написано преди години

Преди 6 години във фб 

Мемоари на една 55-годишна жена около Брекзит

Не знам за бъдещето, не съм clairvoyant, напоследък не чета английски издания. По едно време, кой знае защо, получавах всяка сутрин един електронен дайджест от "Гардиън" в пощата си, точно в месеците преди референдума. До нашите медии изобщо не достигна, но поне от това, което идваше в пощата ми, британците чуха и четоха масирана аргументативна офанзива с аргументи най-вече от миналото.

От момента, когато Хенри VIII скъсва с Рим и папите, за да може да се ожени и разведе няколко пъти, а и да гилотинира най-любимата от съпругите си – Ан Болейн, която също не успява да му роди момче-наследник, започва възходът им като империя, която се разпростира над всички континенти и океани. Над Британската империя Слънцето никога не е залязвало. Като се мръкне в Австралия, започва нов ден на Острова... Те експлоатираха най-вече историческите аргументи за векове назад. Самостоятелна Англиканска църква, на която кралят или кралицата е глава и никакви католически интриги; от това следва пълна независимост във външната и вътрешната политика от континента. Много по-свързани се чувстват с Америките, Канада, Австралия и Нова Зеландия, отколкото с Европа.

И това май винаги е било така.

Едно време по соца, когато бях студентка, имаше една будка за вестници на площад "Славейков", на която се продаваха и броеве на "Таймс", един брой струваше 1 лев. "Работническо дело" струваше 5 стотинки, билет за градския транспорт – 6 стотинки. Е, разбира се, броевете на "Таймс" се продаваха не точно на деня на издаването, а три-четири дни по-късно и не от всички дати. Явно службите са пускали в продажба броевете, в които няма почти нищо за Европа. Купувах си по един брой на вестника почти всяка седмица.

Още тогава ми направи впечатление, поне от броевете, които ченгетата пускаха в продажба, че лягат и стават с новини за Индийския субконтинент и с крикета в Нова Зеландия. Overseas territories, отвъдморските им територии са им много по-близки от това, което става отвъд Ламанша. Това ми правеше впечатления още тогава.

А в Стара Загора имаше една будка за вестници, точно срещу хотел "Верея", на която се продаваха всички броеве на "Юманите", което по онова време беше орган на френските комунисти; продаваха се и абсолютно всички броеве на "Морнинг стар", което тогава беше орган на английските комунисти. В "Морнинг стар" имаше почти изключително статии за континента и братските партии, в броевете на "Таймс", поне в тези, които службите пускаха на будката на "Славейков" – почти никога нищо. Чужда им е Европа не отскоро, а от векове. Надяват се на много по-голяма сила, свобода и самостоятелност, на независимост и отстраненост от "грешките в растежа" на ЕС, които почти никой не признава, така както не бяха признавани и "грешките в растежа" на развитото социалистическо общество, докато то рухна. Ако някой наистина иска да спаси Европа като общност, като за начало трябва да спре да демонизира Борис Джонсън, да не го представя като русоляв клоун-женкар, а да се вслуша внимателно в аргументите му...

А според мен, идеята за обединена Европа има смисъл, защото и двете световни войни са започнали тук. Ако има мир в Европа, светът ще продължи да съществува, ако няма – ще загине, но не от екологична катастрофа, както предричат зелените фанатици, а от ядрени оръжия. Великият Горгий казал в неговата велика Олимпийска реч, че ако няма мир, както има примирие само по времето на игрите, ще се стигне до момент, когато човечеството ще се самоизтреби с невиждани и нечувани оръжия, ще унищожи и земята... За жалост, великата Олимпийска реч на Горгий е запазена само в преразкази и от нея няма нито един фрагмент ... никой не обича пацифистите.

Идеята беше велика, като повечето идеи в отвъднебесното, но осъществяването ѝ и непризнаването на грешките в него – на осъществяването, не на идеята – ще я убие.

Силве, за мен това беше идея, ИдеяТА. Заради това имам книжка със заглавие "За Европа и университета". Идеята с главна буква и членувано. Тукидид пише, че бъдещето е неясно, но събитията проясняват: нито обединена Европа ще има, нито университети в нея, ако продължава демонизирането на инакомислещите – като се почне от министър-председателите, които са инакомислещи и оспорват практики и политики на континентално ниво, и се стигне до простосмъртни университетски преподавател(к)и и преводач(к)и, които се занимават с хилядолетния фундамент на европейската култура и философия.

за Седмото писмо на Платон

 

В античната биографична традиция по разбираеми причини сред философите най-добре е описан животът на Платон и на Аристотел. Може и за други мислители да е писано доста, но най-много запазени откъси и фрагменти с биографични свидетелства има за тях.

Най-богатият (авто)биографичен извор за живота на Платон е Седмото писмо.

То е преведено на български от Стоян Терзийски и е включено в https://hssfoundation.org/%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B8.../

списанието Критика и хуманизъм.

*

В изучаването, преподаването, превеждането и издаването на антични философски текстове у нас има десетки куриози.

 Един от най-куриозните е: Стоян Терзийски, който е превел Седмото писмо като дипломна работа, с която е завършил Класическа филология в края на 90-те години, не знаеше, че преводът му е включен в сп. Критика и хуманизъм, в тематичния брой Продължаващата античност, публикуван през 2002 г. с водещ редактор Доротея Табакова.

Това се случи през ноември 2018 г., горе в Гълъбарника на Ректората. Тогава избираемият курс Интелектуалците през античността,  курс за студенти от бакалавърската програма по Класическа филология, беше воден от Николай Гочев с мое участие като постоянен събеседник. 

Поканихме Стоян Терзийски за една лекция, посветена на питагорейците, защото чудесната антология Питагор и питагорейците (С., „ЛИК“,) , е съставена и преведена от него, от Александър Кашъмов и от Илия Панчовски – Бог да го прости! 

Стоян Терзийски дойде да говори на студентите за подборката и превода на фрагментите на старите питагорейци, издадени като книжка от "ЛИК" през 1995 г. и вече неоткриваема никъде.

Представихме го пред студентите, казахме на какво е преводач и съставител до този момент, и той подскочи на стола.

Не знаеше.

Едва тогава, почти 16 години по-късно след публикуването на този брой Стоян Терзийски разбра, че преводът му на Седмото писмо е публикуван отдавна. Разбира се, стана му приятно и нямаше нищо против, а преди няколко години публикува и свой прозаичен превод на Антигона: 

прозаичен превод на Стоян Терзийски на "Антигона"

Може да е куриозно, но само на пръв поглед. 

Напълно закономерно и обяснимо е, че дори и преводачите на важни извори, какъвто е (авто)биографичното Седмо писмо на Платон, не знаят, че преводите им са публикувани.

Превеждането, изучаването, преподаването и издаването на антична философия беше подложено на планомерно и систематично ликвидиране у нас. 

Целта е постигната. Вече 18 години никой не се осмелява да започне докторантура по антична философия в нито един от държавните университети у нас. Проф. Богданов имаше мечта изследването на античната литература и философия да е една от отличителните мисии на НБУ, но... една лястовица пролет не прави.

 

Защо писмото е важно?

 

Седмото писмо не е малко, повече от 55 стандартни страници. В списанието е от 207 до 234 страница, но са големи, нестандартни.

Преводът на Стоян Терзийски е отличен. Можем да съжаляваме, че стана адвокат и правник заедно с Александър Кашъмов, а не продължиха да копаят трънливата нива на класическата филология и античната философия.

Писмото е истински сценарий за филм: в него става дума за приключения, приятелства, предателства, политика, и за любов, и за философия, разбира се, но и за изкушенията и фаталните капани, в които попада всеки философ, който се съблазни да стане пръв съветник и да внушава мисли и решения в главата на някой тиранин.

Величието неминуемо рано или късно параноясва и после го ликвидира.

Станалото с Платон после се повтаря със Сенека, с Боеций, с Френсис Бейкън, с Томас Мор.

 

Биография или автобиография? Автентично ли е писмото или не?

На този въпрос в античната философия и класическата филология през ХХ век се отговаряше с категорично да. Писмото е автентично автобиографично.

В началото на новия век, през 2001 г. професорите Михаел Фреде и Майлс Бърниет са провели семинар в Оксфорд върху писмото.              

Дори и Седмото писмо да не е автентично, както смятат Михаел Фреде и Майлс Бърниет, имитаторът, който го е писал, го е написал не по-късно от 2-3 десетилетия след смъртта на Платон. И може да е Филип от Опунт, предполагаем автор и на Епиномис – диалог, също подозиран в неавтентичност. 

Михаел Фреде и Майлс Бърниет бяха двамата най-добри познавачи на античната философия сред чуждестранната колегия, които имах щастието лично да познавам от гостуванията им с лекции в София и от други семинари на South East European Assosiation for Ancient Philosophy. Била съм на тези семинари – с доклади или без. Участвала съм в семинарите, проведени в Делфи, Дубровник, Пилишчаба, Будапеща, София, Загреб, Прага и в една работна среща в Атина. 

Създаването на тази асоциация в Делфи през 2002 г. беше по идея и предложение и на двамата, като особено Михаел Фреде след пенсионирането си я имаше присърце. Вж.

http://www.pavel-gregoric.info/?page_id=1286

И двамата са били в България повече от веднъж.

Ето малко повече инфо за първите няколко семинара на SEEAAP, които се проведоха с тяхното най-активно участие:  http://dimkasdiary.blogspot.com/2011/04/blog-post_12.html

Ето повече за Михаел Фреде: http://dimkasdiary.blogspot.com/2010/02/blog-post_06.html

Ето повече и за първото гостуване на Майлс Бърниет у нас през пролетта на 1999 г., когато бе проведен едноседмичният семинар върху Критон: В рубриката Библиотека на сайта на АРУКО

Те двамата бяха отлични приятели, но различни като стил на поведение, маниери, подход на писане и устно представяне на идеите си. Михаел Фреде беше винаги сериозен, Майлс Бърниет беше винаги ироничен. Едно от сходствата между тях беше убедеността, че добрият интерпретатор на античната философия не трябва да пише монографии, а да направи превод или поне коментар на важен текст от класическата епоха.

Михаел Фреде почина внезапно на 11 август 2007 година, а Майлс Бърниет публикува 8

години по-късно непубликуваните записки на своя най-добър приятел за Седмото писмо, както и своя анализ на най-драматургично-драматичните места в него и на философската аргументация:

https://global.oup.com/academic/product/the-pseudo-platonic-seventh-letter-9780198733652?cc=us&lang=en&

Така че, дори и да не е автентично автобиографично, като биографичен извор е много ценно. Михаел Фреде и Майлс Бърниет оспориха авторството му, но не и истинността на написаното в него като фактология.

 

                                                              Богатството и инвестициите на Платон

       Дори и да изключим напълно Седмото писмо като недостоверен фейк, всички останали антични източници са ясни: Платон е бил потомък на един от най-богатите, най-знатните, най-аристократичните родове в Атина. Този род става и един от най-ненавижданите, защото Критий, който е един от 30-те тирани след края на Пелопонеската война, е вуйчо на Платон, брат на майка му. Това е все едно да си племенник на Гьобелс или Мусолини в средата на ХХ век.

      Що се отнася до пътешествията до Сицилия, до политическия размах на Платон в Сиракуза, до богатството и инвестирането на огромни средства в купуването на папирус и записването на диалозите върху тях, кое не е ясно? Той и братята му Главкон и Адимант не са имали деца, единственият син на сестра му Потона е Спевсип, който след това става схоларх на Академията именно поради това, че му е племенник и само той е имал законното право да наследи имота, върху който е била построена сравнително скромната постройка.

      Аристотел макар и от богат и знатен аристократичен лечителски македонски род, е бил метек. Основаването на Ликейона става възможно по-късно, защото Атина вече е била изгубила политическата си независимост, а Аристотел е бил покровителстван от новите властници. Спевсип и Ксенократ в Академията, както и Теофраст в Ликейона може и да не са били философи от величината на своите преподаватели, но са подсигурили чрез десетки преписи запазването на диалозите на Платон, а Аристотеловите съчинения – уви – са се разпилели на четири различни места. Когато вестта за внезапната ранна смърт на Александър Велики достига до Атина, Аристотел благоразумно решава да напусне града веднага и да се спаси на отсрещния остров Евбея, който макар и на един хвърлей разстояние от Атика, е бил независим град-държава. Една част от свитъците си със записки и произведения на други автори сам Аристотел отнася в Евбея, но оттам те се оказват скоро след това в Мала Азия. Една друга голяма част остава в Атина. Една трета част заминава за Родос, където е бил “филиалът“ на Ликейона, създаден от Евдем.

        Това, което четем днес от Аристотел, е четвъртата част: оцелялото от приключенията на свитъците по траекторията Атина-Евбея-Мала Азия, плячкосано от Сула, отнесено от него в Рим и подредено от Андроник Родоски три века след смъртта на Аристотел.

       А диалозите са били преписвани непрекъснато в Атина, после в Константинопол. Коментирането на диалозите и изнасянето на екзегетически лекции върху тях е било основна част от "учебния план“ на Академията – още от най-непосредствените нейни “ректори“ след смъртта на Платон, които са Спевсип и Ксенократ. Аркезилай и Карнеад го утвърждават като най-същинското в академичния curriculum и това остава непроменено чак до закриването на всички школи в Източната империя по времето на Юстиниан през 529 г. Затова за почти всички диалози и писма на Платон се приема, че са писани от самия него, а за “трактатите“ на Аристотел се спори: ако би могъл да ги подготви и редактира по-добре, как би подредил книгите в тях и главите в книгите.

*

И оше едно материално обяснение за запазването на диалозите на Платон.

Единственото място в Европа, където през античността е растял и е бил обработван папирус, е Сиракуза. При трите си пътувания-приключения до бленувания град-държава, в който Платон е мечтаел да се докаже и като деец в реалната политика, но това за малко да му вземе живота, все пак най-печелившата и дълготрайна материална придобивка се оказва купуването на достатъчно папирус, върху който записал диалозите си.

Папирусът е много скъп, използва се само веднъж за разлика от обработените кожи, но поема много повече текст от най-твърдите каменни, мраморни и други подобни носители.

Шедьоврите на Платон са достигнали до нас и защото са били записани върху папирус.                              

 

                                                        Догматика, апофатика и мистика

Писмото заслужава да се прочете, защото който и да е неговият автор, той е много талантлив писател и образцов философ-платоник. Както по отношение на художествената форма, така и по отношение на екзистенциално-морално-етическите и онтологическите философеми писмото ни представя автор, напълно сравним с Платон. В него става дума за любов и ненавист, за власт и политика, за приятелство и предателство, за най-важното, което трябва да ни води през десетилетията на живота ни. Със съвсем същото трябва да се утешим при приближаването на смъртта. В писмото става дума и за думите.

Да, за думите изобщо, за речта, а не само за писаното слово и за неписаните догми.

Защото прочутият израз на гръцки не е „неписаното учение“, а е „неписаните учения“, в множествено, а не в единствено число: τὰ ἄγραφα δόγματα

 

Aufstieg und Niedergang на догматиката за τὰ ἄγραφα δόγματα

         Та, както вече напомних, Майлс Бърниет беше за първи път у нас преди точно 25 години. През третата седмица на март 1999 г.  Този текст може да бъде четен и като мемоар за първото му гостуване.

         Беше му предложено да стане doctor honoris causa на нашия университет и съответно – да изнесе една лекция по време на церемонията. Той отказа и вместо това поиска не само да изнесе една-единствена лекция в Аулата, но и да проведе четиридневен семинар върху Критон. Така стана. Лекцията на тема Гняв и отмъщение беше представена в Аулата, но без той да бъде удостоен с почетната научна степен, защото самият той не искаше. Беше проведен четиридневен семинар върху диалога, в който участваха студенти от специалностите Философия, Класическа и Английска филология. Скоро след това разказах за този забележителен семинар в „Литературен форум“, а любопитните могат да прочетат написаното в рубриката Библиотека на сайта на АРУКО – на линка по-горе.

       Та, по време на семинара преди точно 25 години у нас, а впоследствие и на други семинари Бърниет представи много от оригиналните си интерпретации за Платон, платонизма през вековете и модерното платонознание. За догматиката за неписаните учения той имаше едно така да се каже психоаналитично обяснение: 

Тюбингенската догматика се появява, защото немците ги е било срам. 

Било ги е срам от книгата на Курт Хилдебранд Платоновите диалози за Отечеството (Kurt Hildebrandt. Platons Vaterländische Reden. Apologie, Kriton, Menexenos), която включва негови преводи и коментари на Апологията, Критон и Менексен, и която по времето на немската експанзия в Европа и възхода на нацизма през 30-те години на ХХ век става доста популярна. 

      Впрочем, тази книга я има и в НБКМ, всъщност не е книга, а малка книжка от стотина страници (съдържа само коментарите му към диалозите, без превода) и не е чак толкова страшна, колкото я е направила прекомерната ѝ „реклама“ и идеологическата ѝ зловредна упореба. Така прави всяка пропаганда: стократно увеличава. В случая с книгата на Хилдебранд до кресчендо са усилени твърдения, които са само загатнати в нея: Платон бил пръв изразител на тоталитарни идеи, нещо като прадядо на нацизма. Но това не е написано от автора в книгата, а е раздуто от злоупотребилите с нея.         Разбира се, има го и "утежняващото вината обстоятелство", че Курт Хилдебранд е бил член на NSDAP, че е бил подкрепен за професурата в университета в Кийл от Хайдегер, а преди него професорът по класическа филология и антична философия там е бил Юлиус Щенцел, който бива уволнен през 1933 г. след доноси от студенти-активисти на националсоциалистическата партия.

      Но в книгата му, или поне в тази, която намерих в НБКМ през пролетта на 1999 г., веднага след семинара за Критон, няма такава директна политическа пропаганда. Даже Ханс Георг-Гадамер е писал положителен отзив за нея в средата на 30-те години, преди тя да бъде превърната в инструмент на човеконенавистната идеология на нацизма.

      Точно тази злоупотреба с книгата провокира реакцията на Карл Попър в Отвореното общество и неговите врагове. Но също тя според Майлс Бърниет поражда и Тюбингенската догматика: ами, щом Платон в диалозите си е хвърлил семената на толкова страшни идеи и тяхната реализация през ХХ век, дайте да потърсим философията му другаде.

       В края на 80-те години на миналия век хипотезата събуди любопитство: „Я да видим какво още имало интересно ОСВЕН и ПОКРАЙ писаните диалози на Платон, в чието авторство не се съмняваме?“ Но като се разбра каква агресия и догматизъм има във всичко това, хората престанаха да обръщат внимание на тази глупост навсякъде, с изключение на нашата мила родна страна.

       Отидете на сайта на Международното Платоново Общество. Всяка година там се публикува пълна библиография на всички статии и книги за Платон на всички езици, за които се получава инфо в CNRS в Париж. Около 20-25 книги всяка година и над 200 статии. От началото на новото хилядолетие, публикациите за неписаните учения са под 0, 01 % и от началото на новото хилядолетие в целия свят има само една издадена книга по темата,.... която е преиздадената книга на проф. Цочо Бояджиев от миналия век. У нас това стана и остана религия. Обаче вижте какво става по света:

https://platosociety.org/plato-bibliography/

А що се отнася до "неписаните учения": ами, който прочете внимателно превода и направи справка с оригинала, ще види, че там Платон пише на своя любим Дион и неговите роднини,

че истинската философия не може нито да бъде нито написана,

нито да бъде изговорена еднократно.

Никой не може да стане философ с чуването на една, две или три лекции. 

Философията и философстването не са като посвещаването в Самотракийските или Елевзинските мистерии, което е ставало само веднъж в живота на посветения.

Не само писаното, но и устното произнасяне не може да бъде изразител на прозренията за първите причини и начала на битието, ако се случва ограничен брой пъти.

Платон не е бил мистик, не е бил монах-апофатик, не е бил аскетик и гуру на секта, не е бил основател на религия като Буда, който приживе не разрешавал да бъдат записвани беседите му.

В писмото Платон успокоява своите приятели, че Дионисий нищо не може да изплагиатства от него, дори и да е публикувал от свое име лекциите, които лично и само на него е представял: първо, защото е тъп тиранин (е, това е казано много по-красиво от гениалния Платон, отколкото сега го резюмирам на шега).

Второ и още по-важно: нито писаното, нито неписаното слово могат веднъж завинаги с циментирани фрази и назубкани клишета, с догматизирана терминология и втръснали от рециклиране мантри да изкажат 

най-висшите принципи и начала на битието.

Думите са слаби, не могат, нямат сила и мощ.

И тогава, какво следва?

За религиозните мистици следва апофатическата теология.

За недостижимия Платон пътят е друг: макар че думите са слаби и именно защото са слаби,

не бива да млъкнем и да застинем в безмълвно съзерцание и мистически транс,

а да опитваме всякак – с писане и говорене,

с писане на още и още диалози,

с още и още писма,

с още и още лекции,

с още и още отговори на безконечните въпроси на онзи заядливец от Стагира,

на който баща му е бил джипи на Филип Македонски и поради това се дуел като пуяк...

Заради това Платон е написал толкова много писма и толкова много диалози.

Още и още с думите напред към най-висшето, макар да знаем, че е неизразимо.

Все пак трябва да го приближим – с диалози, писма, лекции в Академията, обсъждания и

отговори на вбесяващите въпроси на онзи, чийто прякор е бил Мозъка – ὁ Νοῦς.

Е, точно по този начин в писмото не се споменава Мозъка, но размишленията, че

не само писаното, но и устното слово,

думите, изречени само веднъж не могат окончателно и плакатно да кажат 

какво е (в) началото, са си там.

И така Платон в Седмото писмо успокоява роднините и приятелите на Дион, че дори и Дионисий да го е изплагиатствал и да е издал книжка уж написана от него, а всъщност записки от сказки на Платон, само с едно писание не става.

Трябва да се пише и говори нерекъснато, защото думите са слаби и немощни, и

никога няма да достигнат до хиперурановите същности там отвъд,

до отвъднебесните вечни и неизменни ейдоси-форми-монади-парадигми,

до идеята за доброто,

но все пак... няма да мързелуваме, я?!?

 

 

in memoriam: проф. Константинос Вудурис

 На 23 август сутринта е починал проф. Константинос Вудурис – философът-доайен на изследователите и преподавателите по антична философия и не само по антична, а

по цялата история на философията в Гърция.

Съобщение за това от профила на проф. Ирина Деретич от Белградския университет във фейсбук Irina Deretic https://www.facebook.com/irina.deretic:

 Preminuo je profesor Konstantin Bodoures, grcki profesor i filozof! Neka mu je vecna slava!

The Emeritus Professor of the National and Kapodistrian University of Athens Konstantinos Boudouris departed this morning at the age of 88.

He was a dynamic and tireless minister of philosophical education, an enthusiastic researcher, an excellent organizer of important international meetings ­- among which the XXIII World Philosophy Congress in 2013-, an abundant editor of scientific reviews and collective volumes, contributing to the promotion of Greece and its culture at a global level and becoming a source of inspiration for many persons.

His funeral will take place on Monday, the 28th of August, at 10 a.m. at the First Cemetery of Athens.

***

Ето мои спомени за събития отпреди 30 години и за познанството ми с проф. Константинос Вудурис.

Бог да го прости и да е вечна паметта му! Да почива в мир!

***

Той е бил дългогодишен преподавател по няколко основни философски дисциплини в Атинския университет, председател на International Society for Greek Philosophy, което общество организира всяка година едноседмични тематични конференции на различно място в Елада за всички периоди на гръкоезичната философия, а докладите от тях се публикуваха в големи томове. Той беше и един от най-активните организатори на Световния конгрес по философия през 2013 г., и на Световния Аристотелов конгрес в Атина през 2016 г.

С няколко думи: човекът-двигател на стотици академични и културни събития, конференции, семинари, съставител и главен редактор на периодични издания и прочие.

Десетилетия отмерват неговото преподаване в Атинския национален и Каподистриев университет.

Той беше определен от гръцкото Министерство за мой научен ръководител за специализацията, която имах през академичната 1993/1994 г.

Министерството на образованието и науката, нашето, всяка година определя чрез конкурс най-малко трима университетски преподаватели за едногодишните или по-кратки специализации в чужбина. Почти всички колеги, за които можете да се сетите, от средите на грецистите и класиците у нас, които са искали, са се ползвали от тази едногодишна специализация в Елада.

За учебната 1993/1994 г. чрез конкурс на МОН бяха класирани (сега вече професор) Петя Янева, (вече професор) Ваня Дончева, аз и Диди Табакова, но тя се отказа, защото беше в очакване на първото си дете.

Изпитът за владеене на новогръцки се проведе в МОН на 22 февруари 1993 г., като изпитващият беше току-що завърналият се от Атина Николай Гочев. Това се оказа съдбоносно и за двама ни. За мен като нефилолог основен работен език щеше да бъде английски, но и някакво елементарно ниво на новогръцки беше препоръчително. Изкарах 4.50, защото Николай ми даде да преведа писмено първата страница на За душата и едно място от Протагор, а аз ги знам наизуст...

Обаче, както обикновено става, във ФФ направиха всичко възможно, за да ми попречат да замина навреме, а ако може – изобщо стипендията да получи друг.

И отново обаче: както обикновено става и както се оказва впоследствие, всичко, което ми се случва във ФФ и за което се полагат огромни планомерни и координирани усилия от няколко души, в крайна сметка се обръща за добро.

Вместо да ми навреди, ми донася нещо неочаквано хубаво.

Така стана и тогава. Факултетният съвет през юли 1993 г. не ми разреши неплатен едногодишен отпуск, това разрешение дойде чак на октомврийския факултетен съвет. Заминах не на 1 септември, а на 13 октомври, изпуснах месец и половина от специализацията.

И като пристигнах в Атина... не се появи катаменията. Приятелката Калина Гарелова, която по онова време довършваше следването си в Атинския университет, ме заведе на преглед при гинеколог, при когото беше работила почасово като секретарка за предварително записване на часове.

И така, тогава се потвърди това, което в последните дни преди отпътуването ми с Николай предполагахме, но не бяхме сигурни.

***

В Атина обитавах една стая в студентското общежитие в квартал Зографу, а на една крачка от него е Философики схоли. Много удобно.

Най-малко десет бяха колегите-сънародници, които живееха там по онова време. Почти всички отлично познаваха Николай, защото и той беше живял с тях като техен състудент и съквартирант в продължение на години. Като разбраха, че ще съм при тях съвсем кратко и по каква причина, всички много се зарадваха, че „Гочев ще става баща“, грижеха се за мен, гледаха ме месец и половина като писано яйце.

От 13 октомври до 6 декември в делничните дни ходех за няколко часа на ден на курс по новогръцки, а през останалото време правех ксерокси на всичко възможно в библиотеката на Философики схоли.

Генчо Банев и Емануел Мутафов първо уредиха чрез познати в авиокомпания да се върна с още един голям багаж, без да плащам за това: допълнителният кашон не много голям, но много тежък, беше пълен само с ксерокси.

Освен това и ме изпратиха трикратно на летището! Три пъти ме изпращаха в тъмни зори, защото и на 6, и на 7 декември полетът към София беше отменен от нашето летище, покрито от обичайните Никулденски мъгли. Излетях на третия опит, на 8 декември, с един допълнителен багаж с копия на статии и (части от) книги, ненамираеми в библиотеките у нас.

***

При проф. Вудурис се появих още на третия ден след пристигането ми. Отидох в приемния му час, отначало пробвах на гръцки: представих се, казах с какво се занимавам и по каква тема пиша дисертация. Той ме накара подробно да разкажа какви публикации имам до този момент. Отговорих, че вече имам публикувани една статия, още от студентското ми следване, за теорията за езиковата несъизмеримост на Сепир и Уорф, както и една студия за (не)възможността за превеждане на Аристотел на български в Годишника на факултета, и една книга, приета за печат в Университетското издателство на Софийския университет. Той помисли, че съм сгрешила думата поради недобро владеене на езика и попита отново. Отново казах:

’Еχω γράψει ένα βιβλίο. (Написала съм една книга.)

Той възкликна:

Βιβλίο;;; Δεν είναι δυνατό! (Книга??? Не е възможно!)

По онова време бях доста по-слабичка и момчешки подстригана почти първи номер. При него отидох облечена в черен клин и широк черен пуловер с леко кичозни блестящи лилави декорации.

Както казваше един колега за вида ми по онова време: Димка прилича на врабче, а не на жена.

Обаче професор Вудурис реши да ме разпита подробно за твърдяната от мен книга. Минах на английски: защо е озаглавена В лабиринта…, какво има в главите за приликите и разликите между Платон и Аристотел. На него му стана най-любопитно какво е написано в частта, озаглавена Платон след Аристотел.

Говорихме повече от час, той остана заинтригуван и ме покани, ако искам, да посещавам някой от лекционните му курсове, а той имаше лекции по няколко дисциплини, но през тази година – нито един специализиран за античните.  

И друг път е ставало дума: гръцкото хуманитарно образование изобщо не може да се сравнява с нашето, защото предвижда само лекции пред много големи групи в много големи аудитории, няма упражнения – най-ценното в хуманитаристиката. Изпитите са писмени и анонимни, на един студент може да му се случи нито веднъж по време на следването да не размени нито дума нито със състудент, нито с преподавател.

Отидох само на една лекция на професора: в огромна аудитория пред най-малко 150 души от различни специалности на Философики схоли той говори с диапозитиви, прожектирани на филмов екран, за приликите и разликите между Парменид и Декарт.

След лекцията го изчаках и се извиних, че повече няма да посещавам лекциите, защото това много високо академично ниво на говорим гръцки ме затруднява да разбирам всичко. Той каза, че е естествено да е така, но полюбопитства какво мисля и за Декарт, и за Бъркли, и за Хегел. Когато водя упражнения за Парменид правя ли такива съпоставки?

Това беше пак повече от час разговор, направо си беше като докторантски изпит. Слушаше ме с интерес, без да ме прекъсва, кимаше одобрително. От време на време в паузите, в които си поемах дъх, коментираше и задаваше допълнителни въпроси на гръцки, отговарях на английски.

Очевидно прецени, че нещо поназнайвам и разбирам това-онова. Покани ме да стана член на Международното общество за изучаване на гръцката философия и извика секретарката си, за да платя на нея веднага членския внос за 1993 и 1994 г.

За трети път отидох в приемния му час в началото на декември, май беше в последния ден преди първия ми опит за излитане. Значи е било на 5 декември 1993 г.

Казах му, че се отказвам от останалите шест месеца от изследователската стипендия и на другия ден се връщам.

Отначало сякаш се разочарова, но после се зарадва, поздрави ме за това, че съм в радостно очакване и философски заключи:

– Καλύτερα είναι να είστε ευτυχισμένη σαν μητέρα καί σύζυγος. По-хубаво е да сте щастлива като майка и съпруга.

След това сподели своята житейска философия, с която се съгласих и до ден-днешен съм съгласна: за да бъде човек щастлив, най-важното и на първо място е семейството. На второ място е пак семейството. На трето място е пак семейството.

Това беше третият и последен наш продължителен разговор.

(На следващата година на 3 юни се роди Леда и съвсем същия ден се появи и книжката за лабиринта! Николай ми я донесе в двора на "Шейново".)

Изпратих книжката и на проф. Вудурис, и оттогава започнах да получавам покани за конференциите, които организираха всяка година, но в които не се включих никога по различни причини: отначало защото децата бяха малки, после защото във ФФ не ме подкрепяха не само за командировки, а и за друго…

Видях го чак през юли 2016 г. на световния конгрес, посветен на 2400-годишнина от рождението на Аристотел. Той се затрудни да ме разпознае, защото 23 години след последния ни разговор вече не приличах на врабче, а и на събития със стотици участници няма как да се водят продължителни разговори. В Солунския конгрес през 2016 г. участваха 270 учени с доклади, в Атинския – 350. Съвсем малко са докладите, публикувани от Атинския. Моят, за влиянието на Херодот върху Аристотел, е включен в тома, съставен и редактиран от проф. Вудурис.

***

Опелото и погребението ще са утре на Първото атинско гробище.

***

Бог да го прости и да почива в мир!  

 

 

поредицата "Куриози около..."

 Замислила съм една поредица Куриози около..., която, ако е живот и здраве, ще започна през лятото на моя блог.

Ще издам малко от намеренията ми сега: ще има Куриози около "Метафизика"-та, Куриози около Седмото писмо на Платон и Куриози около "За небето".

Около тези трите имам материал за поне 100 страници.

Обаче сега се налага да започна с поредица

Куриози около Georgi Gochev Георги Гочев и неговото твърдяно роднинство с нас.

Да го напиша направо: не, не сме роднини, просто това е широкоразпространена фамилия.

И понеже животът е това, което ни се случва, докато правим планове, куриозите около Георги Гочев минават с предимство.

Куриоз №1: 11 юни, неделя.

Миналата неделя както обикновена бях на служба в "Света Троица", в енорията, в която съм от почти четвърт век, откакто живеем в "Гео Милев".

Накрая на службата, докато чакахме да вземем нафора, г-жа Йорданка Гюрова, която е магистър по богословие и води неделното училище и беседите след неделните служби в "Света Троица", а отскоро и в "Свети Мина", ме поздрави за чудесния превод на моя съпруг Георги Гочев на "Държавата".

Тя каза, че отскоро обсъждат "Държавата" след някои от службите в "Свети Мина", понеже и с други възрастни дами много обичали и харесвали точно този диалог на Платон, за който разпалено им говорел проф. Хубанчев преди 30 години, когато са били студентки в първия випуск на Богословския факултет, в който са приемани за студентки и жени.

Всичко това е чудесно, само дето Георги Гочев не ми е съпруг.

Г-жа Йорданка Гюрова е достолепна дама и ме разбра. Тя пее и на клироса и в двете църкви,

води неделното училище, но през всички тези години си е мислела, че Николай се казва Георги.

Куриоз №2, вчера, сряда, 14 юни.

Бях в една столична централна книжарница.

Навън валеше ... как да кажа неклиширано... из ведро?... тропически?... проливен?... така де, да спестя клишето.

Капките бяха като водни пирони.

Попитах един от книжарите: "Имате ли новата книга на Георги Гочев, издадена от НБУ, "Свободата от сенките"?

Той каза на един друг книжар да я потърси вътре, понеже я имали, но своевременно ме осведоми:

– Ама, защо ще си я купувате тази книга? Неговият превод е много, много лош, много е съвременен, прекалено е осъвременен, не може така да звучи "Държавата"!

Ах, така ли? Направо побеснях и изнесох една лекция на хората вътре, които даже в един момент настръхнаха докъде ли ще стигне моят гняв/бяс/афект.

Човекът-книжар не бил учил и не бил знаел никакъв гръцки, ама така се говорело и той като гид в голяма столична книжарница на пъпа на града споделя...

Казах му, че ако, например, мен ме попитат, какви забележки имам към превода на проф. Цочо Бояджиев на "За душата", без колебание ще посоча една от няколкото много, много груби грешки, в които нусът като Нусът с главна буква,

космическият нус е "ейдос на ейдоса", според превода на Цочо, а то е "ейдос на ейдосите" в гръцкия оригинал.

С други думи, на най-невралгичното място, което е предизвикало колизии и трусове в продължение на хилядолетие в аристотелизма в арабския и западния свят, преводът на Цочо е дал фира, защото не прави разлика между единственото и множественото число на думата "ейдос" в родителен падеж.

Но това е най-малкият кусур на превода и двуезичното издание на "За душата", завърших минилекцията аз, в която казах и друго.

– А Вие какви забележки имате към превода на Георги Гочев на "Държавата"?, попитах компетентния книжар, който ме предизвика.

Той отвърна, че не знае, но че преводът на Гочев звучи прекалено модерно и поради това преводът е лош, защото единствено и множествено число на имената няма никакво значение, както и че времената на глаголите нямат значение, защото преводите "трябва да звучат така, че да се харесват на читателите".

Няколко души наоколо вцепенени мълчаха.

Навън вали и трещи, гръмотевици, светкавици, порой, а някаква луда спори с авторитетен и многознаещ книжар,

като се осмелява светотатствено да говори за груби грешки в превода на приживе канонизиран светец от ФФ и да пита за грешки в превода на друг човек,

който за свое голямо нещастие има фамилия като нашата с Николай...

Излязох навън въпреки дъжда и под една стряха четох половин час книгата на Георги, която познавам от миналото лято, но ми беше любопитно какво е станало с нея след последното редактиране.

Куриоз №3, преди малко, 15 юни.

Колега, доктор по философия, преподавател по философия ми честити възторжено на лични новоизлязлата книга на нашия син! - sic! - Георги Гочев за Платон!

Нашият син се казва Теодор, в момента е студент по богословие, преди време следваше в НМА "Панчо Владигеров", пееше в хора на "Света Неделя" и в квартета на "Св. Александър Невски", занимава се усърдно и с източното пеене по византийската невмена нотация. Заради сериозното отношение към богословското образование се отзовава на помощ като заместник на основните певци и в "Св. Неделя", и в "Св. Александър Невски", когато някой отсъства...

А Георги Гочев е наш колега от по-младото поколение, преводач на "Закони", заедно с Невена Панова, и на нови преводи на "Държавата" на Платон, както и на "Поетика" на Аристотел...

Но, това е, дори и колеги-доктори и преподаватели по философия, както и високообразовани преподавателки-богословки в неделни училища казват, че Георги Гочев ми е: 1. съпруг; или 2. син...

А за вчерашната ми тирада в столичната книжарница по време на пороя може и с още по-големи подробности да разкажа.

Как от един книжар се разбира кой преводач е добър и кой не е... Ама, той не знае гръцки, но преводите на професора "звучат", а преводите на Гочев-който-ми-е-съпруг-или-син- nobody- knows "не звучат".

Хуманитаристиката е зарината от слухове и клевети.

Академична публичност няма.

7

1