върхове спят, урви, пропасти и потоци.
Спят и всички влечуги,
От земята ни черна отгледани.
Зверовете из дебри планински
И рояците на пчелите, и чудовищата в морската бездна,
и ятата на дивите птици,
отпуснали бързи криле.
Това е. Моля те, пиши как се чувстваш и дали имаш нужда от нещо. Още с първото писмо ти изпратих парите за откупа, но не знам дали си ги получил – сега прибавям още две мини. Ако имаш нужда от още пари или нещо друго, съобщи ми непремeнно.
***
Второ писмо от Дионисий
или
как Дионисий се грижеше за личната си безопасност и за доброто на Сиракуза
Най-напред, ако искаш да кажа какво е мъжка добродетел – лесно е. Защото добродетелта за мъжа е да бъде способен да управлява работите на града, и управлявайки ги – да бъде полезен за приятелите си, като нанася в същото време вреда на враговете си и се пази да не се случи на него самия подобна беда.
Платон, Менон, 71 е
Дионисий поздравява Платон
Пишеш ми, че предпочиташ да заминеш за Атина, и че не мислиш за ново пътуване до Сицилия. Разбира се, това си е изцяло твоя работа. Бъди сигурен, че от моя страна няма да срещнеш никакви трудности. Но ако наистина смяташ, че би могъл да имаш неприятности с някого в Атина, моля те да ме уведомиш веднага. Мога да ти изпратя до шест души лична охрана (мога и повече, но предполагам, че няма да получиш разрешение от съветниците). Освен това имам един военен кораб на Евбея, и ако е нужно, той може да пристигне незабавно в Пирейското пристанище. Единствената трудност е връзката с тях – но и тя може да се улесни чрез моя проксен, с когото се познавате. И все пак ти напомням, че няма място в Гърция, а и където и да било другаде, където би могъл да се намираш в по-голяма безопасност отколкото в моя дворец в Сиракуза.
Като казах за двореца – последният месец направих допълнителни подобрения. Успях да завърша двете кули, които гледат към североизточното пристанище, и подземния коридор, който излиза точно на кея. Освен двата ми лични кораба, нито един плавателен съд няма право да влиза там без разрешение от мен или от началника на охраната. Един от корабите винаги е в пълна готовност за отплаване – гребците чакат на борда и се сменят всеки осем часа. Има съвсем нов механизъм за управление на платната, което го прави много по-маневрен, а корпусът е изработен от специално дърво, което расте само на западния бряг на Либия, на три дни път от Херакловите стълбове. Изработен е в Кирена от тирски майстори и съм сигурен, че е най-бързият кораб на запад от Йония. Ако ми се наложи временно да напусна Сиракуза (а това не е невъзможно, защото има разни групички в Съвета, от които може да се очаква всичко, включително тайни контакти с картагенците) бих могъл за половин ден да пристигна в Месена при Хипон, с чиято помощ веднага ще овладея положението.
Проблемът е, че не винаги имам достатъчно сведения за това, какво се случва в града – или по-скоро имам, но не толкова точни, колкото би трябвало. Както знаеш, един стратег няма право нито на лична гвардия, нито на мрежа от отакусти. Аз, разбира се, имам и двете, но това ми струва доста пари и отстъпки. Просто трябва да се мисли за твърде много неща. Първо – дворецът да е надеждно място, а това означава за охраната му да отговарят наистина сигурни хора, каквито не е лесно да се намерят.
Второ, да се поддържа гвардия, но не прекалено голяма, защото става разпусната и неуправляема, нито пък много малка, защото не би могла да противодейства при по-сериозни размирици. А освен това тези хора не могат да бъдат оставени да бездействат, защото стават опасни. Значи някой трябва да се занимава с обучението им, което по-скоро служи за запълване на свободното им време. Но за да се плаща на войниците, на инструкторите и на началника на охраната, са нужни пари. Също толкова (или дори повече) са нужни, за да се плаща на отакустите и на координатора им, а и самото изслушване на сведенията ми отнема доста време. После – необходимо е да бъде купена една част от Съвета, за да защитава политиката ми и друга, за да си мълчи и да гласува. Но те трябва да са мнозинство – значи повече от двеста души – иначе останалите могат да спрат някое решение или закон, които се налага да бъдат приети бързо. Изобщо там работата е деликатна – не трябва да е ясно, кои предложения са мои или се подкрепят от мен, защото ако някое от тях се отхвърли, това би било удар по авторитета ми. А това не трябва да се допуска, защото винаги има последствия – главното е, че дори хората, които иначе контролирам, стават по-претенциозни и по-непокорни.
Изобщо, за да бъде удържан града в мир, трябва да се води цялостна политика, а тя изисква такова влияние върху Съвета, съдилищата и административните длъжности, каквото аз нямам. Просто не ми достигат хора. На пръв поглед всичко изглежда просто: имам прилична охрана, повечето граждани нямат право да притежават оръжие, през пролетта и есента провеждам военни акции, които са необходими по-скоро за да се поддържа дисциплината в града, отколкото за някакви допълнителни придобивки, имам стабилна група в Съвета, която удържа правомощията ми, имам начини да въздействам и на съдилищата, защото това са почти същите хора. Познавам всички, които могат да имат някакво влияние върху живота тук, и имам приблизително ясна представа с кого контактуват, поне в рамките на града. Работата е там, че те се срещат и с мнозина чужденци. Мисля си, че ако Сиракуза беше достатъчно изолирана, и ако нямаше толкова голямо движение, управлението би било доста по-лесно. Но днес всеки може да отиде във всеки друг град и там да се занимава с неща, които аз или никога не научавам, или научавам с много голямо закъснение.
Проблемът е, че не мога да си позволя да се оттегля и да си заживея като обикновен гражданин. Ако това стане, има хиляди начини да ме обвинят в незаконно забогатяване, а и в други неща, или пък да измислят закон специално за мен и да ме изгонят от града. А аз нямам къде да отида. От друга страна, не мога да премахна Съвета, защото тогава няма да успея да се справя с Народното събрание. Или по-скоро ще успея, но за това ще е необходима голяма законодателна промяна, чрез която онези съветници, които ме поддържат, ще получат изключителното право да внасят предложения в Народното събрание. Тогава излиза, че от промяната просто не е имало смисъл. Но ако разпусна и Народното събрание и обявя тирания, напрежението би станало много голямо. Тогава няма да мога да мина без външна войска, арести, извънреден съд и така нататък. А това ще означава да се откажа и от личната си независимост – защото никой град няма да ми подари армията си, а ще използва услугата, която ми е направил, за да ме държи под контрол; другата възможност са свободните наемници, но тях не мога да ги събера тайно. Ако пък реша да разчитам на гражданите, ще трябва веднага да започна война срещу някого и да воювам почти непрекъснато, а това не е лесно – особено сега, когато положението в Сицилия и Южна Италия е стабилизирано. Разбира се, съществува Картаген, но една сериозна война срещу него би била тежка и може спокойно да бъде загубена.
Изглежда, че сегашната система е достатъчно добра, но не е лесно да бъде поддържана. Ако, примерно, реколтата се окаже слаба в продължение на две години и износът спадне, веднага намаляват и парите, които мога да управлявам. Това би трябвало веднага да води до съкращения в гвардията и намаляване на средствата за всички, които работят за мен. А това не мога да си ги позволя, защото няма как да ги убедя, че не съм виновен за спадането на доходите им и че те трябва да продължат да работят, както и преди. Мога да увелича данъците на занаятчиите; в такъв случай или ще ги разоря, или ще престанат да плащат изобщо, или - което е най-вероятно – ще плащат само на данъчните служители. Те пък ще ме лъжат, че занаятчиите не продават нищо, а аз ще трябва да се примирявам с това. Но не мога да играя този театър, защото всички ще разберат, че съм слаб и съм минал в отстъпление. Ако вдигна данъка върху имуществото пропорционално, или еднакво за всички или само за по-бедните, резултатът ще е същият. Ако облагам само по-богатите ще загубя влиянието си в Съвета, или, за да го запазя, ще трябва да компенсирам моята група, а това ще глътне всички допълнителни пари. Мога да вдигна митата върху вноса, но така ще изгоня търговците; а за увеличаване на тези върху износа не мога и да мисля.
Наистина, положението на стратег ми позволява да не бъда обвиняван за всичко. Освен това във времена на депресия винаги има разни възможности да се отвлича вниманието на гражданите – например, могат да се повдигнат обвинения за незаконно забогатяване, за издаване на държавни тайни или за заговор срещу аристокрацията. Когато някой бъде притиснат по-сериозно, или дори осъден, това ме облекчава за няколко месеца – още повече, че имуществото му се продава в полза на държавата. Изобщо съдебните борби срещу някои хора почти заменят военните кампании – а когато са добре организирани, са много по-безопасни.
Изглежда, че управлението не може да мине лесно без да се намират причини за трудностите. Най-големият проблем е, че населението все е недоволно, и непрекъснато иска още. Те никога няма да приемат, че положението може просто да се влоши и толкова. Трябва да им се внушава, че са в опасност, и че сегашната държавна уредба и особено гарантът за нея - в случая аз – са най-сигурната защита срещу тази опасност. Значи те трябва едновременно да изпитват страх и да вярват, че има някой, който е силен и справедлив, способен е да удържи реда и да ги защити, а освен това и не живее по-добре от тях.
Така че има нужда от това, да се говори добре за първия мъж в държавата. Най-добре е, ако това става равномерно на всички места – и в Съвета, и в Народното събрание, и на пазара. Благоприятната мълва е най-ценното нещо. Защото в Съвета е ясно кой е свързан с мен, и там похвалите не могат да произведат никакъв ефект – защото предварително се знае кой какво ще каже. В Народното събрание не е точно така, защото хората се сменят по-бързо. Там вече е по-смислено да посъветваш някого да говори в твоя полза. А на пазара е бъркотия. Преди време си мислех, че могат да се ползват отакустите, но после се отказах – на тях най-често им личи, какви са.
Понякога ми се струва, че съм изморен, но веднага си казвам, че това не е възможно. В моето положение няма как да си изморен. Или си в течение на всичко и реагираш незабавно, или трябва да изчезнеш. А не съм сигурен, че някой в този град има достатъчно разум и опит, за да удържи всичко, което съм направил досега.
Бъди здрав.
***
post scriptum:
Надявам се, че редовните и случайните посетители на блога са прекарали добре коледните празници и ще посрещнат весело и новогодишните.
За да се придържаме към празничното настроение във време, когато поне дванайсет дни и нощи трябва да се самозабравим от радост, както казва и великият Шекспир в
Дванадесета нощ, ви предлагам интересно четиво-откъс от началото на един забележителен епистоларен роман с писма до Платон, за който е ставало дума и миналата година тук.
***
post post scriptum:
Този пост е от края на 2009 г., а оттогава мина много време, посетителите на блога и френдовете във фейсбук се промениха - някои си отидоха, нови се появиха. И за тях да напиша, че епистоларният роман с писмата до Платон е Писма до Егина от Николай Гочев.
Издание на "СОНМ", С., 2006 г.
За него написах кратко съобщение, което беше публикувано под псевдоним в Литературен вестник. Ето го тук:
http://dimkasdiary.blogspot.com/2008/12/blog-post.html
