за "Франция – Изход"

 

Романът на Велко

 

Романът на Велко Караиванов Франция – Изход, издаден от "СОНМ" през миналата 2021 г., завършва така:

...

Ваня му подаде пакета „Голоаз“. Николай запали и изпусна характерния за него огромен облак дим.

–         Спомняте ли си онзи мит на Платон за Острова на блажените? – попита Николай.

–         Разправяй – Лена направи знак с очи на Ваня да си затваря устата.

–         Та ето каква била историята. На Острова на блажените идвали на почивка заслужилите души след смъртта си. Но администрацията на острова се оплакала на Зевс, че напоследък реколтата не била добра. Идвали хора със съмнителни биографии. Зевс, като добър управник, направил разследване. И какво се установило. Хората ги съдели приживе. Когато настъпвал последният им час, те отивали при съдията и той отсъждал къде да ги пратят, на Острова на блажените или в Тартара. Ама само си помислете, кой иска на почивка в Тартара. Хората се подготвяли, обличали се добре като за пред съдия, написвали защитните си речи, викали свидетели, всеки според кесията си, и тогава се изправяли пред съдията. И съдиите, нали и те са хора, виждайки напудрения и наконтен човек, чувайки смирените му думи, речите на свидетелите му, често били подвеждани и не взимали правилните решения. Зевс, разбира се, бил разгневен на неработещата съдебна система. Той събрал министерския съвет на боговете и се взело следното решение: първо, да се отнеме на хората знанието кога ще умрат; второ, да бъдат съдени след смъртта си чисто голи, вече лишени от всичко, което са имали на земята... – тук Николай пое от цигарата си и изпусна отново огромно кълбо дим. ( с. 261-262)

...

Има още няколко изречения, в които се описва сбогуването на Ваня и Лена с Николай, качването им на влак от Монжерон до Париж, за да излетят оттам няколко дни по-късно за Щатите, за Финикс в щата Аризона.

Романът завършва с напомняне за мит от Платонов диалог, Горгий, единственият Платонов диалог, в който се говори чрез мит, че душата е безсмъртна, за което се говори и в много други Платонови диалози. Но митът, разказан от Сократ в Горгий е единственият, в който се внушава, че тя има само едно-единствено телесно обиталище и не се преражда. Живее се в тяло само веднъж, а след раздялата на душата с тялото има съд.

Романът завършва с Платон, а започва с цитат от Метафизика, за да се каже, че Аристотел притежава редкия дар да звучи мъдро, когато изрича банална очевидност –(с. 5).

Има споменавания, алюзии, намеци, майтапи и шегички и за други философи и философеми от канона, но това в никакъв случай не прави романа историкофилософски, скучен и ерудитски. Напротив, това са по-скоро епизодични интелектуални ефекти, а в цялост е класически роман за бягството като емиграция, за бягството в емиграция.

Българската диаспора през последните 40 години се разрасна и няма как това да не доведе до обособяването на емигрантската литература като самостоятелен подвид в романовия жанр.

За мен тази част на най-новата българска литература е съдбовно интересна поради това, че някои от най-близките ми колеги, даже приятели от студентските години емигрираха в края на нашето следване или малко по-късно. По време на следването те бяха очебийни маргинали, провокираха преподавателите на упражнения, а понякога и на изпити, не криеха насмешките си към най-изявените ни колеги-натегачи, които тогава (и сега, разбира се,) преуспяваха, преуспяват и несъмнено още повече ще преуспяват в академичното и всякакво друго битие и битуване. Виктор и Мариела, Велко и Катя, Кристиян най-вече, никога не криеха антипатиите си към тогавашната пропаганда и пред някои от нас загатваха за мечтите си колкото се може по-рано да отидат там, където е С в о б о д а т а.

...

Няма такова място, нито рай на Земята, както стана ясно от романа на Виктор Цаков-Дяков Боинг – 747, за който споделих миналата година тук: http://dimkasdiary.blogspot.com/2021/07/

Уви, романът на Виктор, необикновения му роман прочетох едва миналата година, шест месеца след неговата внезапна кончина на 25 декември 2020 г.

...

Да се надяваме, че Велко и съпругата му Катя ще се радват на дълъг живот и здраве, ще отгледат и трите внучки от двете си дъщери.

...

Макар че Виктор не е сред нас, уви, ще направя някои по-скоро външни паралели между двете четива.

И двата романа са написани от колеги-философи, чиито съпруги, на Виктор първата, а на Велко единствената бяха също наши колеги-философи. И в двата романа има несъмнени автобиографични темели, което ги прави философско-светогледни и изповедни романи. И в хитовото четиво на Захари Карабашлиев, сещате се кое, което е най-агресивно-рекламно-налаганият роман от белетристичните произведения на емигрантската проза, има саморазголване, но това не го прави изповеден.

В романа Франция – Изход четем за колебанията и перипетиите на двама млади дипломирани философи, мъж и жена, поели към Франция с надеждата оттам да стигнат до бленуваната страна на най-голямата свобода, която е, разбира се, онази, която е отвъд Атлантика.

Ваня, роден в град под тепетата, бил удивен от математиката и след това отвратен от Математическия факултет, мигрирал към Философския, оженил се за Лена, ражда им се дъщеря.

Не бива да разказвам сюжета на романа, нито неговата философско-историческа и светогледна многопластовост. Чрез характерите, образите и съдбите на обитателите на едно грозно емигрантско общежитие в Монжерон, в техните тъжни срещи, споделени вечери, банални напивания, политически спорове, неизбежни влюбвания, очаквани раздели, предвидими изневери, последвани от сдобрявания-сближавания, се изтъкава плетеницата на словесната тъкан: Франция–Изход.

На представянето на 1 юли 2022 г. в ателие-галерия Прегърни ме в София авторът Велко Караиванов обърна внимание на това, че в романа има много скрити или съвсем явни препратки към руската литература на 19. и 20. век. Даже имената на двамата главни герои, колегите-философи са в тяхната руска разговорно-фамилиарна версия – Ваня и Лена. Пловдивчанинът Иван, който почти навсякъде в романа е Ваня, прилича на Сергей Рахманинов, харесва Достоевски, Толстой, Бунин, Шаламов и Набоков, а в края на патилата си, току преди да се отвори пътят на колегите към Финикс, Аризона, му подаряват три книги на Андрей Платонов. 

Не е изненадващо, почти всички обитатели на общежитието и участници в повествованието са бегълци от някогашния Съветски съюз или потомци на белогвардейци. На един от тях даже му се явяват халюцинативно Горбачов и последният руски цар Николай II. 

Подобен тъжен разказ, за живота в едно емигрантско общежитие, но не във Франция, а в Канада, и ако изобщо живеенето в каквото и да било общежитие може да се нарече живот, има и в сборника разкази на Виктор Цаков-Дяков Мемоарите на един призрак (изд. Артграф, 2020). В него това е разказът Вечната асоциация. 

Та, и в двата романа, и в някои от разказите на Виктор през общежитийното битуване се разгръща лично-изповедният разказ с лично-изповедния отговор: защо беше неизбежно да потърсим свободата като емиграция?

…

Има обаче и голяма отлика между двата романа: романът на Велко разказва за това, какво се е случило преди отиването там далеч, а романът на Виктор е за станалото след това.

И двата романа са за нас, родените през 60-те или малко по-рано, училите в университета през 80-те, потърсили себе си и свободата въпреки всичко там някъде през девет земи в десета, но и намерили истинския изход и свобода в непредполагаемо друго, а не просто в преместването на друго място на северното полушарие.