Вчера, 18 декември 2019 г., в Аулата на нашия университет на тържествена церемония са получили своите дипломи всички колеги, защитили дисертации през предишната година.
Браво на тях и честито! Но най-откровено съветвам всички тях от хуманитарните факултети:
Колеги, осланяйте се оттук нататък на здравия разум, не пишете втори дисертации, не правете никога повече дългогодишни изследвания, не посвещавайте десетилетия от единствения си живот на вдъхновено писане на оригинални книги и особено на превеждане на произведения, създадени преди хилядолетия, които уж са важни...
Всеки средноинтелигентен човек може да компилира хабилитации и монографии за година и половина. Така пише и Умберто Еко в Как се пише дипломна работа.
В хуманитаристиката у нас преуспяват и ще преуспяват, високи постове заемат и кадруват компилаторите на монографии от по 150 страници, а не онези, които се посвещават на триадата от трите П-та: преподаване, писане и превеждане.
В хуманитаристиката у нас преуспяват и ще преуспяват, високи постове заемат и кадруват компилаторите на монографии от по 150 страници, а не онези, които се посвещават на триадата от трите П-та: преподаване, писане и превеждане.
Не си правете илюзии: оригиналното преподаване, вдъхновеното писане и особено превеждането с коментиране се наказват жестоко.
***
По някаква причина онези, които в Софийския университет са защитили втора дисертация, получават дипломата си не на тържеството, а по възможно най-прозаичния начин – в една канцелария... и толкова. Даже една снимка за спомен няма кой да направи.
Но нейсе, това е едно от много знакови неща, чрез които по-съобразителните трябва да се сетим, че работата, посветена през десетилетията на науката и особено на хуманитаристиката, не заслужава никакво признание.
***
Колкото по-продължително и десетилетно сме работили по изследването на проблеми или по превеждането на важни текстове от античната философия или литература, толкова по-подигравателно и унизително е издевателството, което получаваме за "награда" в Софийския университет.
***
Получих си дипломата от съответната канцелария преди три седмици.
***
Но за някои колеги, които нямаха възможност да присъстват на защитата, ето подробности за нейното протичане.
Тя се състоя на 29 октомври и както е редно във всяка процедура, трябваше да се изкажа два пъти – веднъж в началото и веднъж накрая.
Първо председателката на научното жури проф. д-р Силвия Минева откри, изреди всички формални законови изисквания и ме представи, след което ми предостави думата за кратко изложение.
Наистина бях кратка. От запис, направен от сина ни Теодор от началото на събитието разбирам, че съм говорила 6 минути и половина.
Изказах благодарности за предоставената възможност да защитя – на колегите от катедрата по Логика, етика и естетика, и на членовете на уважаваното научно жури. Реших, че няма да има смисъл да правя повече от кратко изложение на дисертацията, за която щяха да се чуят три рецензии и четири становища, и представих проблематиката иначе.
Разказах за едно забравено събитие и спомена ми за него – конференцията Между фактите и нормите. Основи и функциониране на демокрацията в комплексните общества с участието на Пол Рикьор и Юрген Хабермас, проведена в София, от 25 до 27 ноември, 1999 г. Публикувани са записи от устните импровизирани изказвания на кръглите маси с тяхно участие: в изданието на „Дом на науките за човека и обществото“, С., 2000 г., със заглавие Юрген Хабермас и Пол Рикьор. Диалог един след друг.
Встъплението на Пол Рикьор към дискусията е със заглавие Право и справедливост. Акцентът му беше: трябва непрекъснато да мислим за правото и справедливостта както, през и чрез Аристотел, но все пак сме обречени да бъдем пост-Кантианци.
И още: За да разберем и промислим Аристотел, сподели Пол Рикьор, трябва да се върнем назад към Омир, Хезиод, Есхил, Софокъл, Еврипид, Перикъл, към ораторите и политиците преди него...
Моето изказване и въпрос към проф. Пол Рикьор за справедливостта и добродетелите като средина е на с. 88-89, а неговият отговор – на следващите две страници.
След моето първо кратко изказване думата последователно взеха колегите от научното жури, а всички техни рецензии и становища са публикувани на сайта на университета и ще останат там още дълги години.
В рецензията на проф.
Силвия Минева и в становището на доц.
Антоанета Николова-Георгиева няма нито една сериозна забележка или критичен
въпрос. Подходили са твърде снизходително, а снизходителността е най-висшата
форма на справедливостта според Никомахова етика.
В рецензията на доц.
Невена Панова има по-скоро лексикално-технически въпрос-възражение: защо
главите са наречени „глави“, а частите – „части“? Защо не е обратното?
Отговор:
очевидно е, че при осмислянето на тези думи в мен работи
органично-телеологичната интуиция за тяхното значение като обозначения на части в живите организми. И тъй като
главата е най-важната част при най-развитите живи същества, по-големите цялости
в текста са глави, а включените в тях – части.
Отговор на множеството бележки, въпроси, предложения и коментари в
рецензията на проф. Лидия Денкова, в становищата на проф. Нонка Богомилова, на проф.
Диляна Ботева-Боянова, и доц. Стоян Ставру:
Първо, един
обобщаващ отговор относно структурата, обхвата и замисъла, включените, но и умишлено изключените теми, автори и
произведения. От една страна, в рецензията на проф. Денкова
се споменават още много други мислители и произведения, които биха могли да
бъдат засегнати в дисертацията: като се започне от Хераклит и се стигне до Анри
Бергсон, Морис Мерло-Понти и Филипа Фут.
От друга страна, в становищата на проф. Богомилова и доц. Ставру се посочва
като недостатък точно обратното: че поради прекалено многото части, от които се състои изследването,
в него на моменти се губи усещането за
цялост. Доц. Ставру е споделил откровено, за което много му благодаря, че
отделните текстове стоят като наредени
един до друг, но несвързани един с друг, а проф. Богомилова е отбелязала
съвсем правилно, че центробежните
отклонения, които често са ме отвличали встрани от основните проблеми, не
създават впечатление за монолитност на текста.
Признавам, че още в началото на писането на първата от частите
на изследването – през 2006 г., за онтологията на справедливото и
справедливостта в Държавата на Платон
– предполагах, че ще ми е необходимо много време, години, за да го завърша, а и
кой може да бъде сигурен за бъдещето? За това се примирих, че крайният резултат
ще е такъв, но че е по-добре да го напиша бавно и постепенно, отколкото да не
го напиша изобщо в напразно очакване на едногодишен творчески отпуск. Поради
това всички написани и вече публикувани текстове, които изграждат работата, се
опитах да оформя и като самодостатъчни,
разбираеми в отделността си, и като компоненти на по-голямото цяло.
Работата се занимава с петима творци и десет техни произведения. Двама от тези автори имат
само по едно произведение, но пък какво! Избрала съм само една от Софокловите
трагедии, която е най-образцовата според
Хегел, а не обсъждах най-красивата
според Аристотел, която е Едип цар,
защото за нея имаме отличен разбор от проф. Ничев.
Включването на повече автори и произведения, както от
живелите преди Аристотел, така и следващите, включително и модерните, би
превърнало дисертацията в свитък от 333 подвързани листа, в които като фишовете
в картотека са изредени заглавия и автори, и дори и тогава, на 333 страници,
дори и да бяха включени по няколко заглавия на страница, пак нямаше да бъдат
дори изброени, още по-малко обсъдени хилядите, които са писали и говорили за
справедливото и справедливостта от античността до днес.
В началото цитирах проф. Рикьор, който казва, че за да
разберем практическата етика и философия на Аристотел, трябва да го видим като
продължител на идеите, изказани от Омир, Хезиод, Есхил и Перикъл... Избрах да
пиша за Херодот, Тукидид и Софокъл, защото за Омировото и Хезиодовото
въздействие, както върху Платон, така и върху Аристотел е написано вече много. (Напр.,
изследванията на Оливър Примавези за Омир, или сборникът Plato and Hesiod, ed. by Boys-Stones and Haubold, OUP,
2010, или David
Sedley, Creationism and its Critics in Antiquity, Univ. of California Press,
2007, и мн. др.)
Едно от отбелязаните подминавания на важен мислител в
рецензията на проф. Денкова е недостатъчното внимание към Хераклит. Наистина,
много харесвам и обичам досократиците, но ако бях отделила повече внимание на
Хераклит, би трябвало да се обсъди много повече и Анаксимандър, и питагорейците,
и нусът на Анаксагор...
(Още един
спомен: през учебната 1990/1991 г. по време на една от окупационните стачки в
университета, при която нямаше нито ток, нито парно в продължение на повече от
месец, Атанас Гунов, Стоян Терзийски, Александър Кашъмов и Илия Панчовски – Бог
да го прости! – идваха на неформален кръжок при мен, в моята тогавашна квартира
в кв. „Надежда“. На тези няколко неформални сбирки, които ставаха там, защото в
Ректората нямаше нито ток, нито парно, Илия Панчовски представи своята чернова
на превода на някои от фрагментите на Хераклит, които впоследствие бяха
издадени в посмъртно публикуваната му книга, „ЛИК“, 1999 г., а Кашъмов и
Терзийски докладваха каква подборка са направили на фрагменти от питагорейците,
които публикуваха пак в издание на „ЛИК“ три години по-късно. Атанас Гунов
участваше в този неформален кръжок с превод на място от френски на съответните
фрагменти.)
Дисертация, която
се занимава с Анаксимандър, Хераклит и питагорейците не би имала никакъв
принос, защото за единственото автентично изречение на Анаксимандър вече има
цяла анаксимандрология,
библиографията за това едно-единствено изречение е над 300 страници, а за
Хераклит и питагорейците само от последните десетилетия има още толкова. С едно
изречение: какво Аристотел усвоява и какво пренебрегва, какво обогатява и какво
умишлено изопачава (както твърди Харолд Чърнис) от
досократиците е в талвега на каноничната университетска история на философията през
последните 200 години от Хегеловите лекции насетне. Напротив, много малко са
изследванията, които тръгват от историите на Херодот и Тукидид, а това са
безценни творби от по няколкостотин страници.
Най-важната концептуална бележка от няколкото предложения в рецензията на проф.
Денкова е в предложение 1, относно
най-висшият ейдос на справедливото, който е τὸ ἐπιεικές. Напълно съм съгласна с нея. В
дисертацията това е посочено в подчастта за семейното
и бащиното справедливо (с. 34-36) като
едно от много основания да четем внимателно Херодот и да признаем, че е посял
семена, чиито плодове ще узреят при Аристотел. Ще се самоцитирам и от
автореферата: «В Херодотовата История има
и няколко семейни истории, а в тях можем да видим интересни щрихи и внушения за
родовата или семейната справедливост. В разказването на една от тях се вижда
едно много важно понятие и разграничение, което после ще бъде промислено от
Аристотел в Никомахова етика като един от ейдосите на справедливостта[1]. Polloˆ tîn dika…wn t¦ ™pieikšstera protiqe‹si – мнозина предпочитат по-снизходителните пред крайно
жестоко-справедливите неща. t¦ ™pieikšstera - по-снизходителните,
по-милостивите, по-опрощаващите преценки, решения и постъпки, са за предпочитане
пред суровостта и неумолимата педантична суровост. (На с. 14 в Автореферата)
Също така и в автореферата на английски, в тази част,
която бе представена и като доклад на Световния конгрес за Аристотел в Атинския
университет през 2016 г. и има вече две публикации в два различни варианта,
обърнах внимание на това, като споменах няколко различни превода на английски,
немски и френски език:
„Earlier in this text, in the mapping of the relevant
passages with regard to the idea of the (universal) human nature in the Histories, the correspondence
between Lycophron, the son of Periander,
and his anonymous sister was mentioned. A passage from her appeal is worth
quoting: παῦσαι σεωυτὸν ζημιῶν. φιλοτιμίη
κτῆμα σκαιόν. μὴ τῷ κακῷ το κακὸν ἰῶ. πολλοὶ τῶν δικαίων τὰ ἐπιεικέστερα
προτιθεῖσι. πολλοὶ δὲ ἤδε τὰ μητρώια διζήμενοι τὰ πατρώια ἀπέβαλον.[2] … cease to punish
thyself. It is scant gain, this obstinacy. Why seek to cure evil by evil?
Mercy, remember, is by many set above justice. Many, also, while pushing their
mother’s claims have forfeited their father’s fortune (III, 53, transl. by Rawlinson).
The message of the compassionate sister,
who remains unnamed, deserves very attentive inspection, because in these
several lines it sketches the prototype of two conceptions, later enriched by
Aristotle. One of them is the appraisal of the merciful just, the indulgent, τὸ ἐπιεικές, as the
supreme form of the just in the NE. In the English translations of the NE ( see Rackham
1996, Chase
1934, Crisp
2000) the equitable prevails
as a rendering of τὸ ἐπιεικές. The same
Latin root is seen in the term, used in the French translation by sister Pascale-Dominique Nau: l’équitable[3].
The translation in German by Franz Dirlmeier uses das Gütige for τὸ ἐπιεικές and das
Gerechte for τὸ δίκαιον (Dirlmeier 1979).
In the newest translation in English,
done by Sarah Broadie and Christopher Rowe τὸ ἐπιεικές is
translated as the reasonable
(Broadie and Rowe 2002). Other possible options, suggested
by the context might be the indulgent,
the merciful, the milder just, the temperate. In the address of the
anonymous sister to her brother it is said that mercy is above justice, as quoted above. Precisely this is the
point of Aristotle’s reasoning in a very long chapter in book Epsilon of the Nicomachean Ethics (NE 1137a 31-1138a3), in which he discusses τὸ ἐπιεικές. The essence
of his understanding is that the supreme, the best, the unsurpassable form of
the just is the milder, the merciful, the indulgent just.
κρεῖττον τὸ ἐπιεικές. διὸ δίκαιον μέν ἐστι, καὶ βέλτιόν τινος δικαίου, οὐ τοῦ ἁπλῶς δὲ ἀλλὰ τοῦ διὰ τὸ ἁπλῶς ἁμαρτήματος. καὶ ἔστιν αὕτη ἡ φύσις ἡ τοῦ ἐπιεικοῦς, ἐπανόρθωμα νόμου, ᾗ ἐλλείπει διὰ το καθόλου (1137 b 24-27). What is equitable, therefore, is just, and better than
one kind of justice. But it is not better than unqualified justice, only better
than the error that results from its lacking qualification. And this is the
very nature of what is equitable – a correction of law, where it is deficient
on account of its universality. (transl. by Roger Crisp)... τὸ ἐπιεικές: the supreme form of the just
is the indulgent, which is not the proper and the commeasurable judgment, but the
merciful and milder one (NE 1137a30-1138a2) р. 12 и 13 от англоезичния автореферат.
В моя превод
на кн. Епсилон това понятие е преведено като снизходителното. Това е по-слабият превод. По-силният би бил милостивото, но той би му предал
християнски смисъл, а както виждаме и чуждите колеги-преводачи предпочитат по-слабия при превеждането
му в етиките на Аристотел и по-силния – за Херодотовата анонимна героиня. По
този повод ще напиша още, че дори и в една дисертация, която е писана в
продължение на 12 години, не може да бъде експлицирано всичко. Едно от важните
съображения, които не можех и не исках да обосновавам подробно, е това, че в
изданията на гръцкия текст на Никоахова етика,
направени от различни издатели, има драстично разминаване на сравнително малко
места, като най-сериозното от тях е точно по отношение на поставянето на „парчето“ за снизходителността
в кн. Е. В изданието на Франц Зуземил
то е на едно място, а според Джон Байуотър то трябва да е на края на кн. Е, защото смислово увенчава ейдосите на
справедливото. Затова гръцкият текст, по който работих и който е даден в
паралел на превода ми, е по изданието на Байуотър, защото и според мен това е
най-подобаващият венец на кн. Е: най-справедливото
не е най-съответното и най-съразмерното, а снизходителното.
Що се отнася до търсенето на това
понятие в Реторика, донякъде съм
съгласна с проф. Денкова, но само донякъде. Защото Реторика е много силно философско съчинение, а не само практическо
пособие за убедително говорене пред слушатели. Реторика незаслужено се подценява от мнозина, но същевременно, ако
можех да си позволя да включа още едно Аристотелово произведение в
дисертацията, освен четирите подробно анализирани, това би било Евдемова етика. Но не включих и ЕЕ, защото при четири, сравнително
подробно разгледани трактата на Аристотел, петият ставаше излишен.
Към превеждането на τὸ ἐπιεικές като снизходителното
в моя превод смислово се отнася и една друга забележка в рецензията на проф.
Денкова. Не съм направила съпоставка със съответните преводачески версии,
предложени от д-р Владимир Маринов, който е откриваем на линк в сайта на проф.
Богданов. Не се съмнявам, че преводът на д-р Маринов е по-хубав и по-четивен от
моя, но все пак моят беше завършен и представен в Аулата на университета през
май 2009 г. на празника на ФФ. Както
преводът, така и коментарът са публикувани през 2011 г., а преводът на колегата Маринов се появи 5 години по-късно.
В дисертацията всички части, които са вече публикувани някъде, са консервирани
и възпроизведени точно по начина, по който са и публикувани. Освен това, в
превеждането на кн. Е умишлено се
стремях към буквалистично и стриктно терминологично-педантично предаване на
разграничението между справедливо и справедливост. В превода на д-р Маринов,
доколкото съм го чувала по време на
семинара върху Никомахова етика в НБУ преди три
години, една от търсените цели е не часовникарската точност, а богатството на
синонимите и четивността. Единственото, което можем да си пожелаем всички ние,
е преводът на д-р Маринов да бъде публикуван час по-скоро.
По отношение на предложение 2: да, и посоченото от проф. Денкова място в Девета кн.
на Държавата е хубаво, но абсолютно
задължително беше да се очертае космологическият
контекст на мисленето на Платон за тялото и душата, за да се очертае
разликата между неговото и Аристотеловото мислене за тялото и душата. Заради това Тимей е много по-важен в този аспект от Държавата.
По отношение на бележката за Лайбниц: наистина той в Размишления за метафизиката посочва Платон като свой извор, но аз
имам предвид Монадологията, още
повече, че и до днес е много симптоматичен следният факт: Лайбниц ползва
уникалното Аристотелово понятие ентелехия
(от пар. 18 нататък на Монадологията
до края ѝ Лайбниц е в диалог с Аристотел) във времена, когато почти всички са го били забравили.
Дори и днес за католическите богослови и теолози, които непрекъснато
преутвърждават неувяхващата новост на учението на св. Тома от Аквино и
Аристотел, по ред верски съображения това понятие причинява неудобства. А то е
евристично за Лайбниц и поради това отпращам към него. (Пак намигване към Лайбниц беше и заглавието на книгата ми Нови опити върху Аристотеловия телеологизъм,
С., 1999, „ЛИК“.)
Рецензията на проф. Денкова завършва с въпрос, който всъщност се разроява на
четири питания, но ще ги обобщя в два по-значими въпроса: единият от тях е
за задачите на неоаристотелизма днес, а другият е за практическия разум, фронесис.
На
първия въпрос: според мен задачата на неоаристотелистите днес, все едно
дали те са неотомисти, хайдегерианци, феноменолози, херменевтици, аналитични
философи, католически, православни или протестантски богослови, е: да
преутвърждават мислимостта на добродетелите като етически добродетели, изразими и постижими за мисълта и разбирането
не само на професионално ангажираните етици или историци на философията, но и
на всички обикновени хора. Пиша това
и като признание за още една голяма група
от автори, които умишлено избягвах в дисертацията. Става дума за онези
философи, юристи и теоретици на държавата и правото, които се ангажират с
т.нар. позитивна или чиста теория за
правото, която според мен е ултрапозитивистка
пропаганда на юридическата изключителност.
Това лято попаднах на летището в Атина
на превод на новогръцки на фундаменталната книга на Ханс Келзен Какво е справедливостта? Was ist Gerechtigkeit (1953),
2. Aufl.
1975. Нейният превод на новогръцки Τί είναι δικαιοσύνη; е 90-тият ѝ превод.
Тази толкова важна книга, но и други в
нейната парадигма ни повече, ни по-малко ограничава възможността за постигане на справедливото и справедливостта само и
единствено в пределите на правото.
Доц. Ставру е написал в становището си нещо подобно, което ще цитирам:
„Правораздаването днес е сведено по-скоро до техническа процедура, разбираема
единствено за участващите в нея експерти, но недостъпна в своята вътрешна (процесуална)
логика и тънкости за хората, които не са юристи. Така справедливото се
юридизира до степен, в която то повече не може да осигури онази отвъдност на
правото, която поддържа легитимността му“. Изключително плашещо според мен е това, че не само по
отношение на правораздаването, но и във философията на държавата и правото има
много подобни и силни гласове, които издигат категорично императива:
справедливостта и справедливото могат и нека да бъдат постигани само чрез
правото и юриспруденцията!
На тези амбиции на позитивния,
радикално позитивистичния юридически ексепционализъм, който в някои текстове се
подсилва и със съжалителни насмешки над философи и етици на миналото, всички,
които се стремят към възраждането на ценното от Аристотел днес, все едно в коя
от традициите и парадигмите се самоопределят, трябва да отвърнат подобаващо.
Историята на етиката и философията на справедливото и справедливостта трябва да
бъдат защитени от експанзията на правниците, които особено в немската съвременна
философия са вече мнозина в след-Хабермасовата линия. Трябва да бъде
преутвърдена теоретичната ценност на мисленето на добродетелите, дори и в
старомодната Аристотелова схематика, която обаче е разбираема с примерите за
средищното, излишъка и недостатъка, понятна е и за необразованите обикновени
хора, за разлика от процесуално-юридическия елитизъм. (Това
в дисертацията не исках да го експлицирам, за да не отклоня в полемика фокуса
на изследването.)
Втората група питания, които обединявам в
едно, относно мястото на фронесис. Както
е посочено и в заключението, не просто защото съм чела Хайдегер и Гадамер, но и
защото съм редактор на Метафизика и
преводач на кн. Епсилон, за мен
най-точният превод на български на това понятие е разбиране. Ако съобразим също, че това е най-висшата дианоетическа добродетел, а дианойята е размишлението, което слива в едно сетивното и
рационалното според За душата, тогава
малко плеонастично фронесис бих
обяснила като размишляващото разбиране.
Цитат от Никомахова етика (на с. 197 в дисертацията, 1135a5-7): Всичко справедливо и законосъобразно във
всеки един случай е съотнасяне на всеобщото към даденото: защото много неща се
правят как да е, а определените като справедливи и законосъобразни са винаги
конкретно обособени, и наистина според всеобщото[4]. В тази връзка цитирам Гадамер:
„Слушателят
на Аристотеловите лекции по етика е трябвало да бъде вън от опасността да иска
само да теоретизира, за да се отскубне от изискванията на ситуацията. Неостарялата правота на Аристотел,
струва ми се, се състои в това, че постоянно държи под око тази опасност. Както
и Кант с неговия „формализъм“, той държи всички фалшиви претенции далеч от
идеята за философска етика. Докато Кант съсипва морално-философското мислене на
Просвещението с неговата заслепена гордост от разума, отделяйки необходимостта
на практическия разум от всяка обусловеност от човешката природа и го представя в неговата трансцендентална
чистота, Аристотел обратно, поставя обусловеността на жизнените ситуации на
човека в центъра на вниманието и определя като
централна задача на философската етика, както и на нравственото поведение,
конкретизирането на общото и приложението му в дадената конкретна ситуация“[5].
Отговор на
препоръките и въпросите в становището на проф. Богомилова:
1.Трудът ще спечели, ако бъде
по-ясно определен теоретичният статус на
приложения метод за „ретроспекция”/”археология” на възгледите на Аристотел за
справедливостта и справедливото: достоверна реконструкция на действителна
дебатираща приемственост/континуитет в античната мисъл по въпроса ли е?
2. Добре би било по-детайлно да
се разгледа и въпроса дали тези различия са само вътрешно-„логосни”, или имат и
своя специфичен културно-исторически и екзистенциално-психологически
фон/контекст, както и по какъв начин влияе той в случая върху менливия облик на
„логоса”.
3. В един мащабен труд, посветен
на определени идеи и понятия у Аристотел (както е формулирано заглавието му,
макар и започващо с думата „към”) би било по-убедително именно тези идеи да са
мощната центростремителна сила на анализа, а другите гледни точки, макар и
ретроспективно съотносими, да бъдат по-пестеливо представени, включително като
обем (те заемат близо две трети текста) в тяхната концептуална „аура”.
4.В тази посока биха работили плодотворно и някои стилови
подобрения на труда: елиминиране на доста детайлните на места
описателно-разказвателни фрагменти
(с.111-120, с.193-207 и др.), цитати (с.54-56), на отклоняващи се от
определящия контекст подпараграфи (с.139-145), тематични повторения и др. –
тези подобрения биха укрепили и монолитната конструкция на труда, която на
места изглежда подвъпросна.
На първите два
въпроса съм се опитала да отговоря в Заключението:
Цитат (от с. 295-299): Обръщането към предшествениците на Аристотел и поставянето на книга Епсилон
като финал на едно мисловно движение към справедливото и справедливостта не
беше направено от конюнктурни съображения и с оглед на т.нар. дисертабилност.
Не само защото този ретроспективно-археологически интерес е малко работен през
последните десетилетия, а и изобщо... един от младежките прякори на Аристотел
в Академията е бил ὁ Ἀναγνώστης -
Читателя. Така е бил наречен заради това, че е четял повече от всички ...Той е
разполагал с достатъчно средства от наследството от баща му, личен лекар на
македонските владетели, за да си купува всички преписи от всякакви свитъци на
всевъзможни теми. От тази лична негова колекция се ражда по-късно библиотеката
на Ликейона, която е първата публична библиотека в елинския свят. Не само в Поетика и Реторика, но и в Политика
и Метафизика, в Атинската държавна уредба и трите етики виждаме колко много
Аристотел е обичал да цитира литературни
творби. Цитирани в почти всички негови произведения са поетите-епици,
поети-лирици, особено много трагиците и непрекъснато се правят препратки към
предишни мислители, които в по-голямата си част са се изразили чрез философски поеми, като може би най-много
са цитатите от двете произведения на Емпедокъл. Така погледната неговата философия
се вижда като диалог с най-важните
автори на гръцката литература, а не само като непреставащ философски спор със
схващанията на мислителите преди него. Например, в Никомахова етика многократно са цитирани или са посочени герои и
моменти от сюжета на Омировия епос и двете Хезиодови творби, от няколко
трагедии на Софокъл и Еврипид, цитирани са стихове от Агатон, Симонид, Епихарм,
Теогнид, Солон, Каркин, Александрид и Евен. Има гноми от Биант и Питак,
поговорки, епиграми от автори, които по негово време са били отлично познати
и популярни, като поради това той не споменава имената им, но за жалост те не
са се запазили. Има и скрити препратки към повече от разпознаваеми сюжети.
Например, примерът в кн. Епсилон за
неволното убийство, което се оказва неумишлено отцеубийство, несъмнено е
свързан с Едип цар на Софокъл (1135а15-35), а примерът за
умишленото майцеубийство е от изгубена творба на Еврипид (гл. 11, 1136a10-15).
Диалогът с
Платон – често почтителен, но по-често критичен е постоянен във всичките му
текстове, достигнали до нас.
Диалогът между Платон и Аристотел дори и само по темата
за справедливото и справедливостта ме постави пред мъчителен избор. ...Извън Държавата, която е без конкуренция сред
всички, избрах най-краткия и най-ироничния откъс – „Персийският разказ“ в Алкивиад, за да се види, че и за
най-сериозните въпроси понякога Платон се изказва чрез Сократ иронично, но от
това дълбочината на казаното не намалява.
Диалогът с
Херодот също е несъмнен. На финала на Първа книга на Никомахова етика (1100 a 10 и сл.) размишленията на Солон за щастието и
за смъртта като последна инстанция, от която може да бъде преценяван животът на
всеки човек, са представени не според поезията на самия Солон, а в светлината
на антропологично-екзистенциалната им интерпретация в книга Клио на
Херодотовата История. Несъмнено също
така е и отражението на Херодотовата представа за семейното справедливо и
по-скоро за неговата липса в персийския царски двор, посочено като лош пример в
дискусията за приятелството, бащинското и господарското справедливо (в кн. VIII, гл. 10).
Диалогът на Аристотел с Тукидид и отличното познаване на История на Пелопонеската война също се
вижда: 1. в Никомахова етика със
споменаването на няколко дребни на пръв поглед, но знакови събития като напр. намекът
в книга Епсилон за героичните подвизи, саможертвата и посмъртните почести,
отдадени на лакедемонския пълководец Брасид. (За тях Тукидид
разказва в Четвърта кн., гл. 11 и 12, и в Пета кн., гл. 11). 2. Несъмнено е сякаш продължаването на диалога и в Атинската държавна уредба, която разширява с повече подробности
историческото проследяване точно от онзи момент нататък, с който завършва
Тукидид.
Диалогът на Аристотел със Софокъл е видим в Поетика и Реторика: той е най-цитираният трагик, най-уважаваният задочен
събеседник и в двата трактата, а неговите произведения са коронясани като най-красивите (sic!) и най-съвършените
в катартичното си действие.[6].
Това направи
изследването Към проблема за
справедливото и справедливостта… интердисциплинарно проследяване на
историята на съзряването на няколко идеи, кулминиращо в неговата практическа
философия, но също така многократно ме дари с насладата от общуването с вечни
образци на световната литература.
Отговори на въпросите и бележките в становището на проф.
Ботева-Боянова
Има три сериозни забележки, като първата от тях е относно
разминаващите се оценки за Тукидид. И двете с проф. Диляна Ботева-Боянова сме
прави, защото тя има предвид историческата
личност Тукидид, а аз – неговото
произведение. Никой не оспорва провала на Тукидид като военачалник,
наложеното му изгнание и опазването на личното доходоносно имущество, когато
родният град-държава е претърпял трагични загуби. Същевременно едва ли може да
се отрече, че творбата му, дори и на моменти да е писана като автоапология и автореабилитация, има непреходна стойност като първа в рода на историята на сегашното време, дори и на
места тя да е повече от спорна. Просто е първа
по рода си история на сегашното, докато Херодотовата започва от митовете от
миналото. Това, на което настоявам в изследването е, че това произведение е
много ценен извор и за история на философията, защото не разполагаме с друг
текстови материал, от който да разберем какво точно са били антилогиите,
сдвоените речи, в които на броя и тежестта на аргументите в едната съответства
същия брой контрааргументи, изредени в същия смислов порядък. Има само едно
друго произведение, от което се вижда как „по-слабата страна става по-силна“,
но това е диалектическо-динамичният вихър в диалога Протагор на Платон. В края на диалога всеки от събеседниците твърди
това, което в началото е отричал. За да разберем как накрая Сократ твърди това,
което в началото е твърдял Протагор, и обратно – как всеки от тях отрича накрая
това, което в началото е твърдял, трябва да препрочетем диалога няколко пъти и
ще видим много виртуозни софистически приплъзвания, за да застанат двамата
водещи събеседници в позиция на отричащи собствените си първоначални твърдения.
При Тукидид десетки сдвоени речи помагат със статичността и педантичността на
резоньорството си да се види прецизната фехтовка на аргументите и
контрааргументите, с което добиваме представа не само за софистиката като
историкофилософско явление от миналото, но и получаваме безценно вечно помагало по теория на аргументацията и дебатирането,
надминаващо с виртуозността на тезите и антитезите много съвременни учебници по
тези дисциплини.
Пак от този
отговор черпя довод и за следващия. Проф. Диляна Ботева-Боянова споменава за
възможното влияние, което е оказал тракийският орфизъм върху Аристотеловото
схващане за божествения и безсмъртен нус. Това е най-проблематичното негово
твърдение, което е причинило катастрофични колизии в историята на
средновековния арабски и латиноезичен аристотелизъм. Никой не може да обоснове
със сигурност откъде и кога влиза нусът в човека, нито къде отива след смъртта
му. Категорично е заявено само това в За
душата: нусът е божествен, безсмъртен, но и безличностен. Мнозина са се
опитвали да доизмислят и допълнят Аристотел, като са добавяли към това всякакви
свои инвенции, което винаги е отвеждало въображението им до ереси. И ето, ако
Тукидид ни предлага не една, не две, а десет
антилогии, и въпреки това не съм убедителна, че е ценен автор и за история
на философията, как мога да изказвам предположения и хипотези за
тракийско-орфическия произход на нуса, които не мога да аргументирам по
абсолютно никакъв начин? Възможно е, но засега никой не може да докаже влияние на мистериите в
Самотраки върху Философа, родом от Стагира.
Много
сериозна е забележката, че не се вижда в текста понятийното разграничение между
справедливо и справедливост. Всъщност има го в текста, на с. 9 и 10, но не
сложих подзаглавие в него, за да не се раздробява на прекалено малки части
Въведението. В него, веднага след
представянето на третата тематизация понятийното уточнение смислово се слива с
нея и е обяснено на две страници: как са изразени те на гръцки, как са
преведени на латински, цитиран е проф. Даниел Вълчев (който, без да го
познавам лично и като съдя само по публикациите му, е представител на съвсем
разумното и умерено течение в теорията на правото и държавата, далеч от
екстремисткия юридически позитивизъм). Посочена е каква е амбицията
в тази трета тематизация в изследването ми: чрез мисленето на субстантивираното
прилагателно от среден род не само като правото,
което в много случаи е точно, но и като справедливото,
сме много по-съответни на богатството и пълнотата на това понятие, което
виждаме и при петимата мислители, с които се занимавам.
Искам
да благодаря от сърце на всички колеги от уважаваното научно жури за
внимателния прочит и за възможността, която получих: чрез отговорите на
въпросите и забележките да доизясня важни аспекти от изследването ми.
София, 28 октомври 2019 г. доц. д-р Димка
Гичева-Гочева
[1] Вж. 10 гл. на Пета кн. на Никомахова етика.
[2] Автоцитат от англоезичния автореферат: τὰ ἐπιεικέστερα in the Histories is reflected in the NE, E, ch. 14 as the more abstract
concept τὸ ἐπιεικές: the supreme
form of the just is the indulgent, which is not the proper and the
commeasurable judgment, but the merciful and milder one (NE 1137a30-1138a2).
[3]
Available on the internet: https://fr.wikisource.org/wiki/%C3%89thique_%C3%A0_Nicomaque,
accessed on the 8th of January 2017.
[4] Автоцитат от дисертацията: От това място във финала на кн. Епсилон,
както и от следващите няколко книги в Никомахова
етика, посветени на мъдростта и на дианоетическите добродетели, най-важна
сред които е фронесис, се ражда
вдъхновеното философстване на Хайдегер и особено на Гадамер за ценността на
Аристотеловата практическа философия. За тях и за интерпретациите на Любомира
Радоилска (в магистърска ѝ теза и в книгата по дисертацията ѝ, публикувана на
френски) и на Галина Иванова (във все още непубликуваната ѝ дисертация) ще
стане дума в заключението на работата ми.
[5]Ханс-Георг
Гадамер. История и херменевтика.
Съставителство, превод и предговор Христо Тодоров. С., „Гал-Ико“, 1994.
[6] Вдъхновение за такъв прочит можем да намерим и в Естетиката на Хегел, и в Отражение на античното трагично в модерното
трагично на Киркегор.
No comments:
Post a Comment