Google+ Followers

Wednesday, July 13, 2011

и за дисертацията на Камелия Спасова


Преди много години, и още по-точно в един горещ августовски ден на 1995 година, на брега на Черно море, и още по-точно в Черноморец, с Ирен Александрова проведохме дълъг разговор за брака между Меркурий и Филология, или Хермес и Филология.

За това, че както философията не може без филологията, така и филологията не може без философията. Не заради важността на едната или заради личното предпочитане на другата, с което живее всеки хуманитар, а заради това, че те двете в заедността си носят познание за човека и човешкото, несъпоставимо с други дисциплинарни хуманитарни сдвоености.

После се случи това, което често се случва с хора, които по време на лятна почивка са имали възможност да разговарят дълго. Следва връщане обратно и възобновяване на рутинната работа във всекидневието... така могат да минат дълги години, в които хората само се разминават и си кимат по коридорите на Ректората или улиците на града.

И чак сега след толкова години, в горещия следобед на понеделник, 11 юли с Ирен Александрова пак се видяхме и поговорихме малко.

Покрай дисертацията на Галина Иванова, на която Ирен Александрова, отдавна вече станала и доктор, и доцент, е научен ръководител.

Оказа се, че в същия този непоносимо горещ юлски следобед, на същото това място, 155 кабинет в Ректората, в същата тази катедра по Теория на литературата ще има още една защита на още една дисертация. А именно дисертацията на Камелия Спасова
Събитие и пример в порядъка на дискурсите за литературата. Проблемът за образцовата творба,
на която научен ръководител е доц.д-р Димитър Камбуров.

Според доц. д-р Росица Димчева дисертацията на Галина Иванова е истинско историческо
събитие
за катедрата по Теория на литературата.
Тя я определи като първата дисертация по естетика, която се защитава там.

И всъщност, наистина този горещ 11 юли е образцов ден не само за катедрата по Теория на литературата, и не само за факултета по славянски филологии.

Не знам дали друг път се е случвало в един и същи ден, в една и съща катедра на един и същи хуманитарен факултет на нашия университет последователно да бъдат обсъдени две толкова впечатляващи дисертации-рожби от брака на Хермес и Филология.

Не знам как точно е протекло и как е завършило обсъждането на дисертацията на Камелия Спасова, но предполагам, че и тя е получила всички похвали и даже овации, които заслужава и че й е "даден ход", както гласи клишето.

В едната дисертация, в работата на Галина Иванова се изследва проблемът за това защо според мнозина философи, сред които на първо място е Платон, но най-вече Ницше, Хайдегер и Гадамер философската рефлексия и разбирането за истината, която е, се изразяват най-добре в литературна форма.

В дисертацията на Камелия Спасова се проблематизира как и защо една творба става или е била провъзгласена за парадигма и как образцовата словесност, или най-хубавото слово в различните литературни родове и жанрове се превръща в основна конструктивна единица на класическия пантеон.
Но също така и точно противоположното - кое прави или придава вид
на други произведения, така че да предизвика обявяването им, одобряването им или отхвърлянето им като извънредни, драстично променящи и скъсващи с традицията на утвърденото от нормата и порядъка на едни дълги-дълги многовековни канони.

Едната дисертация прочетох преди понеделник, а другата започнах да чета след това.

Но и двете са образцови. За философска-и-литературна теория от порядък, какъвто не бях срещала отдавна.
Не става дума само за голямата ерудиция и извънредната начетеност и на двете колеги.
Голямата ерудиция и голямата начетеност понякога не помагат, а пречат за избистрянето на понятията, с които мисли и пише един историк на философията или теоретик на литературата.

Като четох дисертацията на Галина Иванова, а сега и на Камелия Спасова, виждам колко е бистро.

И в двете дисертации има една особена изчистеност на понятията, бистрота на мисълта, яснота на изложението, убедителност на аргументацията.

Когато Галина Иванова пише за съществуване и фронесис, за истина и разбиране, за тъждество и различие според Ницше, Хайдегер и Гадамер, тя дава на читателите си разбирането на изследователя, който наистина е разбрал как да пише за разбирането.

Когато Камелия Спасова пише за ентимемите и реториката, за това какво е парадигма и що е то парергон, за примерите на Аристотел и примера-Аристотел, за лекарството-отрова и за драматургията на Платон във "Федър", и тя подарява на четящите пак това, толкова трудно постижимото избистряне на понятията.

Бистрота на словото и мисълта.
Чистота на теоретизацията.
За философията в литературата и философията за литературата.
За теорията и теоретизирането изобщо.

Удивително е за мен това съвпадение на обсъждането на двете дисертации в един и същи ден и на едно и също място, макар и посветени на различни теми, за различни епохи и мислители,
но обединени на едно друго ниво в тези толкова трудно постижими ценности за философията, филологията и хуманитаристиката:
яснотата на концепцията, бистротата на изложението и прозрачната недвусмисленост на твърденията.

***
И заради това започнах писането по този повод тук, на това място, където често пиша по академични поводи, но извън рамките на строгия академичен и научен хабитус, със спомен от един разговор на брега на Черно море с Ирен Александрова, и го обрамчвам със снимки от Бяло море, направени през миналата година - не съм сигурна дали от Николай, или от мен.



No comments: