Google+ Followers

Monday, March 5, 2012

за откровенията на проф. Исак Паси във „Философски послания”


          доц. д-р Искра Цонева чете тържествено слово на откриването на учебната 2011/2012 г. в Ректората и именуването на аудитория 41 на името
 на проф. Исак Паси


       Дължимото признание
  
      Преди всичко искам да изкажа признание на няколко мои близки, на които съм задължена за интереса ми към откровенията и посланията в автобиографичните текстове на проф. Исак Паси.
       На първо място на моята учителка по философските дисциплини от гимназията в Стара Загора – г-жа Елена Велкова. Тя се възхищаваше в спомените си от студентските години от всички преподаватели от катедрата по Логика, етика и естетика, но най-много от проф. Паси. От него още като дете придобила незабравими лични впечатления: тъй като тя също е от Пловдив, учила е в католическия девически колеж там и е била впечатлена от изключително ерудирания младеж Исак Паси при негови  студентски, но най-вече асистентски сказки по проблемите на диалектиката, представени пред  широка публика в града на тепетата. Непосредствените впечатления от него повлияли най-много за избора й да стане студентка по философия.
       Проф. Паси беше кумир и за моята приятелка от студентските години Дора Минева. Тя знаеше неговите книги наизуст и също заради него беше решила, че трябва да следва философия.
       По малко по-опосреден начин той беше оказал влияние и върху моята приятелка от аспирантските години, сега вече проф. дфн Искра Шомова от катедрата по Кирилометодиевистика във Факултета по славянски филологии, чието верую и до днес е: философията достига до най-много хора и въздейства най-силно, когато е във формата на роман. А още по-добре, когато е тетралогия като “Йосиф и неговите братя” на Томас Ман.
       Проф. Паси беше най-харесваният и най-четеният български философ и от моя свекър Вълко Гочев. Той си имаше любими места от „Метафората”, от „Смешното” и от „Френските моралисти”, които цитираше почти дословно, като започваше винаги с произнасяне на фамилното му име с ударение върху „а”-то. „Както пише проф. Пáси...”, така започваше той. И после рецитираше почти цели страници...
      
      Няколко думи за проф. Паси като лектор

     Така се случи, че никога нямах повод да разговарям лично с него. Той беше много впечатляващ като лектор по естетика, но на изпит не се явих при него, а бях оценена от доц. Искра Цонева. През учебната 1985/6 година, когато откъм Москва задуха „вятърът на промяната” и започна перестройката, проф. Паси веднага обяви един свободноизбираем курс, немислим до този момент – за естетическите идеи на Шопенхауер, Ницше, Киркегор и Фройд. Още на първата лекция се стекоха няколкостотин души – при това не само студенти и преподаватели от Университета, но и от ВИТИЗ, Консерваторията, Художествената академия. Лекциите се четяха оттогава нататък в най-голямата университетска аудитория – 272 в крилото на ЮФ.
     Както на общия курс по естетика, така и на този специализиран курс, проф. Паси винаги се придържаше към предварително написан текст, без никакви отклонения, свободни асоциации, шеги или закачки, с каквито понякога лекторите освежават и накъсват четенето. В това отношение методът на преподаване на проф. Добрин Спасов беше точно противоположен: той никога не четеше, а говореше свободно и пишеше много на дъската. Няма как, формалната логика иска много писане на формули, фигури и модуси на силогизмите и т.н. Но проф. Спасов умееше да влиза в диалог с аудиторията, да импровизира на момента и понякога се вдъхновяваше да даде пример за нещо убийствено скучно във формалната логика на Аристотел по най-изненадващ начин: а именно, чрез рецитиране на откъси от стихотворения или направо на цели поетични творби. Веднъж изрецитира една цяла поемка на Александър Блок на руски покрай обяснението на голямата и малката предпоставка на едни от силогизмите.
      Проф. Паси никога не даваше външен израз на спонтанните си емоции, не разкриваше нищо от себе си и точно поради това тримата мои близки – покойният ми свекър и двете близки приятелки-философки, г-жа Елена Велкова и г-жа Дора Минева, с огромно любопитство започнаха да четат неговите автобиографични текстове, които той започна да пише, след като преустанови преподавателската си работа. Те ме заразиха със своето вълнение и съпричастност към неговите философски послания.
       В тези негови творби, освен всичко останало откриваме и собствените му обяснения както за сдържаността и непроницаемостта му по време на преподаването, така и за директността на авторските му послания след това.
       В “Слово за словото”[1] той припомня един известен литературно-исторически портрет на Плутарх – животоописанието на Перикъл, който според Плутарх винаги е четял текст, предварително старателно написан и обмислен, когато се е обръщал към атиняните. Не знаем дали това е историческата истина или е плод на инвенцията на Плутарх, дали Перикъл е четял или вдъхновено е произнасял своите речи, премислени преди това, но не и фиксирани дума по дума – така, както по-скоро ни го представя Тукидид. Според Плутарх, Перикъл при публичните си речи “винаги се молел да не изтърве случайно някоя излишна дума”. Явно това е бил ораторско-лекционният образец и за проф. Паси, харесан още от времето, когато е следвал право, като при това се е увличал от римското право и генетически свързаната с правото реторика: лекциите по естетика да бъдат красиво слово, да се приближават в стилистичната и литературната си обработеност до най-високите примери на реториката и същевременно да са максимално съдържателно наситени, без в тях да има нищо излишно.  
        А за искреността на автобиографичните му текстове четем: “Освен всичко друго философията е и изповед, и страдание на своя създател, тя е и биография на духа, който е винаги индивидуален”.
       Любопитен щрих е и онова разсъждение, с което той след десетилетия преценява някои моменти от живота си, в които е можел да се поддаде на емоцията си и да импровизира. Разказано е в “Един следобед във Витемберг”. Самодисциплината и самоконтролът му винаги са били толкова силни, че са сподавяли всяка импулсивност и авантюризъм. А би могъл да отскочи до Витемберг и по-рано...



За писането от първо лице и за предпочитанията ми към последната му книга

     И така, откровено и открито проф. Паси се обръща към читателите в няколко книги:
-         Автобиографични есета, С., УИ „Св. Климент Охридски”, 1994 г., второ изд. 1997 г.; Автобиографични есета и други статии. Трето допълнено издание, С., 2002, изд. “Захарий Стоянов”.
-         Фрагменти, миниатюри, пътувания. С., изд. „Захарий Стоянов”, 1988 г.
-         Философски миниатюри и фрагменти, С., изд. “Балкани”, 2000 г.
-         Човек и хора, изд. „Балкани”, С., 1998 г.
-          Автобиографични есета и други статии. С., изд. „Захарий Стоянов”, 2002 г. четвърто издание;
-         Биография на духа. Автобиографични есета и други статии. Четвърто издание, С., 2004 г., изд. „Захарий Стоянов”; 2007 г. Пето, допълнено и преработено издание.
-         Философски послания. С., 2008, изд. “Захарий Стоянов”.
    Ако сравним тези книги, ще видим, че в тях има текстове, които се повтарят, но има и такива, които са отпаднали от последната му книга. Той  може би е предполагал, че ще е последната. Затова и я е озаглавил толкова директно „Философски послания”. Затова и може би в нея виждам някои симптоматични липси. От съставителството са отпаднали някои много безкомпромисни и крайни текстове, включени в предишните книги. Лично за мен невключването, например, на “Две детски преживявания” в последната му книга говори много. Авторът вече не е преживявал толкова болезнено проблема за злото в света и историята, за злото в човешкия свят. Както тази по-прецизна подборка, така и аранжировката на текстовете, според мен, казва много за това, какво проф. Паси е искал да запомним като най-последни негови откровения.
      
     Без да държа на реда като притежаващ някаква оценъчна роля за значимостта на тези послания, бих ги изредила така:

     Едно послание: Философията е най-силна, когато има литературна форма. Най-важните философски проблеми не могат и не бива да остават между университетските стени, в кабинетите и академичните аудитории. Когато философското съдържание придобие литературна форма, то намира много по-голям читателски отзвук. Все едно каква е формата, жанрът и обемът на литературно-философската творба. Тя може да е нещо голямо, каквото е романът, може да е нещо още по-голямо, каквато е тетралогията от романи, но може и да е с точно противоположния обем – миниатюрата или дори фрагментът, който понякога е само едно изречение, побиращо се на един ред.
      Не само в общия лекционен курс по естетика за студенти от специалностите философия, журналистика и социология, но още повече в специализирания курс, споменат преди малко, който може би е най-посещаваният спецкурс в историята на СУ от неговото създаване досега, проф. Паси обосноваваше тази литературно-естетическа философия. Тя се вижда и в огромното му организаторско-книгоиздателско дело на вдъхновител, съставител, автор на предговори, встъпителни студии и изследвания към толкова много романи и романисти, есета и есеисти, фрагменти и автори на миниатюри и фрагменти. Преди всичко в много от изданията на библиотека „Естетика и изкуствознание” на издателство „Наука и изкуство” и в библиотека „Класическо наследство” на Университетското издателство, но не само там.

     Друго послание: За всички читатели на тази толкова разнородна и разножанрова философия-в-литература най-важната поука, но и утеха е: само красивото може да направи света поносим. Само красотата може да спаси света. Най-нещастни са онези големи творци, които въпреки таланта си (или може би тъкмо поради него) не са успели да останат при естетическото възприемане на красивото, а мъчително са преживявали недостатъците на човешката природа и общество. В такава резигнация звучат думите на Шарл Бодлер: „Искам да отида да живея където и да е, само да е извън света”[2].

     Трето послание, адресирано този път само към по-тясната читателска група на философите и професионално занимаващите се с философия, е това, с което завършва последната част на последната му книга. В заключението, озаглавено „За възможностите на философията”, на с. 295 четем: „Философията не може да измени света, а само да го опознае”.

      Друго негово послание: Мястото е особена духовна форма за жизнения свят на големите творци – както за философите, така и още повече за писателите.
      Мястото може да бъде град – с неговата история, архитектура, традиции, географска ситуираност, търговско значение и икономическа значимост или незначителност, с неговите улици, паметници, паркове и площади. Поради това многократно в своите миниатюри, фрагменти и автобиографични есета, той пише за важността на Любек и Мюнхен за романите и есеистиката на Томас Ман; на красивия и идиличен Ваймар за творчеството на Гьоте и Шилер; на вдъхновяващата Йена за бурния личен и литературен живот на немските романтици; на студено-изящния Санкт Петербург – за романите на Достоевски; на провинциално скучния Кьонигсберг – за свръхконцентрацията на Кант; на еснафско-задушаващия Копенхаген – за житейските драми и строгото морализаторстване на Сьорен Киркегор; на многовековния университетски център Саламанка – за литературната теория на Мигел де Унамуно; и на столицата на испанската империя Мадрид – за писател като Мигел де Сервантес, но и за философ като Хосе Ортега-и-Гасет.
     Мястото, което е особен мистичен топос за жизнения свят на твореца, обаче, може да бъде далеч от града, сред природата. Вдъхновяващата й сила са търсели Русо – във водите и околностите на Женевското езеро; Толстой – в полята и нивите на имението му в Ясна поляна; а Фридрих Ницше - в бушуващите или привидно спокойните вълни на морската шир.

    Друго негово послание: И моят жизнен свят бе свързан с няколко такива мистично преживявани места.
    Последната му книга, според мен, не случайно започва с текст, озаглавен със стих от книгата на Еклесиаста: “Всичко си има време, време има за всяка работа”. Тези бележки, както сам ги нарича авторът, започват и завършват с това, че той е щастлив човек, освен всичко останало и затова, че е посетил най-важните за него градове в точното време – нито много рано, нито много късно. Те са Иерусалим, Атина, Рим и Константинопол, „четирите столици на четири световни култури”.
    За тях той пише:

     “С Библията съм израснал, иудейството ми е в кръвта и преди да видя Иерусалим, вече исках да не го забравя дори само поради изпятото от псалмопевеца: „Ако те забравя, Иерусалиме, - нека ме забрави десницата ми”.  (Пс. 136: 5) . (Вж. Философски послания, с. 7)

      В Иерусалим, пред Стената на плача, аз сякаш чувах хилядолетни стонове, знаех кой е Първият и кой е Вторият храм, какво е означавало тяхното строителство и какво те са били и за Израиля и в земята Израилева, е за иудейството по цялата диаспора.
      В Атина пристигнах с готов в главата си образ на Партенона, но само там, на място, можах да усетя със сякаш мислещи сетива какво е той – днес и някога – и в общия силует на града, и в душата на свободния гражданин на полиса.
     В Рим развалините на Forum Romanum престават да бъдат вкаменелости, мъртви камъни: те проговарят, превръщат се в оратори и учители по красноречие, в творци на право и норми, оказали се по-трайни и с много по-голяма сила на действие от тях самите, защото сътвореното сред тях с право и по право си присвоява много от следващите столетия…
    В Константинопол получаваш живото усещане за друга форма на отношението Бог-човек, което в някакъв смисъл изпълва духовната история… В Константинопол, столицата на християнска Византия, чийто символ е величественият храм Света София (дори в днешния му, претърпял ислямските наслоения вид), ти най-добре разбираш, че неговият огромен купол е трябвало да събере вярващата християнска община, която под него е трябвало да чувства покровителството, сигурността и защитата на Богочовека”. (Вж. Философски послания, с.10)

    Всички тези текстове съвсем не са пътеписи, не са размислите на ерудиран турист, който даже заради преподавателската работа по естетика е било пожелателно да посети повечето от местата, за които пише в автобиографичните си текстове.
    Напротив, посланието на проф. Паси е в унисон със спиритуализма на Мигел де Унамуно:
    Мястото е в мен. Мястото е в нас. Най-важните за нас места са в нашите въжделения и представи, още преди да отидем да ги видим и посетим. Те остават в нас, и след като отдавна сме си отишли от тях. Най-важните топоси за жизнения свят на всеки един човек на духа са част от неговото „аз”, дори и ако никога не успее да стигне до тях телесно в материалния свят и да ги види с очите си. Това е точно противоположното на търсеното от туриста, пък било то и на туриста, който посещава определени места заради професията или изследванията си.
    За вълнението от посещаването на отдавна мечтани и представяни места разказват текстовете “Акрополът в мене”, “Испания в мене”, “Една сутрин в Ефес”, “Един следобед във Витемберг”, “Американски импресии”, “Мюнхен – културната столица на Германия”. Особено интересен сюжет в това отношение има в “Акрополът в мене”: опознаването на скулптурно-архитектурните паметници от едно място понякога минава през посещаването на друго, по-отдалечено, както е станало с автора -  разглеждането на най-известните мрамори, отнесени от лорд Елджин в Британския музей е предшествало с десет години посещението на самия Акропол в Атина. Още по-неочакван е обратът в края на текста “Мюнхен – културната столица на Германия”. След дълги десетилетия на индиректно опознаване на този важен град и на неговата културна история чрез снимки, литографии, албуми с графики и репродукции на картини, карти на частите на града и описания на пътешественици, когато авторът най-после попада в него, той се задоволява само с обглеждането на няколко десетки квадратни метра на парка около болничната сграда, в която се е лекувал. Мюнхен го е привличал в продължение на десетилетия и все пак нещо го е възпряло и непосредствено, физически да го разгледа, когато най-после жизненият му път е стигнал до там. Без да имам претенцията да бъда сърцевед, според мен, това отблъскващо и възпиращо влияние е идвало от факта, че този град е станал люлка и на първите нацистки изстъпления, още през 1923 г.

    Друго негово послание е свързано с мястото на най-голямата ни духовна слабост, най-уязвимото, което е в нас, хората, като крайни и несъвършени страстни същества, но този път той го обозначава не с гръцката дума “топос”, а с латинската locus. Locus minoris resistentiae – мястото на най-малката съпротива. “Когато в характера господства едно чувство, едно увлечение, една страст, които до такава степен обхващат героя, че го правят не само негоден да обгледа нещата от другите им страни, но и направо сляп и глух за всеки разум, съобразителност и преценка, които да му дадат възможност без риск за себе си да излезе от ситуацията, в която господства тази една-единствена страст. Във вихъра на такива страсти най-напред загиват собствените им носители.” Тримата герои на трагедии, чрез които проф. Паси опримерява това са Шекспирови:  Шейлок от “Венецианския търговец”, Макбет и Отело[3].

   Друго негово послание, което той развива в последната си книга е: антисемитизмът е глупав. По този повод ще си позволя и едно връщане назад в моята биография: трябва да подчертая, че по времето на моето ученичество и следване бях напълно безчувствена към тази тема, тъй като това бяха години на тотална политически натрапена стерилност по отношение на религиите по света, на идеологически наложено безбожие в страната ни и на абсолютен атеизъм в средното и висшето образование. Не си спомням когато и да било проф. Паси по време на своя основен курс по естетика да е правил някакви, дори и бегли бележки по този въпрос. Напротив, когато прочитаме днес неговите публикации от времето на най-голямата му творческа активност, при все още продължаващата преподавателска работа, виждаме във всички тях интелектуалец-космополит, който в нито един от текстовете си не може да бъде идентифициран като свързан с една или друга народност. С всички свои текстове до 1989 г. проф. Паси персонифицира човека на духа, който в изследванията и преподаването си е универсалистки настроен мислител, отвъд каквито и да било национални или народностни (пред)определения.
   Да, в дългите години на своето преподаване и в по-ранните автобиографични миниатюри и фрагменти, тази тема бе по-имплицитно засегната и разработена. В преподаването му намек за този проблем имаше само в големия специализиран курс за Киркегор, Шопенхауер, Ницше и Фройд. В последната си книга, за първи път струва ми се, той се занимава директно с тази тема и с няколко важни, болезнено-противоречиви за него руски автори. От една страна, антисемитската публицистика на Достоевски и Розанов, а от друга, много по-мъдрото и миролюбиво философстване по еврейската тема на Николай Бердяев и Владимир Соловьов. Колкото и да харесва Достоевски като писател, проф. Паси в последната си книга споменава и публицистиката му с някои странни и недоказуеми антисемитски твърдения в нея. Посланието на анализа му е: антисемитизмът е не просто агресивен и човеконенавистен, но и глупав, защото крайното придържане към неговите фанатични лозунги и внушения водят и до невъзможност да бъдеш истински християнин.

      Друго негово послание, иронично и горчиво развито в текста
И биография на духа. Мисли за подготовката на младите философи”, е: “колективността е най-висшата съвременна научна добродетел”. Разбира се, това е ирония, а всъщност внушението му е да бъдем, ако можем да си го позволим, самостоятелни в творческата, преподавателската и изследователската ни работа на университетски хора[4]. Много често необходимостта от съвместна работа е безусловен императив в точните науки, но не и в хуманитаристиката, където т.нар. “колективна работа” е само благовидно прикритие на клиентелистки и кланови отношения между група хора, обвързани не от невидимите връзки на общата работа, а от съвсем видимата взаимна изгода в различни материални аспекти на академичното – процедури за степени и звания; проекти по света и у нас и т.н.
    Да бъдем не индивидуалисти, а индивидуалности, пожелава ни проф. Паси.
    В този текст проф. Паси споделя своите идеи за това, че процедурите по защитата на дисертациите и хабилитациите в специализираните научни съвети и при анонимно гласуване далеч не са най-доброто, което може да помогне за истинското академично развитие на младите учени и младите философи. Да се променят процедурите, пожелава той в този текст и изразява надеждата, че с няколкочленни научни журита от специалисти в съответната проблематика всяка изследователска и научна работа би била много по-точно преценена.

    Друго негово послание, в противовес на Киркегоровото от “Или-или” е: естетическата форма на живот е по-висша от етическата. В няколко от тези автобиографични книги няколко пъти е включен текстът “Оставете ме да не зная!” В него проф. Паси споделя нежеланието си да реши един много тежък и важен казус от наказателното право и философията на правото. Още като студент по право той не е искал да вземе категорично решение, но също така и до последните години от живота си отказва да се произнесе “за” или “против” смъртното наказание. Да не бъдем съдници и сурови моралисти. Да не решаваме категорично по отношение на най-тежкото наказание – смъртното. По този повод той иронично цитира известното място от Гьоте:
“И целия тоз труд нахалост –
какъвто бях, това съм пак –
един невежа и глупак”.
(“Фауст”, І, Нощ, превод Валери Петров)
    И вече по-сериозно заявява: “Оставете ми правото на незнание, на знание за незнанието, без което не мога да си представя нито спокойната хармония на душата, нито уюта на духа”[5].

    Последното негово послание, с което и ще завърша, е: Щастлив човек съм. В последните му автобиографични книги с есета, миниатюри и фрагменти, проф. Паси споделя, че е щастлив от това, че е доживял до патриаршеска възраст, че е бил здрав, работоспособен и много ранобуден, че е можел в продължение на толкова десетилетия да твори, да преподава, да пише и да публикува, да види толкова много и толкова важни за него места в най-точното време. Огорчения е имало, но те не са били много продължителни и пречупващи жизнения му път. Както стана дума и в началото, от съставителството на последната книга е отпаднал текста с най-горчивите му детски спомени и самообявяването му за атеист. Не, в последната му книга тези откровения ги няма, а има други.
    Щастието на големия учен-работохолик, който е получил високото признание на хиляди свои студенти и стотици хиляди читатели несъмнено се допълва и от личното щастие на мъжа, благословен от Господа със семейство – съпруга-спътница в житейския му път, с добри и успели деца, и внуци.
    Да, да обърнем внимание и на този негов жизнен опит, който той споделя в “Американски импресии”: бил е щастлив и от това, че като дядо няколко месеца е помагал на дъщеря си за отглеждането на едно от внучетата си.
     И все пак, най-голямото му ощастливяване през годините е идвало от писането, преподаването и издаването на най-важните творби на европейската философия на изкуството.
     “Аз бях щастлив, защото бях естет”, ни каза проф. Паси на сбогуване с последните си книги.   


Димка Гочева










тази снимка също е от откриването на учебната 2011/2012 г. и тържественото наименуване на аудитория 41 в Ректората на името на проф. Исак Паси




[1] Вж. Биография на духа. С., 2007, изд. “Захарий Стоянов”, с. 564 и сл.
[2] Вж. Философски миниатюри и фрагменти, С., изд. “Балкани”, 2000 г., с. 162

[3] Вж. Биография на духа, 2007 г., с. 357 и сл.
[4] вж. Биография на духа, 2007 г., с. 785 и сл.
[5] Вж. Биография на духа, изд. 2007 г., с. 50 и сл.

No comments: