Фреско от Вила Боскореале, свободно достъпно в интернет
Днес беше успешно проведена по скайп защита на дисертация на тема
Музикологично рационалното и музикално нерационалното,
разработена от преподавателя в НМА "Проф. Панчо Владигеров" Емил Деведжиев по
научна специалност „Музикознание и музикално изкуство“
Авторефератът, рецензиите и становищата за дисертацията бяха публикувани на сайта на НМА "Проф. Панчо Владигеров" още на 24 февруари
За мен беше чест и удоволствие да участвам в тази процедура, която днес отвъд процедурните изисквания се превърна в интересна дискусия между членовете на журито. В процедурата участвах с това:
Становище
за дисертацията на Емил Огнянов
Деведжиев,
докторант в НМА „Проф. Панчо
Владигеров“
на тема
Музикологично
рационалното и музикално нерационалното,
Научна специалност „Музикознание и
музикално изкуство“
Преди всичко в становището искам да
благодаря за предоставената възможност да взема отношение към дисертационен
труд, разработен в една от най-сериозните академични общности у нас, утвърдила в
хуманитаристика ни забележителна методологическа парадигма – парадигмата на безкомпромисната строгост
на тематизирането, понятийната прецизност и необикновената точност в
разширяването на знанията за изкуствата. Музикознанието, музикологията или
музико-науката е сфера на анализ, в която от хилядолетия се търси логосът на
изкуство, което е колкото изкуство, толкова и битие на числото, ритъма, звука и
тона, и поради това – и наука. Изкуство-и-наука, което е колкото рационализируемо,
толкова и нерационализируемо.
Представеният дисертационен труд
респектира с темата си и още в началото на становището бързам да заявя: текстът
на колегата Деведжиев е поредно доказателство за плодотворността и високите
стандарти за научна работата, които са характерни като стил и метод за
колегите, посветили живота си на теорията, историята и философията на музиката
у нас.
Дисертацията е в обем от 149 страници и се
състои от четири части, номерирани с римски цифри.
В първата от тях, озаглавена Увод, се очертава тематичното поле, като
аксиоматично се заявява: „от позицията на
просто формалната научна рационалност, равнопоставеното третиране на
рационалността и музиката е невъзможно“ (с. 4). Посочват се предпоставките на
изследването: „Музикологично рационалното
тук се разглежда като тип рационалност, характерен за музикологичното
изследване. Музикално нерационалното се разбира като пределният хоризонт, в
който музиката може да бъде мислена като отвъдрационален и предрационален
феномен”
(с. 5). Подчертава се и метанаучната позиция
на автора: изпитването на възможността науката за музиката да обхване обекта
„музика“, реалната музиковедска практика и нейната връзка с музикалната
практика (пак
там). Важна и
неоспорима предпоставка е и: „музикално
нерационалното е логически неназовимо“(с. 6), или както го е изразил колегата в
последното изречение на дисертацията (на с. 141): „музикално-нерационалният
хоризонт на непосредствения музикален акт е единственият възможен ориентир за
трасирането на музикологичната рационалност... Отвъд това музикално
нерационалното остава неразрешен въпрос за всички рационализиращи опити на
науките, защото е едновременно самоочевидно, конкретно и напълно неразгадаемо.“
В съответствие с тези твърдения и методологични постановки
във втората част на дисертацията, която по същество е първа основна глава,
озаглавена (Не)Рационалност и наука, се очертават апориите в научната
рационалност в някои от най-известните философии на науката от ХХ век. В началото на тази глава в плана на
историческия обзор кратко, но ясно и точно са очертани: полетата на
рационализма и спецификите на рационалността в произведения на Декарт, Хюм и
Кант; както и критиката на рационалистичните уклони на метафизиката във
философията на Огюст Конт. Още тук се очертават двата въпроса, с които се
занимава изследването: 1. въпросът за предрационалните и нерационалните, но
изконно разумни основи на мисленето; и 2. въпросът за правилната употреба на
мисленето, който се разглежда най-вече като въпрос за научния метод. Важно е
определението, което колегата Деведжиев дава: „Рационалността е нормативна концепция за правилното мислене в неговата
употреба въз основа на принципи и положения, които, както предстои да видим,
сами по себе си не могат да бъдат рационални.“ (с. 16)
От тази изходна точка на философския анализ, изложението
проследява основоположенията на Фреге за универсалните логически принципи и предписателността на рационалността.
Успоредно с това се прави критика на психологизирането като обяснителен принцип
в музикалната естетика с позоваване на А. Ф. Лосев. Според колегата Деведжиев при
Фреге рационалността се отделя в една собствена, хипостазирана, абстрактна
сфера на валидност, а нейната приложимост остава изцяло нетематизирана (c. 20).
В параграфа, посветен
на проблема за разбирането отвъд логическото формализиране, във фокуса на
анализ е философията на Лудвиг Витгенщайн от Логико-филосфоски трактат. Според Витгенщайн музикалната човешка
дейност не може да бъде мислена, същевременно, както посочва колегата
Деведжиев, “Витгенщайн мисли немалка част от
проблематиката на езика и света именно чрез музиката (той самият е
изключителен почитател на класическата музика и голям познавач)”(с. 24). От друга страна обаче, той определя само негативно възможността за
тематизиране на музикалния опит.
В следващата част критично са
проблематизирани претенциите на логическия позитивизъм да бъде единна (мета)наука Einheitswissenschaft. Представени са позициите на Айер, Шлик
и Карнап за принципа на верификация, като е анализирано транспонирането на този
принцип в музикологията, направено от Жан-Жак Натие. Дадени са примери за импресионистичния
и херменевтичния тип анализ на известни музикални произведения. Дефицитът на
верификационния метод, лансиран от логическия позитивизъм, е най-вече в това,
че елиминира „огромна палитра от
музикално-аналитични подходи“, които намира за научно нерационални и изобщо
за ненаучни. Особено убедителен е примерът, който колегата Деведжиев дава, за неудачността на Карнаповите
понятийни нововъведения explicandum и explicatum при прилагането им в етномузикологията.
Дори и методът на конфирмация, с който по-късно се опитва да работи Карнап, се
проваля в музикознанието, защото „музиката е
логична, едновременно непосредствена и осмислена дейност”. (c. 44)
В следващата
част са очертани границите на теоретичните възгледи на Карл Попър в Логика на изследването: към теория на
познанието в модерната наука: проблематизирани са схващанията за индукцията,
дедуктивната методика на проверката и несигурността на рационалното познание;
верифицирането и фалшифицирането на теориите. Обсъден е и призивът на научния
метод да се гледа като на съвкупност от „игрови правила”(c. 49). Споделям тезата на колегата
Деведжиев, че дори и така научният опит се херметизира и става непроницаем,
непроникващ в рационалното познание относно
пълнотата и цялостта на опита. Неприложимостта и на тези подходи в дисертацията
са обобщени така: “Попър всъщност
съобщава реалното положение, в което се намира музикологията – музикалните
факти са емпирично недоказуеми… Обратно, музикологията признава изначалната
перформативност на музикалната фактичност, отвъдна на каквото и да било
доказателство, и изхожда от нея не толкова за да извежда и доказва музикално
познание, колкото за да посочва интерпретативни техники за превод на
музикалното познание в знакова система”( c. 55).
В последната
част на тази глава е очертана теорията на Томас Кун за структурата на научните
революции и смяната на една теоретична парадигма с друга, както и
анархистичната епистемология на Паул Файерабенд с неговата всеядна
методологическа търпимост, изразена с прословутия слоган Anything goes. Отново е направен музикологичен
паралел с изследванията на Натие и схващанията му за сериация и интрига.
Убедително е заключението на колегата, че “метаанализите на Натие са пример за отношение към музикологията много
сходно с това на Кун към природните науки. Интригата при Натие е парадигмата
при Кун (c. 65)… По този
начин Натие поставя музикалната теория в постпозитивистки ключ. Рационалността
на музикалния анализ се оказва релативна” (c. 65).
В заключението на тази глава се обосновава
методическата строгост на музикологията, която идва от описването и
теоретичното формализиране на “вече узнатото”, от
демонстрацията и повторението на музикалните закономерности. Убедително е
написаното от колегата, че “музикологията търси
да скъси дистанцията между научна и ненаучна закономерност... Файерабенд и Кун също търсят да покажат, че
дистанцията между наука и ненаука е изкуствено поставяна и раздувана, но те се
фокусират върху релативизирането на научната рационалност...” Обратно, научната
рационалност в музикологията онагледява “нещо недвусмислено, непротиворечиво и неминуемо ”точно по този
начин” съществуващо в нерационалната и преднаучна сфера”( c. 76-77).
Във втората
същинска глава, номерирана с римски цифри като трета част, се вижда истинският
талант на колегата Деведжиев да анализира музикалната логика. Очертават се
методологическите проблеми и основанията на музикологично рационалното. Като
тръгва от една любопитна кореспонденция между Феликс Менделсон и Хегел, авторът
в началото на тази част обосновава взаимообвързаността на музикологично
рационалното и музикално рационалното. “Музикалната логика се проявява в непосредствения музикален акт, а
музикологията е опит музикалната логика да се направи съобщима с педагогическа
или научно-изследователска цел”(c. 86).
Музикалната логика като концепт е изяснена в
тази част на дисертацията чрез интерпретации на възгледите на Адолф Новак и
Николаус Форкел, но и на отдавна живели техни предшественици като Атанасиус
Кирхер. Най-силните, най-впечатляващите, най-приносните теоретични аспекти на
дисертацията според мен са в следващите няколко десетки страници на
изложението, в които са представени Жан-Филип Рамо, с паралел към Декарт и Хуго
Риман, чиято идея за музикална логика е съпоставена с философията на Херман
Лотце. Посочен е още един философски стимул: идеята за фикция в музикологичната
теория на Риман е породена както от етическата телеология на Лотце, така и от
съчинението на Файхингер Philosophie des Als Ob. (c. 105). Освен тях,
според автора на дисертацията в Римановата теория за каденцата се виждат
понятията на Хегеловата, а според някои и на Фихтевата диалектика.
В късните
теории на Риман колегата Деведжиев намира сходство с възглед на младия
Витгенщайн, тъй като и за двамата партитурата носи само формата, но не и
съдържанието на музикалната логика. Анализът на еволюцията на възгледите на
Риман в дисертацията завършва с убедителното заключение, че въпреки влиянието,
което упражнява върху него и психологията на Щумпф с нейния академичен произход
в етномузикологичната практика, до края се запазва веруюто: тризвучието и
тоналната хармония са “същинската”, фундаментална и
универсална реализация на музикалната изразност (с. 114).
Още един
композитор-и-музиколог получава обстойно внимание в дисертацията. Приносен е
моментът от анализа на революцията, осъществена от Арнолд Шьонберг и в
композирането, и в преподаването, и в изпълняването, и във философстването за
музиката. Този анализ за историк на философията е особено впечатляващ в
съпоставките на схващанията на Шьонберг с твърденията на други двама виенчани –
Витгенщайн и Попър. Според колегата “идеята за “логическа
възможност” на музикалната форма напълно съвпада с
идеята на Витгенщайн, че всяко изказване (в случая
обаче музикално) отразява
единствено логическата възможност едно положение от света да е “по такъв и такъв
начин”… Докато теоретици като Рамо и Риман не само смятат, че говорят за самата
музикално-логична действителност, но и за нейната фундаментална логическа
необходимост, Шьонберг се оттегля във ”възможността” - позиция, която
предполага отворената и нефинална интерпретация на музикалните феномени“ (с. 120).
В
заключението на дисертацията обобщително трите позиции се квалифицират като
парадигмални за музикологията изобщо: при Рамо отношението е предсъзнателно,
при Риман е съзнателно, а при Шьонберг отношението между музикалната и
музикологичната рационалност е в разпад.
***
Проследяването на основните твърдения, аргументирано
разгърнати в хода на дисертацията, надявам се, убеждава: представен е много
сериозен музиколого-философски труд, който има принос не само за музикологията,
но и за история на философията и епистемологията, за когнитивната антропология,
за антропологията на възприемането на музиката като изкуство и осмислянето и преподаването ѝ като наука. Колегата Деведжиев е прочел, промислил и реферирал
критично повече от 100 произведения, публикувани на немски, френски, английски,
руски и български език. Изказът му е лаконичен, но убеждаващ. Анализите са
точни, изводите – прецизни, тезите – доказани.
Авторефератът представя вярно и сбито
съдържанието на дисертацията. Налице са и две публикации по темата и тезата на
автора, като първата от тях, публикуваната в сб. Музикалната философия, даже би могла да бъде включена и в
дисертацията под някаква форма, макар и като приложение или екскурс.
Приносите на изследването са формулирани
точно и скромно, като по същество те са още по-значими и се отнасят и до други
по-общи теоретични сфери като теорията на познанието и философията на
изкуството.
Имам само две технически забележки: 1. Някои
бележки под линия са не просто много големи като обем, но и много важни,
солидни като съдържание. При едно бъдещо издаване на изследването по-добре е те
да станат част от основния текст. 2. Съчиненията на мислителите, които са
цитирани на български език, в библиографското описание трябва да включват и
имената на преводачите.
В заключение: Дисертационното изследване
на г-н Емил Деведжиев на тема Музикологично
рационалното и музикално нерационалното напълно отговаря на изискванията и
критериите за получаване на образователната и научна степен доктор. Ще гласувам убедено за това.
доц. дн Димка Гичева-Гочева
СУ „Св. Климент Охридски“
19
февруари 2020 г.
No comments:
Post a Comment