една година без Любомир

 

In memoriam Любомир Милчев

Преди една година за него във фб:

Отишъл си е Любомир – Бог да го прости!

Той беше най-елегантният мъж в София, филолог, философ и преводач на Хайдегер – преводът на Хайдегер, на "Кант и проблемът за метафизиката" е негов, отпреди 25 години.

Чета, че напоследък хората пиели бира с него в центъра на града.

Ние с него пиехме кафе в края на 80-те, докато седяхме на пейките пред Народната библиотека.

И двамата четяхме в Четвърта читалня, до която ни допускаха, когато стигнем до четвърти и/или пети курс на следването.

Любо се интересуваше от немскоезичната философия от Кант до най-новите.

Преведе това съчинение, написа дисертация.

Не целуваше ръка на доновете от Философски факултет и заради това те оклеветиха устно, разбира се, само устно, превода му, провалиха и защитата на дисертацията му в Специализирания съд, пардон, в Специализирания съвет по философия към ВАК...

Все някъде трябва да се пази тази дисертация, да бъде издадена.

Нали уж Михаил Булгаков казва, че "ръкописите не горят".

Да го цитирам, преди споменаването на Булгаков да е станало углавно престъпление...

А всичко, което се случи по-нататък с Любомир, беше неизбежно. Но той сам си избра тази съдба: да не целува ръка на доновете, да работи самостоятелно.

Е, пътят му в академичните среди беше миниран.

В историята на българската култура много хубаво беше и всичко, което направиха с Юлия Милчева в клуб "Фердинандеум", където събираха спомени, снимки, документи и лични разкази по спомени на наследници за историята на София и България през първите 20 години на ХХ век.

Любо беше шик и ексцентричен,

Той беше елегантен мъж с облекло и маниери на изискан джентълмен.

А един елегантен мъж с облекло и маниери на изискан джентълмен не бива да се навежда и да целува ръцете на никакви академични донове.

Аз съм вече възрастна жена на 57 години и не съм целувала ръката на нито един от доновете във ФФ, затова ще ви споделя честно: Любо превежда Хайдегер според мен много по-добре и от Денков, и от Христо Тодоров, и от приживе обожествения Цочо, и даже от Димитър Зашев – Бог да го прости и него!

Затова не остана в академичните среди, а всичко останало след това в неговия живот е епифеномен на феноменалната му грациозна и елегантна философска и човешка самобитност.

Да почива в мир и Бог да го прости!

Хайдегер говори на български най-добре според мен в неговия превод на "Кант и проблемът за метафизиката".

Любо има огромен принос за това в нашия език да говорим за битието и за големите европейски мислители.

Бог да го прости и да почива в мир!

Iva Nikolova

Чудесни думи, за които ви благодаря, доц. Гочева! Дисертацията на Любо е издадена през 2008 г.: Спекулативно-поетически разглеждания на времето у късния Хайдегер: Консеквенции на коинциденция (2008).

споделено във фейсбук

 Една лична история за спасяването на нашите евреи, която в рода на Николай знаят всички.

Свекърва ми Лидия – Бог да я прости и да е вечна паметта ѝ! – беше родом от Дупница.

А в Дупница преди 80 години са живеели между 3 000 и 5 000 евреи.

Тя е родена на 14 май 1930 година, значи тогава, за събитията, за които правим спомен сега, е била на 13 години.

В училище най-добри приятели са ѝ били Сузана и Аврам. Хем съседчета, хем съученици, хем връстници. Сузана и Аврам. А най-красивото и най-умното момиче в класа се казвало Белла. Същата тази Белла после се омъжва за Илчо, който после става преподавател в Софийския университет, да, за академик професор Илчо Димитров става дума, бащата на академик професор Иван Илчев.

Свекърва ми беше професор и доктор на селскостопанските науки, с над 350 публикации предимно на немски език, дългогодишен директор на Института за фуражите в Костинброд, от който са излизали рецептите за фуражните смески, с които се организирала работата на 15-те фуражни заводи по соца у нас. Тя беше най-успялата и най-добре реализираната жена в материално отношение, която познавам.

Но все пак понякога в миговете на лични огорчения/откровения казваше: "Най-умна се оказа Белла, не се зае нито с обществена, нито с научна работа и академична кариера, посвети се на Илчо, избра да остане само учителка... А винаги беше най-елегантна и най-спокойна. На най-простата басмена рокля умееше да избродира едно цветенце и едно мънисто да сложи в него... Най-обикновеният плат, така подшит и украсен от Белла, ставаше хубав..."

Но те с Беллла не са били приятелки, а със Сузана и Аврам.

В онази нощ, която сега споменаваме, като ги натоварили на гарата в Дупница, свекърва ми разбрала, грабнала в една торба една питка хляб и бучка сирене, отишла на перона на гарата и им подала през прозореца на вагона хляба и сиренето....

После е ясно, вагоните не заминали, Сузана и Аврам се върнали...

После стократно са се отплатили приятелски на свекърва ми по най-различни начини с помощи, подкрепа, ходатайства и ...

Тук идва най-интересното.

Сузана и Аврам Пинкас се оженват и Сузана става прочута акушерка, първо в Дупница, а после в София.

Изтеглят я в София, защото става прочута с феноменалното си майсторство, когато едно бебе не е в предглавично предлежание, да бръква смело в родовия канал на родилката и да го изтегля оттам – без форцепс, без секцио.

Смело и точно бърка през вагината, намира плода, който е опасно изместен, хваща го за главата и го измъква навън...

Та, свекърва ми Лидия е била бременна и е родила Младен, брата на Николай – Бог да го прости и него! – през 1955 година, когато е била на 25 години, а с Николай е била бременна 9 години по-късно. 34 години за бременност и раждане по онова време се е брояла за рискова.

Терминът на бременността ѝ е бил на 24 май.

Минават цели две седмици, по онова време ехограф нямало, на 8 юни вечерта 1964 година на свекърва ми ѝ казали, че бебето е умряло в утробата ѝ и трябва да ѝ направят секцио, да го извадят и изпратят в екарисаж.

Тя се свързала със Сузана Пинкас, неразделната приятелка от детинство, по онова време акушерка в "Шейново".

Веднага приели свекърва ми в "Шейново".

И Сузана Пинкас рано сутринта на 9 юни 1964 г. бръкнала смело в родовия канал на Лидия, напипала главата на този темерут, който не искал да излиза оттам и го извадила.

И така се родил Николай, силно преносен, повехнал от преносването.

После Сузана и Аврам се шегували, че това заинатено бебе ще е много дръпнато, необщително и саможиво... Правилно, така е.

Та, доброто хилядократно се е върнало.

Видях Сузана и Аврам Пинкас само веднъж, през лятото на 1993 г., когато още бяхме гаджета с Николай.

Бяха дошли за малко в София, отдавна живееха в Израел, не знам и Николай вече не знае къде са, как са, живи ли са.

Николай се е родил, защото свекърва ми Лидия занесла преди 80 години на гарата в Дупница едно парче хляб и едно парче сирене на Сузана и Аврам, и им ги подала през прозореца на вагона.

***

p.s. Николай казва, че след като са отишли да живеят в Израел, Сузана Пинкас е продължила още дълго да работи като акушерка, а Аврам Пинкас е бил изключителен добър ветеринарен лекар и зоотехник, специалист по животновъдство. Но отдавна не знаем нищо за тях.

All reaction