за петте планети

снимка 1: Най-известният фрагмент от Аеций относно космологията на Филолай. Нарочно го снимам от антологията The Presocratic Philosophers, Second Edition, G. S. Kirk, J. E. Raven and M. Schofield, CUPress 1983 (2006), защото в това издание точно над номера на страницата 342 ясно се вижда колко са според него планетите. Броят им е обозначен с епсилон, сиреч цифрата пет. Фрагментът е включен във всички издания на антологията Антична философия, съставена от проф. дфн Ради Радев, в която преводите са на проф. Христо Данов. Разбира се, включен е и в антологията Питагор и питагорейците, изд. "ЛИК", С., 1994, в която преводите са на Стоян Терзийски, Александър Кашъмов и Илия Панчовски.

снимка 2: Две страници от Диалог за двете главни системи на света ... В изданието: Галилео Галилей. Избрани произведения, С., "Наука и изкуство", 1985. том І: Звездно съобщение. Диалог за двете главни системи на света - Птолемеевата и Коперниковата. том ІІ: Беседи и математически доказателства относно две нови науки. Превод от италиански Симеон Тодоров, редактор Марин Калинков. Първият том включва предговора на Айнщайн към Принстънското издание на съчинения на Галилей, "скрит" между Звездно съобщение и Диалог..., но не е отразен в съдържанието.

Чертежът горе на с. 371 е част от опитите на Салвиати да убеди събеседниците си Сагредо и Симпличо, че обясненията на Коперник за движението на петте планети са верни.

снимка 3: пак от първия том на същото издание: Салвиати убеждава синьор Сагредо и синьор Симпличо, че за да се схванат "несъобразностите" в движението на петте планети помага най-вече Коперниковата теория за годишното движение на Земята спрямо средищното положение на Слънцето във Вселената.

                                          

      снимка 4: пак от първия том на същото издание, но не от Диалога..., а от Звездно съобщение. С главни букви пише, че според Галилей Юпитер има четири ПЛАНЕТИ. Една от многото грешки в неговите хипотези и наблюдения, от които са се възползвали враговете и обвинителите му. Около Юпитер има не планети, а луни, спътници... Само че телескопът, с който Галилей е наблюдавал звездното небе, е бил несъвършен, с качествата на днешните театрални бинокли, както отбелязват историците на науката.

снимка 5: с. 366 от първия превод на Метафизика на български, "СОНМ", 2000 г., в който осем от книгите са преведени от Николай Гочев (Първа-Трета и Десета-Четиринадесета), а шест – от Иван Христов (Четвърта-Девета). На тази страница се виждат коментарите и поясненията на преводача Николай Гочев и редакторката към гл. 8 в кн. Ламбда, в която става дума за движението на планетите и неизбежно произтичащото от това следствие за първото неподвижно движещо.

снимка 6: следващата страница от същото издание с таблицата за броя на сферите, по които се движат Слънцето, Луната и петте планети според космологичните модели на Евдокс, Калип и Аристотел.

снимка 7: пак същото място от Метафизика, но от изданието на УИ "Св. Климент Охридски" от 2020 г. В него, както и в двучастното издание на "Дива 2007" от 2017 и 2019 г. бележките на преводача и редакторите са поместени на страниците на съответното място от превода за по-голямо удобство на читателите.

снимка 8: страница от За небето на Аристотел, изд. "СОНМ", 2006 г., превод мой, ред. Владимир Маринов

                    снимка 9: следващата страница от същото издание, на която в бележка под линия продължава цитираният коментар на Симплиций в превод на редактора на цялото издание Николай Гочев. В книгата е включен и преводът на д-р Димитър Илиев на За възникването и загиването, редактиран от д-р Владимир Маринов. Изданието съдържа встъпителна студия, обяснителни бележки, индекси, библиография, приложение с чертежи за Платоновите многостени според Тимей, направено от Мария Николова.

***

Космологията е неотделима от античната философия.

Почти всички антични гръцки мислители, които влизат в хилядолетния канон на големите умове на човечеството, са предложили най-малко по един космологично-астрономически модел. Изключенията сред големите имена са малко, някои от софистите и скептиците, като има и изключения сред изключенията. Например, софистът Хипий, който е окарикатурен от Платон в три диалога, всъщност е бил полимат-енциклопедист с познания и в астрономията. Най-големите като Платон и Аристотел са предложили повече от едно обяснение на най-провокиращия проблем, който в продължение на две хилядолетия е бил

едновременно както двигател, така и препъникамък на астрономията и теологичната космология в античността.

Най-предизвикателното питане за почти всички философи-космолози и за астрономите от Питагор и Филолай до Галилей и Коперник е питането:

защо съзвездията, така наречените „неподвижни звезди“, които са приковани-пригвоздени към най-външната сфера на сферичния космос, а също Слънцето и Луната 

се движат с равномерно и непрекъснато движение,

 винаги и неизменно само в една посока, а петте планети не се движат равномерно и непрекъснато? Напротив, те понякога избързват и ускоряват движението си, друг път се забавят, понякога се движат напред, но после се връщат назад, да, връщат се назад, описват „причудливи примки“ или зигзази, траекторията им не е линия, а странна дори за наименоване криволица-плетеница – „хипопеда“, както я нарича един античен астроном.

Само едно нещо е било безспорно от древните та чак до Ренесанса и Новото време: планетите са пет, а небесните светила под най-крайната сфера на сферичния космос са седем, като основната отлика между петте планети, от една страна, и Слънцето и Луната, от друга, е в това, че петте си позволяват да блуждаят и да се шматкат насам-натам, а Слънцето и Луната се движат с равномерна и непрекъсната ъглова скорост по небесния свод с безукорна линеарна траектория. 

Заради тази суверенна свобода и капризна автономия на неравномерното си, прекъсващо и нелинеарно движение, петте планети в почти всички митологии на народите, живеещи около Средиземно море и в цивилизациите на Близкия изток, са били наречени с имената на най-важните богове и богини в съответния пантеон.

***

Преди две-три седмици един господин за пореден път с цялото самочувствие на човек, зад когото стоят най-солидни знания и академични авторитети, ми се подигра, че преводът ми на За небето и още повече предговорът към неговото българско издание са ненаучни.

Този „колега“ във фейсбук съм го разприятелила отдавна, защото се подиграваше на профила ми, че превеждането на философски текстове от старогръцки и по-специално на Метафизика на Аристотел не е научна работа.

Наскоро ми се подигра в групата Iniit equus in flumen, но тъй като отговорът изискваше време, снимки и голямо пространство,  ще му отговоря тук, а след това ще пренасоча отговора и натам, след което ще напусна въпросната група, на която той е администратор.

Нарочно отложих публикуването на отговора на подигравките на "колегата" за деня, в който почитаме паметта на свети Константин Кирил Философ.

Не са ми "колеги" нито администратори на групи във фейсбук, нито някои от овластените професори и доктори на науките във ФФ и двата филологически факултета.

Когато получа от тях аргументирана отрицателна рецензия, статия или студия за забелязани грешки, неточности или пропуски в изданията, снимани по-горе, с уважение и чистосърдечно ще ги нарека "колеги".

***

Античната философия е била преди всичко космология, защото всяка истинска философия по онова време е имала амбицията да обясни вечните и неизменни първи начала и причини на съществуващите неща. А във вечността и неизменността на небесните светила не се е съмнявал почти никой от мислителите от Питагор и Филолай до Галилей и Коперник. Атомистите, разбира се, са изключение.

Та, на един преподавател по история на философията с десетилетен стаж му се налага да се е ограмотил и за античната космология и астрономия. По повод на нашия спор за това

колко са били наблюдаваните планети 

от античността до Ренесанса, смея да отбележа, че препращането към най-общи енциклопедии е далеч по-маловажно и немеродавно от позоваването на философски текстове на античните мислители, които са се вълнували и от големината и устройството на космоса.

Още при питагорейците се появяват най-малко три съвършено различни космологични модели: 

Първо, Питагоровият, според който модел в центъра на големия, но краен и сферичен космос е Земята. За това свидетелстват Диоген Лаерций и куп още доксографи (вж. антологията Питагор и питагорейците).

Второ, космографията на Филолай (вж. фрагмента от Аеций на сн. 1), която се харесва на повечето от по-късните питагорейци, живели и работили самостоятелно след разтурването на затворените секти в Сибарис и Кротон. Според тази космография в центъра на неизмеримо големия, но все пак краен и сферичен космос, не е Земята. Обаче в центъра на космоса не е и Слънцето. А как се нарича това най-важно светило, което е в центъра на космоса и защо то е там? Е, това го научават старателните и любопитните студенти по философия в първи курс. И впрочем, тази идея, че най-правдоподобният космологичен модел не е геоцентричен, но не и хелиоцентричен, е разпалвала въображението и на Коперник, и на Галилей, но им се е виждала и на двамата прекалено ексцентрична. 

Третият питагорейски космологичен модел е на Екфант от Сиракуза, който прави компромисен вариант между Питагоровия и Филолаевия с хипотезата, че Земята е в центъра на космоса, но се върти в себе си, сиреч около оста си, и че всички небесни светила се придвижват не само по своите орбити или сфери, наричани още „божествените венци“/ стефанои, но и се въртят с околоосево въртене (вж. антологията Питагор и питагорейците, С. „ЛИК“, 1994, съст. Александър Кашъмов и Илия Панчовски, преводи Александър Кашъмов, Илия Панчовски и Стоян Терзийски, с. 76-77).

Планети са пет, смятали са повечето от питагорейците, а Земята е звезда, като освен хипотезата, че в центъра на Космоса не е нито Земята, нито Слънцето, питагорейците след Филолай изказват невероятната идея, че има още едно изцяло невидимо небесно тяло, което те нарекли Антихтон/Противоземя. И това направили, за да нагодят космографияга към умозрителната си медитативна мистика, сиреч компонентите в структурата на Космоса  да станат точно десет, за да се стигне до свещената Декада вж. Аристотел, кн. Алфа на Метафизика, гл. 5, 986 а 7 – 15. 

Платон в Тимей обединява елементи от космографията на Филолай и Екфант, а може би и на самия Тимей от Локри, но за последния от известните питагорейци преди Сократ фрагментите не са много.

Планетите са пет, защото за разлика от звездите в съзвездията, които тъкмо поради това се наричат „неподвижни звезди“, а също така за разлика от Слънцето и Луната, които се движат с равномерна ъглова скорост и с равномерно и непрекъснато движение,

планетите блуждаят, спират се, връщат се обратно, понякога избързват, понякога се връщат. Траекторията им не е сравнима с орбитата на Слънцето и Луната, или като на която и да било от неподвижните звезди, формиращи конфигурацията на съзвездията. 

38c-d: ἐξ οὖν λόγου καὶ διανοίας θεοῦ τοιαύτης πρὸς χρόνου γένεσιν, ἵνα γεννηθῇ χρόνος, ἥλιος καὶ σελήνη καὶ πέντε ἄλλα ἄστρα, ἐπίκλην ἔχοντα πλανητά, εἰς διορισμὸν καὶ φυλακὴν ἀριθμῶν χρόνου γέγονεν· σώματα δὲ αὐτῶν ἑκάστων ποιήσας ὁ θεὸς ἔθηκεν εἰς τὰς  περιφορὰς ἃς ἡ θατέρου περίοδος ᾔειν, ἑπτὰ οὔσας ὄντα ἑπτά, σελήνην μὲν εἰς τὸν περὶ γῆν πρῶτον, ἥλιον δὲ εἰς τὸν δεύτερον ὑπὲρ γῆς, ἑωσφόρον δὲ καὶ τὸν ἱερὸν ῾Ερμοῦ λεγόμενον εἰς [τὸν] τάχει μὲν ἰσόδρομον ἡλίῳ κύκλον ἰόντας, τὴν δὲ ἐναντίαν εἰληχότας αὐτῷ δύναμιν· ὅθεν καταλαμβάνουσίν τε καὶ καταλαμβάνονται κατὰ ταὐτὰ ὑπ' ἀλλήλων ἥλιός τε καὶ ὁ τοῦ ῾Ερμοῦ καὶ ἑωσφόρος. τὰ δ' ἄλλα οἷ δὴ καὶ δι' ἃς αἰτίας ἱδρύσατο, εἴ τις ἐπεξίοι πάσας, ὁ λόγος πάρεργος ὢν πλέον ἂν ἔργον ὧν ἕνεκα λέγεται παράσχοι.

 

Ето как е превел това място проф. Георги Михайлов в четвъртия том на Диалози. Изд. „НИ“, С. 1990, с. 488:

Вследствие на този божествен замисъл и намерение спрямо сътворяването на Времето, възникнали за разграничаване и спазване числата на Времето, Слънцето и Луната и петте други звезди, които носят названието „странствуващи“ („планети“). Като сътворил тялото на всяка една, богът, бидейки те седем, ги поставил в седем орбити, които са в посоката на кръговрата на Другото: Луната е в първата орбита около Земята; Слънцето във втората над Земята; Зорницата (Венера) и тази, която се нарича свещена на Хермес (Меркурий) – те се движат по своя кръг с бързина, равна на тази на Слънцето, но в обратна посока; оттук и обстоятелството, че Слънцето, Хермесовата звезда и Зорницата се догонват поредно едни други. Относно другите планети, ако искаме да определим къде и по какви причини богът ги е поставил там, то това би било странично изследване и би ни създало повече усилия, отколкото изисква нашата задача.

Макар и да е написано така, обяснението продължава още доста.

Планетите са пет, пише Платон в Тимей, а небесните сфери-орбити са седем и... посоката на движение на петте планети е различна. Платон обяснява аномалиите в божествено-самоволното движение на планетите – ту насам, ту натам, ту по-бързо, ту по-бавно, защото планетите не се движат в една и съща посока по небесния свод. Който е чел диалога знае, че движението им е резултантна от силата на въздействието на Тъждественото, но и на Другото. И траекториите им са...

спираловидни! 

Ето още едно място 39a-b:

τῇ δὴ ταὐτοῦ φορᾷ τὰ τάχιστα περιιόντα ὑπὸ τῶν βραδύτερον ἰόντων ἐφαίνετο καταλαμβάνοντα καταλαμβάνεσθαι· πάντας γὰρ τοὺς κύκλους αὐτῶν στρέφουσα ἕλικα διὰ τὸ διχῇ κατὰ τὰ ἐναντία ἅμα προϊέναι τὸ βραδύτατα ἀπιὸν ἀφ' αὑτῆς οὔσης ταχίστης ἐγγύτατα ἀπέφαινεν.

 (Гръцкият текст се цитира по TLG: Timaeus, ed. J. Burnet, Platonis opera, vol. 4. Oxford: Clarendon Press, 1902 (repr. 1968): St III.17a-92c. (Cod: 24,104: Dialog., Phil.) 

И преводът на проф. Михайлов на следващата с. 489 в четвъртия том:

 

Под влиянето на движението на Тъждественото планетите, които обикалят по-бързо, изглежда, като че ли биват надминавани от тези, които се движат по-бавно, докато всъщност те ги надминават. Понеже движението на Тъждественото насочва орбитите на всички движения в спирала, поради това, че имат две движения в противоположна посока, тази планета, която се отклонява най-бавно и от най-бързото движение, привидно изглежда, че е най-близо до това движение.

 

Към тези сложни астрономически разсъждения проф. Михайлов е добавил пространни коментари в обяснителните бележки, заимствани от руски и френски издания, както и чертежи пак от френското издание (вж. 626-628 в четвъртия том).

В самия край на Държавата Сократ разказва мита за отвъдното пътешествие на Ер и за вретеното на Ананке, което всички безсмъртни души виждат и „от чието движение се получават всички небесни движения“. Описват се осемте небесни сфери и се говори за различните цветове на планетите, но там не се обсъжда защо седемте вътрешни небесни пръстени се движат в посока, противоположна на най-външния, осмия пръстен. Не се умува, а само се съобщава за неравномерната скорост на движението им, защото Платон никога не се повтаря даскалски. Там я няма Душата на Космоса, няма ги Тъждественото и Другото, а трябва да се митопоетизира безсмъртието на душите. Вж. 616с и след това, както и схемата на концентричните пръстени-сфери на небесните тела в коментарите на преводача Георги Гочев на с. 484 в изданието на НБУ, 2015 г.

Най-интересно, най-пространно и същевременно най-непопулярно и необсъждано в платонознанието е обяснението на движението на небесните тела в най-късния предполагаемо Платонов диалог: Епиномис. Ще отбележа само удивителния факт, че небесните тела там са обозначени с думата δυνάμεις, сиреч силите, способностите, потенциите, способните към самодвижение божествени небесни тела. В Теетет, както по-подробно съм писала на друго място,  δύναμις  в ед. ч. и в мн. ч.  δυνάμεις означава „сила“, „мощ“, „могъщество“, „власт“, „възможност“, „способност“, „предразположеност“, „предзададеност“ – всичко това е ясно, като идващо отпреди Платон и достигащо и до новогръцкия. Но ако прибавим и геометричните значения в Теетет на „катет“ и „хипотенуза“, и аритметичните значения на операциите „повдигам на степен“, но също така и „коренувам“, както и значението на „аритметична стойност на хипотенузата след коренуване“, виждаме, че Платон умишлено е използвал не само съществителното, но и всякакви глаголни форми със същия корен. 

Обозначаването на небесните светила в Епиномис като δυνάμεις показва съвършено друга етиология на техните движения. Те не са резултантна от влиянието на Тъждественото и Другото, нито пък на Световна душа. Това е напълно различен, по същество трети астрономичен модел, в който каузалното обяснение е: движенията им са самопричинени. Но за това ще стане по-подробно дума в предговора към превода на диалога, когато бъде публикуван като книжно издание и ако изобщо се намери наш издател, който да го публикува.

Вж. превода на Николай Гочев, засега достъпен само тук: https://theepinomisofplato.blogspot.com/2012/05/translation-in-bulgarian-of-epinomis.html

И така, стигаме до Аристотел. За да не остане по-назад от Платон, и той има две доста различни обяснения за неравномерното и капризно-своенравно движение на планетите, за странните им траектории и силата на излъчването на светлината им.

По-кратката, но стотици пъти по-дискутираната хипотеза е в Метафизика, кн. Ламбда, гл. 8. Снимки от изданията, в които има коментари и таблици за моделите на Евдокс, Калип и Аристотел, има по-горе в началото на тази блогпост. Мястото е много коментирано, защото от него зависи отговорът на съдбовния въпрос: ако съществуват десетки небесни сфери, по които се движат Слънцето, Луната и петте планети, това не води ли до мултиплицирането на неподвижното движещо? Краткият отговор е: не.

Обясненията на Аристотел за движението на небесните светила са най-подробни в За небето, в книга Бета: в продължение на няколко глави, които са по обем повече от половината от тази пространна книга, става дума за движенията на неподвижните звезди, за петте планети, за техния цвят, блещукане, примигване и прочие любопитни неща. Все пак в хода на изложението четем, че цветовете, примигванията и блещуканията им са по-маловажни от капризите в скоростта и траекториите им.

Обясненията на най-важното в небесната кинематика започват веднага след опровергаването на Платоновото убеждение за съществуването на световна душа, от началото на 2 гл. на книга Бета нататък чак до края на 12 гл. Те са на страниците от 94 до 125 в първото и засега единствено издание на превода на български, „СОНМ“, 2006, по пагинация 284b 6 – 293а. 

Разсъжденията, по всяка вероятност лекционни изложения в Ликейона, са доста подробни, като в най-трудното място на текста за улеснение на нашия читател е добавен един голям откъс от коментара на Симплиций в превод на Николай Гочев. Виждате го на две снимки по-горе, но може и по-четливо да го прочетете по-надолу.

По този повод ще споделя един спомен. Преди много, много години имах много незабравим разговор с проф. Любен Сивилов – Бог да го прости! Стана дума за различните космологии и за това колко са трудни за съвместяване космографията на За небето и теологическата астрономия на Метафизика с разсъжденията в нея в кн. Ламбда, гл. 8 за сферите, които 

дърпат планетите напред по техните орбити, но и за сферите-спирачки, които ги задържат на едно място, а също и за сферите-ретрогради, които ги връщат назад. Та, това беше странична тема в по-големия ни разговор с проф. Любен Сивилов – Бог да го прости! за сблъсъка на Аристотеловия геоцентричен модел с Ренесансовия дух и новоевропейско бунтарство, но професорът тогава сподели, че за най-неразбираемите места в За небето винаги гледа английския превод на коментара на Симплиций.
    

      Ето малък откъс от За небето:

     А що се отнася до затруднението, че първото носещо с едно-единствено местене съвместява придвижването на огромно множество звезди[1], докато за другите звезди – планетите всяка една поотделно си има своите собствени движения, някой би могъл да предположи, че това става така ето поради какво: необходимо е да се разбере, че ако става дума за живота и за началото на всяка една от космическите сфери, първата от тях неизмеримо превъзхожда всички останали,[2] като това съвпада със следното разсъждение. Първата небесна сфера, ако и да е една-единствена, движи много от божествените тела, а пък останалите небесни сфери, макар че са много, движат само по едно тяло: та нали която и планета да вземем, тя се движи, носена от множество местения[3]. Тъкмо така природата постига равновесие, като чрез това създава някакъв порядък: на сферата, която се движи с едно преместване, придава много тела, а на единичното тяло на всяка една от планетите – множество премествания. 

        И ето още едно основание останалите премествания да носят само по едно тяло: то е, че онези, които са непосредствено преди траекторията, която е последна и носи само една планета, движат много тела, а пък последната сфера се носи, като към нея са придадени много траектории, и при това всяка една от тези траектории е телесна. Следователно, работата, осъществявана от последната сфера ще е споделяна от всички. По природа всяка една от траекториите има свое собствено движение, а това движение[4] е като прибавено. От друга страна обаче, силата на всяко едно ограничено тяло също е ограничена.[5]

         Но вече бе казано за движението на звездите, които се носят в кръг – каква е същността им и каква е формата им, а също и какви са преместванията и подредбата им.

 

---

[1] Звездите от съзвездията или „неподвижните звезди”, тъкмо поради това са наречени така, защото са фиксирани върху небесната сфера, която „ги мести” с едно-единствено движение.

[2] Simpl. In De Coelo 489.33-490.16. Коментар на редактора Владимир Маринов.

[3] Ibid. 488.3-489.1:

Eто така Аристотел даде решение на затруднението – като [просто] му се поддаде и прие, че планетите извършват много видове движения. Причината бяха не само техните видими [от страна на наблюдателя] придвижвания напред, но и връщанията им назад, спиранията и различните изгрявания, а също заставанията и във водеща, и в изоставаща позиция, и изобщо многообразните им аномалии. За да се съобразят с тях, астрономите допускат множество отделни движения; едни говорят за ексцентрични и епициклични сфери, други приемат че така наречените “противодействащи сфери” са хомоцентрични. А истинският разум не приема нито спиранията, нито връщанията им, нито някакви прибавяния и изваждания от числата на движенията – дори и да изглежда, че те се движат така – и не допуска, че тези предположения са истинни, но, позовавайки се на същността на небесните движения, показва, че те са прости, кръгови, равномерни и подредени. Но тъй като астрономите не успяваха да разберат точно, как са установени тези движения, та случващото се пред погледа им да е [все пак] само представа, но не и истина, пожелаха да открият онези предпоставки, благодарение на които може да се обясни онова, което виждаме около движенията на така наречените планети с помощта на равномерни, подредени и кръгови движения.  И пръв сред гърците Евдокс от Книдос …се е заел с такива хипотези, след като Платон (както казва Созиген) е поставил този проблем пред онези, които се занимавали с астрономия – какви равномерни и подредени движения трябва да се предположат, за да се обясни видимото движение на планетите.

            Ако множеството допускания около всяка от планетите са [просто] хипотези, при положение, че са налице движения на повече тела, и се установява, че в действителност те [движенията] не са такива – както личи и от това, че всеки е предполагал за тях нещо различно – каква е необходимостта да се търси причината така, като че ли наистина около всяко от неподвижните има множество тела, и затова и множество движения: и да се питаме, защо близките до неподвижната сфера планети се движат с повече движения от най-крайните, а никога, ако изобщо трябва да се осмеляваме да правим такива сравнения, да няма необходимост да определяме тяхната важност взависимост от разликата на местата им, и да казваме, че всяко е поставено там, където ще бъде полезно за всерената. Защото, при положение, че тези под Луната нямат собствена светлина, но биват осветявани отвън, тогава е съвсем нормално, както би казал някой, това, дето двете светила на космоса са поставени близо над тях – защото може би простотата на движенията им е отредена като нещо по-добро от сложността.” Cf. ibid. 490.19-491.11.

                 Преводът на този фрагмент от Симплиций е на Николай Гочев.

        Kъм този труден, но проясняващ текст на Симплиций трябва да се направят няколко необходими бележки. В първата половина на текста се коментира по същество онова, за което се говори само в книга Ламбда/ХІІ на Метафизика, гл. 8. Специално обяснението на видимото движение на планетите и т. нар. „аномалии” – връщанията назад, спиранията, разликите в изгряванията и т.н. чрез т.нар. „анелитуси” – се прави единствено и само в гл. 8 на кн. Ламбда на Метафизика. Там се подразбира всичко това, което подробно е обосновано в За небето и към него се добавя това, че планетите се движат в две различни посоки. В посоката, идентична с посоката на движението на небето като цяло ги дърпат определен брой сфери, а в посоката, която е противоположна на движението на небесната сфера, ги дърпат друг брой сфери, които Аристотел нарича „анелитуси”. Античните и модерните коментатори превеждат това понятие като „развиващите”, „противодействащите”, „компенсиращите”, „противодвижещите сфери”.

Между обяснението на движението на планетите в За небето и в Метафизиката има голяма разлика, защото в За небето се казва, че те се движат само в една посока – и това е посоката, противоположна на движението на небесната сфера. Докато в Метафизиката се казва, че те се движат веднъж в едната, а друг път - в другата посока. При това е ясно, че Аристотел е държал умозрителният му космологичен модел да бъде: с концентрични (или хомоцентрични ) сфери, които се движат с еднаква, равномерна ъглова скорост. При всички тези предпоставки, за да обясни видимото движение на планетите, за него е било неизбежно да въведе в Метафизика и „анелитусите” – сферите, които са „връщали” планетите обратно. Съответно на това голямо разминаване между Метафизика и За небето, откъсът от коментара на Симплиций показва, че в първата половина на откъса той накратко реферира казаното в Метафизика, а във втората половина на откъса се споменава накратко теорията от Втора книга на За небето.

[4] Допълнителното движение, добавяно от „общата” сфера.

[5] Simpl. In De Coelo 491.15-510.35. Бел. ред. Владимир Маринов.

***

                                    Няколко методологически въпроса

 

      Ясно е, че на пръв поглед има предостатъчно материал за цял едносеместриален спецкурс или спецсеминар за схващанията за космоса, космологията, космографията и астрономията от Питагор до Аристотел.

      Специално по отношение на нашия спор с „колегата“, който се подигра на ненаучността на превода и предговора ми към За небето, без обаче да посочи къде точно има грешка или неточност, много е важно да се попита:

      Ако произведенията на философите-космолози от Филолай та чак до Галилей и Коперник говорят за пет планети, а в някаква немска енциклопедия е написано, че планетите са седем, какво да правим тогава?

      За мен е несъмнено, че въпросната енциклопедична статия е написана от отличен специалист, по всяка вероятност филолог, на когото изобщо не му прави впечатление, че има разлика между най-важните небесни тела, защото това никога не е влизало в кръга на интересите му/ѝ. Още повече е валидно това, че в една енциклопедична статия поради императивността на краткостта ѝ никога не може да се дават подробности. Освен това, от един скрийншот на две изречения от енциклопедична статия не мога да направя извод за цялото съдържание.

    Но какво да правим с всички тези произведения, които вече са преведени и издадени на български, цитирани и/или снимани на този пост?

    Знае се какво. Някои от тях вече и отдавна са обявени за несъществуващи, а на други им предстои славната участ да бъдат забранени.

    Първият български превод на Метафизика от 2000 г. беше оклеветен макар и с едно-единствено изречение още през есента на същата година, а две години по-късно – пак с едно-единствено изречение, и пак от професор от катедрата по История на философията. 22 години по-късно все още никой, нито един от двамата не е посочил къде в преводите на всеки един от двамата преводачи има грешки или неточности.

    Първият български превод на За небето по време на първата атестационна процедура във ФФ ме направи обект на подигравки и гаври за незначителността на съчинението, което... е формирало космологичните представи на човечеството през следващите 2000 години. А опитите ми да се защитя от хулите и административните издевателства ме направиха обект на наказателно дело! Е, преводът ми на За небето беше претекст, причината бяха непрекъснатите ми питания за един проект за милиони, триумфално провъзгласен преди 20 години, през март 2003 г., от който... вече 20 години не е отчетена нито една буква. Нали правилно смятам: от март 2003 г. са минали вече 20 години, след две седмици ще станат 20 години от началото на грандиозен проект за милиони, от който... е как така няма нищо отчетено вече 20 години? 

    Първият български превод на Метафизика, направен само от един преводач, издаден в два тома от изд. „Дива 2007“ през 2017 и 2019 г., а през 2020 г. и от УИ „Св. Климент Охридски“, също беше оклеветен, но само устно. Някои от филолозите от ФКНФ и ФСлФ са по-хитри, по-опитни и по-обиграни. От двамата професори-клеветници от ФФ все пак има документирано по едно-единствено клеветническо изречение за изданието от 2000 г.(като едното е даже на челна позиция в статията за Метафизика в Уикипедия, а другото е на последния ред в специален брой на "Критика и хуманизъм"),

 а наказателният взвод от „академични“ екзекутор(к)и, 

вече три години не може да произведе даже три думи, свързани в едно изречение, за евентуални забелязани грешки и неточности не в една, а в няколко книги,

преведени или написани от Николай Гочев.

    А какво да кажем за Тимей на Платон? Е, ама те диалозите не бива да се четат според местната доктрина. Ханс-Георг Гадамер многократно каза и написа, че най-антидиалектичното, най-антихерменевтичното, най-антидиалогичното и най-антифилософското твърдение по отношение на Платон е в катехизиса на Тюбингенската секта, но уви, това у нас стана и остана религия.

    За Тимей на Платон, както и за останалите диалози в четвъртия том има още един проблем. Издадени са на третокачествена хартия преди 33 години, буквичките от нея се ронят вече. Вие можете ли да четете това:

    Епиномис на Платон засега е публикуван само в интернет и е преведен от Николай Гочев. А преводите на Николай Гочев на Аристотел и Платон, на Херметическия корпус и Софокъл, са несъществуващи. Това е a priori.

    Антологията Питагор и питагорейците вече не може да се намери дори и в антикварните книжарници, а антологиите и книгите на проф. Ради Радев никой не ги цитира, освен мен.

     Коперник? Е, неговото съчинение е написано на латински и все още не е преведено на български, така че кохортата на отрицателите има една задача по-малко.

     Остава им само да обявят за несъществуващи двата тома съчинения на Галилео Галилей. Несъмнено е, че ще се справят и с тях. Набраха скорост и инерция с обявяването на несъществуването на доста книги и преводи от началото на 2000 година насам. Ще му видят сметката и на Галилео.