За съжаление го прочетох едва сега, преди няколко
дни, а той си отиде внезапно от този свят на Рождество Христово миналата
година.
Бог да го прости!
***
Боинг – 747 задължително трябва да се прочете
от всеки, който иска да познава не само най-доброто от вълната на
„емигрантската проза“, а най-доброто сред романовите четива в съвременната
българска литература.
Гледах няколко интервюта с Виктор в YouTube от
миналата година – по БНТ и по ТВ Европа, прочетох и послеслова на Деян Енев.
Не е съвсем точно да се каже, че това е късен дебют
и че Виктор публикува едва на 55-годишна възраст, само защото романът е издаден
през 2015 г. и няколко пъти е тиражиран допълнително.
Вярно е, че Виктор дебютира като романист през 2015
г., но писателският му път започва много по-рано. Още докато бяхме състуденти и
учехме в един и същ курс философия от 1982 до 1987 г., Виктор има 30 публикувани
разкази във вестник Студентска трибуна,
а също така стотици репортажи и статии във вестник Кооперативно село. След втори курс той се прехвърли да следва
задочно и работеше като журналист за този вестник. Кръстосал е страната на длъж
и шир, пътувал е почти винаги само на стоп – и за да спестява командировъчните,
и за да се среща случайно с колкото се може повече хора на път, и от несъмнено
търсене на приключения.
Такъв беше той: авантюрист.
В едно от интервютата за телевизиите той сам
определя романа като приключенско-философски. В литературата никога не може да
се знае, но сякаш почти изцяло
автобиографично разказва за преживелиците си от 1990 до 2003 г. –
четиринадесетте години на емигрантски перипетии в Канада, в Монреал, сред
кебекуа в Кебек. В целия роман географското наименование и жителите са изписани
така, за да се запази френското им произнасяне.
Клишето казва, че „се чете на един дъх“. Деян Енев
е написал, че започнал да чете една вечер и до четири часа на другата сутрин не
могъл да го остави. А аз за малко да си пропусна гарата, понеже миналия
четвъртък дочитах последните страници току преди да сляза от влака…
Всички ние имаме близки, роднини, съученици и
приятели, пръснати по света. Сред милионната българска диаспора нямаше как да
не се появят поне няколко писателски пера, които да опишат защо са отишли
другаде и как са живели там.
От романа на Виктор се разбира, че е отишъл именно
там, а не в Европа или в Щатите, в търсене на живот на друго място, от жаждата
да пътешества и да види други страни, култури и начини на живот. Не е бил
притиснат от материални несгоди, напротив. Единствен син е на баща-писател, който
е автор на 20 книги за космонавтиката и авиацията, единствено дете на семейство
с добро материално положение. Впрочем, Виктор и баща му в съавторство имат
написан, но неосъществен сценарий за перипетиите и опасностите, които се
случват при полета на първия наш космонавт Георги Иванов.
***
Авантюрите на Виктор в Канада, пътешествията в Куба
и Испания, са описани с хумор, изповедно и без самосъжаление. Още като студент пишеше
и публикуваше много в два вестника. Но това, което е мечтал най-много, е било
не просто да има писателско амплоа, а да пише добри киносценарии. Прочел всички
броеве на списанието Киноизкуство, в
което навремето са публикували на края на всеки брой сценарии на наши или чужди
филми. Може би и затова романът е кинематографичен. Пейзажите в разказа са
такива, че имах усещането, че и аз съм била там, направила съм си снимки,
подредила съм десетки от тях във фейсбук и сега си ги припомням, като ги
плъзгам една след друга.
Виктор не просто рисува природата, а и разказва за
историята на Канада, за драмите около сепаратистките мераци в началото на 90-те
години и напрежението около референдума. Той споделя и своята симпатия към
солидарното, но не стадно-колективистично канадско общество, страни от
индивидуализма на американците, възхищава се от непосредствеността, честността
и наивността на кубинците.
Деян Енев е написал, че го е предупредил: Няма да получиш награда. Не очаквай
литературни награди за този роман.
Разбира се, дори и да беше останал жив, въпреки
големия читателски успех, той може би не
би получил точно този тип признание – защото е нестандартен, нешаблонен към
неполиткоректен. На едно място си признава, че Доналд Тръмп му е симпатичен,
като веднъж даже му се присънва… Да уточня, че романът е писан преди 2015 г., а първото му издание е
оттогава. Издаден е от "Ерго".
Виктор не се оплаква от неволи, напротив, даже в
почти всичко успява. И във всичките му занятия и истории за различните му
начинания има поуки, които обаче талантливо не са вербализирани назидателно.
Читателят се сеща. Например, един от колегите му в
първия ресторант, в който е работил като мияч и чистач, му споделил как с леко
докосване на определено място може да се водят безплатни и мно-о-о-ого дълги
международни телефонни разговори. Виктор уреждал по този начин, с тази ловка
манипулация на телефонния автомат разговори на магураджиите от сънародниците-емигранти
през 1990 г. Срещу малка „такса“, която им вземал. И първите спечелени пари
проводил на родителите си, но когато техен роднина отишъл да обмени канадските
долари на „Магурата“, бил измамен… Откъдето дошли, там отишли.
Всъщност разказът е най-вече за съдбата на успял емигрант,
който би могъл да заживее съвсем средностатистически живот на човек от средното
ниво от средната класа. Да си купи къща чрез ипотека и автомобил чрез лизинг.
Но той е бягал презглава от този средностатистически живот и не такава е била
неговата мечта.
Още от зимата на 1990 г. започва да работи като
преводач от български на английски и обратно, както и особено много от руски на
английски и обратно. Първата
му публикация е интервю, дадено по негова инициатива във френскоезичен вестник, само месец след пристигането
му, в което се опитва да даде своето обяснение и да привлече внимание към това
защо наши сънародници започват да емигрират там. Пише и колонки в англоезичен
вестник, като огромна популярност му спечелва една за правата на домашните
помощнички-филипинки. После те организирали благодарствена среща с него, а сред
стотиците изящни красавици, които го гледали с възхищение, той се почувствал като
в еротичен филм...
Мечтата му, да напише хубав киносценарий и той да
бъде превърнат във филм, почти се сбъдва. Един от сценариите му бива харесан,
започва да го преработва във формат за телевизионен сериал и точно когато
приключва с редакцията, се променя законът за субсидиране на филми чрез
отчисления от данъци на фирми.
После идва кинаджийският бар „Камера“, но да не
преразказвам всичко.
***
Жени и уиски, уиски и жени. Виктор си изповядва
всичко – и за жените, и за прехода от червения към черния Джони, и за опасната
игра, в която веднъж се изкушава да влезе, която го отвежда до ръба на закона,
че и малко отвъд него. Но Виктор спира навреме, в последния момент.
И всичко това е изповядано. Може би изповедният тон
прави романа толкова четивен. Някой би си помислил, че Виктор е емигрирал, само и само за
да търси приключения, да превърне живота си в низ от смешни, тъжни, опасни, а понякога и съвсем банални сюжети, че да има след това готов биографичен материал, който почти
документално да изложи като роман.
Не е така. Виктор е много талантлив писател. И това
се вижда още, още повече във втората му книга, която излезе в края на миналата
година, току преди внезапната му кончина. Разказите и новелата, събрани в
томчето Мемоарите на един призрак, изд. "Артграф", 2020. Но
за него и за третата му книга, която още не съм намерила в книжарниците, ще споделя
по-нататък.
***
На сайта на Факел може да прочетете написаното от Деян Енев за романа на Виктор Цаков-Дяков и откъс от него: http://old.fakel.bg/index.php?t=4833
No comments:
Post a Comment