предаването Религията днес, излъчено по БНТ 1 на 17 октомври 2020; изданието в ръцете на водещия Георги Милков
Разговорът води известният журналист-международник и водещ на предаването Георги Милков:
- Тук държа в ръцете си „Метафизика“ на Аристотел. Най-новото издание, което излезе тази година.
Н.Г.:
- Точно така. Това е...
Г.М.:
- Във Ваш превод?
Н.Г.:
- Да. Това е третото издание на „Метафизиката“ на български език.
Г.М.:
- А пред Вас имате?
Н.Г.:
- Донесъл съм да покажа този том, за да се види, че „Метафизиката“ в превода й на български вече има история. Това е една двадесетгодишна история, което не е малко – защото преводът на „Метафизиката“ на Аристотел, основната философска книга на Запада, беше чакан от самото възникване на Софийския Университет. И сега можем да кажем, че едни 100 години - и малко повече - бяха необходими, за да се появи преводът на най-голямото философско съчинение на античността. Някой ще каже: „А защо цели 100 години?“ Отговорът е, че за да възникнат тези школи, които правят възможни такива изключително тежки, важни и отговорни за представяне преводи, са необходими поколения. В случая имаме четири, че и пет поколения учени, които са работили както в областта на класическото образование - по най-добрите му образци - така и, от друга страна, в областта на античната философия, която е една специфична, много тежка област от историята на философията. И така минаха сто години, докато се появи този том, който предизвика голям интерес, големи вълнения през 2000-та година.
Г.М.:
- Това е първото издание на български език?
Н.Г.:
- Това е първото издание на пълния превод на Аристотеловата „Метафизика“ на български. Но то се различава от това, за което ще споменем днес.
Г.М.:
- Това?
Н.Г.:
- Да. С какво се различава? С това, че през 2000-та „Метафизиката“ беше преведена от двама преводачи. Единият бях аз, а другият беше колегата Иван Христов, добре познат специалист по антична философия, от Богословския факултет на Софийския Университет. Тогава ние се занимахме с превода поотделно: аз преведох крайните книги – от първа до трета и от десета до четиринадесета, а той - средните. „Метафизиката“ се състои от четиринадесет книги, както се е казвало през античността. Античната „книга“ е малка, тя не надминава тридесетина страници – защото те не са имали толкова тънка хартия като нас, която да побира по-големи текстове. Работихме три години – всекидневно, може да се каже. За по-малко, мисля, човек не може да се справи с половината от „Метафизиката“. После, както установих от свой опит при работата със следващите книги, поне шест години са нужни, за да се преведе цялата книга - при всичката подготовка, която преводачът е придобил в десетилетията преди това.
Г.М.:
- Тази за колко я преведохте? Шест?
Н.Г.:
- Това казвам, че там вече са внесени и средните книги - новия превод на средните книги, който се потрудих да направя между 2016-та и 2019-та. Има нещо, което понякога казвам, когато си говорим за тези неща с колеги и приятели: това занимание е толкова изтощително в интелектуално отношение, че човек, като поработи няколко години, след това има нужда и от една много продължителна почивка. И без всякакви угризения на съвестта казвам, че съм си почивал 15 години от това. А други неща - да, правил съм. На шестнадесетата година обаче се заех отново, с помощта на едни прекрасни издатели – Николай и Мария Фенерски от „Дива2007“. С тях първо преиздадохме превода ми от 2000-та, а след това прибавихме и средните книги в нов превод: и така, от 2017 до 2019, този вече единен превод излезе - в два тома. А после се зае Университетско издателство и през юни 2020-та произведе книгата, която виждаме – „Метафизиката“ в един том и от един преводач. Сега, някой ще каже: „Добре, какво да се занимаваме дали преводачите са двама или един? Би могло и да не се говори толкова по този въпрос.“ Първо ще кажа, че поради необходимостта от една доста сложна квалификация, много пъти „Метафизиката“ е била превеждана най-напред от двама души. Например във Франция: в 1841-ва е преведена от двама учени – Пиерон и Зевор. Единият е класически филолог, другият се е занимавал с философия. В Русия са започнали Розанов и Первов: Розанов мнозина са го чували, а Первов не толкова, той е бил просто преподавател по класически езици. В Германия също - Фреде и Патциг са работили само върху седма книга, в продължение на години. Защото един човек мъчно се справя. Затова и в началото ние тук бяхме двама. Но има една особеност, която тогава предизвика големи вълнения в академичните среди: и тя е, че двамата преводачи използваха различна терминология. Тоест, фундаменталните Аристотелови термини, които са в основата на цялото западно философстване, бяха различни на български език. Аз реших, че трябва да работя с исконно български думи, които са били в нашия език още във времето на св. св. Кирил и Методий. Затова, да кажем, превеждах важната гръцка дума οὐσία със „същност“. Или ὑποκείμενον - с „подлежащо“, или συμβεβηκός - със „съпътстващо“ (онова, което съпътства същността и не е част от нея, а е странично). Докато в другия превод видяхме латински термини, което показва, че има едно схващане – и то е много силно и влиятелно – че Аристотел е предшественик на западната философия, и то само на нея. Сиреч, неговата роля в историята на световната мисъл е в това, да подготви появата на схоластическата философия, на такива автори като Тома Аквински и нататък, докато се стигне до XX век. Знак за това е употребата на термини като „субстрат“ или „субстанция“, които виждаме в средните книги. И тогава мнозина казаха: „Е как така, аз донякъде чета за същност, а след това минавам към субстанция...“ Ами бавно се върви с големите преводи. Ето, доц. Ивайло Найденов прекрасно каза, че един превод може да е хубав, обаче той винаги се нуждае от някакво доработване, по една или друга причина. Та в тази книга ние имаме свидетелство, че към Аристотел може да се подходи по два начина. Дали той е по-скоро западен философ? Или е световен философ, който може - и трябва - да бъде възприет на всеки един език? Защото ние бихме се учудили, ако някогашните арабски преводачи, които са превеждали Аристотел вероятно през IX век, са си служели с гръцки думи. Може би не са, може би са си служели с арабски думи, и това сигурно е било по-оправдано. А ето ние тук, и специално аз - с помощта на Димка Гочева, без която никога не бих се справил, защото тя е специалист по антична философия и ми казваше как трябва да стават тези неща в съгласие с нашата школа, и ми помагаше да вляза в този сложен контекст на отношенията между Аристотел и Платон и проблематиката в техните спорове – постъпихме така. И сега, в този том от 2020, ние имаме превод изцяло в този дух, за който си позволявам да кажа, че продължава духа на Кирило-Методиевските преводи. Тоест, работи с исконно български думи.
Г.М.:
- А Вие вярвате ли, доц. Гочев, че Аристотел е по-близо до римо-католицизма, отколкото до православието?
Н.Г.:
- Вече почти казах, че не вярвам. Разбира се, ще кажа и защо. Не е лошо да бъде споменато, че на Аристотел се е гледало като на „вътрешен философ“ и че той се е смятал за един „наш“ мислител през цялото време на съществуването на Византия.
Г.М.:
- От св. Иоан Дамаскин например.
Н.Г.:
- Да. Във Византия никой не е смятал, че Аристотел е нещо далечно и екзотично, че е някакъв гений, дошъл кой знае откъде. За тях той е просто един интересен автор, езичник, който може да бъде използван в интелектуално отношение. Св. Иоан Дамаскин е направил точно това. Ако отворим „Точно изложение на православната вяра“, ще видим, че голяма част от написаното е сякаш един аристотелистки текст. Целият Аристотелов философски инструментариум е усвоен - и това става в VIII век. За византийците това е нормално. Тези неща ги е чел и обсъждал и Константин-Кирил Философ, който е учил при Фотий. И може би това е причината – че на Аристотел се е гледало като на наш и тукашен – да не му се обръща чак толкова голямо внимание на Изток. Докато на Запад той е бил възприет като нещо изключително. Защото Западът винаги е смятал, че нещата възникват първо на Изток. И с основание. Затова, когато са се обърнали към Аристотел, те са си казали: „Ето го началото и върхът на философията“. Тома Аквински просто идолизира Аристотел. Ако го отворите, ще видите, че той навсякъде казва: „Философът, Философът...“
Г.М.:
- Сега ще използвам случая, че сме на живо, за да Ви накарам да ми обещаете, че ще дойдете пак в това студио, защото имам да Ви питам за безсмъртието на душата, за Бог според Аристотел и за всички тези неща, за които сега нямаме време.
Н.Г.:
- Струва си.
Г.М.:
- Ще дойдете?
Н.Г.:
- Добре...
***
Текстови запис на разговора, направен от Николай Гочев и първоначално публикуван в профила му във фейсбук на 18 октомври 2020 г.
No comments:
Post a Comment