Google+ Followers

Monday, June 22, 2015

изминаха петнадесет години





     Да, изминаха точно 15 години от публикуването на първия български превод на "Метафизика" на Аристотел. Тя зарадва мнозина читатели и разгневи неколцина силни на деня в края на юни през 2000 г. Книгата отдавна е изчерпана дори от антикварните книжарници в София и чрез поръчка може да бъде намерена с помощта на опитни антиквари в страната за суми от 150 лева нагоре.
     Една от мантрите на пазарната икономика е, че търсенето определя предлагането. Но точно тази книга, която можеше да бъде преиздадена поне два пъти досега, не се радва на особен издателски интерес.

     По повод на годишнината публикувам тук, в своя виртуален периметър един текст, написан през 2002 г. и непубликуван никъде досега, както и откъс от текст, публикуван в сп. "Философски алтернативи" през 2011 г. като коментар на нов превод на една от книгите на "Никомахова етика".

     Ето, първо непубликуваният текст.


Отново за българския превод на “Метафизика”
  
           “Когато профанът вземе в ръце критическо издание на някакъв гръцки или римски класик, или негов научен превод на един или друг език, на него и през ум не му минават онези трудности, които издателят или преводачът е трябвало да преодолеят. Ако се вземе издателската и редакционната задача с нейната трудна, педантична и тънка работа по сравняването на ръкописите и установяването на правилния текст, ако се вземе преводаческият труд с необходимо изискваното тук добро знание на езика и терминологията на писателя, както и умението да се намерят съответстващите аналози в другия език – всичко това са изключително отговорни неща, и особено – по отношение на античните текстове. Но, както е признато почти от всички, сред античните текстове най-труден и най-отговорен е текстът на Аристотел. Аз, който съм превел стотици страници от гръцки философски текстове, направо мога да кажа, че най-голям труд изисква именно Аристотел. Много често неговият текст се превръща просто в загадка. Много по-лесен е  Платон, с всички поетически средства на неговия език и диалектическата изтънченост на мисълта му, или Плотин и Прокъл, с всички техни места със съвършено главоломна еквилибристика на понятията. Плотин и Прокъл са трудни не толкова с езика си, колкото със своеобразието на логическата си система и тънкостите на диалектическата антиномичност на понятията. А пък Аристотел, освен всичко останало, в своя език е сух до необикновеност, лапидарен, разхвърлян, фрагментарен, лаконичен. С всяка негова фраза се налага да се води сражение в буквалния смисъл на думата, за да можеш да я разбереш с целия й контекст, и след като си я разбрал, да я преведеш на руски.[i]

       С тези думи, написани на 8 август 1928 г., А. Ф. Лосев започва предисловието и коментара си към превода на ХІІІ и ХІV книга на “Метафизика” на Аристотел – първият руски превод на части от “Метафизиката”.
       Първият български превод на цялата “Метафизика”, на всичките й 14 книги излезе в края на юли 2000 г. и е дело на Иван Христов, превел ІV, V, VІ, VІІ, VІІІ и ІХ книга, и на Николай Гочев – превел от І до ІІІ и от Х до ХІV книга. Нашият беше един от последните европейски езици, на които все още не беше преведена тази толкова важна книга.
       “Защо чак сега?”, “Защо толкова късно получаваме на български тази “философска Библия”?” – бяха въпроси, които бяха задавани непрекъснато и на които никога не е излишно да потърсим отговорите. 
     

“Обективни”, “субективни” и “митологичeски” причини в нашенския “контекст”


          Сред “обективните” причини за повече от закъснялата поява на българския превод на “Метафизиката” могат да се посочат например:

1.   Прословутият “Български Великден”, който като много значими исторически събития има диалектически-антиномична същност. Наред с несъмнените църковни, национални и културно-езикови положителни следствия, в дългосрочен план това събитие се е оказало политическа и дори духовна катастрофа. То е откъснало непоправимо България от Гърция – най-дълбокият корен на европейската култура и православното християнство. Резултатите от това отдавна са налице и сред тях е не само институционалният разкол в БПЦ, но и неща, които ще трябва да поправяме – ако изобщо Бог ни даде сили да ги направим – поне още едно столетие. Става дума за:
а/оскъдицата от преводи на гръкоезичното  антично философско наследство; и също така за
      б/оскъдицата от преводи на Отците на Църквата и на по-сетнешните средновековни мислители, писали на гръцки език. Освен епизодично появявалите се откъсчета в сп. “Духовна култура” в предишните десетилетия, едва напоследък благодарение на Анна Николова, Лидия Денкова, Иван Христов, Петя Янева и Росен Тенев започнаха да се появяват преводи, направени от автентичния език, на основополагащи се съчинения на първозданни гръкоезични християнски богослови[ii].

2.   Изключителната стесненост на класическото образование у нас – и на нивото на средното образование, и в сферата на висшето. До 1948 г. у нас е имало 3 класически и 11 полу-класически гимназии (в които се е изучавал само латински, но затова пък през целия 5-годишен гимназиален курс на обучение). През този период за множество специалности в СУ “Св. Климент Охридски” са можели да кандидатстват само възпитаниците на тези гимназии, а за всички останали кандидати, например за специалностите право, богословие, философия, романска филология или медицина, са се провеждали интензивни тримесечни курсове по латински през юли, август и септември. От 1978 г. имаме една-единствена класическа гимназия у нас.

3.   Десетилетният партийно-идеологически диктат в тоталитарния период, насадил с пропаганда и репресии невежеството и атеизма, унищожил не малко традиции на класическото и хуманитарното образование у нас, подменил хуманитаристиката с обществознание, отделил Богословския факултет като обособена Духовна академия и прочие, и прочие неща, последиците от които все още виждаме почти във всички проявления на духа у нас.

4.   Последното, което е и най-важно. Не ни е виновно само миналото и само историята. Кой ни е крив за това, че в СУ например, който е най-старият и най-големият наш университет, хуманитарните науки са все още парцелизирани като в гробищен парк и там requiescunt in pacem – почиват във мир. Студентите от Класическа филология не изучават задължително нито антична, нито средновековна философия и нито една богословска дисциплина. Студентите от Богословски факултет изучават задължително гръцки и латински толкова, колкото да научат наизуст Господнята молитва и няколко наистина бисерни стиха и цитата от Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. Студентите и докторантите по българска филология, дори когато специализират Кирилометодиевистика или старобългаристика не изучават антична и средновековна философия, и затова не могат да разбират Исай Серски и Патриарх Евтимий, а студентите и докторантите по философия не изучават задължително нито гръцки,  нито латински, нито старобългарски, и затова дори когато някои от тях пишат дипломна работа или дисертация, не знаят какво е първото и най-широкоразпространеното значение на някои думи, чрез които се изразяват.   
  
     Горчивата равносметка от всичко това е, че в началото на третото хилядолетие на български език притежаваме преводи на не повече от 1/100 от милионите страници на средновековната богословско-философска книжнина (събрала в стотиците томове на гръцката и латинската Патрология съчиненията на “по-ранните” учители на Църквата, и в стотици критични издания – различни “високо- и нискожанрови” произведенията на “по-нови” автори). В началото на третото хилядолетие притежаваме за щастие най-важните произведения от канона на високата художествена антична литература, но имаме преводи на български език на не повече от 1/10 от античното философско, научно (математическо, медицинско, астрономическо и пр.), религиозно и прочие литературно наследство в широкия смисъл на думата. Количеството им в страници и знаци е лесно да се изчисли от обемите, които се съдържат например в компакт-дисковете “Thesaurus linguae graecae”  и “Thesaurus linguae latinae” или в класически многотомни чуждоземни издания.

     А за перспективата за превеждането и на антична, и на средновековна книжнина, особено ако се запази последното от изредените “обективни обстоятелства”, можем само мрачно да гадаем…

      За всичко това и в частност, за закъснялата поява на превода на “Метафизиката”, обаче има и “субективни” причини:

1.   Едната от тях е, че създателите на модерната българска философска култура, които са преподавали в СУ “Св. Климент Охридски” през първата половина на ХХ век, са били принудени да вземат едно неизбежно решение, а именно: че най-прекият и най-лесният път за модернизацията и европеизацията на нашата “духовна среда” минава през усвояването на философски и светогледни системи, които са сравнително нови и не изискват за възприемането си познаването на столетни или хилядолетни философски и религиозни традиции[iii]. Така проф. Иван Георгов, който бил немски възпитаник, популяризирал у нас идеите на Рудолф Ойкен, Едуард Целер, Вилхелм Винделбанд, Алфред Фуйе и Теодор Гомперц. Проф. Иван Саръилиев, който следвал в Оксфорд и Париж, донесъл оттам увлеченията си по Бергсон и най-модния за времето си американски прагматизъм. Проф. Михалчев – най-изтъкнатата и най-оспорваната философска фигура у нас до края на 50-те години – имплантирал тук най-мощната “философия без традиция”, системата на своя немски учител Йоханес Ремке. През 30-те години проф. Цеко Торбов засилил у нас влиянието на неокантианството.

        Всички знаем, че естетическо-философските въжделения на мнозина български литератори са били силно повлияни от Ницше или от други – съвременни за тях – западни мислители и творци. А в сферата на социалната проблематика още през 20-те и 30-те години най-голямо е било влиянието на марксизма.

        Може да се обобщи, че това, във философията, естетиката и социалната мисъл да се стига най-много до средата на ХІХ век, според множество университетски фигури на сцената на новата българска култура, е бил най-прекият път за неотложната духовна модернизация и приобщаване към Европа. Същевременно обаче, никой от тях не е бил заслепен от непосредственото настояще и всички те са се включили в дискусията, водена от сп. “Философски преглед” от 1928 до 1943 г.,  за това, какво да бъде “преимуществено” нашето средно гимназиално образование: “класическо” или “реално”. 

        Наред с “непосредното” европеизиране всички те са настоявали и на това, че в по-далечна перспектива модернизацията и европеизацията ще се вкоренят и ще дадат плод, само ако се посеят на почвата на вековните и хилядолетните философско-богословски традиции. За това те също поработили здраво: проф. Георгов е публикувал два тома от старателно подготвяната авторска История на философията[iv]; проф. Саръилиев е автор на едно много интересно  (според мен най-доброто за Сократ в нашата интерпретаторска литература) изследване за “Философията на Сократ[v]; проф. Торбов превежда изследването на Леонард Нелсон “Сократовият метод” и написва неокантианските “Основоположения на история на философията. Антична и средновековна философия”. Проф. Михалчев е автор на множество студии и статии, в които пряко се занимава с антични мислители и поставени от тях проблеми, като: “Време, последовност и момент”, “Проблемата за относителността на истината в учението на древногръцките софисти”, “Ново тълкуване на един стар софизъм”, “Същността” на нещата и нейните “прояви”, “Генезата на логическото мислене. Функционалната семантика и проблемата за мнимото образуване на понятията”, “Може ли човек да се потопи два пъти в една и съща река?”[vi].

2. По времето на социализма нямаше място за такива “субективни” избори. Още по-тъжното е, че вече 12 години от началото на новата европеизация и модернизация на страната академичните субекти, които се занимават с античност или средновековие са все още жертва на “обективните” обстоятелства, представени по-напред. 


[i] Вж. Критика платонизма у Аристотеля. В: А. Ф. ЛосевМиф. Число. Сущность. Изд. “Мысль”, М., 1994, с. 528.
[ii] Сред тези важни преводи за щастие имаме произведенията на:
Св. Василий ВеликиШЕСТОДНЕВ и други беседи, С., “Народна култура”, 1999, пр. Росен Тенев, ред. Иван Ж. Димитров; Св. Василий Велики. Писмо до своя брат Григорий за разликата между същност и ипостас. Пр. Иван Христов. В: “Архив за средновековна философия и култура”, св. ІV, С., 1997, изд. ЛИК;
 Св. Григорий Назиански. Пет богословски слова. С., 1994, изд. ГАЛ-ИКО, превод и студия Иван Христов.
Св. Григорий Нисийски. Коментар към “Песен на песните”. В: “Философският ерос”, съст. Лидия Денкова, С., “Просвета”, 1995. Превод Петя Янева;
 Св. Григорий ПаламаРазговор между православния Теофан и отвърналия се от варлаамитите Теотим. : “Архив …”, св. ІV, С., 1997, ЛИК. Прев. Стоян Терзийски и Александър Кашъмов.
Свети Григорий Палама. Слова. С., НИ, 1987, превод Николай Цв. Кочев.
Псевдо-Дионисий Ареопагит.За божествените имена. Прев. Лидия Денкова, С., 1996, 1999, изд. ГАЛ-ИКО; 
Св. Йоан Дамаскин. Елементарно въведение към догмите. В: : “Архив…”, св. ІІ, С., 1995, УИ “Св. Кл. Охридски”. Превод Атанас Атанасов.
Св. Йоан ЗлатоустДевет слова за покаянието. С., 1994. Изд. “София – С. А.”. Превод Евелина Минева.
Максим ИзповедникЗа душата. Превод Яна Букова. В: “Архив …”, св. І, С., 1994, УИ “Св. Кл. Охридски”.

[iv] Вж. Иван ГеорговИстория на философията , т. І, С., Университетска библиотека, 1926, 697 с.; История на философията, т. ІV,  част І, С., Университетска библиотека, 1936, 460 с.
[v] Вж. Иван СаръилиевФилософията на Сократ. С., 1947, Университетска библиотека.

[vi] Вж. Димитър МихалчевДиалектика и софистика. УИ “Св. Климент Охридски”, 1994.

***

Този текст беше написан през 2002 или 2003 г., но не беше публикуван никъде, вече не си спомням защо.  

 ***  



А    А ето и откъс от друг мой текст по темата, публикуван със съкращения във “Философски алтернативи”, 6/2011, с. 5-30, към превода ми на книга Епсилон от "Никомахова етика" .

                            

Защо предлагам частичен превод на Книга Епсилон/Пета на “Никомахова етика”, щом разполагаме с цялостен?

     Първо, както може да се види от сравняването на българския превод на Теменуга Ангелова и на множество други преводи – латински, руски, четири английски, един френски и два немски - българският превод както в Пета книга, така и като цяло, е достатъно точен, много четивен, много старателно редактиран от Искра Генчева и много подробно коментиран от проф. Ради Радев. Изданието на “Никомахова етика”, с което разполагаме, няма само пагинация и напълно следва латинския и френския начин на превеждане на основните понятия.
      Предложеният от мен превод е по-нечетивен и тромав в сравнение с цялостния, но терминологично е по-прецизиран и четен редом с гръцкия текст, а и останалите приложени преводи, ще бъде достатъчно солидно академично помагало, което в този респектиращ обем може да бъде на разположение на всички във факултетната библиотека.
     
      Второ, уеднаквяване на терминологията при превеждането на Платон и Аристотел не само на български, а и на какъвто и да било друг език е невъзможно.
      Когато някои от по-възрастните ни “колеги” говорят за “необходимостта от уеднаквяване” на терминологията при превеждане на Аристотел, всеки отлично си дава сметка, че тук не става дума нито за философия, нито за преводи, а за власт, монопол и за омаловажаване на огромния труд на няколко преводачи, философи и класически филолози – както от миналото, така и от съвремеността.

      Светите седмочисленици преди повече от хилядолетие  са поели отговорността и са изградили “понятийния апарат” за превеждането от гръцки на старобългарски. Няма нито една дума от богословската, философската и езикословната лексика, която да не е била преведена от тях и която да не се говори от езика ни чрез нас и днес.

      И понеже в голямата Книга на книгите има една молитва, в която се казва 
“... хлябът наш насъщен дай ни днес...”, а не “... хлябът наш насубстанциален дай ни днес, и понеже те са превели някои думи съответно като “подлог”, “сказуемо” и “съществително име”, а не като “субстанциално име”, от тях е тръгнала една книжовна традиция на превеждане от гръцки на български, която вече има над 1100 годишни корени.
     Има ли сила, която може да обърне посоката на времето и да направи така, че всичко, което е изписано, написано и преведено в тази книжовна традиция да бъде изличено?

     Разбира се, когато става дума за Аристотел, на континента на който сме, от столетия се разпространяват и четат, и латински преводи. Както знаем, първо на няколко малки, но важни логически трактатчета, а от един момент нататък - на всичко останало. И това е имало огромни последици и за теологията, и за философията, и за университетите като енциклопедични институции на знанието, и за цялата човешка цивилизация. (Защото, ако не е била заблудата на Аристотел, че Земята е по-малка, отколкото тя всъщност е, Колумб не би се засилил да прекосява Атлантическото “море”).

    И тази традиция на “Латинския Аристотел” също няма как да бъде изличена. Това е историята на нашия континент, на нашия свят и на нашия книжовен език. Никой не може да преобърне и промени тези истории.
    Затова превеждането на Аристотел на български ще има винаги (най-малко) две съвършено оправдани терминологични опции. Колегата Иван Христов в преводите си на Светите отци превежда термините по един начин, в съответствие с традицията на Светите седмочисленици, а в преводите на Аристотел приема, че трябва да латинизира.

    Едва ли за някого ще бъде изненада, че в предложения тук превод на книга Епсилон се придържам към стратегията на превеждане, осъществена както в цялостния превод на “Метафизика”-та в книгите, преведени от Николай Гочев и редактирани от мен, така и в моя превод на “За небето”.

     Трето. Уеднаквяването на терминологията при превеждането на Платон и Аристотел нито е възможно, нито е необходимо, нито е желателно. При това не от езикова, а от философска перспектива. Както е написал Иван Христов в предговора си към двуезичното издание на 1 част от І том на “Органона”, и в предговорите си към “Метафизика”-та и “Категории”, всички тези понятия са многозначни и трябва да се превеждат според контекста. 
    “Своите виждания за принципите на превода съм изложил във встъпителните студии към “Категории” (1992) и “Метафизика”(2000). Тук само ще ги повторя: (1) превод по смисъл, предполагащ интерпретиране на многозначните гръцки думи според контекста – чрез понятия и тропи на нашето модерно езиково съзнание, но и при отчитане на опита на средновековната традиция; (2) търсене на езикова съизмеримост на превода на Аристотеловите текстове със стойностните български преводи на философска класика; (3) съобразяване с модерната практика на превода на Аристотел на основните европейски езици, а оттам и стремеж (доколкото е възможно) към единство на терминологията.” 
 Иван Христов. Предговор. В: Аристотел. Съчинения в шест тома. Том I, част1. Органон. С., 2008, Изд. "Захарий Стоянов", с. 8-9.


       Епохалният първи превод на “Метафизика”, осъществен от Иван Христов и Николай Гочев през 2000 г. , продължи точно тази традиция на християнска Европа, която в нашата езикова среда е възникнала преди почти 1150 години – при превода на Библията и на основната богослужебна литература св. Методий и св. Кирил, св. Климент и св. Наум са превели най-важната в терминологично отношение лексика по един начин, но от кореспонденцията между българските владетели и римските папи тази лексика е навлязла и в друга езикова формa. За съсъществуването на старобългарските и латинските варианти на превод на гръцките философски и богословски понятия не от вчера, а през последните 1150 години вж. Отговорите на папа Николай І до допитванията на българите, направено от княз Борис І, ноември 866 г. Стъкми за издание и преведе Д. Дечев. С., 1922 г. Печатница на Армейския военно-издателски фонд.  Фототипно издание 1998 г.. ИК “Родина.


     Последно, но не и по важност: в книга Делта на “Метафизика” има речник на 30-те най-важни онтологически понятия на Аристотел и всички те имат най-малко по 4 значения, а някои от тях имат и над 8!

    

     Няколко думи за българските преводи на Платон

      Петте тома с диалозите на Платон, преведени до този момент, са преведени от няколко различни преводачи и всеки от тях се е отнасял доста свободно и индивидуално към терминологията. Те са Александър Милев, Георги Михайлов, Богдан Богданов, Петър Димитров, Донка Марковска, Цочо Бояджиев, Невена Панова и Георги Гочев. Има още един превод, на последния диалог "Епиномис", чието авторство се оспорва от някои учени. Българският превод на този образцов платонистки и късноакадемичен диалог е направен от Николай Гочев през 2011 г. и засега е публикуван само във виртуалното пространство на два блога.
   
      Само един от петте тома диалози на Платон, публикувани на български досега, има редактор: Николай Гочев, който е редактор на превода на някои от частите на “Закони”, преведени от Георги Гочев и само този диалог има индекс. Означава ли това, че нямаме български преводи на Платон? Ако отрицателите на съществуването на български превод на "Метафизика" приложат съвсем същите критерии и към преводите на Платон, публикувани на български през ХIХ и ХХ век, би следвало напълно неизбежно да обявят за несъществуващи и тях. Защо досега не са го направили?

    Не само, че различните преводачи на диалозите на Платон са превеждали по различен начин термините и понятията, но и в някои от тези диалози едно и също философско понятие е било превеждано от преводача по няколко различни начина. 

    Не просто защото на преводача така му се е искало, а защото така е трябвало. Текстът и контекстът са изисквали това.

    Както е написал Богдан Богданов в коментара си към преведения от него “Теетет” думата “логос” в неговия превод е преведена като: слово, дума, смисъл, теза, аргумент, обяснение, обяснение на смисъла и беседа. (с. 594 в ІV том на Диалозите).

    При превеждането на Аристотел и на математическите текстове към тази палитра при превеждането на “логос” се прибавя, разбира се, и “определение”, “формула”, пропорция” и “съотношение”, "стойност", "величина", "дължина (на отсечка/линия)", "площ (на равнинна геометрична фигура)", "обем (на пространствена фигура)".

    Обръщам внимание специално на това, защото както може да се види, в “Никомахова етика” превеждането на “логос” трябва да стане по същите тези начини, както и в “Теетет”, като особено в Книга Eпсилон “математическите” значения изцяло доминират, и много често има непреводима игра на думи с “логос”, “аналогия” и “аналогично”.

    Не просто няма нито едно тълкувание в аристотелознанието днес, което да е останало като абсолютно меродавно, като “единствено правилното и вярното”.  

    Цялата история на философията е била подклаждана тъкмо от тази многозначност. По света отдавна е ясно, че многозначността на Платоновите и Аристотеловите “термини” и “понятия” е като семена, които са дали най-различни кълнове и разбирания в различни езици и реалии. Не само при спора за универсалиите, но и в класическата, и новата, и най-новата философия.

     Затова, например, в англоезичния свят има толкова много начинания и три цялостни превода на “Никомахова етика” за последните 14 години. Аристотел е най-трудният за превеждане и разбиране гръцки философ. Затова колкото повече преводи има – толкова по-добре.

     И понеже наистина той е най-трудният философ за разбиране и превеждане, отдавна се е наложило мнението, че един превод в никакъв случай не бива да се налага. Точно обратното.
     Затова я има поредицата Clarendon Aristotle Series, в която се издават преводи на отделни книги на важни текстове. Както казва една поговорка “За умния стига”. От една или две, или три книги, преведени по съответния начин, интелигентният читател ще разбере. Студентите също ще разберат.

     Та, от Кларендонската серия, има:

1.     Превод на книгите Гама, Делта и Епсилон на “Метафизика” на Кристофър Къруан. 1971, 1993 и 1998.
2.     "За душата" – книги Бета и Гама, и някои пасажи от Алфа в превод на Д. Хамлин. 1968, 1993, 2001.
3.     Седма и осма книга на “Политика” в превод на Ричард Краут, 1997.
4.     Осма и девета книга на “Никомахова етика” в превод на Майкъл Пачалук. 1998.
5.     Книга Бета, глава 2 и Ета на “Метафизика” в превод на Дейвид Босток. 1994, 2000.
6.      “Физика”, книга ІІІ и ІV в превод на Едуард Хъсил 1983, 1983.
7.     “Топика”, І и VІІІ. Превод на Робин Смит. 1997.
8.     “Физика”, книга VІІІ. Превод на Даниел Греъм. 1999.
9.     “Политика”, ІІІ и ІV. Превод на Ричард Робинсън. 1995.
10.  “Политика”, книги І и ІІ. Превод на Тревор Саундърс. 1995.
11.  “Политика”, кн. V и VІ. Превод на Дейвид Кийт. 1999.
12.  “Метафизика”, кн. Бета и Капа, гл. 1-2. Превод на Артур Мадиган. 1999.
13.     “За частите на животните”, кн. І и “За раждането на животните”, кн. І, книга ІІ, гл. 1-3. Превод на Дейвид Балм. 1992, 1999.
14.   “Физика”, кн. І и ІІ. Превод на Уилиам (или Уйлям) Чарлтън. 1970, 1992.
15.    “За частите на животните”, кн. І-ІV. Превод на Джеймс Ленъкс. 2001.

     Аристотеловата Оксфордска Кларендонска поредица се прави точно с цел на академичното изучаване на Аристотел и на многосмислието на разбирането на неговите най-важни термини и понятия.

     Има и много други, наистина. Като например, преводът и коментарът на Джулия Анас на книгите Мю и Ню на “Метафизика”-та или изданията на Лео Елдерс и т.н., и т.н.
     Да не говорим за много други коментари, интерпретации, анализи и прочити на тези текстове. Вижте за тях библиографиите на преводите на Иван Христов и “Метафизиката”.

     Да допълня още, че с превода на Томас Слезак, публикуван през 2003 г., немските преводи на "Метафизика"-та, цялостни или частични, но различни, направени от различни преводачи, станаха 22 (словом: двадесет и два). Aristoteles. Metaphysik. Uebersetzt und eingeleitet von Thomas Alexander Szlezák. Berlin, Akademie Verlag, 2003.

     Някой може да каже: “Ама това го има при богатите англичани!” Те могат да издадат един превод за най-широк кръг читатели на Харис Ракам през 1996 г., на Роджър Крисп на “Никомахова етика” в Кеймбридж през 2000 година и друг цялостен превод  – на Кристофър Роу, редактиран от Сара Броуди  – в Оксфорд през 2002 г.

     Изобщо не е така. Проблемът не е само в парите. Във “великата братска съветска страна” в най-мрачните години на тоталитарното мракобесие беше направено почти същото.
В библиотеката на всички нас от по-старото поколение го има четиритомното издание на Аристотел. Например, в ІІІ том, където са най-важните текстове от философията на природата, В. П. Карпов е превел най-важните понятия на първата и втората философия във “Физика”-та по един начин, а Анатолий Лебедев – в превода на “За небето” ги е превел по друг. Тамара Миллер в превода на “За възникването и загиването” и Нели Брагинская в превода на “Метеорологика” – по трети, но по-близо до Лебедев, отколкото до Карпов.
     Най-голямото постижение на многозначието на превеждането, обаче, е в четвъртия том, в превода на етическите и политическите трактати.
      Нели Брагинская е превела основните етически понятия на Аристотел от “Никомахова етика” по един начин, а съвсем същите в почти дословни съвпадения на текста са преведени по друг начин от Тамара Миллер в превода й на “Голямата етика”. И всичко това е станало благодарение на огромния авторитет на Аристид Доватур, изключителен познавач на “Политика” и “Атинската политейя”, който убедил Феохарий Кессиди, че практическата философия на Аристотел и особено етическата терминология трябва да бъде преведена по два алтернативни начина: в единия да се акцентира върху дианоетичността на термините и техния юридическо-правен аспект, който директно продължава латинския прочит и превеждане с  justitia и jus. Затова Нели Брагинская е превела най-важната добродетел “дикайосюне” като “правосъдност”, сиреч като способността справедливо да преценяваш и отсъждаш, а в другия превод ударението на превода на интерпретацията е не върху правното,  а върху етическото. Затова Тамара Миллер е превела “дикайосюне” като “справедливост”.     


Бележки
1. Вж. Aristotle 2002, Nicomachean Ethics. Translation Christopher Rowe, Introduction and Commentary by Sarah Broadie and Christopher Rowe. Oxford; Aristotle 2000, Nicomachean Ethics. Translated and edited by Roger Crisp. Cambridge University Press.
2. Вж. Макинтайър, Аласдър 1999, След добродетелта, С., ИК „Критика и хуманизъм”, превод Любомира Радоилска; MacIntyre, Alasdair 1967, 2002, A Short History of Ethics, Routledge. London and New York; MacIntyre, Alasdair 1988, Whose Justice? Which Rationality?, Duckworth; Ролс, Джон 1998, Теория на справедливостта, С., „София – С. А”., превод д-р Искра Велинова, Пламен Иванов; Ролс, Джон 1999, Политическият либерализъм, С., „Обсидиан”, превод Кольо Коев.
3. Вж. Kraut, Richard 2002, Aristotle. Political Philosophy, Oxford.



















No comments: