Античните мотиви в творчество на Рьоне Шар бяха представени и рецитирани по време на аудиторната работа на 31 октомври, съвместно със студентите от свободноизбираемия курс Античността в художествената литература и естетиката. Имаше и гости.
На български Рьоне Шар е превеждан и от Стефан Гечев, и от Златозар Петров, но само в подборката на Георги Мицков в Непредсказано бъдеще, С., "Народна култура", 1983, има антични стихотворения.
Рецитирахме някои от стиховете по антични мотиви, после изнесох лекция за живота и творчеството му, която беше изцяло опряна на книгата:
Прекрасна биографична книга от 1996 г., съставена от Мари-Клод Шар. 1050 страници, десетки фотографии, пълна биография и библиография, всички негови творби, публикувани в хронологичен порядък и в първоначалните си редакции с надлежни библиографски препратки към изданията, в които са се появили за първи път. И много илюстрации и рисунки, подарени от най-известни художници на ХХ век за стихосбирките му.
Относно предговора към превода на Ив Батистини на фрагментите от Хераклит, за който помолих за помощ: почти незабавно, още на следващия ден от апела на блога тук и във фейсбук, получих великолепен превод от непознат млад колега, който се казва Ангел Дамянов и в момента е студент във Франция. Ето го:
Предговор към превод на фрагменти
от Хераклит на Ив Батистини
Рьоне Шар
Всъщност изглежда
невъзможно да се придаде на една философия онзи побѐден лик, присъщ на човека, както е невъзможно и
обратното – да се пригоди
външният облик на една идея, била тя и най-възвишената, към характерните за живото
черти. Това, което ни е дадено да съзрем, е само асцендент, мимолетни
докосвания.
Душата периодически
се влюбва в този окрилен катерач – философа, предлагащ ѝ да достигне по-прозирен връх, чието
покоряване тя е въобразила за своя цел в света. Но както предложените закони са
всякога – поне отчасти – отхвърлени от опозицията, опита и от онази функция на
всички неща – умората, така и въжделената цел в последна сметка е само едно
заблуждение, поредното възобновяване на играта на познание.
Прозорецът, необуздано разтворен към ближния, се оказва с изглед
само навътре, към най-загадъчните части на вътрешното. Така е било до Хераклит.
Такъв продължава да бъде светът за непозналите философа от Ефес.
Несъмнено нашите
вкусове, одухотвореност, удовлетворения са разнообразни дотолкова, че дори
фрагментарни софизми могат мълниеносно да ни завладеят, да погъделичкат глада ни.
Но скоро истината заема пред нас своето безусловно водаческо място и ние отново
поемаме след нея, обгърнати от урагани и празнота, от съмнения и надменно
превъзходство. Колко подмолна се разкрива тогава всяка надежда!
Хераклит е този,
който, сам налагайки си да не разкъса на парчета този незаобиколим въпрос, повече
от всекиго го отнася към жестовете, интелекта и навиците, без да угаси пламъка,
да наруши сложността, да отнеме от тайнството или да подчини младежкия му дух. Той знае, че истината е
благородна, а образът, който я разкрива, това е трагедията. Той не се
задоволява да дефинира свободата, а я открива неизкоренима, разпалваща ламтежа на тираните,
обезкървена, но с нарастващи сили, в самия център на вечното. Взорът му на слънчев
орел, специфичната му чувственост са го убедили веднъж завинаги, че единствената
сигурност, която притежаваме за реалността на утрешния ден, е песимизмът –
завършена форма на тайната, където отиваме, за да се отморим, да застанем на
пост или да поспим.
Ходът на времето
напредва едновременно в нас и извън нас. Той не е подчинен на природни закономерности, той се прибавя към
тях и сам действа върху тях. Спасението е в появата на магически явления, които е
възможно да се случат пред очите ни. Те преобръщат, обогатявайки го, един често неблагодатен
ред. Усещането за
предопределеност, постоянното присъствие на риска и тъкмо тази част от неяснотата, като огромно весло,
потъващо във водите, оголва до същността му всеки изминаващ час и ни държи в
готовност на повърхността.
Хераклит е гордият, устойчив и тревожен гений, прекосяващ
подвижните времена, които е формулирал, утвърдил, но и забравил, за да побегне
пред тях, мимоходом поемайки въздух чрез един или друг от нас.
Стойността на
настоящия превод е в цялостното удовлетворение, отдаващо дължимото както на
философията, така и на поезията, вдъхновена от жителя на Ефес. На въпроса дали е важно да се говори правдиво,
или да се венцехвали, тук е отговорено безусловно. Говорейки правдиво,
едновременно на острието на стрелата и по следите на полета ѝ, поезията му незабавно
поема към върховете, тъй като Хераклит притежава свободната възвисяваща сила, която
търси отзвук, дарява с подвижност речта и я принуждава да се самоизяжда.
Той споделя с другите
трансцендентността, същевременно
лишавайки се от присъствието им. Отвъд уроците му, се явява и извънвременната красота, наподобяваща
слънцето, което съзрява на крепостния вал, ала
отнася плодовете на лъчите си другаде. Хераклит затваря цикъла на модерността, който в
светлината на Дионис и на трагедията напредва към окончателната си песен и последния си
сблъсък. Той приключва с мрака
и мълниите на нашите дни. Удовлетворена еднодневка – пръстът му заключва устните
ни, показалец, чийто нокът е изтръгнат.
Освен неговия превод, който много ме зарадва със светкавичната си отзивчивост, някакъв анонимен преводач написа коментар към предишния пост по темата на блога и е предложил свой, публикуван
Освен превода на Ангел Дамянов, прочетохме и чудесния превод на колегата Боряна Цанева от специалност Френска филология.
Хераклит от Ефес
Наистина, изглежда
невъзможно да се придаде на една философия нескрито победоносното изражение на
човешко лице, и обратно, да се пригоди към конкретни черти на живо същество
поведението на една идея, пък била тя и най-висша сред подобните ѝ. Това, което
ни се мярва, е въздействие, мимолетно докосване.
Мине не мине, и душата отново
се влюбва в този крилат планинец, философа, който предлага да я отведе на един
по-ясно забележим връх, за чието покоряване ѝ се струва, че е дошла на този
свят. Но законите, които са на ход всеки път, биват оборени, поне отчасти, от
противодействието, от опита и от умората – повсеместно явление –, така че
лелеяната цел в крайна сметка се оказва разочарование, връщане на познанието в
играта.
Прозорецът, отворен със
замах към бъдното, всъщност е гледал навътре, към хаотичното безредие отвътре.
Така е до появата на Хераклит. Така върви светът и до днес за онези, които не
познават ефесянина.
Разбира се, вкусовете ни,
вдъхновението ни, източниците ни на удовлетворение са многообразни, ето защо
късчета от софизми могат да ни завладеят ненадейно, намирайки пресечна точка с копнежа
ни. Но истината скоро се завръща пред нас, наш водач в абсолютното, и ние
отново тръгваме след нея, обкръжени от всички страни от урагани, от празно
пространство, от съмнение и от високомерно превъзходство. Колко само е
изобретателна тогава надеждата!
Хераклит е този, който, за
разлика от всички останали, не раздробява големия въпрос на по-малки, а го извежда
до постъпките, ума и навиците на човека, без да охлажда парливостта му, без да
заличава сложността му, без да накърнява загадката му, без да задушава
младежката му свежест. Той знае, че истината е благородна и че образът, който я
разкрива, е трагедията. Не се задоволява с даване на определения за свободата,
а я изживява – неизкоренима, разпалваща щенията на тираните, губеща кръв, но с
крепнещи сили, в самата сърцевина на вечното. Зрението му на царски орел,
особената му чувствителност са го убедили веднъж завинаги, че единствената
сигурност, с която разполагаме по отношение на реалността на утрешния ден, е
песимизмът, последен стадий на тайната, при която идваме да се освежим, да отворим
очи за заобикалящото ни и да си починем.
Ставането се случва
едновременно вътре в нас и около нас. То не е подчинено на природните факти; то
се прибавя към тях и действа върху тях. Непокътната е възможността за случване
на магически събития пред очите ни. Те разтърсват изоснови, правейки го плодоносен,
един твърде често ялов порядък. Усещането за неизбежност, непрекъснатото
присъствие на опасността, и участъкът от тъмнината, подобен на огромно весло,
потъващо във водата, заставят времето да затаява дъх и ни държат открити към
него.
Хераклит е онзи горд,
непоклатим и тревожен гений, който прекосява формулираните от самия него движещи
се времена, застинали и забравени на мига, за да ги изпревари със своя бяг,
пътьом поемайки дъх у този или онзи от нас.
Достойнството на този
превод се състои в това, че той напълно удовлетворява както философията, така и
поезията на мисълта, вдъхновена от ефесянина. Въпросът кое е по-важно – точните
думи или красивия изказ – тук е безпредметен. Право в целта, на върха на острието
на стрелата и в дирята ѝ, поезията се извисява завчас до върховете, защото
Хераклит притежава онази недостижима въздигаща сила, която бележи с откритост и
дарява с движение езика, поставяйки го в служба на собственото му унищожение.
Той споделя с другите трансцендентността, и в същото
време се е оттеглил от другите. Отвъд учението остава древната красота, така
както слънцето узрява върху крепостната стена, но дава плода на лъчите си
другаде. Хераклит затваря цикъла на модерността, която в светлината на Дионис и
на трагедията пристъпва напред за лебедова песен и заключителна схватка. Стъпките
ѝ я отвеждат до етапа на нашите мрачни и озарявани от мълнии дни. Подобно на
блажена еднодневка, нейният пръст, показалец, чийто нокът е бил изтръгнат,
запечатва устните ни.
Превод: Боряна Цанева
Благодарение на нея получихме и важен линк със съдържанието на броевете на списанието Емпедокъл, което се списва преди всичко по идеи на Рьоне Шар през 1949 и 1950 г., но за жалост, вдъхновените от досократическата философска поезия не са били много и опитът е краткотраен:
В антологията Френски поети-сюрреалисти (ИК "Колибри", С., 1997),
съставена от Стефан Гечев, има много голям
предговор от него и по няколко странички за всеки поет, включен в подборката. Написаното от Гечев за поезията на Рьоне Шар ми харесва много, както и преводите му. От превода на Гечев прочетохме няколко поетични миниатюри от Feuillets d'Hypnos, които в неговия превод са Листовките на Хипнос, а в превода на Георги Мицков са Листенцата на Хипнос.
Харесва ми и оценката на Стефан Гечев за поезията на Рьоне Шар като най-красивото порождение на сюрреализма,
същевременно
радикално различно от него и поетично явление sui generis.
Като тази поезия няма друга, тя е единствена по рода си.
***
Утре вечер тази половина от курса, в която асистирам-и-партнирам, ще продължи с гост-лектор доц. д-р Невена Панова.
Тя ще говори за Митът за Одисей на Тончо Жечев.
