Семестърът завърши преди два дни, беше интересен и уморителен. Тази снимка е от началото, още от октомври, когато колегата Иваниел от първи курс на бакалавърската програма по Философия с преподаване на английски представи доклад, в който съпостави Първа и Втора книга на „История на Пелопонеската война“ на Тукидид с „Игра на тронове“! Не съм чела „Игра на тронове“, нито съм гледала филма, но табличният вид на съпоставката и аналогиите, които бяха откроени, бяха възприети от колегите и от мен като убедителни.
Това се случи в избираемата дисциплина „Етически и политически идеи от Солон до Аристотел“.
За този курс се записаха рекордно много колеги – 31. Половина от тях участваха редовно в дискусиите, поне по веднъж направиха по едно изказване, за което се бяха подготвили предварително. Беше ми много интересно, въпреки, или може би не въпреки, а поради незапознатостта ми с много явления от съвременната популярна култура, филми и музика, към които някои от тях препращаха. Съвсем различно поколение, средно 40 години по-млади от мен, по-малки са даже от децата ни. Хрумките, аналогиите и асоциациите ми бяха точни и съответни.
В последния обобщителен час се бях наканила да се върна пак към Тукидид, защото прочутият „диалог“ на атиняните и мелосците е архетипичен. Съвсем като „диалога“ между сащците и гренландците сега. От голямата държава с незадоволими имперски апетити се чува: „на нас вашият остров ни трябва, защото това е в наш интерес“. От острова отговарят: „това си е нашият остров“...
Ясно е какво се случва по-нататък в събитията, описани от Тукидид. И нашият свят се плъзна по склон, по който ще се свлича оттук насетне неясно колко дълго. „Бъдещето е неясно“. И в края на свличането светът може да се окаже на едно (не)цивилизационно и (без)културно дъно, на което няма да има значение кой е победил и кой е бил победен.
Но за тези мрачни аналогии не говорих на студентите миналия понеделник по време на последния ни час. Защото нямаше време: имаше още няколко колеги, които трябваше да се изкажат с предварително подготвени мини-доклади. А и защото Законът за висшето образование забранява политиканстването в час.
***
По-нататък става дума само за мен. Но понеже колеги и роднини често ме питат, отговарям.
Вече 12 години имам само избираеми курсове. По-често изпълнявам нормата на заетостта, но се случва и да не я изпълня. Свикнах отдавна да живея с чувството за абсолютна непредвидимост и непредсказуемост по отношение на работата, съответно и на заплатата, защото бях оставена (наказателно за мен и предупреждаващо за други) без никакво преподаване на задължителни курсове още в средата на 2014 г. Тогава ми предстоеше да навърша 50 години. Онези, които не можаха да ме уволнят, се надяваха, че като остана само с избираеми курсове, за година-две ще ме отстранят по-елегантно и с претекст за невъзможно фактическо справяне със задължителната заетост.
Но не стана така. Студентите избират курсовете, които предлагам – не защото съм кой знае колко добра преподавателка, а защото избираемите курсове са малко, особено в задочната форма на философите и в англоезичната програма.
И така, вече съм на 61 години и с изисквания трудов стаж, гледам по-спокойно. Дори и да ме уволнят най-после и след титанични усилия засегнатите от критиките ми и упоритите ми въпроси (повечето от които чакат отговор от 22 години), все пак натрупах годините трудов стаж, изисквани за пенсиониране, макар че всеки семестър през изминалите 12 години беше под въпрос.
Преди няколко години се случи избираем курс във ФКНФ, в специалност Немска филология, за който се бяха записали 13 студентки, да бъде отменен в последната седмица преди началото на пролетния семестър. Обяснението на администрацията беше смехотворно, но „критикувай смело и върви на село“, както казваше майка ми Виолета – Бог да я прости!
От друга страна и в случая тя е по-важна, има някакво особено чувство на удовлетворение и свобода, когато човек води само избираеми курсове.
Не съм провела нито един час през изминалите 12 години, в който някой студент да е бил задължен да присъства. Всички или почти всички, които ги избираха и посещаваха редовно, правеха това от истински интерес. Доколкото разбирам, репутацията ми на критикарка и бунтарка също буди любопитство у някои от тях. „Я да я видим тази, дето рути статукварите…“ .
През семестъра, който завърши в петък, единият от избираемите ми курсове беше този в англоезичната бакалавърска програма по философия, другият беше в програмата на български (академично писане). Имах и докторантски курс, в който се записаха десет колеги и с осем от тях провеждахме тричасови дискусии всяка сряда вечер.
Докторантският курс беше интересен, защото колегите бяха с различен профил на бакалавърските и магистърските си следвания. Това доведе до калейдоскопично пъстрило на гледните точки на изказванията им и на темите, по които повечето от тях представиха доклади.
Още по-интересен беше курсът в англоезичната програма, за който се записаха рекорден брой колеги. Много трудно се работи с група, която е хем много голяма, хем участниците в нея са и от първи, и от втори, и от трети, и от четвърти курс – на различни нива са, а и са на различна възраст, защото някои са следвали и нещо друго за определен период.
И така, приключи изключително интересен семестър с докторанти и студенти с нестандартно мислене и идеи за съпоставяне с културни реалии, които не познавам, с въображение и самочувствие, и уви, с тревожно любопитство дори към най-трудните автори, които в този syllabus са Херодот и Тукидид. Усещането за приближаваща война-катаклизъм очевидно безпокои доста и от тях, но в часовете не си позволявахме директни сравнения между Гръко-персийските или Пелопонеската война и многобройните войни в момента, от които като от кратери на вулкани засега само пуши, а кога ще изригне пирокластичен облак... никой не знае.
„Бъдещето е неясно“.
Очаквам с нетърпение писмените работи и на студентите, и на докторантите. Може по-нататък през годината да организирам еднодневна конференция, на която най-интересните от тях да бъдат прочетени като доклади.
No comments:
Post a Comment