неделно-понеделнишки облаци

относно анонимните клеветници

                           
                                       снимка на Велин Белев


От няколко дни из медиите обикаля съкратена версия на Обръщение на г-н Ректора на СУ "Свети Климент Охридски" към академичната общност по повод на клеветнически твърдения,
чрез които някои - неизвестно кои и какви колеги - се опитват да предизвикат свикването на извънредно Общо събрание на университета преди редовното годишно, което ще се проведе на 29 ноември тази година.
От колеги от други факултети разбрах, че пълният текст на Обръщението на г-н Ректора е получен от някои преподаватели, но други все още не сме го получили.

Реших да проверя да не би да съм получила Обръщението в служебната си поща, 
която е на адрес gichevagoc@phls.uni-sofia.bg 
и която отварям много рядко, защото използвам изключително гугълския си акаунт - 
dimka.gocheva@gmail.com

Всички го запомнят много по-лесно, защото е по-кратко и ми пишат предимно на него.

Отворих си служебната поща на сървъра на университета и що да видя?

Не съм получила и там Обръщението на г-н Ректора, но за сметка на това съм получила пет бойни позива-призива от някой си Иво Не-знам-си-кой, който от името на инициаторите за извънредно Общо събрание е създал сайт с "изобличителни" "разкрития".

И така, смелите поборници за ред, отчетност и прозрачност са създали един клеветнически сайт, на който някакъв фиктивен виртуален персонаж Иво Не-знам-си-кой, който не се представя нито като студент, нито като докторант, нито като преподавател, нито като служител, гръмко призовава за извънредно Общо събрание, разобличава, громи, вопие...

Така ли ще се свикват Общи събрания на най-стария и най-големия университет у нас?
Няма нищо лошо в това да има и извънредни Общи събрания освен редовното годишно, когато 100 души от неговите делегати преценят, че това е необходимо.

Но когато това се прави чрез анонимни виртуални персонажи, които успяват да изпратят на адресите на служебните пощи на всички преподаватели по 5 съобщения от 11 до 22 октомври, а същевременно вече трето денонощие някои от преподавателите от ФФ и ФКНФ
не сме получили нито в служебните, нито в по-употребяваните си лични пощи 
официалното Обръщение на г-н Ректора, как да окачествим това?

Същевременно, ако страхливците, които разпространяват клеветите, събират подписите в най-дълбока конспиративност и никой от университетската общност не може да види официално списъка на инициаторите, настояващи за извънредно Общо събрание, как да сме сигурни, че в този списък не са
включени нашите имена или имена на нищо неподозиращи колеги, с които е злоупотребено?

Как ви се вижда тази подривно-конспиративна кампания? 

По този повод ще напиша и: на едно от малкото обучения по компютърна грамотност, в които съм участвала още преди 15 години, отлично си спомням, че ни учеха, че най-лесната за манипулиране, най-ненадеждна, най-уязвима и поради това най-лоша система за институционални пощи
е MS Outlook.

След тези пробиви, при които получаваме за десет дни по пет позива от анонимните клеветници, които, за да се прикрият, си служат с виртуален фалшив персонаж с акаунт в abv.bg,
 а не получаваме Обръщението на г-н Ректора в служебните си пощи, очевидно е, че нещо трябва да се направи. 

страхът на резидента...

Вчера колегата Евгени Зашев ме попита във фейсбук с коя книга на Георги Тенев да започне. Ако наистина не го е чел досега, предлагам да започне със сборника

Страхът на резидента от отзоваване. Проза и драматургия.

ИК "Триумвиратус" и ИК "Зелена вълна", С., 2000 г.

Включва разкази и поетично-драматургичните му творби, писани през 90-те години:

Страхът на резидента от отзоваване

Wагон

Плуващата библиотека

Металната пчела

Походът

(пиеса, поставена от Явор Гърдев през декември 1995 г. в Драматичен театър - Ловеч)

Гилгамеш

Insula

Сънят на Одисей

(първоначално заглавие Одисей Периагон, вариации върху Филоктет на Хайнер Мюлер и стихове на Йосиф Бродски и Кирил Мерджански; поставена в ТР "Сфумато" от Явор Гърдев

през 1997; Одисей Периагон през 1999 г. се превръща и в радиодрамата Атолът с автори Асен Аврамов, Георги Тенев и Явор Гърдев )

Частите на нощта

(поставена на сцената на ДТ - Сливен през декември 1994 г. от Явор Гърдев; сценография и костюми - както на тази постановка, така и на Одисей, и на много други на триумвирата: Никола Тороманов и Даниела Ляхова - Бог да я прости)

Игра на ветровете

Хиляда стъпала

Едип Щастливият

***

Трите последни драматургични творби в стихове, както и Гилгамеш, напълно ги бях забравила и благодаря на Евгени, че вчера ме попита за съвет. Днес, като отворих книгата, си ги преговорих.

романът за прехода

Напоследък не успявам да чета съвременна българска литература толкова, колкото бих искала, но впечатленията ми са, че тя процъфтява, особено прозата.

Имаме поне десет много талантливи наши писателки и писатели, при това от нашето поколение – плюс-минус няколко години.

Ще споделя за един от тях: писателят, сценарист и драматург Георги Тенев.

Порази ме още първата му пиеса-приказка в стихове – Частите на нощта, която бе и режисьорски дебют на Явор Гърдев на сцената на Сливенския театър преди 22 години. 

А спомняте ли си вълшебството Сънят на Одисей, което се играеше в стария дом на "Сфумато"? Пиеса в стихове, колаж от няколко творци, един от които беше Георги Тенев. Съавтори на текста: Хайнер Мюлер, Йосиф Бродски и Кирил Мерджански. Режисьор бе Явор Гърдев.

*

  Познавам почти всички сборници с разкази, романи, радиопиеси и драми на Георги Тенев, сценариите и реализациите на множество телевизионни формати - едни от малкото културно-развлекателни предавания, които заслужаваха гледане. 

Някои от книгите му бяха представяни с еднократни драматизации.

 Почти всичко, написано и поставено на сцена от него, ми харесва много. Изключението е само едно: Тъмна стая, която се играеше в камерната зала на "Сфумато" и която не можах да разбера поради несхватливост въпреки чудесната игра на Весела Бабинова и Явор Бахаров.

*

Не съм театрален критик, а и на театър не успявам да ходя толкова често, колкото бих искала. Като редови обикновен зрител, а не като меродавен авторитет споделям, че според мен най-силната пиеса, писана на български език през последния четвърт век, е Злият принц. Тя се играеше на тавана на Народния театър, неин режисьор бе самият автор, премиерата ѝ неслучайно е на 10 ноември 2013 г., но уви, през този сезон вече не е в репертоара. Тя беше пиесата за прехода ни, за псевдо-героите и жертвите му, за истините, които няма да научим от медиите никога, но до които изкуството трябва да стига.

 *

Георги Тенев писа и за далечно приказно минало (в Частите на нощта), съчини кантатите на Клото, Лахезис и Атропос (в Сънят на Одисей), описа скорошни, но все пак минали травматични соцдесетилетия (в романа Господин М и радиопиесата 7 септември), преживя пожарите в началото на прехода (Партиен дом), но и ни предупреждава за едно неумолимо пъплещо към нас зловещо антиутопично бъдеще (в сборника с разкази Свещена светлина, който се превърна и в сценарий на филм):

С последния си роман и със сборника разкази Жената на писателя (и двете - скорошни издания на "Colibri") Георги Тенев застава пред настоящето тук-и-сега, което описваме с дума, съставена от шест букви: преход. Каква хубава, делова, успокояваща дума, която ни казва, че тръгнахме преди почти три десетилетия от едно и в съвсем скоро време ще стигнем до друго място, и този край - eй го, е, ето там, ще бъде хубав, и там и тогава в края на прехода ще ни е добре.

Но дали става така, както си представяхме прехождането от едното до другото място във времето?

Романът Български рози се чете трудно и мъчително, защото фрустриращо засмуква с разказването на няколко пропаднали лични опита за прехождане. Всички негови герои се сгромолясват от благополучие в неблагополучие. Познахте, това е определението на един известен философ за трагедията. Български рози е трагичен роман за пропадането на: предприемачът и издател Константин Трейман, който бива смлян в опита си да успее честно в мащабни икономически начинания; неговата съпруга, архитектката Дора Попова, която изгубва себе си в разочарованието от всесилието на престъпността и пипалата на болестта; тяхната разглезена дъщеря, завършващата гимназистка Лия, сиреч Илияна, която намира себе си, само когато пропада в бездните на дизайнерската химия; нейният действителен баща Георги Богданов – изключително влиятелен (и лесно разпознаваем като прототип) наш политик; архитект Данаил Попов – бащата на Дора, някогашна жертва на Държавна сигурност, който се явява в мистична ипостас в края на повествованието.

Всички герои в романа пропадат и губят. Няма победители, няма успели. Даже Богданов - всесилният политик - губи ценно и старателно пазено богатство. Но това, разбира се, е само в писателската фантазия, създала романовия свят, заключен между кориците на Български рози. Лесно разпознаваемият прототип на Богданов в триизмерната материална реалност е далеч от такава загуба и поражение.

И по-второстепенните типажи са характерни, със свой профил и стил. 

С всеки изминал роман Георги Тенев пише все по-добре и все повече напредва в умението да обрисува характерите. С всеки свой роман той все повече потвърждава, че романът е най-трудният белетристичен жанр, защото цели създаването на голямо и цялостно четиво. 

Има много големи и някак нецялостни романови четива, които критиците не харесват. Например, някои от късните романи на Умберто Еко, които са прекалено ерудитски и мозайкови, ако изобщо таксономията на енциклопедичните познания в тях получи признанието на четящите, че са романи.

В романите и драмите на Георги Тенев винаги го има онова, което споменатият преди малко мислител от далечното минало иска от една писана творба: да има здраво изтъкана фабула, сиреч оплитащ читателя, засмукващ сюжет. И тук, както и в предишните романи на Георги Тенев, фабулата е здрава като корабно въже, защото в нея има криминална интрига, даже повече от една. Има секс, изневери, кръв, отново пожар (като в Партиен дом), жестоко насилие над хора (а в този роман и над животни), първично-организмични шокове за читателя с натуралистични описания и отчайващо, депресиращо точни диагнози за престъпните механизми на политическия и икономически театър у нас.

Преход или провал?

Едната дума е с шест букви, другата - също.

Романът е разделен на шест части, като от втора до пета те носят имената на най-важните провалящи се герои: Трейман, Дора, Лия, Богданов, Попов. Първата част е наречена Бялата къща – вила в Бояна, проектирана от архитектката Попова на мястото на старата дървена къща, проектирана от баща ѝ. Но и към новата голяма къща на сгромолясалата се фамилия, провалила се в прехода, плъзват пламъци и пак подпалвачът е онзи, който е подпалил и предишния пожар: един анонимен герой – единственият, който в романа говори от себе си, в първо лице.

А къде са розите, българските рози? 

Те са в градината на бялата къща, но уви, не могат да се прихванат и да разцъфтят.