Google+ Followers

Tuesday, December 22, 2015

какво е противоположното





          В предишния пост на блога стана дума, че според най-меродавни оценки на авторитетни представители на катедрата по История на философията във Философския факултет за пореден път миналата седмица, този път от страниците на "Литературен вестник", беше обявено, че ситуацията с текстовете на Аристотел у нас е "напълно противоположна". Напълно противоположна на кое и на какво? На вече много добре преведените на български и осмислени чрез интерпретации диалози на Платон. Тепърва предстояло било да се появят преводи на най-важното от наследството на Аристотел и сме били имали да наваксваме... 

С овластените представители от катедрата по История на философията във ФФ борбата е обречена: зад тях стоят партийните централи на управляващите в момента, националните електронни медии и млади напористи съдии от столичните съдилища, които правят светкавична кариера в изпълнителната власт, след като се разправят по съдебен ред с някоя преподавателка, която смее да твърди, че има български преводи на Аристотел.

Тази борба е обречена, но докато съществуват поне блогове и свирепата неототалитарна цензура на бдителния пожизнен шеф на СЕМ доц. Лозанов не е забранила използването на интернет, нека все пак да се осмеля да кажа:

Български преводи на Аристотел има. Преведени са вече 16 негови произведения. Най-важните от най-важните.

Ето, например, в откъсите по-долу от книга Йота на "Метафизика" как се пояснява разликата между понятията противоположно(ст), противоположеност, противополагане и противолежащо.
  


За Аристотел тези разграничения са много важни, както онтологически, така и логически. Те са много важни и като обяснителни инструменти в неговата философия на природата и космологията му. Благодарение на тези изключително досадни на пръв поглед понятийни разграничения, в "За небето" той обяснява движенията на четирите стихии в космоса и въртенето на етера вечно в най-външната сфера на Всичкото-и-Цялото, което гарантира според него вечността и неунищожимостта на космоса.

В превода на тези понятия в “Метафизика”, кн. І-ІІІ и Х-ХІV, направен от Николай Гочев, както и в превода ми на "За небето", редактиран от Владимир Маринов, решенията, които предлагаме на българския читател са съответно: като “противоположно” се превежда nanton, аnantwsij се превежда като “противополагане”. Като “противоположеност” - nantiÒthj, а “противолежащо” е превод на ¢ntikemenon

Ето какво се казва според превода на Николай Гочев в книга Йота на "Метафизика", в първия български превод на трактата, издаден през 2000 г. от изд. СОНМ.

глава III:

Едното и многото са противолежащи[i] по много начини. Един от тях е противолежанието им като неделимо и делимо, защото това, което е вече или разделено, или разделимо, се нарича множество, а това, което е неразделимо или неразделено - едно. Щом обаче противопоставянията[ii] се правят по четири начина, и в случая всяко от двете е противопоставено по лишеност[iii], те биха се оказали противоположности[iv]. Но тяхното противопоставяне не би било от типа на противоречието, нито би било като това при съотносимите изказвания[v]. Едното получава име и се разкрива чрез противоположното, както неделимото - чрез делимото, поради това, че множеството и разделимото се възприемат сетивно по-отчетливо отколкото неделимото, така че поради намесата на усещането множеството изпреварва неразделимото в разума. Както вече посочихме в съчинението за разграничаването на противоположностите[vi], на едното принадлежи тъждеството, подобието и равенството, а на множеството - различието, неподобието и неравенството.

„Тъждествено” има много значения[vii], едно от които е “едно по число”. Друго, когато нещо е едно по логос и по число, както ти със себе си си едно и по вид, и по материя. И още, ако битийното основание на първата същност е едно, както правите, равни по дължина линии са тъждествени, и четириъгълниците с равни ъгли и страни, макар и такива да има повече. Но в тях равността е единство. Нещата са подобни, ако не са тъждествени в абсолютно всичко, нито са неразличими по обособената си същност[viii], а са едни и същи по вид, както по-големият четириъгълник е подобен на по-малкия, и както неравните по дължина прави линии. Те са подобни, а не абсолютно тъждествени. Други неща са подобни, ако имат един и същ вид[ix] и могат да стават нещо по-голямо и по-малко, но нямат такава разлика. Други - ако имат една и съща характеристика[x] и тя е една по вид, както бялото. Тя може да е налице в по-голяма или в по-малка степен, но казват, че са подобни, защото видът им е един. Други - ако при тях преобладават еднаквите, а не различните особености. Това може да се разбира или в абсолютен смисъл, или относно най-значителните свойства, както оловото е по-подобно на среброто, отколкото на златото, доколкото е бяло, а златото е по-подобно на огън, доколкото е жълто и напомня пламък.

Прочее, ясно е, че „друго” и „неподобно” имат множество значения. Другото е противолежащо спрямо тъждественото и затова всяко нещо по отношение на всяко друго е или тъждествено, или друго. От друга страна, нещата са “други”, ако нито материята, нито битийното им основание[xi] съвпадат, затова ти и твоят близък сте други. В трети случай е както при математическите неща. Всяко нещо спрямо всичко останало се нарича „друго” или „тъждествено”, когато става дума за неща, наричани „едно” и „съществуващо” и причината за това е следната. Другото не е противоречие на тъждественото[xii], затова и то не се казва за несъществуващите неща, докато не-тъждественото се казва за тях; но от друга страна “другото” се казва по отношение на всички съществуващи неща. Защото нещата, които са съществуващо и едно, са или едно спрямо останалите, или не са едно.

Другото и тъждественото са противолежащи по този начин, но разлика и другост са различни неща. От една страна, другото и това, по отношение на което то е друго, не е необходимо да бъдат други чрез нещо определено[xiii], защото всяко нещо, доколкото е съществуващо, е или друго, или тъждествено спрямо някое друго. От друга страна, различното от нещо е различно по нещо определено, така че е необходимо да има нещо трето, тъждествено на себе си, в което да могат да се правят различия. Това трето тъждествено на себе си трябва да е съществуващ самостоятелно род или вид, защото всичко, което се различава, се различава по род или по вид. По род се различават нещата, които нямат обща материя, нито могат да се пораждат едно друго, както тези, които принадлежат към различни категории; а по вид се различават тези, които принадлежат на един и същ род. Род се нарича това, което се казва като едно и също за неща, различни по същност[xiv].  
 
Противоположните неща се различават и противополагането[xv] е някаква разлика. От индукцията е ясно, че това допускане е правилно, защото всички те изглеждат и различни, и не просто други, ала при едни другостта е по род, при други тя е в самата категория, така че те влизат в един и същ род, и са тъждествени по род. Вече беше разяснено в други лекции кои неща са тъждествени или различни по род[xvi].    

глава IV:

След като е възможно различните неща да се различават помежду си повече и по-малко, има и една най-голяма разлика, която наричам противополагане. че това е най-голямата възможна разлика, е ясно по индукция: нещата, които се различават по род, не преминават едно в друго, но са твърде отдалечени и изобщо несравними, а при тези неща, които се различават по вид, поражданията стават от противоположностите като крайности в рамките на един род. Разстоянието между крайните видове е най-голямо, следователно и разстоянието между противоположностите. Но най-голямото във всеки род е съвършено. Най-голямото е това, което не може да бъде надминато, а съвършеното - това, вън от което не може да се намери нищо, което би могло да му принадлежи. Нали съвършената разлика съдържа свършека така, както и другите неща се наричат съвършени поради това, че са достигнали целта си[xvii]. А от друга страна, няма нищо извън свършека, защото във всяко нещо той е крайното и обхваща нещото. Поради това нито остава нещо извън свършека, нито нещо може да се прибави към него. От тези неща е ясно, че противоположеността[xviii] е съвършена разлика, и тъй като за противоположностите се говори в различни смисли, то и съвършеното им принадлежи дотолкова, доколкото им принадлежи това, да бъдат противоположни. Щом тези неща са така, ясно е, че не е възможно за едно нещо да има повече от едно противоположно: защото нито от крайното има нещо по-крайно, нито в една отсечка има повече от две крайни точки. Изобщо това е ясно, при положение, че противоположеността е разлика, а разликата, следователно и съвършената разлика, е между две неща.

Другите определения на противоположностите по необходимост също ще са истинни. И така, най-голямо различаване съдържа съвършената разлика. Не е възможно да има по-голяма разлика при тези, които се различават по род или по вид: защото, както беше показано, между кое да е нещо и всичко, което е вън от неговия род, няма никаква разлика, а вътре в родовете това е най-голямата разлика; и в един и същ род тези, които се различават в най-голяма степен, са противоположни, защото най-голямата разлика там е разликата между тях, и тя е съвършената. Нещата, които най-много се различават в един и същ приемник, са противоположни, защото материята при противоположните е една и съща, а противоположни са и тези, които най-много се различават в рамките на една способност. Нали и науката относно един род е една: а между нещата, принадлежащи на един род, съвършената разлика е най-голяма.

Първото противополагане е положително състояние[xix] и лишеност, но не всяка лишеност, защото „лишеност” има много смисли, а само онази, която е съвършена. Всички останали противоположности ще се наричат съгласно тези: едни поради това, че ги имат, други - поради това, че ги произвеждат, или могат да ги произвеждат, трети - с това, че са придобивания или загуби на такива и други противоположности. Ако видовете противолежания[xx] са противоречието, лишението, противоположеността и отношенията, и от тях първото е противоречието, като при него няма междинно, докато при противоположностите е възможно да има, то е ясно, че противоречието и противоположностите не са едно и също. От друга страна, лишеността е някакво противоречие - или при положение, че изобщо не е възможно нещото да притежава някакво качество, или при положение, че макар и по природа да би могло да го притежава, го няма, защото е лишено от него или изобщо, или по някакъв начин. Така че тук имаме няколко значения, както показахме на друго място при разграничаването на различните смисли[xxi]. Така че лишеността е някакво противоречие или невъзприемчивост, която е напълно определена от или пък свързана с възприемащия материал. Затова при противоречието няма междинно, а при дадена лишеност има: защото всяко нещо е или равно или не-равно, но от друга страна не всяко е или равно, или неравно, а само при приемащия материал, който позволява равност. Та ако поражданията в материята стават от противоположностите и възникват или от ейдоса и наличието на ейдоса, или от някаква лишеност от ейдос и форма, ясно е, че всяко противополагане би било лишеност, но може би не всяка лишеност би било противоположеност. Причината за това е, че лишеното търпи лишения в много смисли, защото противоположности са само тези крайности, от които произтича промяна.

Това е ясно и по индукция. Защото всяко противополагане съдържа лишеност на едната от противоположностите, но не винаги еднаква: неравността е лишеност от равност, неподобността - от подобност, порочността - от добродетел. Разликата е, както беше казано: в един случай, ако нещо просто е лишено, във втори, ако е лишено в определено време или в някакво своя част – например, ако някой е лишен на някаква възраст, и или от най-важното, или напълно. Затова при едни от тях има междинно, и съществува човек, който не е нито добър, нито лош, при други - няма, както когато числото трябва да е или четно или нечетно. Освен това едни от тях имат някакво определено подлежащо, а други - не. Така че е ясно, че едната от противоположностите винаги се определя чрез лишеност. Но е достатъчно, ако това се отнася до първите и до родовите противоположности, каквито са едното и многото, защото останалите се свеждат до тях.

глава V:

При положение, че всяко нещо има само една противоположност, някой би се запитал как едното и многото са противолежащи. Как равното от една страна, е противолежащо на голямото, а от друга - на малкото? Защото винаги при противопоставянето употребяваме „дали”, както например дали е бяло или черно, или дали е бяло или небяло. Не казваме „Дали е човек или бяло”, освен ако питаме съгласно някакво предположение, както „дали е дошъл Сократ или Клеон”. Употребата на това изключване не е необходима в никой род, но е дошла оттам, защото само за противолежащите неща не е възможно да съществуват съвместно, и в този смисъл се използува въпросът „Кой е дошъл?” Защото ако беше възможно и двамата да са дошли, въпросът би бил смешен. Но и при това положение, отново възниква противопоставяне (това на едното и многото), както например дали и двамата дойдоха, или само единият. Ако питането с „дали” се употребява винаги при противолежащите и се казва дали нещо е по-голямо или по-малко, или пък, напротив, равно, какво е противопоставянето на равното спрямо тези? Защото то не е противоположност нито само на едното, нито на двете: та нима е противопоставено повече на по-голямото, отколкото на по-малкото? При това равното е противоположно на неравното: следователно е противоположно на повече от едно. Ако неравното означава едновременно и двете (по-голямото и по-малкото), тогава ще бъде противолежащо и за двете: и тази трудност помага на тези, които твърдят, че неравното е диада. Но резултатът от това е, че едно нещо е противоположно на две, което е невъзможно. При това равното изглежда да е между голямото и малкото, а никое противополагане не изглежда да е междинно, нито пък е възможно по определение, защото, ако беше между други неща, противополагането не би било съвършено, но то по-скоро винаги има нещо междинно вътре в себе си.

Остава равното да е противолежание спрямо голямото и малкото или като отрицание, или като лишеност. Не е възможно да е противолежащо само за едното - защото за кое е по-противолежащо, за голямото или малкото? Следователно то е отрицание и на двете по лишеност. Затова „дали” се отнася и до двете, а не само до едното, както дали е по-голямо или равно, или дали е равно или по-малко, но винаги са три[xxii]. Но тук лишението не е по необходимост: защото не всичко е равно, когато не е по-голямо или по-малко, но само в случаите, когато това е възможно по природа. Следователно равното е това, което не е нито голямо, нито малко, но по природа би могло да бъде или голямо, или малко: и е противолежащо на двете като отрицание по лишеност, и затова е между двете. И това, което не е нито добро, нито лошо, е противопоставено и на двете, но за него няма име, защото всяко от тях има много смисли, и носителят на тези смисли не е само един. По-лесно за назоваване е онова, което не е нито бяло, нито черно, но и за него няма една определена дума, а съществуват само някои цветове, за които това отрицание се казва в привативен смисъл - необходимо е този цвят да бъде или сивото, или бледожълтото, или нещо подобно.

Следователно не са прави онези, които твърдят, че за всичко се говори по един и същ начин, та това което не е нито обувка, нито ръка, да трябва да е между обувката и ръката, след като това, което не е нито добро, нито лошо, трябва да е между доброто и лошото - сякаш трябва винаги да има нещо по средата. Но няма необходимост това да е така. Съвместното отрицание на противолежащите съществува за такива противолежащи, между които по природа има нещо и някакво разстояние. Но в други случаи няма разлика, и това е там, където нещата, към които се отнася съвместното отрицание, могат да са в различни родове и подлежащото за тях не е едно[xxiii]





[i] С “противолежащи” превеждаме гръцката дума ¢ntikemena. В случая е употребен глаголът ¢ntkeitai.  За значението на този термин вж. по-долу в текста и D/V, 10.
[ii] С “противопоставяния” превеждаме гръцката дума ¢ntiqšseij.
[iii] Stšrhsij. Вж. D/V, 22.
[iv] С “противоположности” превеждаме t¦ ™nanta. Срв. D/V, 10 където се поясняват петте значения на понятието “противоположност”.
[v] С “противоречие” превеждаме antifasij, а със “съотносими изказвания” – prÒj ti legÒmena. Срв. D/V, 15.
[vi] Срв. D/V, 10.
[vii] За всички тях вж. D/V, 9.
[viii] На гръцки: t¾n oÙsan t¾n sugkeimšnhn.
[ix] На гръцки: tÕ ¢utÕ edoj conta
[x] Употребена е думата p£qoj, която може да бъде преведена и като “свойство”. В българския текст на трактатите от “Органона” на Иван Христов тази дума е преведена като”афект”. Вж. D/V, 21. 
[xi] Гръцката дума е lÒgoj.
[xii] “Другото не е противоречие на тъждественото” означава, че “другото” не е тотално отрицание на тъждественото. В това отношение Аристотел видимо е повлиян от Платон. Срв. част ІІ на “Софистът”, 237a-259e, където Платон говори за петте основни рода: битието, самотъждественото, другото, движението и покоят. Срв. D/V, 9.
[xiii] Очевидно възражение срещу Платон, според когото съотнасянето на нещата е непремено самосубстанциално.
[xiv] Или: което се казва като едно по отношение на същността на две различни неща. Срв. D/V, 28.
[xv] С “противополагане” превеждаме думата nantwsij.
[xvi] Вж. D/V, 28.
[xvii] Tšloj g¦r œcei ¹ telea diafor£ ésper kaˆ t«lla tù tšloj œcein lšgetai tšleia. Тук, както и в следващите редове се вижда, че за Аристотел съществителното име от мъжки род teloj и прилагателното teleioj означава както “цел”, така и “съвършенство”.
[xviii] С “противоположеност” превеждаме думата 1 ™nantièthj.
[xix] На гръцки: xij. Първото значение на думата е “притежаване”.
[xx] Вж. бел. 13. Срв. D/V, 10.
[xxi] Вж. бел. 15. Срв. D/V, 22.
[xxii] Сиреч винаги има три възможности.
[xxiii] Вж. подробно за съдържанието на термина “подлежащо” бел. 14 към A/I, 2:  tÕ Øpokemenon  е едно от най-важните понятия и на първата, и на втората философия на Аристотел, но няма да го открием пояснено нито сред тридесетте понятия, чиито многобройни смисли се разискват във “философския речник” в книга Делта на “Метафизика”, нито сред десетте категории, обсъдени в едноименния трактат. Само на две места – едното в “Метафизика” К/ХІ, 11, 1067 b 18-19, а другото във “Физика”, Phys. E/V, 1, 225a 6-7 - можем да срещнем мимоходом предложена дефиниция за това, какво означава то: lšgw Øpokemenon tÕ kataf£sei dhloÚmenon – “Наричам “подлежащо” това, което се изразява чрез едно просто разказно изречение”. Подлежащото е подлогът на простото разказно изречение или субектът на едно съждение във формалната логика. Това понятие е от изключителна важност, защото чрез него се определя същността, или субстанцията в глава 5 на “Категории”. В българския превод на Иван Христов (“Аристотел. Категории”. София, 1992 г., “Наука и изкуство” и Фондация “Отворено общество”) се казва: “Субстанция в най-истински, първичен и безусловен смисъл е това, което нито се изказва за определен субект, нито е дадено в който и да било субект, като например отделният човек и отделният кон.” В превода на Илия Панчовски (“Хераклитови фрагменти”. София, ЛИК, 2000 г.) това е предадено така: “Най-важната, и изпървом и най-много говорената е същността. Тя нито се изказва според положеността на нещо, нито е заради присъщността си в подложеност на нещо, т.е. човек или кон”. Това определение от началото на глава 5 на “Категории” може да се преведе и така: “Същността в своя най-главен, първи и най-разпространен смисъл е онова, което никога не се изказва за подлога, нито се намира в нещо друго основополагащо, както например някой човек или някой кон”. Това означава, че в езика същността не се изказва за подлога, сиреч тя е винаги подлог, за който се изказват, изговарят, при-писват останалите думи и части на изречението. В логиката това, че същността не може да се предицира за субекта, означава, че същността е винаги субектът, за който се предицират предикатите. Това, че същността не може да се намира в нищо основополагащо, означава, че същност не могат да бъдат, да речем, гривата на коня или косата на човека. Макар че те могат да бъдат подлози на изречение или субекти на съждение, нито гривата, нито косата могат да съществуват самостоятелно и това не им позволява да бъдат същности в този втори смисъл, който посочва цитираното определение на Аристотел. Всичко това показва триединния характер на най-важните Аристотелови термини. Те са както езикови – морфологични и синтактични, така и логически и онтотеологически. Преди Аристотел това понятие се среща и при Горгий в неговия трактат “За природата, или за несъществуващото”. В  непубликувания досега български превод на Драга Сапаревска на Горгиевия текст това понятие беше преведено като “схващания” – една интересна преводаческа находка, тъй като, според някои философи на езика, схващанията са подлежащи за думите. Различните руски, английски и френски преводи предават тази дума като “подлог”, “субект”, “субстрат”. От авторитетния немски превод на Херман Бониц (Aristoteles` Metaphysik in der Uebersetzung von Hermann Bonitz, hrsgb. Von Horst Seidl, Griechischer Text von Wilchelm Christ, Felix Meiner Verlag, Hamburg, 1978)в немскоезичното аристотелознание се установява традицията to upokeimenon да се превежда с по-абстрактното Zugrundeliegendes. Поради това за превода на “Метафизика” книги І-ІІІ, Х-ХІV, осъществен от Николай Гочев и на “За небето”,  като терминологично съответствие на tÕ Øpokemenon  е избрано “подлежащото” като опит чрез него да се обеме триединността на Аристотеловото понятие, без да се хипертрофира в него нито езиковото, нито логическото, нито онтологическото значение.

No comments: