за наказаните и наградения

 Честит 24 май!

Това са нашите книги – написаните и преведените от нас.

Най-новата се появи вчера: Историософия от Николай Гочев, издадена от Студио Беров.

Сред тях има и пет сборника, на които сме съставители и редактори.

Така се отчитаме пред българските данъкоплатци, които ни плащат заплати отдавна: първо като на асистенти, от 19 години сме доценти и двамата.

Не сме получавали много награди, няма и да получим.

Виктор Цаков-Дяков – Бог да го прости!, авторът на най-хубавия роман, който четох през последните години, малко преди внезапната си и ненавременна смърт е написал, че Деян Енев, като получил ръкописа, го прочел за една нощ, но после му казал: Нали се сещаш, че такива книги не получават награди. Ето повече от мен за романа http://dimkasdiary.blogspot.com/2021/07/

Всъщност не е съвсем така. По-интересно е. Някои наградени книги впоследствие биват обявявани за несъществуващи, когато се види, че авторите им не играят играта на силните на деня.

Написала съм и съм издала 6 книги до този момент. Първата от тях – В лабиринта на Платон и Аристотел – получи две награди: на философската фондация „Минерва“ и на Фондация „Св. Климент Охридски“. И двете в края на 1996. Едната я получих на тържество в началото на ноември, а другата – на празника на свети Климент, на 25 ноември 1996 г., заедно с Кристиан Таков – Бог да го прости и него!

http://dimkasdiary.blogspot.com/2017/07/blog-post_12.html

Впоследствие тази книга беше трикратно обявена за несъществуваща, заедно с Нови опити върху Аристотеловия телеологизъм от един и същ професор: първо в Специализирания научен съвет по Философия, после в Комисията по хуманитарни науки, накрая и във ВАК. За по-младите колеги да напиша, че докато действаше старият соц-закон за научните степени и звания ЗНСНЗ, тристепенната хабилитационна процедура предвиждаше всяка една отсечка да се изминава за три месеца и на трите инстанции решенията да се взимат от различни членове на съвета, комисията и висшата комисия.

Най-много 9 месеца.

Моята хабилитация продължи 3 години, а не 9 месеца, и така бяха разтеглени сроковете, че да може един и същ „колега“ да участва като член и на трите инстанции, и да ме клевети на воля.

Докато течеше тази тригодишна сага, междувременно беше обявен за несъществуващ и първият български превод на Метафизика, направен от двама преводачи – Иван Христов и Николай Гочев.

А после по време на първата атестационна процедура във ФФ за атестиране на научната ни работа, през 2007 г. моят превод на За небето беше охулен и подигран. Съчинението било незначително. Незначително и маловажно, но е определяло представата на човечеството за космоса в продължение на две хилядолетия.

А впрочем, минаха вече 16 години. Няма нито един ред, написан някъде, за нито една грешка в превода ми на За небето, или в обяснителните бележки, или във встъпителната студия, или в индекса.

Но като ще се отрича съществуването на преводи и книги, няма да се представят аргументи и мотивирани отрицателни рецензии. Това е традиция, която стана вече на 22 години, следователно е необратима. С овластени не (бива да) се спори.

Това беше заченато във ФФ през първите 10 години на новия век, а после отлично беше отиграно и преумножено във ФКНФ и подпомогнато от овластени „колеги“ от ФСлФ, в процедурата по конкурса за професор по старогръцка литература през есента на 2019 г.

Няколко книги и преводи на Николай Гочев хем бяха обявени за несъществуващи, хем старателно и педантично бяха описани в един документ от пет страници, за да се посочи, че са неприложими към конкурса.

Софокъл, Платон, Аристотел, Херметически корпус, две книги – хем ги няма, хем описани в документ от 5 страници. И нито Софокъл, нито Платон, нито Аристотел, нито българската хуманитаристика, осмислила класическото знание през ХХ век – те нямат отношение към старогръцката литература, да го запомните добре.

Още повече го няма първият български превод на Метафизика, направен само от един преводач и в едно книжно тяло. Така наречената бяла метафизика, защото корицата ѝ е бяла.

Беше публикувана на 8 юни 2020 г. от УИ „Св. Климент Охридски“. Скоро ще станат 3 години оттогава.

Деканското ръководство на ФКНФ се опита да попречи на разпространението ѝ с мотива, че не е включена в издателския план за 2020 г., но тя беше в плана за 2019 г. Забави се малко, защото само който не е работил с Николай, само той не знае по колко коректури си самоналага той за всяко издание и по колко коректури се налагат при публикуването на античен текст с прецизна пагинация.

И така, вече 3 години Метафизика, с встъпителна студия от преводача, 99 страници индекс.

99 страници индекс! Библиографии, коментари и прочие.

Вече 3 години в нашата изключително свободна и демократична страна никой не смее да съобщи за това издание: нито в Литературен вестник, нито в сп. Философия, нито в сп. Философски алтернативи, а за жълтопаветните снобски издания с културните заглавия и дума не може да става.

И така, нямаме книги, нямаме преводи. Тези, които виждате на снимката, са оптическа илюзия. Нарисувала съм ги върху картон и съм ги изрязала, а после съм направила инсталация върху масата в почивния 24 май.

А аз нямам и написани рецензии!

В старата версия на сайта на НАЦИД отпреди мракобесния закон от 2018 г. имаше регистър, макар и с по-ограничени информативни параметри от сегашния. В него беше допусната грешка относно дисертацията на д-р Андрей Людмилов Захариев,

за което съм се изказвала най-малко три пъти на няколко Общи събрания на ФФ.

И изказванията ми са протоколирани.

 

Както в стария регистър, така и в новия Регистър на академичния състав в НАЦИД, за рецензенти на неговата дисертация, разработена и защитена в катедрата по История на философията,

а след това и в СНС по философия,

са записани: проф. Бояджиев, проф. Каприев и аз. 

 

Можете да видите какво показва новият РАС днес, 24 май 2023 г.:

https://ras.nacid.bg/dissertation-preview/57909

Всъщност проф. Бояджиев беше не рецензент, а научен ръководител, д-р Захариев беше редовен докторант,

а проф. Каприев и аз бяхме рецензенти.

 

За съжаление, тази грешка беше използвана срещу мен в съдебните заседания по

дело номер 15017 от 2011 г. в Софийския районен съд. Съдебен състав 112.
Обвинението беше по чл. 147 и чл. 148 от Наказателния кодекс.

 

Както тъжителят по делото, така  и неговите трима свидетели от катедрата по История на философията твърдяха в съдебните зали, че не съм била рецензент

на дисертацията на Андрей Захариев и че изобщо не съм била рецензент на никакви дисертации.

Съдията Петко Петков, (който впоследствие стана заместник-министър на правосъдието, когато Ицето Иванов беше министър на Бацето), все пак прие, 

че съм била рецензент на дисертацията на д-р Моника Георгиева Портокалска, тъй като

в нейния автореферат, съхраняван в НАЦИД, е написано така, а също и в регистъра.

 

По отношение на дисертацията на д-р Захариев съдията г-н Петков прие обясненията на професора-тъжител и неговите свидетели, 

че има грешка в регистъра на НАЦИД и че по стария Закон за научните степени и научните звания/ЗНСНЗ, рецензентите

на докторските дисертации са само двама.

 

Те твърдяха, че моето име по погрешка е вписано там, че рецензенти на д-р Захариев са били проф. Бояджиев и проф. Каприев. Д-р Захариев е подал в хранилището на НАЦИД автореферат на хартия,

в който не е вписал кои са били рецензенти на дисертацията му. 

Твърдях и продължавам да твърдя, и ще продължавам да твърдя, че проф. Бояджиев беше научен ръководител на Андрей Захариев.

 

Уви, в новия регистър тази грешка е възпроизведена отново.

 

Все пак, заради установяването и документирането на истината категорично съм настоявала многократно, три пъти на Общо събрание, тази грешка да бъде поправена.

Без резултат и с негативен ефект върху мен, тъй като след въпросното 

наказателно дело с частен характер през 2012 г. бях преместена от една катедра

в друга, после изгонена и от втората, бяха ми отнети всички задължителни лекционни курсове и прочие. (Впрочем, по онова време имах само един задължителен курс и той беше Антична философия за студентите от задочната форма.)

По този повод съм коментирала и това също е протоколирано в протоколите от ОС на ФФ,

че в регистрите на Ягелонския университет може да се установи кои са били рецензенти на първите

доктори там по процедури, проведени 6 години след създаването му, през 1370 г.

 

В нашия 135-годишен университет очевидно може да се унищожава документация за дисертации,

защитени преди 16 години, 

да се подава и поддържа и в новия регистър на НАЦИД невярна информация, да се прикриват лъжесвидетелства, да бъдат тормозени хората,

които се осмеляват да се противопоставят на силните на деня във Феодализирания факултет.

 

Но стига толкова оплаквания. Все пак е празник, 24 май.

Сега за наградения добър наш писател Георги Господинов.

Да са му честити и двете най-нови награди.

Това е много голям успех за него и за българската литература. Според мен особено в прозата у нас се появяват много ценни произведения.

Това е много голям успех наистина, защото поне според моя читателски вкус, има най-малко още 20 наши писатели, които са много по-добри от Господинов.

Според мен, като ги подредих по азбучен ред, несъмнено по-добрите белетристи са:

Антоанета Николова, Александър Секулов, Алек Попов, Борис Христов, Виктор Цаков-Дяков – Бог да го прости!, Велко Караиванов, Георги Тенев, Георги Борисов, Деян Енев, Елена Алексиева, Eмилия Дворянова, Емил Андреев, Здравко Попов, Захари Карабашлиев, Кристин Димитрова, Лидия Денкова, Мария Станкова, Милен Русков, Николай Гочев, Николай Фенерски, Теодора Димова, Филип Димитров, Яна Букова, Яница Радева.

Сигурно има най-малко още 20, но чета много по-малко българска литература, отколкото искам. По работа ми се налага непрекъснато да препрочитам несъвременна и небългарска книжнина.

Какво нагарча?

За това писах преди малко на стената на д-р Малина Гърдева във фейсбук:

Госпожа Анджела Родел знае отлично нашия език, познава фолклора и културата, музиката и обичаите на българския народ. Предполагам, че и преводите ѝ са чудесни. 

Но трябваше да си остане само преводачка на свободна практика.

Доколкото знам във френското посолство и във френския културен институт у нас, когато започват работа български граждани, с това поемат ангажимент това да е единствената им позиция, те нямат право да работят и като преводачи на художествена литература или на документи за други частни или държавни институции.

Госпожа Родел е изпълнителен директор на "Фулбрайт" от няколко години, а в състава на борда на фондацията винаги участва и посланикът на Щатите, който и да е той или тя в момента. Високопоставен служител на Посолството с главно "П" и същевременно преводач на литература...

Двойната награда на най-преекспонирания наш белетрист е аналог на двойния министър-председател, който ще имаме.

Защото наградите на Георги Господинов

не са една, а са две, но фенклубът му май се срамува да спомене публично и за другата.

Втората е наградата на швейцарската фондация Проф. Кацаров. 

За нея не се вдига шум, макар че е била обявена на 17 май, 

преди една седмица, защото сред номинираните има писатели и университетски преподаватели, чиито имена не трябва да се споменават публично и по медиите.

Да не се споменат и другите номинирани за какво са били предложени.

А сред номинираните за Букър няма нито един, който да не е безукорно политкоректен.

Ето го съобщението и за втората награда:

https://www.fonds-katzarov.ch/wp-content/uploads/2023/05/Communique-laureat-Prix-professeur-Katzarov-2023-BG.pdf

Управителният съвет на Фондация "Кацарови" има удоволстието да обяви единодушно лауерата на първото издание на наградата "Професор Кацаров", г-н Георги ГОСПОДИНОВ, писател. Г-н Господинов се награждава за книгата му Времеубежище, София: Жанет 45, 2020 [Le pays du passé, Paris: Gallimard, 2021 ; Time Shelter, Liveright, US, 2022] и за цялостното му литературно творчество, което му носи международно признание. Церемонията по връчването на наградата от 10 000 швейцарски франка ще се състои в Женева през есента на 2023 г.

***

Наистина, това е много голям успех не само за Георги Господинов и Анджела Родел, а

за съвременната българска литература, защото по-добрите писатели от него

 са най-малко 25 според мен.

Някои от тях няма да бъдат преведени никога на никакви чужди езици и няма да получат никакви награди, но това не означава, че не са били по-добри творци, по-честни хора и по-безкористни публицисти.

Голяма е наградата на всички, които не получават никакви награди, дори и със самото това, че книгите и преводите им/ни виждат бял свят и стигат до читатели.

При още по-тиранични режими от сегашния неототалитарен ред свободното книгоиздаване ще бъде още по-ограничено, обявяването на книги и преводи за несъществуващи ще стане още по-масово.

Това, което се случи с мен и Николай през последните 23 години, е само загряване за онова, което предстои. Не се съмнявам в това.

За това благодаря на Господа, че голяма част от онова, което сме написали и превели

досега, се появи в триизмерни книжни тела.

Все пак те може би ще оцелеят поне в някои лични библиотеки.

Ако сме живи и здрави, и ако изобщо оцелеем и останем в „колегиалните“ академични среди, след време ще се появи и неговият превод на Стобеевите херметически фрагменти, които са по-интересни и по-философични от Херметическия корпус, както и преводът на Епиномис.

Честит 24 май!