Специално за Boriana Tzaneva, която ме попита във фейсбук вчера написах отговор, който запазвам и тук:
Днес следобед -- 25 юли, събота -- в Дома на киното в София ще бъде излъчен отново този филм – "Завръщането". Филм от 2024 г. на режисьора Уберто Пазолини с Ралф Файнс и Жулиет Бинош в главните роли.
Една друга лента по "Одисея"-та на Омир.
В нея няма кикони, лестригони, циклопи, сцили и харибди.
Повечето от приключенията на любимеца на Атина ги няма.
Е, може и да има намек-спомен-преразказ за някои от тях, но като пренебрежимо екранно време.
Този филм е като написан по сценарий на Албер Камю и/или Рьоне Шар.
Така си го представям:
Ако Камю или Рьоне Шар биха имали възможност да напишат сценарий по Омир, те може би биха избрали само финалните песни от творбата.
Философските размисли за живота и смъртта, за любовта и вярността, за войните и мира са като написани от онзи кръг от екзистенциалисти и неколцина сюрреалисти във Франция, които след края на Втората световна война издават няколко броя от списанието "Емпедокъл".
И съвсем в стила и биографичния профил на някои от членовете на редколегията на "Емпедокъл",
Одисей в "Завръщането" е човек на
размисъла и вглъбяването в себе си,
на преосмислянето на преживяното, на тъгата и вината,
на разкаянието по необратимостта на стореното и непредовратимостта на предначертаното,
и същевременно
когато идва моментът
устройва истинска кланица на женихите.
Съзерцателността се превръща в своето противоположно: яростно действие и борба за връщане на своето.
Доброто трябва да победи.
Тетивата трябва да бъде опъната на лъка.
Стрелата трябва да премине през пролуките на всички брадви.
Нашествениците трябва да бъдат избити.
Затова и най-любимият за мен от сюрреалистичните поети Рьоне Шар е бил командир на партизански отряд, когато е трябвало.
Одисей на Файнс в "Завръщането" е многолик по своему, Жулиет Бинош е прекрасна в класическата парадигма на екранните Пенелопи.
Няколко часа по-късно:
Вчера гледах за втори път филма на Нолан, само три дни след първото гледане, за да видя и чуя по-добре детайли, които може да са ми убягнали първия път.
А днес гледах за втори път и „Завръщането“, пак за да видя недовидяното... и останах разочарована. Да, това е много силен екзистенциалистки киновариант, крещящ антивоенен филм. И все пак „Одисея“ на Нолан е много по-близо до епоса.
В „Завръщането“ няма не само приключения и приказни същества, чудовища и изпитания.
В „Завръщането“ няма богове и богини. Всичко е „човешко, твърде човешко“. Днес специално внимавах за това, което се вижда и на първо гледане.
Днес слушах дали поне веднъж ще се спомене дума за боговете, дали ще има поне едно изреченийце за някаква отвъдност.
Не, всичко е човешки-самочинно. Хората са причинители на всичко.
Това не прави филма лош, но ако някой иска да сравнява двете ленти по близост или отдалеченост от епоса, несъмнено най-новата екранизация е много по-лоялна към епоса.
Одисей на Нолан е често навестяван от Атина. Не толкова често колкото в епоса, но няколко пъти в най-трудното. Посейдон преследва моряците му до пълното им изтребване, но Зевс опазва поне Одисей. Самите воини-моряци почитат повече Посейдон и обвиняват Одисей, че не е трябвало да убива чудовищния му син циклопа Полифем, защото често виждат как Одисей се моли на Атина...
Разприте между Олимпийските богове са показани във филма като спорове между Одисей и хората му кой/коя от тях да е почитан(a) повече от другите.
Каквито и критики да се отправят към лентата на Нолан, той е много по-близо до теономността на епоса, а „Завръщането“ е в съкрушеното неверие на екзистенциализма.
Николай ме вижда, че пиша за впечатленията от повторното гледане на филма и казва:
– Боговете до такава степен бяха изключени от филма, че не се видя даже нито едно тяхно изображение! Никъде!
И наистина, никъде във филма "Завръщането" не се видя нито една статуя на бог или богиня...
Няма такъв древен народ или племе около Средиземно море, Мала Азия, индийския субконтинент и прочие, в което да е имало такова смразяващо, ужасяващо и отчайващо безбожие, каквото рисува „Завръщането“.
Гледайте лентата на Нолан и ще видите много по-съответното на онази отдалечена епоха, включително и признанието, че троянците и ахейците почитат едни и същи богове! И заради това приемат коварния дар... коня, посветен на Атина.
И още нещо, за което внимавах днес. Огромна разлика в отношенията между хората в семейството.
Телемах в „Завръщането“ крещи на майка си Пенелопа: Whor@/Курв@!
Това е Еврипид, не е Омир.
Телемах при Нолан е много повече Омиров.
И двата филма са хубави, макар и съвършено различни като подход.
По какво си приличат?
Е, разбира се, по вдъхновението от Омировия епос, претворен в несъизмерими светогледни решения.
Приличат си и по бягството от компютърните анимации и прочие гадости, услужливо предлагани от изкуственото франкенщайнче.
В „Завръщането“ е било лесно, защото там няма никакви богове и богини, сцили и харибди, циклопи и лестригони.
В лентата на Нолан, доколкото е било възможно, изкуственото анимиране е било избегнато.
Дъщеря ни Леда, която е единственият истински киноман сред нас, ни каза, че това е било постигнато така:
1. За ужасяващия въртоп Харибда: около него с бясна скорост са кръжали джетове, камери отгоре са снимали само водовъртежа и после при монтажа са „кропнали/изрязали“ джетовете.
2. За Сцила: на най-големи строителни кранове и багери са им били нахлузени шии и глави на чудовището, което според предсказанието трябва да си похапне точно шест от Одисеевите моряци-ветерани-воини.
3. Циклопът Полифем е гигантска кукла, но все пак кукла, а не компютърна анимация.
4. Лестригоните? Само статисти, високи над два метра, са били облечени в доспехите и съответно преследваните от тях Одисееви моряци-ветерани-нещастници са били статисти с ръст под метър и половина.
Това е едно от най-големите технически достойнства на лентата на Нолан.
Всичко от примамките на съвременните сирени – компютърните симулации, което е било възможно да се избегне, е било преодоляно от Нолан с Одисеева съобразителност и находчивост.
И двете най-нови ленти, и „Завръщането“ от 2024 г., и киношедьовърът на Нолан от тази година са много, много ценни.
Но Нолан е съвсем близо до Омировия епос, а екзистенциалисткото решение в „Завръщането“ – до Еврипид.
No comments:
Post a Comment