на рождения ден на Гео Милев

Я Н У А Р И 

 В този ден съм аз роден. 

 В този ден между ледните зъби на студа глъхне прехапан последният рев на снежните бури. 

Голямата мечка настръхна замръзнала - бяла - от лед; межу блестящите й ледни зъби – разтрошеният диск на Полярната звезда. Тишина и неподвижност на синия мраз; под безтрепетните зари на северното сияние. 

 Над прага на моята съдба стои беловласият старец Водолей: на моята съдба неспирната струя, която той излива – замръзна, моята съдба. 

 В този ден съм аз роден и сърцето ми, новородено, замръзна в миг: огромен светъл къс от лед.

 Аз вярвах, че прозрачен светъл ангел донесе между своите нежни пръсти сърцето ми – далече от блажените предели. 

Той не дойде: издъхна нежното сърце в ледните нокти на мраза. В този ден съм аз роден. 

Сърцето ми замръзна: огромен светъл къс от лед. 

 Не любя аз.

 Сърцето ми е лед - камък, желязо - жестоко. 

Не любя нищо, никого.

 Не любя! О книга на враждите! 

 Аз грабвам в ръка сърцето си - огромен леден камък - и чакам: готов за бой. Горко на меките чела! 

 *** 

 От Експресионистично календарче за 1921 

Цитира се по изданието Гео Милев. Поетът. Поезия. Преводи. Есета. Критика. Публицистика. Писма изд. Христо Ботев, С., 1995,с. 79

А това е един от неговите автопортрети от същата тази 1921 г., когато е публикувано и неговото (най-добро за мен) прозаично произведение - "Експресионистично календарче за 1921 г." 

 ***

 Няколко думи от мен за него: От Стара Загора съм. На около 50 метра от блока, в който израснах, се намираше къщата на Кирил Христов (на улица "Сава Силов"). На 150 метра се намира къщата на Веселин Ханчев, в която отдавна е литературният музей "Литературна Стара Загора". На около 250 метра по-надолу е домът, в който е роден Николай Лилиев, на улица "Христо Ботев". 

И да, най-надалеч, на около 500 метра е домът, къщата-музей на учителя-издател-книжар Милю Касабов, в която е израснал Гео, докато тръгне да следва първо в София, а после – в Липиска. (Така са казвали по онова време на Лайпциг.) 

 Когато бях ученичка в гимназията – в английска паралелка на руската гимназия "Максим Горки", учехме по шест дни седмично, а и работната седмица за всички у нас беше шест дни. Един от тези шест учебни дни беше "по практика". Завършвахме средното училище с някаква професия. В девети и десети клас учехме теория, а в единадесети клас имаше практика: един ден седмично – на работа. Моята практика беше екскурзоводство. На практика в ХІ клас ходех по ред – веднъж в музея "Литературна Стара Загора", а на следващия път, в музея – някогашна къща на семейството на Милю Касабов. 

 В дните, когато имах практика в "Литературна Стара Загора", почти всеки път идваха групи с туристи от великата съветска страна, току-що настанени в хотел "Верея", който е на няколко метра от някогашната разкошна къща с двор на Веселин Ханчев, и аз давах мило и драго от себе си да им обясня колко велики творци са родени или израсли в този древен град, но въпреки старанието ми, те се изнизваха един по един към универсалния магазин ... 

 Нито веднъж не успях да стигна до края на беседата, която беше около един час и си я знаех наизуст, и я декламирах на приличен руски... Аудиторията се изнизваше до 15-тата минута. Не им беше интересно на туристите или по-вероятно – била съм прекалено патетична, имената, които съм споменавала с патос, на тях не са им говорили нищо и т.н. 

 Толкова много публични неуспехи имах пред групите със съветски туристи като ученичка-екскурзоводка през сряда в музея "Литературна Стара Загора" , през учебната 1981/82 година, че после като студентка много рядко се осмелявах да говоря на упражнения. Дори и в случаите, когато бях единственият човек в групата, подготвен по темата... 

 Но – слава Богу! – всяка следваща сряда, бях в дома на Милю Касабов. Съвсем самичка. Там не водеха туристи никога и си прекарвах времето вълшебно. Няколко часа съвсем сама в къщата-музей на Гео Милев. Отварях големия шкаф със стъклени витрини и четях точно тези книги, които са били най-любими на Гео Милев. Най-любима за мен сред тях беше един голям том с целия Шекспир. Това е може би книгата, която съм разлиствала с най-голямо удивление. Целият Шекспир - в един том. С една тъмно розова подвързия и на една необикновено тънка хартия. Как е възможно да е имало толкова тънка хартия още в началото на ХХ век? Все това ми беше чудно. Все си мислех дали тази книга той си си я купил от Лайпциг, или от пътуванията до Лондон или от някой друг от другите големи европейски градове, в които е бил. 

 Това може и да не е било съвсем редно, искам да кажа, да вадя от шкафа и да си чета точно книгите, които са музейни експонати, но ви уверявам, че винаги преди да ги извадя, много старателно си измивах ръцете в кабинета на уредничките на музея, които в този ден не идваха на работа, заради моето дежурство, а после всичко подреждах точно на същото място, на което си стоеше преди. 

 *** 

 После, години по-късно, когато се роди дъщеря ни през 1994, я кръстихме Леда. Понеже и двамата с Николай харесваме Гео Милев като поет, публицист и писател, и особено като преводач.