Monday, July 26, 2021

романът на Виктор

 



За съжаление го прочетох едва сега, преди няколко дни, а той си отиде внезапно от този свят на Рождество Христово миналата година.

Бог да го прости!

***

Боинг – 747 задължително трябва да се прочете от всеки, който иска да познава не само най-доброто от вълната на „емигрантската проза“, а най-доброто сред романовите четива в съвременната българска литература.

Гледах няколко интервюта с Виктор в YouTube от миналата година – по БНТ и по ТВ Европа, прочетох и послеслова на Деян Енев.

Не е съвсем точно да се каже, че това е късен дебют и че Виктор публикува едва на 55-годишна възраст, само защото романът е издаден през 2015 г. и няколко пъти е тиражиран допълнително.

Вярно е, че Виктор дебютира като романист през 2015 г., но писателският му път започва много по-рано. Още докато бяхме състуденти и учехме в един и същ курс философия от 1982 до 1987 г., Виктор има 30 публикувани разкази във вестник Студентска трибуна, а също така стотици репортажи и статии във вестник Кооперативно село. След втори курс той се прехвърли да следва задочно и работеше като журналист за този вестник. Кръстосал е страната на длъж и шир, пътувал е почти винаги само на стоп – и за да спестява командировъчните, и за да се среща случайно с колкото се може повече хора на път, и от несъмнено търсене на приключения.

Такъв беше той: авантюрист.




В едно от интервютата за телевизиите той сам определя романа като приключенско-философски. В литературата никога не може да се знае, но сякаш почти изцяло автобиографично разказва за преживелиците си от 1990 до 2003 г. – четиринадесетте години на емигрантски перипетии в Канада, в Монреал, сред кебекуа в Кебек. В целия роман географското наименование и жителите са изписани така, за да се запази френското им произнасяне.

Клишето казва, че „се чете на един дъх“. Деян Енев е написал, че започнал да чете една вечер и до четири часа на другата сутрин не могъл да го остави. А аз за малко да си пропусна гарата, понеже миналия четвъртък дочитах последните страници току преди да сляза от влака…

Всички ние имаме близки, роднини, съученици и приятели, пръснати по света. Сред милионната българска диаспора нямаше как да не се появят поне няколко писателски пера, които да опишат защо са отишли другаде и как са живели там.

От романа на Виктор се разбира, че е отишъл именно там, а не в Европа или в Щатите, в търсене на живот на друго място, от жаждата да пътешества и да види други страни, култури и начини на живот. Не е бил притиснат от материални несгоди, напротив. Единствен син е на баща-писател, който е автор на 20 книги за космонавтиката и авиацията, единствено дете на семейство с добро материално положение. Впрочем, Виктор и баща му в съавторство имат написан, но неосъществен сценарий за перипетиите и опасностите, които се случват при полета на първия наш космонавт Георги Иванов.

***

Авантюрите на Виктор в Канада, пътешествията в Куба и Испания, са описани с хумор, изповедно и без самосъжаление. Още като студент пишеше и публикуваше много в два вестника. Но това, което е мечтал най-много, е било не просто да има писателско амплоа, а да пише добри киносценарии. Прочел всички броеве на списанието Киноизкуство, в което навремето са публикували на края на всеки брой сценарии на наши или чужди филми. Може би и затова романът е кинематографичен. Пейзажите в разказа са такива, че имах усещането, че и аз съм била там, направила съм си снимки, подредила съм десетки от тях във фейсбук и сега си ги припомням, като ги плъзгам една след друга.

Виктор не просто рисува природата, а и разказва за историята на Канада, за драмите около сепаратистките мераци в началото на 90-те години и напрежението около референдума. Той споделя и своята симпатия към солидарното, но не стадно-колективистично канадско общество, страни от индивидуализма на американците, възхищава се от непосредствеността, честността и наивността на кубинците.

Деян Енев е написал, че го е предупредил: Няма да получиш награда. Не очаквай литературни награди за този роман.

Разбира се, дори и да беше останал жив, въпреки големия читателски успех, той  може би не би получил точно този тип признание – защото е нестандартен, нешаблонен към неполиткоректен. На едно място си признава, че Доналд Тръмп му е симпатичен, като веднъж даже му се присънва… Да уточня, че романът е писан преди 2015 г., а първото му издание е оттогава. Издаден е от "Ерго".

Виктор не се оплаква от неволи, напротив, даже в почти всичко успява. И във всичките му занятия и истории за различните му начинания има поуки, които обаче талантливо не са вербализирани назидателно.

Читателят се сеща. Например, един от колегите му в първия ресторант, в който е работил като мияч и чистач, му споделил как с леко докосване на определено място може да се водят безплатни и мно-о-о-ого дълги международни телефонни разговори. Виктор уреждал по този начин, с тази ловка манипулация на телефонния автомат разговори на магураджиите от сънародниците-емигранти през 1990 г. Срещу малка „такса“, която им вземал. И първите спечелени пари проводил на родителите си, но когато техен роднина отишъл да обмени канадските долари на „Магурата“, бил измамен… Откъдето дошли, там отишли.

Всъщност разказът е най-вече за съдбата на успял емигрант, който би могъл да заживее съвсем средностатистически живот на човек от средното ниво от средната класа. Да си купи къща чрез ипотека и автомобил чрез лизинг. Но той е бягал презглава от този средностатистически живот и не такава е била неговата мечта.

Още от зимата на 1990 г. започва да работи като преводач от български на английски и обратно, както и особено много от руски на английски и обратно. Първата му публикация е интервю, дадено по негова инициатива във френскоезичен вестник, само месец след пристигането му, в което се опитва да даде своето обяснение и да привлече внимание към това защо наши сънародници започват да емигрират там. Пише и колонки в англоезичен вестник, като огромна популярност му спечелва една за правата на домашните помощнички-филипинки. После те организирали благодарствена среща с него, а сред стотиците изящни красавици, които го гледали с възхищение, той се почувствал като в еротичен филм...

Мечтата му, да напише хубав киносценарий и той да бъде превърнат във филм, почти се сбъдва. Един от сценариите му бива харесан, започва да го преработва във формат за телевизионен сериал и точно когато приключва с редакцията, се променя законът за субсидиране на филми чрез отчисления от данъци на фирми.

После идва кинаджийският бар „Камера“, но да не преразказвам всичко.

***

Жени и уиски, уиски и жени. Виктор си изповядва всичко – и за жените, и за прехода от червения към черния Джони, и за опасната игра, в която веднъж се изкушава да влезе, която го отвежда до ръба на закона, че и малко отвъд него. Но Виктор спира навреме, в последния момент.

И всичко това е изповядано. Може би изповедният тон прави романа толкова четивен. Някой би си помислил, че Виктор е емигрирал, само и само за да търси приключения, да превърне живота си в низ от смешни, тъжни, опасни, а понякога и съвсем банални сюжети, че да има след това готов биографичен материал, който почти документално да изложи като роман.

Не е така. Виктор е много талантлив писател. И това се вижда още, още повече във втората му книга, която излезе в края на миналата година, току преди внезапната му кончина. Разказите и новелата, събрани в томчето Мемоарите на един призрак, изд. "Артграф", 2020. Но за него и за третата му книга, която още не съм намерила в книжарниците, ще споделя по-нататък.

***




На сайта на Факел може да прочетете написаното от Деян Енев за романа на Виктор Цаков-Дяков и откъс от него: http://old.fakel.bg/index.php?t=4833

No comments: