в очакване на Празника

 

проблематичният "предмет" Религия

на Вход Господен в Йерусалим/Цветница пред храмовете хиляди хора чакаха с часове, но така е само на най-големите празници

 За преподаването на предмет, наречен „Религия“ в средното училище у нас не само се говори, а и много се прави вече 26 години. Още от преодоляването на разкола през 1998 г. Тогавашен съветник на президента Петър Стоянов по тези въпроси беше проф. д-р Георги Бакалов – Бог да го прости! Той оглавяваше междуинституционална комисия, която съществува дълго. В нея са влизали представители на Светия синод на Българската православна църква, експерти от Министерството (по онова време се казваше МОНТ – Министерство на образованието, науката и технологиите), от Главното мюфтийство, от Висшия израилтянски духовен съвет, представители на папския нунций, представители на най-отдавнашните протестантски църкви у нас и други.

Преподаването на Религия като факултативна дисциплина в средното училище започва още през 1998 г. Още в самото начало на работата на тази комисия се стига до решението, че Религия ще се изучава първоначално като свободноизбираема, после ще стане една от задължителноизбираемите, но несъмнено по три различни програми в съответствие с историята и демографията на нашата страна: религия (християнство-православие); религия (ислям); религия (неконфесионално обучение).

През 90-те и през първите 10 години на новия век в някои училища в страната благодарение на инциативата на някои учители и благоволението на някои директори на учениците се предлагаше свободноизбираема дисциплина религия (християнство-православие).

Това стана възможно, тъй като от началото на 90-те години в Богословския факултет бе възстановен приемът на жени-студентки, които от самото начало на следването си имаха тази педагогическа перспектива и получаваха и учителска правоспособност. Приемът на жени-студентки наистина е възстановен в началото на 90-те години. За първи път жени стават студентки в Богословския факултет точно преди 100 години – в началото на академичната 1925/1926 г. (Вж. История на Софийския университет Св. Климент Охридски през първото му полустолетие 1888-1938 на проф. Михаил Арнаудов, Приложения, Таблица III, с. 629). 

 През периода 1950-1990 г. когато Факултетът е „отлъчен“ от университета, жени не са приемани за студентки, понеже се строеше един прекрасен нов свят, в който се предполагаше, че „религията ще отмре“. Тя не отмря и не умря, отмина един социален експеримент... 

Непосредствено с възстановяването на Богословския като един от факултетите на най-стария университет у нас, беше възобновен и приемът на жени за студентки. Отначало бяха десетки, вече сигурно са стотици абсолвентките на специалност Теология и на по-новата специалност Религията в Европа в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Стотици, може би хиляди са дипломираните през последните две десетилетия не само в него, но и в Православния богословски факултет във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, в специалност Теология в Шуменския и в Пловдивския университет, които имат не само висше теологическо образование, но и педагогическа квалификация, съответно – според всички законови изисквания имат учителска правоспособност. От тази възможност се възползваха някои директори на училища в София още преди 20-25 години, а може би и другаде.

Постепенното еволюиране на предмета религия от свободноизбираем до задължителноизбираем и работата на групата, която е изготвила програмата за неконфесионално преподаване, е подробно представена от проф. Иван Колев в негова публикация от 2022 г. в списанието Етически изследвания, бр. 7, кн. 2/2022

ДОВЕРИЕ И ВЯРА. ФИЛОСОФСКИ ЕЛЕМЕНТИ В ПРОГРАМА РЕЛИГИЯ (НЕКОНФЕСИОНАЛНО ОБУЧЕНИЕ, 1-12 КЛАС).

Може да я прочетете тук: https://jesbg.com/ikolev-doverie-i-vyara-filosofski-elementi-v-programa-religia/

Учебните програми, по които се преподава вече седем години, но в изключително малкото училища, в които засега все пак се формират сборни паралелки, са одобрени преди седем години, през август 2018 г. от сегашния министър на образованието, който и тогава е изпълнявал тази функция. Учебните програми оттогава до днес са достъпни на сайта на МОН:

https://www.mon.bg/obshto-obrazovanie/uchebni-planove-i-programi-2/uchebni-programi/uchebni-programi-po-religiya/

Ще цитирам от статията на проф. Иван Колев, линк към която има по-горе:

„Обучението и по трите програми е избираемо с хорариум 1 час седмично от 1 до 12 клас. Право да преподават тези предмети имат учители по богословие, а също така учители по философия и история, ако завършат успешно едногодишна квалификация, легитимирана от МОН. За програмите Религия (Православие) и Религия (Неконфесионално обучение) партньор на МОН за тези квалификации е Богословски факултет на СУ „Свети Климент Охридски“ в партньорство с Философски факултет. Първата такава квалификация беше проведена през учебната 2021/2022 г. и в нея участваха 30 учители от цялата страна.“

По отношение на написаното от проф. Иван Колев трябва да направя уточнение: допълнителната квалификация е поета – и това е съвсем правилно – от Богословския факултет. В него се предлага едногодишна следдипломна квалификация Учител по религия за бакалаври и магистри по теология, които по време на следването си не са избрали педагогическия профил. А за бакалаври и магистри с други специалности в Богословския факултет се предлага двегодишна Магистърска програма Религия и образование.

                                 Какви учители ще преподават в трите профила?

Откъм Министерството и от страна на някои активни колеги от Философския факултет, които създадоха и Център по философия на религията във ФФ, през тези 26 години тежненията винаги са били за неконфесионално преподаване на религия, но религиозните общности и особено Синодът и Мюфтийството бяха против и с право: кои ще са тези учители по религия, които имат висше философско или историческо образование, но по всяка вероятност нямат личен религиозен опит, и които хем еднакво компетентно, хем еднакво отстранено и безпристрастно ще могат да преподават догматиката на няколко различни изповедания, усвоена за всички тях наведнъж само за няколко месеца, в продължение на само една учебна година, или най-много на две?

      Това според мен не е по силите, не е в обсега нито на интелектуалните възможности, нито на духовно-душевното осмисляне на нито един човек: само за една академична година в един квалификационен или преквалификационен курс (каквото беше намерението във ФФ), който при това се провежда задочно или интензивно съботно-неделно,  да бъдат изучени и  р а з б р а н и  най-важните догматични, еортологични (сиреч свързаните с празниците и подготовката за тях) и практически измерения

на   в с и ч к и   световни религии.

Дори и за доктори по богословие на една от трите християнски деноминации това би било много трудно, да не говорим за еклектичния световъртеж, който ще се роди в главите на учениците.

На пръв поглед неконфесионалното преподаване на религия е най-лесно, като някои колеги от ФФ си го въобразяват като осведомяване на учениците от наскоро осведомили се учители с информация на нивото и точността на някои статии в Уикипедия.

И това ще става по старата възрожденска практика на взаимноучителната метода!

Учители, които до вчера са имали и продължават да имат свобода на съвестта, които са  атеисти или агностици – и това е тяхно неотнимаемо, конституционно гарантирано и човешко право – и не са изпитвали никаква потребност от каквато и да било вяра и духовна принадлежност към което и да било от традиционните вероизповедания у нас,

 само и само  „ за да си допълнят хорариума“ и „да си изпълнят норматива за работа в час,“ да преподават най-трудния за преподаване „предмет“.

                                                                            Учебниците?

В това отношение има много голям напредък.

Има вече комплекти учебници за преподаването от първи до дванадесети клас по Религия-християнство-православие и Религия-ислям, които са одобрени от МОН през 2020 г. от същия министър, който и сега изпълнява тази функция.

Пълният комплект от учебници за преподаване на християнство-православие може да бъде разгледан на сайта на Патриаршията: https://bg-patriarshia.bg/textbooks

 

Комплектът от учебници за преподаване на ислям от първи до пети клас може да бъде разгледан на сайта на Мюфтийството: https://grandmufti.bg/bg/up-to-date/novini/9677-1-5.html

 

Има одобрени учебници и за неконфесионално преподаване: https://bibleleague.bg/uchebnici/

 

Имахме колеги от ФФ, които работиха за създаването на учебници по неконфесионално преподаване в гимназиалните класове, най-активен беше проф. Владимир Теохаров – Бог да го прости! Не знам тяхната работа докъде е стигнала.

За онези, които от няколко месеца пищят в публичното пространство, че дисциплината Религия ще индоктринира децата в православен фундаментализъм, посочвам, че поне тези учебници, които засега МОН е одобрил и това е станало пак от същия министър през 2020 г., а именно

учебниците за неконфесионалното преподаване от 1 до 4 клас са издадени от

протестантската Библейска лига, която е свързана с Англиканската църква във Великобритания и с най-влиятелните църкви в САЩ.

 

 

Родителските нагласи в близкото минало

По неофициална информация от познати: през предишните две десетилетия многократно са правени непредставителни анкети сред родители в цялата страна. Актуалните проучвания показват друго, но преди 10 години противниците на конфесионалното образование сред българските родители клоняха към 100%,  а съгласните с конфесионалното образование сред съгражданите с традиционна свързаност с исляма бяха над 50%, някакъв миниатюрничък процент от родители бяха склонни да приемат неконфесионалното, но само като избираем предмет. Обаче точно този концепция, за неконфесионалното преподаване, не беше харесвана от нито едно от вероизповеданията у нас. Предстоящите публични дискусии след Великден ще покажат дали има промяна в отношението на Светия синод и на Главното мюфтийство, дали вече са приели, че ако предметът Религия стане задължителен, неконфесионалното му преподаване ще се възложи на учители с философско и/или историческо образование, или някакво друго образование, преминали преквалификационен курс във Философския или Богословския факултет, или получили магистърска степен от 4-семестриално следване в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“.

Като свободноизбираем предметът Религия досега се учи в над 200 училища у нас, в предишни години и в момента, и това става там, където има родители, съгласни да се формира поне една сборна паралелка.

Докато беше ученик в 31 СУЧЕМ „Иван Вазов“ в София, от 1 до 7 клас нашият син Теодор беше в един клас със сина на доц. д-р Ивайло Найденов, сегашният декан на Богословския факултет. От 1 до 7 клас нашите две семейства бяхме единствените родители, които избираха Религия като свободноизбираем предмет. Сами калкулирайте: седем класа от първи до шести клас по 6 паралелки – това прави 42 паралелки. По 25 деца в тях най-малко... И от всички тези над две хиляди родители на повече от хиляда деца само нашите две семейства избираха този свободноизбираем. И така от 2003 до 2010 г. в 31 СУЧЕМ „Иван Вазов“ нито веднъж не се сформира дори сборна паралелка...

Но минаха години, ние остаряхме, децата ни пораснаха. Възможно е сега да има огромна промяна в нагласата на родителите, която съответства и на връщането на светогледно-идеологическото махало в много страни в Европа и Щатите в обратната посока, след години на богоборчески, клонящи към демонизъм теории и практики, силово налагани от управляващите по света и у нас, и пропагандирани от прислужващите им медии пак по света и у нас.

 

                                   „Религията“ задължителна? Мисията невъзможна

         За 25 години, откакто започна не само говоренето, но и работата за изучаването на предмет, наречен „Религия“ (а не „Добродетели и религия“ както в момента фриволно импровизира министърът на образованието) в средните училища у нас, беше направено много: има подробни и добре промислени учебни програми и за трите профила, измежду които ще избират родителите; има пълни комплекти учебници от 1 до 12 клас за два от тях; има хиляди педагози – бакалаври и магистри по теология с учителска правоспособност, абсолвенти на Софийския Богословски факултет, Великотърновския Православен богословски факултет, на специалност Теология, преподавана също и в Шуменския и Пловдивския университет. Хиляди са дипломираните през последните десетилетия, които ще могат да преподават Религия-християнство-православие.

       Не е така с преподаването на Религия-ислям. У нас съществува Висш ислямски институт, който е юридическо лице, но той не е легализиран като висша образователна институция, и не е акредитиран, не е включен в Регистрите на висшите образователни институции – нито в Регистъра на МОН, нито в Регистъра на паразитната бюрократична структура НАЦИД. Повече за института може да се прочете на сайта му:

https://islamicinstitute-bg.org/%d0%ba%d0%b0%d0%bd%d0%b4%d0%b8%d0%b4%d0%b0%d1%82-%d1%81%d1%82%d1%83%d0%b4%d0%b5%d0%bd%d1%82%d0%b8/

Досега този институт е подготвял по всяка вероятност студенти, които след дипломирането си са ставали свещенослужители, или са работили в администрациите на Мюфтийството в столицата и в страната, или са продължавали следванията си по докторски програми в чужбина. 

Но Висшият ислямски институт не е утвърден законово според изискванията на Закона за висше образование от Народното събрание, не е преминал нито през институционална, нито през програмна акредитация в Националната агенция за оценяване и акредитация/НАОА. Как абсолвенти на институт, който не е сред легитимните у нас, ще преподават в средните училища, при това задължителен предмет? Или може би преподавателите ще бъдат хора, дипломирани в чужбина по ислямска теология? Но за да се случи това, първо, дипломите им ще трябва да бъдат легализирани и да получат апостил; второ, те ще трябва да получат педагогическа квалификация в някоя от следдипломните магистърски програми на някой от богословските факултети у нас. 

Още по-труднорешими според мен са проблемите, които възникват около т. нар. неконфесионално преподаване, което според мнозина ще е най-лесно. Според мен е обратното, то ще е най-трудно, защото изисква енциклопедични познания най-малко за трите Авраамитски религии, които даже и двегодишна магистърска програма не може да даде. Да не говорим за някои концептуални и структурни проблеми в програмата за този профил, която е одобрена още през 2018 г.  Да дам пример за структурен проблем.

Според програмата за неконфесионалното преподаване тематиката, обособена като История на религиите, ще се изучава още в 5 клас, а естетиката в религиите – в 12 клас! Как така История на религиите в 5 клас? Много по-съответно на интелектуалните, душевните и духовните способности на учениците е разпределението в конфесионалната програма по християнство-православие, според което История на религиите се изучава постепенно от 8 до 12 клас. Вж.:  http://arhiereiskopz.com/to-childrens/verouchenie/801-uchebni-programi-na-mon-po-religiya-za-i-xii-klas

Особено болезнени са проблемите, които ще се появят при преподаването на децата в началното училище. В момента медиите с охота съобщават за предстоящите и все още само декларативно-пожелателни намерения за промени, но информацията е непълна, противоречива, неясна, прехвърля топката за неизвестностите към министерството. Абсурдна и на моменти стряскаща е „информацията“, която се чува от устите на коментиращи журналист(к)и, а именно: че проблемът с липсата на преподаватели ще бъде решен, като часовете по религия в класовете от 1 до 4 се водят от същите тези учител(к)и, които учат децата на четене, писане, смятане и пр., и са класни ръководителки на съответните паралелки.

Как ще стане това?

Да видим произволно избрани места и от трите програми за 1 клас, цитирам:

Първи цитат:

„Учебното съдържание по религия – християнство-православие в I клас е разработено в дванадесет глобални теми: 1. Аз съм християнче,  2. Нашите християнски празници,  3. Вярата в Бог ни прави добри и силни, 4. Ангелите – наши пазители,  5. Бог подкрепя праведните и прави чудеса,  6. Рождество Христово,  7. Кръщението на Иисус Христос, 8. Какво научих за християнската вяра,  9. Да обичаме всички хора,  10. Света Дева Мария – благословена от Бога,  11. Славим името на Иисус Христос,  12. Доброто побеждава злото. Ясен приоритет в програмата е постепенното изграждане на умения и компетентности, които се формират…“

И т. н. Това е цитат от програмата на сайта на МОН. Край на цитата. Въпрос: Как средностатистически учител в началното училище ще преподава за „нашата вяра, нашите празници, нашите пазители, нашите светци и прочие...“, ако не е православен? Повечето от учителите, които преподават в началните класове, имат педагогическо образование и никой досега не ги е заставял да признаят вярват ли или не, или ако вярват, какво точно изповядват?

***

Втори цитат, от програмата по религия-ислям:

3 Тема: Моето поведение – 12 часа (24 часа)

3.1.ЕУЗУБИЛЛЯХ И БИСМИЛЛЯХ

  Разбира за важността на произнасянето на думите „Бисмиллях“ (с името на Аллах) ЕУЗУБИЛЛЯХ (ТЪРСЯ ЗАКРИЛА ПРИ АЛЛАХ) 

БИСМИЛЛЯХ (С ИМЕТО НА АЛЛАХ) 

3.2. РЕЛИГИЯТА МЕ УЧИ  Разбира, че религията учи на знание, добри дела и възпитание    

3.4. ШЕХАДЕТ (СВИДЕТЕЛСТВО)  Знае, че вярата се потвърждава със свидетелство/шехадет  ШЕХАДЕТ/КЕЛИМЕ-И ШЕХАДЕТ (ЗАСВИДЕТЕЛСТВАНЕ, ЧЕ НЯМА ДРУГ ИСТИНСКИ БОГ, ОСВЕН АЛЛАХ, И ЧЕ МОХАМЕД Е НЕГОВ РАБ И ПРАТЕНИК)

Край на цитата. Въпрос: Как учител на първолаци в някой от градовете Кърджали, Разград или Шумен, който учи децата на четмо и писмо, и е класен ръководител на съответната паралелка, ще преподава СЪЩО И ТОВА, ако верски не е свързан с исляма? Ако се съди по изборните резултати от всички видове избори у нас, в тези градове ще има най-много желаещи родители децата им да изучават профил религия-ислям.

***

Трети цитат. От програмата за неконфесионалното преподаване, от темите за 1 клас:

2.3. Бог – извор на вярата  - Разбира значението на вярата в живота на всеки човек. - Осъзнава, че Бог е всемогъщ и може да върши чудеса. - Умее да прави връзка между съвършенството на света и Твореца ... и т. н.

Край на цитата. Въпрос: Ако това ще се преподава неконфесионално и неутрално, как ще се обясни на децата-първолачета чий е този Бог? Нито на евреите, нито на християните, нито на мюсюлманите, или на всички тях? Ако им се каже, че и според трите изповедания ГОСПОД БОГ е Всемогъщ Творец и Създател, как после на първолачетата ще се обяснява защо това са три различни, а не една и съща вяра? Децата са много любопитни, те ще питат. От опита на майка на две деца, които със съпруга ми се опитахме да възпитаме като вярващи, знам колко са трудни повечето от най-спонтанните детски въпроси дори за родители, които са що-годе грамотни, вярващи и въцърковени православни християни.

Преподаването на религия, при това като неконфесионално и неутрално осведомяване, не е като преподаването на математика. В първата година – събиране и изваждане, после – умножение и деление, накрая – степенуване и коренуване. Вярата не е математика, децата питат за всичко...

С огромно съжаление споделям впечатлението, че така, както е написана програмата за неконфесионално преподаване, тя прилича на бахайство. Уж неутрално, уж неконфесионално, но зад много от формулировките прозират теософските идеи от „религията“ на Бахаулах. Възможно е това да се дължи на техническа причина: правоъгълничетата, в които се вписват темите на уроците и дидактическите цели, са идиотски и изнервящи формуляри, както почти всички административно-бюрократични документи, с които се работи и в средното, и във висшето образование у нас. В правоъгълничетата има място за определен брой знаци и малко думи. Но в нормативните документи, ако дори и по технически причини всичко е написано двусмислено поради краткостта и „Прокрустовите ложета“ на правоъгълниците, как това методически ще подпомогне учителите със свободна съвест, които до този момент не са се вълнували от точно такива най-всеобхватни светогледни и същевременно най-интимни въпроси за човека?

(Тук ще си позволя отклонение: Защо цялата документация и в средното, и във висшето образование се прави в наукообразни формуляри и таблици? Напъхването на някакви информации в квадрати, правоъгълници и таблици, по-смислени ли ги прави? Според мен така се придава наукообразност на т. нар. документооборот. Колкото по-наукообразни стават документите, толкова по-кухи стават образователните институции – и средните училища, и университетите. Написаното в таблици, квадрати и правоъгълници изглежда приемливо за бюрократичната месомелачка. Нашето средно и висше образование ще стане по-човечно, по-смислено и по-резултатно, ако най-после се намерят висши администратори в министерството, но и ректори в университетите, които да забранят със заповеди почти всички таблици, с изключение на онези, с които се изчисляват някакви числови стойности. Цялата информация, която се дава особено в подобен тип програмни документи от първостепенна важност,

може да се напише  ч о в е ш к и  в най-обикновени, ама съвсем обикновени текстови файлове, в които няма правоъгълници и квадрати.)

Министърът на образованието би трябвало да е наясно с тези проблеми, най-малко защото той е одобрил и трите програми, докато е бил министър и през 2018 г., а учебниците са били одобрени и за трите профила през 2020 г., пак от него и пак в същото му качество.

 

 

                                            Добродетели и грехове

Дори и да ме изтезават, не мога да изповядам, че сегашните намерения на министерството са чисти по сърце и че са осъществими.

Първо, проблемите са толкова много и толкова тежки, че въвеждането на „предмета“ като задължителен и то веднага, още от идващата есен, поне според мен е неосъществимо. Догматично-верски, дидактическо-съдържателни, педагогическо-психологически, техническо-методически и най-вече нерешими кадрови проблеми относно преподаването на два от трите профила – религия-ислям и „неконфесионална религия“ (sic!). Пълна готовност във всяко едно отношение има само за преподаването на религия-християнство-православие, но нали никой не си въобразява, че всички родители на всички първолачета наесен ще приемат това?

Второ, министърът импровизира, че „предметът“ ще се нарича „Добродетели и религия“. Одобрените учебни програми и за трите профила, които самият той е подписал и които от седем години са на сайта на министерството, не се наричат така. И не само не се наричат така, но и съдържанието им отговаря на наименованието. Ако ще се въвежда наистина предмет „Добродетели и религия“, то и трите програми ще трябва да бъдат преосмислени, променени и пренаписани. Според преразказ на негов отговор (вж. сайта Православие. Бг https://www.pravoslavie.bg/?p=1633367) по време на парламентарен контрол в Народното събрание той е казал, че ще се подготви може би и четвърта програма. Няма време нито за написването, нито за обсъждането и приемането на нова програма, нито за основно редактиране на наличните три.

Трето, на съвестта на този министерски екип лежи непростим грях: 

приемането на уж изменителен и допълващ, но по същество съвършено нов Закон за развитието на академичния състав в Република България/ЗРАСРБ преди 7 години, през 2018 г. Този закон унищожи българската хуманитаристика, овласти бюрократичната паразитна структура НАЦИД, обезглави университетската автономия.

Можете ли да повярвате, че министерски екип, който въведе религията Наукометрия в българското висше образование и количественото мерене на българската наука, е чист по сърце в намеренията си да се изучава както трябва „предмет“ религия в средните училища?

Пример: наскоро, на 6 април се навършиха 1140 години от успението на свети Методий. В най-стария наш университет това не беше отбелязано никак, вместо това ни канят на ограмотителни срещи с представители на комерсиалните измерители на научната ни „продукция“, които да ни разясняват що е то „квартил“ (според рейтингите на научните, предимно на англоезичните списания) и що е то „перцентил“ (сиреч как да си мерим процентите в публикации, в които сме в съавторство с други колеги).

Вместо за глаголица и кирилица в университетите се говори за квартили и перцентили, вместо за книги и преводи – за Scopus и Web of science, които впрочем за разлика от хилядолетните глаголица и кирилица, едва-едва навършиха 20 години от пръкването си.  Как да повярвам в чистото сърце и благонравните богоугодни намерения на администратор, по времето на чието първо министерстване беше приет законът ЗРАСРБ, в който нито веднъж не се употребява думата

„к н и г а“?

Четвърто, откъм министерството се носят вести, дано да са само неверни слухове, че се готви отмяна на задължителността на матурите и връщане към предишното положение: зрелостни изпити да полагат само онези ученици, които имат среден успех от гимназиалното следване по съответните предмети по-нисък от Много добър 5. Дано да не е вярно. Ако това стане, ако се премахне писменият зрелостен изпит по Български език и литература, в много общини на страната дипломи за средно образование ще получават абитуриенти, които едва сричат текст, написан на български.

Пето, най-прясното безобразие на сегашния министерски екип е своеволното прекратяване на издаването на дипломи за придобита докторска степен. Според Правилника на СУ „Св. Климент Охридски“ дипломата трябва да се издава в 14 дневен срок. След това тя се утвърждава от МОН. Технологично това става за един календарен месец. Според някакъв министерски каприз, против който университетите не протестират, а напротив, за пореден път безропотно преглъщат, дипломите трябва да имат нов дизайн... И така, доктори, успешно защитили дисертации през януари и февруари тази година не само не получават, но и изобщо не знаят кога ще получат дипломите си с най-новия фасон и дизайн.

Цитирам Правилника на Софийския университет за условията и реда... и т. н.:

Чл. 73. (1) Образователната и научна степен "доктор" се придобива от деня, в който дисертационният труд е защитен успешно.

(2) Образователната и научна степен "доктор" се удостоверява с диплома, която се издава на български език, а при заявено искане от лицето се издава и приложение на английски език.

(3) Дипломата за придобита образователна и научна степен „доктор“ се издава от СУ „Св. Климент Охридски“ в срок от 14 дни от датата на защитата.

(4) Дипломата по ал. 2 се издава от СУ „Св. Климент Охридски“ по единен образец, утвърден от министъра на образованието и науката, и се изпраща в МОН за регистриране в тридневен срок след издаването ѝ.

Потърпевши от поредния министерски произвол са много наши колеги, които успешно защитиха дисертации наскоро и които от месеци не могат да получат дипломите си. Най-потърпевши сред тях са чуждестранните колеги, които няма да могат да кандидатстват за никакви преподавателски позиции в училища и университети по света, защото срокът за почти всички тях изтича през април. (После ще има обвинения, че не се стараем да привличаме чуждестранни студенти и докторанти, защото сме неграмотни и не знаем чужди езици...)

***

               

Заключение: Според мен силовото налагане на предмета Религия като задължителен в непосредствено бъдеще е невъзможно, неосъществимо и дори нежелателно. Готовност за това има само в един от трите профила, обсъждан, кадрово подготвен и обезпечен с учебници и помагала от години.

В момента от страна на министерството и от някои дълговечни синдикални лидер(к)и, и с доста съмнителна медийна подкрепа,

 се прави бесен пиар в полза на най-голямата партия в управляващата коалиция и още една друга, уж опозиционна, ама опозиционно-управляваща партия,

с оглед на почти сигурното падане на правителството през лятото на тази година и поредните предсрочни парламентарни избори през есента.

Ако все пак това форсирано задължително изучаване на предмета се въведе, в много общини на страната преподаването ще се прави от хора, които нямат необходимата богословска и/или педагогическа квалификация, а може да нямат и нито една от двете. Почти всички училища в страната са общински, директорите дори и на някои столични или на училища в големи наши градове понякога назначават за учители все още недипломирани студенти или хора без учителска правоспособност.  

Проблемите пред „предмета“ са многобройни. 

Хубавото е, че покрай всичко, което се чу през последните месеци, се повиши осведомеността на обществото: поне по един от трите профила всичко е готово за изучаването му като задължителноизбираем (ЗИП) или свободноизбираем (СИП). Има и учители, и учебници, и учебна програма. Родителите, които желаят, ще могат да го избират като избираем за децата си от есента на тази година.

 

 

 

сериозно за "отместените" – част 4

Днес е 6 април 2025 г., отбелязваме 1140 години от Успението на Светия равноапостолен наш учител и просветител Методий Славянобългарски. Продължавам написаното преди няколко дни, по повод на един от "отместените", сиреч незаслужено оклеветените и почти непознати големи наши учени, за филолога-класик, хебраист и славист проф. Николай Цвятков Кочев, за когото писах преди няколко дни.

Изданието от 1987 г. Слова на св. Григорий Палама заслужава да бъде напомняно и хвалено, преди да потъне оклеветено устно и само устно в забрава.

То започва с голяма встъпителна студия, написана в съавторство от преводача Николай Цв. Кочев и Михаил Бъчваров (с. 7-48).

За Михаил Бъчваров също е хубаво да напомня, защото той е бил председател на редакционната колегия на поредицата „Философско наследство“ на „Наука и изкуство“, в която бяха публикувани десетки ценни томове през 70-те и 80-те години на миналия век. Другите членове на колегията са били професорите Елена Панова, Ради Радев, Петър-Емил Митев и Асен Давидов.

Освен преподавателската работа на хонорар в СУ, където от 1968 до 1981 г. е водил избираем курс за историята на философската мисъл в България, проф. Михаил Бъчваров е бил и директор на Кирило-Методиевския научен център от 1988 до 1993 г. (Цитирам от справочника Българската философска култура през XIX-XX век. Биографично-библиографски сравочник, С., 2000, изд. "ЛИК", Атанас Стаматов, Добрин Тодоров, Нина Димитрова, Диана Велчева, Димитър Денков, Димитър Димитров, с. 98-99).

Не съм имала честта и възможността да се запозная нито с проф. Николай Цвятков Кочев, нито с проф. Михаил Бъчваров, на когото принадлежи заслугата по "невидимата" работа върху почти 50-те тома, които излизат от 1969 до 1993 г. в поредицата "Философско наследство" на "Наука и изкуство": статията за 50-те книги в поредицата "Философско наследство"  в Уикипедия е непълна и неточна, но все пак дава приблизителна представа. 

Благодарение на "невидимата" работа на проф. Михаил Бъчваров като главен редактор и координатор на работата на десетки преводачи, редактори и коректори (или понякога само коректори без редактори) на някои преводи, се появяват всички тези 50 тома от "Философско наследство", а специално за изданието на Словата на св. Григорий Палама проф. Николай Кочев посочва, че то се появява 15 години след приключването на работата върху дисертацията му и в книгата е включено и фототипното представяне на ръкописа на Словата. Освен на проф. Бъчваров, благодарности са изказани и на Събка Събева от фотолабораторията в БАН, на проф. Боряна Велчева и Божидар Райков – редактори на новобългарския превод. Рецензент на изданието е акад. Петър Динеков.

Провокативно е мнението, което Николай Цв. Кочев изказва, а именно: преводачът на тези слова на старобългарски е не само преводач, но и съавтор на св. Григорий Палама. Тъй като не е намерен оригинал на старогръцки на две от словата, Николай Цв. Кочев предполага, че те са написани от преводача също през XIV век, но са изцяло в духа на светеца и поради това преводачът е предпочел да се откаже от авторски претенции.

Във встъпителната студия четем:

От представените от българския книжовник пет произведения с името на Палама две от тях нямат запазен гръцки оригинал. Гръцки оригинал имат „Изповядване на православната вяра“ и две от словата – първо и второ. При сравняване на гръцкия първообраз на „Изповядване“-то, издаден от гръцкия учен Панайотис Христу, с неговия среднобългарски превод се установява, че няма смислово различие между двата езикови варианта. Не така стои въпросът обаче със словата, които имат гръцко съответствие и са издадени също от П. Христу. Следвайки мисълта успоредно между двата езикови варианта – българския и гръцкия, става ясно, че българският вариант не е буквален превод, той не е и свободен превод. Налице е не само езиков вариант, а произведения, при които гръцкият текст е само основа за създаването на съчинения на български език. Този факт дава основание да се говори не толкова за преводач, колкото за български автор, който скрива своето име зад авторитета на станалия вече достатъчно известен теоретик и идеен представител на исихазма... с. 12-13.

В спор с известния палеограф и славист Христо Кодов, и в най-общо концептуално и контекстуално съгласие с Д. С. Лихачов и П. Динеков относно характера на повечето среднобългарски средновековни преводи, в които има съавторство на преводача или преписвача, Николай Цв. Кочев изказва предположението, че е възможно монах на име Дионисий, споменат в житието на св. Теодосий Търновски, живял и работил през втората половина на XIV век, и свързан с Търновската книжовна школа, да е този преводач-съавтор.

Това е хипотеза, която може да бъде проучена само чрез много изкусна интердисциплинарна палеографско-философско-богословска експертиза от екип от учени с различен и допълващ се профил.

Николай Цв. Кочев не държи фанатично на нея, но е бил длъжен да изкаже някакво предположение, тъй като разликата между гръцкия оригинал и среднобългарския превод е очевадна и в бележките към превода е стриктно отразена (с. 177-199).

Още по-поразителни са графичните онагледявания към текста, които са напълно допустими, защото символиката им е отдавна усвоена и утвърдена в декоративните елементи в християнското изобразително изкуство, особено в екстериора и интериора на храмовата архитектура, още от периода на ранното християнство. 

Най-поразителното в тези среднобългарски авторизирани преводи на Слова на св. Григорий Палама според мен е в това, че 

преводачът-съавтор е написал обяснителни бележки, като това е в полууставно писмо. 

И в тези преводаческо-интерпретаторски разяснения най-сериозните догматични въпроси на вярата са разяснени чрез ... схващания, термини и понятия на Аристотел, разбира се.

Във встъпителната студия Николай Цв. Кочев е написал:

Органическото единство на старата традиция и богатата и многообразна философска култура на ХIV век обуславя възможността Дионисий не само да преведе произведенията на Палама по-свободно, но и да направи редица бележки, допълнения, вмятания и графични изображения... Казваме неповторима индивидуалност с богата култура и знания, защото това е илюстрирано и показано с многообразието на бележките и знанията, по-специално в областта на митологията, гръцката философия, римската култура и творенията на отците на църквата. Дионисий, като тълкува текста на Григорий Палама за битието на Бога, за ипостасите, за причинността и за други категории на богословието и философията, се опира на авторитета на Аристотел, на древните елини и на римските автори. Аристотел е авторитет преди всичко по въпросите за причинността, за логическите съждения, за отношението между общото и частното, и за категориите форма и съдържание (вж. Слово II и Слово III). (на с. 28-29 от изданието)

Позовавания на Аристотел в изданието Слова на св. Григорий Палама, направени от преводача-съавтор през ХIV век, има на с. 50, 85, 114, 125. От тях е видно, че този човек, който и да е бил той, отлично е познавал Метафизика и Категории, несъмнено е бил отличен философ и преводач-коментатор-богослов. 

И така, по-точно съдържанието на изданието е:

Предговор – Николай Цв. Кочев. с. 7

Български вариант на исихастката концепция на Григорий Палама – Михаил Бъчваров и Николай Цв. Кочев. с. 23 

Слово първо

Против латинците, за това, че Дух Свети произхожда от Единия Отец. От Светия наш Отец Григорий, архиепископ Солунски и нови богослов. С. 49-79. 

На гръцки заглавието е περὶ τῆς ἐκπορεύσεως τοῦ ἁγίου Πνεύματος.

Слово второ за произхождането на Светия Дух и за латинците, които говорят хулни думи

за Него, също { От светия наш Отец Григорий, архиепископ Солунски и нови богослов } с. 80-123. На гръцки заглавието също е περὶ τῆς ἐκπορεύσεως τοῦ ἁγίου Πνεύματος. Както е отбелязал Н. Кочев в бележките "среднобългарският автор разширява това заглавие". Допълнението "за латинците, които говорят хулни думи" е добавено от него.  

{Слово трето} (няма или поне засега не е намерен гръцки оригинал, поради това проф. Н. Кочев предполага, че автор е преводачът, който и да е бил той)

Също от светия наш отец Григорий, архиепископ Солунски, против учението на Варлаам и Акиндин с. 124-126.

{Слово четвърто}(няма или поне засега не е намерен гръцки оригинал, поради това проф. Н. Кочев предполага, че автор е преводачът, който и да е бил той) 

 От светия наш отец Григорий, архиепископ Солунски и нови богослов, срещу Акиндин. с. 141-166.

Изповядване на православната вяра, изложено от светия наш отец Григорий, архиепископ Солунски. с. 167-171.

Бележки. с. 172-199.

***

Както стана дума и в предишния текст за него, публикуван тук, проф. Н. Цв. Кочев е автор на две забележителни византоложки изследвания:

         Античната литературна традиция и византийските автори, С., 1982, „Наука и изкуство“

https://knizhen-pazar.net/products/books/1364831-antichnata-literaturna-traditsiya-i-vizantiyskite-avtori

Философската мисъл на Византия ІХ–ХІІ век, С., 1981, „Наука и изкуство“

https://knizhen-pazar.net/sold_products/books/748237-filosofskata-misal-vav-vizantiya-ix-xii-v

Но той е и преводачът на Шестоднев на Йоан Екзарх, на няколко важни византийски богослови и философи.

Такива хора трябваше да бъдат "отместени" (по евфемизма на Сашо Секулов), за да бъдат "наместени" други.

 Трябваше да бъдат "отместени" и оклеветени хора като проф. Николай Цвятков Кочев – истински филолог-полиглот, класически филолог и византолог, хебраист, превеждал и от иврит, и от ладино, и от идиш, както е посочила проф. Лиляна Симеонова в предговора към тома, посветен на него.

Бяха "отместени" и продължават да бъдат "отмествани" преводачите-полиглоти на най-важни философски и/или богословски съчинения от старогръцки, старобългарски и среднобългарски, които са автори на блестящи, но нецитирани почти от никого изследвания. В най-ново време се утвърди "добрата практика" "отместването" им да става чрез чевръсти анонимковци в НАЦИД.

Не мога да степенувам кое е по-по-най- от написаното и преведеното в научното и духовното дело на проф. Николай Цвятков Кочев. Реших да напиша по-подробно тук за превода и коментара му на Словата на св. Григорий Палама, защото от цивилизационно-историческата перспектива на драматичната, напоследък даже трагична съдба на Европа, в тези 

Слова има най-силна с в е т л и н а.

Светлина, която осветява пътя на вярата и на Логоса, както и на човешките умувания, разцепили християнството на три деноминации, заради отклонението от правомислието, че 

Светият Дух произхожда само от Отца.  

 

 

все пак пролет

 

сериозно за "отместените" - част 3

 

В празничните дни между Рождество Христово и Нова година Александър Секулов писа във фейсбук за "отместените поети".

Винаги и навсякъде по света е имало "отмествани" и "отместени" учени, изобретатели, творци, политици, военачалници, духовни водачи. Неудобни, плашещи или изобличаващи силните или по-силните, или най-силните на деня. По-добри в своята си сфера от други, които им отстъпват в качествата и дарбите, но пък имат повече власт и козни за разправа със съдбините на онези, които ги превъзхождат.

Не само сред поетите и писателите у нас, сред художниците и артистите има "отместени" през последния век и последните десетилетия на т. нар. уж "демократичен преход". Няма как "представително проучване" и статистически данни да покажат къде, в коя артистична или в академичната сфера са повече и най-много.

Сред учените-хуманитари "отместените" са много. Имам материал за книга, не за една, а за двутомник или тритомник, за "отместените" от предишните и от нашето поколение.

***

Миналата неделя на 16 март нашата Църква, както винаги във втората неделя от Великия пост отдаде почит на св. Григорий Палама.

В нашата енорийска църква "Света Троица" в кв. "Гео Милев" беше особено тържествено. Службата беше водена от Негово Светейшество патриарх Даниил, имаше две ръкоположения, накрая патриархът произнесе много интересна богословско-философска проповед, посветена на св. Григорий Палама, но за нея не е необходимо да пиша сега, защото със снимки и текст службата и проповедта са представени на сайта на Патриаршията:

Две ръкоположения в храм "Света Троица" в неделята, посветена на Св. Григорий Палама

***

На мен ми прилошава, когато пиша за неприятни неща, но все някой, който няма сили и възможности за друго, трябва да разкаже поне за някои от "отместените" наши учени.

И понеже мина вече седмица от неделята, посветена на св. Григорий Палама, сега добавям към рубриката на "отместените", започната от Александър Секулов, един спомен и кратка информация за проф. д-р Николай Цвятков Кочев.

***

Първо, един рециклиран разказ от фейсбук. С няколко съвсем дребни добавки като тази, че към името на Петя Янева добавям, че вече не е сред нас. Бог да я прости!

Ето:

Eдна истинска история, която разказах преди време на стената на Александра Димитрова.

С Николай Гочев се запознахме на 22 юни 1991 г. в Атина, в мазето на хотел „Ахилион“ на бул. „Агиу Константину“. Запозна ни Петя Янева – Бог да я прости и да почива в мир. Там имаше среща на няколко души, които трябваше да бъдем настанени на различни места за шестседмичен курс по новогръцки. Повечето от тях бяха новогрецисти, но курсът имаше 30 нива, от начинаещи като мен до университетски преподаватели по езика, които всяко лято участваха в курса, за да ги запознават с най-новото в литературата и изкуството на Елада и диаспората.

Та, тогава, на 22 юни 1991 г. само сме се ръкували.

На 22 февруари 1993 г. той ме изпита в МОН дали минимално владея езика, за да отида на едногодишна специализация пак там, в Атинския Каподистриев университет. Работен език трябваше да бъде английският. На изпита по новогръцки Николай ми писа 4.50, което беше справедлива оценка, защото не знаех и за толкова, но той ми даде да преведа една страница от „За душата“ на Аристотел и една страница от „Протагор“ на Платон, а тях ги знам наизуст и мога да ги преведа и от език, който никога не съм учила ))).

Изданията бяха билингва – разбирах повече старогръцкия, отколкото новогръцкия, но и двата текста бяха от онези, които по онова време знаех почти наизуст.

След това на 8 март 1993 г. се засякохме на обяд в "Яйцето", минахме на "ти", а от следващата седмица започнах да посещавам часовете по новогръцки за първокурсниците в специалност Новогръцка филология. Николай току-що се беше върнал дипломиран от Атина, преподаваше новогръцки и иврит като хоноруван асистент в университета, имаше няколко часа на хонорар по новогръцки и в НГДЕК.

И така с него се сприятелихме...

***

На следващата година, няколко дни преди венчавката ни, в началото на февруари 1994 г. на улицата срещнах Митко Вацов, който направо ми каза:

– Значи ще се омъжиш за онзи стар идиот Николай Кочев?

– Не, няма да се омъжа за Николай Кочев, а за Николай Гочев.

А за Николай Цвятков Кочев се говореше, че е някакъв идиот, назначен в не-знам-си-кой-институт на БАН, който пише за средновековна философия, при това за византийската, без нищо да разбира.

Всъщност, говореното за него се оказаха най-банални клевети.

Николай Цвятков Кочев е бил един от най-добрите класически филолози, работил е като научен сътрудник в институт на БАН и е автор на книгите

Философската мисъл във Византия IX-XII век („Наука и изкуство“, 1981, 202 страници) и Античната литературна традиция и византийските автори“ („Наука и изкуство“, 1982, 271 страници).

Станал е професор. От Гугъл разбирам, че има и други книги, но тези двете са пред мен и свидетелствам, че са достатъчно сериозни и академични книги, с прецизни и подробни индекси, библиографии и даже със съвсем точно изписани цитати на гръцки, което при печатането по онова време не всякога се получаваше.

Проф. Василка Тъпкова-Заимова казваше за него, че е работил и на хонорар в Софийската синагога, защото е знаел и иврит, и всички преводи и редакции от иврит, старогръцки и латински, документи на катаревуса и новогръцки, които са били потребни във Висшия израилтянски духовен съвет у нас в продължение на десетилетия са били превеждани от него.

Но ето, човекът беше оклеветен, не забелязвам да е цитиран и четен.

В книгите на именитите наши професори по история на философията не е споменат и цитиран нито веднъж.

(Към написаното преди години добавям сега: Образцово "отместен" класически филолог, славист и византолог – "отместен" по терминологията на Александър Секулов.)

Целта на всяко оклеветяване е ясна: книгите на съответния автор никога да не бъдат не само цитирани, но и да не бъдат четени. Да бъдат покрити с тонове устни,

разбира се, само с устни клеветнически извержения, написано обаче за тях да няма нищо.

Но ето така, повече от едно поколение престана да чете и да цитира даже проф. дфн Ради Радев, а за такива като проф. Николай Цвятков Кочев всички бяха дресирани в разговор и устно, при споменаване на името му да излайват светкавично: „А, ама той е идиот“.

Та, в началото на февруари 1994 г. срещам аз Митко Вацов, който присмехулно ми каза, че ще се омъжвам за Николай Кочев.

– Не, казах, за Николай Гочев ще се омъжвам.

– Този старец Кочев на колко години е?, продължи да ми се подиграва Митко Вацов.

– Ами, ние с Г-Г-Г-очев сме връстници, и двамата сме 64-та, само че той е на 9 юни, а аз на 10 октомври.

– Ама как така!?! Хикс и Игрек казаха, че ще се омъжваш за оня идиот Кочев от института.

– Него не го познавам, ще се омъжвам за Николай Гочев, който не е от института, а преди три месеца спечели конкурс при класиците и сме набори с него.

– Ама как?!? Хикс и Игрек казаха, че ще се омъжваш за Николай Кочев.

– Ела ако искаш на венчавката на 12 февруари, ще бъде съвсем малка сватба. Да видиш за кого ще се омъжа.

Та, така. Така работят клеветите. Николай Цвятков Кочев никога не съм го виждала. Книгите му са достатъчно солидни, но не са четени и цитирани почти от никого извън историческата гилдия, защото бяха подобаващо оклеветени във философската.

Така стана и с книгите на проф. Ради Радев, а той 30 години преподаваше във ФФ. От средното и възрастното, вече пенсионирано поколение, само аз ги цитирам.

Така става и с преводите и книгите на Николай Гочев. Годините си минават, клеветите и лъжите за тях се разпространяват, писмени отрицателни рецензии, аргументации и становища няма, няма и да има.

***

Към първото разказване във фейсбук на тази случка преди години във фб някои от коментарите бяха:

Antoaneta Nikolova

Да, така работят клеветите... Обикновено - като небрежно отронване на някакво кратко дамгосващо определение, изказано като несъмнена и общоизвестна истина, която е толкова очевидна, че няма защо да се обсъжда. Виждала съм изкусни майстори в такива подмятания.

Николай Гочев

Добре написаното и вярно казаното не се губи. Целият Аристотел, който имаме, е оцелял в 1 (един) екземпляр, престоял 200 години в някакъв склад в Скепсис (северозападна Мала Азия). Колкото по-ценно е оставеното, толкова повече са клеветите срещу него. 

А относно работите на Н. Цв. Кочев - за книгите е така, и аз при нужда се зачитам в "Античната литературна традиция". 

Но освен това той има два ценни превода от старобългарски - "Шестодневът" на Йоан Екзарх (1981) и Четири слова+Изповядване на православната вяра от Св. Григорий Палама (1986). 

Там три от текстовете имат запазен гръцки оригинал, а два нямат; поради това се смята, че са написани от български автор (XIV в.) и са обнародвани от името на Григорий Палама. 

На тези две добавени слова е дадено факсимиле на ръкописа, което прави книгата още по-полезна и уникална. Да се работи по такива текстове е много мъчно, защото човек обикновено няма предшественици.

Николай Гочев

Сега си спомних, че съм виждал още една книга от Н. Цв. Кочев - "Психология на религиозния човек". Издадена е от УИ "Св. Климент Охридски" през 2007. Бях я разглеждал преди време и ми направи впечатление, че разказва за свои срещи с хора - във връзка с темата, разбира се. А в "Книжен пазар" видях още една - "Увод в етнологията на религията" ( "Любомъдрие", 2001).

***

А ето със съкращения и части от предговора на проф. Лиляна Симеонова към сборника в чест на проф. Николай Цвятков Кочев, издаден в негова памет след кончината му.

Целият сборник е достъпен тук:

chrome-extension://efaidnbmnnnibpcajpcglclefindmkaj/https://www.balkanstudies.bg/images/TEXT_Sbornik_Kochev_.%D0%A7%D0%B0%D1%81%D1%82_1.pdf

 

Написаното остава, или някои бележки върху творческия път на Николай Кочев

проф. Лиляна Симеонова

 Професор Кочев – или Николай, както сам той настояваше да го наричаме – имаше слабост към сентенциите, древногръцки и латински. Една от любимите му беше тази, според която думите отлитат, а написаното остава.

Scripta manent, както би казал Николай. А написаното от Николай Кочев е много: седем монографии, голям брой студии и статии, рецензии, преводи. Тематиката на изследванията му е изключително разнообразна: християнска философия, църковна история, разпространение на ересите, дипломатически отношения и културен обмен между католическия Запад и православния Изток, еврейска история и т.н. Хронологически неговите научни дирения се простират върху период от петнайсет века, от времето на евангелистите до това на италианския Ренесанс. Кариерата му пък съвпада с почти цялата история на Института по балканистика към БАН: от началото на 1967 почти до края на 2007 г. Но как се пише за колега, чиято научна дейност обхваща период от 41 години?

***

И така, човекът, на когото посвещаваме настоящия том, е роден през 1938 г. в с. Деветаки, Ловешко. Остава сирак съвсем малък, на двегодишна възраст. Началното и основното си образование получава в родното си място, а през 1952 г., на 14-годишна възраст, постъпва в Софийската духовна семинария, която по-това време е „заточена“ в Черепишкия манастир. Петгодишното пребиваване в манастира беше оставило за цял живот своя отпечатък върху Николай: като се почне от навика му да става в ранни зори и от самодисциплината, която проявяваше в ежедневието, и се стигне до това, че никога не пропускаше да честити християнските празници и особено именните дни на своите колеги и приятели.

 Следващите четири години от живота му, от 1957 до 1961, преминават в следване в Духовната академия в София. Завършването на академията обаче съвпада с т.нар. Карибска криза (октомври 1961 г.) – един от най-сериозните случаи на конфронтация между Изтока и Запада през Студената война. Николай получава призовка и спешно постъпва в редиците на Българската народна армия, но остава в казармата по-малко от година.

Тъй като според закона се явява глава на семейство, той бива уволнен през септември 1962 г. Още същата есен Николай се записва във Филологическия факултет на Софийския държавен университет, специалност „класическа филология“. След завършването на университета, през лятото на 1966 г. Николай постъпва на работа в Народната библиотека като висшист-библиотекар. Той остава на тази длъжност обаче само шест месеца, тъй като от 2 януари 1967 г. започва работа в Института по балканистика (ИБ) като специалист-филолог.

Постъпването на Николай в ИБ съвпада по време с един от любопитните епизоди от историята на самия институт. По това време Балканистиката си няма собствена сграда и се помещава в Хаврата, т.е. в синагогата.

На младия специалист Н. Кочев пък е поставена задачата да отговаря за съхраняването на книжовния фонд на иврит, идиш и ладино, който е собственост на ИБ, „да го приведе в известност и да го инвентаризира“. Преминаването на хебраистиката към Института по балканистика има своя предистория. През 1951 г. все още действащата Консистория на евреите в България обявява, че вече няма възможност да издържа Еврейския научен институт. Затова през 1952 г. Институтът за българска история (ИБИ) към БАН, самият той основан сравнително скоро преди това – през март 1947 г., поглъща Еврейския научен институт заедно с неговите фондове. В учредената през май същата година „Секция по византология и ориенталистика“ на ИБИ има трима византолози и двама хебраисти – Ашер Хананел (също и главен равин) и Ели Ешкенази, а пръв ръководител на секцията е Иван Дуйчев. В края на 1963 г. тази секция се отделя от ИБИ и става основата на създаващия се по това време Институт по балканистика.

Но има един проблем: за новия институт няма място в пренаселената сграда на „Бенковска“ 3, където се помещава институтът майка (ИБИ), и той бива приет от софийската синагога, която му предоставя необходимите помещения. Докато се занимава с фонда на някогашния Еврейски институт, в Института по Балканистика Кочев се числи към секция „Етногенезис на балканските народи“. Проучванията му по хебраистика са публикувани в Годишник на обществената и културнопросветна организация на евреите в България (ГОКПОЕ), в сп. Исторически преглед, издавано от ИБИ, в Известия на държавните архиви, а по-късно и в томовете от поредицата Studia balcanica на ИБ.

През 1972 г. Кочев преминава към секцията „Античност и Византия“ с ръководител ст.н.с. І ст. Василка Тъпкова-Заимова, а в края на същата година защитава кандидатска дисертация на тема: Исихазмът и варлаамитството през XIV в. (Темата за ересите във Византия и на Балканите е една от основните теми, към които той ще проявява интерес до края на дните си.) През октомври 1973 г. Кочев става научен сътрудник ІІ ст., с което започва неговото изкачване по стълбицата на научната йерархия в БАН. Той продължава да публикува по въпросите на историята както на еврейството по нашите земи, така и на ересите. Към края на 70-те години Кочев прави първите си публикации и по въпросите, свързани с развитието на агиографския жанр на Балканите и с неговата зависимост от античната повест, а също така и по темата за развитието на християнската естетика и нейната връзка с античната ѝ предшественица. Все по това време, в края на 70-те, Кочев започва да публикува и по една от другите важни теми на изследователската си дейност, а именно дипломацията на късна Византия в контекста на засилващата се османската опасност. Междувременно, в периода 1972-1983 г. Н. Кочев е доброволен асистент на проф. Ал. Ничев в Софийския университет, а от 1983 до 1986 г. е

изпълнителен директор на Църковно-историческия институт към Българската патриаршия.

 През 1983 г. Н. Кочев се хабилитира, а четири години по-късно, през 1987 г. защитава и докторска дисертация (т.нар. голям докторат). Приблизително по същото време, от 1 юли 1987 г. Николай заминава на осеммесечна специализация във ФРГ по покана на Центъра за изучаване на църковна история и християнска култура в гр. Ерланген и на разноски на Евангелската църква. През есента на 1989 г., след пенсионирането на проф. В. Тъпкова-Заимова, Кочев поема ръководството на секцията „Византия и балканските народи“ в института. (През 1995 г. по негова инициатива тя е преименувана на „Балканските народи през Средновековието“.)

През 1990 г. Н. Кочев става старши научен сътрудник І степен в ИБ. Въпреки увеличаващите се административни задължения на Н. Кочев, той не изоставя и активната преподавателска дейност. В периода 1988-1995 г. е хоноруван преподавател в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, от 1995 до 1999 г. е заместник-ректор по учебната част, декан на Факултета по история и преподавател в Славянския университет, а от 2000 до своята кончина в 2007 г. е гост-професор във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Наред с това Кочев е член на Научния съвет на Института по балканистика от 1990 г. до края на дните си, на Специализирания научен съвет по стара и средновековна история, археология и етнография (от 1996 до 2004 г.) и на Комисията по исторически изследвания при ВАК (от началото на 2007 г.). Кочев взема участие и в ред международни конференции и университетски инициативи – напр. в симпозиумите, посветени на Деня на славянската писменост (Москва, Киев, май 1990 г.), Събора на университетите в Бавария (Нюрнберг, юни 1991 г.), XVIII Международен конгрес по византология (Москва, август 1991 г.) и др.

Не на последно място, Н. Кочев е научен ръководител на значителен брой дипломанти и неколцина докторанти, решили да се посветят на медиевистиката.

Публикациите на Николай Кочев, разглеждайки ги по научни области:

1.       Изследвания по християнска философия Античната литературна традиция и византийските автори, С., 1982, „Наука и изкуство“

https://knizhen-pazar.net/products/books/1364831-antichnata-literaturna-traditsiya-i-vizantiyskite-avtori

Философската мисъл на Византия ІХ–ХІІ век, С., 1981, „Наука и изкуство“

https://knizhen-pazar.net/sold_products/books/748237-filosofskata-misal-vav-vizantiya-ix-xii-v

 ДИСЕРТАЦИЯТА: Културно-философското мислене във Византия през ХІV век. Исихазмът философски възгледи – COBISS.BG-ID - 1249684452

Византия, Балканите и Западът представляват аналитични изследвания, посветени на връзката между античната философия и нейната християнска посестрима.

В тази тематична група трябва да споменем и няколко преведени от Кочев извори, каквито са напр. Шестоднев на Йоан Екзарх;

Християнски философи във Византия V–ХІ век. Дионисий Ареопагит, Йоан Италиец, Михаил Псел. С., 2005, УИ „Св. Климент Охридски“ https://knizhen-pazar.net/products/books/2245684-hristiyanski-filosofi-vav-vizantiya-v-xi-v,

 Слова на Григорий Палама, в библиотеката "Философско наследство" на „Наука и изкуство“, 1987.

https://biblioman.chitanka.info/books/11475

 За божиите имена на Псевдо-Дионисий Ареопагит. В: сп. Философски алтернативи, 1995/4.

Важно място в разработките на Кочев заемат ересите: гностицизмът, богомилството (вж. напр. Тайната книга на богомилите. Превод от латински и коментар), жидовстващите и, разбира се, варлаамитството и исихазмът.

Друга голяма група от публикации на Н. Кочев е посветена на църковната история: напр. Християнството през ІV – началото на ХІ век, С. „Хейзъл“, 1995

 https://knizhen-pazar.net/sold_products/books/2084376-hristiyanstvoto-prez-iv-nachaloto-na-xi-vek

 също и редица статии, които разглеждат отношенията между ранновизантийските императори и Църквата.

Книгата на Кочев за християнството на Балканите и до днес е единственото изследване, с изключение на това на Д. Цухлев от 1905 г., което представя от историческа гледна точка развитието на ранната Църква в днешните български земи.

Множество статии са посветени на българската църковна история и отношенията между българската и византийската църква, а също и на отношенията между църквите на България и тези на Сърбия и Русия. Историята на средновековната арменска църква също е предмет на изследване от страна на Кочев. По-горе споменахме, че за Кочев специален интерес представлява дипломацията на Византия в условията на засилващата се османска опасност, а също така и културните връзки между късновизантийските хуманисти и техните италиански съвременници през XV в.

 Увод в етнологията на религията https://knizhen-pazar.net/products/books/3596515-uvod-v-etnologiyata-na-religiyata, С. , „Любомъдрие“, 2001,

Психология на религиозния човек, С., УИ „Св. Климент Охридски“, 2007 https://www.ciela.com/psihologijata-na-religioznija-chovek.html 

и посмъртно излязлата Апокрифни евангелски текстове

https://www.book.store.bg/p252905/apokrifnite-evangelski-tekstove-i-istinata-za-tiah-nikolaj-cviatkov-kochev.html

пък ни отпращат към едни други и, общо взето, малко познати на българския читател области, каквито са социологията и психологията на религията.

А приложената към тома селективна библиография на негови трудове дава представа за написаното от Николай – за онова, което ще остане след него.

Септември 2009 г.

Лиляна Симеонова, Институт по балканистика – БАН.

***

Прeдговорът на проф. Симеонова е малко съкратен, линковете към книгите и преводите на проф. Николай Кочев добавям, за да се види, че все пак те съществуват.

***

Ще има продължение.