разминаването на стандартите

                                                                  Такъв е стандартът във френскоезичния свят: Франция, Белгия, Канада

През последните години преподавам малко дисциплини и то само избираеми - за студентите от бакалавърската степен в специалностите Философия и Културология, и в две магистърски програми: едната от тях е във ФФ, а другата е във ФКНФ.

Една от избираемите дисциплини, които водя, е академично писане.
Много пъти и около това преподаване, и около подготвянето за печат на различни статии, книги, преводи и сборници, с колеги сме спорили за това колко важно е да се спазва БДС, сиреч Българският държавен стандарт при цитиране, позоваване и особено при оформяне на библиографии.

Според мен това е последното по важност, защото съдържателното е много по-важно от формалното.

В една точна библиография трябва да е ясно авторството или съставителството на произведението, заглавието и евентуално подзаглавието да са изписани изцяло; а също, sine qua non са годината и мястото на издаването, издателството (което доскоро масово не се включваше в нашите библиографии), поредицата или периодиката, ако става дума за текст, който е част от текстове в едно книжно цяло.

И още две неща, които най-често липсват в много наши издания и текстове, представяни за получаването на научни степени или звания: много често в статии, книги, дисертации се цитират или се включват в библиографиите преводни произведения, без да е посочено кой е техният преводач. А преводачът не само има неимуществени права според Закона за авторското право и сродните му права, но и - уви - най-често вместо признание получава пренебрежение за старанието си.

Втората важна съдържателна липса, която най-често се забелязва като пропуск в академичното писане и публикуване в нашите академични среди, е липсата на пагинация при цитирането на произведения, които на оригиналния език са издадени с пагинация, а вместо това се посочва само страницата от преводно издание. Но всички антични, средновековни и ренесансови текстове, всичко писано и преписвано преди изобретението на Гутенберг, е стигнало до читателите чрез ръкописи, което ще рече, че за да може да се правят справки с оригинала и с други преводи, цитирането на пагинацията е задължително.

Формалната подредба на компонентите в една препратка или библиография не е толкова важна и често се мени като всяка мода, като понякога две редакторки, работещи на две съседни бюра в едно и също издателство, имат различна концепция за по-правилната и най-правилната подредба, а когато се стигне до болдовете и подчертаванията, всичко (о)става въпрос на вкус.

От съдържателна страна, няма никакво значение дали годината на издаването ще е веднага след името на автора или накрая на позоваването, дари ще е пръв или финален компонент в библиографската единица, но е задължително да я има.

Понякога художникът на издателството, ако издателството може да си позволи естетическия лукс да има художник, решава тези неща - ще има ли болдове или не, какви шрифтове ще се използват в определени поредици и библиотеки, какви курсиви и къде ще се използват, ще има ли капитализации и т.н.

Мина повече от четвърт век от времето, когато в целия свят компютърната предпечатна подготовка замени набирането на текстовете от сръчни словослагатели-факири, които за една минута можеха да подредят в улейчета оловните буквички с бързината, с която ние едно време пишехме на пишещите машини, а днес - на клавиатурите.

През последното десетилетие ми се струва, че дизайнът на книгите става все по-минималистичен като концепция: масово в правописа на много езици се наложи правилото да се използват курсиви, а не кавички за заглавията; след една първоначална еуфория по болдовете през 90-те години на миналия век сега следва доминирането на естетическата преценка, че те трябва да се ползват в документи, технически инструкции и прочие указания, но не и в печатни издания; в академични книги да се избягват, а в художествени текстове са абсолютно недопустими.
И почти същото се отнася и за подчертаването на думи.

Или казано накратко: три неща са за избягване в една красива книга според по-новите модни тенденции в книгоиздаването - кавичките, болдовете и подчертаванията.
Като всяка мода и тази някой ден може да стане демоде.

Наскоро в една колегиална общност стана дума за това как постепенно едно правописно правило, отдавна императивно налагано в англоезичния свят, се е възприело навсякъде.

Става дума за правилото заглавията на книгите, на периодичните издания и на сборниците, включващи като части по-малки текстове, да се поставят в курсив и без кавички.

Всъщност това правило, тази доминираща световна книгоиздателска конвенция не е отскоро, а от времето след Втората световна война.

Вчера реших напосоки да извадя от шкафовете зад гърба ми книги от професионалната ми хуманитарна сфера, издадени в различни страни и по различно време. 

Както се вижда от страницата най-горе на този пост, такъв е френскоезичният стандарт, но от десетилетия такъв е и стандартът в Германия и Австрия...

... а също така е прието и в японските академични издателства...

... а също и в македонските...

... и в гръцките, и в турските.

Когато отворим двете книги на проф. Александър Ничев, с които той е спечелил уважението на познавачите на античната литература и философия по цял свят, виждаме, че двете най-големи и най-престижни академични издателства у нас - издателството на нашия университет и на БАН - са се придържали към този начин на оформление, цитиране, курсивиране и ошрифтяване на библиографии още преди половин век.
По-горе се вижда страница от първата световноизвестна книга на проф. Ничев, издадена през 1970 г. от издателството на БАН, L’énigme de la catharsis tragique dans Aristote. Sofia: Éditions de l’Académie Bulgare des Sciences, ...

... а това е страница от втората му книга  La catharsis tragique d’Aristote. Nouvelles contributions, издадена през 1982 г. от нашето университетско издателство.

Ако трябва да уточня, още след края на Втората световна война, четири десетилетия преди навлизането на компютърната предпечатна подготовка, най-престижните академични издателства по света и у нас са курсивирали заглавията на книгите, на периодиката и на сборниците. И както се вижда от произволни страници от двете книги на проф. Ничев при произволното им отваряне, това е правило, което се е наложило във всички езици, използващи различни варианти на латиница - не само английски, френски, немски, но и в скандинавските езици, чешки, полски, словашки, словенски, холандски и прочие.

Поради това, когато преподавам академично писане, споделям със студентите, че според мен, за да бъде по-красиво едно издание или текст, представян за образователно-научна степен, за да се плъзга погледът на читателя по страниците, без да се спира върху формата, а да стига до съдържанието, стандартът на ошрифтяването и курсивирането в заглавията и на латиница, и на кирилица, и на други азбуки, които се ползват, да е един и същ.

У нас не само сега, но и в миналото, още от началото на книгоиздаването по времето на Възраждането, добрите издатели и издателства са се придържали към най-разпространеното в издателската практика в света.

Но не защото е (било или е) модерно, а защото истините, до които частично достигаме благодарение на разума, ако наистина са истини, са универсални, всеобщи и валидни за целия човешки род.

хубавото академично писане

В понеделник и вторник преподавах интензивно Академично писане на студентите от втори курс в задочната форма на обучение на специалност Философия.

Разбира се, десет часа на ден не могат да се оползотворят пълноценно в преподаване, но това е едно от нещата, за които не успях да се преборя във Философския факултет: лекциите на студентите от задочната форма да се планират така, че един преподавател да им преподава сутрин, а друг - следобед, така че наистина да се постигне максималното. Един преподавател не би могъл да проведе 10 часа за един ден както трябва, дори и да има стриктно написани лекции за тях и да ги чете съвършено машинално.

Но всъщност, т.нар. задочна форма при съвременните технологии много лесно се трансформира в дистанционна и общуването между студентите и преподавателя продължава и след лекциите.

Ето горе сканирана една хубава студентска работа, която може да бъде дадена за пример. Написана е от студента Явор Гърдев Стефанов преди 24 или 23 години по естетика. Не си спомням по какъв повод той ми я подари, макар че аз по онова време водех упражненията по антична философия и също исках по две писмени работи от студентите за заверка на семестъра или по-точно по една за всеки един от двата семестъра.

По онова време, в началото на 90-те години все още почти никой не само от студентите, но и от преподавателите нямаше компютър. Почти всички даваха текстовете си за преписване на машинописки, а малцина имаха пишещи машини. Още по-малко бяха онези, които имаха пишещи машини на латиница или на гръцки.

И все пак това не пречеше на писането на хубави студентски писмени работи, като много от тях бяха хубави и в най-първия смисъл на думата: бяха красиви, красиво написани на ръка, без нито една грешка.

Сканирах тази студентска работа на Явор Гърдев отпреди 24 години, защото тя показва какво прави един писан текст хубав, като това се отнася, разбира се, за всички авторски текстове, а не само за студентските. Днес мнозина си мислят, че часовете по Академично писане в специалност философия ще бъдат нещо като повторение на часовете по предмета Информационни технологии, който вече усилено се изучава и в прогимназиалната, и в гимназиалната степен на нашите училища: как се форматира текст, как се курсивира и почерня, как се сменят шрифтове, как се конвертират бележки от бележки под линия в бележки в края на текста или обратно, как се прави презентация и т.н. Но всичко това се учи вече в училище.

За философското академично писане най-важно е: какво се казва в текста и как се казва.
Тема, съдържание, композиция, структуриране, изложение, аргументация, стилистика, синтаксис, библиография и цитиране, и разбира се, и правопис, и оформление.

Но най-важното е вдъхновението и самостоятелният избор на темата, по която се пише. Който пише вдъхновени и самостоятелни студентски писмени работи, после и в живота извън стените на университета твори вдъхновено и самостоятелно.

за академичното писане на Аристотел

Аристотеловите идеи са обусловени от 20-те години ученичество в Платоновата Академия. Това е неизбежно и неоспоримо. Споровете започват, когато различните учени предложат своите мнения за различието в степента на Платоновото влияние през различните периоди на Аристотеловия живот. Въздействието на учителя върху ученика никога не е константа, твърдят те, а променлива величина, сменяща силата и функцията си с течение на времето. Ако се замислим за подобни случаи на ученичество и подобни примери не само сред философите, но и сред хората на изкуството и науката, сред творците и изобретателите, можем да видим три основни типа с вариации. Независимо от това дали става дума за литература или музика, физика или драматургия, астрономия или биология, философия или археология, винаги когато забележим един гениален предшественик и един гениален последовател, те са свързани по един от следните начини.

Първият от тях е благоговейното следване на учителя, свещенодейственото продължаване на направеното от него, завладяването на пространствата, посочени от него, отглеждането и всеотдайното служене на всичките му духовни рожби.

Вторият модус, който обикновено свързва учителя с ученика, е като че ли най-често срещаният. В сравнение с първия той е по-драматичен, но и по-човешки, по-разбираем. При него житейските перипетии и творческите търсения на ученика в различните периоди на неговия живот се влияят по различен начин от силното присъствие на учителя.

Възможни са две разновидности в този тип. Първата от тях: първоначално покорният, послушен и влюбен в учителя си ученик, постепенно се отърсва от неговото въздействие, става все по-самостоятелен и независим, и накрая съвсем се откъсва от кръженето по орбитата около светилото на учителя, превръщайки се в нова звезда. Историята гъмжи от примери за това. Втората разновидност е противоположна на първата. Тя включва сравнително малко случаи, в които упоритият, непослушен и вироглав ученик след дълги лутания и колебания, след много преживени и премислени събития, след богат жизнен и духовен опит става последовател на своя учител.

Третият начин на свързване на учител и ученик, или предшественик и последовател също може да бъде открит с множество проявление в историята на изкуството, науката, философията. Това е непрекъснатото противопоставяне на ученика или последователя срещу учителя и предшественика, непрестанната отчаяна съпротива срещу обсебващата му сила и непревзимаемите му духовни владения. Във всички подобни случаи ученикът или последователят безуспешно са се мъчили да изличат от духовната си биография обстоятелството, че някой друг преди тях е притежавал онова, на което те в последствие са се опитвали да станат безразделни господари. Дори и в отрицанието си обаче, тези ученици и последователи пак са оставали в духовния периметър на своите ученици или предшественици. Колкото и да се противостои на и да се отрича едно духовно завоевание, самият факт, че се застава в опозиция на нещо вече съществуващо, обуславя зависимост и подчиненост. Заставащият в опозиция на някой друг не е сам, а е срещу някой друг. Той винаги връща удари, отговаря, репликира. Първата дума принадлежи винаги на учителя или предшественика, а последната зависи от умението на дуелиращите. Понякога тя отива при по-възрастния и по-опитния, а друг път – при по-младия и по-силния. Независимо от изхода на двубоя, началото му не е в срещата на две силни самостоятелни духовни фигури, а в противопоставянето на несамостоятелния и зависим ученик, който, мъчейки се да разруши обсебващата крепост на учителя, се превръща в неин пленник.

Като погледнем от тези схематични типови ситуации в историята на човечеството към нашата конкретна ситуация – учителят Платон и ученикът Аристотел, веднага ще разберем, че нито първият, нито третият тип подхождат за нея. Аристотел не е бил нито смирен, коленопреклонен последовател, каквито с всичките си псевдовъведения са Спевсип или Ксенократ, нито пък самозаблуждаващият се отрицател и опонент, какъвто е бил Исократ. Отношенията между Платон и Аристотел се вместват донякъде във втория тип, като и двете разновидности са представени в интерпретациите на видни учени, работещи на полето на аристотелознанието.

Едва-що помислили си за това и ето – насреща ни се задава Вернер Йегер. Той е знаменит изследовател, притежаващ най-добрите качества на немските учени, проучващи класическото знание. Нему принадлежи заслугата за създаването на една изключително популярна и много оспорвана от аристотеловедите хипотеза за развитието на възгледите на великия Стагирит. С две свои книги – Аристотел. Основоположения на една история на развитието му и Към история на произхода на Метафизика-та големият учен ни представя творческата и мисловна биография на гениалния Платонов ученик. Именно като Платонов ученик ни е представен в тях Аристотел. Отначало плахо и смирено следващ учителя, след това все по-дързък и все по-критичен, а на края – напълно изневеряващ на любовта към философията. Йегер поставя влиянието на Платон върху Аристотел и философичността на Аристотел в правопропорционална зависимост. Колкото по-близо е бил до Платон, толкова повече Аристотел е бил философ и колкото повече се е отдалечавал от Платон, толкова повече загубвал философичността и се разпилявал в дребнави, незначителни проучвания, събиране на маловажни факти, трупане на сведения и частнонаучни описателни и и емпирични интереси. Нека да проследим Йегер внимателно.

Той започва с работите на Аристотел, писани по време на ученичеството му в Академията. За съжаление, разполагаме само с по-късни сведения, доксографски коментари върху тях, между които цитатите са доста спорни и съмнителни.
От Диоген Лаерций научаваме, че сред най-ранните работи на Аристотел са били За справедливостта, За поетите (творците), За философията, Политик, За реториката, или Грил, Неринт, Софист(ът), Менексен, Еротикос, Пирът, За богатството, Протрептикос, За душата, За клетвата (оброка), За благородството, За удоволствието, Александър, или в защита на изселниците, За царската власт, За възпитанието, За благото, извадки от Закони на Платон, из Държавата, Икономикос.

Дори заглавията на половината от тези работи, идентични със заглавия на Платонови произведения или непосредствено споменаващи ги, са красноречиви. Нека да обърнем внимание и на това, че повечето от тях са диалози – Грил, или за реториката, Пирът, Софистът, Евдем, или за душата, Неринт, Еротикос, Протрептикос, За богатството, За клетвата (оброка), За философията, За справедливостта и др.
Останалите работи, които не са били написани в диалогична форма, тематично и съдържателно пак са били породени в разгара на дискусиите в Академията. Онези от тях, които са посветени на разработване на логически проблеми – За проблемите, Диерези (разделения), Бележки, Категории, За противоположностите – явно са отзвук на обсъжданията, породени от въпросите, които поставят Платоновите късни диалози Парменид, Софистът, Теетет, Филеб, Държавникът. А така наречените философски работи имат доста многозначителни заглавияЗа благото, За идеите, За питагорейците, За философията на Архит, За Демокрит.

Интересно е също така, че по това време Аристотел е писал доста стихове. И по-късно той понякога се обръща към поезията, за да изрази някакво свое бушуващо чувство, но като че ли поетичните му опити са правени най-често в Академията.

И така, Аристотел, Платоновият ученик, както всички свои съученици, ходел на лекции да слуша Платон, карал се с него, възразявал му, оспорвал мненията му и с това си спечелил подигравателният прякор - Многознайкото, Умникът. Също така, от заглавията, от оскъдните фрагменти и от по-късните сведения за тези ранни работи, разбираме, че той, пак подигравателно наричаният ho anagnostes Читателят, Четецът, е писал доста. Явно, една голяма част от тези писания формално и/или тематично е подражавала на Платонови диалози или е била упражнение върху проблеми от тях, за които са били слушани и лекции от Платон, и за които са се водили оживени спорове със съучениците му.

Някои от тези ранни работи са нещо като реферати, представящи накратко нечии философски възгледи За философията на Архит, За питагорейците, За Демокрит. Реферати или записки от лекции на Платон са За благото и За идеите. Може би една значителна част от тези работи с фрагменти от които разполагаме благодарение на многогодишния труд на Рос, Валцер и Роуз, са били задължителни домашни работи, които слушателите на Платон трябвало да пишат, за да се упражняват върху теми, обсъждани на лекции и в съответните Платонови диалози. Как иначе да си обясним това, че поне половината от диалозите и логическите разработки на Аристотел от това време имат наименования, тъждествени със заглавия на произведения от Ксенократ и Спевсип? Ясно е, че или това са техни домашни работи, които е трябвало да пишат, бидейки Платонови ученици, или пък са техни писания, направени за разясняване на собствените и чужди мнения след ожесточени спорове и кавги.

Можем да правим много догадки и предположения, но малко от тях ще намерят потвърждение, тъй като у никого не е горял интерес да потърси работите на Спевсип и Ксенократ от този период. От тези работи бихме могли да получим доста косвена информация за мисловния кипеж в Академията и за ролите, които там са играели Спевсип и Ксенократ, Евдокс и Аристотел, за въздействието на Платон върху тях и за тяхното собствено влияние върху него. Около Старата Академия витаят множество интригуващи загадки....









това е откъс от книжката В лабиринта на Платон и Аристотел, УИ, С., 1994, с.59-62

академичното и художественото писане на философски текст

От миналата година водя избираемия курс по академично писане за студентите по философия в бакалавърската степен.

Това е единственият курс в учебните планове на много специалности на нашия университет, който е включен не по предложение на преподавателите, а на студентите от Студентския съвет на Философски факултет.
Това е много хубаво и полезно.
Очевидно е, че в преподаването на академичното писане в различни дисциплини от различни преподаватели ще има много общи, но и много специфични теми и методи на преподаване.
През по-предишната учебна година за студенти по философия този курс е бил воден от проф. Анета Карагеоргиева, а миналата година дебютирах аз в тази проблематика.

30 часа: лекция, семинар, дискусия - има по малко и от трите всеки път.
Тази година се провежда в аудитория 63 а в Ректората два пъти седмично - във вторник и в петък от 9.30 до 11.00 часа.

Миналата година стана много хубаво най-вече заради четирима колеги - Цветелина Калъчева, Стефан Андонов и Деян Пенчев, които вече са студенти в магистърската програма по онтология и Велислава Тодорова, която сега е във Фрайбург за една година по програмата Еразъм.

Страшно им благодаря за участието, вдъхновението и енергията, която придадоха на случилото се тогава.

Специфичното в нашия курс е, че се занимаваме не само с академичното писане на философски текст, но и с неакадемичното, художествено писане на текст, питащ философски.

Анотацията и програмата на курса накратко - търсим отговори на въпросите:

1. Какво е академично(то)? Писане, говорене, поведение, дрес-код.
Защо се учи академично писане според Умберто Еко.
Академичното писане в Академията на Платон – писането на основателя на Академията и на неговите ученици. Диалозите на Платон и на Аристотел.

2. За изразимостта на мислите.
"И словото и мисълта битие трябва да са" - логосът като мисъл и слово в поемата на Парменид "За природата, или за едно-единствено-единно съществуващото".
Неизразимостта на мислите (ако изобщо и тях ги има) според Горгий и неговият текст
"За природата, или за това, че нищото съществува".
За писаното и неписаното в ученията на Платон. Пропастта между логоса и словото според Седмото писмо до роднините и приятелите на Дион.

3. Какво е писане(то)? Проблемите около философския разговор, философския монолог, философската дидактика, философското мълчание, философския диалог, философската лекция и философския семинар.

4. Какво е и какво не е академично писане? Какво трябва да бъде и какво не трябва да бъде академичното писане? Четенето, конспектирането, структурирането на план и записването като подготовка за писането.

5. Писането на курсова или семестриална писмена работа, реферат, рецензия.(две занимания)

6. Писането на дипломна работа, статия и дисертация.(две занимания)

7. Писането на строго академична и популяризаторска историко-философска работа.

8. Работата върху и публикуването на философски текст от ръкопис и на академичен философски превод.

9. Жанровете на философското писане между художественото и академичното. Философското есе. Плутарх и Монтен, Томас Ман и Стефан Цвайг.

10-11. Философският фрагмент и историко-философският роман.

12. Изразимо, премълчавано и сподавяно във философското писане и говорене.

на края - писмено упражнение-изпит. Анализ на откъс от текст.

***

Всеки път в началото се прави разбор на едно малко текстче, за което умишлено в първоначално не се казва от кого е написано, кой е неговият автор.

Опитвам да предлагам на вниманието на студентите текстове на малко познати автори, извън канона на най-известните мислители, защото предполагам, че те сравнително лесно ще отгатват известните имена, а целта на този курс е друга.

По време на разбора търсим отговори на въпросите:

*Този текст философски ли е или не?
*Български или чужд автор? По какво се познава?
*По-скоро академичен или по-скоро художествено-есеистичен е анализираният текст?
*Като какъв жанр може да бъде определен и защо го рамкираме по един или друг начин?

Така не само чрез мета-теория, а през анализа на текстове, се обсъждат и извличат много от белезите на академичното и неакадемичното философско писане, на техните жанрове и особености.




Първоначална библиография:


Барт, Ролан. Разделението на езиците. Съставителство, предговор и превод Стоян Атанасов. С., “Наука и изкуство”, 1995
Еко, Умберто. Как се пише дипломна работа. Превод Стефан Станчев. ИК “Александър Панов”, 1999. Послеслов Ангел Ангелов.
Мавродиева, Иванка. Академично писане. Изграждане на успешни писмени умения в процеса на академичната комуникация. Д., 2005, изд. “СемаРШ”.
Янакиев, Мирослав. Как да редактираме свой и несвой текст. С. , 1994. изд. “Регалия”.

А как преподават академично писане на филологически текст в класическа филология доц. Виолета Герджикова и д-р Невена Панова, можете да видите от тяхната анотация в учебния план на специалността и на магистърската програма по антична култура и литература на адрес:

http://masters-classics.dir.bg/


***снимката е на Николай Гочев - от колумбариума на Ректората

седмица след кончината на Клод Леви-Строс

Преди седмица е починал Клод Леви-Строс.
Познавам този модерен изследовател донякъде, чела съм негови книги, но новината за неговата физическа смърт ми напомни, че преди време имах приятното задължение да бъда рецензент на една дипломна работа, която отлично представяше проблематичността на неговата антропология.

И така, ето я, първо, самата рецензия.




Р Е Ц Е Н З И Я

за дипломната работа на Светлана Захариева Богданова

“Идеята за антропология у Клод Леви-Строс”


Дипломната работа на Светлана Захариева Богданова е в обем 58 стр. Състои се от въведение, две глави и заключение, както и списък на използваната литература.

Във въведението дипломантката изяснява по какъв начин ще проблематизира идеята за антропология в структурализма на Клод Леви-Строс: чрез търсене на генеалогията на структуралистката идея за точността и научността на метода в позитивизма и неопозитивизма; във внимателното проследяване на най-важните етапи от развитието на теоретичната лингвистика и социалната антропология. Уточнява се, че идеята на Леви-Строс за антропология е по-скоро социологическа и културологическа, но същевременно, че той определя като цел на познанието “да постигнеш собственото си възприемане в другите” (с.8). Особена тежест в това пространно въведение заема преосмислянето от Клод Леви-Строс на основните положения от лингвистичната теория на Фердинанд дьо Сосюр (най-вече на идеята за знака, означаващото и означаваното, синхронията и диахронията), както и представянето на влиянието върху концепциите на Леви-Строс, упражнено от идеите на фонолозите и лингвистите от Пражкия кръжок.

В първата глава, озаглавена “Научната триада”, дипломантката представя идеята на Леви-Строс за обединение на етнография, етнология и антропология. Тук са приложени и две таблици, окартиняващи съотнасянето на тези и други сродни науки в Северна Америка и Континентална Европа (на с. 21, 22). По повод на таблицата за т. нар. “Континентална Европа” ще си позволя да отбележа, че както се вижда и от източника й, тя представя по-скоро англоезичната гледна точка и стремежа да се обединят доста различаващите се в детайлите различни европейски структурализми – франкофонският, пражкият, копенхагенският, руският, както и антропологическите визии, които се раждат от тях. В тази глава е проследена и полемиката на Леви-Строс с Боас, Малиновски и Радклиф-Браун за това кого, какво и как би трябвало да изследва антропологията. В представянето на този дебат дипломантката акцентира върху идеята на Леви-Строс за социалната структура и размяната в обществото, както и върху методологическото изискване за поставяне на антрополога “отвътре”, от гледната точка на наблюдаваното и за неусетното превръщане по този начин на изучаваната общност от “обект” в “колективен субект”.

Втората глава “Антропология на мисълта” се състои от три части.
В първата част се тематизира знаковата природа на социалните феномени. Тук дипломантката продължава размишленията по тематиката, разгърната във въведението – схващането за знака и знаковостта, от което неизбежно следва, че антропологията е област и подразделение на семиологията. Следването на терминологията, въведена от Сосюр и оставянето на англоезичната (например термина “семиотика”, въведен от Пърс) е един от белезите на това, че в дипломната работа на Светлана Богданова се прави едно точно, иманентно, разбиращо описание на франкофонския структурализъм и структурна антропология, с всички произтичащи от това френскоцентрични тези, които са безкритично приети. (Например това, че Русо е архиначинателят на антропологията. В англоезичните теории на негово място се поставя обикновено Френсис Бейкън или Дейвид Хюм). ( А според мен началото на философската антропология е в "Историята" на Херодот).

В тази част се анализира и критичното преосмисляне, извършено от Леви-Строс на социологическите схващания на Маркс, Дюркем, Леви-Брюл, Мос. Основният акцент тук е върху аспекта на антропологията като социална наука.

Във втората част се тематизира проблема за психичното. Дипломантката представя големите различия между схващанията на Фройд и психоанализата за индивидуалното подсъзнателно и празното, пустото колективно безсъзнателно, за което говори Леви-Строс. Подчертава се влиянието на Юнг върху него. Прави се и паралел-разграничение между идеите на Леви-Строс и схващането на Касирер в “Есе за човека” за мита като “плод на свръхемоционалното отношение на човека към заобикалящия го свят”. Тази част завършва с обобщението: “Леви-Строс извършва прехода от статичната символна теория за мита към структурната, използваща операционалните методи на теорията на информацията и структурната лингвистика. Той демонстрира работещия механизъм на колективното митотворчество, определяйки много точно възможностите за интелектуално усвояване на света от митологичната рефлексия”.

В третата част се представят идеите на Леви-Строс за “науката за конкретното” и за логиката в “дивото” мислене, за метода на бриколажа и за дълбинните сходства между т. нар. “примитивно” и т. нар. “научно” мислене. В търсенето на логиката и структурата на мита основният акцент се поставя върху конципирането му от Леви-Строс и като вътреезиково, и като извънезиково явление. Отново вниманието се привлича към заимстването на идеи от фонологията и лингвистиката: за неправомерността на противопоставянето на диахрония и синхрония и за също толкова неправомерното отъждествяване на синхрония и статика.

В заключението дипломантката споделя, че според нея “най-характерният и оригинален момент в идеята за антропология на Леви-Строс е осъщественият в нея синтез на емпиризъм и рационализъм”. Завършек на работата са хуманистичните призиви на Леви-Строс за раждането на една “световна цивилизация, която не би могла да бъде друго освен коалиция в световен мащаб на култури, всяка една от които съхранява своята оригиналност”.(с. 58)

Както се вижда от подробното проследяване на съдържанието на дипломната работа на Светлана Богданова в нея впечатлява прецизното представяне на многотемието и богатството от връзки в средата, в която се е формирала идеята на Леви-Строс за антропологията: връзките с лингвистиката и структурализма в езикознанието; със социологията и по-старите форми на етнологията; полемиките с англоамериканската културна антропология и традиционните философски традиции. Тази дипломна работа много добре представя и проблематичността, хетерогенността и плодотворното разноречие в идеите на френскоезичния структурализъм, както и напрежението в идеята за антропология у Леви-Строс: напрежението между философската същина на целите, които си поставя и спецификата на методите, които изисква.

Според някои наши тълкуватели прецизността и точността на лингвистичните научни методи, използвани в структурната антропология на Леви-Строс, я превръщат по същество в изцяло антифилософски, неопозитивистичен проект. Такава е интерпретацията на Любен Сивилов в предговора му “Ритуалите на мисълта” към “Структура на мита”, “София – С. А., С., 1995 г., превод Лилина Янакиева). Според други,
напр. Богдан Богданов в предговора му “По петите на изплъзващия се смисъл” към “Ревнивата грънчарка”/
структурализмът е нов начин на поставяне на старото, на традиционното питане как се възприема, усеща, мисли и познава света, как се възприема и мисли историята. На посоченото място Богданов цитира Жак Дерида като прогласител на преценките на френските пост-структуралисти и деконструктивисти, че въпреки всичките си претенции Клод Леви-Строс не излязъл от руслото на старата антропоцентрична метафизика.

Това напрежение между крайностите на оценките се вижда и в дипломната работа на Светлана Богданова. Във въведението и в първата глава тя по-скоро настоява върху емпиричния и социологическия характер на структуралната антропология, върху неопозитивистичното в него, докато във втората глава преобладава другото. На с. 50 тя пише, че задачата на антропологията е “да открие общите закони на човешкото мислене”, цитира определенията и етикетите, прикачвани към структурната антропология на Леви-Строс “идеализъм”, “ментализъм” и “кантианство без субект”,
както и съгласието му с констатациите, че провежда кантиански изследвания в етнологията и че това, което го интересува е да разбере как функционира човешкият разум.

Като предлагам на многоуважаемата комисия да оцени с отличие тази дипломна работа, поставям в заключение на авторката и следните два въпроса:

1. Какво е все пак според нея самата антропологията на Клод Леви-Строс: повече социология, повече културология, повече неопозитивизъм или в последна сметка философия?

2. Какво все пак според нея е схващането за “природата на човека” в антропологията на Клод Леви-Строс? Като се има предвид смазващата сила на понятията за социалната структура и социалната комуникация, за колективното безсъзнателно и всевластието на знаците в общността, може ли изобщо в тази антропология да се пита: “Какво е човекът извън това, че е социално същество?”


София, 25 януари 2001 г. Димка Гичева-Гочева, гл.ас. д-р


post scriptum:

Реших да публикувам тази рецензия за дипломната работа на Светлана Захариева Богданова по няколко причини.
Самата дипломна работа беше много хубаво представяне на проблематичността на антропологията според разбирането на Клод Леви-Строс.
Освен това авторката беше написала много силен текст, а после изчезна от нашата академична среда.

Това е и другата причина да сложа рецензията за нейната работа тук.
Възможно е, ако е останала в София и България, понякога дори да се разминаваме по улиците, но не се познаваме.
Защото, макар че бях рецензент, не присъствах на защитата на дипломните работи.
Не знам как тя е отговорила на въпросите ми за това дали изобщо може да се говори за човешка природа според Клод Леви-Строс и дали човекът може да бъде мислен не само като общностно същество.

За съжаление, дори и през 2001 г. в някои специалности на нашия СУ продължаваше тоталитарната практика на закритите защити на дипломни работи само пред комисията и в отсъствие даже и на рецензентите на работите.

Това ми дава повод за пореден път да изкажа своята преценка:
за първите 20 години на прехода направихме една трета от това, което можехме да направим и го направихме три пъти по-бавно, отколкото можехме да го направим.
Особено в академичната сфера.

Например, ако става дума за процедурите, с които се представя една академична работа и с нея се получава научна степен, ще видим промяна само по отношение на дипломните работи, с които се получава магистърска, а отскоро - и бакалавърска степен.
Процедурите на защитите на дисертациите и хабилитациите са същите, като при тоталитаризма, но поне защитите на дисертациите са публични...

По отношение на скоростта на промените:
като си помисля колко лична енергия от единствения човешки живот, който имам, трябваше да вложа, за да убедя някои хора, че защитата на дипломни работи за антропологията на Клод Леви-Строс или, примерно, за логиката в индийската система сангхя, или за етиката на Конфуций, не може да е държавна тайна, и че защитите на дипломните работи трябва да са публични, както стана от лятото на 2001 г.
Защото
всеки дипломант трябва да може да отговори лично на въпросите на своя рецензент; да си покани колеги и приятели (а някои вече канят родители и роднини) за емоционална подкрепа; стдентите от следващите курсове да могат да присъстват, за да се подготвят психически за това по-скоро психическо, отколкото интелектуално изпитание, каквото е устната защита...

И още нещо. Съвсем техническо и от друг порядък.
Със студентите от курса по академично писане ще говорим следващия път за писането на дипломна работа и рецензията за нея, за това как трябва да се подготвят, да четат, да напишат и накрая устно да представят една дипломна работа по история на философията.
Поради всичко това измежду многото избрах точно тази рецензия за работата на Светлана Захариева Богданова за идеята за антропология на Клод Леви-Строс.



снимката е правена през лятото на 2006 г. и е от археологическия музей на остров Тасос -
статуя на курос от VІІ-VІ в.пр. Хр., от времето на живота-в-мита и по нашите земи

какво е научност според Умберто Еко

ІІ. 6. 1. Какво е научност

За някои науката се идентифицира с природните дисциплини или с изследването на базата на количествени показатели: според тях едно изследване не може да бъде научно, ако не включва формули и диаграми. От току-що казаното излиза, че един труд върху морала у Аристотел не би бил научен, но същото би важало и за някоя работа, посветена на класовото съзнание и на селските въстания по време на Реформацията. Очевидно не това е смисълът, който в университетите дават на понятието “наука”. В такъв случай нека опитаме да определим при какви условия един текст би могъл да бъде “научен”.

Като модел за следване можем да използваме този на природните науки, така както ни се представят от началото на Новото време. Едно изследване е научно, когато отговаря на следните изисквания:

1. Изследването да се отнася за обект, който е познаваем и дефиниран така, че да бъде познаваем и за другите. Понятието “обект” не означава непременно физическо тяло. Обект е и квадратният корен в математиката, макар никой да не го е виждал. Класата като социален феномен също може да бъде обект на изследване, въпреки че някой би могъл да възрази, че няма истински класи, а само индивиди и средно статистически данни. Но в такъв смисъл не би имала физическа същност и групата на целите числа, по-големи от 3725, с които обаче един математик би могъл да се занимава, без да се притеснява. Следователно, да дефинираме обекта, означава да дефинираме условията, при които можем да говорим за него, базирайки се върху правила, които ние ще си определим, или които някой преди нас е съставил. Ако ние въведем правила, на чиято база едно число, по-голямо от 3725, може да бъде разпознато винаги, когато бъде срещнато, то това означава, че сме въвели правила за разпознаваемост на нашия обект. Разбира се, може да възникнат проблеми, ако говорим за, примерно, някое приказно същество, което по общо мнение се смята за несъществуващо, да речем, за кентавъра. При това положение имаме три възможни алтернативи:

Преди всичко можем да говорим за кентаврите, според това как те са представени в митологията и така нашият обект ще стане познаваем и ще може да бъде индивидуализиран, защото ще си имаме работа с текстове (вербални или визуални), в които се говори за кентаври. Тогава ще трябва да кажем какви характеристики трябва да има едно митологично същество, за да бъде разпознато като кентавър.

На второ място, можем да проведем едно хипотетично изследване върху това какви характеристики трябва да има едно същество в един предполагаем свят (който не е действителният), за да може то да бъде кентавър. Тогава ще трябва да дефинираме условията за съществуване на този предполагаем свят, предупреждавайки, че цялата ни трактовка се извършва в рамките на тази хипотеза. Ако строго се придържаме към приетото в началото, то можем да говорим за “обект”, който има някакъв шанс да стане обект на научно изследване.

На трето място, можем да решим, че разполагаме с достатъчно доказателства, за да докажем, че кентаврите наистина съществуват. Тогава, за да определим достоверен обект на тезата си, ще трябва да разполагаме с доказателства (скелети, костни остатъци, вкаменелости, направени с инфрачервени лъчи снимки в горите на Гърция и всичко друго, което бихме желали), за да могат и другите да се съгласят, че има за какво да се говори, независимо от това дали нашата хипотеза е правилна или не.

Разбира се, приведеният тук пример е по-скоро анекдотичен и аз лично не вярвам, че някой би написал дипломна работа върху кентаврите, особено избирайки третия начин, но пък исках да дам пример за това как, при дадени условия, винаги може да се определи публично познаваем обект на изследване. Щом това може да се направи с кентаври, то в не по-малка степен може да се направи и относно понятия като морал, желание, стойности или пък относно идеята за исторически прогрес.

2. Изследването трябва да каже това, което още не е казано относно неговия обект или да погледне от друг ъгъл това, което вече е казано. Една математически коректна работа, доказваща с традиционни методи Питагоровата теорема, не би представлявала научен труд, защото не би прибавила нищо към нашите знания. В най-добрия случай би била един добър труд за популяризация на това знание, подобно на наръчник, който описва как да се построи кучешка колибка с дървен материал, гвоздеи, ренде и чук. Както вече казахме І. 1., една компилативна дипломна работа също може да бъде полезна от научна гледна точка, защото събира и подрежда вече изказаните мнения по даден въпрос. По същия начин един наръчник за това, как да си построите кучешка колибка не е научен труд, но пък една сравнителна работа, която да разгледа и анализира всички известни начини за нейното построяване, вече може да има, макар и скромни, претенции за научност.

Има обаче нещо, което трябва да се има предвид: една компилативна работа принася полза за науката само при положение, че не съществува друга, подобна на нея. Ако вече съществуват сравнителни трудове върху това, как да си построите кучешка колибка писането на нова работа по въпроса не би било нищо друго, освен загуба на време (или плагиатство).

3. Изследването трябва да бъде полезно за другите. Полезен е труд, представящ ново откритие за поведението на елементарните частици. Полезна е работа, разказваща как е било открито неизвестно писмо на Леопарди, и която го привежда изцяло. Един ръкопис на научен труд, ако (при спазване на изискванията от точки 1 и 2) добавя нещо ново към това, което вече е известно и ако на всички бъдещи работи по въпроса ще се наложи да се съобразяват с него. Разбира се, научната стойност е съизмерима със степента на необходимост на направения принос. Има приноси, след които учените не могат да кажат нищо стойностно , ако не държат сметка за тях. Има и приноси, за които не би било зле учените да държат сметка, но пък не би се продънил светът и ако не го правят. Наскоро бяха публикувани писма на Джеймс Джойс до жена му, в които става дума за парещи сексуални проблеми. Безспорно всеки, който се заеме с прототипа на Моли Блум в Одисей на Джойс ще бъде подпомогнат от това да знае, че в интимния си живот Джойс е приписвална жена си силна и развита сексуалност, като тази на Моли. Следователно става въпрос за полезен научен принос. От друга страна, има стойностни изследвания върху Одисей, в които Моли е точно представена и без използването на тези материали; следователно става дума за принос, който не е фундаментален. Но, когато беше публикуван Стивън Хероя, първият вариант на романа Портрет на художника като млад на Джойс, всички разбраха, че е съществено да се има предвид, за да се разбере развитието на ирландския автор. Това е научен принос, чието пренебрегване е немислимо.

Стигнали дотук, някой би могъл да се сети за онези, така осмивани материали на някои прекалено прецизни немски филолози, които се наричат “бележки на перачката”: Наистина, това са текстове с най-ниско качество, които например писателят си е отбелязвал какво да напазарува за деня. Понякога подобни данни могат да бъдат и полезни, тъй като придават човешки облик на автора, когото повечето хора си представят някак извън света, в който живеят, или защото показват, че даденият автор през въпросното време всъщност е мизерствал. Понякога, напротив, не прибавят нищо към вече известното, не са нищо повече от любопитни факти из биографията на писателя и нямат никаква научна стойност, макар и да има хора, които се мислят за големи учени, щом извадят на бял свят някоя подобна дреболия. Не че трябва да разубеждаваме онези, които се забавляват с подобни изследвания, но не може да се каже, че чрез тях се стига до увеличаване на човешкото познание и би било доста по-полезно, ако не от научна, то поне от педагогическа гледна точка да напишат една популярна книжка, в която да представят живота на писателя и да характеризират неговите трудове.

4. Изследването трябва да посочи основните материали за проверка на тезата, която защитава, както и да осигури материалите, за да могат и другите да продължат изследването. Това е основно изискване. Аз може и да искам да докажа, че в Пелопонес има кентаври, но затова трябва да свърша четири неща:
а) да осигуря доказателствен материал, както вече казахме, поне един прешлен;
б) да кажа как съм процедирал, за да направя откритието;
в) да кажа как се процедира, за да се открият още;
г) да кажа какви кости или други доказателства, ако бъдат открити, ще разгромят моята хипотеза.

По този начин аз не само съм представил доказателства към моята теза, но и съм направил така, че и другите могат да продължат диренето, било за да я потвърдят, било, за да я оборят.

Същото важи за абсолютно всички теми. Да предположим, че пиша тема с цел да докажа, че в едно извънпарламентарно движение през 1969 г. е имало два компонента – ленински и троцкистки, въпреки че по общо мнение е прието да се смята, че то е било хомогенно. Ще ми се наложи да осигуря материали (позиви, записи от събрания, статии и т.н.), за да докажа, че имам право, ще трябва да обясня как съм процедирал, за да открия разглеждания материал и къде съм го намерил, за да могат и други да продължат търсенето; ще трябва да кажа по какъв критерий съм приписал доказателствения материал на членове на разглежданата група. Например, ако групата се е разпаднала през 1970 г., трябва да кажа дали приемам като израз на тази група само материалите на нейните членове до разпадането й (но тогава ще трябва да обясня на какво основание приемам определени лица за членове на групата: членство, участие в събрания, предположения на полицията); или приемам за доказателства и текстове на бивши членове на групата, изхождайки от предпоставката, че ако те са изказали определени схващания по-късно, то те вече са назрявали у тях по време на активността на групата. Само по такъв начин предоставям на другите възможността да проведат нови изследвания и да докажат например, че моите изводи са погрешни, защото да речем, не е трябвало да смятам за член на групата някой, който е бил такъв според полицията, но не и според другите членове на групата, поне доколкото се разбира от документите, с които разполагаме. Ето как ви представих пример за теза, доказателствен материал, процедури за установяване на нейната валидност или невалидност.

Нарочно избрах различни теми, за да покажа, че изискванията за научност са валидни за всеки тип изследване.

Дотук казаното ни връща върху изкуственото противопоставяне между “научна” и “политическа” тема. Може да се напише политическа тема, спазвайки всички правила за научност. Може да се напише и тема, разказваща за опит да се разпространява алтернативна информация сред група работници посредством аудиовизуални средства: тя ще бъде научна дотолкова, доколкото ще документира по публично достъпен и контролируем начин моя опит и ще позволи на някой друг да е направи отново, било за да стигне до същите изводи, било за да открие, че моите резултати са случайни и въобще не се дължат на моята работа, а на други фактори, които почти не съм взел предвид.

Хубавото на научния подход е това, че не губи времето на другите: дори ако работата по следата на дадена хипотеза да е довела само до откритието, че хипотезата не е вярна, все пак си свършил нещо полезно, под импулса на работата на този преди теб. Ако моята тема е послужила да стимулира някой друг да направи нов опит по същия въпрос (дори и моите предположения да са наивни), то пак съм постигнал нещо полезно.

В този смисъл се вижда, че няма противопоставяне между “научна” и “политическа” тема. От една страна, може да се каже, че всеки научен труд, който допринася за развитие на знанията на някой друг има винаги положителна обществена стойност (отрицателна обществена стойност има всяко действие, целящо блокиране на познавателния процес), но пък от друга страна, може да се приеме, че всяко обществено-политическо начинание, за да има шанс да успее, трябва да се базира на научен подход.

Цитира се по Как се пише дипломна работа, с. 45-51,
С., ИК “Александър Панов” 1999,
превод Стефан Станчев, редакция и послеслов Ангел Ангелов.

пак промяна за академичното писане

Съжалявам много, но е много трудно да се намери време и място, удобно за студентите и от четирите курса.
Сега уговорката вече е: понеделник, 14.30 часа в кабинет 325 в ІV блок.

за академичното писане

ПРОМЯНА НА ВРЕМЕТО И МЯСТОТО!

По предложение на колегите от ІV курс ще се виждаме и работим съвместно във вторник сутринта от 8.30 до 10.00 часа в кабинет 325 в блок ІV.
Заповядайте!
Интересно е.

за академичното писане

Тази седмица специализираният курс по академично писане може би най-после ще започне. Както споменах и на откриването на учебната година пред студентите от първи курс философия, редовната форма на обучение, този курс е особен.
Това е единственият курс в учебните планове на много специалности на нашия университет, който е включен не по предложение на преподавателите, а на студентите от Студентския съвет на Философски факултет.
Това е много хубаво и полезно.
Очевидно е, че в преподаването на академичното писане в различни дисциплини от различни преподаватели ще има много общи, но и много специфични теми и методи на преподаване.
През предишната учебна година за студенти по философия този курс е бил воден от проф. Анета Карагеоргиева, а тази година ще дебютирам аз в тази проблематика.
Ще бъде 30 часа: лекция, семинар, дискусия. Ще има по малко и от трите всеки път, надявам се.
Ще се провежда в каб. 63 а в Ректората, в петък от 17.15 часа.

Анотацията и програмата на курса накратко могат да се представят така.

Ще търсим отговори на въпросите:

1. Какво е академично(то)?
2. Какво е писане(то)?
3. Какво е и какво не е академично писане? Какво трябва да бъде и какво не трябва да бъде академичното писане?

***

Всеки път ще се прави разбор на едно малко текстче, за което умишлено в началото няма да се казва от кого е написано, кой е неговият автор.

Ще се опитвам да предлагам на вниманието на студентите текстове на малко познати автори, извън канона на най-известните мислители, защото предполагам, че те сравнително лесно ще отгатват известните имена, а целта на този курс е друга.

По време на разбора ще търсим отговори на въпросите:

*Този текст философски ли е или не?

*Български или чужд автор? По какво се познава?

*По-скоро академичен или по-скоро художествено-есеистичен е анализираният текст?

*Като какъв жанр може да бъде определен и защо го рамкираме по един или друг начин?

Така не само чрез мета-теория, а през анализа на текстовете, ще се обсъждат и извличат много от белезите на академичното и неакадемичното философско писане, на техните жанрове и особености.

Първоначална библиография:

* Еко, Умберто. Как се пише дипломна работа. Превод Стефан Станчев. ИК “Александър Панов”, 1999. Послеслов Ангел Ангелов.

* Барт, Ролан. Разделението на езиците. Съставителство, предговор и превод Стоян Атанасов. С., “Наука и изкуство”, 1995.

* Янакиев, Мирослав. Как да редактираме свой и несвой текст. С. , 1994. изд. “Регалия”.

Умберто Еко. Как се пише дипломна работа

ВЪВЕДЕНИЕ

Едно време университетите бяха елитни учебни заведения. Там учеха само деца на висшисти. С редки изключения, който учеше в тях, разполагаше с времето си както намери за добре. Университетското обучение беше възприемано като нещо, за което е необходимо спокойствие. Част от времето си студентът посвещаваше на учене, а останалото – на забавления, удоволствие и участие в колективния живот.
Лекциите бяха нещо като престижни конференции, а най-заинтересуваните студенти участваха с професорите и асистентите в семинари от най-много 15 души.
И днес в много американски университети един курс не надхвърля 10 или 20 души (които плащат доста високи такси и имат винаги на разположение преподавателите си, за да дискутират с тях). В университети като Оксфордския има по един преподавател, наречен tutor, чиято задача е да следи изследователската работа на изключително тесен кръг студенти (случва се те да не надхвърлят един-двама годишно) и следи работата им ден след ден.
Ако днес ситуацията у нас беше такава, тази книга не би била необходима, макар някои от съветите дадени тук, да биха били полезни и за онзи “идеален” студент, чийто образ скицирахме по-горе.
Днес обаче нашият университет е масов университет. В него се учат студенти от всички социални слоеве, идващи от всички видове средни училища. Някои записват философия или филология, въпреки че са завършили средни училища с технически профил, където не са учили нито гръцки, нито дори и латински. И ако е вярно, че за повечето дисциплини латинският не е особено приложим, то за философа или филолога нуждата от него е огромна.
В накои курсове се записани стотици студенти. Професорът познава отчасти не повече от трийсетина от тях. Тези, които са най-активни на семинарните занятия, правят впечатление на асистента, а чрез него и на професора. Така в края на краищата преподавателите успяват да опознаят не повече от стотина измежду своите студенти. И най-вече тези, които са израснали в образовани семейства, били са в контакт с жива културна среда, могат да си позволят пътувания с образователна цел, посещават театрални постановки и други културни мероприятия и пътуват в чужбина. Освен тези студенти обаче съществуват другите. Другите са студенти, на които се налага да работят и да прекарват деня си в някой задушен офис, в градче с десетина хиляди жители, където няма дори една свястна книжарница. Накои пък, разочаровани от университета, са избрали политическа кариера, но и те рано или късно, ще трябва да защитават дипломна работа. Има и наистина бедни студенти, които избират изпитите по свободноизбираемите дисциплини по принципа кой ще им струва най-евтино, защото не могат да си набавят необходимите книги. Има студенти, които понякога идват на лекции и се опитват да си намерят място в препълнената зала, а след лекцията биха искали да поговорят с преподавателя, но виждайки опашка от трийсетина души, бързат да си хванат влака, защото нямат пари за хотел. Има студенти, на които никой никога не е обяснил как се търси книга в библиотека и коя библиотека да посещават. Тези студенти често не знаят, че биха могли да намерят някои от книгите в своята градска библиотека, нито имат представа, че могат да си поръчат книга по междубиблиотечния обмен.
Съветите в тази книга са насочени най-вече към тях. Приложими са и за онези ученици от горните класове не гимназиите, които имат намерение да продължат в университета и да разберат какво представлява алхимията на дипломната работа.
На всички тях тази книга би искала да подскаже поне две неща:
- Може да напишете достойна дипломна работа и ако се намирате в трудно социално положение.
- Можете да използвате написването на дипломната работа (дори и ако останалата част от следването ви се е сторила неприятна и разочароваща), за да си възвърнете положителното отношение към ученето, схващано не като зазубряне на определен брой факти, а като критически обработен опит, като придобиване на способност (от полза за бъдещето ви) да напипвате проблемите, да размишлявате методично, да излагате мислите си в съответствие с определени комуникативни техники.


превод на Стефан Станчев в българското издание на книгата от 1999 г., ИК "Александър Панов";послеслов Ангел Ангелов;