Google+ Followers

Monday, February 9, 2015

демонично и други



Д Е М О Н И Ч Н О

Продълговати, огненозелени
очи от оникс с жилчици червени:
очите на домашната ни котка,
отпусната тигрица, бавна, кротка.

Примрежва си, затваря си очите,
отваря пак и гледа тъй смирено!
Във всеки мускул сила затаена,
а в хищни лапи остри нокти скрити...

Впих своя поглед в нея - вежди сбира,
във взора притаен искра от гняв прозира,
засилва я, за миг я задържи
и дръпва се назад, очи надолу свила.

Сега я знам пред тебе свойта сила,
о, само ми ела, о само приближи!

1921



П Т И Ц И

Като залутан звън през теб минавам, свят,
като насън вървя през теб, живот чудесен,
раздавам се като трошици хляб,
изпявам се като най-чиста песен.

Ти като приказка със хиляди очи,
оставяш ми ръцете вечно с празни длани,
а някаква съдба ме гледа и мълчи
и тъй е страшно нейното мълчание!

Завиждам им на птиците, небесните сестри,
за пълните сърца със радости и грижи -
по пътя, начертан връх ясното небе,
редицата им сребърна се ниже...

1921


В Е Т Р О В Е

Да можех да се дам на всички ветрове
по цялата земя, по всички светове,
да ме разнасят и да ме развяват,
във своя бяг да не престават,
от край до края
земята три пъти да омотая,
в една прегръдка
трижди да я стегна,
в нея да се всмуча
и тайната ѝ вечна да науча,
за да ме вземе
и длан спокойна сложи на сърце ми.
А после - нека ме остави
и целия тоз свят да ме забрави
самичка някъде
като крайпътно камъче,
като кълбо,
което пада в вечността
и се проточва нишка
без следа,
без тежест,
като в сън,
а вятър ден и нощ
 да я развява...

1925


О Б Л А Ц И

Като платна в небето разлюляни,
като размътени до дъно океани,
със грохот от ударени вълни
се носят облаци страхотни над простора.

Небесните прозрачни глъбини
останаха зад тях дълбоко скрити -
заляха ги, забулиха вълните,
а тъмните им сенки, разпиляни
върху земята, сбират се в една
проникваща, прояждаща тъма
и леят черна влага...

Над тях, раздвижено,
небето бяга.

Мълчи светът потиснат. А отгоре
друг свят ечи, бушува и говори.
О, аз не съм сама, не съм една -
че там, над мен, зад черната стена,
докосва ме и вече ме пронизва
надвесения свят
и тъй е близо, близо...


Дора Габе. Лирика. Избрани стихотворения.
Български писател, С., 1966.

No comments: