откъс от послеслова

Epinomis Editio princeps,  Венеция, 1513 г.

Послеслов: Диалогът Епиномис – между Тимей и За небето

              Този диалог не е напълно непознат на нашата философска и класическа общност, или поне на по-възрастните от нас. През 2011 г. ние бяхме домакини на тридневен семинар на Югоизточноевропейската асоциация за антична философия (Southeast European Association for Ancient Philosophy)[1]. Семинарът беше проведен на 22, 23 и 24 юни, като организатори бяхме доц. д-р Невена Панова от катедрата по Класическа филология във ФКНФ, и аз, по онова време член на катедрата по История на философията във ФФ. За осъществяването на семинара получихме подкрепа от университетския Фонд научни изследвания и със скромен бюджет поканихме десет колеги от Унгария, Хърватска, Гърция, Чехия и разбира се – преводачът на диалога на английски проф. Ричард МакКирахан от САЩ, който е част от ЮЕААФ като не само американски, но и гръцки гражданин.

           Семинарът започна по случайност и като интересно съвпадение на 22 юни, а едно от малкото обстоятелства за времето и мястото на случването на диалога в белетристичната му рамка е това, че... се е провел в най-дългия ден на годината! Семинарът се проведе в традиционния формат: всички участници правеха изложение с частичен или цялостен превод, последван от коментар на част от текста. Представящият колега обикновено разполага с 45 минути, а дискусията след това е със същата продължителност. Въвеждащ увод-обзор направи проф. МакКирахан, а след него последователно в продължение на три дни бяха обсъдени докладите на: Ищван Барани – върху откъса 974d3- 979d5; Невена Панова – за откъса 979d6-981b2; Димка Гочева – за откъса 981 b3-982e6; Лука Боршич – за откъса 982e7-984d2; откъсът 984d3-988e2 бе анализиран от Ищван Боднар; предпоследният откъс 988e3-991b4 – от Петер Лаутнер, а последният откъс 991b5-992e обсъди и заключителен коментар направи Филип Карфик.
            Семинарът завърши с представяне на работата на две тогавашни студентки в различни магистърски програми, отдавна вече наши уважавани колеги-преподавателки – Зорница Радева и Богдана Паскалева, които говориха за коментара на Марсилио Фичино върху Епиномис.

           В дискусиите върху диалога през трите дни на обсъждането му участваха още Павел Грегорич, Мехмет Ергинел, Йоргос Караманолис, Димитър Илиев, Елия Маринова, Николай Гочев, Люба Никифорова, Вяра Калфина, Камелия Спасова, Вероника Келбечева и Дивна Манолова.

          За пръв път у нас след 1990 г., (когато в Гьолечица се проведе няколкодневния традиционен семинар на Центъра по философия на образованието към ФФ, посветен на Платон) се проведе такъв сериозен форум за значим античен мислител. Следващата голяма тридневна конференция беше Предизвикателството: Аристотел, която се случи на 28, 29 и 30 ноември 2016 г.

 

           Първият български превод на диалога Епиномис бе направен от Николай Гочев по повод на семинара през 2011 г. и беше публикуван само на специалния тематичен блог, създаден за разгласяването, рекламирането и отчитането му[2]. Договор № 58 от ФНИ за 2011 г. не предвиждаше никакви средства и издателски ангажименти на никое издателство за такова издание, а само за осъществяването на научния форум.

     ******

     

       Публикуваният сега превод на Николай Гочев е изцяло обновен, редактиран и коментиран от самия него.

 

                                          Чий е диалогът?

             Неизбежно е първата публикация на превода на този диалог на български да започне с проблема за авторството му, без да навлиза в подробности. Има споменавания, съмнения и предположения, изказани първо от Диоген Лаерций, после от Прокъл, от ренесансовия хуманист Франческо Патрици. Списъкът не е пълен, а най-известният защитник на хипотезата, че не Платон, а Филип от Опунт е автор на диалога, през последните десетилетия е Леонардо Таран[3]. Послесловът на това издание не се опитва да полемизира с него, а да покаже ценността на Епиномис като своеобразен плавен преход от Тимей към За небето, и все пак да споменем поне някои спорни моменти от аргументите на Таран и принципните реплики срещу тях. Още по-важно и наистина хубаво е, че всеки спор за автентичността на един или друг диалог или писмо води разговора и до много други Платонови творби, и така поддържа и обновява интереса към всички тях.

            В съдържателно отношение тъй като и двата текста в това томче се занимават преди всичко с космология, нека да започнем с онова, което Таран повтаря, следвайки Прокъл: в Тимей за посоката на въртенето на небесната сфера се казва едно, а в Епиномис – друго. Следователно, според Прокъл, Олимпиодор и Таран Епиномис не е Платонов диалог. На това може да се възрази, че няма нито едно важно Платоново схващане, за което събеседниците в различни диалози да се изказват декламативно по един и същ начин, и с едни и същи думи. Напротив, казват се различни неща и затова диалозите са толкова четивни, а не дидактично-скучни-учебникарски. В сферата на космологията нека да дадем още един пример: в Тимей за траекториите на движенията на планетите се казва, че са спираловидни (39a-d), а в Държавата са сравнени с пръстени, поставени един в друг, сиреч те са концентрични окръжности (616с-617d). Да обявим ли тогава единия от двата диалога за неавтентичен? Конкретните места, които Таран има предвид, са в Тимей (36c4-d1) и Епиномис (987b5-9), но можем да видим, че приликите в тях са повече от разликите. И в двата диалога се посочва, че някои от най-важните небесни светила се движат от ляво надясно, а други – от дясно наляво. Така Платон се е опитал да обясни най-трудното за обясняване в античната, средновековната и ренесансовата астрономия: движението на планетите.

        Най-предизвикателното питане за почти всички философи-космолози и за астрономите от Питагор и Филолай до Галилей и Коперник е питането: защо съзвездията, така наречените „неподвижни звезди“, които са приковани-пригвоздени към най-външната сфера на сферичния космос, а също Слънцето и Луната се движат с равномерно и непрекъснато движение, винаги и неизменно само в една посока, а петте планети не се движат равномерно и непрекъснато? Напротив, те понякога избързват и ускоряват движението си, друг път се забавят, понякога се движат напред, но после се връщат назад, да, връщат се назад, описват „причудливи примки“ или зигзази, траекторията им не е линия, а странна дори за наименоване криволица-плетеница – „хипопеда“, както я нарича един античен астроном.

        Още при питагорейците се появяват най-малко три съвършено различни космологични модели. 

       Първо, Питагоровият, според който модел в центъра на големия, но краен и сферичен космос е Земята. За това свидетелстват Диоген Лаерций и още много доксографи (вж. антологията Питагор и питагорейците).

       Второ, космографията на Филолай, която се харесва на повечето от по-късните питагорейци, живели и работили самостоятелно след разтурването на затворените секти в Сибарис и Кротон. Според тази космография в центъра на неизмеримо големия, но все пак краен и сферичен космос, не е Земята. Обаче в центъра на космоса не е и Слънцето, така наречената „Зевсова стража“ или „Олтарът на боговете“. Тази идея, че най-правдоподобният космологичен модел не е геоцентричен, но не и хелиоцентричен, е разпалвала въображението и на Коперник, и на Галилей, но им се е виждала и на двамата прекалено ексцентрична. 

       Третият питагорейски космологичен модел е на Екфант от Сиракуза, който прави компромисен вариант между Питагоровия и Филолаевия с хипотезата, че Земята е в центъра на космоса, но се върти в себе си, сиреч около оста си, и че всички небесни светила се придвижват не само по своите орбити или сфери, наричани още „божествените венци“ - στέφανοι, но и се въртят с околоосево въртене [4].

        Планетите са пет, смятали са повечето от питагорейците, а Земята е звезда, като освен хипотезата, че в центъра на Космоса не е нито Земята, нито Слънцето, питагорейците след Филолай изказват невероятната идея, че има още едно изцяло невидимо небесно тяло, което те нарекли Антихтон, или Противоземя. И това направили, за да нагодят космографияга към умозрителната си медитативна мистика, сиреч компонентите в структурата на Космоса да станат точно десет, за да се стигне до свещената Декада[5]. 

       Платон в Тимей обединява елементи от космографията на Филолай и Екфант, а може би и на самия Тимей от Локри, но за последния от известните питагорейци преди Сократ фрагментите не са много.

       Планетите според него са пет, защото за разлика от звездите в съзвездията, които тъкмо поради това се наричат „неподвижни звезди“, а също така за разлика от Слънцето и Луната, които се движат с равномерна ъглова скорост и с равномерно и непрекъснато движение, планетите блуждаят, спират се, връщат се обратно, понякога избързват, понякога се връщат. Траекторията им не е сравнима с орбитата на Слънцето и Луната, или като на която и да било от неподвижните звезди, формиращи конфигурацията на съзвездията. 

       38c-d: ἐξ οὖν λόγου καὶ διανοίας θεοῦ τοιαύτης πρὸς χρόνου γένεσιν, ἵνα γεννηθῇ χρόνος, ἥλιος καὶ σελήνη καὶ πέντε ἄλλα ἄστρα, ἐπίκλην ἔχοντα πλανητά, εἰς διορισμὸν καὶ φυλακὴν ἀριθμῶν χρόνου γέγονεν· σώματα δὲ αὐτῶν ἑκάστων ποιήσας ὁ θεὸς ἔθηκεν εἰς τὰς  περιφορὰς ἃς ἡ θατέρου περίοδος ᾔειν, ἑπτὰ οὔσας ὄντα ἑπτά, σελήνην μὲν εἰς τὸν περὶ γῆν πρῶτον, ἥλιον δὲ εἰς τὸν δεύτερον ὑπὲρ γῆς, ἑωσφόρον δὲ καὶ τὸν ἱερὸν ῾Ερμοῦ λεγόμενον εἰς [τὸν] τάχει μὲν ἰσόδρομον ἡλίῳ κύκλον ἰόντας, τὴν δὲ ἐναντίαν εἰληχότας αὐτῷ δύναμιν· ὅθεν καταλαμβάνουσίν τε καὶ καταλαμβάνονται κατὰ ταὐτὰ ὑπ' ἀλλήλων ἥλιός τε καὶ ὁ τοῦ ῾Ερμοῦ καὶ ἑωσφόρος. τὰ δ' ἄλλα οἷ δὴ καὶ δι' ἃς αἰτίας ἱδρύσατο, εἴ τις ἐπεξίοι πάσας, ὁ λόγος πάρεργος ὢν πλέον ἂν ἔργον ὧν ἕνεκα λέγεται παράσχοι.

     Ето как е превел това място проф. Георги Михайлов в четвъртия том на Диалози. Изд. „Наука и изкуство“, С. 1990, с. 488:

          Вследствие на този божествен замисъл и намерение спрямо сътворяването на Времето, възникнали за разграничаване и спазване числата на Времето, Слънцето и Луната и петте други звезди, които носят названието „странствуващи“ („планети“). Като сътворил тялото на всяка една, богът, бидейки те седем, ги поставил в седем орбити, които са в посоката на кръговрата на Другото: Луната е в първата орбита около Земята; Слънцето във втората над Земята; Зорницата (Венера) и тази, която се нарича свещена на Хермес (Меркурий) – те се движат по своя кръг с бързина, равна на тази на Слънцето, но в обратна посока; оттук и обстоятелството, че Слънцето, Хермесовата звезда и Зорницата се догонват поредно едни други. Относно другите планети, ако искаме да определим къде и по какви причини богът ги е поставил там, то това би било странично изследване и би ни създало повече усилия, отколкото изисква нашата задача.

        Планетите са пет, пише Платон в Тимей, а небесните сфери-орбити са седем и... посоката на движение на петте планети е различна. Платон обяснява аномалиите в божествено-самоволното движение на планетите – ту насам, ту натам, ту по-бързо, ту по-бавно – с това, че планетите не се движат в една и съща посока по небесния свод. Движението им е резултантна от силата на въздействието на Тъждественото, но и на Другото. И траекториите им са... спираловидни! 

       Ето още едно място 39a-b: τῇ δὴ ταὐτοῦ φορᾷ τὰ τάχιστα περιιόντα ὑπὸ τῶν βραδύτερον ἰόντων ἐφαίνετο καταλαμβάνοντα καταλαμβάνεσθαι· πάντας γὰρ τοὺς κύκλους αὐτῶν στρέφουσα ἕλικα διὰ τὸ διχῇ κατὰ τὰ ἐναντία ἅμα προϊέναι τὸ βραδύτατα ἀπιὸν ἀφ' αὑτῆς οὔσης ταχίστης ἐγγύτατα ἀπέφαινεν[6].

       И преводът на проф. Михайлов на следващата с. 489 в четвъртия том:

        Под влиянето на движението на Тъждественото планетите, които обикалят по-бързо, изглежда, като че ли биват надминавани от тези, които се движат по-бавно, докато всъщност те ги надминават. Понеже движението на Тъждественото насочва орбитите на всички движения в спирала, поради това, че имат две движения в противоположна посока, тази планета, която се отклонява най-бавно и от най-бързото движение, привидно изглежда, че е най-близо до това движение. 

        Към тези сложни астрономически разсъждения проф. Михайлов е добавил пространни коментари в обяснителните бележки, заимствани от руски и френски издания, както и чертежи пак от френското издание (вж. с. 626-628 в четвъртия том).

        В самия край на Държавата Сократ разказва мита за отвъдното пътешествие на Ер и за вретеното на Ананке, което всички безсмъртни души виждат и „от чието движение се получават всички небесни движения“. Описват се осемте небесни сфери и се говори за различните цветове на планетите, но там не се обсъжда защо седемте вътрешни небесни пръстени се движат в посока, противоположна на най-външния, осмия пръстен. Не се умува, а само се съобщава за неравномерната скорост на движението им, защото Платон никога не се повтаря даскалски и дидактично. Там я няма Душата на Космоса, няма ги Тъждественото и Другото, а трябва да се митопоетизира безсмъртието на душите[7]. 

         А какво да правим с различните предположения за това как точно е безсмъртна безсмъртната душа? Платон е вярвал, че е безсмъртна, но не се е държал никога през живота си като гуру на секта или като пророк на нова религия, а е бил философ, математик и писател. Как остава жива безсмъртната душа след физическата смърт и отделянето си от тленното човешко тяло – разказите за това съществено се различават в Горгий, Тимей, Държавата, Федър и Федон. Кой от тези диалози да провъзгласим за не-Платонов? Или и петте наведнъж и вкупом?

       И още едно възражение, което се отнася за структурата и качествата на най-важните стихии-елементи според Тимей, Епиномис и За небето. За това ще стане дума по-подробно след малко, но за да затворим полемичната скоба, нека сега само да се отбележи, че е невярно написаното от Таран: според него фигурата на додекаедъра, или дванадесетостена, която според питагорееца от Локри е фигура на космоса, не може да бъде конструирана от нито един от двата вида правоъгълни триъгълници, от които са изградени многостените на земята, водата, огъня и въздуха. Напротив, и додекаедърът, който има 12 идентични страни пентагони-пентаграми се построява от събирането на 10 правоъгълни триъгълници, които изграждат една стена.

         Съмненията около Епиномис са го направили по-малко коментиран и превеждан от повечето диалози. Има обаче доста именити учени, които не приемат хипотезите на Таран, почиващи на някои рециклирани и всъщност неточни аргументи и твърдения на Прокъл. Например, моите симпатии в този спор са на страната на Едуар де Плас, който заключава в коментара към превода му на френски език, издаден в двуезичната библиотека Бюде[8]: нямаме достатъчно основания да отпишем от Платон авторството.

         Стилометричният анализ на Леонард Брандууд, обобщаващ една дълга традиция от сходни изследвания, направени от учени през последния век,  също подкрепя тази теза[9]. Впечатляваща е и елегантната ирония на историка на античната астрономия и наука Д. Р. Дик. В главата, посветена на Платон, в книгата си за ранната гръцка астрономия до Аристотел[10] той осмива онези, които се съмняват в Платоновото авторство.

        Има и трета позиция, изказана от Люк Брисон, според когото диалогът не е написан от Платон, но не е написан и от Филип от Опунт[11].

        В други подробности относно аргументите и контрааргументите, според които диалогът е написан от Платон или от Филип от Опунт, няма да се впускаме. Защо обаче да не предположим екстравагантното, че е написан от... Аристотел?!?Аристотелознанието през ХХ век има като една от своите носещи колони фундаменталните книги на Вернер Йегер, за които бе споменато и в предговора към това издание и ако не всичко в тях, то поне обосновката на обстоятелството, че всички членове на Академията са писали диалози, не се оспорва от никого. Платон е задължавал и изисквал от всички свои студенти да пишат диалози. Точните фрагменти-откъслеци или парафрази, преразказите и непреките testimonia особено от ранните работи на Аристотел са повече от запазените от другите му колеги в Академията. Аристотел е писал и поезия, а диалозите му не са отстъпвали с прозаичното си изящество на нито един от белетристичните шедьоври на Платон^[12].

     От друга страна, повечето колеги, които не приемат теорията на Леонардо Таран, настояват, че не знаем абсолютно нищо за никакви други текстове на Филип: няма verbatim цитати, няма преразкази. Има сведения за високата му ерудираност в математическата астрономия и таблиците–календари, които посочвали на кой ден какво небесно явление може да се наблюдава. Те били наречени парепегматика^[13]. Също така, когато говорим за математическа астрономия и за пределно спекулативна и абстрактна математика, непременно трябва да споменем страстната защита на Ван дер Варден. В дългия пасаж от 977c дo 979d  в Епиномис нидерландският историк на философията на математиката вижда гений на брилянтен математик, изобретател на абстрактната алгебра, талантлив писател и вдъхновяващ философ. Никой не може да се мери с Платон като въплъщение и сплав на точно тези таланти. Поради това и според Ван дер Варден Платон е автор на диалога^[14].  

      Още нещо важно. Посочването на Филип от Опунт като автор на диалога и особено датирането му от Леонардо Таран десетилетия след смъртта на Платон не обяснява мотива за написването му. Таран не отговаря на питането защо? Просто Филип е искал като игра и на шега да имитира литературния стил на Платон? Или да напише вместо него продължение или дори завършек на Закони?

        Вероятен и възможен отговор можем да намерим в най-известната книга  на Вернер Йегер за развитието на Аристотел, независимо от това, че и той не е убеден в Платоновото авторство.  Много от диалозите, които Платон е давал като задължителни „курсови работи“ на своите студенти в Академията, не са им били възлагани просто като литературни упражнения за представяне на неговото преподаване. Те е трябвало да отговорят на един сериозен противник. А най-сериозният съперник на Платон през последните две десетилетия от живота му не е бил никой от софистите: първо, защото те са били пътуващи интелектуалци, които не са се задържали дълго в Атина; после, защото повечето от тях отдавна не са били живи; и трето, дори и да биха били живи и съвременници на Платон в последните години от живота му, те биха били достойни опоненти. Ако не всички, то поне повечето от тях са били и философи.    

          Най-значимият съперник на Платон и Академията в продължение на десетилетия е бил Изократ и неговата реторическа школа^[15]. Както едната, така и другата школа са основани почти в една и съща година. В продължение на десетилетия те са се състезавали за привличане на участници в тях (и съпътстващите ги финансови постъпления), но също така са се стремели да привлекат вниманието на колкото се може повече хора в полиса. С малки прекъсвания това съревноваване продължава почти 40 години. Ако си служим с външни измерители, Изократ е победил Платон: имал е пет пъти повече студенти от него. Платон е разбирал успеха по друг начин, имал е друга мисия и друг стремеж: не се е стремял към множество, а към малцинство от предани студенти – при това само от аристократичен произход и с достатъчно средства, за да могат да се посветят на десетилетно изучаване на най-висши знания, които не са с непосредствена практическа приложимост.

     Голямото противопоставяне между двете школи вероятно достига върха си през 355 г. пр. Хр., когато Изократ обнародва голямата си авто-апология За замяната на имуществото (Antidosis), в която подредено и систематично излага идеологията си за общото образование и за онова, което според него трябва да е по-висшето образование – обучение, което дава практически полезен занаят, както и какви трябва да са дисциплините и съответните методи, чрез които то може да бъде овладяно в „учебния план“ на неговата школа. Същината на предизвикателно хвърлената ръкавица по посока на Академията се вижда в няколко места на речта, като започва от 261 параграф и продължава до края ѝ, а като кулминация на възгледите му може да се прочетат 270 и 271 параграф. Това е неговото credo, неговата изповед: човешката природа е неспособна да достигне до истинско познание и разбиране^[16].

     (270) Засега казах достатъчно и дадох съвета си по тази тема. Що се отнася до мъдростта и философията, на хора, които водят процес по друг повод, не би подобавало да говорят за тези понятия (защото те нямат нищо общо с каквито и да било съдебни дела), аз обаче тъй като именно за това съм изправен пред съда и тъй като твърдя, че онова, което някои наричат така, всъщност не е философия, би трябвало да определя и да ви обясня какво представлява философията, която с право може да носи това име. (271) Моето виждане по този въпрос е просто – за човешката природа не е постижимо познание, с чиято помощ да предвиждаме какво следва да правим или говорим, а иначе за мъдри смятам хората, които в повечето случаи са в състояние да достигнат до най-точно мнение, а за философи – тези, чиито занимания развиват бързо такава прозорливост. (Превод Виолета Герджикова)

      Контрастът е отчетлив: мнение-δόξα вместо разбиране-φρόνησις; употреба и изгода тук вместо безкористно витаене в облаците; бързо заучаване на навици за практически полезното в този тук живот вместо бавно, десетилетно изучаване на космоса и небето, на строежа на стихиите и астрономическите явления, съответстващо на природата на безсмъртната душа.

      Предизвикателството на Изократ е било дразнител най-малко по два начина. То е агностично по дух и в степен, която не може да бъде открита при никого от софистите, а за всички тях Протагор в едноименния диалог казва (Протагор 318е), че са преподавали основите на четирите математически дисциплини. Още по-лошо е окайването на човешката природа. Софистите със своя интелектуализъм и с насърчаването на индивидуалните способности на онези, на които са преподавали, са ги окуражавали и окрилявали. Изократ твърди, че силиците на всяко човешко същество са посредствени или дори, че на хората напълно им липсва даденост за достигане на истинско познание и разбиране на онова, което е наистина важно. Принизяващото му убеждение за калпавата човешка природа провокира написването на няколко диалога в Академията през последните осем години от живота на Платон. Докато е бил в нея в продължение на 20 години Аристотел написва най-малко десет диалога.  От останалото от тях съдим, че не са били остро полемични, а по-скоро насърчително-образователни, като това е най-видно във фрагментите от De philosophia и Protrepticos^[17]. Заради това питането кой точно е написал Епиномис не е толкова важно колкото това: дали наистина се е появил в Академията през последните години от живота на Платон или десетилетия след това.

    Епиномис може да бъде четен като отговор на провокацията на Изократ и школата му. В него има няколко композиционно значими места, в които става дума за човешката природа, например в 977c 2: разбирането, на което са способни хората, е обвързано със способността им да осмислят числата. 

Проблемът за φρόνησις

        В самото начало на Епиномис има една дума, която се споменава два пъти. Тази дума е φρόνησις – веднъж в родителен, а после във винителен падеж:

            ΚΛ. Πρὸς μὲν  τὸ τῆς ὁμολογίας ἥκομεν ἅπαντες ὀρθῶς, ὦ ξένε, τρεῖς ὄντες, ἐγὼ καὶ σὺ καὶ Μέγιλλος ὅδε, τὸ τῆς φρονήσεως ἐπισκεψόμενοι τίνι ποτὲ χρὴ λόγῳ διεξελθεῖν, ὃ τὴν ἀνθρωπίνην ἕξιν φαμέν, ὅταν διανοηθῇ, κάλλιστ’ ἔχειν ποιεῖν πρὸς φρόνησιν ὅσην δυνατὸν ἀνθρώπῳ σχεῖν.  (973a 1-5)

Клиний: С оглед на споразумението, приятелю, правилно се събрахме тук тримата – аз, ти и Мегил – за да разгледаме въпроса за разбирането:  по какъв начин да обсъдим това, което, като се замислим, най-добре може да подготви човешкото устроение за разбиране – такова, каквото изобщо е възможно да има човек.

 

          Едва ли това е пример за лош стил или небрежност на автора, който и да е бил той. По-скоро става дума за умишлено повторение, за да забележи читателят още от самото начало, че ще става дума за разбирането, което е различно както от най-общата и трудно определима мъдрост-σοφία, така и от разсъждаването-σωφροσύνη, което винаги има практическа насоченост и приложение.

          При това разбирането можем да го разбираме в съответствие с най-убедителната му херменевтична интерпретация, предложена през ХХ век от Мартин Хайдегер и особено от Ханс-Георг Гадамер. Разбирането в Платоновите диалози, което е зародиш и на основоположенията на теологиката в Метафизика, и на дианоетическата добродетел в етическите трактати[18].

   

 

Разбирането е възможно за всеки

      Епиномис предлага така да се каже олекотена версия на почти всички Платонови теории, очертани в по-дългите и по-ранни диалози, които често биват наричани „класически“ и „представителни“, тъй като са писани в зрелостта му. Обаче от една страна, те са доста големи, а от друга страна истинското разбиране на всичко в тях предполага едно елитистко и трудно постижимо висше образование. В много от диалозите има математика, при това не бебешката математика, която изучаваме в прогимназиалната или гимназиалната степен, както често споменаваше Майлс Бърниет и както показа в дипломната си работа Мария Николова^[19]. Напротив, педантичното и скрупульозно изучаване на математическите дисциплини, на които трябва да се посветят бъдешите управници, трябва да продължи цели десетилетия. Така пише в Държавата (522с и сл.). Истинското разбиране на математическите тънкости, представени в Тимей, Теетет и Държавата, е вероятно само за хора, които са прекарали години от живота си (или десетилетия, както набляга Бърниет), за да усвоят както трябва математическата астрономия и математическата хармоника (при Платон различна от питагорейската), а също и по-лесните аритметика, геометрия и стереометрия. Да повторим, че те са били преподавани и от софистите, което често се пропуска в хора на подценяващите ги учебникарски представяния.

       Другата крайност е била пълната капитулация при преценяването на рационалните способности на човешката природа – позицията, която Изократ и учениците му изгодно „продават“, за да привличат обучаеми в школата.   

        На този фон Епиномис стои като средина между две непримирими крайности: предлага по-кратко и по-неспециализирано изложение на всичко, написано в шедьоврите сред диалозите; скицира разбираемо описание на най-важното, което човекът може да постигне и да удържи. Въпросът, който вдъхновява разговора между Атинянина и Клиний (и Мегил, който обаче не проговаря нито веднъж, а през цялото време безмълвно слуша) е:

Другото, което имаше отношение към установяването на закони, казваме, че сме го обсъдили изцяло; но най-голямото за откриване и казване, а именно - какво трябва да научи смъртният човек, за да бъде мъдър - това нито го казахме, нито го открихме и сега ще се опитаме да не го пропуснем. Защото иначе ще оставим незавършено онова, заради което всички се устремихме – а именно, да изясним нещата отначало докрай. (973b).

            И съответно, утешението е:

            Не мисля, че е възможно хората да бъдат блажени и щастливи – освен малцина. За времето, за което сме живи, мисля че е така. Но пък за починалия има добра надежда да получи всичко, заради което някой би пожелал да живее по най-добрия начин, доколкото му е възможно, и да достигне до такъв край при смъртта си. Не казвам нищо особено мъдро, а само това, което всички елини и варвари знаем по някакъв начин (973c-d).

 

          На читателя се внушава, че разбирането е дадено и постижимо като възможност във всяко човешко същество (974b). Но само усилията да се осъществи тази възможност помагат на малцина да стигнат до пълнотата на разбирането и да се доближат до истинската мъдрост. Атинянинът започва с трудностите, които пречат понякога дори на плода в утробата да се развие; минава през структурата на Цялото и Всичкото; говори за видимите и невидимите обитатели на областите в него; добавя нови обяснения за движението на планетите, различаващи се от казаното от Тимей в едноименния диалог и многозначително нарича небесните светила δυνάμεις; и още, и още, за да се стигне до отпътуването на душата към островите на блажените след физическата смърт (992b-c). И като исо през целия диалог се напомня, че това ще стане само с онези, които са достигнали до разбиране и мъдрост. И все пак разказът на Атинянина не е утежнен със сложни логически аргументи или трудни доказателства, каквито дават философските измерения на някои математически разсъждения в критичните места на други диалози.  В Епиномис те се подразбират и на тях се разчита, но авторът, който и да е той, не навлиза в подробностите на дисциплини, изучавани днес само в математическите факултети на университетите.

 

                           Епиномис – финален акорд в симфонията на диалозите

                    ***                                                        ***

                         Какво пише по-нататък в послеслова ще може да се прочете, когато (и ако изобщо) изданието бъде публикувано.

---

[1] Подробно за SEAAP, за учредяването, историята и проведените досега семинари от 2002 г. насетне разказах в текста Семинар върху апориите за душата в Енеади на Плотин. В: сп. Философия, кн. 4, 2023, с. 452-461: https://philosophy.azbuki.bg/philosophy/sadarzhanie-na-sp-filosofiya-2023-g/sp-filosofiya-knizhka-4-2023-godina-xxxii/

 

[2] https://theepinomisofplato.blogspot.com/2012/05/report-for-organization-of-seminar.html

[3] Tarán, Leonardo. Academica: Plato, Philip of Opus, and the Pseudo-Platonic Epinomis. (Memoirs of the American Philosophical Society; v. 107). Philadelphia, 1975.

 

[4] За моделите на Питагор, Филолай и Екфант вж. фрагментите за тях в антологията Питагор и питагорейците, С. „ЛИК“, 1994, съст. Александър Кашъмов и Илия Панчовски, преводи Александър Кашъмов, Илия Панчовски и Стоян Терзийски, с. 76-77.

[5] вж. Аристотел, кн. Алфа на Метафизика, гл. 5, 986а 7-15.

[6]  Гръцкият текст се цитира по TLG: Timaeus, ed. J. Burnet, Platonis opera, vol. 4. Oxford: Clarendon Press, 1902 (repr. 1968): St III.17a-92c. (Cod: 24,104: Dialog., Phil.) 

 

[7] Вж. Държавата 616с и след това, както и схемата на концентричните пръстени-сфери на небесните тела в коментарите на преводача Георги Гочев на с. 484 в изданието на неговия превод, изд. НБУ, 2015 г.

 

[8] des Places, Édouard. Platon. Oeuvres completes. Tome XII. Les Lois. Livres XI-XII. Epinomis. Paris: Les belles lettres. 1956, p. 97-105.

[9] Brandwood, Leonard. Stylometry and chronology. In: The Cambridge Companion to Plato, ed. by Richard Kraut, 1995, p. 90-120.

[10] D.R. Dick’s Early Greek Astronomy to Aristotle, 1970.

[11] Brisson, Luc. 2005. Epinomis : authenticity and authorship. In : Pseudoplatonica. Akten des Kongresses zu den Pseudoplatonica vom 6-9 Juli 2003, Bamberg. Hrsg. von Klaus Döring, Michael Erler, Stefan Schorn. Stuttgart : Franz Steiner Verlag, 2005.       

[12] Цицерон обсъжда това в изгубения диалог Hortensius. Вж. Jaeger, op.cit., loc.cit.

[13] D. R. Dick. Early Greek Astronomy… 1970. p. 84-85.

[14] Van der Waerden, B. L. Erwachende Wissenschaft. Ägyptische, Babylonische und Griechische Mathematik. Basel und Stuttgart: Birkhäuser Verlag. 1956, S. 256-262.

[15] На това обстоятелство много често обръща внимание Майлс Бърниет. Вж. Burnyeat, Myles. 2000. Plato on Why Mathematics is Good for the Soul. In : Proceedings of the British Academy, v. 103, ed. Timothy Smiley, p. 4.

[16] Вж. коментарите към английския превод на речи на Изократ на Yun Lee Too. In The Oratory of Classical Greece. Series editor Michael Gagarin. Isocrates. Translated by David C. Mirhady and Yun Lee Too. University of Texas Press, Austin, 2000. Българският читател има на разположение добре коментирано издание на най-важните речи на Изократ, съставено от Виолета Герджикова и Николай Шаранков: Изократ. Речи. 2008, Колекция Архетип. Фондация за българска литература. 

[17] Издания на фрагментите: вж. библиографията Rabinowitz, Ross, Rose, Düring и Untersteiner.

[18] Двамата големи философи на ХХ век и много техни последователи провъзгласиха φρόνησις за най-важната не само сред всички добродетели изобщо в етиките и практическата философия на Аристотел, а я видяха и като концептуалната сърцевина, в която е жизненото начало и на най-важните понятия от теологиката му: мъдростта-софия и нуса, който мисли самия себе си и чрез енергията си е животът на всичко съществуващо.  Тази посока на интерпретиране, този път към битието Хайдегер следва в лекциите върху Софистът на Платон, а за Гадамер е темата на живота му: още от хабилитационната работа върху Платоновата диалектическа етика, публикувана през 1931 г., до по-късните текстове от втората половина на живота му, които четем и на български: програмните, почти манифестни текстове, събрани в сборника История и херменевтика, както и в Актуалността на красивото. Изкуството като игра, символ и празник, но най-вече  Истина и метод. Отличен анализ на тези проблеми е направен в дисертацията на Галина Иванова Литературната рефлексия върху проблема за истината. Истина и разбиране у Ницше, Хайдегер и Гадамер, защитена през януари 2012 г., която за съжаление не е публикувана.    

[19] Burnyeat, Myles. 2000. Plato on Why Mathematics is Good for the Soul. In : Proceedings of the British Academy, v. 103, ed. Timothy Smiley, p. 4. Бакалавърската дипломна работа на Мария Николова Математическите методи в „Тимей“, „Теетет“ и „Менон“ беше защитена през 2005 г., но за съжаление не е публикувана.