Проф. Георги Вълчев или проф. Амелия Личева

Позициите на двамата най-високопоставени и най-овластени колеги в най-стария български университет в спора „за“ или „против“ религиозното образование в средното училище са противоположни и взаимноизключващи се.

От едната страна е позицията на ректора проф. д-р Георги Вълчев, който се е изказал по време на кръглата маса в НДК на 24 април. До голяма степен я споделям, като имам скептически резерви, че много бързо университетите могат да подготвят и преквалифицират всички учители във всички училища, ако „предметът“ стане задължителен. Не защото не можем да направим бързо магистърски програми, а защото това е най-трудният за преподаване „предмет“: образоване, което включва  най-всеобхватните въпроси за космоса и устоите му, за неговото начало и край, за произхода на неодушевените стихии, но и на природата, на всичко живо, за мястото на човека в свят, (който има Всемогъщ Създател, или както напоследък се казва „интелигентен божествен дизайн“), или е управляван от слепи и безличностни еволюционни механизми (според невярващите). Този „предмет“, в момента наречен „Религия“ и съдържащ три избираеми профила, както и да се нарича в бъдеще, е с обхват от създание мира до най-тайните и понякога неразбираеми дори за самия човек скрити негови помисли, за страховете, желанията и страстите в сърцата и душите ни, за вярата и безбожието, или за агностическия отказ както от вяра, така и от атеизъм.

От другата страна на спора е позицията на проф. Амелия Личева, която е не само

декан на Факултета по славянски филологии, но и председател на Съвета на деканите в Софийския университет.

Много силно се моля на Господа: това, което тя е казала в студиото на bTV на 25 април сутринта в разговор с двама водещи журналисти и двама събеседници по темата, да е само нейната лична гледна точка, а не становището на всички декани на всички факултети в най-стария наш университет.

В самото начало на разговора двамата водещи представиха тримата гости така: проф. д-р Сергей Игнатов, предишен ректор на НБУ и предишен министър на образованието; господин Данко Калапиш – педагог и богослов, директор на столично училище и преподавател по избираемата дисциплина Религия с дълъг опит. Проф. Личева беше представена не просто като професор, не само като декан на един факултет, а като председател на Съвета на деканите. Ако нейната позиция е институционалната позиция на този колективен съвещателен управленски орган, най-честно ще бъде да се откажем от небесното покровителство на свети Климент Охридски. Не заслужаваме той да бъде наш патрон.

Както може да се убеди всеки, който внимателно гледа и слуша записа, основните твърдения на тримата събеседници бяха представени така:

Първо проф. Сергей Игнатов започна с това, че става дума за преподаване на нещо повече от сложно и че самият той с неговия опит от над 30 години научни занимания и две дисертации не би се осмелил да води такава дисциплина. „Ако ще влезе нов предмет, кой ще излезе?“, попита още той. Говори и за претовареността, и за погрешността на още едно министерско намерение, обявено наскоро: според проф. Игнатов не бива да се увеличават часовете по математика, а обратно – на хуманитарните знания. Защото изкуственият интелект никога няма да измести потребността от естествен интелект и от хуманитарно въображение.

В 8 часа и 12 минути започва първото кратичко изказване на г-н Данко Калапиш, според когото и сега има кадри, които могат да поемат преподането на дисциплината.

В 8 часа и 14 минути започва първото критично изказване на проф. Личева: изобщо няма нужда от такъв предмет, защото всички знания, които той би дал, вече се получават от много други общообразователни предмети, най-вече от литература и история, но още повече от гражданско образование. Това е основната теза на противниците на този предмет от почти 20 години. Подчерта, че произведенията на писателката Теодора Димова, например, са много по-добър учебник по, но не уточни точно по какво...

Коментар: Има етика на Омировия героизъм; има етика на добродетелите според класическата гръцка полисна философия; има етика на стоическата резигнация и безропотното следване на съдбата; има етика на римската имперска завоевателна гордост; има етика на християнската прошка и смирение, има категоричен императив и пр... Освен това точно роман като Майките на Теодора Димова, в който група ученици убиват своята учителка, доколкото си спомням сюжета, опровергава проф. Личева за ненужността на предмет по религиозно образование.

Продължи с това, че не във всички европейски страни има такова образование, като каза, че във Франция няма, а в Гърция има, но в Гърция било имало дебати за отмяната му. 

Коментар: Това беше една от първите ѝ лъжи.

Първо: Гръцкото министерство на образованието винаги е било Министерство на образованието и вероизповеданията. Наскоро към наименованието и функциите му беше добавено „и спорта“, като сега то се нарича Υπουργείο Παιδείας, Θρησκευμάτων και Αθλητισμού: https://www.gov.gr/upourgeia/upourgeio-paideias-kai-threskeumaton

Второ: Гърция е страна, в която без прекъсване вече точно 200 години, от 1825 г. насам се преподава религия в училище – и когато е била царство, и когато е била под италианска, после немска окупация, и по време на републиката, и по време на хунтата.

 Трето: Гръцките граждани са сред най-политизираните и най-активните на избори в Европа. Миналата година на изборите за Европейски парламент, обаче, които бяха на 9 юни, близо един милион души не гласуваха. Социологическите проучвания после посочиха, че основната причина е разочарованието от легализирането на еднополовите бракове, прието скоро преди вота.

 

След това професорката, която е не само декан на Факултета по славянски филологии, но и председател на Съвета на деканите в най-стария български университет се изяви като футуролог:  "Вървим към един свят, в който не можем да изискваме като задължение децата да бъдат вярващи. Това е въпрос на избор. Те вече изучават религия в часовете по "Човекът и обществото", философия и старобългарска литература." Така са обобщили първото ѝ твърдение колегите ѝ от факултета, които са споделили видеото от сутрешния блок на страницата си във фейсбук.

Големите хули и клевети към Църквата, както към католическата, но особено към нашата, към Българската православна църква, започват в изказването на проф. Личева в 8 часа и 16 минути. Според нея, не трябва да има религиозно образование, защото Църквата е заклеймила Мадона, поредицата за Хари Потър и учението йога.

 Коментар: Когато някоя от християнските деноминации не вземе отношение по някакъв обществен проблем или събитие, я упрекват, че пасува, а когато го направи, я упрекват, че не си трае.

Откакто свят светува всяка светогледна концепция, религия или идеологическа доктрина постановява и проповядва правилното и вярното според нея, и обратно – заклеймява, а когато може и забранява, или преследва несъгласните. Доколкото знам Мадона е жива и здрава, а и пребогата, авторката на Хари Потър – също, романите ѝ са в огромни тиражи. И позицията на Католическата църква срещу определени богохулни клипове и вещерски романи е позиция, която е трябвало да бъде заявена, а не преглътната и премълчана.

Що се отнася до позицията срещу йога като материалистическа доктрина, в този аспект нашата БПЦ е даже закъсняла. В годините на късния социализъм и особено през последното му десетилетие благодарението на покровителството на Людмила Живкова у нас паралелно с официалната марксистко-ленинска идеология се разпространяваха всякакви квази-източни окултни и теософски идеи. Йога е една класическа материалистическа доктрина, според която тялото, тялото и пак тялото определя всичко в човека. Няма лошо нито в здравословното хранене, нито в правенето на упражнения сутрин рано, нито в регулирането на дишането, нито във вегетарианството и даже във веганството. Аскетизмът е за предпочитане пред хедонизма дори и според атеистите и агностиците. Но когато всичко това се представя като единственият път за осмисляне и обяснение на всичко в човека, това вече е неотречима материалистическа светогледна доктрина. Подобни са „духовните прозрения“ на малки затворени сектантски общности, по-ясно видими като дъновистката, или съвсем строго опазващи в тайна своето съществуване като толстоистката или антропософско-щайнерианската.

Всичко това го имаше и по соца, но най-вече „учението“ на шарлатанина Сай Баба, кумирът и личен гуру на Людмила. Акад. Николай Тодоров пише в спомените си, че след личната аудиенция на Людмила Живкова с него тя е била вече практически психически неизлечима. 

И всички тези разновидности на окултизъм, спиритизъм, теософия, антропософия и прочие, се разпространяваха и продължават да се ширят и сега. Никой не преследва никого от вярващите в каквото и да било у нас

Има конституционно  гарантирано право на съвестта, но Църквата също има право

да казва кое е нейното и кое не е нейното.

 По-нататък в разговора проф. Игнатов отново пое темата, че само с един предмет, какъвто би бил новият предполагаем, няма да може да се постигне възпитателна цел и че има много други, които допринасят за това, напр. гражданското образование.

На това г-н Калапиш възрази, че то се изучава много късно, чак в гимназиалната степен, а от 1 до 8 клас децата би могло да учат това, което не е катехизис. Няколко пъти той подчерта това, че предметът в досегашнато му форма няма катехитическо съдържание, а по-скоро разширява най-общата култура и представи на учениците относно вярвания, традиции и празници, които са в историята на страната ни от векове. Той каза, че вече почти цели паралелки го изучават като избираем чрез запознаване с основни неопровержими сведения, факти и даване на примери.

В 8 часа и 21 минути проф. Личева отново пое офанзивата срещу Църквата, този път озлобено срещу нашата Църква – като фанатизирана агитпроп цензорка, каквато преди всичко е. Тя негодува срещу тази политика, която има Църквата. От позицията на „единствено правилното и вярното“ обяснение на един многовековен конфликт между два братски славянски народа.

Коментар: Тъй като следвах Философия в периода от 1982 до 1987 г. мога да ви уверя, че в годините на залязващия соц и особено след началото на перестройката в Софийския университет нямаше чак такова догматично набиване на тогавашното „единствено правилно и вярно“. През есента на 1986 г. кандидатът на философските науки Калин Янакиев водеше спецкурс за християнската философия, а Желю Желев защити втората си дисертация. Четирима преподаватели бяха изключени от Партията и уволнени през есента на 1987 г. заради критики към тогавашния пръв партиен и държавен ръководител, но първичните партийни организации ги защитиха... Агресивността на неототалитарната пропаганда и практиките ѝ в университета вече от години са по-неудържими и унищожителни от тоталитарните в годините на залязващия соц.

Най-хулно и потрисащо беше обвинението, което проф. Личева отправи към нашето духовенство в липса на култура, възпитание, обноски и изобщо във варварска нецивилизованост.

Тя даде пример с това, че образцовите и непогрешими католически свещеници, когато завършват проповедта си в неделя, пожелават на вярващите приятен обед, а нашите православни духовници никога, ама никога не правят това! Sic!

Коментар: Много бяха лъжите, които тя изрече в петък сутринта със самочувствието на недосегаема и овластена представителка на най-високопоставена каста в университетската олигархия, но тази беше най-голямата.

Не съм била никога на католическа меса и няма нищо лошо в това накрая да се пожелава на присъстващите да имат приятен обед. Защото апетит имат здравите хора, а обед могат да си позволят хора, които не мизерстват.

Лъжата е за нашата Църква. Проф. Личева може и да е присъствала някога на венчавка, опело или кръщение в православен храм. Но очевидно никога не е била на литургия.

В православната Църква, на проф. Личева някой да ѝ го каже, във всички православни Църкви, не само в нашата, литургия се отслужва абсолютно всеки ден, 364 пъти годишно.

364, а не 365 дни, защото има един ден, в който не се отслужва литургия и това е Разпети петък.

В православните църкви проповедта завършва с пожеланието на отеца, който служи:

 „Приятен и благословен ден!“,

След което свещеникът казва: „Пристъпете, братя и сестри, да вземете нафора“.

След което всички присъстващи един по един получават в шепа нафората, някои си я изяждат веднага, други я отнасят вкъщи, защото вече са закусвали или са пили кафе.

Проф. Личева, докато се е занимавала със снобските изгъзици около Нобеловите награди за литература, не е имала време нито веднъж, нито един ден в живота си да отиде на литургия, а е вече дама на 55+ години.

Някой да ѝ каже, че в православната Църква 364 дни в годината всички свещеници, включително и нашите нецивилизовани според нея духовни пастири, слагат в шепата на всеки един нафората и казват на всеки един:

„Благословението Господне и Неговата милост да бъдат с теб!“

Това май е по-силно благопожелание от „Добър апетит!“, или не?

Друг неин бисер беше сервиран на телевизионните зрители, а пийпълметрията на тази телевизия сочи, че те са били най-малко половин милион по това време, в 8 часа и 25 минути:

„Ние не форматираме децата в критическо мислене!“ Sic!

Коментар: „Форматирането“ на мисленето на всеки човек на всяка възраст изключва критическата рефлексия, усъмняването, изпитването на основанията на една или друга (псевдо)теория.

После разговорът продължи с проблема за липсата на достатъчно преподаватели. Господин Калапиш сподели, че най-опасна е липсата на преподаватели по един от трите профила – ислям, защото Висшият ислямски институт не е акредитиран. Неговите възпитаници могат да преподават в няколко духовни училища, но не и в държавните. Незабавното въвеждане и на този профил, а без него няма как да се въведат и другите два, той сравни с кутията на Пандора. Спешното разрешаване на проблема според него е на децата, чиито родители ще изберат ислям, да се преподава първоначално по неконфесионалния модул, докато други учители придобият богословска и педагогическа квалификация, призната от държавата.

Коментар: Това и според мен е най-сериозният проблем тук и сега.

 В 8 часа и 30 минути конвулсиите на проф. Личева в хуленето на православието продължиха с невярната теза, че православието доминирало в програмите.

 Коментар: Не е вярно и това, има три програми за три профила, одобрени от сегашния министър преди 7 години, през 2018 г. и те са на сайта на МОН оттогава, но когато човек има самочувствието на недосегаем представител на най-висшата каста в университетската олигархия може да си позволи да плещи глупости,  без да се подготви предварително, без елементарната добросъвестност, каквато трябва да има всеки говорещ в публичното пространство. Не само всеки учен, а всеки, който получава трибуна да говори пред половин милион зрители в сутрешен блок.

Разговорът тръгна към края си с това, което господин Данко Калапиш каза: има християнска етика, нравствено богословие и др., и неговият опит на начален учител потвърждава, че те могат да бъдат обяснявани и преподавани и на малки деца.

В този момент проф. Игнатов възрази, че вместо етика от какъвто и да било порядък, в училище трябва да има много повече спорт и изкуства, защото спортът канализира физическата енергия и възпитава поведенчески качества, а изкуствата също дават добри примери.

В 8 часа и 32 минути и проф. Игнатов малко се изложи с една манипулация. Той попита господин Калапиш как се преподават Десетте Божи заповеди на малки деца. Как на малчуганите се обяснява „Не пожелавай жената на ближния си“, или как ще се защити заповедта „Не убивай“, щом няколко дни след това „цялата страна ще мирише на агнешко“.

Коментар: Тук манипулацията е: заповедта да не се убива се отнася за хора, а не за животни, птици, риби и прочие водни обитатели. Нито една от големите и най-разпространи в света Авраамитски религии не е пропагандатор на вегетарианството или веганството. 

А защо на Пасха се яде агнешко? Това е описано в Свещеното писание, книга Изход, гл. 12, стихове 1-27... и поради това такава е традицията и в юдаизма, и в християнството, и в исляма.

***

 

Завършвам с най-важните питания: позицията на проф. Вълчев дали е само лично негова или и на мнозинството от членовете на Академичния съвет, и съответно, дали позицията на проф. Личева е само нейна лична (обаче възторжено споделена, обсипана със сърчица и лайкове от много колеги от нейния факултет във фейсбук), или е позиция и на мнозинството от деканите и на другите факултети в Съвета на ректорите?

А що се отнася до многоаспектния хилядолетен проблем за ейдосите на добродетелите, разбира се, че има и университетски добродетели.

Например, добродетелта исегорие, за която пише още Херодот. Правото на всеки да говори свободно на агората, а на университетската агора, поне в държавните университети, които са на издръжката на целокупния български данъкоплатец, би трябвало свободно да може да говори всеки...

Би трябвало, ама на-най. Свободно говорещите или пишещите и упражняващите тази най-първоначална общностна добродетел, похвалена като най-важната още от Херодот, когато критикуват или възразяват на овластените,

биват всячески репресирани.

А една от добродетелите на избраните на изборни и мандатни длъжности и на членовете на колективните органи на управление е вменена от задължението да дават отчет за извършеното,

но и за   н е и з в ъ р ш е н о т о   от тях;

 да о т г о в а р я т   на критични въпроси и на възражения относно тяхната работа, за която получават и допълнения към заплатите си от целокупния данъкоплатец.

За съжаление, в най-стария наш университет се утвърди една каста от недосегаеми хора с позиции в партийните централи, медиите, литературно-фестивално-конкурсните събития и награди, и единичните остатъци от литературна периодика.

Тези хора от години безнаказано тормозят свои колеги, лъжат и оклеветяват работата, най-старателно направена от неовластените, особено ако са въцърковени православни християни.

Те прекратяват конкурси без мотивирани писмени отрицателни рецензии, присвояват си компактдискове (нарушават заповедта „Не кради!“) – компактдискове със сканирани важни документи с лични данни, оригинални текстове и преводи, направени от обезправените академични роби-християни.

Отново и отново

дават пример за

х ю б р и с.

При толкова много х ю б р и с  и то от много години не заслужаваме патронажа и името на нашия небесен покровител Свети Климент Охридски.

  

 
 

в очакване на Празника

 

проблематичният "предмет" Религия

на Вход Господен в Йерусалим/Цветница пред храмовете хиляди хора чакаха с часове, но така е само на най-големите празници

 За преподаването на предмет, наречен „Религия“ в средното училище у нас не само се говори, а и много се прави вече 26 години. Още от преодоляването на разкола през 1998 г. Тогавашен съветник на президента Петър Стоянов по тези въпроси беше проф. д-р Георги Бакалов – Бог да го прости! Той оглавяваше междуинституционална комисия, която съществува дълго. В нея са влизали представители на Светия синод на Българската православна църква, експерти от Министерството (по онова време се казваше МОНТ – Министерство на образованието, науката и технологиите), от Главното мюфтийство, от Висшия израилтянски духовен съвет, представители на папския нунций, представители на най-отдавнашните протестантски църкви у нас и други.

Преподаването на Религия като факултативна дисциплина в средното училище започва още през 1998 г. Още в самото начало на работата на тази комисия се стига до решението, че Религия ще се изучава първоначално като свободноизбираема, после ще стане една от задължителноизбираемите, но несъмнено по три различни програми в съответствие с историята и демографията на нашата страна: религия (християнство-православие); религия (ислям); религия (неконфесионално обучение).

През 90-те и през първите 10 години на новия век в някои училища в страната благодарение на инциативата на някои учители и благоволението на някои директори на учениците се предлагаше свободноизбираема дисциплина религия (християнство-православие).

Това стана възможно, тъй като от началото на 90-те години в Богословския факултет бе възстановен приемът на жени-студентки, които от самото начало на следването си имаха тази педагогическа перспектива и получаваха и учителска правоспособност. Приемът на жени-студентки наистина е възстановен в началото на 90-те години. За първи път жени стават студентки в Богословския факултет точно преди 100 години – в началото на академичната 1925/1926 г. (Вж. История на Софийския университет Св. Климент Охридски през първото му полустолетие 1888-1938 на проф. Михаил Арнаудов, Приложения, Таблица III, с. 629). 

 През периода 1950-1990 г. когато Факултетът е „отлъчен“ от университета, жени не са приемани за студентки, понеже се строеше един прекрасен нов свят, в който се предполагаше, че „религията ще отмре“. Тя не отмря и не умря, отмина един социален експеримент... 

Непосредствено с възстановяването на Богословския като един от факултетите на най-стария университет у нас, беше възобновен и приемът на жени за студентки. Отначало бяха десетки, вече сигурно са стотици абсолвентките на специалност Теология и на по-новата специалност Религията в Европа в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Стотици, може би хиляди са дипломираните през последните две десетилетия не само в него, но и в Православния богословски факултет във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, в специалност Теология в Шуменския и в Пловдивския университет, които имат не само висше теологическо образование, но и педагогическа квалификация, съответно – според всички законови изисквания имат учителска правоспособност. От тази възможност се възползваха някои директори на училища в София още преди 20-25 години, а може би и другаде.

Постепенното еволюиране на предмета религия от свободноизбираем до задължителноизбираем и работата на групата, която е изготвила програмата за неконфесионално преподаване, е подробно представена от проф. Иван Колев в негова публикация от 2022 г. в списанието Етически изследвания, бр. 7, кн. 2/2022

ДОВЕРИЕ И ВЯРА. ФИЛОСОФСКИ ЕЛЕМЕНТИ В ПРОГРАМА РЕЛИГИЯ (НЕКОНФЕСИОНАЛНО ОБУЧЕНИЕ, 1-12 КЛАС).

Може да я прочетете тук: https://jesbg.com/ikolev-doverie-i-vyara-filosofski-elementi-v-programa-religia/

Учебните програми, по които се преподава вече седем години, но в изключително малкото училища, в които засега все пак се формират сборни паралелки, са одобрени преди седем години, през август 2018 г. от сегашния министър на образованието, който и тогава е изпълнявал тази функция. Учебните програми оттогава до днес са достъпни на сайта на МОН:

https://www.mon.bg/obshto-obrazovanie/uchebni-planove-i-programi-2/uchebni-programi/uchebni-programi-po-religiya/

Ще цитирам от статията на проф. Иван Колев, линк към която има по-горе:

„Обучението и по трите програми е избираемо с хорариум 1 час седмично от 1 до 12 клас. Право да преподават тези предмети имат учители по богословие, а също така учители по философия и история, ако завършат успешно едногодишна квалификация, легитимирана от МОН. За програмите Религия (Православие) и Религия (Неконфесионално обучение) партньор на МОН за тези квалификации е Богословски факултет на СУ „Свети Климент Охридски“ в партньорство с Философски факултет. Първата такава квалификация беше проведена през учебната 2021/2022 г. и в нея участваха 30 учители от цялата страна.“

По отношение на написаното от проф. Иван Колев трябва да направя уточнение: допълнителната квалификация е поета – и това е съвсем правилно – от Богословския факултет. В него се предлага едногодишна следдипломна квалификация Учител по религия за бакалаври и магистри по теология, които по време на следването си не са избрали педагогическия профил. А за бакалаври и магистри с други специалности в Богословския факултет се предлага двегодишна Магистърска програма Религия и образование.

                                 Какви учители ще преподават в трите профила?

Откъм Министерството и от страна на някои активни колеги от Философския факултет, които създадоха и Център по философия на религията във ФФ, през тези 26 години тежненията винаги са били за неконфесионално преподаване на религия, но религиозните общности и особено Синодът и Мюфтийството бяха против и с право: кои ще са тези учители по религия, които имат висше философско или историческо образование, но по всяка вероятност нямат личен религиозен опит, и които хем еднакво компетентно, хем еднакво отстранено и безпристрастно ще могат да преподават догматиката на няколко различни изповедания, усвоена за всички тях наведнъж само за няколко месеца, в продължение на само една учебна година, или най-много на две?

      Това според мен не е по силите, не е в обсега нито на интелектуалните възможности, нито на духовно-душевното осмисляне на нито един човек: само за една академична година в един квалификационен или преквалификационен курс (каквото беше намерението във ФФ), който при това се провежда задочно или интензивно съботно-неделно,  да бъдат изучени и  р а з б р а н и  най-важните догматични, еортологични (сиреч свързаните с празниците и подготовката за тях) и практически измерения

на   в с и ч к и   световни религии.

Дори и за доктори по богословие на една от трите християнски деноминации това би било много трудно, да не говорим за еклектичния световъртеж, който ще се роди в главите на учениците.

На пръв поглед неконфесионалното преподаване на религия е най-лесно, като някои колеги от ФФ си го въобразяват като осведомяване на учениците от наскоро осведомили се учители с информация на нивото и точността на някои статии в Уикипедия.

И това ще става по старата възрожденска практика на взаимноучителната метода!

Учители, които до вчера са имали и продължават да имат свобода на съвестта, които са  атеисти или агностици – и това е тяхно неотнимаемо, конституционно гарантирано и човешко право – и не са изпитвали никаква потребност от каквато и да било вяра и духовна принадлежност към което и да било от традиционните вероизповедания у нас,

 само и само  „ за да си допълнят хорариума“ и „да си изпълнят норматива за работа в час,“ да преподават най-трудния за преподаване „предмет“.

                                                                            Учебниците?

В това отношение има много голям напредък.

Има вече комплекти учебници за преподаването от първи до дванадесети клас по Религия-християнство-православие и Религия-ислям, които са одобрени от МОН през 2020 г. от същия министър, който и сега изпълнява тази функция.

Пълният комплект от учебници за преподаване на християнство-православие може да бъде разгледан на сайта на Патриаршията: https://bg-patriarshia.bg/textbooks

 

Комплектът от учебници за преподаване на ислям от първи до пети клас може да бъде разгледан на сайта на Мюфтийството: https://grandmufti.bg/bg/up-to-date/novini/9677-1-5.html

 

Има одобрени учебници и за неконфесионално преподаване: https://bibleleague.bg/uchebnici/

 

Имахме колеги от ФФ, които работиха за създаването на учебници по неконфесионално преподаване в гимназиалните класове, най-активен беше проф. Владимир Теохаров – Бог да го прости! Не знам тяхната работа докъде е стигнала.

За онези, които от няколко месеца пищят в публичното пространство, че дисциплината Религия ще индоктринира децата в православен фундаментализъм, посочвам, че поне тези учебници, които засега МОН е одобрил и това е станало пак от същия министър през 2020 г., а именно

учебниците за неконфесионалното преподаване от 1 до 4 клас са издадени от

протестантската Библейска лига, която е свързана с Англиканската църква във Великобритания и с най-влиятелните църкви в САЩ.

 

 

Родителските нагласи в близкото минало

По неофициална информация от познати: през предишните две десетилетия многократно са правени непредставителни анкети сред родители в цялата страна. Актуалните проучвания показват друго, но преди 10 години противниците на конфесионалното образование сред българските родители клоняха към 100%,  а съгласните с конфесионалното образование сред съгражданите с традиционна свързаност с исляма бяха над 50%, някакъв миниатюрничък процент от родители бяха склонни да приемат неконфесионалното, но само като избираем предмет. Обаче точно този концепция, за неконфесионалното преподаване, не беше харесвана от нито едно от вероизповеданията у нас. Предстоящите публични дискусии след Великден ще покажат дали има промяна в отношението на Светия синод и на Главното мюфтийство, дали вече са приели, че ако предметът Религия стане задължителен, неконфесионалното му преподаване ще се възложи на учители с философско и/или историческо образование, или някакво друго образование, преминали преквалификационен курс във Философския или Богословския факултет, или получили магистърска степен от 4-семестриално следване в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“.

Като свободноизбираем предметът Религия досега се учи в над 200 училища у нас, в предишни години и в момента, и това става там, където има родители, съгласни да се формира поне една сборна паралелка.

Докато беше ученик в 31 СУЧЕМ „Иван Вазов“ в София, от 1 до 7 клас нашият син Теодор беше в един клас със сина на доц. д-р Ивайло Найденов, сегашният декан на Богословския факултет. От 1 до 7 клас нашите две семейства бяхме единствените родители, които избираха Религия като свободноизбираем предмет. Сами калкулирайте: седем класа от първи до шести клас по 6 паралелки – това прави 42 паралелки. По 25 деца в тях най-малко... И от всички тези над две хиляди родители на повече от хиляда деца само нашите две семейства избираха този свободноизбираем. И така от 2003 до 2010 г. в 31 СУЧЕМ „Иван Вазов“ нито веднъж не се сформира дори сборна паралелка...

Но минаха години, ние остаряхме, децата ни пораснаха. Възможно е сега да има огромна промяна в нагласата на родителите, която съответства и на връщането на светогледно-идеологическото махало в много страни в Европа и Щатите в обратната посока, след години на богоборчески, клонящи към демонизъм теории и практики, силово налагани от управляващите по света и у нас, и пропагандирани от прислужващите им медии пак по света и у нас.

 

                                   „Религията“ задължителна? Мисията невъзможна

         За 25 години, откакто започна не само говоренето, но и работата за изучаването на предмет, наречен „Религия“ (а не „Добродетели и религия“ както в момента фриволно импровизира министърът на образованието) в средните училища у нас, беше направено много: има подробни и добре промислени учебни програми и за трите профила, измежду които ще избират родителите; има пълни комплекти учебници от 1 до 12 клас за два от тях; има хиляди педагози – бакалаври и магистри по теология с учителска правоспособност, абсолвенти на Софийския Богословски факултет, Великотърновския Православен богословски факултет, на специалност Теология, преподавана също и в Шуменския и Пловдивския университет. Хиляди са дипломираните през последните десетилетия, които ще могат да преподават Религия-християнство-православие.

       Не е така с преподаването на Религия-ислям. У нас съществува Висш ислямски институт, който е юридическо лице, но той не е легализиран като висша образователна институция, и не е акредитиран, не е включен в Регистрите на висшите образователни институции – нито в Регистъра на МОН, нито в Регистъра на паразитната бюрократична структура НАЦИД. Повече за института може да се прочете на сайта му:

https://islamicinstitute-bg.org/%d0%ba%d0%b0%d0%bd%d0%b4%d0%b8%d0%b4%d0%b0%d1%82-%d1%81%d1%82%d1%83%d0%b4%d0%b5%d0%bd%d1%82%d0%b8/

Досега този институт е подготвял по всяка вероятност студенти, които след дипломирането си са ставали свещенослужители, или са работили в администрациите на Мюфтийството в столицата и в страната, или са продължавали следванията си по докторски програми в чужбина. 

Но Висшият ислямски институт не е утвърден законово според изискванията на Закона за висше образование от Народното събрание, не е преминал нито през институционална, нито през програмна акредитация в Националната агенция за оценяване и акредитация/НАОА. Как абсолвенти на институт, който не е сред легитимните у нас, ще преподават в средните училища, при това задължителен предмет? Или може би преподавателите ще бъдат хора, дипломирани в чужбина по ислямска теология? Но за да се случи това, първо, дипломите им ще трябва да бъдат легализирани и да получат апостил; второ, те ще трябва да получат педагогическа квалификация в някоя от следдипломните магистърски програми на някой от богословските факултети у нас. 

Още по-труднорешими според мен са проблемите, които възникват около т. нар. неконфесионално преподаване, което според мнозина ще е най-лесно. Според мен е обратното, то ще е най-трудно, защото изисква енциклопедични познания най-малко за трите Авраамитски религии, които даже и двегодишна магистърска програма не може да даде. Да не говорим за някои концептуални и структурни проблеми в програмата за този профил, която е одобрена още през 2018 г.  Да дам пример за структурен проблем.

Според програмата за неконфесионалното преподаване тематиката, обособена като История на религиите, ще се изучава още в 5 клас, а естетиката в религиите – в 12 клас! Как така История на религиите в 5 клас? Много по-съответно на интелектуалните, душевните и духовните способности на учениците е разпределението в конфесионалната програма по християнство-православие, според което История на религиите се изучава постепенно от 8 до 12 клас. Вж.:  http://arhiereiskopz.com/to-childrens/verouchenie/801-uchebni-programi-na-mon-po-religiya-za-i-xii-klas

Особено болезнени са проблемите, които ще се появят при преподаването на децата в началното училище. В момента медиите с охота съобщават за предстоящите и все още само декларативно-пожелателни намерения за промени, но информацията е непълна, противоречива, неясна, прехвърля топката за неизвестностите към министерството. Абсурдна и на моменти стряскаща е „информацията“, която се чува от устите на коментиращи журналист(к)и, а именно: че проблемът с липсата на преподаватели ще бъде решен, като часовете по религия в класовете от 1 до 4 се водят от същите тези учител(к)и, които учат децата на четене, писане, смятане и пр., и са класни ръководителки на съответните паралелки.

Как ще стане това?

Да видим произволно избрани места и от трите програми за 1 клас, цитирам:

Първи цитат:

„Учебното съдържание по религия – християнство-православие в I клас е разработено в дванадесет глобални теми: 1. Аз съм християнче,  2. Нашите християнски празници,  3. Вярата в Бог ни прави добри и силни, 4. Ангелите – наши пазители,  5. Бог подкрепя праведните и прави чудеса,  6. Рождество Христово,  7. Кръщението на Иисус Христос, 8. Какво научих за християнската вяра,  9. Да обичаме всички хора,  10. Света Дева Мария – благословена от Бога,  11. Славим името на Иисус Христос,  12. Доброто побеждава злото. Ясен приоритет в програмата е постепенното изграждане на умения и компетентности, които се формират…“

И т. н. Това е цитат от програмата на сайта на МОН. Край на цитата. Въпрос: Как средностатистически учител в началното училище ще преподава за „нашата вяра, нашите празници, нашите пазители, нашите светци и прочие...“, ако не е православен? Повечето от учителите, които преподават в началните класове, имат педагогическо образование и никой досега не ги е заставял да признаят вярват ли или не, или ако вярват, какво точно изповядват?

***

Втори цитат, от програмата по религия-ислям:

3 Тема: Моето поведение – 12 часа (24 часа)

3.1.ЕУЗУБИЛЛЯХ И БИСМИЛЛЯХ

  Разбира за важността на произнасянето на думите „Бисмиллях“ (с името на Аллах) ЕУЗУБИЛЛЯХ (ТЪРСЯ ЗАКРИЛА ПРИ АЛЛАХ) 

БИСМИЛЛЯХ (С ИМЕТО НА АЛЛАХ) 

3.2. РЕЛИГИЯТА МЕ УЧИ  Разбира, че религията учи на знание, добри дела и възпитание    

3.4. ШЕХАДЕТ (СВИДЕТЕЛСТВО)  Знае, че вярата се потвърждава със свидетелство/шехадет  ШЕХАДЕТ/КЕЛИМЕ-И ШЕХАДЕТ (ЗАСВИДЕТЕЛСТВАНЕ, ЧЕ НЯМА ДРУГ ИСТИНСКИ БОГ, ОСВЕН АЛЛАХ, И ЧЕ МОХАМЕД Е НЕГОВ РАБ И ПРАТЕНИК)

Край на цитата. Въпрос: Как учител на първолаци в някой от градовете Кърджали, Разград или Шумен, който учи децата на четмо и писмо, и е класен ръководител на съответната паралелка, ще преподава СЪЩО И ТОВА, ако верски не е свързан с исляма? Ако се съди по изборните резултати от всички видове избори у нас, в тези градове ще има най-много желаещи родители децата им да изучават профил религия-ислям.

***

Трети цитат. От програмата за неконфесионалното преподаване, от темите за 1 клас:

2.3. Бог – извор на вярата  - Разбира значението на вярата в живота на всеки човек. - Осъзнава, че Бог е всемогъщ и може да върши чудеса. - Умее да прави връзка между съвършенството на света и Твореца ... и т. н.

Край на цитата. Въпрос: Ако това ще се преподава неконфесионално и неутрално, как ще се обясни на децата-първолачета чий е този Бог? Нито на евреите, нито на християните, нито на мюсюлманите, или на всички тях? Ако им се каже, че и според трите изповедания ГОСПОД БОГ е Всемогъщ Творец и Създател, как после на първолачетата ще се обяснява защо това са три различни, а не една и съща вяра? Децата са много любопитни, те ще питат. От опита на майка на две деца, които със съпруга ми се опитахме да възпитаме като вярващи, знам колко са трудни повечето от най-спонтанните детски въпроси дори за родители, които са що-годе грамотни, вярващи и въцърковени православни християни.

Преподаването на религия, при това като неконфесионално и неутрално осведомяване, не е като преподаването на математика. В първата година – събиране и изваждане, после – умножение и деление, накрая – степенуване и коренуване. Вярата не е математика, децата питат за всичко...

С огромно съжаление споделям впечатлението, че така, както е написана програмата за неконфесионално преподаване, тя прилича на бахайство. Уж неутрално, уж неконфесионално, но зад много от формулировките прозират теософските идеи от „религията“ на Бахаулах. Възможно е това да се дължи на техническа причина: правоъгълничетата, в които се вписват темите на уроците и дидактическите цели, са идиотски и изнервящи формуляри, както почти всички административно-бюрократични документи, с които се работи и в средното, и във висшето образование у нас. В правоъгълничетата има място за определен брой знаци и малко думи. Но в нормативните документи, ако дори и по технически причини всичко е написано двусмислено поради краткостта и „Прокрустовите ложета“ на правоъгълниците, как това методически ще подпомогне учителите със свободна съвест, които до този момент не са се вълнували от точно такива най-всеобхватни светогледни и същевременно най-интимни въпроси за човека?

(Тук ще си позволя отклонение: Защо цялата документация и в средното, и във висшето образование се прави в наукообразни формуляри и таблици? Напъхването на някакви информации в квадрати, правоъгълници и таблици, по-смислени ли ги прави? Според мен така се придава наукообразност на т. нар. документооборот. Колкото по-наукообразни стават документите, толкова по-кухи стават образователните институции – и средните училища, и университетите. Написаното в таблици, квадрати и правоъгълници изглежда приемливо за бюрократичната месомелачка. Нашето средно и висше образование ще стане по-човечно, по-смислено и по-резултатно, ако най-после се намерят висши администратори в министерството, но и ректори в университетите, които да забранят със заповеди почти всички таблици, с изключение на онези, с които се изчисляват някакви числови стойности. Цялата информация, която се дава особено в подобен тип програмни документи от първостепенна важност,

може да се напише  ч о в е ш к и  в най-обикновени, ама съвсем обикновени текстови файлове, в които няма правоъгълници и квадрати.)

Министърът на образованието би трябвало да е наясно с тези проблеми, най-малко защото той е одобрил и трите програми, докато е бил министър и през 2018 г., а учебниците са били одобрени и за трите профила през 2020 г., пак от него и пак в същото му качество.

 

 

                                            Добродетели и грехове

Дори и да ме изтезават, не мога да изповядам, че сегашните намерения на министерството са чисти по сърце и че са осъществими.

Първо, проблемите са толкова много и толкова тежки, че въвеждането на „предмета“ като задължителен и то веднага, още от идващата есен, поне според мен е неосъществимо. Догматично-верски, дидактическо-съдържателни, педагогическо-психологически, техническо-методически и най-вече нерешими кадрови проблеми относно преподаването на два от трите профила – религия-ислям и „неконфесионална религия“ (sic!). Пълна готовност във всяко едно отношение има само за преподаването на религия-християнство-православие, но нали никой не си въобразява, че всички родители на всички първолачета наесен ще приемат това?

Второ, министърът импровизира, че „предметът“ ще се нарича „Добродетели и религия“. Одобрените учебни програми и за трите профила, които самият той е подписал и които от седем години са на сайта на министерството, не се наричат така. И не само не се наричат така, но и съдържанието им отговаря на наименованието. Ако ще се въвежда наистина предмет „Добродетели и религия“, то и трите програми ще трябва да бъдат преосмислени, променени и пренаписани. Според преразказ на негов отговор (вж. сайта Православие. Бг https://www.pravoslavie.bg/?p=1633367) по време на парламентарен контрол в Народното събрание той е казал, че ще се подготви може би и четвърта програма. Няма време нито за написването, нито за обсъждането и приемането на нова програма, нито за основно редактиране на наличните три.

Трето, на съвестта на този министерски екип лежи непростим грях: 

приемането на уж изменителен и допълващ, но по същество съвършено нов Закон за развитието на академичния състав в Република България/ЗРАСРБ преди 7 години, през 2018 г. Този закон унищожи българската хуманитаристика, овласти бюрократичната паразитна структура НАЦИД, обезглави университетската автономия.

Можете ли да повярвате, че министерски екип, който въведе религията Наукометрия в българското висше образование и количественото мерене на българската наука, е чист по сърце в намеренията си да се изучава както трябва „предмет“ религия в средните училища?

Пример: наскоро, на 6 април се навършиха 1140 години от успението на свети Методий. В най-стария наш университет това не беше отбелязано никак, вместо това ни канят на ограмотителни срещи с представители на комерсиалните измерители на научната ни „продукция“, които да ни разясняват що е то „квартил“ (според рейтингите на научните, предимно на англоезичните списания) и що е то „перцентил“ (сиреч как да си мерим процентите в публикации, в които сме в съавторство с други колеги).

Вместо за глаголица и кирилица в университетите се говори за квартили и перцентили, вместо за книги и преводи – за Scopus и Web of science, които впрочем за разлика от хилядолетните глаголица и кирилица, едва-едва навършиха 20 години от пръкването си.  Как да повярвам в чистото сърце и благонравните богоугодни намерения на администратор, по времето на чието първо министерстване беше приет законът ЗРАСРБ, в който нито веднъж не се употребява думата

„к н и г а“?

Четвърто, откъм министерството се носят вести, дано да са само неверни слухове, че се готви отмяна на задължителността на матурите и връщане към предишното положение: зрелостни изпити да полагат само онези ученици, които имат среден успех от гимназиалното следване по съответните предмети по-нисък от Много добър 5. Дано да не е вярно. Ако това стане, ако се премахне писменият зрелостен изпит по Български език и литература, в много общини на страната дипломи за средно образование ще получават абитуриенти, които едва сричат текст, написан на български.

Пето, най-прясното безобразие на сегашния министерски екип е своеволното прекратяване на издаването на дипломи за придобита докторска степен. Според Правилника на СУ „Св. Климент Охридски“ дипломата трябва да се издава в 14 дневен срок. След това тя се утвърждава от МОН. Технологично това става за един календарен месец. Според някакъв министерски каприз, против който университетите не протестират, а напротив, за пореден път безропотно преглъщат, дипломите трябва да имат нов дизайн... И така, доктори, успешно защитили дисертации през януари и февруари тази година не само не получават, но и изобщо не знаят кога ще получат дипломите си с най-новия фасон и дизайн.

Цитирам Правилника на Софийския университет за условията и реда... и т. н.:

Чл. 73. (1) Образователната и научна степен "доктор" се придобива от деня, в който дисертационният труд е защитен успешно.

(2) Образователната и научна степен "доктор" се удостоверява с диплома, която се издава на български език, а при заявено искане от лицето се издава и приложение на английски език.

(3) Дипломата за придобита образователна и научна степен „доктор“ се издава от СУ „Св. Климент Охридски“ в срок от 14 дни от датата на защитата.

(4) Дипломата по ал. 2 се издава от СУ „Св. Климент Охридски“ по единен образец, утвърден от министъра на образованието и науката, и се изпраща в МОН за регистриране в тридневен срок след издаването ѝ.

Потърпевши от поредния министерски произвол са много наши колеги, които успешно защитиха дисертации наскоро и които от месеци не могат да получат дипломите си. Най-потърпевши сред тях са чуждестранните колеги, които няма да могат да кандидатстват за никакви преподавателски позиции в училища и университети по света, защото срокът за почти всички тях изтича през април. (После ще има обвинения, че не се стараем да привличаме чуждестранни студенти и докторанти, защото сме неграмотни и не знаем чужди езици...)

***

               

Заключение: Според мен силовото налагане на предмета Религия като задължителен в непосредствено бъдеще е невъзможно, неосъществимо и дори нежелателно. Готовност за това има само в един от трите профила, обсъждан, кадрово подготвен и обезпечен с учебници и помагала от години.

В момента от страна на министерството и от някои дълговечни синдикални лидер(к)и, и с доста съмнителна медийна подкрепа,

 се прави бесен пиар в полза на най-голямата партия в управляващата коалиция и още една друга, уж опозиционна, ама опозиционно-управляваща партия,

с оглед на почти сигурното падане на правителството през лятото на тази година и поредните предсрочни парламентарни избори през есента.

Ако все пак това форсирано задължително изучаване на предмета се въведе, в много общини на страната преподаването ще се прави от хора, които нямат необходимата богословска и/или педагогическа квалификация, а може да нямат и нито една от двете. Почти всички училища в страната са общински, директорите дори и на някои столични или на училища в големи наши градове понякога назначават за учители все още недипломирани студенти или хора без учителска правоспособност.  

Проблемите пред „предмета“ са многобройни. 

Хубавото е, че покрай всичко, което се чу през последните месеци, се повиши осведомеността на обществото: поне по един от трите профила всичко е готово за изучаването му като задължителноизбираем (ЗИП) или свободноизбираем (СИП). Има и учители, и учебници, и учебна програма. Родителите, които желаят, ще могат да го избират като избираем за децата си от есента на тази година.

 

 

 

сериозно за "отместените" – част 4

Днес е 6 април 2025 г., отбелязваме 1140 години от Успението на Светия равноапостолен наш учител и просветител Методий Славянобългарски. Продължавам написаното преди няколко дни, по повод на един от "отместените", сиреч незаслужено оклеветените и почти непознати големи наши учени, за филолога-класик, хебраист и славист проф. Николай Цвятков Кочев, за когото писах преди няколко дни.

Изданието от 1987 г. Слова на св. Григорий Палама заслужава да бъде напомняно и хвалено, преди да потъне оклеветено устно и само устно в забрава.

То започва с голяма встъпителна студия, написана в съавторство от преводача Николай Цв. Кочев и Михаил Бъчваров (с. 7-48).

За Михаил Бъчваров също е хубаво да напомня, защото той е бил председател на редакционната колегия на поредицата „Философско наследство“ на „Наука и изкуство“, в която бяха публикувани десетки ценни томове през 70-те и 80-те години на миналия век. Другите членове на колегията са били професорите Елена Панова, Ради Радев, Петър-Емил Митев и Асен Давидов.

Освен преподавателската работа на хонорар в СУ, където от 1968 до 1981 г. е водил избираем курс за историята на философската мисъл в България, проф. Михаил Бъчваров е бил и директор на Кирило-Методиевския научен център от 1988 до 1993 г. (Цитирам от справочника Българската философска култура през XIX-XX век. Биографично-библиографски сравочник, С., 2000, изд. "ЛИК", Атанас Стаматов, Добрин Тодоров, Нина Димитрова, Диана Велчева, Димитър Денков, Димитър Димитров, с. 98-99).

Не съм имала честта и възможността да се запозная нито с проф. Николай Цвятков Кочев, нито с проф. Михаил Бъчваров, на когото принадлежи заслугата по "невидимата" работа върху почти 50-те тома, които излизат от 1969 до 1993 г. в поредицата "Философско наследство" на "Наука и изкуство": статията за 50-те книги в поредицата "Философско наследство"  в Уикипедия е непълна и неточна, но все пак дава приблизителна представа. 

Благодарение на "невидимата" работа на проф. Михаил Бъчваров като главен редактор и координатор на работата на десетки преводачи, редактори и коректори (или понякога само коректори без редактори) на някои преводи, се появяват всички тези 50 тома от "Философско наследство", а специално за изданието на Словата на св. Григорий Палама проф. Николай Кочев посочва, че то се появява 15 години след приключването на работата върху дисертацията му и в книгата е включено и фототипното представяне на ръкописа на Словата. Освен на проф. Бъчваров, благодарности са изказани и на Събка Събева от фотолабораторията в БАН, на проф. Боряна Велчева и Божидар Райков – редактори на новобългарския превод. Рецензент на изданието е акад. Петър Динеков.

Провокативно е мнението, което Николай Цв. Кочев изказва, а именно: преводачът на тези слова на старобългарски е не само преводач, но и съавтор на св. Григорий Палама. Тъй като не е намерен оригинал на старогръцки на две от словата, Николай Цв. Кочев предполага, че те са написани от преводача също през XIV век, но са изцяло в духа на светеца и поради това преводачът е предпочел да се откаже от авторски претенции.

Във встъпителната студия четем:

От представените от българския книжовник пет произведения с името на Палама две от тях нямат запазен гръцки оригинал. Гръцки оригинал имат „Изповядване на православната вяра“ и две от словата – първо и второ. При сравняване на гръцкия първообраз на „Изповядване“-то, издаден от гръцкия учен Панайотис Христу, с неговия среднобългарски превод се установява, че няма смислово различие между двата езикови варианта. Не така стои въпросът обаче със словата, които имат гръцко съответствие и са издадени също от П. Христу. Следвайки мисълта успоредно между двата езикови варианта – българския и гръцкия, става ясно, че българският вариант не е буквален превод, той не е и свободен превод. Налице е не само езиков вариант, а произведения, при които гръцкият текст е само основа за създаването на съчинения на български език. Този факт дава основание да се говори не толкова за преводач, колкото за български автор, който скрива своето име зад авторитета на станалия вече достатъчно известен теоретик и идеен представител на исихазма... с. 12-13.

В спор с известния палеограф и славист Христо Кодов, и в най-общо концептуално и контекстуално съгласие с Д. С. Лихачов и П. Динеков относно характера на повечето среднобългарски средновековни преводи, в които има съавторство на преводача или преписвача, Николай Цв. Кочев изказва предположението, че е възможно монах на име Дионисий, споменат в житието на св. Теодосий Търновски, живял и работил през втората половина на XIV век, и свързан с Търновската книжовна школа, да е този преводач-съавтор.

Това е хипотеза, която може да бъде проучена само чрез много изкусна интердисциплинарна палеографско-философско-богословска експертиза от екип от учени с различен и допълващ се профил.

Николай Цв. Кочев не държи фанатично на нея, но е бил длъжен да изкаже някакво предположение, тъй като разликата между гръцкия оригинал и среднобългарския превод е очевадна и в бележките към превода е стриктно отразена (с. 177-199).

Още по-поразителни са графичните онагледявания към текста, които са напълно допустими, защото символиката им е отдавна усвоена и утвърдена в декоративните елементи в християнското изобразително изкуство, особено в екстериора и интериора на храмовата архитектура, още от периода на ранното християнство. 

Най-поразителното в тези среднобългарски авторизирани преводи на Слова на св. Григорий Палама според мен е в това, че 

преводачът-съавтор е написал обяснителни бележки, като това е в полууставно писмо. 

И в тези преводаческо-интерпретаторски разяснения най-сериозните догматични въпроси на вярата са разяснени чрез ... схващания, термини и понятия на Аристотел, разбира се.

Във встъпителната студия Николай Цв. Кочев е написал:

Органическото единство на старата традиция и богатата и многообразна философска култура на ХIV век обуславя възможността Дионисий не само да преведе произведенията на Палама по-свободно, но и да направи редица бележки, допълнения, вмятания и графични изображения... Казваме неповторима индивидуалност с богата култура и знания, защото това е илюстрирано и показано с многообразието на бележките и знанията, по-специално в областта на митологията, гръцката философия, римската култура и творенията на отците на църквата. Дионисий, като тълкува текста на Григорий Палама за битието на Бога, за ипостасите, за причинността и за други категории на богословието и философията, се опира на авторитета на Аристотел, на древните елини и на римските автори. Аристотел е авторитет преди всичко по въпросите за причинността, за логическите съждения, за отношението между общото и частното, и за категориите форма и съдържание (вж. Слово II и Слово III). (на с. 28-29 от изданието)

Позовавания на Аристотел в изданието Слова на св. Григорий Палама, направени от преводача-съавтор през ХIV век, има на с. 50, 85, 114, 125. От тях е видно, че този човек, който и да е бил той, отлично е познавал Метафизика и Категории, несъмнено е бил отличен философ и преводач-коментатор-богослов. 

И така, по-точно съдържанието на изданието е:

Предговор – Николай Цв. Кочев. с. 7

Български вариант на исихастката концепция на Григорий Палама – Михаил Бъчваров и Николай Цв. Кочев. с. 23 

Слово първо

Против латинците, за това, че Дух Свети произхожда от Единия Отец. От Светия наш Отец Григорий, архиепископ Солунски и нови богослов. С. 49-79. 

На гръцки заглавието е περὶ τῆς ἐκπορεύσεως τοῦ ἁγίου Πνεύματος.

Слово второ за произхождането на Светия Дух и за латинците, които говорят хулни думи

за Него, също { От светия наш Отец Григорий, архиепископ Солунски и нови богослов } с. 80-123. На гръцки заглавието също е περὶ τῆς ἐκπορεύσεως τοῦ ἁγίου Πνεύματος. Както е отбелязал Н. Кочев в бележките "среднобългарският автор разширява това заглавие". Допълнението "за латинците, които говорят хулни думи" е добавено от него.  

{Слово трето} (няма или поне засега не е намерен гръцки оригинал, поради това проф. Н. Кочев предполага, че автор е преводачът, който и да е бил той)

Също от светия наш отец Григорий, архиепископ Солунски, против учението на Варлаам и Акиндин с. 124-126.

{Слово четвърто}(няма или поне засега не е намерен гръцки оригинал, поради това проф. Н. Кочев предполага, че автор е преводачът, който и да е бил той) 

 От светия наш отец Григорий, архиепископ Солунски и нови богослов, срещу Акиндин. с. 141-166.

Изповядване на православната вяра, изложено от светия наш отец Григорий, архиепископ Солунски. с. 167-171.

Бележки. с. 172-199.

***

Както стана дума и в предишния текст за него, публикуван тук, проф. Н. Цв. Кочев е автор на две забележителни византоложки изследвания:

         Античната литературна традиция и византийските автори, С., 1982, „Наука и изкуство“

https://knizhen-pazar.net/products/books/1364831-antichnata-literaturna-traditsiya-i-vizantiyskite-avtori

Философската мисъл на Византия ІХ–ХІІ век, С., 1981, „Наука и изкуство“

https://knizhen-pazar.net/sold_products/books/748237-filosofskata-misal-vav-vizantiya-ix-xii-v

Но той е и преводачът на Шестоднев на Йоан Екзарх, на няколко важни византийски богослови и философи.

Такива хора трябваше да бъдат "отместени" (по евфемизма на Сашо Секулов), за да бъдат "наместени" други.

 Трябваше да бъдат "отместени" и оклеветени хора като проф. Николай Цвятков Кочев – истински филолог-полиглот, класически филолог и византолог, хебраист, превеждал и от иврит, и от ладино, и от идиш, както е посочила проф. Лиляна Симеонова в предговора към тома, посветен на него.

Бяха "отместени" и продължават да бъдат "отмествани" преводачите-полиглоти на най-важни философски и/или богословски съчинения от старогръцки, старобългарски и среднобългарски, които са автори на блестящи, но нецитирани почти от никого изследвания. В най-ново време се утвърди "добрата практика" "отместването" им да става чрез чевръсти анонимковци в НАЦИД.

Не мога да степенувам кое е по-по-най- от написаното и преведеното в научното и духовното дело на проф. Николай Цвятков Кочев. Реших да напиша по-подробно тук за превода и коментара му на Словата на св. Григорий Палама, защото от цивилизационно-историческата перспектива на драматичната, напоследък даже трагична съдба на Европа, в тези 

Слова има най-силна с в е т л и н а.

Светлина, която осветява пътя на вярата и на Логоса, както и на човешките умувания, разцепили християнството на три деноминации, заради отклонението от правомислието, че 

Светият Дух произхожда само от Отца.