университетите чакат Годо

 През тази учебна година в университетите към старите гранясали и гангренясали проблеми се появиха два нови: първият засяга докторантите, които успешно защитиха своите дисертации, но не получават дипломите си.

В началото на ноември месец миналата година от министерството е "спусната" забранителна заповед и университетите не издават дипломи на успешно защитилите доктори, защото... трябвало било дипломите да имат друг дизайн, а също така трябвало било в паразитната структура НАЦИД да се изработи още един ненужен и бюрократичен регистър, специално за защитилите доктори!

Но нали досега в тази мутренска и политизирана, паразитна и бюрократична структура има Регистър на академичния състав, в който са включени два раздела: един за хабилитираните и един за нехабилитираните. Успешно защитилите доктори се вписваха досега там.

Защо към бъгавите регистри, в които анонимни чиновници правят каквото си искат и каквото им наредят от някои партийни централи, ще се добавя още един регистър?

От началото на ноември миналата година университетите са практически понижени в колежи, защото една висша образователна институция, която не присъжда степента "доктор", не е университет, а колеж, институт, висша школа, висше училище.

Според Правилника на нашия университет дипломите на защитилите доктори се издават в 14-дневен срок, после има някакво министерско и НАЦИД-ско валидиране, което отнема месеци и още месеци, но тази година от ноември насам всички български университети не могат да удостоверят с дипломи успешното приключване на процедурите по защитите. Издават се някакви хвърчащи листчета, наречени "служебни бележки". Е, да, те имат подпис и печат, сигурно у нас на някои новопроизведени доктори това им е достатъчно, защото страната ни е малка, на академичния пазар всички се познават почти лично, но за чуждестранните колеги това забавяне е препятствие, защото при всякакви кандидатствания за всякакви учителски, изследователски, преподавателски позиции от кандидатите се иска да приложат сканирано копие на валидна диплома. 

И така, вече осем месеца университетите чакат да дойде Годо.

Учебната година приключва, това означава, че повече от една година ще се забави получаването на дипломите и вписването им в Прокрустовите регистри на онези, които са защитили дисертации през академичната 2024/2025.

Това се разчува по света, защото, например, е споделено в група на магистрите и докторите на програмите по философия с преподаване на английски във Философския факултет, в която участват стотици алумни и десетки следващи в момента. Това удря авторитета и репутацията на програмите, за чието развитие работят колеги-преподаватели от три десетилетия, от средата на 90-те години.

Втората от новите язви е "изчезването" на софтуера за проверка за плагиатство. Бил изтекъл договорът, чак сега министерството разбрало.

Как тогава ще защитят бакалавърските си дипломни работи и магистърските си тези студентите, които искат да се дипломират по време на юлската сесия?

Във Философския факултет студенти-бакалаври могат да се дипломират с дипломни работи, което е по-интересно, по-трудно, но и много по-творческо от държавния изпит, в няколко специалности: Философия, Философия с преподаване на английски език, Културология, Библиотечни и информационни науки, Социология. Плюс студентите-магистри в тези специалности и в останалите няколко – Психология, Политология, Европеистика, Публична администрация (в които бакалаврите се явяват на държавни изпити).

Тези няколкостотин колеги, които са написали вече бакалавърски дипломни и магистърски тези, как точно ще защитят и как текстовете им ще бъдат проверени? 

Прочетох днес рано сутринта в СЕГА и вдигнах кръвното пак:

 https://www.segabg.com/hot/category-education/universitetite-sa-ostanali-bez-softuer-sreshtu-plagiatstvoto

Министърът отговорил на депутатско питане и цитирам:

"По думите му до 2 седмици висшите училища ще бъдат уведомени как да действат."

Нищо не остана от нашите университети. Действително те са "висши училища", а не университети от няколко години: не остана нищо нито от университетския дух, нито от академичния статус, нито от академичното самоуважение и чувство за достойнство.

Никой не си спомня и не споменава думата "автономия" – докторите не получават докторските си дипломи, под въпрос е как стотиците дипломанти във Философски факултет ще бъдат допуснати до защита. А сигурно и в други факултети на Софийското "висше училище", както и в други университети в столицата и страната бакалаври и магистри очакват дипломиране през юли. 

Или може би за тези няколкостотин дипломанти в Софийското "висше училище" и още няколко хиляди в други висши училища ще бъде направено изключение и поради

независещите от тях обстоятелства ще защитят, без текстовете им да са проверени за плагиатство?

Но това законно ли ще е?

В същата статия от тази сутрин има поредна лъжа, пардон, поредна неистина, изказана от академик Денков, който се е представил като архиначинател и демиург на борбата с плагиатството. Те били започнали по време на неговите подвизавания в министерството, а преди той да ощастливи управлението на образованието с величавите си дела, цитирам:  

"до тогава нямаше никаква култура за усещането, че това е нещо нередно".

Това не е истина. Едно от малкото основания за дисциплинарно уволнение според Закона за висше образование (и на Правилниците на Софийското "висше училище") е доказаното плагиатство и това беше разписано в различните варианти както на закона, така и на правилниците още от соцвреме досега. Новото е само, че в един от най-новите варианти на правилниците се появи дефиниция за плагиатство.

От много лъжи, пардон, неистини, разпространявани в обществото от академик Денков, ще припомня само най-вредната: лъжата, пардон, неистината, че студентите ще бъдат освободени от студентските такси. Ако си спомняте, това стана по времето на неговото министър-председателстване и беше обещано, че ще стане незабавно.

Това не стана тогава, няма как да се случи и в бъдеще, но студентите намразиха онези преподаватели, които честно им казахме, че това е невъзможно и неосъществимо.

(авто)биографично за Николай и мен

 Мемоари, които съм споделяла и преди във фб:

С Николай се запознахме на 22 юни 1991 г. в хотел „Ахилион” на бул. „Агиу Константину” в Атина – първият ден на моето първо пътуване до Гърция.

Бяхме представени един на друг от Петя Янева – Бог да я прости!

После се срещнахме отново чак на 22 февруари 1993 г., когато той трябваше да ме изпита в Министерството на образованието, науката и технологиите (МОНТ), до каква степен владея новогръцки, за да замина на едногодишна специализация в Атинския университет.

Изпитът трябваше да удостовери дали мога да ползвам езика, защото за мен основен работен език щеше да бъде английският. Справих се, защото той ми даде да преведа една страница от „За душата” на Аристотел, при това началната, и една страница от „Протагор” на Платон. Но изданията бяха билингва – със старогръцкия оригинал и новогръцкия превод, така че вързах едно 4.50, което ми беше достатъчно.

Николай току-що се беше върнал окончателно в България след няколко години следване в Атина. В Атинския университет той е следвал и е завършил специалността Глосология, сиреч Езикознание. През пролетта на 1993 г. той преподаваше на хонорар новогръцки език в Университета и НГДЕК, но също така и староеврейски в лектората по чужди езици на ФКНФ. Започнах да посещавам някои от часовете му по новогръцки в Новогръцка филология, за да понапредна с оглед на предстоящото ми заминаване през есента.

И така, през тази пролет ние се сприятелихме. За есента и по-нататък пред него имаше няколко различни предложения за професионално развитие и работа. От проф. дбн Славчо Вълчанов беше дошло предложението да завърши много бързо, задочно, на индивидуален план и в съкратен срок и специалността Богословие, за не повече от две години, за да може след това да стане преподавател в Богословския факултет по староеврейски и Стар Завет. От доц. Ирис фон Бредов и доц. Неделчо Неделчев обаче имаше едно още по-атрактивно предложение: със стипендия, осигурена от ЦИЕК във ФКНФ, да замине за Техеран, където в продължение на две години да усъвършенства познанията си по персийски и староперсийски.

***

Той ми се обади по телефона за първи път на 25 март 1993 година. По телефона, ама не по личен, защото по онова време живеех на общежитие. А в общежитието имаше един общ номер при портиерката и когато някой беше търсен, портиерът или портиерката звъняха по домофон в стаите горе. Търсеният слиза след минути, търсещият чака минути.

И така Николай ме покани на първа среща на 25 март 1993 г., на Благовещение.

Беше късно вечерта и беше топло, необичайно топло за март, пихме кафе на открито около "Св. Александър Невски", после се разхождахме и за първи път се целунахме – никой няма да предположи къде –

на най-неромантичното място на света.

Вървяхме по "Шипченски проход", седнахме на една пейка точно под прозореца на Първо районно на МВР – и там за първи път се целунахме.

Много години по-късно Първо районно се оказа съдбовно в живота на нашето семейство, при това по повод на най-жестоката клопка и най-зловещия капан срещу човек от семейството, който щеше да го вкара в затвора за години, но за този мракобесен случай ще разкажа друг път.

***

Та, връщам се към 1993 година.

Животът ни се случва, докато правим планове.

Докато Николай се двоумеше дали да се посвети на староеврейския език и на преподаване на Свещеното писание на Стария Завет в Богословския факултет, или да стегне куфари за двегодишен престой в Техеран, където да учи фарси, изневиделица се разбра: преподавателското място по старогръцка литература отново се овакантява.

Д-р Донка Марковска, която преподаваше две учебни години в края на 80-те, беше решила да замине със семейството си в чужбина, а колегата Росен Сиромахов, с когото станахме едновременно асистенти през май на 1990 г., три години по-късно беше решил: изоставя светския живот и академичната работа, за да се посвети на старостилната православна общност в София като приеме ръкоположение като Триадицкий епископ Фотий. (В едно свое интервю по случай 20-годишнината от ръкополагането му за епископ той споделя, че е бил ръкоположен за свещеник още през 1988 г., но по време на работата си като асистент в Университета е запазил това в тайна, а и най-близките му роднини също не са знаели.)

***

И така, на 5 октомври 1993 г. Николай се яви на конкурса по старогръцка литература като единствен кандидат, владеещ гръцки и латински, и го спечели, а аз няколко дни по-рано бях разбрала, че вече съм бременна. Поради това решихме, че все пак ще замина, ще използвам два или три месеца от специализацията в Атинския университет, за да поработя в библиотеките там по темата за телеологизма на Аристотел, а през декември ще се върна в София, за да прекарам по-тежките и критични месеци на бременността в спокойствие с любимия у дома.

Венчахме се на 12 февруари 1994 г. в старинната църква „Св. Николай Чудотворец” в София, а след това на няколко пъти празнувахме и черпихме роднини, колеги и приятели. Една от тези почерпки беше в Гълъбарника и наред с всичко останало за ядене и пиене, за нея имаше няколколитрова бутилка с Absolut – като бутилката беше с малко кранче…

Леда се роди на 3 юни 1994 г.

***

И така, през следващите години съчетавах майчинството и грижата за Леда с писане на огромната ми дисертация у дома, а Николай преподаваше новогръцки език и старогръцка литература, но същевременно започна и работата си върху Corpus Hermeticum – както върху превода, така и върху дисертацията, която започна да пише като аспирант на самостоятелна подготовка. Самостоятелните аспирантури или докторантури, както вече се казва, обикновено предполагат кандидатстващият за такава форма на индивидуална работа да представи пред съответната катедра, секция или департамент една много важна част от дисертацията и много подробен план за нейното по-нататъшно разработване. Но колкото по-голяма част от дисертацията вече е написана и завършена, толкова по-голяма е вероятността тя да получи одобрението на колегията, на която се предлага. Предлагането на малък текст за започване на самостоятелна аспирантура или докторантура, както се казва сега, винаги е рисковано, защото може и да не бъде насърчено, поради неяснотата на онова, което по-късно ще се появи в текста.

Затова Николай реши, че ще напише цялата дисертация и ще приложи превод на „Херметическия корпус” към нея, и чак след това ще я депозира за апробация в катедрата по Класическа филология.

Първо беше направен преводът. По време на нашата първа семейна почивка заедно с Ледето в почивната база на Университета в Черноморец, през лятото на 1995 г. започнах да го редактирам, но също така през това лято, през юли месец Николай беше отново един месец в Атина, за да събере най-необходимата интерпретаторска литература за изследването.

Работеше усилено и на 16 декември 1996 г. в катедрата по Класическа филология се състоя обсъждането на депозираната от него дисертация, към която беше приложен преводът и на „Херметическия корпус” и на Стобеевите херметически фрагменти. В разширения състав на колегиума участваха и проф. дбн Славчо Вълчанов – Бог да го прости!, доц. д-р Сергей Игнатов, доц. д-р Калин Янакиев и аз, но не само в лично качество, а и защото по онова време все още Антична философия се изучаваше като задължителна дисциплина в учебния план на Класическа филология.

И така, дисертацията и приложените преводи към нея получиха много голямо одобрение и беше решено, че няма да бъде необходимо ново обсъждане: еднократно, с едно разширено заседание ще бъде стартирана като самостоятелна докторантура и ще се даде ход на всички следващи стъпки.

А аз? На 16 декември 1996 г. по време на това катедрено заседание в катедрата по Класическа филология бях в много напреднала бременност и два дни след това се роди нашият син Теодор.

***

Така, докато се случи зачисляването, докато бъде избрана комисията за провеждане на минимума, докато мине самият изпит-минимум, после докато бъдат избрани и одобрени рецензентите, и прочие срокове и процедури във ФКНФ и СНС по литературознание, стана пролетта на 1998 г.

Николай успешно защити дисертацията, на която рецензенти бяха проф. дфн Богдан Богданов и доц. д-р Калин Янакиев. Имаше много гости и по време на защитата имаше въпроси и на колеги от публиката. Беше интересно и живо.

Книгата, в която тя е представена, беше публикувана съвместно от УИ „Св. Климент Охридски” и изд. „СОНМ” през 2000 г., и се разпродаде много бързо, а преводът по няколко причини остана за дълго в чекмеджето в очакване на издател.

Най-после, през декември 2012 г. приятелите от „Проектория” го представиха като електронно издание.

През 2018 г. д-р Евгени Зашев издаде в КМНЦ и като класическа книга превода на Херметическия корпус. Като линк в коментарите може да видите запис от представянето.

Предстои ново издание (в УИ "Св. Климент Охридски") на този превод, към който ще бъде добавен и преводът на Стобеевите херметически фрагменти. Те с някои свои текстове, според мен, са даже още по-интересни от трактатите или диалозите на по-големия „Херметически корпус”. Особено интригуващ е големият космогоничен разказ, озаглавен „Зеницата на света”.

***

Още размисли и мемоари – по-нататък, ако е рекъл Господ.

***

На многая и благая лета на Николай и на неговия дом и чеда!

l reactions