романът за прехода

Напоследък не успявам да чета съвременна българска литература толкова, колкото бих искала, но впечатленията ми са, че тя процъфтява, особено прозата.

Имаме поне десет много талантливи наши писателки и писатели, при това от нашето поколение – плюс-минус няколко години.

Ще споделя за един от тях: писателят, сценарист и драматург Георги Тенев.

Порази ме още първата му пиеса-приказка в стихове – Частите на нощта, която бе и режисьорски дебют на Явор Гърдев на сцената на Сливенския театър преди 22 години. 

А спомняте ли си вълшебството Сънят на Одисей, което се играеше в стария дом на "Сфумато"? Пиеса в стихове, колаж от няколко творци, един от които беше Георги Тенев. Съавтори на текста: Хайнер Мюлер, Йосиф Бродски и Кирил Мерджански. Режисьор бе Явор Гърдев.

*

  Познавам почти всички сборници с разкази, романи, радиопиеси и драми на Георги Тенев, сценариите и реализациите на множество телевизионни формати - едни от малкото културно-развлекателни предавания, които заслужаваха гледане. 

Някои от книгите му бяха представяни с еднократни драматизации.

 Почти всичко, написано и поставено на сцена от него, ми харесва много. Изключението е само едно: Тъмна стая, която се играеше в камерната зала на "Сфумато" и която не можах да разбера поради несхватливост въпреки чудесната игра на Весела Бабинова и Явор Бахаров.

*

Не съм театрален критик, а и на театър не успявам да ходя толкова често, колкото бих искала. Като редови обикновен зрител, а не като меродавен авторитет споделям, че според мен най-силната пиеса, писана на български език през последния четвърт век, е Злият принц. Тя се играеше на тавана на Народния театър, неин режисьор бе самият автор, премиерата ѝ неслучайно е на 10 ноември 2013 г., но уви, през този сезон вече не е в репертоара. Тя беше пиесата за прехода ни, за псевдо-героите и жертвите му, за истините, които няма да научим от медиите никога, но до които изкуството трябва да стига.

 *

Георги Тенев писа и за далечно приказно минало (в Частите на нощта), съчини кантатите на Клото, Лахезис и Атропос (в Сънят на Одисей), описа скорошни, но все пак минали травматични соцдесетилетия (в романа Господин М и радиопиесата 7 септември), преживя пожарите в началото на прехода (Партиен дом), но и ни предупреждава за едно неумолимо пъплещо към нас зловещо антиутопично бъдеще (в сборника с разкази Свещена светлина, който се превърна и в сценарий на филм):

С последния си роман и със сборника разкази Жената на писателя (и двете - скорошни издания на "Colibri") Георги Тенев застава пред настоящето тук-и-сега, което описваме с дума, съставена от шест букви: преход. Каква хубава, делова, успокояваща дума, която ни казва, че тръгнахме преди почти три десетилетия от едно и в съвсем скоро време ще стигнем до друго място, и този край - eй го, е, ето там, ще бъде хубав, и там и тогава в края на прехода ще ни е добре.

Но дали става така, както си представяхме прехождането от едното до другото място във времето?

Романът Български рози се чете трудно и мъчително, защото фрустриращо засмуква с разказването на няколко пропаднали лични опита за прехождане. Всички негови герои се сгромолясват от благополучие в неблагополучие. Познахте, това е определението на един известен философ за трагедията. Български рози е трагичен роман за пропадането на: предприемачът и издател Константин Трейман, който бива смлян в опита си да успее честно в мащабни икономически начинания; неговата съпруга, архитектката Дора Попова, която изгубва себе си в разочарованието от всесилието на престъпността и пипалата на болестта; тяхната разглезена дъщеря, завършващата гимназистка Лия, сиреч Илияна, която намира себе си, само когато пропада в бездните на дизайнерската химия; нейният действителен баща Георги Богданов – изключително влиятелен (и лесно разпознаваем като прототип) наш политик; архитект Данаил Попов – бащата на Дора, някогашна жертва на Държавна сигурност, който се явява в мистична ипостас в края на повествованието.

Всички герои в романа пропадат и губят. Няма победители, няма успели. Даже Богданов - всесилният политик - губи ценно и старателно пазено богатство. Но това, разбира се, е само в писателската фантазия, създала романовия свят, заключен между кориците на Български рози. Лесно разпознаваемият прототип на Богданов в триизмерната материална реалност е далеч от такава загуба и поражение.

И по-второстепенните типажи са характерни, със свой профил и стил. 

С всеки изминал роман Георги Тенев пише все по-добре и все повече напредва в умението да обрисува характерите. С всеки свой роман той все повече потвърждава, че романът е най-трудният белетристичен жанр, защото цели създаването на голямо и цялостно четиво. 

Има много големи и някак нецялостни романови четива, които критиците не харесват. Например, някои от късните романи на Умберто Еко, които са прекалено ерудитски и мозайкови, ако изобщо таксономията на енциклопедичните познания в тях получи признанието на четящите, че са романи.

В романите и драмите на Георги Тенев винаги го има онова, което споменатият преди малко мислител от далечното минало иска от една писана творба: да има здраво изтъкана фабула, сиреч оплитащ читателя, засмукващ сюжет. И тук, както и в предишните романи на Георги Тенев, фабулата е здрава като корабно въже, защото в нея има криминална интрига, даже повече от една. Има секс, изневери, кръв, отново пожар (като в Партиен дом), жестоко насилие над хора (а в този роман и над животни), първично-организмични шокове за читателя с натуралистични описания и отчайващо, депресиращо точни диагнози за престъпните механизми на политическия и икономически театър у нас.

Преход или провал?

Едната дума е с шест букви, другата - също.

Романът е разделен на шест части, като от втора до пета те носят имената на най-важните провалящи се герои: Трейман, Дора, Лия, Богданов, Попов. Първата част е наречена Бялата къща – вила в Бояна, проектирана от архитектката Попова на мястото на старата дървена къща, проектирана от баща ѝ. Но и към новата голяма къща на сгромолясалата се фамилия, провалила се в прехода, плъзват пламъци и пак подпалвачът е онзи, който е подпалил и предишния пожар: един анонимен герой – единственият, който в романа говори от себе си, в първо лице.

А къде са розите, българските рози? 

Те са в градината на бялата къща, но уви, не могат да се прихванат и да разцъфтят.