Снимките са от премиерата на романа А Бог се смее на Мария Станкова. Той бе издаден в края на миналата година от Издателството за българска литература lexicon.
Много харесвам нейния начин на писане още от 1999 г., когато в Литературен вестник прочетох няколко смешно-тъжни разказчета-алегории, в които бяха шаржирани разпознаваеми персонажи.
От няколко години писателката, която е и музикантка, и сценаристка на награждавани филми, и драматург на харесвани пиеси, е винаги на път. В търсене на работа, а може би още повече и на себе си, от страна в страна, от град на град, от имение във ферма, от едни работодатели при други, из много страни в западната половина на нашия стар континент.
Най-новата ѝ книга много ме натъжи и много ми хареса, защото разказва гордо и с чувство за хумор, но и с много непречупено достойнство за десетки срещи със случайни хора, през които минава нейният път. И все повече читателят разбира, че не става дума за търсене на работа и заплата, а за взиране в себе си и за лутане около смисъла на единствения човешки живот, който живеем на тази земя.
Книгата може да се прочете и като много тъжна, почти документална история, заради нерадостната съдба на хиляди наши сънароднички, които работят като робини, пардон, като домашни помощнички в по-богатите европейски страни.
Но има и светлина в този мрачен разказ за пътуванията през мизерията и униженията, които читателят съпреживява хилядократно по-силно, защото знаем, че такава е участта на още хиляди българки от средното и по-възрастното поколение: смазващ труд без почивен ден и при постоянна всенощна готовност, понякога в продължение на месеци в домовете на капризни, разглезени, богати, но тежко болни, стари и самотни хора, вкопчени в живота, макар и никога не проумели неговия действителен смисъл; изцеждаща, непостоянна работа при несигурна заплата, и много често без осигуровки.
Светлината в този автобиографичен роман, в който няма самосъжаление, а талантливо и иронично описание на премеждията на жените, които се обрекоха на тези мъки заради неоправданите надежди за (много) по-добър живот, идва от няколко диалогчета с Бог,
Който никога не я лишава от Своята подкрепа и любов.
Някои кратки свежи откъси от романа бяха публикувани като статуси на стената на авторката във фейсбук.
Срещата-разговор за нея се проведе в София на 7 март в книжарницата Greenwich. Нейна събеседничка беше поетесата Мария Донева. Предния ден е имало представяне в родния град на писателката Бургас, а на следващия - във Враца.
На една такава среща може да се говори и за основната тема на романа, която в А Бог се смее е за странстванията из западноевропейските заможни страни на една жена на средна възраст. Можеше да се говори и за авторката повече, извън временното ѝ мъчително житие-битие на емигрантството. Можеше да се говори повече и за това как най-грозното в живота може да се превърне в най-хубава литература.
Самата тя към края на разговора каза (приблизително, цитирам по памет): Когато се случи нещо гадно, бързам да го разкажа писмено, за да не се забрави.
Темите бяха много, гостите бяха много, времето за представянето бързо изтече, читателите, които искахме автографи, чакахме дълго и търпеливо.
No comments:
Post a Comment