(Троянската
война)
-
Може би е добре да се разкаже нещо за митологията около Троянската война. Защото онези поколения, за които стана дума –
на Херакъл, Язон и другите, – те са предишни. Но около самата Троянска война
има много за разказване, което не може да се научи от Омир.
-
Вярно – казах. – През класическата епоха са били съчинени поемите от „цикъла“.
Това са онези поеми, в които се разказват отделните моменти от войната и ако се
съединят, ще се получи цялата история. Те са известни на Аристотел, който не ги
смята за добри и обяснява защо – затова, че нямат единна фабула, а разказват за
много събития, които не се причиняват помежду си, както той казва, „по вероятност
и необходимост“. Обаче има едно място, откъдето знаем и точно кои са били те –
това е един текст от Прокъл, наречен „Христоматия“. Думата значи „нещо полезно
за ученето“. И там са назовани заглавията им и накратко за какво е ставало дума
във всяка от тях, кой е авторът и от колко песни са били. Това е било преписано
или резюмирано от патриарх Фотий през IX в., оттам го
имаме. Той споменава за шест поеми освен
„Илиада“ и „Одисея“, които също влизат в цикъла: нарича го „епически“ и казва, че трябва да започне с възникването
света – значи с нещо като „Теогонията“ на Хезиод или онази на Орфей, за която
съобщава Аполоний Родоски. Така че от възникването на света, раждането на
боговете и прочее, в един момент се стига до решението на Зевс да причини или
допусне Троянската война – това го пишело в „Киприи“-те. И след това:
скарването на богините, отсъждането на Парис, авантюрата му с Елена, походът с
всичките перипетии, включително и организацията, която не е била проста –
защото някои от героите се криели или отказвали да тръгнат, като Ахил и Одисей. После събитията след смъртта на Хектор:
подвизите и смъртта на Ахил, полудяването на Аякс, присъединяването на Филоктет
и Неоптолем, троянският кон, превземането на града, убийствата и подялбата на
плячката, и след това завръщането на ахейците – какво се е случило на всеки. И
всичко стига до смъртта на Одисей, който бил убит от сина си Телегон, когото
родила Кирка. Това е „цикълът“.
-
Тогава се оказва, че и Вергилий е циклически поет – рече Аполоний.
-
Доколкото съобщава за събитията около войната, да. Но „циклически поет“ има
негативен оттенък, заради това, което казва Аристотел. Пък и Прокъл отбелязва,
че те се четат не защото са хубави, а заради сведенията за мита. Но „Енеида“ е
хубава, има оригинални неща, като това за отношенията на Еней и Дидона. Добре е
изработена, макар съзнателно и явно да следва Омир.
-
И концепцията за римска история, целта на Енеевите приключения – добави
Клеариста.
(„Илиада“)
-
Сега, около „Илиада“ нещата стоят така – тя трябва да се прочете. Съжалявам, че
казвам нещо толкова очевидно, но без някои книги наистина не може. Ако човек не
е прочел внимателно „Илиада“, и не може да разкаже точно и сравнително подробно
за какво става дума, значи той никаква литература не е учил, а само е присъствал
някъде си.
-
Това отнася ли се и за други автори? – попита Роксана.
-
В смисъл?
-
Искам да кажа, кои още книги е абсолютно задължително да се прочетат?
-
Ами има някои. Примерно, аз не твърдя, че е задължително да се чете Аристотел,
макар да знам, че е извънредно полезно. Но за много хора той просто е крайно
труден. Обаче ако учим антична литература и изобщо европейска словесност, не
можем да минем без някои, тоест не бива. Освен Омир това са Платон и, струва ми
се, Херодот. Те трябва да се изчетат. Впрочем по-лесно е да се прочете Платон,
отколкото Херодот, макар че текстът му е по-голям.
-
И защо точно те?
-
Защото цялата античност познава Омир и не можем да разберем как мислят тези
хора, ако не сме го прочели. Все едно да се опитваме да разберем как мисли един
християнин, без да сме чели евангелията. Тъй като античните богове са такива,
каквито са, благодарение на представянето им при Омир. Подобно е и положението
с Платон във философията – няма античен мислител и изобщо образован човек, който
да не го е чел; и всички въпроси на тяхната философия вече са поставени в
диалозите. А Херодот не разказва просто за гръцката история от VI-V век, както може да си помисли някой –
ако беше така, той нямаше да е толкова необходим. Но той разказва и за Изтока и
изобщо за целия свят, както са си го представяли гърците по онова време – и то
най-любопитните. Значи погледът на античните за това, какво се случва по
земята, с обществата и цивилизациите, вече е наличен при него.
-
А трагиците? – попита Агатон. – Ами лириката, Пиндар?
-
Това, което намираме при трагиците, вече го има при Омир. Затова, както се
твърди, Есхил бил казал, че неговите драми са само „парчета от трапезата на
Омир“. Лириката пък просто не е оцеляла и аз съжалявам за това; и да искаме, не
можем да я четем, твърде малко е. А Пиндар все пак го има и той е много
интересен, но е прекалено мъчен, а по съдържание се доближава от една страна до
Омир (що се отнася до митовете), а от друга, когато става дума за гръцкия свят,
до Херодот.
Но
както и да е, да видим за „Илиада“. Тя е разказ, който започва с едно скарване,
което впрочем не е дребно, защото, първо, е следствие от надигаща се катастрофа
над цяла армия (болестта, която Аполон е изпратил) и второ, предвещава разпад
на армията. Тъй като се е оказало, че нещастието с болестта е следствие от
погрешни действия на главнокомандващия. Още по това може да се заключи, че
„Илиада“ има трагически характер. Това впрочем го казва и Аристотел. Защото впоследствие
трагедиите често започват по подобен начин, с грешка на управляващия – цар или
друг. Така е примерно в „Едип цар“, в „Антигона“, в „Перси“ на Есхил. Но какво
е трагедията? Тя е, когато някой човек
на висока позиция, да кажем цар или изявен и благороден воин предприеме
действие, което е необходимо, защото съответства на положението му: било защото
общността, която предвожда, се нуждае от нещо, което зависи от него, било за да
запази честта си. При това човекът смята, че боговете ще му помагат или поне
няма да му попречат. Но резултатът е, че той се проваля – боговете го
изоставят, той се оказва ненужен или дори вреден за общността или близките си,
и поради това губи достойнството, което се е опитвал да запази. От това той
страда, обикновено зрелищно - значи дава воля на чувствата си. И ето в „Илиада“
това се случва неведнъж на различни герои, но най-ясно се вижда при Ахил. Той
предприема едно полезно действие – свиква съвет, за да се разбере откъде идва
болестта във войската; освен това подкрепя и прорицателя, който се колебае дали
да говори. После обаче е унизен от Агамемнон и престава да участва в бойните
действия, а напротив - иска от боговете да навредят на войската, така че после
да бъде помолен да помогне и така да възвърне честта си. Но поради всичко това
негов близък човек загива. И затова той страда до края на поемата. Останалите
събития след смъртта на Патрокъл, която е в 16-та песен, са само следствие. Той
се връща, за да отмъсти, покрай това получава извинения за случилото се, после
убива Хектор и издевателства над трупа му; но това не е друго освен изява на
скръбта му, значи той продължава да се държи трагически. Накрая боговете му
напомнят, че все пак е човек и го задължават да върне трупа на близките. Така
че това е „Илиада“ - тя е поема преди всичко за Ахил и наистина е трагическа.
-
А кое е трагическото при други? – попита Родопис.
-
Ами при Агамемнон, да кажем. Защото той честолюбиво отказва на жреца да върне
дъщеря му – нали е цар и командва цяла войска. И после пострадва точно като
главнокомандващ, защото войниците му започват да умират. Но все пак боговете
запазват армията, защото си имат план – да разрушат Троя. За Атина и Хера
говоря. Така че той връща девойката, но запазва честта си, макар и с цената на
Ахиловото отсъствие и големи загуби. И има един момент, в който Агамемнон е
показан като отчаян: вдига ръце и моли Зевс да пощади войската. Това е
трагическа сцена. Но все пак, за да е единно произведението, героят, на който се случва бедата, трябва да
е един. Затова и при смъртта на Хектор има само елементи на трагедия – примерно
това, че Атина го измамва пред крепостната стена в 22-ра песен и го оставя сам
срещу Ахил; и той разбира това.
-
Но все пак „Илиада“ не е трагедия, а е епос, тя е дълга – каза Антистен.
-
Да. То е за да се разкажат много неща за света. Епосът е такова нещо от
„Илиада“ нататък: по повод на едно събитие се стреми да обхване всичко, което
си заслужава да се каже за вселената. Но ето това, което всички знаят - че има
повторения на всякакво равнище, от постоянни прилагателни („белоръката Хера“) и
еднакви стихове („вече изгрява розовопръстата Еос“) до подобни сцени, примерно
на единоборство, смърт на бойното поле или жертвоприношение, което може да е от
повече стихове – 20 и повече. Това е несъмнено остатък от времето, когато
поезията е била само устна и отчасти импровизирана, така че слушателят да има
време да възприеме разказваното, а поетът да не претоварва паметта си и, ако
импровизира, да може да помисли как да продължи. Но също и заради ритъма, който
създава сигурност - че много от нещата в света са определени, че се случват
само така, а не иначе. Разбира се, големият размер не се постига само с
повторения, има разнообразие на сцените, но и те не са безкрайно много. Има
двубои, поредица от убийства (когато някой герой унищожава по-слаби от него
противници), съвети на хора или богове, всякакви диалози – било семейни като
тези на Хектор с Андромаха и Парис с Елена, било на противници, които вместо да
се сражават, разговарят надълго. Описания на предмети, като щита на Ахил или
колесницата, с която Атина и Хера слизат от Олимп. Има просто списъци, като
този от втора песен, където поименно се казва кои участват в едната и другата
войска. А и сравненията, които понякога са по няколко стиха, също удължават
текста.
-
На мен винаги ми е било чудновато участието на боговете – каза Антистен. –
Някак неестествено ми е изглеждало.
-
Това го има само при Омир – казах. – Боговете са като зрители в театър, които
от време на време могат да се качват на сцената и да променят действието според
желанието си. Хората са им нещо като роби; а това, че някои могат да са им
любимци, не променя положението, тъй като всеки може да има и любими роби. Но
тази ситуация с боговете, които се съветват за съдбата на хората, спорят и се
намесват, и дори се бият помежду си заради ставащото по земята – това не
издържа дълго. В „Одисея“ намесата на боговете е по-слаба, особено на
олимпийските. Обръща се повече внимание на земни божества като Кирка и Калипсо,
и дори на подземните, защото Одисей слиза в Хадес. По-нататък, ако този
паралелен живот го има някъде, той е само като литературна препратка, както в
„Енеида“ на Вергилий. Затова Аристотел е прав да не обръща внимание на ролята
на боговете в поемите. Той хвали Омир за други неща – за единството на
фабулата, че е открил драматическата форма, че е показал що е трагично и що е
комично.
-
А пък аз веднъж вече питах защо Платон не харесва Омир и сега пак ще попитам,
защото не разбрах – каза Роксана.
-
Всъщност Платон трябва да го е харесвал, той даже на някои места в „Държавата“
го нарича „божествен“ и сигурно съвсем сериозно. Той не се съмнява, че добрата
поезия е боговдъхновена. Но това не значи, че всичко в нея е полезно, особено
за неопитни хора, които лесно се поддават на желания и заблуждения. Впрочем ако
Омир разказваше просто семейни истории или приключения, както става в
по-голямата част от „Одисея“, Платон не би се заел да го критикува. И не е
случайно, че той почти никъде не споменава „Одисея“ – всичките му примери за
лошото влияние на поезията са взети от „Илиада“; и има едно място от Есхил.
Това е, защото „Илиада“ е поема, в която боговете присъстват навсякъде, а
героите трябва да бъдат представени в най-свойствената им роля – като воини и
управляващи, тъй като взимат решения, които засягат мнозина. Обаче боговете са
представени, както е известно, като хора, при това не особено добри – безделни,
ревниви, груби в обноските си, готови за измами и интриги, съобразяващи се само
с грубата сила. Нас това не ни безпокои, тъй като имаме друга религия. Но
Платон се тревожи, защото точно това са боговете, които държавата официално
почита и им принася жертви. Ако те са такива, откъде човек да вземе примери за
достоен живот? Значи Омир причинява по-скоро вреда на слушателите си; и това,
че е майстор в поезията, дори съдейства за задълбочаване на вредата. А Платон
смята, че боговете, ако съществуват, не могат да са такива. Примерно – бог не
може да е причина за нищо лошо, злото
идва само от човека. Интересно е, че в началото на „Одисея“ Зевс прави точно
такова изказване: „Защо хората ни обвиняват за бедите си, при положение, че
сами си ги причиняват? Ето какво се случи в семейството на Агамемнон – за това
ние ли сме виновни?“
-
Но ако върху поезията се налагат такива ограничения, тогава тя ще бъде много
скучна...
-
Не мисля. Хубавото при Омир не е в това, че боговете се обиждат едни други,
както в последните песни, когато излизат на бойното поле, нито когато се карат
и заплашват, като Зевс и Хера в първа песен – това са странични неща, те могат
да се премахнат и от това поемата няма да пострада. Ето, в „Одисея“ почти няма
такива сцени. Това, че Кирка е коварна и превръща хората в животни, вече не е проблем
на религията, тъй като тя не е в олимпийския пантеон, а е някакво демонично,
земно същество. Самите герои също са изобразени по-предпазливо. Одисей наистина
се преструва и лъже, но това е по необходимост, тъй като в крайна сметка целта
му е да запази семейството си и законното предаване на властта в царството.
Елена е изобразена като достолепна царица, която любезно приема гости, докато в
„Илиада“ има вид на красива, но лека жена. И няма такива остри конфликти между
герои, които би трябвало да са в съгласие, щом воюват заедно; защото в „Одисея“
персонажите са разделени на положителни и отрицателни, и читателят вече не се
колебае като в „Илиада“, дали Ахил и Агамемнон са велики герои или обикновени
авантюристи и разбойници.
-
Да, не съм се замислял за тези разлики, а те изглеждат големи – каза Антистен.
– Значи Омир е по-разнообразен, отколко изглежда на пръв поглед.
-
На пръв поглед още нищо не може да се разбере от Омир – казах аз. – Той е много
сложен и дълбок. И темата на Платон не е толкова дали Омир е добър поет – той
знае, че е добър, – а дали това е добра религия. Защото и у Хезиод виждаме да
се разказват странни или направо чудовищни неща, а и в трагедията боговете не
винаги изглеждат както трябва – примерно в „Аякс“, да не говорим за някои от
Еврипидовите. Някои са си задавали въпроса може ли изобщо бог да е
човекоподобен – има едно всеизвестно изказване на Ксенофан, Климент
Александрийски го цитира. Аристотел пък, който се разграничава във всичко от
Платон и платонистите, казва, че Ахил е груб само на пръв поглед: и че
независимо от разправията с Агамемнон, образът му в крайна сметка се оказва
възвишен.
-
Значи да прочетем дума по дума и „Одисея“ – каза Хермиона .
-
Несъмнено – казах. – Впрочем като конструкция тя е по-сложна и затова може би
по-трудна за разказване.
(„Одисея“)
-
В началото боговете се съветват, разговарят за различни неща и решават да
помогнат на Одисей да се върне у дома си – защото Атина напомня за това на
Зевс. И после се преминава към разказ за събитията в Итака: че са се събрали
кандидати за ръката на Пенелопа и очакват тя да си избере съпруг. И докато
чакат, гостуват всяка вечер в двореца и се веселят за сметка на семейството.
Тогава Атина се появява, преобразена като някой си Ментес, приятел на
семейството, и разговаря с Телемах. Съветва го да напусне за кратко острова, да
посети някои от завърналите се герои и да разпита знаят ли нещо за баща му. Така
и става, като преди това Телемах свиква събрание на гражданите на площада и
споделя, че е разтревожен за съдбата на царството, защото кандидатите са твърде
настоятелни и нагли, а Пенелопа не може да се омъжи, докато съдбата на Одисей е
неизвестна. И след известно обсъждане разпуска събранието. Атина продължава да
му помага, този път преобразена като друг герой, Ментор: намира кораб, събира
екипаж, а самият Телемах казва на Евриклея, отдавнашна робиня в дома, че ще
вземе известно количество припаси, а тя да не казва на майка му, че е заминал. Потеглят
прeз нощта, и на другия ден пристигат в град Пилос.
-
Точно така – казах. – Може и по-накратко, това е доста подробно. Това е краят
на II песен.
Някой иска ли да продължи?
-
Аз – каза председателстващата Клеариста. – Ще разкажа до края на IV песен.
-
Хайде – казах.
-
Значи той пристига в Пилос и там се среща с Нестор и някои от синовете му, един
от които се казва Пизистрат, точно като атинския тиран.
-
Обратно – каза Агатон. – Тиранът се е казвал като сина на Нестор.
-
Добре. Та те са приети от Нестор, който се радва, че вижда Телемах и му
разказва за завръщането си, но за Одисей не знае нищо. Той пак е представен
насмешливо, като приказлив дядо, който все се разпростира върху спомените си. А
през това време Атина е неотстъпно с Телемах, под формата на Ментор. Но в един
момент, когато се готвят да потеглят за Спарта, Атина внезапно излита право
нагоре, като орел. Наистина, превръща се в орел. И всички ахват, разбират, че
това е била тя и ѝ принасят жертва.
-
Платон няма да одобри това място – каза Антистен.
-
Няма – казах. – Той не е съгласен, че боговете могат да приемат всякакви форми
на хора и животни, защото това е заблуждение, от което никой няма нужда.
-
Та те тръгват за Спарта – продължи Клеариста. - „Те“, в смисъл Телемах и
Пизистрат. Пренощуват по пътя при някой си Диокъл и на другия ден вече са в
Спарта. Телемах се смайва от величието на двореца и казва, че тази сграда е
достойна за жилище на самия Зевс.
-
Ами как, нали Елена му е дъщеря – обади се Роксана. – Няма да живее в какви да
е условия.
-
И ги приемат. Впрочем денят е празничен, защото Менелай прави сватба на сина си
Мегапент, който му е от някоя робиня и затова за него не се споменава много.
Иначе те имат само едно дете, момиче, сигурно някой се сеща как се казва...
Всички
погледнаха към Хермиона.
-
Хермиона се казва – каза тя.
-
Да – каза доволно Клеариста. – Та те сядат да разговарят с Менелай, той не ги
пита кои са, което впрочем си е практиката при посрещане у Омир – ти оказваш
гостоприемство на новодошлия, пък той, когато иска, тогава да ти се представи.
След малко идва и Елена, разполага се на столче и ѝ донасят прежда, да си
преде: въобще тя се държи така хрисимо, че никога няма да повярваш коя е и
какви ги е вършила до неотдавна.
-
Без морализаторстване, това са антични хора, с по-други разбирания за нещата –
рече Антистен.
-
Да, антични – каза Клеариста. – Срамота. Трябвало е да я обезглавят, както
много хубаво си е написано в един средновековен преразказ на троянската
история.
-
Вярно – казах. - Има такъв текст, оригиналът изглежда е бил на латински, после
бил преведен в Хърватия и след това адаптиран в България през XIV в.
Йордан Иванов го издава през 1935. Но да не се отклоняваме.
-
Та точно тя разпознава Телемах - казва, че ѝ заприличал на Одисей, и той си
признава кой е. И тогава се отдават на спомени. Телемах даже се разплаква, като
слуша за баща си, и тогава тя нарежда да му донесат отвара от билка, която била
получила от някаква лечителка египтянка. Налива му я в питието и той се
ободрява. Тогава има един много дълъг разказ на Менелай, как той се забавил
поради безветрие в Египет и там говорил с „морския старец“ – божество на име
Протей. Той му разказал за съдбата на завърналите се, за убийството на
Агамемнон, но и за това, че Одисей бил жив и живеел с Калипсо, на нейния
остров. И след това отиват да спят, струва ми се. Май там завършва четвърта
песен, а иначе, както се разказва по-нататък, те потеглят обратно на другия
ден, като Менелай предлага на Телемах да му подари коне, а той отказва, защото
в Итака нямало къде да се яздят – била много скалиста.
-
Точно така е – потвърдих. – През 2015 с Евридика бяхме там. Наистина островът е
малък, с високи и стръмни хълмове, и едва има място за път между двете му
половини, защото е много тесен в средата. Иначе главният град на залива е много
красив. Има паметник на Одисей, на Омир, месопродавница „Евмей“... такива неща.
И няма никакви равнини.
-
Но Менелай му подарява нещо друго и те се връщат в Пилос, където попадат на
един младеж на име Теоклимен от Аргос – гадател, който бил изгонен от града си
защото убил неволно свой съгражданин.
-
Добре, благодаря - казах. – Това е четвърта песен и даже малко оттатък. Кой
иска да продължи?
-
Мога и аз – каза Евридика – само ме подсетете как започва пета и после ще се
справя сама.
-
Одисей е при Калипсо и му е мъчно за в къщи – подсказа Агатон.
-
А, да. Той е на острова и тъгува. И там пристига Хермес, за да съобщи на
Калипсо решението на боговете – че Одисей трябва да си върви. На нея това не ѝ
е приятно, но трябва да се подчини. Пита Одисей защо предпочита Пенелопа, при
положение, че тя е по-хубава, и е богиня, и може да го направи безсмъртен. Но
Одисей казва, че макар всичко това да е вярно, той предпочита да се прибере. И тогава
си прави нещо като сал. Това много се обсъжда: как един цар може да прави
такива неща, които подхождат повече на занаятчия.
-
Един монарх трябва да умее всичко – изрече Клеариста.
-
Така че той си изработва сала и заминава – продължи Евридика. – Но започва
буря, която му е изпратена от Посейдон, защото той се гневи и го преследва,
задето е ослепил сина му, циклопа. Иначе Посейдон е на страната на ахейците във
войната, така че отношението му към Одисей е просто лично. Салът се разбива,
Одисей плува два дни и едва успява да се добере до суша, за която после се
разбира, че е островът на феаките.
-
Само да добавя нещо – казах. – Два дни във водата са страшно много, дори ако
става дума за топло море като Средиземното. Не за друго, а защото човек може да
умре от студ. Поради това се намесва една морска богиняна име Левкотея и му
дава своята кърпа за глава, за да си я превърже около гърдите. Тя му действа
като спасителна жилетка, топли го. Освен това той трудно излиза на сушата,
защото бреговете са много неудобни дори за сам човек – има скали, в които
вълните могат да разбият плувеца. Така че той плува около брега и накрая
открива едно устие на река и се промъква по него.
-
И понеже е изморен, ляга да спи, като се затрупва с листа от дърветата. А на
другата сутрин близо до реката пристига феакийската принцеса Навсикая заедно с
няколко момичета, за да перат – защото Атина я е събудила, или по-скоро ѝ се е
явила насън и я подканила да свърши тази домакинска работа. Но то е за да
помогне на Одисей. Така че те изпират дрехите и след това започват да играят на
топка. Одисей ги чува и решава да се покаже и да помоли за помощ, пък и за
сведение къде е попаднал. Макар че е неудобно, защото той е без дрехи, но няма
как. Явява се, те се разбягват, освен Навсикая – и нея я е страх също, но Атина
ѝ е сковала краката и не може да мръдне. Тогава Одисей я заговаря много
любезно, прави ѝ всякакви комплименти, че е подобна на богиня. И тогава тя
нарежда да му подадат дрехи, от изпраните. Одисей се изкъпва, облича се, Атина
го разкрасява малко за да придобие по-приятен външен вид и когато отново се
показва, Навсикая е впечатлена от хубостта му. Пък и момичетата се успокояват.
Тогава тя му обяснява как да стигне до града и да поиска гостоприемство от
родителите ѝ. Извинява се, че не може да го вземе в колата си, тъй като това ще
даде повод за сплетни.
-
Много възпитано момиче – изкоментира Роксана.
-
Тя е доста млада, обаче разумна – казах. – Явно е харесала Одисей, защото на
заминаване му казва няколко думи за сбогом и си личи, че ѝ е мъчно. Впрочем родителите
ѝ били готови да му я дадат за съпруга, но след като се представил, се
разбрало, че не може – женен е.
-
Това е краят на VI песен
– каза Евридика.
-
Да – казах. – Да продължим нататък, но по-накратко, защото разказът става
несъразмерно дълъг. Хайде, Роксана.
-
Добре, ще се старая да говоря кратко – каза тя. – Той стига до града, там пак
Атина го упътва, преобразена като местно момиче, излязло да налее вода. Той
влиза в двореца и моли царица Агата за гостоприемство и закрила. Позволяват му
да седне с тях и понеже предполагат, че е благородник, организират пиршество на
следващата вечер в негова чест. През деня той присъства на празник с танци и
спортни игри, и дори взема участие в хвърлянето на диск: и го хвърля по-далеч
от всички. Вечерта, когато се събират, цар Алкиной му предлага да се представи.
Тогава той съобщава, че е Одисей – разбира се, всички са чували името му. И тук
започва разказът за приключенията от Троя нататък. Само ще ги изброя: киконите
на тракийския бряг, лотофагите, циклопът; Еол, който му дава чувал с вързани в
него ветрове, обаче преди Итака спътниците му отварят чувала и всичко пропада;
лестригоните, които унищожават целия флот и оцелява само неговият кораб; Кирка,
където остава цяла година; царството на мъртвите отвъд Океана, където отива, за
да получи пророчество от Тирезий; връща се при Кирка, която му казва какво
предстои: сирените, Сцила и Харибда и накрая островът със свещените крави на
Хелиос. След това попадат на буря, в която загиват всички. А той след две
седмици плаване върху някаква мачта стига до острова на Калипсо. И накрая –
феаките. Дванадесет са.
-
Браво – казах. – Идеално. Тук сме точно на половината на „Одисея“. Това е
моментът, в който той стъпва на Итака, свършили са неговите приключения из
морето, а и пътуването на Телемах. Сега предстои те двамата да се срещнат и да
решат въпроса с женихите.
-
Той като че ли е оставен на острова, докато е спал – каза Хермиона. - Направи
ми впечатление, че корабът на феаките е вълшебен – движи се без гребци и никой
не го управлява.
-
На автопилот – отбеляза Агатон.
-
Но Посейдон им се разгневява и на обратния път превръща кораба в скала – малко
преди да стигнат до острова си. А Одисей среща Атина, преобразена като пастир,
разказва ѝ някакви небивалици за себе си, защото трябва да скрива кой е. Тя
започва да се смее, той я разпознава и двамата пренасят в една пещера
подаръците, които е получил от феаките. И той тръгва към фермата - там, където
Евмей гледа свинете. Остава при Евмей известно време, говорят си, той пак
измисля някаква лъжлива история, и казва, че е срещал Одисей, защото се бил
сражавал при Троя. Тогава и Телемах пристига, но не го разпознава, а го мисли
за скитник. Но Атина отново го разхубавява и Телемах се учудва как така се е
променил изведнъж и го пита дали не е някой бог. Тогава Одисей му се открива,
доказва му, че е самият той и решават да действат. Тръгват за града: първо
отива Евмей, а след това и те двамата, като по пътя към тях се присъединява
един несимпатичен козар, забравих му името.
-
Мелантий – обади се някой.
-
Да. И стигат до двореца, женихите са там. Одисей изглежда като скитник и
просяк, обаче кучето Аргос, което е много старо, го разпознава пред портата. Те
влизат и там е случката с просяка, с когото Одисей трябва да се бие за
забавление на женихите. После Пенелопа го приема, защото са ѝ казали, че знаел
нещо за Одисей. И той разказва поредната измислена история, като този път се
представя за брат на самия Идоменей – царя на Крит, който наистина е участвал
във войната. Обаче точно ѝ описва как е бил облечен Одисей, и тя се смайва –
защото това е първият човек, който успява да ѝ докаже, че наистина го е срещал.
Тогава робинята Евриклея го разпознава, докато му мие краката – заради белега
му, който бил от зъб на глиган. Мисля, че това е към XX песен.
-
Благодаря много. Хайде някой да разкаже до края. Аполоний?
-
Добре. Значи намираме се в момента, когато Одисей, Телемах, Евмей и Теоклимен
подготвят нападението си срещу кандидатите на Пенелопа. Те събират оръжието от
залата за пиршества – тоест, приемната, – под предлог, че трябва да го
почистят. Прибират го в складовете и ги заключват. А същевременно Пенелопа
обявява, че най-сетне е решила да си избере съпруг и съобщава как ще стане
това: някой трябва да опъне лъка на Одисей и да изстреля стрела, която да мине
през халките на дванадесет брадви, забити в пода една след друга. А това е
трудно - първо, защото лъкът е много тежък.
-
Но освен това Атина прави Пенелопа по-красива, отколкото е обикновено, пък и
по-млада. Женихите се смайват, като я виждат, започват да ѝ се обясняват в
любов и да ѝ поднасят подаръци... – каза Клеариста.
-
Да, така е. Но никой не успява дори да опъне лъка. Тогава Одисей го поисква, те
се смеят, но Пенелопа нарежда да му го дадат. Той наистина стреля точно и
стрелата минава през халките. Тогава им казва кой е и започва битка, където с
помощта на Атина той и другарите му печелят. Но ми се струва, че Мелантий
извършваше предателство, като отваряше складовете с оръжие.
-
Затова той ще бъде наказан с особено мъчителна смърт – рече Агатон.
-
И женихите биват избити – продължи Аполоний. -
А после, както се каза, Мелантий е екзекутиран и заедно с него още
няколко роби и робини, които са били на страната на женихите. Почистват пода на залата и Одисей заговаря с
Пенелопа и изказва учудване, че тя продължава да се държи с него някак
предпазливо, сякаш той е просто един гост. Тогава тя казва, че няма нищо против
да си легнат заедно и че някой трябва да донесе леглото. Но Одисей отвръща, че
това е невъзможно, тъй като леглото е неподвижно – то е сковано около дънера на
вековна маслина. Така че явно тук става дума за една проверка от страна на
Пенелопа – дали това е наистина мъжът ѝ. Те си лягат и той накратко ѝ разказва
за приключенията си: на около 10-15 стиха. По същество това е краят на поемата,
макар че в XXIV песен има още събития: женихите слизат в Хадес, а Ахил и
Агамемнон, които отдавна са там, се питат кои са тези, защо са толкова много и
дали не е избухнала нова война. Одисей навестява баща си Лаерт, говори с него и
после има кратка война между роднините на женихите и хората на Одисей, в която
участва и самият Лаерт, въпреки възрастта си. Зевс и Атина се намесват и
прекратяват войната. Това е. Някои от александрийските филолози, които са
издавали Омир, са се усъмнили в автентичността на завършека и са предположили,
че той е бил добавен впоследствие.[1]
[1] Николай Гочев, откъс от „Старогръцката литература“. УИ „Св. Климент Охридски“, 2019/2021 (стр. 28-43).
