Google+ Followers

Monday, December 26, 2016

поезия от архимандрит Серафим






Стиховете са на архимандрит Серафим Алексиев,
и на втория ден на Рождество ги споделям с благодарности
към Боил Мусев, защото той ми го разкри като автор.


ТВОЯТ ПЛУГ


О, Господи, корава е земята
на нашите души! Не се оре!
Ако не мине Твоят плуг в сърцата
не никне семето, а съхне, мре…
Сеячите на словото Ти живо
вървят и пръскат чудни семена.
Но там се зеленее Твойта нива,
де Ти орал Си Свойта целина!
Аз знам, щом Ти ореш, кърви душата!
Сълзи блестят по бледото лице.
Ала след туй беритба е богата!

О, преори и моето сърце!

КЪМ ПРИРОДАТА

Природо, майко-хубавице,
с очи — небесна синева,
с одежди светли на царица
от мак, лютиче и трева!
Ти денем с чудна си украса
от облаци, моря, води,
а нощем тъмен плащ намяташ,
ушит с брилянтени звезди.
На твоето чело красиво
са планините син венец.
Към твойта красота отива
дори най-дребният цветец!
Ти и в голямото си чудна,
и в малките неща трептиш.
В ливадите си изумрудна
и във светулките блестиш.
Когато пролетните бури
ни сепнат с първия гърмеж,
ти в дъжд се къпеш, и в лазури
изгрява образът ти свеж.
Природо, майко наша златна,
показвай свойта красота!
И свойта тайна благодатна
разкривай ни във самота!
От теб утеха пий сърцето,
кога духът ни е унил.
Хвала на Господа, задето
тъй дивно те е сътворил! 

ПРОБУЖДА СЕ ГОРАТА

Брезата е нагиздена със накит от ресни.
Но още дреме букът и сънна е гората.
Сегиз-тогиз се стъпки дочуят от сърни,
и пак заглъхне всичко далече в тишината.
На припек са излезли цветенца тук-таме.
Лъх топъл сред дървята се тихичко разхожда.
Под храсти теменужки ухаят насаме,
и минзухар земята размекната пробожда.
А над гората пъстра от бук, леска и бор,
от дъбови дървета, от брястове и ясен
белей се планината. И целият простор
е пълен със покоя на този ден прекрасен.
През мрежата от клони лазурът чист блести.
И толкова е глухо, че свойте тихи стъпки
как в шумата потъват дочуваш ясно ти,
и нежно се заглеждаш в набъбналите пъпки.
Скалите са покрити тук с кадифе от мъх.
Безшумно пеперуда из въздуха политва.
А косът черен кацва на боровия връх
и пролетта посреща с възторжена молитва.
И в този ден и мирен, и слънчев чувстваш ти,
че нещо дивно става! Ръката Божа свята
докосва всяко клонче. То почва да трепти,
и ти си шепнеш тихо: Пробужда се гората!... 


ДВАМАТА СЛЕПЦИ

Сговориха се двама души слепи
да си направят за обяд сърми.
Доколкото можа, помогна всеки,
и ето че обядът се стъкми.
Устроиха гуляй богат на двора.
За маса бе им пънът край стобора.
Те седнаха спокойно да обядват.
Ала единият започна да покрадва.
Сърмичките видяха му се вкусни,
и както сладко мляскаше със устни,
вместо една, той взимаше по две...
А там съсед из двора си снове,
с внимание следи, какво тук става,
и все изпод око ги наблюдава.
Сърмите пущат хубав аромат
и още повече възбуждат глад.
А лакомият гълта ненаситно
и все слухти към брата любопитно.
Но колкото по-лакомо ядеше,
той толкова се повече боеше,
че другият надхитря го все пак
под щита на обгърналий ги мрак.
“Що правиш? — той извика изведнъж —
По две сърми ти взимаш наведнъж!”
На другия това се странно стори
и, както дъвчеше, му отговори:
“Не, братко, взимам само по една
и ям я пестеливичко със хляб!
А как видя ти моята вина,
когато също като мен си сляп?”
Тогаз съседът някъде отзади
съвсем се неочаквано обади:
“Той мисли, че ядеш по две, защото
сам прави тъй! Закон е туй на злото:
Нечестният нечестни вижда всъде.
По себе си за другите той съди!”

19 декември 1977.

ЩУРЕЦЪТ И МРАВКАТА

Край нежно цъфналата незабравка
щурецът срещна мъничката мравка.
Тя бързаше кой знае накъде.
Но той я спря и разговор поде:
“Постой, съседке, моля те горещо!
Отдавна искам да ти кажа нещо.
Аз гледам те и чудом ти се чудя.
Ти все работиш, тичаш като луда,
все мъкнеш нещо: сламчици, трошици,
зрънца, умрели някакви мушици
отпадъци на никой непотребни
и разни още други вещи дребни...
Защо е тая вечна суетня
без радости, без песен, без свирня?
Нима затуй сме ние сътворени
да бъдем роби вечно уморени
и жертви жалки на храни, имоти
без други идеали във живота? 
Ти луташ се между треви, цветя,
без тяхната да виждаш красота!
Забола поглед само във земята,
дори не забелязваш небесата!
Около теб са хубости незнайни,
а ти във суетните си безкрайни
едно мечтаеш — повеч да сбереш,
в мравуняка си да го отнесеш.
И казваш, че ще дойде тежка зима,
храната сбира се докле я има!
Но мислиш ли, че аз това не зная
и че за бъдещето си нехая?
И аз си сбирам лятото зърна
и всяка зима имам си храна.
Сам свойте грижи досега съм носил,
от никого до днеска не съм просил.
И ако съм известен във света
като безделник, то е клевета.
Ти пръсна по света за мен мълвата,
че аз ленив съм, че е веселбата
единствената моя занимавка,
че да не беше мъничката мравка,
загинал бих в студа от глад и мраз.
Но я кажи, кога съм просил аз
от теб каквото ще и да било?
Не съм ли носил своето тегло
без чужда помощ? Знаеш, — туй лъжа е,
че щурчо само пее и играе.
Не скитам аз със просешка торба,
а трудя се за своята съдба.
Но аз не мисля само за храната.
Мен радват ме тревите, небесата.
За мене е животът труд и песен.
Така трудът ми тежък става лесен.
Събудя ли се, почвам да си пея
и цял ден с песен и със труд живея.
Пък вечер, щом застана пред вратата
на моя дом, притулен сред цветята,
кога ти спиш, сънувайки зърна
аз бдя, опит от лятна тишина..
И щом през стърковете на тревите
погледна към небето и звездите,
обхваща ме такъв голям възторг,
че като чувствам как велик е Бог,
не мога да се въздържа от песен
в прослава на Твореца ни небесен!
Аз знам, над мене Промислител има
и в знойно лято, и в студена зима.
Той всякога над мене с обич бди
и пази ме от зло и от беди. 
Без Неговите непрестанни грижи
що значат наште труд, имоти, хижи?
Отдръпне ли Той Свойта благодат,
измрели бихме всички ний от глад!...
Аз смятам, че далеч си ти от Бога
и затова във вечна си тревога.
Ти мислиш, че трудът те е създал.
Аз чувствам пък, че Бог е всичко дал.
Затуй безгрижно трудя се и пея
и да се радвам знам и да живея!
У теб трудът не радост е, а страст.
Зла корист те държи във свойта власт.
Излъга ти големите поети,
че фар на трудолюбие в теб свети!
Безкрайна алчност всъщност те гнети
и нейна жалка си робиня ти!...
За тебе, както суха си и дребна,
тъй мъничко храница е потребна!
Защо тогаз се толкоз пристрастяваш
и мъки лишни си сама създаваш?
О, теб те блазни славата, с която
човеците обсипват те богато.
Но що за полза е да те възпяват
и с похвалите да те заслепяват,
та да не виждаш своите пороци,
а да се мислиш годен и уроци
да даваш по морал, света да смаеш,
когато сам се от урок нуждаеш!
Тоз, който мисли, че е образец,
за своите недъзи е слепец.
На славата ти, вярвай, не завиждам —
нещастието твое ясно виждам.
А туй, за мен че никой не тръби,
сърцето ми не прави да скърби.
Защото както тез, що те възпяват,
не могат с похвали да те направят
по-малко алчна, повече щастлива,
така и тез, що в басни ме осмиват,
не могат да ми вземат песента,
не могат ме лиши от радостта.
Щастлив съм аз, доволен съм от всичко
и затова си пея като птичка.
Аз радост съм за малките деца,
покой — за изнурените сърца.
А ти кому си радост и какво
до днеска си направила добро?”...
Щурецът млъкна и така погледна
през сламките съседката си бедна,
че тя се вцепени, потъна в срам.
Изобличена, дишаше едвам. 
А той ù рече: “Мравке моя славна,
издумах, що тежеше ми отдавна.
Прощавай, ако съм те оскърбил!
Аз всякога приятел съм ти бил.
Такъв и занапред ще си остана,
в мир да живея с теб не ще престана,
но знай, че жребият прехвален твой
дори за ден не щè да бъде мой!”

с. Черни Осъм,
септември 1970 г.




No comments: