Споделям тук конспекта на доклада ми. Всякакви въпроси и коментари са добре дошли с оглед на предстоящото разширяване на текста за включването му в сборник.
Спомени и свидетелства
Проф. Александър Андонов като
преподавател по философия
Преди да
пристъпя към конкретната тема на доклада, ще разкажа спомени, които може да не бъдат публикувани в сборника с разширените версии на текстовете. Ще останат
само тук, в пространството на този личен преподавателско-публицистичен блог.
През
учебната 1983/84 г. по време на втори курс на следването ни доцентът и кандидат
на философските науки Александър Андонов водеше упражненията по Диалектика, а
лекциите четеше проф. Илия Тасев. Основната част от аудиторната работа по време на семинарите беше
по понятия и проблеми, като най-често отправно начало беше съответна част от Науката
логика на Хегел. Например, за един час проблемът форма и съдържание,
за следващия – форма и материя, за по-следващия – форма и отношение.
Приблизително така.
От методите на преподаване на доц. Андонов най-силно ми въздейства
неговият съвет: ако искаме да разберем влиятелните мислители по-добре, да четем
книгите им (особено
ако са в трактатна форма или са гигантски стенографски записи от техни лекции) двойно:
първо, от тази до тази страница, а после отзад напред. Отиваме на индекса и по
страниците, отбелязани там, отново препрочитаме и конспектираме вече
прочетеното, но и намираме спорадични казвания в тази връзка на други места в
огромния текст.
Не се изказах
на упражненията нито веднъж – нито през първия, нито през втория семестър. Заради
това в предпоследния час доц. Андонов отбеляза липсата на активност от моя
страна и ми възложи за последния час да подготвя доклад за закона за отрицание
на отрицанието според Хегел. Макар че не се бях обаждала изобщо, си четях и
конспектирах всичко изисквано за всеки един от семинарите, а в първи курс бях
прочела и конспектирала всички диалози на Платон, преведени на български
дотогава (трите тома, издадени от „Наука и изкуство“), а също така прочетох на
руски и конспектирах изчерпателно Метафизика и За небето.
Та, за
последното упражнение по диалектика изписах една тетрадка от 60 страници с
цитати от Платон, Аристотел и Хегел по темата за отрицанието, противоречието,
противополагането и противополож(е)ността, за отрицанието на отрицанието. И така, в горещ юнски ден, в последния час от
учебната 1983/84 г. застанах пред колегите от втора група с тетрадка от 60
страници и попитах колко дълго мога да говоря.
Доц. Андонов
каза, че тъй като в продължение на два семестъра не съм се изказвала, нека сега
да говоря колкото искам. Говорих 45 минути по записките в тетрадката. Колегите
ме слушаха наистина с интерес, никой не ме прекъсна. Дойде време за почивка,
след което доц. Андонов ми зададе въпрос за нещо от Феноменология на духа,
но не бях включила в записките ми откъсите оттам и не отговорих добре на
въпроса. След този час вече знаех, че мога да преразказвам точно и
обяснително важни философски текстове, че колегите ме разбират, дори и да
не са съгласни с казваното. Помислих си, че след време може и да ми се случи да
преподавам в същата тази 41 аудитория. Така и стана, няколко пъти съм
преподавала и там, напр. през цялата 2000/2001 г., когато за първи и последен
път водих лекциите по Антична философия на студентите и от редовната форма на
обучение.
През
следващата учебна година избрах
спецкурса Мисленето като философски проблем. Той бе проведен от доц. Андонов
еднократно през пролетта на 1985 г. В една малка аудитория пред малобройна
група слушатели всеки път се случваше следният спектакъл. Влиза доц. Андонов,
сяда зад бюро, започва да чете от някакви листове, но няколко минути по-късно
става от стола, хвърля листовете върху бюрото и обзет от ентусиасмос започва
да говори, неудържимо да се мята от единия до другия край на стаята, не просто говори,
а се пали и се саморазпалва, и увлича присъстващите в стихията на едно истинско
философстване ... Платон сравнява творчеството на поетите в Ион с
обземането от божествен ентусиасмос, от вдъхновение, което не е на
твореца, а идва отгоре и отвъд. Истински философстващият човек също мисли и
говори, движен от ентусиасмос, но за разлика от епиците, за които говори
Сократ в Ион, вдъхновеният философ може да осмисли вдъхновението си.
Съдържанието
на този забележителен цикъл от лекции, представени еднократно на спецкурса през
пролетта на 1985 г., е „голямата“ докторска дисертация на професора и е публикувано
в книгата Диалектическото мислене – новаторство и творчество („Партиздат“, 1988; има още една
важна негова книга от този период Личност и творческа дейност, „Партиздат“,
1980).
***
Проф. Андонов като вдъхновител на
мисленето на
специалността и факултета като
субекти
Проф.
Андонов като всички истински философи философстваше не само за философията като
онтология и диалектика, но и за средата, в която можем да продължим да я
развиваме. От античните създатели на философски школи са останали разнородни образци
на образователни институции, съвършено различни по дух, по брой на включените в
тях, по подбор на преподаванията и организацията на съвместния живот на
живеещите и философстващите заедно. Медитативно-мистично-езотеричните
питагорейски общества, особено две от тях, онези в Сибарис и Кротон;
елитно-аристократичната Платонова Академия, на входа на която според
късноантично свидетелство е било препоръчано „който не е геометър да не влиза“;
значително по-многолюдния енциклопедичен Аристотелов Ликейон, в който физиката
е била на почит повече от математиката и са били изследвани разнородни сфери на
живото и живота, на изкуствата и практическата философия; Градината на Епикур,
навестяван там само от най-близки приятели; Старата Стоа с нейните три дяла –
физика, логика, етика. И още, и още.
Проф.
Андонов се отличи и с мащабна теоретична, но и практически приложена
дейност за осмислянето и обновлението на Философския факултет и специалностите
в него. Той не само вдъхновяваше с таланта си да мисли мисленето като творческа
и субектна личностна изява. Той мислеше и специалността Философия, и факултета
като институционални субекти, които м о г а т и т р
я б в а да се саморазвиват. В
продължение на няколко години беше главен редактор на списанието Стратегии
на образователната и научна политика, за което малцина знаят, че е едно от
първите у нас, включено в така ценените напоследък международни бази данни[1].
Съдбовно влияние в моя живот оказа включването
ми в проект, на който проф. Андонов беше ръководител. Проектът Необходимостта
от реформа в хуманитарните факултети/The need of reform in the humanitarian faculties беше подпомогнат от програмата ТЕМПУС-ФАР и
основните дейности в него бяха осъществени през 1999 г. По случайност станах
член на екипа: в катедрата по История на философията само аз все още не бях
навършила 35 години и ползвах английски. Представител на специалност Психология
беше Соня Карабельова; на специалност Политология – Светослав Малинов, като и
тримата тогава бяхме все още асистенти. Хабилитирани бяха участниците от
специалност Социология доц. Мая Грекова и от спец. Културология – Райна
Гаврилова. Представител на Новия български университет беше социологът доц.
Иван Евтимов[2], а на ЮЗУ „Неофит Рилски“ –
доц. Георги Апостолов.
Всички ние бяхме една седмица в Амстердам
в средата на януари 1999 г., взехме участие в международна конференция, а
престоят там също така ми даде възможност да работя няколко дни във
философската библиотека: направих ценни ксерокопия на статии, неоткриваеми у
нас и много необходими за първия български превод на Метафизика.
Та, когато бях включена в тази работна
група поради липса на друг колега, ненавършил 35 години, съвсем честно
изповядвам, че си помислих: Философия
на образованието? Каква скука. Но поне в Амстердам ще снимам три-четири дни
всичко възможно в библиотеката… Оказа се, че никак не е скучно.
Хилядолетните проблеми защо, как и какво трябва да се
преподава като философстване за човека и космоса, за природата и полиса, за
знанията и изкуствата, в кипежа на промените в края на ХХ век у нас приеха
нова, интересна и небезопасна форма. Небезопасна, защото за онези, които не се
отчитаха с формално написани клиширани текстове, а честно и безкомпромисно
споделяха критични размисли и песимистични тревоги за (не)ставащото в нашите
университети, това предопредели няколко следващи от интересни по-интересни
десетилетия. Почти всички доклади на
участниците в проекта по-късно бяха публикувани в специален тематичен брой на
списанието Стратегии... и почти всички бяха преведени и на английски в
друг нарочен тематичен брой.
Когато се
заех с писането на задължителния отчет, се разпалих и през февруари 1999 г. написах
голям текст, озаглавен За принципите на хуманитарното висше образование и
неговото управление, който беше представен на екипа по проекта в една
мартенска събота. Категорично и
предизвикателно, искрено и емоционално, така го написах. Някои от колегите в
екипа светкавично и съобразително се разграничиха от написаното от мен, като
изразиха бурно несъгласие. Така още тогава стана ясно кой в бъдеще ще преуспее
и кой ще се абонира за маргинализиране и отлъчване… Случайно или не, следобеда
на същия този съботен мартенски ден, когато се проведе работният семинар на
екипа, разпечатка на текста чрез Невена Панова попаднала у Бойко Пенчев. Той
харесал много написаното и го публикува почти веднага в два последователни броя
на Литературен вестник (бр.
9 и 10, 1999).
Доста
студенти и някои от преподавателите във ФФ, ФСлФ и ФКНФ се развълнуваха от
написаното. Някои се възмутиха. За първи път се чуха призиви за уволнението ми и в отговор на тези
закани двама студенти организираха събрание за обсъждане на написаното от мен.
Двамата студенти бяха Калоян Доганов и Юнуз Юнуз. Познавах Калоян, а Юнуз не познавах, не му бях преподавала.
Като подготовка за събранието те направиха сайт, на който текстът беше публикуван и това
беше може би първият изобщо сайт във Философския факултет, все още даже
университетът нямаше сайт.
Впоследствие
от тяхната енергия, в която събранието в моя защита беше само един епизод, се
разви мащабният размах на философско-дискусионната група „Проектория“. През
следващите 12 години младите колеги организираха десетки тематични дискусии в
специалността, факултета и университета, обсъждания, събрания, инициативи, имаха
сайт, който в продължение на години поддържаше и форум! За историята и
дейността на „Проектория“, за
публикациите на техния сайт и страстните дискусии във форума, които понякога
продължаваха с дни, при това с изказвания на някои форумци с обем на
конферентни доклади, както и за техните приятели-колеги от студентската
филологическа общност „Малка носовка“, може да се напише
документална книга[3].
Както е посочил доц.
Васил Видински на своя личен сайт, сайтът
„Проектория“ е съществувал от 1999 до 2010 г. като
„онлайн форум за философия; основната идея и реализация е на Юнуз М. Юнуз като
през периода на съществуването си това е единственият
философски форум в България“. Не
знам дали поне част от архива на сайта и форума може да се намери някъде. Не
знам дали и подобен философски форум на български език след това е бил създаден
от други. Тези години бяха отлични и за факултетния Студентски съвет, и за общоуниверситетския Студентски
съвет. Нямаше никакво политиканстване, имаше академичен студентски активизъм – множество техни конкретни и
смислени предложения най-вече за промени в учебните планове и организирането на
студентския живот не само стигнаха до, но и бяха приети от Академичния съвет,
но... когато най-дейните и от студентските съвети, и от „Проектория“, и от
„Малка носовка“ се дипломираха и напуснаха университета (или
станаха преподаватели в него), постигнатото от тях беше потулено.
Най-оригиналните предложения за осмисляне и променяне на преподаванията и
изследванията, на оценяванията и изпитванията, на атестациите и акредитациите,
най-въздействащите събития, организирани от младите колеги, бяха дело на онези
от тях, на които научен ръководител на дипломните работи или дисертациите беше
проф. Андонов.
С това не
искам нито да омаловажа епичните академични дела на тяхната младежка борбеност,
нито да стоваря отговорността за критично-полемичните мои и техни текстове
върху проф. Андонов. Искам само да подчертая, че докато той преподаваше във
факултета, докато беше два мандата председател на Специализирания научен съвет
по Философия, докато беше главен редактор на списанието Стратегии на образователната
и научна политика, факултетът и специалността б я х а д р у г
и. В тях имаше търпимост към инакомислещите и волнодумците.
Тази благоприятна атмосфера, в която единствено е възможно развитието, отдавна
вече не съществува.
Ще дам
най-пресния пример: трите програми на тримата кандидати за довършване на
ректорския мандат. Все още в интранет може да бъдат прочетени намеренията на
тримата професори, които бяха допуснати от университетската ЦИК до избора,
проведен преди три дни, на 7 юли, от Общото събрание… В нито една от трите
програми няма нито едно критично изречение, нито една забележка, нито една
самокритична оценка за университета като институция! Единствено в платформата
на проф. Милен Завфиров има заявено едно намерение, което между редовете може да
бъде прочетено и като отбелязване на недостатък ( аз бих
казала директно: на отвратителна и възмутителна практика на НАЦИД). Но за това
по-подробно може да пиша по-нататък в друг текст.
Благодарение
и на ентусиазма на преподаването му, и на импулсите да мислим университета като
жива общност, която трябва да се саморазвива и самообогатява, а да не се
вкамени като йерархично-бюрократична структура,
проф.
Андонов създаде школа, без да отгледа клиентела.
Години
по-късно след този съдбовен проект през 1999 г., в разговор за поредните неизбежни
перипетии около мен, проф. Андонов каза:
– Димка,
Вие избрахте да имате лице.
****************************************************************
Конспект на доклада ми Времевеенето и еенето, представен на
16 юни
(Предстои разширяване на доклада, всякакви въпроси и коментари към конспекта ще са добре дошли до 15 август)
Пояснения
на
заглавието
„Времевеенето“
е неологизъм, въведен в нашата философска лексика от проф. Андонов, който е
самобитен, неподражаем и автентичен философ. Може би най-оригиналният български
мислител сред преподавателите по философия през късния ХХ и началото на XXI
век. Вече има три негови статии, в които централен проблем е времевеенето.
Първата
е в сб. Философия
на конкретното (в
чест на проф. Райчо Пожарлиев, съст. Иван Колев и Стоян Асенов, УИ, 2016, с.
77-92) и е озаглавена Онтология на времевеенето и
конкретното. Един важен цитат от тази статия, в която проф. Андонов
представя трите главни постижения на Анри Бергсон:
На п
ъ р в о място това е откритието му, че времето има своя специфика, различна
от спецификата на пространството и не бива да са свежда до пространство.
На в
т о р о място… поради неразличаването на спецификата на реалността на времето, то
непрекъснато се мисли в онтологията на пространството – грешка, която
доминира цялата традиционна култура във всичките ѝ прояви.
На т
р е т о място това е разбирането му, че именно подмяната на реалността на
времето с характеристиките на реалността на пространството създава непрекъснато
затруднения в постигането на смисловото единство на съществуващото. В
случая с изследването на свободната воля той посочва, че именно неразбирането
на реалността на времето води и до неразбиране на реалността на свободната
воля, защото тя се изразява чрез времеви отношения, а не чрез пространствени (с. 84-85).
Втората
статия е в сб. Предизвикателството Аристотел (съст. Иван Колев, Хари Паницидис
и аз) и
е озаглавена Философията на Аристотел и онтологията на времевеенето
(37-45).
Съдържанието ѝ е обобщено от него така:
В
доклада философията на Аристотел се разглежда като основание и основа за
философстване в доминирана от спецификата на пространството онтология. Използва
се развитата от Анри Бергсон теза, че човешкият интелект „пространира
универсума“ (Whitehead 1978: 209), включително и
разбирането му за време.
Авторът
разбира пространството, времето и телесността като неделими, което означава, че
не е възможно да се философства в измеренията на пространството без реално
времевеене. Приема се, че доминирането на пространствената онтология е по-скоро
условие, което се налага с оглед на социалните взаимоотношения, и в този смисъл
то е условно, зависи от предварително приети предпоставки.
Целта на
автора е да покаже как основни положения на Аристотеловата философия, които задават
устойчивост на интелекта да пространира смислите, съдържат в себе си
времевеене, изискват го, без него не биха се осъществили, въпреки че го
отхвърлят. Защитава се тезата, че това отношение към онтологията на
времевеенето от философията на Аристотел е резултат от ограниченото владеене на
протосубектната и субектната реалност, тяхното развитие и изменение.
(37)
Третата е статията
За постигането на себе си като друг, самоотношението и духовността,
в сб. Sine arte scientia nihil est (в чест на проф. Олег Георгиев,
съст. Георги Каприев), УИ
„Св. Климент Охридски“, 2019, с. 49-65.
„Времевеенето
е самостоятелна реалност на изменението на телесността и пространството. Като
такова то само се изменя в единството на своето минало, настояще и бъдеще...“, пише проф. Андонов ( с. 51).
„Времевеенето“ е неологизъм в нашия език,
но не е ново понятие. Напротив, то се родее с начинанията на най-значимите
елински мислители да прогласят битието чрез логоса като мисъл и слово.
„Еенето“ е работен превод на инфинитива
на спомагателния глагол „съм“, употребен за първи път в най-мощната си
онтологическа форма от Парменид. В старобългарския език е имало инфинитив на
глагола, различен от спрегнатите форми. Така се е появила думата „битие“ в богословско-философската
лексика преди повече от 1000 години благодарение на първите преводачи на
богослужебна, но и на по-светска книжнина, напр. каквато е енциклопедията,
известна като Симеонов сборник. „Битие“ е Парменидовото τὸ εἶναι. В
съвременния български език, за жалост няма инфинитив, поради това „еенето“
изглежда странно, но то е също калка на онова, за което говори Парменид –
биващото, което е било, което ее и ще бъде. А между Парменид и проф.
Андонов има още няколко важни мислители, за които ще стане дума в подробния
текст на доклада: Зенон; Платон; Аристотел, незаобиколим както винаги; и
незаслужено подценявания проф. Иван Георгов.
Три превода на Парменид:
1. На Христо Данов в антологията Антична философия съст., коментари и встъпителна студия Ради Радев, множество издания;
2. На Любомира Радоилска в антологията Елеати;
3. Най-новият и най-буквалистичен превод: на Стефан Стефанов в рубриката Заглъхнало
ехо, в електронното списание Филологически форум, бр. 12/ 2021 https://philol-forum.uni-sofia.bg/br-12/
*
Иван
Георгов: История на философията, Първи том: Древна
философия, Втори отдел, Първи период: параграфи 246, 247, 248, 249, 250, с.
486-495.
Аристотеловият
космос: сферично-вечен времевеещ и векуващ
Чие
е наследството? Парменид, Архит, Платон и Аристотел
Предшественикът на Аристотел, който пръв мисли
времето като мяра и число на движението, е известният питагореец Архит от
Тарент Ἐστὶν ὁ χρόνος κινάσιός τινος ἀριθμός
– Времето е число на някакво движение.
Проблемът за съотношението на вечността и времето е поставен за пръв път в Платоновия Тимей, където времето пак е определено като число-изображение, или по-точно като движещо се според числото изображение на вечността – καθ' ἀριθμὸν ἰοῦσαν ἀιῶνιον ἐικόνα(Тимей)[4] . А ако трябва да сме още по-точни, думата е икона!
(Много ценен коментар предлага Богдана
Паскалева. Безкрайното време – произход и форма: преображения на
Аристотеловия модел за времето. В: Философски алтернативи, 2021/3,
с. 17-34)
*
В Аристотелοвата физика и метафизика движението е „осъществяването-ентелехия на съществуващото във възможност като такова“ (Метафизика, кн. Тета), а времето е „число на движението, измерващо го чрез предишното и следващото“. Това определение във Физика е конкретизирано на няколко места по начин, който
първо, сближава твърде много времето и движението,
а в някои случаи и направо го отъждествява (Физика,
Делта/IV, 12 гл., интересно е да се направи съпоставка между 219b2–3 и 220b 14–32). Второ, измерването
на движението чрез предишното и следващото води до своеобразно
опространствяване на времето. Да поясним. Уточнението, че „времето е число, но
не това число, чрез което броим, ала числото на това, което е броено –ὁ δὲ χρόνος
ἀριθμός ἐστιν, οὐχ ᾧ ἀριθμοῦμεν, ἀλλ' ὁ ἀριθμούμενος Делта/IV, 12, 220b 8–9),
отваря широко вратата за почти пълното уеднаквяване на движението и времето.
Времето и движението се измерват взаимно: „Движението измерваме чрез времето, а
времето – чрез движението – Τῷ μὲν γὰρ χρόνῳ τὴν κίνησιν, τῇ δὲ κινήσει τὸν χρόνον
μετροῦμεν (Делта /IV, 12, 220b
23–24).
Освен това времето е число не само на движението,
но и на покоя (Делта/IV,
12, 221b
7–8), тъй като
движението е абсолютно и всеприсъстващо, проявяващо се в няколко основни форми,
а покоят е относителен и е негов частен случай. Също така, след като сред
движенията най-важно е пространственото преместване, а сред местенията в
пространството първо е движението в кръг, не може да ни учуди и прецизирането на
времето като „число на движението на сферата“ (Делта/IV, 14 гл.
223b
21–22). Разбира
се, има се предвид кълбото на вселената и нейната най-външна периферия –
небето, „тъй като чрез това движение се измерват останалите движения, а времето
(се измерва чрез това движение“ Дeлта/IV, 14 гл. 22–23). И наистина едно завъртане на небесния
свод се изчислява и измерва с едно денонощие, а по подобен начин чрез
движението на основните небесни светила се измерват годините и сезоните,
принцип, ръководещ всички лунни и слънчеви календари от вавилонците и
халдейците през гръко-римската епоха до наши дни.
„Но тъй като, от
една страна, (първично) движение е преместването, а (първично) в него е
движението в кръг, а от друга страна, всяко нещо се изчислява чрез родствена
нему единица – монадите се броят с мярката на една монада, а конете – с мярката
на един кон, то и времето ще се изчислява чрез някакво определено време. Както
казахме, времето се измерва чрез движението и движението – чрез времето. Това
означава, че чрез времето на определено движение се измерва количеството и на
движението, и на времето. Следователно ако първичното е мяра на всички родствени
неща, то равномерното кръгово движение е в най-голяма степен мяра, понеже
числото му се установява най-лесно... Затова именно се смята, че времето е
движението на небесната сфера, понеже чрез това движение се измерват останалите
и пак чрез него се измерва времето.“ (Физика, Д/IV, 14, 223b 12–23)
Времето мислено като число на движението и най-вече на
пространственото движение, и още по-точно на движението на най-важната
космическа сфера – небесния свод, води до опространствяването на времето.
Времето като число, измерващо движението чрез предишното и следващото: „предишното и
следващото“ имат смисъл на миналото и бъдещето, но по-внимателното вглеждане в
тях лесно може да разчете смислите им като субстантивиране на „миналото
положение“, „предишното място“ и „следващото положение“, „следващото място“ (Пак там, Д/IV, 4, 212 в 14–22 и 11, 219b 1–2).
***
Против
допускането на пространствената безкрайност в За небето: там
се говори за „време на пътя“, сиреч времето винаги се мисли чрез някакво
изминато разстояние (За небето, А/1, 5, 272 а
9 и сл.)
***
Изключителната провокативност на
елейския начин на мислене и особено на Зеноновите парадокси и апории; скорост и
граница, делимост/неделимост (Физика, Z/VI,
от. гл. 9 нататък). И ако
рефлексът времето да се свързва с разстоянието, или пътя, изминат в неговото
продължение, е придобит най-вече от критичното разнищване на апориите на Зенон,
то отпращането на времето към движението на небесния свод и вземането на един
небесен кръговрат за основна единица мярка за изтекло време е от Платоновото
наследство, както изрично може да се види в Тимей.
***
Един от
най-интересните въпроси, които Аристотел си задава, е за възможната
субективност на времето. Дали то съществува само по себе си като нещо
обективно, или е зависимо от душата, която го регистрира? Струва си толкова интересният
пасаж, в който се обсъжда това, да се приведе изцяло: вижте, моля, таблицата в цветния
хандаут.
|
Платон, Тимей, превод Георги Михайлов в том IV на Диалози,
1990, „Наука и изкуство“ |
|
|
ἡ μὲν οὖν τοῦ ζῴου φύσις ἐτύγχανεν οὖσα αἰώνιος, καὶ τοῦτο μὲν δὴ τῷ γεννητῷ παντελῶς προσάπτειν οὐκ ἦν δυνατόν· εἰκὼ δ' ἐπενόει κινητόν τινα αἰῶνος ποιῆσαι, καὶ διακοσμῶν ἅμα οὐρανὸν ποιεῖ μένοντος αἰῶνος ἐν ἑνὶ κατ' ἀριθμὸν ἰοῦσαν αἰώνιον εἰκόνα, τοῦτον ὃν δὴ χρόνον ὠνομάκαμεν. ἡμέρας γὰρ καὶ νύκτας καὶ μῆνας καὶ ἐνιαυτούς, οὐκ ὄντας πρὶν οὐρανὸν γενέσθαι, τότε ἅμα ἐκείνῳ συνισταμένῳ τὴν γένεσιν αὐτῶν μηχανᾶται· ταῦτα δὲ πάντα μέρη χρόνου, καὶ τό τ' ἦν τό τ' ἔσται χρόνου γεγονότα εἴδη, ἃ δὴ φέροντες λανθάνομεν ἐπὶ τὴν ἀίδιον οὐσίαν οὐκ ὀρθῶς. λέγομεν γὰρ δὴ ὡς ἦν ἔστιν τε καὶ ἔσται, τῇ δὲ τὸ ἔστιν μόνον κατὰ τὸν ἀληθῆ λόγον προσήκει, τὸ δὲ ἦν τό τ'ἔσται περὶ τὴν ἐν χρόνῳ γένεσιν ἰοῦσαν πρέπει λέγεσθαι—κινήσεις γάρ ἐστον, τὸ δὲ ἀεὶ κατὰ ταὐτὰ ἔχον ἀκινήτως οὔτε πρεσβύτερον οὔτε νεώτερον προσήκει γίγνεσθαι διὰ χρόνου οὐδὲ γενέσθαι ποτὲ οὐδὲ γεγονέναι νῦν οὐδ' εἰς αὖθις ἔσεσθαι, τὸ παράπαν τε οὐδὲν ὅσα γένεσις τοῖς ἐν αἰσθήσει φερομένοις προσῆψεν, ἀλλὰ χρόνου ταῦτα αἰῶνα μιμουμένου καὶ κατ' ἀριθμὸν κυκλουμένου γέγονεν εἴδη—καὶ πρὸς τούτοις ἔτι τὰ τοιάδε, τό τε γεγονὸς εἶναι γεγονὸς καὶ τὸ γιγνόμενον εἶναι γιγνόμενον, ἔτι τε τὸ γενησόμενον εἶναι γενησόμενον καὶ τὸ μὴ ὂν μὴ ὂν εἶναι, ὧν οὐδὲν ἀκριβὲς λέγομεν. περὶ μὲν οὖν τούτων τάχ' ἂν οὐκ εἴη καιρὸς πρέπων ἐν τῷ παρόντι διακριβολογεῖσθαι. Χρόνος δ' οὖν μετ' οὐρανοῦ γέγονεν, ἵνα ἅμα γεννηθέντες ἅμα καὶ λυθῶσιν, ἄν ποτε λύσις τις αὐτῶν γίγνηται, καὶ κατὰ τὸ παράδειγμα τῆς διαιωνίας φύσεως, ἵν' ὡς ὁμοιότατος αὐτῷ κατὰ δύναμιν ᾖ· τὸ μὲν γὰρ δὴ παράδειγμα πάντα αἰῶνά ἐστιν ὄν, ὁ δ' αὖ διὰ τέλους τὸν ἅπαντα χρόνον γεγονώς τε καὶ ὢν καὶ ἐσόμενος. 37c-d – 38c *** ἄξιον δ' ἐπισκέψεως καὶ πῶς ποτε ἔχει ὁ χρόνος πρὸς τὴν ψυχήν, καὶ διὰ τί ἐν παντὶ δοκεῖ εἶναι ὁ χρόνος, καὶ ἐν γῇ καὶ ἐν θαλάττῃ καὶ ἐν οὐρανῷ. ἢ ὅτι κινήσεώς τι πάθος ἢ ἕξις, ἀριθμός γε ὤν, ταῦτα δὲ κινητὰ πάντα (ἐν τόπῳ γὰρ πάντα), ὁ δὲ χρόνος καὶ ἡ κίνησις
ἅμα κατά τε δύναμιν καὶ κατ' ἐνέργειαν; πότερον δὲ μὴ οὔσης ψυχῆς εἴη ἂν ὁ
χρόνος ἢ οὔ, ἀπορήσειεν ἄν τις. ἀδυνάτου γὰρ ὄντος εἶναι τοῦ ἀριθμήσοντος
ἀδύνατον καὶ ἀριθμητόν τι εἶναι, ὥστε δῆλον ὅτι οὐδ' ἀριθμός. ἀριθμὸς γὰρ ἢ τὸ
ἠριθμημένον ἢ τὸ ἀριθμητόν. εἰ δὲ μηδὲν ἄλλο πέφυκεν ἀριθμεῖν ἢ ψυχὴ καὶ
ψυχῆς νοῦς, ἀδύνατον εἶναι χρόνον ψυχῆς μὴ οὔσης, ἀλλ' ἢ τοῦτο ὅ ποτε ὂν ἔστιν
ὁ χρόνος, οἷον εἰ ἐνδέχεται κίνησιν εἶναι ἄνευ ψυχῆς. τὸ δὲ πρότερον καὶ ὕστερον
ἐν κινήσει ἐστίν· χρόνος δὲ ταῦτ' ἐστὶν ᾗ ἀριθμητά ἐστιν.
***
Гръцкият текст на Тимей се цитира по TLG: Timaeus,
ed. J. Burnet, Platonis opera, vol. 4. Oxford: Clarendon Press, 1902
(repr. 1968).
Гръцкият текст на Физика се
цитира по Aristotelis physica. Ed. W.D.
Ross, Oxford. Clarendon Press, 1950 (repr. 1966).
|
Природата на
това живо същество (космоса) е вечна и не
е било възможно това качество да се даде напълно на нещо, което е създадено.
Затова творецът намислил да направи някакво движещо се подражание на
вечността и уреждайки Небето, същевременно направил на тази вечност,
неподвижна в единството си, вечен образ, който се движи според закона на
числата, това е нещо, което сме нарекли Време. Не е имало дни, нощи,
месеци и години, преди да се създаде Небето, и тогава, със създаването на
Небето, той изработил и тяхното сътворение. Всички те са части на времето;
и „беше“, и „ще бъде“ са видове на Времето и ние по неправилен начин ги
отнасяме незабелязано към вечната същност. Понеже ние казваме за нея „беше“,
„е“ и „ще бъде“, а ако разсъдим правилно, за нея подхожда единствено „е“, а
„беше“ и „ще бъде“ подхожда да се казва за създаването и за напредването му
във Времето – понеже и двете тези неща са движения, а това, което остава едно
и също и неподвижно, не изисква да става нито по-старо, нито по-младо с
течение на времето, нито това е станало някога, нито става сега или ще стане
в бъдеще и изобщо нищо, което ставането прилага към (явленията
в областта на)
усещането, но тези неща са видове (ейдоси) на Времето,
което подражава вечността и се движи в кръг по закона на числото. И към това още
и следното: станалото Е станало, ставащото Е ставащо, което ще стане Е което
ще стане и небитието Е небитие. За всичко това ние не се изразяваме
съвсем точно, но в настоящия момент не би било напълно подходящо да
разгледаме с прецизност тези въпроси. И така Времето
е възникнало с Небето, та като са възникнали заедно, да се разрушат заедно,
ако някога трябва да се появи разрушаване, и то е възникнало по образеца на
вечната природа, за да бъде колкото се може най-подобно на този образец.
Понеже образецът е това, което съществува вечно, а Небето от своя страна
винаги през цялото време е било, е и ще бъде. (с.
487-488) 37c-d – 38c *** Достойно за разглеждане (е и питането) по какъв начин времето се отнася към душата и поради какво изглежда, че времето е във всичко, което става по земята; в морето и на небето. Или тъй като времето е някакво свойство или състояние на движението, бидейки число, всички тези неща са движими (нали всички те се намират в някакво място), а времето и движението са заедно както във възможност, така и действително? Някой би (се) запитал дали ако няма душа, би имало време или не. Та нали е невъзможно, ако няма нещо, което да брои, да има нещо, което да бъде броено, тъй като е ясно, че няма да има число. А числото е или това, което вече е преброено, или таκова, което има да се брои, ако по природа нищо друго не може да брои освен душата и разума на душата, невъзможно е да има време тогава, когато няма душа, (освен) в случай, че е приемливо да има движение тогава, когато няма душа – тогава ще го има и времето. А предишното и следващото са в движението: времето е тъкмо това, че те са преброими. Физика, Делта/IV, 14 гл., 223a 16–29 Преводът на
този пасаж, както и на всички цитати от Физика в доклада ми е мой.
Така съм ги превела още преди 30 години, когато завърших текста ми за
телеологизма. Преводът на проф. Георги Михайлов е редактиран от Слава
Михайлова. В изданието от 1990 г. инфинитивът
εἶναι на
спомагателния глагол е преведен с е в получерен шрифт, но поради лошата полиграфия това вече не личи. Заради това в хандаута го изписах с гл. буква Е. |
|
|
|
|
|
|
[1] За списанието: https://journals.azbuki.bg/strategies
[2] Някои текстове на доц. Иван
Евтимов са онлайн, като особено интересна и даже все още актуална в оценките си
и днес, четвърт век по-късно, е статията му Висшето образование между
държавния контрол и университетската автономия: https://www.pueron.org/pueron/publikacii/knigi/ievtimov.htm
[4] Тимей 37. Вж. и коментарите на Brisson, L. Platon. Timée. Critias, Paris, 1992, traduction inédite, introduction et notes par Luc Brisson; Brisson, L., W. Meyerstein. Inventing the Universe, Albany, 1995.
No comments:
Post a Comment