Google+ Followers

Monday, February 28, 2011

тетралогията за добродетелите на владетеля



Още от началото на 90-те години на миналия век, когато се върна от следването в Берлин с диплома за магистър по класическа филология, колегата Анастас Герджиков се посвети на преподаване на римска култура и литература в Катедрата по класическа филология във ФКНФ на СУ, но също така и на изследване на европейската
практическа философия в нейните два основни аспекта - политическа и етическа философия.

Освен че направи образцов превод с бележки, индекси и коментар на Аристотеловата Политика, Анастас Герджиков се посвети и на още един важен проблем в етико-политическата теория и литературознанието - проблемът за добродетелите на владетеля и респективно, на всеки човек, управляващ и упражняващ власт над голяма група подчинени нему хора.
Какви са качествата на душата и характера, които трябва да притежава той, не само за да върши своята мисия, ако властта му се е паднала по рождение и предопределение, или ако е вид отговорна работа и политически дълг, ако е избран или посочен за нея от равностойни по произход хора?
Как трябва да управлява един владетел, не само за да има успех в своето управление - както за себе си, така и за управляваните от него, и за града, града-държава или държавата, на която е начело?

Как да управлява държавата и нейните хора, и развиването на кои добродетели е най-потребно за него, така че да бъде не само успешен владетел, но и добър и добродетелен човек?

Или с други думи, кои са тези специфични добродетели, които са необходими на управляващия и коя от тях е най-важна?

Всеки човек трябва да бъде добродетелен, не само за да живее добре тук, в този живот, но и заради други важни неща. Тези важни неща в повече и освен добрия живот тук и сега са различни за античните, за юдейските автори на старозаветни текстове и за християнските автори от ранното и зрялото средновековие.

Едно от тях и може би най-важното за античните езически мислители е: докато управляваш, да съумееш да останеш човек, да запазиш човешкото в себе си и да съхраниш човешката си природа.

В европейската антична литература има отлично познати места, които представят това.

Първото от тях е описаното от Херодот. Да речем, рухването на Ксеркс.
Точно когато тръгвал на поход срещу Елада с огромна петмилионна армия, вместо да се
самозабрави и да си въобрази победата, Ксеркс избухнал в плач пред своите най-близки и така съхранил човешкото в себе си.
Съвършено точно предусетил, че след една година може да не остане почти нищо от тази огромна империя и войска.
Втората линия - не само на упадък на човека, който има власт, но и изобщо на разпад на човешката природа и на изпадане от човешкото, е очертана пак от Херодот, особено в историята на Камбиз, но и от Платон.
Защото, както пише Платон в Държавата, владетелят, който разполага с огромна власт, не само се превръща в тиранин, а просто изобщо престава да бъде човек.
Владетелят-тиранин се превръща от човек в звяр.

На владетелските добродетели и владетелската етика и политика, Анастас Герджиков посвети четири книги.

Наскоро забелязах, че все още не съм разказвала за тях и не съм ги показвала тук,в блога, но днес най-после компенсирам тази липса.

Първата книга, която виждате по-горе, представи неговата докторска дисертация.
Излезе в Университетското издателство през 2004 година и е
Clementia. Образът на принцепса в римската литература и идеологията на ранния принципат.
Със следващите си книги той не само измина необходимия път на досадното придобиване на степени и звания, което притиска академичното битие, но и създаде една наистина
значима изследователска тетралогия по проблеми не етиката и политиката, които са повече от актуални и днес, тук и сега.

Изследователската тетралогия, която той сътвори през последните десет години, е посветена на жанра speculum principis, speculum regis, speculum regale.
Както авторът посочва в увода към тази първа книга, която виждате по-горе,

"...корените на жанра са източни - дидактически произведения, съдържащи съвети към владетеля, са разпространени в Индия, Китай, Месопотамия, Египет, арабския свят. Виждаме ги и в Стария завет.
В Рим по-голямо влияние оказват гръцките автори - Платон, Ксенофонт, Изократ, Аристотел, елинистическите панегирици и литературата за Александър Велики. Макар че малко от произведенията на римската литература са типични представители на жанра, много автори като Цицерон изграждат образа на идеалния владетел в произведения от други жанрове. Този идеал се дооформя под влиянието на християнството в късната античност и оттам става водещ в политическата литература на Средновековието.
Както в Западна Европа, така и във Византия (а оттам и в славянския свят) представителите на жанра са многобройни. Само през ІХ и Х в. и дори само в част от Западна Европа те са няколкостотин...
" (с.7)

И така, тетралогията на Анастас Герджиков започна с анализ на произведението на Сенека De clementia, като чрез това първо изследване читателите бяхме убедени, че
измежду типично владетелските добродетели най-главна е снизходителността.
Clementia est iustissimum. Снизходителността е най-справедливото.

Самият текст-послание на Сенека до Нерон, може да бъде прочетен в едно луксозно издадено томче и много увличащ превод на Петя Стоянова в изданието

Луций Аней Сенека. За благодеянията. За снизходителността.
С., 2001, изд. РИВА.





Втората част от тетралогията бе публикувана през 2007 г. в изд. Изток-Запад и е

Качествата на императора според корпуса на латинските панегирици

В нея продължава изследването на етикополитическите проблеми
за общочовешките и владетелските добродетели, като при това в нея са проучени няколко представителни реторически съчинения - похвални речи, включени в сборника Panegyrici Latini.
Както е написано от автора в увода,
панегиристите съчетават церемониалната функция на похвалната реч
с идеологическото обосноваване на властта на императора и с обвързване на тази обосновка с изисквания към verus princeps. На вечно актуалния въпрос, кой от претендентите е легитимен император и кой узурпатор, панегиристите отговарят двояко - произходът е важен, но е важен и начинът на управление - истинският император управлява в полза на поданиците, въздържа се от произвол и гарантира сигурност и благоденствие на държавата и народа.


От гледна точка на етическата теория за добродетелите втората част на тетралогията на Анастас Герджиков е ценна с осветляването на класическите елински добродетели - според Платон, Ксенофонт и Аристотел - които се вграждат в имперската етика.
Отново се мисли за изключителната важност на мъдростта, умереността, смелостта, справедливостта и благочестивостта, благородството и великодушието.

Повечето от авторите на анализираните панегирици са анонимни и това е един любопитен въпрос: защо ли един автор на панегирик избира да остане неизвестен за читателите от неговото и следващите поколения?





Третата и четвъртата част на тетралогията са посветени на възстановяване и промисляне на историята на жанра огледало на владетеля - от античността до края на средновековието.

В третата книга от поредицата за владетелските добродетели, озаглавена Възникване и развитие на жанра  Speculum regale в античността и ранното Средновековие, ИК Кармен, 2005, колегата Герджиков обмисля значението на основни автори - в античността и средновековието до Каролингската епоха.

Архаиката, класиката и елинистическата епоха; философията в Рим и късноантичната гръкоезична литература; юдейската традиция и Новия Завет; отците на църквата и избрани писма на първите папи; както и огромен брой съчинения около царуванията на
Меровингско-франкските крале, владетели на вестготите и келтите ...
целият този огромен текстови корпус е показан и промислен, като е представен стегнато и лаконично - с най-представителните автори за жанра, с най-важните им текстове и най-категоричните твърдения в тях.





Последното изследване от тетралогията е Развитие на жанра Speculum regaleпрез XII и XIII век, отново издание на "Кармен 2005". То е най-кратко като обем, но само привидно - може би защото е издадено с най-дребен шрифт, който на места уморява окото на читателя и затруднява малко съсредоточеното четене.

То е посветено вече на един по-обозрим текстови свод - английските, френските и схоластическите "огледала".
Е, наистина, всички те са писани на латински. Разделението им на английски, френски и схоластически от гледна точка на езика, на който са написани, е донякъде условно, но все пак по някакъв начин те са повлияли по-късно върху националните чисто литературни и политически съчинения, написани на съответните езици.

В първата група са представени Джон от Солзбъри с неговия прочут "Поликратикус" и Джералд Камбрийски; във втората група автори са анализирани Венсан от Бове и Гийом Перо, а от схоластиците - разбира се, Тома Аквински и Егидий Римски.

Обобщението, с което завършва тетралогията, за всички тези общи места, които свързват толкова много автори от Омир до Егидий Римски, може нагледно да ги представи и заяви така:

- всички тези места от по-големи текстове, в които има обръщение към властник и владетел, но особено несъмнените представители на жанра имат дидактическа насоченост;

- всички те подчертават в моралните си съвети, че управникът трябва да управлява както с общите за всички хора добродетели, така и с типични само за владетеля качества;

- най-необходимото от всичко е постигането на справедливо управление;

- общото питане за същността на справедливото управление;

- питанията и споровете за добродетелите, чрез които може да се осъществи справедливото;

- непрекъснатото предупреждаване за нравствения срив на тиранина и за пороците и поведението, които характеризират тираничното управление;

- поставянето на проблема за отношението между владетеля и Бога, и между светския владетел и духовната власт;

- и накрая най-важният, но не и по значение топос: необходимостта от коректив на формалната справедливост, за да се изпълни абсолютната.

Tuesday, February 15, 2011

размишления около дисертацията на Иван Колев




Миналата седмица в катедра Философия на Философски факултет на СУ се проведе т.нар. "вътрешна защита" на дисертацията на колегата Иван Колев.
Вътрешна защита - ако използваме старата терминология на вече отменения закон за научните степени и звания (ЗНСНЗ).
По новите процедури, които най-после чрез новия закон въвеждат средиземноморския европейски модел на защита, това беше защита на дисертация в катедрата с обсъждане и научно жури.
В обсъждането участваха проф. Валентин Канавров от Института по философски изследвания (който сега последно се казва иначе, но това няма особено значение), проф. Димитри Гинев от катедрата по Теория и история на културата, доц. д-р Димитър Зашев пак от тази Катедра, проф. Николай Василев, доц. д-р Райчо Пожарлиев и гл. ас. Стоян Асенов от Катедрата по Философия, и аз.

Обсъждането беше много интересно и се проведе в залата 63 а - под копието на знаменитата "Атинска философска школа". Копието, когато е смалено до неузнаваемост и поставено в рамка, на това знаменито произведение, няма как да не е кичозно и все пак то ме вдъхнови.

Накратко споделих с колегите следното:

За дисертационния труд на Иван Колев
“Битие и възможност. Опит за една екзистенциална антропология”

Уважаеми колеги,
Много ви благодаря, че ме поканихте да присъствам на обсъждането на този забележителен труд на колегата Иван Колев.
Ще започна с повторение на заключението, с което завърших и на предишното обсъждане на текста, при процедурата на зачисляването на 11 октомври: пред нас е една много сериозна и провокираща, изключително впечатляваща работа, която е много повече от онова, което се изисква от текст, претендиращ за получаване на образователната и научна степен “доктор”.
За нас, изкушените в история на философията, много често познаването на един философ означава познаване единствено и само на неговите (по-рядко нейните) текстове и ...толкова.
Понеже познавам човека-философ Иван Колев от две десетилетия и половина преди да се запозная с този негов текст, сега ще си позволя с три думи да изразя най-впечатляващото у него за мен: енциклопедизъм, библиофилство, афористичност.

И трите толкова отличителни качества на философа Иван Колев се виждат в текста на “Битие и възможност. Опит за една екзистенциална антропология”.
Тази работа впечатлява с изключителната енциклопедична ерудиция на своя автор, с библиофилията, с която са прочетени и промислени толкова много книги на толкова много мислители от античността до днес, но още повече и с неговия отработен собствен стил. Всички ние, които имаме дългогодишна преподавателска практика многократно сме виждали млади колеги, които току-що са прочели много задълбочено някой автор. Прощудирали са го и са го конспектирали основно, но не могат да се откъснат от неговия изказ и го следват почти дословно-тавтологично.

В работата на колега Иван Колев виждаме точно обратното. Прочетен е и е промислен не един, а огромна поредица от автори от различни епохи и различни традиции. Те са промислени, те са обмисляни дълго и продължително. За тях авторът говори не клиширано или компилативно, а от себе си. Понякога с впечатляващи и оригинални афоризми. И много често с разгърнати сентенции, които впечатляващо добре както описват, така и дефинират обсъжданото.

Тази негова солидност, задълбоченост и цялостност на осмислянето на прочетените автори, съчетана с лаконизма на оригиналното авторово представяне, обяснява и големия му успех сред преподавателите по философските дисциплини в нашите училища. Този автор умее да преподава и да учи другите на философия, защото преди това достатъчно дълго е изучавал мисленето на най-важните европейски философи.

Освен изключителната ерудиция, тази работа впечатлява и с една силна философска теория, изразима с хипертезата: Човекът е битие във възможност.
В работата има и много други силни тези, като например това, че метафизиката необходимо завършва и се увенчава с антропологията или че екзистенциалната антропология най-добре може да бъде промислена чрез онтичните категории на една обновена метафизика, реабилитирана от упреците на мнозина и отвоювана отново за мисленето на човека.

Съответно на тези силни философски твърдения работата се занимава с два основни кръга от питания, които преизказвам така: 1 ) Как да разбираме днес метафизиката?, и 2) Как да се обоснове антропологията чрез метафизиката?

Какво и как се е случило в мисленето на метафизиката в Европа, та да можем днес все пак отново да говорим за битие и биващо, за съществуване и екзистенция?

Ще приведа в тази връзка два цитата от дисертацията “Битие и възможност. Опит за една екзистенциална антропология”:
От с. 7-8:
Първото в подхода и текста е метафизичното изграждане на хоризонт, в който да вместим и да разбираме човешкото съществуване. Второто можем да наречем феноменологично-херменевтично тълкуване на феномените на съществуването. За някои от ангажираните с философската антропология автори и с близките до нея (но нерядко без съотнасяне с нея) екзистенциални и феноменологични теми свързването на метафизика и феноменология е проблематично. Като подкрепа за нашето начинание можем да посочим един исторически изтъкнат пример – този на Макс Шелер, при който свързването на метафизика и феноменология не води до теоретични апории.
Според нашето виждане метафизиката разработва пределните структури, в които феноменологията описва феномените на човешкия опит, а херменевтиката тълкува смисъла на тези феномени чрез свързаните с тях импликации (концентрично) и чрез разполагането на разширяващи се до хоризонта на трансцендентното контексти на опита (ексцентрично). Съгласно това и текстът има едро разделение на две: в началото се обсъждат въпроси от метафизиката, а след това – на антропологията. Този тематичен обхват има и съответно подбран авторов обхват.
В първия раздел се разглежда дебатът за тематиката и оправданието на метафизиката
. …

Първата част на текста на Иван Колев се занимава с питанията, които преизказвам така: “Как така днес метафизика?” и “Къде и какво е мястото на човека в нея?”
Иван Колев очертава три типа - негативното, конститутивното и реновативното разбиране за метафизиката.

Ето още един цитат, от с. 107 на дисертацията:

Метафизиката, както показваме в част първа на работата, тук е разбрана като модално фундиране на човешкото разбиране за пределното – Абсолюта като модална плерома, обхващащ битието, инобитийните модалности, нищото и техните модификации и сраствания. Метафизиката е преимуществено тетична, защото предметите на нейното теоретизиране не се решават от описание и обяснение.


Във втората част на този забележителен текст се тематизират контрахронологично възгледите на Макс Шелер, Хайдегер, Пол Рикьор и Аристотел, за да се обоснове възможността на екзистенциалната антропология като философстване за човека като битие във възможност.
Само че освен тези четири основни философски авторитета, колегата Колев предлага и своето осмисляне на много други важни философи, някои от които са непознати в нашата традиция. Така прави твърденията си повече от убедителни.

Новото, което се е появило в текста, през месеците след неговото предишно обсъждане през октомври в катедрата, е разделението на антропологическата част от дисертацията на две големи глави. Така работата е станала по-структурирана и още по-убедителна за читателя.
Във втория раздел философската антропология е представена в нейния троен генезис:
- тематичният - в “За душата” на Аристотел;
- номинално-дисциплинарният - на границата на Новото време; и
- парадигмално-дисциплинарният - от 20-те години на ХХ век.

Третият раздел, или третата част, третата глава на дисертацията (надявам се скоро да я видим и като книга) е посветен на най-собственото, най-оригиналното в позицията на философа Иван Колев.
Искам да кажа, че дори и да го нямаше това толкова добре промисленото собствено философстване, представено в последната част, този дисертационен текст пак щеше да бъде много силен с екзегетичността на всички исторически и актуални тематизации на метафизиката на човешкото, с които се занимава, с богатството на интерпретациите и енциклопедизма си.

Този текст обаче става и нещо още по-силно в последната си част, където философът Иван Колев вече ни запознава със своите тези за спецификата на човешкото и за неговата постижимост чрез разбирането за екзистенциалната модалност. Фундамент на антропологията според него е модалната метафизика.

В заключение нека още веднъж да кажа, че текстът е напълно завършен като концепция и направа, и в него се вижда много, много повече от необходимото за получаване на образователната и научна степен “доктор”. Това е една почти готова книга, при това на философ, който има смелостта да философства за човека в битието.

***

Обсъждането на текста се превърна в оживен разговор и философски спор между рецензентите.
Включиха се и други от присъстващите колеги.
След това многозина споделиха, че е било много интересно и че са се развълнували от спора.
Такива ситуации на съвместно философстване и спор за това какво е човекът и как да мислим и да философстваме за човека в битието осмислят професионалното ни пребиваване във Философски факултет, в Института на БАН, все едно как се казва той и в прочие институции, от които получаваме насъщния.

Не се и съмнявам, че всичко по-нататък в "процедурата" ще мине като по вода.

Това беше първото обсъждане на философска дисертация чрез научно жури във Факултета и още от първия път се видя колко по-смислено е обсъжданията да минават така: не само двама рецензенти, както се правеше преди, а най-малко седем колеги от различни катедри и институции да са чели текста внимателно,
да са го обмислили и да застанат с писмено заявена неанонимна позиция за него.

Tuesday, February 8, 2011

представянето на "Дишащия хълм"



Тя има три различни публични лица и три различни псевдонима, но е една и съща в същността си на артист и литератор:-)
Тя е философ и естет, тя е преводачка на философия и литература от немски, поетеса и писателка.
Тя е Мария Добревска. Например, като преводач на философия и литература е Мария Добревска.
Но тя е и Мария Каро. Поетесата Мария Каро. Авторката на стихосбиката "Стъклена решетка", редактирана от Борис Христов и издадена от "КХ" през 1991 г.
Но тя е и Бети Файон.

И тази снимка е от премиерата на романа на Бети Файон "Дишащия хълм".

Премиерата беше на 22 януари вечерта, в едно просторно и артистично таванско помещение - нарича се "Склада", намира се на ул. "Бенковска" 11 Г, на ІІІ етаж и отговаря на името си.
Един голям празен някогашен склад с груби неизмазани стени.
Някогашна индустриална сграда, която днес е място за срещи и премиери, за пиене на чай в партерната "Чайна" - също с чудна атмосфера, като от времето между двете световни войни.
В "Склада" не е като в излъсканите до стерилност галерии със шпакловани стени, в които всичко е понякога прекалено шпакловано и прекалено полирано.

Едно ново градско пространство, в което все още има простор и се диша леко.




На премиерата на "Дишащия хълм" имаше и четене на откъси от книгата, разбира се.

А самата книга, освен прочетена, може да бъде и слушана!
Защото в книгата има и диск, на който е записана.




Книгата беше представена от Мария Станкова - съвсем в нейния непринуден и естествен стил на писане и говорене.
Това е голям комплимент: белетрист и майстор на словото, особено на късия разказ, като Мария Станкова, която никога не си криви душата и говори, и пише прямо,
похвали страшно много новият роман на Бети Файон.




Имаше и музика, изпълнена от Вежен Велчовски и Ясен Зердев.




Имаше и хубаво вино. И приятен разговор след това.




А ето я и самата книга.
Издадена е от ciela.
Част от нея е написана по време на творческия престой на Бети Файон в Къща на литературата на остров Парос.

Като я гледам и си казвам, че е крайно време да намеря и предишния роман на Мария Каро, за който само знам, че е епистоларен и че се казва
"Жюлиет летр" - за него четох и чух все хубави неща, но не го открих в нито една книжарница....