за наказаните и наградения

 Честит 24 май!

Това са нашите книги – написаните и преведените от нас.

Най-новата се появи вчера: Историософия от Николай Гочев, издадена от Студио Беров.

Сред тях има и пет сборника, на които сме съставители и редактори.

Така се отчитаме пред българските данъкоплатци, които ни плащат заплати отдавна: първо като на асистенти, от 19 години сме доценти и двамата.

Не сме получавали много награди, няма и да получим.

Виктор Цаков-Дяков – Бог да го прости!, авторът на най-хубавия роман, който четох през последните години, малко преди внезапната си и ненавременна смърт е написал, че Деян Енев, като получил ръкописа, го прочел за една нощ, но после му казал: Нали се сещаш, че такива книги не получават награди. Ето повече от мен за романа http://dimkasdiary.blogspot.com/2021/07/

Всъщност не е съвсем така. По-интересно е. Някои наградени книги впоследствие биват обявявани за несъществуващи, когато се види, че авторите им не играят играта на силните на деня.

Написала съм и съм издала 6 книги до този момент. Първата от тях – В лабиринта на Платон и Аристотел – получи две награди: на философската фондация „Минерва“ и на Фондация „Св. Климент Охридски“. И двете в края на 1996. Едната я получих на тържество в началото на ноември, а другата – на празника на свети Климент, на 25 ноември 1996 г., заедно с Кристиан Таков – Бог да го прости и него!

http://dimkasdiary.blogspot.com/2017/07/blog-post_12.html

Впоследствие тази книга беше трикратно обявена за несъществуваща, заедно с Нови опити върху Аристотеловия телеологизъм от един и същ професор: първо в Специализирания научен съвет по Философия, после в Комисията по хуманитарни науки, накрая и във ВАК. За по-младите колеги да напиша, че докато действаше старият соц-закон за научните степени и звания ЗНСНЗ, тристепенната хабилитационна процедура предвиждаше всяка една отсечка да се изминава за три месеца и на трите инстанции решенията да се взимат от различни членове на съвета, комисията и висшата комисия.

Най-много 9 месеца.

Моята хабилитация продължи 3 години, а не 9 месеца, и така бяха разтеглени сроковете, че да може един и същ „колега“ да участва като член и на трите инстанции, и да ме клевети на воля.

Докато течеше тази тригодишна сага, междувременно беше обявен за несъществуващ и първият български превод на Метафизика, направен от двама преводачи – Иван Христов и Николай Гочев.

А после по време на първата атестационна процедура във ФФ за атестиране на научната ни работа, през 2007 г. моят превод на За небето беше охулен и подигран. Съчинението било незначително. Незначително и маловажно, но е определяло представата на човечеството за космоса в продължение на две хилядолетия.

А впрочем, минаха вече 16 години. Няма нито един ред, написан някъде, за нито една грешка в превода ми на За небето, или в обяснителните бележки, или във встъпителната студия, или в индекса.

Но като ще се отрича съществуването на преводи и книги, няма да се представят аргументи и мотивирани отрицателни рецензии. Това е традиция, която стана вече на 22 години, следователно е необратима. С овластени не (бива да) се спори.

Това беше заченато във ФФ през първите 10 години на новия век, а после отлично беше отиграно и преумножено във ФКНФ и подпомогнато от овластени „колеги“ от ФСлФ, в процедурата по конкурса за професор по старогръцка литература през есента на 2019 г.

Няколко книги и преводи на Николай Гочев хем бяха обявени за несъществуващи, хем старателно и педантично бяха описани в един документ от пет страници, за да се посочи, че са неприложими към конкурса.

Софокъл, Платон, Аристотел, Херметически корпус, две книги – хем ги няма, хем описани в документ от 5 страници. И нито Софокъл, нито Платон, нито Аристотел, нито българската хуманитаристика, осмислила класическото знание през ХХ век – те нямат отношение към старогръцката литература, да го запомните добре.

Още повече го няма първият български превод на Метафизика, направен само от един преводач и в едно книжно тяло. Така наречената бяла метафизика, защото корицата ѝ е бяла.

Беше публикувана на 8 юни 2020 г. от УИ „Св. Климент Охридски“. Скоро ще станат 3 години оттогава.

Деканското ръководство на ФКНФ се опита да попречи на разпространението ѝ с мотива, че не е включена в издателския план за 2020 г., но тя беше в плана за 2019 г. Забави се малко, защото само който не е работил с Николай, само той не знае по колко коректури си самоналага той за всяко издание и по колко коректури се налагат при публикуването на античен текст с прецизна пагинация.

И така, вече 3 години Метафизика, с встъпителна студия от преводача, 99 страници индекс.

99 страници индекс! Библиографии, коментари и прочие.

Вече 3 години в нашата изключително свободна и демократична страна никой не смее да съобщи за това издание: нито в Литературен вестник, нито в сп. Философия, нито в сп. Философски алтернативи, а за жълтопаветните снобски издания с културните заглавия и дума не може да става.

И така, нямаме книги, нямаме преводи. Тези, които виждате на снимката, са оптическа илюзия. Нарисувала съм ги върху картон и съм ги изрязала, а после съм направила инсталация върху масата в почивния 24 май.

А аз нямам и написани рецензии!

В старата версия на сайта на НАЦИД отпреди мракобесния закон от 2018 г. имаше регистър, макар и с по-ограничени информативни параметри от сегашния. В него беше допусната грешка относно дисертацията на д-р Андрей Людмилов Захариев,

за което съм се изказвала най-малко три пъти на няколко Общи събрания на ФФ.

И изказванията ми са протоколирани.

 

Както в стария регистър, така и в новия Регистър на академичния състав в НАЦИД, за рецензенти на неговата дисертация, разработена и защитена в катедрата по История на философията,

а след това и в СНС по философия,

са записани: проф. Бояджиев, проф. Каприев и аз. 

 

Можете да видите какво показва новият РАС днес, 24 май 2023 г.:

https://ras.nacid.bg/dissertation-preview/57909

Всъщност проф. Бояджиев беше не рецензент, а научен ръководител, д-р Захариев беше редовен докторант,

а проф. Каприев и аз бяхме рецензенти.

 

За съжаление, тази грешка беше използвана срещу мен в съдебните заседания по

дело номер 15017 от 2011 г. в Софийския районен съд. Съдебен състав 112.
Обвинението беше по чл. 147 и чл. 148 от Наказателния кодекс.

 

Както тъжителят по делото, така  и неговите трима свидетели от катедрата по История на философията твърдяха в съдебните зали, че не съм била рецензент

на дисертацията на Андрей Захариев и че изобщо не съм била рецензент на никакви дисертации.

Съдията Петко Петков, (който впоследствие стана заместник-министър на правосъдието, когато Ицето Иванов беше министър на Бацето), все пак прие, 

че съм била рецензент на дисертацията на д-р Моника Георгиева Портокалска, тъй като

в нейния автореферат, съхраняван в НАЦИД, е написано така, а също и в регистъра.

 

По отношение на дисертацията на д-р Захариев съдията г-н Петков прие обясненията на професора-тъжител и неговите свидетели, 

че има грешка в регистъра на НАЦИД и че по стария Закон за научните степени и научните звания/ЗНСНЗ, рецензентите

на докторските дисертации са само двама.

 

Те твърдяха, че моето име по погрешка е вписано там, че рецензенти на д-р Захариев са били проф. Бояджиев и проф. Каприев. Д-р Захариев е подал в хранилището на НАЦИД автореферат на хартия,

в който не е вписал кои са били рецензенти на дисертацията му. 

Твърдях и продължавам да твърдя, и ще продължавам да твърдя, че проф. Бояджиев беше научен ръководител на Андрей Захариев.

 

Уви, в новия регистър тази грешка е възпроизведена отново.

 

Все пак, заради установяването и документирането на истината категорично съм настоявала многократно, три пъти на Общо събрание, тази грешка да бъде поправена.

Без резултат и с негативен ефект върху мен, тъй като след въпросното 

наказателно дело с частен характер през 2012 г. бях преместена от една катедра

в друга, после изгонена и от втората, бяха ми отнети всички задължителни лекционни курсове и прочие. (Впрочем, по онова време имах само един задължителен курс и той беше Антична философия за студентите от задочната форма.)

По този повод съм коментирала и това също е протоколирано в протоколите от ОС на ФФ,

че в регистрите на Ягелонския университет може да се установи кои са били рецензенти на първите

доктори там по процедури, проведени 6 години след създаването му, през 1370 г.

 

В нашия 135-годишен университет очевидно може да се унищожава документация за дисертации,

защитени преди 16 години, 

да се подава и поддържа и в новия регистър на НАЦИД невярна информация, да се прикриват лъжесвидетелства, да бъдат тормозени хората,

които се осмеляват да се противопоставят на силните на деня във Феодализирания факултет.

 

Но стига толкова оплаквания. Все пак е празник, 24 май.

Сега за наградения добър наш писател Георги Господинов.

Да са му честити и двете най-нови награди.

Това е много голям успех за него и за българската литература. Според мен особено в прозата у нас се появяват много ценни произведения.

Това е много голям успех наистина, защото поне според моя читателски вкус, има най-малко още 20 наши писатели, които са много по-добри от Господинов.

Според мен, като ги подредих по азбучен ред, несъмнено по-добрите белетристи са:

Антоанета Николова, Александър Секулов, Алек Попов, Борис Христов, Виктор Цаков-Дяков – Бог да го прости!, Велко Караиванов, Георги Тенев, Георги Борисов, Деян Енев, Елена Алексиева, Eмилия Дворянова, Емил Андреев, Здравко Попов, Захари Карабашлиев, Кристин Димитрова, Лидия Денкова, Мария Станкова, Милен Русков, Николай Гочев, Николай Фенерски, Теодора Димова, Филип Димитров, Яна Букова, Яница Радева.

Сигурно има най-малко още 20, но чета много по-малко българска литература, отколкото искам. По работа ми се налага непрекъснато да препрочитам несъвременна и небългарска книжнина.

Какво нагарча?

За това писах преди малко на стената на д-р Малина Гърдева във фейсбук:

Госпожа Анджела Родел знае отлично нашия език, познава фолклора и културата, музиката и обичаите на българския народ. Предполагам, че и преводите ѝ са чудесни. 

Но трябваше да си остане само преводачка на свободна практика.

Доколкото знам във френското посолство и във френския културен институт у нас, когато започват работа български граждани, с това поемат ангажимент това да е единствената им позиция, те нямат право да работят и като преводачи на художествена литература или на документи за други частни или държавни институции.

Госпожа Родел е изпълнителен директор на "Фулбрайт" от няколко години, а в състава на борда на фондацията винаги участва и посланикът на Щатите, който и да е той или тя в момента. Високопоставен служител на Посолството с главно "П" и същевременно преводач на литература...

Двойната награда на най-преекспонирания наш белетрист е аналог на двойния министър-председател, който ще имаме.

Защото наградите на Георги Господинов

не са една, а са две, но фенклубът му май се срамува да спомене публично и за другата.

Втората е наградата на швейцарската фондация Проф. Кацаров. 

За нея не се вдига шум, макар че е била обявена на 17 май, 

преди една седмица, защото сред номинираните има писатели и университетски преподаватели, чиито имена не трябва да се споменават публично и по медиите.

Да не се споменат и другите номинирани за какво са били предложени.

А сред номинираните за Букър няма нито един, който да не е безукорно политкоректен.

Ето го съобщението и за втората награда:

https://www.fonds-katzarov.ch/wp-content/uploads/2023/05/Communique-laureat-Prix-professeur-Katzarov-2023-BG.pdf

Управителният съвет на Фондация "Кацарови" има удоволстието да обяви единодушно лауерата на първото издание на наградата "Професор Кацаров", г-н Георги ГОСПОДИНОВ, писател. Г-н Господинов се награждава за книгата му Времеубежище, София: Жанет 45, 2020 [Le pays du passé, Paris: Gallimard, 2021 ; Time Shelter, Liveright, US, 2022] и за цялостното му литературно творчество, което му носи международно признание. Церемонията по връчването на наградата от 10 000 швейцарски франка ще се състои в Женева през есента на 2023 г.

***

Наистина, това е много голям успех не само за Георги Господинов и Анджела Родел, а

за съвременната българска литература, защото по-добрите писатели от него

 са най-малко 25 според мен.

Някои от тях няма да бъдат преведени никога на никакви чужди езици и няма да получат никакви награди, но това не означава, че не са били по-добри творци, по-честни хора и по-безкористни публицисти.

Голяма е наградата на всички, които не получават никакви награди, дори и със самото това, че книгите и преводите им/ни виждат бял свят и стигат до читатели.

При още по-тиранични режими от сегашния неототалитарен ред свободното книгоиздаване ще бъде още по-ограничено, обявяването на книги и преводи за несъществуващи ще стане още по-масово.

Това, което се случи с мен и Николай през последните 23 години, е само загряване за онова, което предстои. Не се съмнявам в това.

За това благодаря на Господа, че голяма част от онова, което сме написали и превели

досега, се появи в триизмерни книжни тела.

Все пак те може би ще оцелеят поне в някои лични библиотеки.

Ако сме живи и здрави, и ако изобщо оцелеем и останем в „колегиалните“ академични среди, след време ще се появи и неговият превод на Стобеевите херметически фрагменти, които са по-интересни и по-философични от Херметическия корпус, както и преводът на Епиномис.

Честит 24 май!

една година от публикуването

 

Миналата година 16 май беше понеделник, беше слънчев ден. Получих авторските екземпляри в Университетското издателство, след това бях на много интересен семинар в Института по философия и социология, а след това имаше драматична среща-дискусия с тогавашния министър на образованието академик-професор-корифей на наукометрията Николай Денков. За тази среща в аудитория 65 написах подробен репортаж на моя блог.

Няколко дни след това Общото събрание на Университета със съкрушително мнозинство изрази неодобрението си срещу две негови пагубни намерения, облечени по онова време в проекти за решения-постановления на Министерския съвет.

Падането на кабинета Петков замрази тези злотворни проекти, но подобрение в наукометренето и работата на НАЦИД няма. Напротив, има още по-възмутителни примери, но ще пиша за тях след няколко седмици – да не си разваляме настроението преди 24 май, а и до края на семестъра имам доста работа.

Като пиша, че имам доста работа, нека да уточня, че тя не идва от много преподаване.

Напротив, от много години вече по всички възможни начини ми се пречи да преподавам това, за което съм най-подготвена.

Вече 9 години имам само свободноизбираеми дисциплини, но все пак почти винаги изпълнявам трудовата норма, защото студентите ги избират. А в годините, в които не успявам да изпълня нормата, обявявам докторантски курс, но вместо допълнително възнаграждение за него, докторантското преподаване се отчита като бакалавърско... попълвам недостига така.

През тази академична 2022/2023 г. ми бяха отнети още два избираеми курса.

Предишните три последователни години след пенсионирането на доц. Виржиния Радева имах един избираем в Немска филология – Антична философия и реторика. Тази година пак го бяха избрали 12 души, достатъчно, за да бъде проведен.

Току преди началото на пролетния семестър всички се бяха отписали в СУСИ в един и същ ден, и в един и същ час...

А в специалност Философия от 11 години преподавам като избираем само Академично писане, но с някакви игри с учебния план ми беше попречено да го преподавам на задочници.

И така курсовете, с които евентуално и не всяка година изпълнявам нормата на преподавателска заетост, станаха с още два по-малко.

Същевременно в Пловдивския университет, например, титуляр и лектор по Антична философия е д-р Андрей Захариев – чаровният журналист от БНТ. Проблем на пръв поглед няма, защити дисертация, даже бях една от двамата рецензенти, само че 15 години след защитата става ясно, че двете задължителни публикации, които би трябвало да има, все още ги няма 15 години по-късно.

Въпросите ми, свързани с някои обстоятелства около дисертацията на д-р Андрей Захариев и изискваните, но неосъществени негови публикации, както и още повече упоритите,

настойчиви,

непрекъснати питания за

п р о е к т и

з а м и л и о н и,

в които участват звезди от професорския небосклон на ФФ, но неотчетени по никакъв начин до днес, доведоха до изолирането ми, наказателни дела, отнемане на курсове и още, и още безнаказан тормоз.

Та, нека никой да не се заблуждава, че демокрацията е меритокрация и че в академичните среди има някаква справедливост и уважение към старателното изпълнение на онова, което се изисква от нас.

Я вижте д-р Андрей Захариев как преуспява, защото е галено жълтопаведно чадо.

Вижте и г-жа Габриел, която не е успяла да напише и защити дисертацията, за която 4 години е получавала стипендия в Бордо, а после нещо смотолевила в някакви документи...

Много такива колеги имаме, от преуспели по-преуспели в публично-медийното пространство: някои от тях получаваха години наред стипендии от българските данъкоплатци, ходиха на специализации в чужбина с месеци и години пак със стипендии на нашите данъкоплатци, и някои от тях не написаха дисертации. Други написаха, но по лекционни курсове, проведени в чужбина от чуждестранни колеги, текстове, които представиха като оригинално свои и... не публикуваха нито една статия по така композираната дисертация.

И така нататък.

***

Моята шеста книга беше публикувана преди една година, а на нито една от шесте досега не е имало представяне.

Възможно е в края на юни или началото на юли да бъде организирано събитие 3 в 1: премиера на трите издания на УИ "Св. Климент Охридски", публикувани през тази една година: сборникът "АРУКО – Четения"; новото издание на "Метафизика" на Аристотел, разширено с още 120 страници – конспектите на преводача Николай Гочев, и трето, книгата за справедливото и справедливостта.

отговарям на al

  

al са инициалите на Александър Лозев – наш колега, който има множество публикации в 

Литературен вестник, в електронното списание Philosophia, във Философски алтернативи, в Култура.

Още повече са публикуваните статии и рецензии за книги на блога му, наречен

Книги и коментари: http://booksandcomments-al2.blogspot.com/

За съжаление, не го познавам лично и не знам дали е независим учен, или е включен в някоя институция. В неговите текстове се вижда голяма ерудиция и запознатост с най-нова интерпретаторска литература по историкофилософски теми и съвременни мислители.

През последните години той понякога коментира мои постове на този блог.

Eто какво написа той по повод на блогпоста, озаглавен Куриози около "Метафизика", цитирам го изцяло:

Адвокатите на латинизирането няма за какво да се молят, след като "идея" твърдо и безусловно в днешните англоезични издания е "форма". Хилеморфизъм? - това звучи материалистки някакси, но ако морфе е форма, т.е. идея - нещата отиват там, където си им е мястото. Няма нужда от много ровене за да се намери обсъждане на предполагаемо аристотеловия трактат "За формите" (доста измъчено звучи заглавието на Гейл Файн "On Ideas: Aristotle's Criticism of Plato's Theory of Forms" (Oxf.U.P.1993))

Ще има ли някой проблем с усия, латизирано като субстанция? Ако е достатъчно тривиално да се види калката есенция, няма ли опасност някой да върне субстанцията към гръцкото хипостазис. Стои под? значи understanding. Ми те, тия преводачи, знаят ли въобще какво правят?

Ето и мой отговор на неговия коментар към Куриози около "Метафизика": 

Здравейте, al и много Ви благодаря за коментара!

Да, така е, в много съвременни езици превеждането на Платон и писането
за него все повече унифицира и уеднаквява терминологията.
Правила съм справки и сравнения с различни преводи, но някои от езиците по-отдавна, обаче в интерпретарската литература, особено в англоезичната
твърдо "формите"
завземат и изземват всички останали думи, с които Платон говори за онези
там, отвъднебесните, които са вечни, неизменни, нематериални, умопостижими.

В нашите български превод е чудесно това, което са решили преводачите в миналото.
В никакъв случай да не се търси уеднаквяване на термините нито
при превода на отделните диалози, нито да се предприемат опити за нещо
(безумно според мен)
като конкорданс. Достатъчно е, че всеки диалог има коментари от своя преводач и
обяснителни бележки и никак не е случайно,че само Закони има индекс.
Защото Закони е един квазидиалог, в който единият събеседник изцяло доминира,
другия му партнира, но като спаринг-партньор, а третият почти през цялото време
мълчи като пън.
И затова Закони с неговата доминираща монологичност може да се снабди и с индекс,
и нашите колеги Невена Панова и Георги Гочев са го направили.

Богатството и многозначността на думите, с които Платон си служи в отделните диалози
и в Седмото писмо, никак не е случайно.

Например, като първа и основна бележка под линия в статията на Лъчезар Томов Бифуркиращите системи, неопределената диада и защитата на теория на ейдосите (в сб. АРУКО – Четения, 2023, съст. Д. Гочева, Силвия Кръстева и Петър Горанов)

на с. 305 е поместена справка, направена от Димитър Драгнев
за текста на неговия колега.

Димитър Драгнев след внимателна работа с два диалога е преброил, че
в диалога Федон
ἰδεα се употребява 8 пъти, οὐσία – 6 пъти, εἶδος – 16 пъти, γένος – 5 пъти,
μονάς – 2 пъти;
а в диалога Парменид ἰδεα се употребява 6 пъти, οὐσία – 59 пъти, εἶδος – 49 пъти, γένος – 4 пъти,
μονάς – не се употребява нито веднъж.
А παράδειγμα се употребява само 1 път.

И никак не е случайно, че μονάς в Парменид не се употребява нито веднъж!
Обаче във Филеб се употребява около сто пъти, което също не е случайно.

В диалозите според мен няма нищо случайно, нито едно изречение, нито една дума.

Включително това, коя от 15-те думи и изрази (като "само по себе си съществуващо", "сама по себе си", сиреч "сама причинена от себе си" и прочие) е употребена в един или друг диалог,
коя преобладава в един, а напълно липсва в друг.
Композицията и тематичната сплитка на всеки диалог са изисквали като уместни
и сами-чрез-себе-си-проясняващи-смисъла-и-значението-си
веднъж идеите, друг път ейдосите, или същностите, образците, монадите, формите, причините, родовете, умопостижимите, истински съществуващите и прочие.

В това отношение – според мен –

терминологично най-скрупульозен и прецизен от българските преводи е
преводът на Държавникът и Филеб, направен от Донка Марковска.
А най-редакторски обработен, точен, добре звучащ и отлично коментиран е преводът на
всички диалози, преведени от Георги Михайлов. Само неговите преводи са редактирани от съпругата му, която е била и колега-класичка, Слава Михайлова.

Що се отнася до питането на al

Ми те, тия преводачи, знаят ли въобще какво правят?,

(за пореден път) да отговоря:

Сред преводачите на философска литература у нас малцина са онези, които от пролетта на 1988 г. десетки пъти на различни места, в различни формати и на различни форуми, пред студенти и/или колеги-преподаватели, в аудитории на няколко спецсеминари или на конференции, както устно, така и писмено са обяснявали какво знаят, че (трябва да) правят, когато превеждат Аристотел.

Да припомня за тези четири издания на снимката:

Всяко от тях има някаква отлика и нещо, което го прави уникално, а именно:

– Единствено и само в изданието на "СОНМ" от 2000 г. може да се прочете преводът на Иван Христов на книгите от Четвърта до Девета, както и неговите коментари, индексите на понятийната стратегия, избрана от него и встъпителната му студия, озаглавена Метафизиката в Аристотеловата "Метафизика" ;

– В изданието на осемте книги, публикувано от "Дива 2007" през 2017 г., има две встъпителни студии от мен и четири тематични библиографии, две от които са за преводите на български и аристотелознанието у нас;

– В изданието на централните шест книги, публикувано от "Дива 2007" през 2019 г., може да се намерят конспектите на преводача, т. нар. иманентна преводаческа херменевтика;

– В изданието на Университетското издателство "Св. Климент Охридски" от 2020 г. в едно книжно тяло, в превода на един преводач, са събрани и подредени 14-те книги в реда, отреден им от Андроник Родоски.

А най-новото издание на Университетското издателство, което тръгна към читателите на 6 април, преди един месец, е по-голямо от предишното със 120 страници, тъй като в него е включен конспект на преводача Николай Гочев на най-същинското от текста, съпроводен с гръцки текст на най-трудните места.

И последно, но не и по-важност.

AL, Вие сте много ерудиран. 

Що се отнася до истинските преводи, направени от преводачи, които са знаели какво правят, процедурата е ясна.

Всеки, който иска да провери дали преводачът е знаел какво прави, трябва да отвори съответното издание и да види има ли в него предговори или встъпителна студия, има ли и какви са коментарите, има ли библиография.

У нас има и преводи-фейк, за които ние колегиално (засега) си мълчим, защото все още преводите на античните философи са малко.

Първо.

Преводите-фейкове, които не са направени от старогръцки, а са преводи на преводи, al,

се разпознават много лесно по индекса.

Като го отвори човек за справка и види, че още за първите две-три понятия, които търси в текста, в индекса пише едно, а в преведения текст е друго, от това става ясно:

преводът е направен от превод на модерен език, а преводачът и редакторът

б а л а м о с в а т

лековерните и некомпетентни читатели, като са копирали и пейстнали индекс 

на понятията от

някое чуждоезично издание.

Обаче индексите са детекторите на лъжата на преводите.

В преводите, направени от други преводи, има разминаване между индекса и превода

на български, представен – като уж – направен от оригинала.

А да не говорим за това, че някои такива фейк-преводи изобщо нямат индекс!

Второ.

Някои фейк-преводи нямат библиография и премълчават за съществуването на други преводи на български на същото съчинение, които са частични, 

публикувани са в списания или електронно, и от чията терминология преводачът обилно е  к р а л, 

без да спомене за съществуването на превод на пет книги,

достъпни публично онлайн в превод на друг колега, или за превод 

на една книга, публикувана в списание и изцяло заимствана

само с промяна на словореда, с разместване на местата на думите в изреченията. 

По това се познават фейковете, колега al.

Или нямат библиография и си траят за други преводи на български.

Или нямат индекс.

Или дори и да имат индекс, още на първото потърсено понятие изгърмяват.

Обаче най-срамното е следното: имаме издания с паралелен гръцки текст, в които не е посочено от кого е направен и откъде е заимстван.

Гръцкият текст на нито един античен автор не пада от небето и не се рони като цветчетата на плодните дръвчета през пролетта.

За да се появи гръцкият текст на една книга на Аристотел, която е "само" в три книги, някои колеги са обикаляли библиотеките по света с десетилетия и очите им са изтекли там да разчитат и сравняват ръкописи върху пергамент, да гледат цвета на мастилата, ползвани преди хиляда години, да гадаят за съкращенията, използвани от един или друг преписвач и прочие.

Издаването на преводни текстове с паралелен гръцки текст, в което не е посочено чие е това издание на текста,

 е образцово 

п л а г и а т с т в о, не по-различно от плагиатстването от статии или книги.

Има и още много да пиша по темата, но по-нататък.