сериозно за "отместените" – част 2

 

      На снимката: Рецензията от д-р Александър Ничев, озаглавена Едно тълкуване на Аристотеловата „Поетика“ у нас (Кръстьо Генов и Петър Радев. Поетиката на Аристотеля. Пълен превод от старогръцки с критичен увод и бележки. Второ поправено и допълнено издание. София, Хемус, 1947. 156 с.). В: Септември, ІІ/2, 153-157. 

               Отново пиша по темата за отместената българска литература, по която преди празниците, но само за „отместената поезия“ писа Александър Секулов, а после в сходен тон за „надеждите за изненади в прозата“ – и Георги Тенев.

              Продължавам с една истинска история за един от „отместените“ преводи на български. Текстът е дълъг, затова сервирам в началото резюме:

              Вижте, моля, тази снимка по-горе. Разгледайте я внимателно. На нея се вижда копие на единствената критична и мотивирана рецензия за превод на съчинение на Аристотел на български език. Сканирана е и е публикувана в рубриката „Библиотека“ на сайта на АРУКО: https://aaduce.wordpress.com/

             Тази рецензия е написана и публикувана преди 75 години, през 1949 г. Вече 75 години у нас никой и по никакъв повод не е публикувал критична, но мотивирана рецензия за превод на Аристотеловите съчинения на нашия език. А такива има много.

              Защото както по времето на социалистическия тоталитаризъм, така и по времето на „демократичния“ неототалитаризъм всички процеси в артистичните и академичните среди се управляват „по партийна линия“.

               Край на резюмето.

              Сега по-подробно.

        Аристотелознанието в новата история на страната започва в началото на ХХ век: в превода на Атинската държавна уредба, издаден през 1904 г. Преводачът и коментаторът е младият по онова време асистент по стара история Гаврил Кацаров, който проявява страстта си към политическата философия на античността чрез този първи превод на новобългарски на важното Аристотелово съчинение^[1].

          През първата половина на на ХХ век у нас се появява само още едно Аристотелово съчинение: Поетиката на Аристотеля, в превод и с коментар от Кръстьо Генов и Петър Радев. Техният труд стига до читателите в две издания: през 1943 и 1947 г^[2].

          Само две години след публикуването на второто издание на първия български превод на Поетиката младият по онова време асистент по класическа филология Александър Ничев публикува критична рецензия за него. Тя е озаглавена Едно тълкуване на Аристотеловата „Поетика“ у нас[3] (горе на снимката). Реакцията на младия преподавател в сп. Септември впечатлява с това, че в критичния ѝ фокус попада не преводът, а коментарът на текста.

          За превода са написани само хубави думи с незначителни забележки.  Според рецензиращия млад учен концепцията на коментара към превода е прекалено хетерогенна и даже еклектична, а както може и да се очаква – според него тя не е достатъчно идеологически марксистко-ленински издържана. Да повторя, годината е 1949.

         В хилядолетната история на опитите да се преведе и осмисли Аристотеловата в частност или изобщо гръцката философска понятийност на (старо)български, която започва още с превода на Симеоновия сборник,

това е единствената публикувана критична, но не и отрицателна рецензия за преводачески версии, предложени от други.  Освен това, в критичната работа на младия преподавател по старогръцка литература в Софийския университет накратко са очертани контурите на неговите собствени предложения за превеждането и интерпретирането на Поетиката. През следващите няколко десетилетия Александър Ничев превежда множество важни произведения на старогръцката литература, но основен изследователски проблем за него остават Поетиката и Реториката. Посвещава им стотици страници в статии и студии на български и руски, най-много на френски, но и на немски, английски, гръцки и италиански езици. Двете му дисертации са посветени на Аристотеловия анализ на атическата трагедия и преди всичко на Софокловите шедьоври, като са защитени и публикувани у нас, но на френски език[4], а неговият превод на За поетическото изкуство излиза през 1975 г.[5], цели 26 години след като е хвърлил ръкавица за преводачески двубой към предишната двойка преводачи и коментатори. Преводът на проф. Ничев на Реторика е публикуван през 1986 г.[6] и с това той изпълнява обещаното и заявеното от него още през 1949 г.

        В годините на държавния социализъм излиза само още едно съчинение на Аристотел на български език: За душата, която е публикувана през 1979 г. в поредицата „Философско наследство“ на „Наука и изкуство“ в отличен превод и коментар на д-р Марко Марков и със студия от дългогодишния преподавател по антична и средновековна философия във ФФ на Софийския университет – проф. дфн Ради Радев.

 

                                            В недалечното минало

На 26 ноември 2024 г. в Книжен център „Гринуич“, когато беше представянето на книгата Историософия на Николай Гочев, първи говори издателят ѝ Красимир Беров, а след това – авторът.

Николай благодари на малкото издателство „Студио Беров“, но също така и на своя адаш Николай Фенерски, който също има малко, направо миниатюрно свое издателство – „Дива 2007“. Благодари им за това, че имат смелостта да издават книги, които други издатели не смеят да издадат.

 Спомена издаването на Метафизика, която беше издадена в две части от Николай Фенерски, съответно през 2017 (книги I-III и X-XIV) и 2019 г. (т. нар. „средни книги“, от IV до IX). 

Това стана преди Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ да издаде всички 14 книги в традиционната им подредба през 2020 г.

Тогава не беше подходящо Николай Гочев да разкаже историята в подробности, за това сега ще я разкажа аз.

 

        Та, първата Метафизика беше публикувана през 2000 г. от малкото храбро частно издателство „СОНМ“. Още вечерта след премиерата започнаха мърмонясвания заради това, че Николай Гочев в превода на книги I-III и X-XIV превежда по един начин някои основни понятия, в съответствие с хилядолетната им традиционна старобългарска форма, а Иван Христов латинизира превода им. Мърмонясването беше фиксирано в книжно издание писмено само в едно-единствено подигравателно изречение – в края на един брой на „Критика и хуманизъм“ от водещия редактор на точно този брой.

Оттогава насетне само

устно и устно, и устно, в университетските аудитории по време на лекции (по свидетелства на студенти това е ставало многократно в ауд. 41 на Ректората) , във формални академични формати и неформални разговори, това издание беше оклеветявано. Несправедливо. Понеже в него има индекси, коментари и повече от 100 станици с две встъпителни студии, които обясняват внятно защо и двете преводачески стратегии са допустими, приемливи и легитимни.

 Въпреки мърмонясванията и клеветите, разпространявани устно, устно и само устно, изданието бързо свърши, появи се при антикварите на баснословни цени и както много пъти съм писала, прощавайте за повторението: беше опровергана една от мантрите на пазарната икономика, че търсенето определяне предлагането. Метафизиката се търсеше, никой издател не смееше да я преиздаде 12 години след изчезването ѝ дори и при антикварите.

Дойде обаче 2016 година. Тогава в целия свят със семинари, конференции, конгреси, изложби на книги за Аристотел и преводи на негови текстове на повече от 100 езика беше отбелязана 2400-годишнина от рождението му.

Решихме и ние с няколко колеги да направим конференция. Отначало предполагах, че ще е еднодневна, организатор първоначално беше АРУКО, но инициативата беше подкрепена и от тримата ръководители на трите философски катедри по онова време. Написахме и проект, той беше подкрепен от вътрешноуниверситетския Фонд за научни изследвания, образувахме организационен екип. Беше създадена и интернет-страница, която е налична и до ден-днешен с българска и английска версия: https://aristotlesofia.wordpress.com/

Конференцията се проведе успешно на 28, 29 и 30 ноември 2016 г. с 60 участници с доклади...

Докато я подготвяхме, решихме с колегите от организационния екип  да направим изложба с всички книги от и за Аристотел, преведени на български до този момент.  Не ни разрешиха в Деканата на ФФ: нямало къде, нямало кога, нямало кой да опази книгите и после нямало да бъдат върнати в библиотеките.

С колегите от организационния екип на конференцията се срещахме редовно веднъж на месец от есента на 2015 г., а през есента на 2016 г. – всяка седмица. Защото в конференцията беше включено и награждаване на ученици от национален конкурс за есе; имаше няколко колеги от чужбина... в подготовката и организирането на събитието участваха най-малко 120 души. Ученици и учители в ученическия конкурс, преподаватели и изследователи – с доклади. 

През пролетта на същата тази  2016 г. Николай разговарял с наш добър познат. Той има малко издателство. Има и дъщеря, по онова време завършваща специалност Философия в СУ. Казал на Николай:

–        –  Много пъти, толкова пъти вече по време на следването ѝ трябваше да прави справки или да цитира нещо от Метафизиката. Няма я и я няма никъде.

Николай предложил на нашия добър познат (към приятел) неговото малко скромно издателство да издаде поне осемте книги, преведени от Аристотел.

На 31 октомври 2016 г. следобеда бяхме в „Кривото“ с някои от колегите от организационния екип и им се похвалих, че предпечатната подготовка почти е завършила, осемте книги в превод на Николай, придружени от бележки, две встъпителни студии, тематични библиографии, индекс и прочие, утре, на 1 ноември, ще влезе в печатница. И понеже книгата ще е с меки корици, до една-две седмици ще я има. За конференцията в края на ноември ще е готова, радвах се пред колегитге.

Но не стана така.

       Eто как разказва Николай Гочев какво  е станало:

Работата вървеше и очаквах не след много човекът да се обади и да каже, че pdf-ът е готов. И по едно време той звънна и рече:

- Виж сега, за тази книга си мисля, че е по-добре да не я издавам.

- В какъв смисъл? – рекох.

- Ами защото... Нали преди това говорихме нещо за „Епиномис“, пък после за

това... А тя даже не е цялата и сега така на парче...

- Как на парче? Това са осем книги от „Метафизиката“ на Аристотел. И една да

се издаде, е успех. А тук са осем! И нали говорихме освен това, че сега ще започнем с

тях, а после ще преведа и другите и ще издадем всичко?

- Не... Абе виж сега... Издателството ми е ново, сега започвам, искам всичко да е

начисто. Не искам някой да ми се обади и да ми каже нещо...

- Какво нещо?

- Ами не искам. Разбираш ли?

- Не разбирам – казах.

- Това е, съжалявам.

- Виж сега – рекох. – Аз на Димка за това няма да казвам нищо. Ти каквото

искаш това прави.

Димка беше редактор, автор на студия и пр., въобще отговаряше за превода,

както и през 2000-та. Какво да ѝ кажа? Човекът се обади и каза: „Не щъ...“

Есента отмина, а през зимата с посредничеството на приятеля ми Красимир

Беров се запознах с Николай Фенерски и решихме да издадем „Метафизиката“ – първо

преведените книги, а после – другите. Това стана в края на декември 2016.

И не щеш ли, през януари човекът с новото издателство звънна по телефона и

предложи да се срещнем. Поканих го в „Коста“ на „Кракра“ (тогава обикновено там си

правех срещите).

Той даде един диск и каза:

- Това е pdf-ът на книгите, за които говорихме. Всичко е наред, ползвай го.

- Ха! – рекох. – И как така?

- Е – каза той и разпери леко ръце. – Това е...

Полза от това все пак имаше. Обадих се на Фенерски и казах, че му пращам

готов текст, може да го даде направо да се печата. Трудностите по странирането

отпаднаха, избегнахме и разходи.

И така, както се прескача от камък на камък през рекичка, стигнах до

преизданието на книги I-III и X-XIV.

***

Това е част от автобиографичен разказ на Николай Гочев.

***

И така, готовото за преиздаване издание беше „отместено“, приятелю Александър Секулов.

На познатия издател, който беше заплашен да не отпечатва книгата, все пак му дожаляло за положения труд: няколко месеца Николай и една много старателна дама-страньорка, работеща за малкото частно издателство, бяха работили върху коректурите, върху педантичното изпипване на пагинацията и всичко останало.

Когато научи за всичко това, г-н Николай Фенерски се съгласи да пусне напълно готовия pdf в печатница. Г-жа Мария Фенерска – Бог да я прости! – направи корица и книгата излезе ето така през лятото на 2017 г.:

Тази книга беше публикувана през 2017 г. от издателство "Дива – 2007" със спомоществователството на проф. Деворина Гамалова.

 Втората част, с така наречените "средни книги" беше публикувана пак от малкото храбро частно издателство "Дива 2007" на г-н Николай Фенерски през есента на 2019 г. и пак художественото оформление беше на непрежалимата г-жа Мария Фенерска. 

Да е вечна паметта ѝ!

***

 И както мнозина знаят, съществуването на точно тези две книги също беше отречено. В "благородното" състезание по отричането на съществуването на книги и преводи на Аристотел, след професори от Философския факултет смело като амазонки на цензурата през есента на 2019 г. и оттогава до ден-днешен се включиха и продължават да сипят клевети професор(к)и от филологическите факултети.

А приятелят Георги Тенев писа преди три седмици, че в нашата българска литературна среда липсва аристократизъм!

Напротив, Жоро, академичната "колегия" на хуманитарните факултети на най-стария наш университет е парадигмална парадигма и образцов образец и на

аристократизъм, и на благородство, но най-паче и най- вече –

на   а к а д е м и з ъ м.

*** 

Вече 25 години книги за Аристотел и Платон се обявяват за несъществуващи, а готови за отпечатване ценни преводни книги се спират от печат. Клевети от административно овластени университетски професор(к)и със солидни позиции в партийните централи и медиите се сипят с десетилетия...

От публикуването на 

единствената м о т и в и р а н а   критична рецензия на превод на Аристотелово съчинение на български минаха 75 години – от 1949 година.

Поради това Николай Гочев благодари отново на своя адаш Николай Фенерски, че публикува първо осем, а после и останалите шест книги от Метафизика.

Още нещо важно да повторя: осемте от книгите в синьото томче бяха публикувани със спомоществователството на проф. Деворина Гамалова, а другите шест – с дарение от колегата Мария Николова.

***

Следва продължение.

---

[1] Аристотел. Атинската държавна уредба. С., 1904, Българска библиотека №5, превод, коментар и предговор Гаврил Кацаров. Факсимилно преиздадено в: Гаврил Кацаров. Избрани съчинения. Том ІІ, съставител доц.д-р Петър Делев. УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2004, 803-899. Трето електронно издание:

https://projectoria.com/product/product?path=59&product_id=52

[2] Поетиката на Аристотеля. Превод и коментар Кръстьо Генов и Петър Радев. С., 1943, 1947. Второ поправено и допълнено издание. Книгоиздателство „Хемус”.

[3] Кръстьо Генов и Петър Радев. Поетиката на Аристотеля. Пълен превод от старогръцки с критичен увод и бележки. Второ поправено и допълнено издание. София, Хемус, 1947. 156 с.). В: Септември, ІІ/2, 153-157 (рецензия).

 

[4] L’énigme de la catharsis tragique dans Aristote. Sofia, 254 p. Éditions de l’Académie Bulgare des Sciences. 1970.  La catharsis tragique d’Aristote. Nouvelles contributions. Sofia, 175 p. Éditions de l’Universite de Sofia.

[5] Изд. „Наука и изкуство“.

[6] Изд. „Наука и изкуство“.

пророческа писателска интуиция

 

Писателската интуиция е и пророческа понякога.

В романа на Захари Карабашлиев "18% сиво" на с. 213:

"... Ние сме единствените седнали на няколкото масички отвън. На заглавната страница на вестника е картата на Южна Калифорния, върху която с едри огнени букви пише – "ОГНЕНО ИНФЕРНО". Пожарите са обозначени с множество малки различно червени (в зависимост от интезитета на огъня) пламъчета, които се спускат от планините и стигат до океана. Никой не знае със сигурност колко от пожарите са от невнимание, колко са дело на психопати, завистници, криминални типове и колко – на нормални хора, използващи случая да подновят старата си къща с нова чрез застраховка "Бедствие". Страшното, разбирам от репортажите, е, че ветровете на Санта Ана са все така неустоими.

Въпреки предупрежденията на учените, че или земетресение, или мегацунами ще заличи Калифорния от картата на света, тя е на път да пропадне в пламъци"...

И по-нататък на с. 237:

"„... Сервитьорката минава покрай нас, аз ѝ правя жест за още един ред от същото. Поглеждам към телевизионния приемник над бара.

Изведнъж там виждам квартала си в пламъци, виждам пожарни коли да завиват по моята улица, виждам пожарникари да гасят съседната къща. Дани стои с гръб към телевизионния приемник. Над рамото му в момента тичат отляво надясно ситно изписани адресите на сгради, загубени в огъня. Нашият е между тях. Ето и нашата къща, това, което е останало от нашата къща. Репортерка с маска на лицето интервюира съсед, който съм поздравявал всичко на всичко два пъти, но той сочи овъглената купчина до каньона и изглежда разстроен. Там е пепелта от всички снимки, които съм правил, там са негативи, които съм оставил за п о с л е, там са десетки тетрадки със записки, проекти, фрагменти и сънища, там е пепелта от писма и картички, там са книгите, които сме чели, филмите, на които сме плакали, музиката, която сме обичали, леглото, което сме топлили...

Чудя се как хората припадат от такива неща. Аз не успявам. Новините продължават с подготовката на Хелоуин парада в Ню Йорк и страната. Дани поръчва на сервитьорката вегетарианска лазаня. Аз – равиоли с гъби.“

Първото издание на романа е от 2008 г.

Цитира се по изданието на романа от 2020 г. Т р и й с е т о издание.

сериозно за "отместените" - част 1

най-хубавите остават най-нависоко и даже бурите не могат да ги обрулят

В последните дни на миналата година двама от   н а и с т и н а   най-добрите наши писатели и драматурзи – Александър Секулов и Георги Тенев  –започнаха, или по-точно плахо се опитаха да започнат разговор за литературата у нас.

Текстът на Александър Секулов е озаглавен 

ОТМЕСТЕНАТА БЪЛГАРСКА ПОЕЗИЯ и е публичен на профила му във фейсбук от 27 декември 2024 г.

Написаното от Георги Тенев е публикувано в "Дневник" на 2 януари, но е достъпно само за абонатите на този елитен виртуален клуб. После бе споделено на един от профилите му във фб на 6 януари и сега също е достъпен.

Имам какво да кажа по темата и около нея, но понеже съм многословна, ще се изкажа само тук, а няма да се натрапвам на "стените" им.

 Ще започна с рециклирането на коментар, спонтанно и гневно написан на 13 май миналата година в "Дневник", когато все още изданието беше достъпно за всички.

По повод на скандалите около конкурса за роман на НФ "Култура", който беше "отместен", написах:

Поздравления за Елена Алексиева!

Скандалът ще отмине, написаното ще остане.

Даже и предишните ѝ романи, и предишните ѝ сборници с разкази сега ще се четат повече.

Романът ще се чете, уви, и защото сканадалите продават,

но най-вече и защото

тя е много талантлива писателка.

Сега по основния проблем в заглавието.

Преди малко от хубаво написаното от Жоро Тенев, публикувано в съседство, разбрах, че тази награда се

финансира от държавния бюджет, от всички наши данъкоплатци.

Ами, тогава, има нещо съвсем логично, което може да се прави поне при избирането

на журиращите на литературните конкурси, които са държавни, на Министерството

на културата или на общините.

Най-логичното нещо е да се отвори скапаният сайт на НАЦИД, който пак е направен с пари на данъкоплатците и е към Министерството на образованието.

В момента, тук-и-сега, като цъкнем върху този сайт, който е изработен като инструмент за прилагането на един ретроактивен и репресивен закон,

в графата за хабилитираните преподаватели и изследователи в

професионално направление 2. 1 Филология,

има вписани имена на 441 наши учени-филолози.

441 х а б и л и т и р а н и

п р е п о д а в а т е л и в университети или изследователи в институти на БАН.

Ето вижте:

https://ras.nacid.bg/dissertations-search

Да го напиша и словом: четиристотин четиридесет и един

хабилитирани преподаватели и изследователи – всички те филолози!

Ако цъкнем пак на същия сайт, за да видим колко са хабилитираните плюс

докторите, сиреч защитилите дисертация филолози,

броят им е 1488.

Не е речено, че човек трябва да е доцент или професор, за да е член на жури поне в литературен конкурс.

Е, за академичните конкурси нехабилитираните

колеги не са избираеми, но щом някой е вече доктор, сиреч е защитил дисертация по литературознание или езикознание, значи е достатъчно ерудиран, писмовен и начетен, нали така?

Е, хайде да напиша и това словом:

хиляда четиристотин осемдесет и осем души в момента са удостоени с вписване в тази

фамозна институция НАЦИД, която съществува,

за да улеснява апаратните интриги, процедурните коварства и безчет, и безброй, и безкрай подлости в

"а к а д е м и ч н и т е" боричкания.

Не е ли логично, една държавна институция каквато е НАЦИД под шапката на МОН,

освен да злотворства,

да служи и като база данни, от която друга държавна институция като Министерството на културата да се ползва,

когато трябва да определи държавно проверени, пронумеровани, прошнуровани и прочие компетентни филолози-доктори, доценти, професори, асистенти?

Ами, логично е, но не е олигархично.

Демократично би било журиращите в конкурсите поне за литературните награди да се избират по жребий измежду всички тези

1488 удостоени с вписване колеги-филолози в Прокрустовото ложе на НАЦИД.

Демократично, ама нанай ще бъде позволено.

В една неототалитарна страна, в която има неототалитарна

ц е н з у р а, трябва да има и неототалитарни ц е н з о р и.

Затова едни и същи номенклатурчици от десетилетия са обладали т. нар. публично пространство, издаването на учебници, формирането на

единните държавни изисквания и за средните училища, и за

учебните планове на висшите "училища".

У нас има пет държавни и няколко частни университети, и няколко института на БАН, в които преподават и изследват всички тези

1488 души, колеги-филолози, които са ощастливени с вписване в НАЦИД.

Да, някои от колегите, които са защитили дисертации, при това великолепни, не са успели, а и сигурно никога няма да бъдат приобщени към академичните институции – защото са прекалено даровити и независими, непокорни и самостоятелни.

Да махнем едни приблизително 200 души от списъка.

Да махнем още 200 колеги, които сигурно ще откажат изобщо да бъдат в списъци за потенциално включване в литературни журита, защото

са езиковеди, а не специалисти по литературна теория и/или история,

а всъщност нямат мерак на сърце да се виждат под прожектори.

Колкото и да редуцираме списъка, дори и наполовина да го съкратим, пак ще останат поне 700 души потенциално избираеми компетентни филолози, най-малко доктори, защитили дисертации!

Но това в една олигархична и неототалитарна страна няма как да стане.

Тук политическата олигархия крепи академичната олигархия.

Академичната олигархия крепи артистичната олигархия.

Академичната и артистичната олигархия крепят медийната олигария.

И всички вкупом крепят политическата олигархия, която се самоукрепва и

благодарение на несменяемите и недосегаеми овластени

в академичната и артистичната олигархия.

Така е. В една неототалитарна страна, в която всичко е под контрол, няма как да има включване и "инклузивност", а едни и същи номенклатурчици,

о(т)гледани във-и-от партийните централи, ще дирижират всичко.

***

Талантливата Елена Алексиева да не унива.

Талантът никой не може да ѝ отнеме, вече публикуваните прекрасни сбоници с къси разкази и романите ѝ ще се четат отново, признанието на читателите също ще е с нея.

Някои гадости (ни) се случват,

защото чрез тях Господ иска да изяви и да покаже

недъзите на други ближни.

Елена, погледнете на това като на едно боцване "отгоре" за благото на една общност от хора, говорещи и пишещи на един и същ език.

Олигархизацията на олигархизираната ни културна и литературно-академична "общност" и "колегия" е като гнойно възпаление, което сега се пукна.

Това е боцване "отгоре" – не заради талантливата писателка, която заслужено получи признание, а заради болестта на обществото.

Гнойта поне малко ще изтече.

Ако не изтече напълно, ще се затвори пропукнатото и после гноясалото от възпалението общество и

пишман-академично-литературната ни "общност" и "колегия" ще се натрови в собствената си гной.

///

Прощавайте, ако има грешки, изморена съм и съм огорчена, много от гнойта ме трови и мен от години.

***

post scriptum: Към написаното на 13 май 2024 г. днес, на 9 януари 2025 г. добавям, че не протече оздравителен процес.

Напротив, в последния брой на ЛВ за миналата година "отместеният" конкурс е посочен като антисъбитие и като причина за него е идентифицирано само Министерството на културата.

RAS.NACID.BG

многоезичие във "Венецианският търговец"

 

На снимката: актьорите на сцената след края на представлението на 28 декември 2024 г.

Споделих впечатления и на мястото ми във фб, но нека да е запазено и тук.

Написано на 30  декември 2024 г.:

След „Крал Лир“ с незабравимия Наум Шопов и неподражаемия Леонид Йовчев като Хамлет, отново Шекспир в „Народния театър“ според концепцията, сценичната версия и постановката на Явор Гърдев.

***

При Явор всичко е изкуство.

Като ученик и участник в Националната олимпиада по философия през пролетта на 1991 г. беше написал за първия кръг десетки страници есе за вечното в модерното изкуство и драматургията на ХХ век, като там ставаше дума най-вече за Албер Камю и „Калигула“.

***

Когато беше студент, Явор пишеше курсовите си работи на ръка. Е, по онова време почти всички пишехме на ръка, малцина имаха пишещи машини, но неговите страници освен с оригинално съдържание поразяваха и с почти калиграфското си изписване. В първия коментар давам линк към неговата писмена работа, представена за заверка на упражненията по естетика. Явор никога не се е помествал в рамки. По естетика написа есе за

"Мухите" на Жан-Пол Сартр или античната трагедия като публицистика!

***

***

***

В постановката на Явор Гърдев и на тази Шекспирова творба преводът отново е на проф. Александър Шурбанов. Това е десетият превод на български на пиесата. С академична прецизност и дори известна склонност към педантизъм, каквато има у най-старателните възпитаници на НГДЕК особено от първите випуски, режисьорът и авторът на концепцията е добавил изчерпателен списък на всички предишни преводи. Имената на всички предишни девет преводачи, дали преводът е в проза или в метрика, дали е от оригинала или е превод от друг превод – всичко това е на предпоследната страница от програмата за постановката. Ценно е всичко, което е написано в тази малка книжка. В нея се съдържа не само задължителната информация за актьорите, сценографията ( на Никола Тороманов a.k.a. Фичо), костюмографията (на Свила Величкова), музиката (на Калин Николов), вокалите ( на Деница Серафим) и пр., но и увод към брошурата, написан от драматурга Мира Тодорова и есе на режисьора, озаглавено „Играчка-плачка/ природен плам, доброжелателно зло и глобални културни конфликти“.

Има ревю за спектакъла като изкуство за намиране на баланс от Дария Лазаренко.

Има снимки от тази постановка, направени от Яна Лозева, но и много архивни фотографии от предишни версии, поставени на сцената на Народния театър в предишните десетилетия.

Със сигурност съм професионално деформирана и за мен театърът не е само онова, което се случва във времепространството на три часа и една сцена. За мен хубавите книжки с точно такава информация за постановките са триизмерна материализация, която някак запазва на хартия спомен за едно уникално случване. Защото нито един спектакъл не е напълно идентичен на себе си. Във всяко изиграване има нещо ново и различно. Театралните постановки са като реката според Хераклит: не може два пъти да влезеш в една и съща река, винаги прииждат нови води. Не може два пъти да гледаш един и същ спектакъл. Не може, защото театърът е случване във времепространството. И за съжаление не можем да сме под открито небе, както е било отключвано магичното случване във времепространството на античните трагедии – под откритото нощно небе, сякаш с незримото присъствие на безсмъртни богове и богини.

В спектакъла всички герои говорят на своите си езици. Чува се и сефарадски еврейски, и арагонски, и немски, и френски, и английски, и арабски, и шотландски, и латински. Ухажорите на прекрасната Порция, които идват от далечни земи, говорят всеки на своя си език, а зрителите виждат със субтитри Шекспировия оригинал и превода на проф. Александър Шурбанов.

На страницата на театъра в интернет също може да се види част от важната информация за спектакъла: https://nationaltheatre.bg/.../pre.../venecianskiyat-trgovec

ПРЕВОД НА ОТКЪСИ ОТ АНГЛИЙСКИ НА ЮДЕО-ИСПАНСКИ: Дейзи Брейвърман

ПРЕВОД НА ОТКЪСИ ОТ АНГЛИЙСКИ НА АРАБСКИ: Халил Мутран

ПРЕВОД НА ОТКЪСИ ОТ АНГЛИЙСКИ НА АРАГОНСКИ: Даби Лаигера

В спектакъла се използват текстове от Гай Валерий Катул, Гуидо Кавалканти, Пиер дьо Ронсар, Едмънд Спенсър и Хайнрих Хайне, както и откъси от пиесата в превод на френски от Франсоа Пиер Гийом Гизо, на немски от Аугуст Вилхем фон Шлегел и на италиански от Карло Рускони.

В ролите:

ДОЖЪТ НА ВЕНЕЦИЯ – Владимир Пенев/Веселин Мезеклиев

АНТОНИО – Павел Иванов

ШАЙЛОК – Самуел Финци

БАСАНИО – Александър Тонев

ПОРЦИЯ – Радина Кърджилова

ГРАЦИАНО – Пламен Димов

НЕРИСА – Каталин Старейшинска

ЛОРЕНЦО – Ненчо Костов

ДЖЕСИКА – Кремена Славчева

САЛЕРИО – Калоян Трифонов

СОЛАНИО – Асен Данков

БЕЛАРИО – Стелиан Радев

БАЛТАЗАР – Явор Вълканов

ТУБАЛ – Стефан Къшев

ЛАНСЕЛОТ ГОБО – Павлин Петрунов

МАРОКАНСКИЯТ ПРИНЦ – Зафир Раджаб

АРАГОНСКИЯТ ПРИНЦ – Александър Кънев

НА ВИДЕО-ЗАПИС:

НЕАПОЛИТАНСКИЯТ ПРИНЦ – Кире Гьоревски

ГОСПОДИН ГРАФЪТ – Борислав Димитров-Бобо

МОСЮ БОН – Юлиян Табаков

БАРОН ФОКЪНБРИДЖ – Димитър Николов

ШОТЛАНДСКИЯТ БЛАГОРОДНИК – Хенри Ескелинен

ПЛЕМЕННИКЪТ НА САКСОНСКИЯ ХЕРЦОГ – Константин Станчев

***

ПОЕТИЧЕСКИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ, ИЗПОЛЗВАНИ В ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО:

Сонет VII от Гуидо Кавалканти

Превод на английски от Езра Паунд

Превод на български от Александър Шурбанов

*

Стихотворение номер 75 от Гай Валерий Катул

Превод на английски от A. S. Kline

Превод на български от Димитър Драгнев

*

Сонет XVII „Рози“ от Пиер дьо Ронсар

Превод на английски от Андрю Ланг

Превод на български от Александър Шурбанов

*

Сонет XXX „Аморети“ от Едмънд Спенсър

Превод на български от Александър Шурбанов

*

Сонет от Ронан Патерсън

Превод на английски от Ронан Патерсън

Превод на български от Александър Шурбанов

*

Сонет LIV от Хайнрих Хайне

Превод на английски от Eмма Лазарус

Превод на български от Александър Шурбанов

***

Някои от коментарите там:

Stanka Boyanska, да, през 1991 г. Явор беше първенец и на двете национални олимпиади – и по български език и литература, и по философия. Вие сте била в журито на една олимпиада, аз – на другата. По онова време първият кръг на олимпиадата по философия се провеждаше неприсъствено. Учениците разполагаха с неограничено време, с месеци, за да напишат текст на каквато тема искат и с използване на всякакви източници в библиотеки. Текстът на Явор за първия кръг беше с обем и дълбочина на студентска дипломна работа. Националният кръг се проведе в Добрич, случи ми се пак аз да чета неговия текст. После той стана студент по философия, а на следващата година започна следването и във ВИТИЗ/НАТФИЗ. Не съм съгласна с Вас, че той не получава достатъчно признание и отзиви за работата си. Напротив, получава. Ако станат още повече, може да се възгордее и да се главозамае. Точно толкова слава и внимание, които има засега, му стигат. Честичко напомням и друго, че неговата дипломна работа в НГДЕК беше превод от руски и коментар на съчинението на Вячеслав Иванов "Елинската религия на страдащия бог". Според мен това е текст много по-силен от Ницшевите изблици в "Раждането на трагедията от духа на музиката". Духът и на двете съчинения е сходен, но написаното от Вячеслав Иванов е по-проникновено и също толкото екстатично приближаващо до Дионисовото начало в гръцката митология, култура и драматургия. Доколкото знам, не само преводът на Явор не е публикуван, но и изобщо няма публикуван български превод на това съчинение.

• 1w
• Like
• Reply

2

Stanka Boyanska

Dimka Gocheva като социален мислител и фигура в обществения живот заслужава повече, може да даде повече, тук се различаваме във вижданията

• 1w
• Like
• Reply

Dimka Gocheva

Stanka Boyanska, колко повече и как? Да влезе в ръководството на някоя партия или да се кандидатира за депутат? В никакъв случай. В нашия университет имаме предостатъчно колеги, които бяха сред учредителите, а сега са в националните и/или столичните ръководства на някои парти(йк)и. Това съсипа университета. Но да не си разваляме предпразнично настроението с навлизане в тази тема. Всички знаем какви са светогледните и политическите позиции на Явор, но по-добре е да остане изцяло и професионално в изкуството, и да не се ангажира в още по-голяма непомерна степен в политическото. Още повече, че в момента няма политическо, всичко е олигархизирано.

• 1w
• Like
• Reply
• Edited

3

Write a reply…

Zdravko Popov

Имах удоволствието да бъда учител по философия на Явор в НГДЕК, да общувам с него и неформално, както и да го консултирам за неговото участие в Олимпиадата по философия в Добрич през 1991 г., която той спечели повече от убедително. За моя голяма радост той записа "философия" в Софийския университет и аз продължих да му преподавам философия в първи курс чрез моите лекции по "Въведение във философията". Помня и до сега проникновените интелигентни разговори, които съм имал с него. Смятам го, не само за един от най-талантливите режисьори, но и за един от най-класните интелектуалци в България. Благодаря на Димка за напомнянето за младия Явор.

• 1w
• Like
• Reply
• Edited

10

Alena Makedonska replied

 ·

6 Replies