***
Беше през лятото на 2003 г. Бях излязла на разходка с Теодор и се заприказвахме с бабите на площадката пред отсрещния блок. Децата и внуците си играеха около нас, а ние потънахме в обсъждане на предстоящия първи учебен ден.
Момчетата, които ритаха топка около нас, след две-три седмици щяха да са първокласници.
Как е в училище, колко много зависи от това коя и каква точно ще е госпожата, колко са тежки раниците с всички учебници и учебни тетрадки - по четири и по български, и по математика.
А пък английския - колко го учат още в детската градина...
И така, както всички родители знаят, понякога за секунда родителско невнимание на детската площадка стават най-големите бели.
Както си философствах пред бабите за ползите и вредите от ранното чуждоезиково обучение, сякаш едни дълги, тънки и много студени железни пръсти се спуснаха невидимо някъде над главата ми, стиснаха я като в менгеме и рязко я извърнаха назад.
Изобщо не разбрах какво става и как така се завъртях почти кръгом по средата на думата ми.
И в този момент видях: Теди тичаше след топката между паркиралите коли, а на метър разстояние от него се спускаше друга кола отгоре по улицата.
И тогава сякаш някакъв друг глас изкрещя през устата ми:
- Теди-и-и-и-и!
А той спря. Макар че беше непослушен и рядко правеше от раз каквото му се казваше.
Колата мина на педя от него.
***
После, може би е било две или три години по-късно, в един септемврийски ден, точно след приключване на лекциите по антична философия за студентите-задочници реших да се разходя на Витоша. (Струпването на много лекции наведнъж, при това само по една дисциплина по цял ден, в графика на задочниците винаги е много уморително за преподавателя и нерационално за студентите. В годините, в които преподавах на задочници, винаги правех всичко възможно, за да се предвиждат в програмата часове по две различни дисциплини и с двама различни преподаватели, защото не е възможно един преподавател да води лекции 10 часа на ден...)
И така, шестте дни на интензивното преподаване минаха, главата ми се подпали,
само разходка на Витоша ми помагаше да се съвзема след лекционния маратон.
Беше делничен ден и както обикновено тръгнах към планината-парк без никакъв план.
Винаги отивам на спирката на "Хладилника" и който автобус дойде пръв - на него се качвам.
Докато автобусът пътува към Бистрица, Железница, Симеоново или Бояна, решавам по коя пътека точно да мина.
Този път пръв дойде автобус номер 98. Значи, ще отида до центъра на Железница и после ще вървя по пътеката към Бистрица.
Така и направих.
След почти час тръгнах от Железница по една от най-леките пътеки - любимата на инж. Иван Иванов. Съвсем малко и кратко изкачване, а после по равното през няколко различни горички и идилични полянки до Бистрица.
Беше много приятен и топъл ден в края на септември. Делничен ден, по пътеката не срещнах никого, нито настигнах или изпреварих някого.
Така се бях отплеснала в мислите си, а и това равно вървене по позната пътечка става почти машинално.
На една полянка се зазяпах настрани и в този момент пак отгоре се плъзнаха едни дълги, сякаш железни, много тънки и много студени пръсти.
И рязко завъртяха главата ми, но този път надолу.
Точно под десния ми крак имаше змия - с една красива ивица от ромбчета на гърба си.
В секундата, когато щях да стъпя върху нея, я видях, разкрачих се малко повече и стъпих на милиметър встрани.
Змията се беше уплашила повече и от мен, изпищя и се стрелна в храстчето до пътечката.
Пепелянка.
***
Имам и други разказчета за ангелите, но може би тези две, които си приличат, стигат за днес.
Нашата църква почита днес незримото небесно умно и крилато воинство и неговия таксиарх свети архангел Михаил.
Не случайно добрите свещеници често ни напомнят всеки ден да отправяме една молитвичка на личния наш ангел-хранител или поне един поклон да му правим, когато сутрин се молим насаме.
No comments:
Post a Comment