несправедливо и несъразмерно

 τὸ μὲν δίκαιον ἄρα τὸ νόμιμον καὶ τὸ ἴσον, τὸ

δ' ἄδικον τὸ παράνομον καὶ τὸ ἄνισον.

Следователно справедливото е законното и съразмерното, а несправедливото е незаконосъобразното и несъразмерното.

***

Ако в една университетска катедра са защитени справедливо и съразмерно шест дисертации през последните шест години,

а една дисертация е била отхвърлена наскоро –

при това най-голямата по обем и най-сложната като проблематика –

това е несправедливо ἄδικον,

незаконосъобразно παράνομον

и несъразмерно ἄνισον.

университетите чакат Годо

 През тази учебна година в университетите към старите гранясали и гангренясали проблеми се появиха два нови: първият засяга докторантите, които успешно защитиха своите дисертации, но не получават дипломите си.

В началото на ноември месец миналата година от министерството е "спусната" забранителна заповед и университетите не издават дипломи на успешно защитилите доктори, защото... трябвало било дипломите да имат друг дизайн, а също така трябвало било в паразитната структура НАЦИД да се изработи още един ненужен и бюрократичен регистър, специално за защитилите доктори!

Но нали досега в тази мутренска и политизирана, паразитна и бюрократична структура има Регистър на академичния състав, в който са включени два раздела: един за хабилитираните и един за нехабилитираните. Успешно защитилите доктори се вписваха досега там.

Защо към бъгавите регистри, в които анонимни чиновници правят каквото си искат и каквото им наредят от някои партийни централи, ще се добавя още един регистър?

От началото на ноември миналата година университетите са практически понижени в колежи, защото една висша образователна институция, която не присъжда степента "доктор", не е университет, а колеж, институт, висша школа, висше училище.

Според Правилника на нашия университет дипломите на защитилите доктори се издават в 14-дневен срок, после има някакво министерско и НАЦИД-ско валидиране, което отнема месеци и още месеци, но тази година от ноември насам всички български университети не могат да удостоверят с дипломи успешното приключване на процедурите по защитите. Издават се някакви хвърчащи листчета, наречени "служебни бележки". Е, да, те имат подпис и печат, сигурно у нас на някои новопроизведени доктори това им е достатъчно, защото страната ни е малка, на академичния пазар всички се познават почти лично, но за чуждестранните колеги това забавяне е препятствие, защото при всякакви кандидатствания за всякакви учителски, изследователски, преподавателски позиции от кандидатите се иска да приложат сканирано копие на валидна диплома. 

И така, вече осем месеца университетите чакат да дойде Годо.

Учебната година приключва, това означава, че повече от една година ще се забави получаването на дипломите и вписването им в Прокрустовите регистри на онези, които са защитили дисертации през академичната 2024/2025.

Това се разчува по света, защото, например, е споделено в група на магистрите и докторите на програмите по философия с преподаване на английски във Философския факултет, в която участват стотици алумни и десетки следващи в момента. Това удря авторитета и репутацията на програмите, за чието развитие работят колеги-преподаватели от три десетилетия, от средата на 90-те години.

Втората от новите язви е "изчезването" на софтуера за проверка за плагиатство. Бил изтекъл договорът, чак сега министерството разбрало.

Как тогава ще защитят бакалавърските си дипломни работи и магистърските си тези студентите, които искат да се дипломират по време на юлската сесия?

Във Философския факултет студенти-бакалаври могат да се дипломират с дипломни работи, което е по-интересно, по-трудно, но и много по-творческо от държавния изпит, в няколко специалности: Философия, Философия с преподаване на английски език, Културология, Библиотечни и информационни науки, Социология. Плюс студентите-магистри в тези специалности и в останалите няколко – Психология, Политология, Европеистика, Публична администрация (в които бакалаврите се явяват на държавни изпити).

Тези няколкостотин колеги, които са написали вече бакалавърски дипломни и магистърски тези, как точно ще защитят и как текстовете им ще бъдат проверени? 

Прочетох днес рано сутринта в СЕГА и вдигнах кръвното пак:

 https://www.segabg.com/hot/category-education/universitetite-sa-ostanali-bez-softuer-sreshtu-plagiatstvoto

Министърът отговорил на депутатско питане и цитирам:

"По думите му до 2 седмици висшите училища ще бъдат уведомени как да действат."

Нищо не остана от нашите университети. Действително те са "висши училища", а не университети от няколко години: не остана нищо нито от университетския дух, нито от академичния статус, нито от академичното самоуважение и чувство за достойнство.

Никой не си спомня и не споменава думата "автономия" – докторите не получават докторските си дипломи, под въпрос е как стотиците дипломанти във Философски факултет ще бъдат допуснати до защита. А сигурно и в други факултети на Софийското "висше училище", както и в други университети в столицата и страната бакалаври и магистри очакват дипломиране през юли. 

Или може би за тези няколкостотин дипломанти в Софийското "висше училище" и още няколко хиляди в други висши училища ще бъде направено изключение и поради

независещите от тях обстоятелства ще защитят, без текстовете им да са проверени за плагиатство?

Но това законно ли ще е?

В същата статия от тази сутрин има поредна лъжа, пардон, поредна неистина, изказана от академик Денков, който се е представил като архиначинател и демиург на борбата с плагиатството. Те били започнали по време на неговите подвизавания в министерството, а преди той да ощастливи управлението на образованието с величавите си дела, цитирам:  

"до тогава нямаше никаква култура за усещането, че това е нещо нередно".

Това не е истина. Едно от малкото основания за дисциплинарно уволнение според Закона за висше образование (и на Правилниците на Софийското "висше училище") е доказаното плагиатство и това беше разписано в различните варианти както на закона, така и на правилниците още от соцвреме досега. Новото е само, че в един от най-новите варианти на правилниците се появи дефиниция за плагиатство.

От много лъжи, пардон, неистини, разпространявани в обществото от академик Денков, ще припомня само най-вредната: лъжата, пардон, неистината, че студентите ще бъдат освободени от студентските такси. Ако си спомняте, това стана по времето на неговото министър-председателстване и беше обещано, че ще стане незабавно.

Това не стана тогава, няма как да се случи и в бъдеще, но студентите намразиха онези преподаватели, които честно им казахме, че това е невъзможно и неосъществимо.

Проф. Георги Вълчев или проф. Амелия Личева

Позициите на двамата най-високопоставени и най-овластени колеги в най-стария български университет в спора „за“ или „против“ религиозното образование в средното училище са противоположни и взаимноизключващи се.

От едната страна е позицията на ректора проф. д-р Георги Вълчев, който се е изказал по време на кръглата маса в НДК на 24 април. До голяма степен я споделям, като имам скептически резерви, че много бързо университетите могат да подготвят и преквалифицират всички учители във всички училища, ако „предметът“ стане задължителен. Не защото не можем да направим бързо магистърски програми, а защото това е най-трудният за преподаване „предмет“: образоване, което включва  най-всеобхватните въпроси за космоса и устоите му, за неговото начало и край, за произхода на неодушевените стихии, но и на природата, на всичко живо, за мястото на човека в свят, (който има Всемогъщ Създател, или както напоследък се казва „интелигентен божествен дизайн“), или е управляван от слепи и безличностни еволюционни механизми (според невярващите). Този „предмет“, в момента наречен „Религия“ и съдържащ три избираеми профила, както и да се нарича в бъдеще, е с обхват от създание мира до най-тайните и понякога неразбираеми дори за самия човек скрити негови помисли, за страховете, желанията и страстите в сърцата и душите ни, за вярата и безбожието, или за агностическия отказ както от вяра, така и от атеизъм.

От другата страна на спора е позицията на проф. Амелия Личева, която е не само

декан на Факултета по славянски филологии, но и председател на Съвета на деканите в Софийския университет.

Много силно се моля на Господа: това, което тя е казала в студиото на bTV на 25 април сутринта в разговор с двама водещи журналисти и двама събеседници по темата, да е само нейната лична гледна точка, а не становището на всички декани на всички факултети в най-стария наш университет.

В самото начало на разговора двамата водещи представиха тримата гости така: проф. д-р Сергей Игнатов, предишен ректор на НБУ и предишен министър на образованието; господин Данко Калапиш – педагог и богослов, директор на столично училище и преподавател по избираемата дисциплина Религия с дълъг опит. Проф. Личева беше представена не просто като професор, не само като декан на един факултет, а като председател на Съвета на деканите. Ако нейната позиция е институционалната позиция на този колективен съвещателен управленски орган, най-честно ще бъде да се откажем от небесното покровителство на свети Климент Охридски. Не заслужаваме той да бъде наш патрон.

Както може да се убеди всеки, който внимателно гледа и слуша записа, основните твърдения на тримата събеседници бяха представени така:

Първо проф. Сергей Игнатов започна с това, че става дума за преподаване на нещо повече от сложно и че самият той с неговия опит от над 30 години научни занимания и две дисертации не би се осмелил да води такава дисциплина. „Ако ще влезе нов предмет, кой ще излезе?“, попита още той. Говори и за претовареността, и за погрешността на още едно министерско намерение, обявено наскоро: според проф. Игнатов не бива да се увеличават часовете по математика, а обратно – на хуманитарните знания. Защото изкуственият интелект никога няма да измести потребността от естествен интелект и от хуманитарно въображение.

В 8 часа и 12 минути започва първото кратичко изказване на г-н Данко Калапиш, според когото и сега има кадри, които могат да поемат преподането на дисциплината.

В 8 часа и 14 минути започва първото критично изказване на проф. Личева: изобщо няма нужда от такъв предмет, защото всички знания, които той би дал, вече се получават от много други общообразователни предмети, най-вече от литература и история, но още повече от гражданско образование. Това е основната теза на противниците на този предмет от почти 20 години. Подчерта, че произведенията на писателката Теодора Димова, например, са много по-добър учебник по, но не уточни точно по какво...

Коментар: Има етика на Омировия героизъм; има етика на добродетелите според класическата гръцка полисна философия; има етика на стоическата резигнация и безропотното следване на съдбата; има етика на римската имперска завоевателна гордост; има етика на християнската прошка и смирение, има категоричен императив и пр... Освен това точно роман като Майките на Теодора Димова, в който група ученици убиват своята учителка, доколкото си спомням сюжета, опровергава проф. Личева за ненужността на предмет по религиозно образование.

Продължи с това, че не във всички европейски страни има такова образование, като каза, че във Франция няма, а в Гърция има, но в Гърция било имало дебати за отмяната му. 

Коментар: Това беше една от първите ѝ лъжи.

Първо: Гръцкото министерство на образованието винаги е било Министерство на образованието и вероизповеданията. Наскоро към наименованието и функциите му беше добавено „и спорта“, като сега то се нарича Υπουργείο Παιδείας, Θρησκευμάτων και Αθλητισμού: https://www.gov.gr/upourgeia/upourgeio-paideias-kai-threskeumaton

Второ: Гърция е страна, в която без прекъсване вече точно 200 години, от 1825 г. насам се преподава религия в училище – и когато е била царство, и когато е била под италианска, после немска окупация, и по време на републиката, и по време на хунтата.

 Трето: Гръцките граждани са сред най-политизираните и най-активните на избори в Европа. Миналата година на изборите за Европейски парламент, обаче, които бяха на 9 юни, близо един милион души не гласуваха. Социологическите проучвания после посочиха, че основната причина е разочарованието от легализирането на еднополовите бракове, прието скоро преди вота.

 

След това професорката, която е не само декан на Факултета по славянски филологии, но и председател на Съвета на деканите в най-стария български университет се изяви като футуролог:  "Вървим към един свят, в който не можем да изискваме като задължение децата да бъдат вярващи. Това е въпрос на избор. Те вече изучават религия в часовете по "Човекът и обществото", философия и старобългарска литература." Така са обобщили първото ѝ твърдение колегите ѝ от факултета, които са споделили видеото от сутрешния блок на страницата си във фейсбук.

Големите хули и клевети към Църквата, както към католическата, но особено към нашата, към Българската православна църква, започват в изказването на проф. Личева в 8 часа и 16 минути. Според нея, не трябва да има религиозно образование, защото Църквата е заклеймила Мадона, поредицата за Хари Потър и учението йога.

 Коментар: Когато някоя от християнските деноминации не вземе отношение по някакъв обществен проблем или събитие, я упрекват, че пасува, а когато го направи, я упрекват, че не си трае.

Откакто свят светува всяка светогледна концепция, религия или идеологическа доктрина постановява и проповядва правилното и вярното според нея, и обратно – заклеймява, а когато може и забранява, или преследва несъгласните. Доколкото знам Мадона е жива и здрава, а и пребогата, авторката на Хари Потър – също, романите ѝ са в огромни тиражи. И позицията на Католическата църква срещу определени богохулни клипове и вещерски романи е позиция, която е трябвало да бъде заявена, а не преглътната и премълчана.

Що се отнася до позицията срещу йога като материалистическа доктрина, в този аспект нашата БПЦ е даже закъсняла. В годините на късния социализъм и особено през последното му десетилетие благодарението на покровителството на Людмила Живкова у нас паралелно с официалната марксистко-ленинска идеология се разпространяваха всякакви квази-източни окултни и теософски идеи. Йога е една класическа материалистическа доктрина, според която тялото, тялото и пак тялото определя всичко в човека. Няма лошо нито в здравословното хранене, нито в правенето на упражнения сутрин рано, нито в регулирането на дишането, нито във вегетарианството и даже във веганството. Аскетизмът е за предпочитане пред хедонизма дори и според атеистите и агностиците. Но когато всичко това се представя като единственият път за осмисляне и обяснение на всичко в човека, това вече е неотречима материалистическа светогледна доктрина. Подобни са „духовните прозрения“ на малки затворени сектантски общности, по-ясно видими като дъновистката, или съвсем строго опазващи в тайна своето съществуване като толстоистката или антропософско-щайнерианската.

Всичко това го имаше и по соца, но най-вече „учението“ на шарлатанина Сай Баба, кумирът и личен гуру на Людмила. Акад. Николай Тодоров пише в спомените си, че след личната аудиенция на Людмила Живкова с него тя е била вече практически психически неизлечима. 

И всички тези разновидности на окултизъм, спиритизъм, теософия, антропософия и прочие, се разпространяваха и продължават да се ширят и сега. Никой не преследва никого от вярващите в каквото и да било у нас

Има конституционно  гарантирано право на съвестта, но Църквата също има право

да казва кое е нейното и кое не е нейното.

 По-нататък в разговора проф. Игнатов отново пое темата, че само с един предмет, какъвто би бил новият предполагаем, няма да може да се постигне възпитателна цел и че има много други, които допринасят за това, напр. гражданското образование.

На това г-н Калапиш възрази, че то се изучава много късно, чак в гимназиалната степен, а от 1 до 8 клас децата би могло да учат това, което не е катехизис. Няколко пъти той подчерта това, че предметът в досегашнато му форма няма катехитическо съдържание, а по-скоро разширява най-общата култура и представи на учениците относно вярвания, традиции и празници, които са в историята на страната ни от векове. Той каза, че вече почти цели паралелки го изучават като избираем чрез запознаване с основни неопровержими сведения, факти и даване на примери.

В 8 часа и 21 минути проф. Личева отново пое офанзивата срещу Църквата, този път озлобено срещу нашата Църква – като фанатизирана агитпроп цензорка, каквато преди всичко е. Тя негодува срещу тази политика, която има Църквата. От позицията на „единствено правилното и вярното“ обяснение на един многовековен конфликт между два братски славянски народа.

Коментар: Тъй като следвах Философия в периода от 1982 до 1987 г. мога да ви уверя, че в годините на залязващия соц и особено след началото на перестройката в Софийския университет нямаше чак такова догматично набиване на тогавашното „единствено правилно и вярно“. През есента на 1986 г. кандидатът на философските науки Калин Янакиев водеше спецкурс за християнската философия, а Желю Желев защити втората си дисертация. Четирима преподаватели бяха изключени от Партията и уволнени през есента на 1987 г. заради критики към тогавашния пръв партиен и държавен ръководител, но първичните партийни организации ги защитиха... Агресивността на неототалитарната пропаганда и практиките ѝ в университета вече от години са по-неудържими и унищожителни от тоталитарните в годините на залязващия соц.

Най-хулно и потрисащо беше обвинението, което проф. Личева отправи към нашето духовенство в липса на култура, възпитание, обноски и изобщо във варварска нецивилизованост.

Тя даде пример с това, че образцовите и непогрешими католически свещеници, когато завършват проповедта си в неделя, пожелават на вярващите приятен обед, а нашите православни духовници никога, ама никога не правят това! Sic!

Коментар: Много бяха лъжите, които тя изрече в петък сутринта със самочувствието на недосегаема и овластена представителка на най-високопоставена каста в университетската олигархия, но тази беше най-голямата.

Не съм била никога на католическа меса и няма нищо лошо в това накрая да се пожелава на присъстващите да имат приятен обед. Защото апетит имат здравите хора, а обед могат да си позволят хора, които не мизерстват.

Лъжата е за нашата Църква. Проф. Личева може и да е присъствала някога на венчавка, опело или кръщение в православен храм. Но очевидно никога не е била на литургия.

В православната Църква, на проф. Личева някой да ѝ го каже, във всички православни Църкви, не само в нашата, литургия се отслужва абсолютно всеки ден, 364 пъти годишно.

364, а не 365 дни, защото има един ден, в който не се отслужва литургия и това е Разпети петък.

В православните църкви проповедта завършва с пожеланието на отеца, който служи:

 „Приятен и благословен ден!“,

След което свещеникът казва: „Пристъпете, братя и сестри, да вземете нафора“.

След което всички присъстващи един по един получават в шепа нафората, някои си я изяждат веднага, други я отнасят вкъщи, защото вече са закусвали или са пили кафе.

Проф. Личева, докато се е занимавала със снобските изгъзици около Нобеловите награди за литература, не е имала време нито веднъж, нито един ден в живота си да отиде на литургия, а е вече дама на 55+ години.

Някой да ѝ каже, че в православната Църква 364 дни в годината всички свещеници, включително и нашите нецивилизовани според нея духовни пастири, слагат в шепата на всеки един нафората и казват на всеки един:

„Благословението Господне и Неговата милост да бъдат с теб!“

Това май е по-силно благопожелание от „Добър апетит!“, или не?

Друг неин бисер беше сервиран на телевизионните зрители, а пийпълметрията на тази телевизия сочи, че те са били най-малко половин милион по това време, в 8 часа и 25 минути:

„Ние не форматираме децата в критическо мислене!“ Sic!

Коментар: „Форматирането“ на мисленето на всеки човек на всяка възраст изключва критическата рефлексия, усъмняването, изпитването на основанията на една или друга (псевдо)теория.

После разговорът продължи с проблема за липсата на достатъчно преподаватели. Господин Калапиш сподели, че най-опасна е липсата на преподаватели по един от трите профила – ислям, защото Висшият ислямски институт не е акредитиран. Неговите възпитаници могат да преподават в няколко духовни училища, но не и в държавните. Незабавното въвеждане и на този профил, а без него няма как да се въведат и другите два, той сравни с кутията на Пандора. Спешното разрешаване на проблема според него е на децата, чиито родители ще изберат ислям, да се преподава първоначално по неконфесионалния модул, докато други учители придобият богословска и педагогическа квалификация, призната от държавата.

Коментар: Това и според мен е най-сериозният проблем тук и сега.

 В 8 часа и 30 минути конвулсиите на проф. Личева в хуленето на православието продължиха с невярната теза, че православието доминирало в програмите.

 Коментар: Не е вярно и това, има три програми за три профила, одобрени от сегашния министър преди 7 години, през 2018 г. и те са на сайта на МОН оттогава, но когато човек има самочувствието на недосегаем представител на най-висшата каста в университетската олигархия може да си позволи да плещи глупости,  без да се подготви предварително, без елементарната добросъвестност, каквато трябва да има всеки говорещ в публичното пространство. Не само всеки учен, а всеки, който получава трибуна да говори пред половин милион зрители в сутрешен блок.

Разговорът тръгна към края си с това, което господин Данко Калапиш каза: има християнска етика, нравствено богословие и др., и неговият опит на начален учител потвърждава, че те могат да бъдат обяснявани и преподавани и на малки деца.

В този момент проф. Игнатов възрази, че вместо етика от какъвто и да било порядък, в училище трябва да има много повече спорт и изкуства, защото спортът канализира физическата енергия и възпитава поведенчески качества, а изкуствата също дават добри примери.

В 8 часа и 32 минути и проф. Игнатов малко се изложи с една манипулация. Той попита господин Калапиш как се преподават Десетте Божи заповеди на малки деца. Как на малчуганите се обяснява „Не пожелавай жената на ближния си“, или как ще се защити заповедта „Не убивай“, щом няколко дни след това „цялата страна ще мирише на агнешко“.

Коментар: Тук манипулацията е: заповедта да не се убива се отнася за хора, а не за животни, птици, риби и прочие водни обитатели. Нито една от големите и най-разпространи в света Авраамитски религии не е пропагандатор на вегетарианството или веганството. 

А защо на Пасха се яде агнешко? Това е описано в Свещеното писание, книга Изход, гл. 12, стихове 1-27... и поради това такава е традицията и в юдаизма, и в християнството, и в исляма.

***

 

Завършвам с най-важните питания: позицията на проф. Вълчев дали е само лично негова или и на мнозинството от членовете на Академичния съвет, и съответно, дали позицията на проф. Личева е само нейна лична (обаче възторжено споделена, обсипана със сърчица и лайкове от много колеги от нейния факултет във фейсбук), или е позиция и на мнозинството от деканите и на другите факултети в Съвета на ректорите?

А що се отнася до многоаспектния хилядолетен проблем за ейдосите на добродетелите, разбира се, че има и университетски добродетели.

Например, добродетелта исегорие, за която пише още Херодот. Правото на всеки да говори свободно на агората, а на университетската агора, поне в държавните университети, които са на издръжката на целокупния български данъкоплатец, би трябвало свободно да може да говори всеки...

Би трябвало, ама на-най. Свободно говорещите или пишещите и упражняващите тази най-първоначална общностна добродетел, похвалена като най-важната още от Херодот, когато критикуват или възразяват на овластените,

биват всячески репресирани.

А една от добродетелите на избраните на изборни и мандатни длъжности и на членовете на колективните органи на управление е вменена от задължението да дават отчет за извършеното,

но и за   н е и з в ъ р ш е н о т о   от тях;

 да о т г о в а р я т   на критични въпроси и на възражения относно тяхната работа, за която получават и допълнения към заплатите си от целокупния данъкоплатец.

За съжаление, в най-стария наш университет се утвърди една каста от недосегаеми хора с позиции в партийните централи, медиите, литературно-фестивално-конкурсните събития и награди, и единичните остатъци от литературна периодика.

Тези хора от години безнаказано тормозят свои колеги, лъжат и оклеветяват работата, най-старателно направена от неовластените, особено ако са въцърковени православни християни.

Те прекратяват конкурси без мотивирани писмени отрицателни рецензии, присвояват си компактдискове (нарушават заповедта „Не кради!“) – компактдискове със сканирани важни документи с лични данни, оригинални текстове и преводи, направени от обезправените академични роби-християни.

Отново и отново

дават пример за

х ю б р и с.

При толкова много х ю б р и с  и то от много години не заслужаваме патронажа и името на нашия небесен покровител Свети Климент Охридски.

  

 
 

сериозно за "отместените" – част 4

Днес е 6 април 2025 г., отбелязваме 1140 години от Успението на Светия равноапостолен наш учител и просветител Методий Славянобългарски. Продължавам написаното преди няколко дни, по повод на един от "отместените", сиреч незаслужено оклеветените и почти непознати големи наши учени, за филолога-класик, хебраист и славист проф. Николай Цвятков Кочев, за когото писах преди няколко дни.

Изданието от 1987 г. Слова на св. Григорий Палама заслужава да бъде напомняно и хвалено, преди да потъне оклеветено устно и само устно в забрава.

То започва с голяма встъпителна студия, написана в съавторство от преводача Николай Цв. Кочев и Михаил Бъчваров (с. 7-48).

За Михаил Бъчваров също е хубаво да напомня, защото той е бил председател на редакционната колегия на поредицата „Философско наследство“ на „Наука и изкуство“, в която бяха публикувани десетки ценни томове през 70-те и 80-те години на миналия век. Другите членове на колегията са били професорите Елена Панова, Ради Радев, Петър-Емил Митев и Асен Давидов.

Освен преподавателската работа на хонорар в СУ, където от 1968 до 1981 г. е водил избираем курс за историята на философската мисъл в България, проф. Михаил Бъчваров е бил и директор на Кирило-Методиевския научен център от 1988 до 1993 г. (Цитирам от справочника Българската философска култура през XIX-XX век. Биографично-библиографски сравочник, С., 2000, изд. "ЛИК", Атанас Стаматов, Добрин Тодоров, Нина Димитрова, Диана Велчева, Димитър Денков, Димитър Димитров, с. 98-99).

Не съм имала честта и възможността да се запозная нито с проф. Николай Цвятков Кочев, нито с проф. Михаил Бъчваров, на когото принадлежи заслугата по "невидимата" работа върху почти 50-те тома, които излизат от 1969 до 1993 г. в поредицата "Философско наследство" на "Наука и изкуство": статията за 50-те книги в поредицата "Философско наследство"  в Уикипедия е непълна и неточна, но все пак дава приблизителна представа. 

Благодарение на "невидимата" работа на проф. Михаил Бъчваров като главен редактор и координатор на работата на десетки преводачи, редактори и коректори (или понякога само коректори без редактори) на някои преводи, се появяват всички тези 50 тома от "Философско наследство", а специално за изданието на Словата на св. Григорий Палама проф. Николай Кочев посочва, че то се появява 15 години след приключването на работата върху дисертацията му и в книгата е включено и фототипното представяне на ръкописа на Словата. Освен на проф. Бъчваров, благодарности са изказани и на Събка Събева от фотолабораторията в БАН, на проф. Боряна Велчева и Божидар Райков – редактори на новобългарския превод. Рецензент на изданието е акад. Петър Динеков.

Провокативно е мнението, което Николай Цв. Кочев изказва, а именно: преводачът на тези слова на старобългарски е не само преводач, но и съавтор на св. Григорий Палама. Тъй като не е намерен оригинал на старогръцки на две от словата, Николай Цв. Кочев предполага, че те са написани от преводача също през XIV век, но са изцяло в духа на светеца и поради това преводачът е предпочел да се откаже от авторски претенции.

Във встъпителната студия четем:

От представените от българския книжовник пет произведения с името на Палама две от тях нямат запазен гръцки оригинал. Гръцки оригинал имат „Изповядване на православната вяра“ и две от словата – първо и второ. При сравняване на гръцкия първообраз на „Изповядване“-то, издаден от гръцкия учен Панайотис Христу, с неговия среднобългарски превод се установява, че няма смислово различие между двата езикови варианта. Не така стои въпросът обаче със словата, които имат гръцко съответствие и са издадени също от П. Христу. Следвайки мисълта успоредно между двата езикови варианта – българския и гръцкия, става ясно, че българският вариант не е буквален превод, той не е и свободен превод. Налице е не само езиков вариант, а произведения, при които гръцкият текст е само основа за създаването на съчинения на български език. Този факт дава основание да се говори не толкова за преводач, колкото за български автор, който скрива своето име зад авторитета на станалия вече достатъчно известен теоретик и идеен представител на исихазма... с. 12-13.

В спор с известния палеограф и славист Христо Кодов, и в най-общо концептуално и контекстуално съгласие с Д. С. Лихачов и П. Динеков относно характера на повечето среднобългарски средновековни преводи, в които има съавторство на преводача или преписвача, Николай Цв. Кочев изказва предположението, че е възможно монах на име Дионисий, споменат в житието на св. Теодосий Търновски, живял и работил през втората половина на XIV век, и свързан с Търновската книжовна школа, да е този преводач-съавтор.

Това е хипотеза, която може да бъде проучена само чрез много изкусна интердисциплинарна палеографско-философско-богословска експертиза от екип от учени с различен и допълващ се профил.

Николай Цв. Кочев не държи фанатично на нея, но е бил длъжен да изкаже някакво предположение, тъй като разликата между гръцкия оригинал и среднобългарския превод е очевадна и в бележките към превода е стриктно отразена (с. 177-199).

Още по-поразителни са графичните онагледявания към текста, които са напълно допустими, защото символиката им е отдавна усвоена и утвърдена в декоративните елементи в християнското изобразително изкуство, особено в екстериора и интериора на храмовата архитектура, още от периода на ранното християнство. 

Най-поразителното в тези среднобългарски авторизирани преводи на Слова на св. Григорий Палама според мен е в това, че 

преводачът-съавтор е написал обяснителни бележки, като това е в полууставно писмо. 

И в тези преводаческо-интерпретаторски разяснения най-сериозните догматични въпроси на вярата са разяснени чрез ... схващания, термини и понятия на Аристотел, разбира се.

Във встъпителната студия Николай Цв. Кочев е написал:

Органическото единство на старата традиция и богатата и многообразна философска култура на ХIV век обуславя възможността Дионисий не само да преведе произведенията на Палама по-свободно, но и да направи редица бележки, допълнения, вмятания и графични изображения... Казваме неповторима индивидуалност с богата култура и знания, защото това е илюстрирано и показано с многообразието на бележките и знанията, по-специално в областта на митологията, гръцката философия, римската култура и творенията на отците на църквата. Дионисий, като тълкува текста на Григорий Палама за битието на Бога, за ипостасите, за причинността и за други категории на богословието и философията, се опира на авторитета на Аристотел, на древните елини и на римските автори. Аристотел е авторитет преди всичко по въпросите за причинността, за логическите съждения, за отношението между общото и частното, и за категориите форма и съдържание (вж. Слово II и Слово III). (на с. 28-29 от изданието)

Позовавания на Аристотел в изданието Слова на св. Григорий Палама, направени от преводача-съавтор през ХIV век, има на с. 50, 85, 114, 125. От тях е видно, че този човек, който и да е бил той, отлично е познавал Метафизика и Категории, несъмнено е бил отличен философ и преводач-коментатор-богослов. 

И така, по-точно съдържанието на изданието е:

Предговор – Николай Цв. Кочев. с. 7

Български вариант на исихастката концепция на Григорий Палама – Михаил Бъчваров и Николай Цв. Кочев. с. 23 

Слово първо

Против латинците, за това, че Дух Свети произхожда от Единия Отец. От Светия наш Отец Григорий, архиепископ Солунски и нови богослов. С. 49-79. 

На гръцки заглавието е περὶ τῆς ἐκπορεύσεως τοῦ ἁγίου Πνεύματος.

Слово второ за произхождането на Светия Дух и за латинците, които говорят хулни думи

за Него, също { От светия наш Отец Григорий, архиепископ Солунски и нови богослов } с. 80-123. На гръцки заглавието също е περὶ τῆς ἐκπορεύσεως τοῦ ἁγίου Πνεύματος. Както е отбелязал Н. Кочев в бележките "среднобългарският автор разширява това заглавие". Допълнението "за латинците, които говорят хулни думи" е добавено от него.  

{Слово трето} (няма или поне засега не е намерен гръцки оригинал, поради това проф. Н. Кочев предполага, че автор е преводачът, който и да е бил той)

Също от светия наш отец Григорий, архиепископ Солунски, против учението на Варлаам и Акиндин с. 124-126.

{Слово четвърто}(няма или поне засега не е намерен гръцки оригинал, поради това проф. Н. Кочев предполага, че автор е преводачът, който и да е бил той) 

 От светия наш отец Григорий, архиепископ Солунски и нови богослов, срещу Акиндин. с. 141-166.

Изповядване на православната вяра, изложено от светия наш отец Григорий, архиепископ Солунски. с. 167-171.

Бележки. с. 172-199.

***

Както стана дума и в предишния текст за него, публикуван тук, проф. Н. Цв. Кочев е автор на две забележителни византоложки изследвания:

         Античната литературна традиция и византийските автори, С., 1982, „Наука и изкуство“

https://knizhen-pazar.net/products/books/1364831-antichnata-literaturna-traditsiya-i-vizantiyskite-avtori

Философската мисъл на Византия ІХ–ХІІ век, С., 1981, „Наука и изкуство“

https://knizhen-pazar.net/sold_products/books/748237-filosofskata-misal-vav-vizantiya-ix-xii-v

Но той е и преводачът на Шестоднев на Йоан Екзарх, на няколко важни византийски богослови и философи.

Такива хора трябваше да бъдат "отместени" (по евфемизма на Сашо Секулов), за да бъдат "наместени" други.

 Трябваше да бъдат "отместени" и оклеветени хора като проф. Николай Цвятков Кочев – истински филолог-полиглот, класически филолог и византолог, хебраист, превеждал и от иврит, и от ладино, и от идиш, както е посочила проф. Лиляна Симеонова в предговора към тома, посветен на него.

Бяха "отместени" и продължават да бъдат "отмествани" преводачите-полиглоти на най-важни философски и/или богословски съчинения от старогръцки, старобългарски и среднобългарски, които са автори на блестящи, но нецитирани почти от никого изследвания. В най-ново време се утвърди "добрата практика" "отместването" им да става чрез чевръсти анонимковци в НАЦИД.

Не мога да степенувам кое е по-по-най- от написаното и преведеното в научното и духовното дело на проф. Николай Цвятков Кочев. Реших да напиша по-подробно тук за превода и коментара му на Словата на св. Григорий Палама, защото от цивилизационно-историческата перспектива на драматичната, напоследък даже трагична съдба на Европа, в тези 

Слова има най-силна с в е т л и н а.

Светлина, която осветява пътя на вярата и на Логоса, както и на човешките умувания, разцепили християнството на три деноминации, заради отклонението от правомислието, че 

Светият Дух произхожда само от Отца.  

 

 

сериозно за "отместените" - част 3

 

В празничните дни между Рождество Христово и Нова година Александър Секулов писа във фейсбук за "отместените поети".

Винаги и навсякъде по света е имало "отмествани" и "отместени" учени, изобретатели, творци, политици, военачалници, духовни водачи. Неудобни, плашещи или изобличаващи силните или по-силните, или най-силните на деня. По-добри в своята си сфера от други, които им отстъпват в качествата и дарбите, но пък имат повече власт и козни за разправа със съдбините на онези, които ги превъзхождат.

Не само сред поетите и писателите у нас, сред художниците и артистите има "отместени" през последния век и последните десетилетия на т. нар. уж "демократичен преход". Няма как "представително проучване" и статистически данни да покажат къде, в коя артистична или в академичната сфера са повече и най-много.

Сред учените-хуманитари "отместените" са много. Имам материал за книга, не за една, а за двутомник или тритомник, за "отместените" от предишните и от нашето поколение.

***

Миналата неделя на 16 март нашата Църква, както винаги във втората неделя от Великия пост отдаде почит на св. Григорий Палама.

В нашата енорийска църква "Света Троица" в кв. "Гео Милев" беше особено тържествено. Службата беше водена от Негово Светейшество патриарх Даниил, имаше две ръкоположения, накрая патриархът произнесе много интересна богословско-философска проповед, посветена на св. Григорий Палама, но за нея не е необходимо да пиша сега, защото със снимки и текст службата и проповедта са представени на сайта на Патриаршията:

Две ръкоположения в храм "Света Троица" в неделята, посветена на Св. Григорий Палама

***

На мен ми прилошава, когато пиша за неприятни неща, но все някой, който няма сили и възможности за друго, трябва да разкаже поне за някои от "отместените" наши учени.

И понеже мина вече седмица от неделята, посветена на св. Григорий Палама, сега добавям към рубриката на "отместените", започната от Александър Секулов, един спомен и кратка информация за проф. д-р Николай Цвятков Кочев.

***

Първо, един рециклиран разказ от фейсбук. С няколко съвсем дребни добавки като тази, че към името на Петя Янева добавям, че вече не е сред нас. Бог да я прости!

Ето:

Eдна истинска история, която разказах преди време на стената на Александра Димитрова.

С Николай Гочев се запознахме на 22 юни 1991 г. в Атина, в мазето на хотел „Ахилион“ на бул. „Агиу Константину“. Запозна ни Петя Янева – Бог да я прости и да почива в мир. Там имаше среща на няколко души, които трябваше да бъдем настанени на различни места за шестседмичен курс по новогръцки. Повечето от тях бяха новогрецисти, но курсът имаше 30 нива, от начинаещи като мен до университетски преподаватели по езика, които всяко лято участваха в курса, за да ги запознават с най-новото в литературата и изкуството на Елада и диаспората.

Та, тогава, на 22 юни 1991 г. само сме се ръкували.

На 22 февруари 1993 г. той ме изпита в МОН дали минимално владея езика, за да отида на едногодишна специализация пак там, в Атинския Каподистриев университет. Работен език трябваше да бъде английският. На изпита по новогръцки Николай ми писа 4.50, което беше справедлива оценка, защото не знаех и за толкова, но той ми даде да преведа една страница от „За душата“ на Аристотел и една страница от „Протагор“ на Платон, а тях ги знам наизуст и мога да ги преведа и от език, който никога не съм учила ))).

Изданията бяха билингва – разбирах повече старогръцкия, отколкото новогръцкия, но и двата текста бяха от онези, които по онова време знаех почти наизуст.

След това на 8 март 1993 г. се засякохме на обяд в "Яйцето", минахме на "ти", а от следващата седмица започнах да посещавам часовете по новогръцки за първокурсниците в специалност Новогръцка филология. Николай току-що се беше върнал дипломиран от Атина, преподаваше новогръцки и иврит като хоноруван асистент в университета, имаше няколко часа на хонорар по новогръцки и в НГДЕК.

И така с него се сприятелихме...

***

На следващата година, няколко дни преди венчавката ни, в началото на февруари 1994 г. на улицата срещнах Митко Вацов, който направо ми каза:

– Значи ще се омъжиш за онзи стар идиот Николай Кочев?

– Не, няма да се омъжа за Николай Кочев, а за Николай Гочев.

А за Николай Цвятков Кочев се говореше, че е някакъв идиот, назначен в не-знам-си-кой-институт на БАН, който пише за средновековна философия, при това за византийската, без нищо да разбира.

Всъщност, говореното за него се оказаха най-банални клевети.

Николай Цвятков Кочев е бил един от най-добрите класически филолози, работил е като научен сътрудник в институт на БАН и е автор на книгите

Философската мисъл във Византия IX-XII век („Наука и изкуство“, 1981, 202 страници) и Античната литературна традиция и византийските автори“ („Наука и изкуство“, 1982, 271 страници).

Станал е професор. От Гугъл разбирам, че има и други книги, но тези двете са пред мен и свидетелствам, че са достатъчно сериозни и академични книги, с прецизни и подробни индекси, библиографии и даже със съвсем точно изписани цитати на гръцки, което при печатането по онова време не всякога се получаваше.

Проф. Василка Тъпкова-Заимова казваше за него, че е работил и на хонорар в Софийската синагога, защото е знаел и иврит, и всички преводи и редакции от иврит, старогръцки и латински, документи на катаревуса и новогръцки, които са били потребни във Висшия израилтянски духовен съвет у нас в продължение на десетилетия са били превеждани от него.

Но ето, човекът беше оклеветен, не забелязвам да е цитиран и четен.

В книгите на именитите наши професори по история на философията не е споменат и цитиран нито веднъж.

(Към написаното преди години добавям сега: Образцово "отместен" класически филолог, славист и византолог – "отместен" по терминологията на Александър Секулов.)

Целта на всяко оклеветяване е ясна: книгите на съответния автор никога да не бъдат не само цитирани, но и да не бъдат четени. Да бъдат покрити с тонове устни,

разбира се, само с устни клеветнически извержения, написано обаче за тях да няма нищо.

Но ето така, повече от едно поколение престана да чете и да цитира даже проф. дфн Ради Радев, а за такива като проф. Николай Цвятков Кочев всички бяха дресирани в разговор и устно, при споменаване на името му да излайват светкавично: „А, ама той е идиот“.

Та, в началото на февруари 1994 г. срещам аз Митко Вацов, който присмехулно ми каза, че ще се омъжвам за Николай Кочев.

– Не, казах, за Николай Гочев ще се омъжвам.

– Този старец Кочев на колко години е?, продължи да ми се подиграва Митко Вацов.

– Ами, ние с Г-Г-Г-очев сме връстници, и двамата сме 64-та, само че той е на 9 юни, а аз на 10 октомври.

– Ама как така!?! Хикс и Игрек казаха, че ще се омъжваш за оня идиот Кочев от института.

– Него не го познавам, ще се омъжвам за Николай Гочев, който не е от института, а преди три месеца спечели конкурс при класиците и сме набори с него.

– Ама как?!? Хикс и Игрек казаха, че ще се омъжваш за Николай Кочев.

– Ела ако искаш на венчавката на 12 февруари, ще бъде съвсем малка сватба. Да видиш за кого ще се омъжа.

Та, така. Така работят клеветите. Николай Цвятков Кочев никога не съм го виждала. Книгите му са достатъчно солидни, но не са четени и цитирани почти от никого извън историческата гилдия, защото бяха подобаващо оклеветени във философската.

Така стана и с книгите на проф. Ради Радев, а той 30 години преподаваше във ФФ. От средното и възрастното, вече пенсионирано поколение, само аз ги цитирам.

Така става и с преводите и книгите на Николай Гочев. Годините си минават, клеветите и лъжите за тях се разпространяват, писмени отрицателни рецензии, аргументации и становища няма, няма и да има.

***

Към първото разказване във фейсбук на тази случка преди години във фб някои от коментарите бяха:

Antoaneta Nikolova

Да, така работят клеветите... Обикновено - като небрежно отронване на някакво кратко дамгосващо определение, изказано като несъмнена и общоизвестна истина, която е толкова очевидна, че няма защо да се обсъжда. Виждала съм изкусни майстори в такива подмятания.

Николай Гочев

Добре написаното и вярно казаното не се губи. Целият Аристотел, който имаме, е оцелял в 1 (един) екземпляр, престоял 200 години в някакъв склад в Скепсис (северозападна Мала Азия). Колкото по-ценно е оставеното, толкова повече са клеветите срещу него. 

А относно работите на Н. Цв. Кочев - за книгите е така, и аз при нужда се зачитам в "Античната литературна традиция". 

Но освен това той има два ценни превода от старобългарски - "Шестодневът" на Йоан Екзарх (1981) и Четири слова+Изповядване на православната вяра от Св. Григорий Палама (1986). 

Там три от текстовете имат запазен гръцки оригинал, а два нямат; поради това се смята, че са написани от български автор (XIV в.) и са обнародвани от името на Григорий Палама. 

На тези две добавени слова е дадено факсимиле на ръкописа, което прави книгата още по-полезна и уникална. Да се работи по такива текстове е много мъчно, защото човек обикновено няма предшественици.

Николай Гочев

Сега си спомних, че съм виждал още една книга от Н. Цв. Кочев - "Психология на религиозния човек". Издадена е от УИ "Св. Климент Охридски" през 2007. Бях я разглеждал преди време и ми направи впечатление, че разказва за свои срещи с хора - във връзка с темата, разбира се. А в "Книжен пазар" видях още една - "Увод в етнологията на религията" ( "Любомъдрие", 2001).

***

А ето със съкращения и части от предговора на проф. Лиляна Симеонова към сборника в чест на проф. Николай Цвятков Кочев, издаден в негова памет след кончината му.

Целият сборник е достъпен тук:

chrome-extension://efaidnbmnnnibpcajpcglclefindmkaj/https://www.balkanstudies.bg/images/TEXT_Sbornik_Kochev_.%D0%A7%D0%B0%D1%81%D1%82_1.pdf

 

Написаното остава, или някои бележки върху творческия път на Николай Кочев

проф. Лиляна Симеонова

 Професор Кочев – или Николай, както сам той настояваше да го наричаме – имаше слабост към сентенциите, древногръцки и латински. Една от любимите му беше тази, според която думите отлитат, а написаното остава.

Scripta manent, както би казал Николай. А написаното от Николай Кочев е много: седем монографии, голям брой студии и статии, рецензии, преводи. Тематиката на изследванията му е изключително разнообразна: християнска философия, църковна история, разпространение на ересите, дипломатически отношения и културен обмен между католическия Запад и православния Изток, еврейска история и т.н. Хронологически неговите научни дирения се простират върху период от петнайсет века, от времето на евангелистите до това на италианския Ренесанс. Кариерата му пък съвпада с почти цялата история на Института по балканистика към БАН: от началото на 1967 почти до края на 2007 г. Но как се пише за колега, чиято научна дейност обхваща период от 41 години?

***

И така, човекът, на когото посвещаваме настоящия том, е роден през 1938 г. в с. Деветаки, Ловешко. Остава сирак съвсем малък, на двегодишна възраст. Началното и основното си образование получава в родното си място, а през 1952 г., на 14-годишна възраст, постъпва в Софийската духовна семинария, която по-това време е „заточена“ в Черепишкия манастир. Петгодишното пребиваване в манастира беше оставило за цял живот своя отпечатък върху Николай: като се почне от навика му да става в ранни зори и от самодисциплината, която проявяваше в ежедневието, и се стигне до това, че никога не пропускаше да честити християнските празници и особено именните дни на своите колеги и приятели.

 Следващите четири години от живота му, от 1957 до 1961, преминават в следване в Духовната академия в София. Завършването на академията обаче съвпада с т.нар. Карибска криза (октомври 1961 г.) – един от най-сериозните случаи на конфронтация между Изтока и Запада през Студената война. Николай получава призовка и спешно постъпва в редиците на Българската народна армия, но остава в казармата по-малко от година.

Тъй като според закона се явява глава на семейство, той бива уволнен през септември 1962 г. Още същата есен Николай се записва във Филологическия факултет на Софийския държавен университет, специалност „класическа филология“. След завършването на университета, през лятото на 1966 г. Николай постъпва на работа в Народната библиотека като висшист-библиотекар. Той остава на тази длъжност обаче само шест месеца, тъй като от 2 януари 1967 г. започва работа в Института по балканистика (ИБ) като специалист-филолог.

Постъпването на Николай в ИБ съвпада по време с един от любопитните епизоди от историята на самия институт. По това време Балканистиката си няма собствена сграда и се помещава в Хаврата, т.е. в синагогата.

На младия специалист Н. Кочев пък е поставена задачата да отговаря за съхраняването на книжовния фонд на иврит, идиш и ладино, който е собственост на ИБ, „да го приведе в известност и да го инвентаризира“. Преминаването на хебраистиката към Института по балканистика има своя предистория. През 1951 г. все още действащата Консистория на евреите в България обявява, че вече няма възможност да издържа Еврейския научен институт. Затова през 1952 г. Институтът за българска история (ИБИ) към БАН, самият той основан сравнително скоро преди това – през март 1947 г., поглъща Еврейския научен институт заедно с неговите фондове. В учредената през май същата година „Секция по византология и ориенталистика“ на ИБИ има трима византолози и двама хебраисти – Ашер Хананел (също и главен равин) и Ели Ешкенази, а пръв ръководител на секцията е Иван Дуйчев. В края на 1963 г. тази секция се отделя от ИБИ и става основата на създаващия се по това време Институт по балканистика.

Но има един проблем: за новия институт няма място в пренаселената сграда на „Бенковска“ 3, където се помещава институтът майка (ИБИ), и той бива приет от софийската синагога, която му предоставя необходимите помещения. Докато се занимава с фонда на някогашния Еврейски институт, в Института по Балканистика Кочев се числи към секция „Етногенезис на балканските народи“. Проучванията му по хебраистика са публикувани в Годишник на обществената и културнопросветна организация на евреите в България (ГОКПОЕ), в сп. Исторически преглед, издавано от ИБИ, в Известия на държавните архиви, а по-късно и в томовете от поредицата Studia balcanica на ИБ.

През 1972 г. Кочев преминава към секцията „Античност и Византия“ с ръководител ст.н.с. І ст. Василка Тъпкова-Заимова, а в края на същата година защитава кандидатска дисертация на тема: Исихазмът и варлаамитството през XIV в. (Темата за ересите във Византия и на Балканите е една от основните теми, към които той ще проявява интерес до края на дните си.) През октомври 1973 г. Кочев става научен сътрудник ІІ ст., с което започва неговото изкачване по стълбицата на научната йерархия в БАН. Той продължава да публикува по въпросите на историята както на еврейството по нашите земи, така и на ересите. Към края на 70-те години Кочев прави първите си публикации и по въпросите, свързани с развитието на агиографския жанр на Балканите и с неговата зависимост от античната повест, а също така и по темата за развитието на християнската естетика и нейната връзка с античната ѝ предшественица. Все по това време, в края на 70-те, Кочев започва да публикува и по една от другите важни теми на изследователската си дейност, а именно дипломацията на късна Византия в контекста на засилващата се османската опасност. Междувременно, в периода 1972-1983 г. Н. Кочев е доброволен асистент на проф. Ал. Ничев в Софийския университет, а от 1983 до 1986 г. е

изпълнителен директор на Църковно-историческия институт към Българската патриаршия.

 През 1983 г. Н. Кочев се хабилитира, а четири години по-късно, през 1987 г. защитава и докторска дисертация (т.нар. голям докторат). Приблизително по същото време, от 1 юли 1987 г. Николай заминава на осеммесечна специализация във ФРГ по покана на Центъра за изучаване на църковна история и християнска култура в гр. Ерланген и на разноски на Евангелската църква. През есента на 1989 г., след пенсионирането на проф. В. Тъпкова-Заимова, Кочев поема ръководството на секцията „Византия и балканските народи“ в института. (През 1995 г. по негова инициатива тя е преименувана на „Балканските народи през Средновековието“.)

През 1990 г. Н. Кочев става старши научен сътрудник І степен в ИБ. Въпреки увеличаващите се административни задължения на Н. Кочев, той не изоставя и активната преподавателска дейност. В периода 1988-1995 г. е хоноруван преподавател в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, от 1995 до 1999 г. е заместник-ректор по учебната част, декан на Факултета по история и преподавател в Славянския университет, а от 2000 до своята кончина в 2007 г. е гост-професор във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Наред с това Кочев е член на Научния съвет на Института по балканистика от 1990 г. до края на дните си, на Специализирания научен съвет по стара и средновековна история, археология и етнография (от 1996 до 2004 г.) и на Комисията по исторически изследвания при ВАК (от началото на 2007 г.). Кочев взема участие и в ред международни конференции и университетски инициативи – напр. в симпозиумите, посветени на Деня на славянската писменост (Москва, Киев, май 1990 г.), Събора на университетите в Бавария (Нюрнберг, юни 1991 г.), XVIII Международен конгрес по византология (Москва, август 1991 г.) и др.

Не на последно място, Н. Кочев е научен ръководител на значителен брой дипломанти и неколцина докторанти, решили да се посветят на медиевистиката.

Публикациите на Николай Кочев, разглеждайки ги по научни области:

1.       Изследвания по християнска философия Античната литературна традиция и византийските автори, С., 1982, „Наука и изкуство“

https://knizhen-pazar.net/products/books/1364831-antichnata-literaturna-traditsiya-i-vizantiyskite-avtori

Философската мисъл на Византия ІХ–ХІІ век, С., 1981, „Наука и изкуство“

https://knizhen-pazar.net/sold_products/books/748237-filosofskata-misal-vav-vizantiya-ix-xii-v

 ДИСЕРТАЦИЯТА: Културно-философското мислене във Византия през ХІV век. Исихазмът философски възгледи – COBISS.BG-ID - 1249684452

Византия, Балканите и Западът представляват аналитични изследвания, посветени на връзката между античната философия и нейната християнска посестрима.

В тази тематична група трябва да споменем и няколко преведени от Кочев извори, каквито са напр. Шестоднев на Йоан Екзарх;

Християнски философи във Византия V–ХІ век. Дионисий Ареопагит, Йоан Италиец, Михаил Псел. С., 2005, УИ „Св. Климент Охридски“ https://knizhen-pazar.net/products/books/2245684-hristiyanski-filosofi-vav-vizantiya-v-xi-v,

 Слова на Григорий Палама, в библиотеката "Философско наследство" на „Наука и изкуство“, 1987.

https://biblioman.chitanka.info/books/11475

 За божиите имена на Псевдо-Дионисий Ареопагит. В: сп. Философски алтернативи, 1995/4.

Важно място в разработките на Кочев заемат ересите: гностицизмът, богомилството (вж. напр. Тайната книга на богомилите. Превод от латински и коментар), жидовстващите и, разбира се, варлаамитството и исихазмът.

Друга голяма група от публикации на Н. Кочев е посветена на църковната история: напр. Християнството през ІV – началото на ХІ век, С. „Хейзъл“, 1995

 https://knizhen-pazar.net/sold_products/books/2084376-hristiyanstvoto-prez-iv-nachaloto-na-xi-vek

 също и редица статии, които разглеждат отношенията между ранновизантийските императори и Църквата.

Книгата на Кочев за християнството на Балканите и до днес е единственото изследване, с изключение на това на Д. Цухлев от 1905 г., което представя от историческа гледна точка развитието на ранната Църква в днешните български земи.

Множество статии са посветени на българската църковна история и отношенията между българската и византийската църква, а също и на отношенията между църквите на България и тези на Сърбия и Русия. Историята на средновековната арменска църква също е предмет на изследване от страна на Кочев. По-горе споменахме, че за Кочев специален интерес представлява дипломацията на Византия в условията на засилващата се османска опасност, а също така и културните връзки между късновизантийските хуманисти и техните италиански съвременници през XV в.

 Увод в етнологията на религията https://knizhen-pazar.net/products/books/3596515-uvod-v-etnologiyata-na-religiyata, С. , „Любомъдрие“, 2001,

Психология на религиозния човек, С., УИ „Св. Климент Охридски“, 2007 https://www.ciela.com/psihologijata-na-religioznija-chovek.html 

и посмъртно излязлата Апокрифни евангелски текстове

https://www.book.store.bg/p252905/apokrifnite-evangelski-tekstove-i-istinata-za-tiah-nikolaj-cviatkov-kochev.html

пък ни отпращат към едни други и, общо взето, малко познати на българския читател области, каквито са социологията и психологията на религията.

А приложената към тома селективна библиография на негови трудове дава представа за написаното от Николай – за онова, което ще остане след него.

Септември 2009 г.

Лиляна Симеонова, Институт по балканистика – БАН.

***

Прeдговорът на проф. Симеонова е малко съкратен, линковете към книгите и преводите на проф. Николай Кочев добавям, за да се види, че все пак те съществуват.

***

Ще има продължение.