изпит след порой

 

снимката е на: Етюд-и-те на София / Sketches of Sofia

Предполагам, че тази снимка е направена днес сутринта малко преди 9 часа, когато този облак затумбри небето.

От 9 до 9.30 в София – порой. Какъв беше пороят се разбира от цвета на облака.

В 10 часа трябваше да започне изпит по философия и реторика през античността, свободноизбираем курс, който водя със студентите по немска филология вече 3 години.

Трябваше да се проведе в 4 блок в т. нар. кампус "Изток", близо до хотел "Плиска".

Закъснях 15 минути.

Когато отидох, всички 18 колеги, които ми бяха изпратили предварително писмените си работи, бяха там!

Клишето казва "мокри до кости".

Мокри, с подгизнали маратонки, с дрехи, полепнали по тях.

Късметлиите, които бяха по сандали, се шегуваха, че вече са почти напълно изсъхнали.

Попитах ги защо не са чакали някъде, докато бурята премине, пък тогава да дойдат.

Искали да дойдат, да не закъснеят, да проведем изпита на живо!

Това беше една чудесна група. Бяхме с тях в платформата "Наследство. Бг" до 9 май, едва на 9 май ги видях в триизмерното пространство на една аудитория.

Почти всички бяха написали хубави писмени работи по някое от античните шедьоврени произведения – най-много за Платон, но тази година три и за Епиктет, две работи за "За душата"...

Казахме си само по няколко думи с всеки, за да се приберат и да се изсушат колкото се може по-скоро.

С всеки един от тях ми се искаше да поговорим повече, но беше грехота да ги задържам зъзнещи и кихащи.

Почти всички получиха заслужени отлични оценки.

И на въпроса защо все пак не са се уговорили в общата група всички да изчакат да премине бурята и тогава да дойдат, да не съм някаква маниачка, та да не съобразя какво става, Ния отговори от името на всички:

– Защото изпитът е присъствен, искахме да се видим.

***

Те са първокурсници.

Последните две години, в пролетния срок на техния 11-и, почти през целия 12-и клас и в първи курс немска филология – дистанционно "преподаване".

Стана дума за това, че през задаващата се нова академична година пак има опасност да сме онлайн, този път заради това, че може да няма отопление в университетските сгради...

Дано да не стане така.

А задача на задачите на следващия, който ще седне в министерското кресло на образователното ведомство, е да работи още от лятото и от първия ден на служебния си мандат (или на редовния си краткосрочен мандат, ако по чудо има ново правителство, излъчено от парламента) следващата учебна година и в училищата, и в университетите да бъде нормална и рутинна.

Да се преподава на живо, учениците и студентите, младите хора да се срещат, да има човешко общуване.

снимката е на Етюд-и-те на София / Sketches of Sofia

за Петдесетница и Светия Дух

 

На празника Петдесетница три пъти се молим коленопреклонно.

Първата коленопреклонна молитва е отправена към Бог Отец: да прости всички грехове на младостта в нашето незнание; да не ни изостави в старостта ни и да посети сърцата ни с благодат и ги утвърди в светите Свои закони; да ни събере в небесната Църква.

Втората молитва е към Бог Син: да ни подаде дух на премъдрост, разум и страх Божий за достойни молитви към Него и за полезно за нас наставление в живота.

И третата молитва отново моли Сина Божий да упокои всички починали с надежда за тяхното възкресение и да отслаби мярката на тяхното осъждане, а нас живите да благослови.

За трите коленопреклонни молитви:

https://sourteardrop.blog.bg/.../kolenopreklonni-molitvi...

(на 12 юни, Петдесетница във фб)

***

И днес е много голям християнски празник, но понеже той винаги е в понеделник след неделята на Петдесетница и е в първия работен ден за седмицата, не се чува толкова много за него, колкото трябва.

Днес е празникът на Светия Дух – третата Ипостас в Светата Единосъщна Троица.

На български има чудесен превод на най-доброто философско и богословско съчинение според мен – на свети Василий Велики за Светия Дух. Издаден е преди 20 години. Преводач е Владимир Атанасов, редактор е Яна Букова.

Според мен това съчинение може и трябва да бъде много интересно дори и за невярващите филолози и езиковеди, защото в него свети Василий показва образец на виртуозна философия на езика, като е обяснил кратко и ясно в цитатите от Свещеното Писание какво означават изразите в родителен и винителен падеж – meta tou Patros и meta ton Patera.

А за вярващите – това е четивото.

Само един откъс от него:

Гл. 9: Определителни понятия за Светия Дух, следващи учението на Светото Писание

Дух Свети е главното Му, собственото Му название: А това е най-вече означението на всичко безтелесно, изцяло невеществено и несъставно... да мислим Духа като същност разумна, безпределен по мощ, неопределим по величина, неизмерим с времена и векове, щедър на всички блага, които притежаваме.

Честит празник на всички вярващи и на всички пишещи, говорещи с разум и вяра, преподаващи и превеждащи!

Всяко истинно, разумно, справедливо, човеколюбиво и богоугодно слово, написано или изречено от всеки човек, дори и от невярващите, според мен, дори и при атеистите, дори и при инославните, дори и при иноверците, е подкрепено от Светия Дух.

Духът животвори в Слово. (на 13 юни, Свети Дух, във фб)

опело на Христо днес

 

В днешния тъжен ден на Черешова Задушница ще изпратим нашия скъп колега Христо Стоев.

Опелото ще бъде отслужено в храм "Свети Наум Охридски" в кв. Дружба от 14.30 часа.

Христо – Бог да го прости! – имаше два много богати и интересни блога за литература, музика и философия.

Тези дни ги препрочитам, ето един пасаж, споделен от него, преди няколко години на един от двата блога:

Публикувано от Христо Стоев

Етикети: Литература, Философия

23 март 2018

Кутси за университетите

Винаги е имало доза лъжа в това, че университетите са самоуправляващи се институции. Но онова, което университетите претърпяха през 80'те и 90'те бе наистина срамно, когато под заплахата фондовете им да бъдат орязани, те си позволиха да бъдат превърнати в бизнес предприятия, в които професорите, които преди провеждаха своите изследвания в суверенна свобода, се превърнаха в изтормозени чиновници, принудени да изпълняват норми под надзора на професионални мениджъри. Дали предишната власт на професориата някога ще бъде възстановена, подлежи на сериозно съмнение. [...]

Ако духът на университетите следва да оцелее [...], същинските университети вероятно ще трябва да се преселят в домовете на хората и да издават дипломи, чийто единствена стойност ще бъде имената на учените, които полагат подписа си.

Дж. М. Кутси, Дневник на една лоша година

Показват се публикациите с етикет Философия. Показване на всички публикации

Показват се публикациите с етикет Философия. Показване на всички публикации

 

Разни

 

Тези дни довършвам конспекта си на "Истина и политика" на Хана Арент, започнах да чета паралелно изследването ѝ "Върху революциите", много бавно препрочитам "Война и мир" на Толстой, и слушам един много добър подкаст върху Френската революция.

И се опитвам да пиша един текст в / относно българската традиция на Кантовите изследвания.

Толкова много неща паралелно. Да, трудно се концентрирам върху нещо единствено. Може би вече си отивам. 

А да, и слушам отново Quadrophenia на The Who.

12 март 2020

Ретроним?!?

Знаете ли какво значи ретроним?

Това е дума или словосъчетание, което се въвежда ретроспективно за да означи някаква реалност - най-вече изобретение - което понастоящем вече е остаряло и е до голяма степен изместено от нов вид, който съответно работи на нов принцип, макар и да изпълнява сходна функция. Например словосъчетанието "акустична китара" е ретроним, който е бил излишен преди 1930 г., когато всички китари са били акустични и съответно не са съществували електрически такива. Словосъчетанието "аналогов запис" също е ретроним, защото то започва да се използва едва след като се появява технологията на цифровия (дигиталния) запис.

Дали обаче терминът ретроним може да има и по-широко приложение? В този смисъл дали думи като "обет" и "моминска чест" в съвременния български могат да се разглеждат като ретроними или те са по-скоро просто архаизми?

Можем ли да разглеждаме предмета на словосъчетанието "моминска чест" като заместен (или заменим) от по-нова реалност като например "лично достойнство" или "женска гордост"? Или просто въпросният предмет е изчезнал и вече може да бъде обект само на един строго исторически интерес?

11 декември 2019

Накратко за Русо

Тези дни бивам очарован от Русо.
Русо ме пречупи за себе си, когато преди десетина години прочетох Изповедите. Но след това не можех да се върна лесно към по-философските му текстове, защото те в сравнение с този коректив ми се струваха преднамерени, маниерни и тромави. И претрупани с реторически въпроси и пози.

Но не, Русо е истинска фурия. Той изисква само малко начално доверие. И след това се отдаваш на очарованието да мислиш заедно с него.

24 септември 2019

Колекции от думи

Напоследък (всъщност от няколко години) през свободното време обичам да си колекционирам в личен речник английски думи заедно с контекстите, в които съм ги срещнал. Този речник вече се разрастна до 5 ръкописни тетрадки голям формат.

В него всяка дума е тясно свързана с повода, който ме е накарал да й обърна внимание. С това искам да кажа, че думата може да ми е била предварително известна, но да ме е изненадал контекста, в който съм я срещнал. Или пък да съм преценил, че този контекст добавя нов смислов нюанс към моето първоначално знание за нея.
Наред с това си записвам и етимологията на думата и евентуални родствени връзки с думи от други езици (главно френски или немски). Също си добавям примери за други възможни контексти на употреба.

Така всяка дума се разраства страшно много - започва да изглежда като тайнствено и заедно с това застрашено единство от безброй много случаи на употреба или пък сборище от роднински връзки. Но заедно с това тя е асоциирана и с някаква лична подсказка - място от прочетена художествена книга или пък философска студия.

***
Мисля си да направя някакъв такъв паралелен речник на думите обозначаващи емоции, не само на български или на английски, а и на всички езици, които бегло ползвам.
Емоциите са стара моя страст, може би защото в екстровертен план аз стоя като резервиран човек.

14 юли 2019

Различните интерпретации на познатото чрез естествените науки битие

Познавателно-теоретичната обърканост, в която ни въвлича естествената (пред-епистемологична) рефлексия върху възможността на познанието (върху една възможна адекватност (Triftigkeit) на познанието), обуславя не само погрешни възгледи относно същността на познанието, но и принципиално превратни такива, поради сами по себе си противоречивите интерпретации на познатото в естествените науки битие. Тъй като в зависимост от това каква интерпретация се счита за нужно следствие от подобни рефлексии, една и съща природна наука се интерпретира било в материалистически, спиритуалистически, дуалистически, психомонистически, позитивистически или в друг някакъв смисъл. Едва познавателно-теоретичната рефлексия произвежда съответно разделението между естествена наука и философия.

Хусерл, Идеята за феноменологията, 1-ва лекция.

С това Хусерл всъщност изказва тезата, че зад позитивните науки могат да се крият различни, често противоречиви помежду си метафизики (интерпретации на битието) и че това собствено произтича от не-критическата постановка на въпроса за познанието и от теоретичното объркване, което тя обуславя.

02 май 2019

С един удар

Съзнанието и светът са дадени с един и същ удар (d'un même coup): същностно външен по отношение на съзнанието, светът е заедно с това не по-малко същностно свързан със съзнанието. [...] Аз не мога да се загубя в дървото повече, отколкото дървото може да се разтвори в мен. Аз съм отвъд него, то е отвъд мен.

Жан-Пол Сартр, 

Една фундаментална идея на феноменологията на Хусерл: интенциалността*

 

* Това е от едно кратко есе на Сартр от 1939, в което много си личи все още младежкия ентусиазъм от срещата с творчеството на Хусерл. Сартр е бил на 34 години тогава. За мен това също бе много ентусиазирана възраст. Само че по отношение на Кант. 

Хубаво е, че/когато подобен ентусиазъм няма край.

05 април 2019

Хусерл за феноменологическата редукция

Трябва да внимаваме върху следното: вярата в опита, която е дейна във всяко (кое да е) съзнание, и тъкмо нетематизираната и неразкрита битийна вяра, заедно с всички по-нататъшни модуси на заемане на позиция (Modis der Stellungnahme), принадлежи по естествен начин към феноменологическото съдържание (Gehalt) на преживяването. Обаче като такава тя (вярата) бива само разкрита, но не и "съдействана" (mitgemacht) от мен като феноменолог; като момент от преживяването тя бива тематизирана чрез това, че аз встъпвам във феноменологическата нагласа, т.е. собствено чрез това, че се превръщам от някой, който наивно и естествено извършва тези заемания на позиция, в някой, който се въздържа от тях - за да бъде в качеството си на техен зрител едно [чисто] наблюдаващо его.

Хусерл, Амстредамски лекции, §6

07 март 2019

За нагледа във феноменологията

Понятието за наглед трябва да бъде разширено и специфизирано. За всеки тип обект съответства свойствен начин да бъде собствено тук (selbst da) за нашето съзнание, [начин] различен от това да бъде просто иман предвид и даден в едно повече или по-малко интуитивно, репродуктивно съзнание.

Лудвиг Ландгребе

22 септември 2018

Вторият концерт на Рахманинов за пиано и оркестър

Снощи отново слушах втория концерт на Рахманинов за пиано и оркестър на живо.

Това е концертът, който ме въведе в класическата музика. Беше през ранните години на студентството ми. Преди онова събитие имах контакт с класиката само посредством барокови композитори като Вивалди и Телеман, и епизодично слушане на Шопен, Лист, Менделсон. Не познавах Бах, гледах лекомислено на Моцарт.

Преживяването през онази юнска вечер бе толкова силно, че ме убеди търпеливо и по възможност систематично да слушам класическа музика.

Преповторното слушане на този концерт, отново и отново, не го износва, а той остава тъй убедително красив, както и в началото. Но същевременно и по-богат, разкривайки нови детайли и нюанси с всяко изпълнение. (Впрочем може би тук се крие едно от убедителните предимства на класическата музика: в това че две изпълнения не се различават едно от друго експлицитно, и въпреки това имплицитно разликата е тъй велика!)

Рахманинов е бил 28-годишен при завършването му. Сигурно има нещо блажено в тази възраст. Усетили сме бремето на битието, но няма и нотка от умора или пък досада от него. Може би само малко тъга.

Това тук е едно от любимите ми изпълнения. Със засилена динамика и контраст, а виртуозността е съчленена като че ли с пред-съзнателна, наивна непринуденост.

09 юли 2018

В болка по искреността

'Пръв Адам Смит постави разума в служба на интереса; понастояшем чувството също е поставено в служба на интереса. В хода на това по-късно развитие, понятието за искреност е изкормено от целия му смисъл. В настоящата "култура" малко хора ги е грижа да различават - а и всъщност малко са в състояние да различават - между искреност и показна искреност, по същия начин, по който малко различават между религиозна вяра и съблюдавана религиозност. На повдигащия съмнение въпрос: Това истинска вяра ли е? или Това истинска искреност ли е? ще получим само празен поглед. Истина? - Та какво е това? Искреност? - Разбира се, че съм искрен, не го ли казах вече?'

Кутси, Дневник на една лоша година

23 март 2018

Кутси за университетите

Винаги е имало доза лъжа в това, че университетите са самоуправляващи се институции. Но онова, което университетите претърпяха през 80'те и 90'те бе наистина срамно, когато под заплахата фондовете им да бъдат орязани, те си позволиха да бъдат превърнати в бизнес предприятия, в които професорите, които преди провеждаха своите изследвания в суверенна свобода, се превърнаха в изтормозени чиновници, принудени да изпълняват норми под надзора на професионални мениджъри. Дали предишната власт на професориата някога ще бъде възстановена, подлежи на сериозно съмнение. [...]

Ако духът на университетите следва да оцелее [...], същинските университети вероятно ще трябва да се преселят в домовете на хората и да издават дипломи, чийто единствена стойност ще бъде имената на учените, които полагат подписа си.

Дж. М. Кутси, Дневник на една лоша година

Днес изпратихме Христо.

Бог да го прости и да го всели при най-праведните, където няма скръб, стон и въздишка.

Да разкажа за него.

Христо беше студент по философия в първи курс през 1992/93 година. Това беше моята пета година като преподавател.

През 1987 г. завърших, на следващата през януари станах аспирантка, а от есента започнах да водя упражнения на едната от двете групи по огромната по онова време дисциплина Антична, средновековна и ренесансова философия, че даже имаше и по няколко китайски и индийски философски школи в този немислим обем.

През есента на учебната 1988/89 г. Цочо, тогава май вече доцент, замина за Тюбинген, проф. Радев четеше лекциите, ние с Жоро Каприев като frisch Gebackene Aspitanten поехме по една група на упражненията, като предложихме на студентите всеки да си избере при кого иска да има семинари, но не им забранихме да участват в упражненията и при двамата.

Първата година бях пълна скрАб като водеща на упражненията. Всеки първи 45 минути им изнасях лекция, понеже така се бях начела за всяка една тема, че не можех въобще да включа що е това упражнение. А през вторите 45 минути задавах въпроси, но ужасно се смущавах, всяка неодобрителна гримаса и неподкрепящо движение на студентите ме разсейваше и объркваше. Няколко мои близки колеги и приятели по моя молба посетиха някои от часовете ми и ми казаха, че нищо не е както трябва – не гледам колегите в очите, треперя от притеснение, като видя, че някой се хили или решава кръстословица под банката...

Но минаха две години, на 10 и 11 май 1990 г. спечелих асистентския конкурс. С всяка изминала година ставах все по-(само)уверена, говорех все по-малко в интродукцията, все по-провокиращо и диалогично канех студентите.

Най-успешна ми преподавателска година в университета беше през учебната 1992/1993 г. Това бяха най-хубавите семинари, най-успешното, което съм правила като преподавателска работа през всички тези години, в които данъкоплатците са ми плащали.

Първият семестър упражненията ги проведохме в една голяма аудитория на ФЖМК, не си спомням вече защо.

През втория семестър бяхме разпределени за упражнения чак в Биологическия факултет, но студентите сами предложиха да не ходим дотам, а да ги провеждаме в беседка! Да, в беседка в Докторската градина, понеже часовете преди и след това им бяха в Ректората.

За пет години бях придобила опит и рутина, бях научила, че моето интро към всяка една тема трябва да е 10-15 минути най-много.

През учебната 1992/1993 г. първокурсници бяха Веско Дафов, Елена Георгиева, която после защити дисертация в Брюкселския свободен университет, най-лиричната душа Пламен Стоилков... Изобщо не им трябваше, но на упражненията идваха и Стоян Терзийски (преводачът на Седмото писмо на Платон, по онова време студент по класическа филология и право); Орлин Йорданов, по онова време студент по психология; Стоян Радев, който по онова време беше първокурсник по философия, но после мигрира към НАТФИЗ и стана режисьор...

Разбира се и Христо, Христо Стоев. През тази учебна година към всяка тема правех въведение от по 10-15 минути и после те изригваха. Никой не ме чакаше да давам думата, те влизаха в диалози/ препирни помежду си, които съвсем спонтанно продължаваха след 15-минутната почивка между двата учебни часа. И така се оказваше, че съм нещо като конферансие, което открива събитие за 10 минути, а след това едни разпалени млади хора не могат да се укротят да обсъждат темата 80 минути. Разговорът, диалогът за философияга се водеше през нас, през тях.

И така, вторият семестър. Предпоследната и последната тема е винаги най-трудната: неоплатонизмът. Това, което ще разкажа, стана в края на май 1993 г.

Няма ги още нито преводите на Цочо на Енеадите, нито на Нора Димитрова на Прокъл, нито на Владимир Маринов на Порфирий.

Това е едно от най-трудните обяснения: как неоплатонизмът е помогнал на християнството в борбата срещу гностиците и техния злостен дуализъм, обаче и как е вредил на християнството с неговите мисли за йерархизацията и субординацията, с твърденията за това, че най-висшите битийни принципи и начала са подобосъщни...

Според нас, християните, трите ипостаси на Светата Троица са единосъщни.

По тази тема Христо изригна. Беше в една от беседките на Докторската градина, която вече не съществува. Говори половин час, без никой да пожелае да го спре.

Разказа на колегите си за това какво са принципите и началата според неоплатониците, и какви са ипостасите в Светата Единосъщна Троица, какво е това

домостроителство

и как и в какво то се отличава от неоплатоническата представа за изтичането/разливането/ епирроя/ еманацията.

Беше като вдъхновен от Светия Дух.

Беше наистина вдъхновен от Светия Дух.

Беше един прекрасен летен ден в края на май, по онова време се бяхме загаджили с Николай и той беше полюбопитствал да дойде на едно упражнение, за да ме види как преподавам.

След часа, проведен в беседката на Докторската градина, си тръгнахме с Николай и той ми каза:

– Ако някой не е вярвал досега, след казаното от това момче ще повярва.

***

Да, и мен ме побиваха тръпки от това, което Христо каза и изказа в неговото вдъхновено 30-минутно говорене за неоплатонизма и християнството тогава, в края на май 1993 г. в една беседка на Докторската градина. За разликата между неоплатоническата еманация и Христовото домостроителство.

***

Днес изпратихме Христо.

Той вече е там, където няма болка, скръб и въздишка.

Бог да го прости и да почива в мир!

На близките му да даде утеха!

С каквото можем нека да им помагаме.