Thursday, March 28, 2024

за Седмото писмо на Платон

 


В античната биографична традиция по разбираеми причини сред философите най-добре е описан животът на Платон и на Аристотел. Може и за други мислители да е писано доста, но най-много запазени откъси и фрагменти с биографични свидетелства има за тях.

Най-богатият (авто)биографичен извор за живота на Платон е Седмото писмо.

То е преведено на български от Стоян Терзийски и е включено в https://hssfoundation.org/%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B8.../

списанието Критика и хуманизъм.

*

В изучаването, преподаването, превеждането и издаването на антични философски текстове у нас има десетки куриози.

 Един от най-куриозните е: Стоян Терзийски, който е превел Седмото писмо като дипломна работа, с която е завършил Класическа филология в края на 90-те години, не знаеше, че преводът му е включен в сп. Критика и хуманизъм, в тематичния брой Продължаващата античност, публикуван през 2002 г. с водещ редактор Доротея Табакова.

Това се случи през ноември 2018 г., горе в Гълъбарника на Ректората. Тогава избираемият курс Интелектуалците през античността,  курс за студенти от бакалавърската програма по Класическа филология, беше воден от Николай Гочев с мое участие като постоянен събеседник. 

Поканихме Стоян Терзийски за една лекция, посветена на питагорейците, защото чудесната антология Питагор и питагорейците (С., „ЛИК“,) , е съставена и преведена от него, от Александър Кашъмов и от Илия Панчовски – Бог да го прости! 

Стоян Терзийски дойде да говори на студентите за подборката и превода на фрагментите на старите питагорейци, издадени като книжка от "ЛИК" през 1995 г. и вече неоткриваема никъде.

Представихме го пред студентите, казахме на какво е преводач и съставител до този момент, и той подскочи на стола.

Не знаеше.

Едва тогава, почти 16 години по-късно след публикуването на този брой Стоян Терзийски разбра, че преводът му на Седмото писмо е публикуван отдавна. Разбира се, стана му приятно и нямаше нищо против, а преди няколко години публикува и свой прозаичен превод на Антигона: 

прозаичен превод на Стоян Терзийски на "Антигона"

Може да е куриозно, но само на пръв поглед. 

Напълно закономерно и обяснимо е, че дори и преводачите на важни извори, какъвто е (авто)биографичното Седмо писмо на Платон, не знаят, че преводите им са публикувани.

Превеждането, изучаването, преподаването и издаването на антична философия беше подложено на планомерно и систематично ликвидиране у нас. 

Целта е постигната. Вече 18 години никой не се осмелява да започне докторантура по антична философия в нито един от държавните университети у нас. Проф. Богданов имаше мечта изследването на античната литература и философия да е една от отличителните мисии на НБУ, но... една лястовица пролет не прави.

 

Защо писмото е важно?

 

Седмото писмо не е малко, повече от 55 стандартни страници. В списанието е от 207 до 234 страница, но са големи, нестандартни.

Преводът на Стоян Терзийски е отличен. Можем да съжаляваме, че стана адвокат и правник заедно с Александър Кашъмов, а не продължиха да копаят трънливата нива на класическата филология и античната философия.

Писмото е истински сценарий за филм: в него става дума за приключения, приятелства, предателства, политика, и за любов, и за философия, разбира се, но и за изкушенията и фаталните капани, в които попада всеки философ, който се съблазни да стане пръв съветник и да внушава мисли и решения в главата на някой тиранин.

Величието неминуемо рано или късно параноясва и после го ликвидира.

Станалото с Платон после се повтаря със Сенека, с Боеций, с Френсис Бейкън, с Томас Мор.

 

Биография или автобиография? Автентично ли е писмото или не?

На този въпрос в античната философия и класическата филология през ХХ век се отговаряше с категорично да. Писмото е автентично автобиографично.

В началото на новия век, през 2001 г. професорите Михаел Фреде и Майлс Бърниет са провели семинар в Оксфорд върху писмото.              

Дори и Седмото писмо да не е автентично, както смятат Михаел Фреде и Майлс Бърниет, имитаторът, който го е писал, го е написал не по-късно от 2-3 десетилетия след смъртта на Платон. И може да е Филип от Опунт, предполагаем автор и на Епиномис диалог, също подозиран в неавтентичност. 

Михаел Фреде и Майлс Бърниет бяха двамата най-добри познавачи на античната философия сред чуждестранната колегия, които имах щастието лично да познавам от гостуванията им с лекции в София и от други семинари на South East European Assosiation for Ancient Philosophy. Била съм на тези семинари – с доклади или без. Участвала съм в семинарите, проведени в Делфи, Дубровник, Пилишчаба, Будапеща, София, Загреб, Прага и в една работна среща в Атина. 

Създаването на тази асоциация в Делфи през 2002 г. беше по идея и предложение и на двамата, като особено Михаел Фреде след пенсионирането си я имаше присърце. Вж.

http://www.pavel-gregoric.info/?page_id=1286

И двамата са били в България повече от веднъж.

Ето малко повече инфо за първите няколко семинара на SEEAAP, които се проведоха с тяхното най-активно участие:  http://dimkasdiary.blogspot.com/2011/04/blog-post_12.html

Ето повече за Михаел Фреде: http://dimkasdiary.blogspot.com/2010/02/blog-post_06.html

Ето повече и за първото гостуване на Майлс Бърниет у нас през пролетта на 1999 г., когато бе проведен едноседмичният семинар върху Критон: В рубриката Библиотека на сайта на АРУКО

Те двамата бяха отлични приятели, но различни като стил на поведение, маниери, подход на писане и устно представяне на идеите си. Михаел Фреде беше винаги сериозен, Майлс Бърниет беше винаги ироничен. Едно от сходствата между тях беше убедеността, че добрият интерпретатор на античната философия не трябва да пише монографии, а да направи превод или поне коментар на важен текст от класическата епоха.

Михаел Фреде почина внезапно на 11 август 2007 година, а Майлс Бърниет публикува 8

години по-късно непубликуваните записки на своя най-добър приятел за Седмото писмо, както и своя анализ на най-драматургично-драматичните места в него и на философската аргументация:

https://global.oup.com/academic/product/the-pseudo-platonic-seventh-letter-9780198733652?cc=us&lang=en&

Така че, дори и да не е автентично автобиографично, като биографичен извор е много ценно. Михаел Фреде и Майлс Бърниет оспориха авторството му, но не и истинността на написаното в него като фактология.

 

                                                              Богатството и инвестициите на Платон

       Дори и да изключим напълно Седмото писмо като недостоверен фейк, всички останали антични източници са ясни: Платон е бил потомък на един от най-богатите, най-знатните, най-аристократичните родове в Атина. Този род става и един от най-ненавижданите, защото Критий, който е един от 30-те тирани след края на Пелопонеската война, е вуйчо на Платон, брат на майка му. Това е все едно да си племенник на Гьобелс или Мусолини в средата на ХХ век.

      Що се отнася до пътешествията до Сицилия, до политическия размах на Платон в Сиракуза, до богатството и инвестирането на огромни средства в купуването на папирус и записването на диалозите върху тях, кое не е ясно? Той и братята му Главкон и Адимант не са имали деца, единственият син на сестра му Потона е Спевсип, който след това става схоларх на Академията именно поради това, че му е племенник и само той е имал законното право да наследи имота, върху който е била построена сравнително скромната постройка.

      Аристотел макар и от богат и знатен аристократичен лечителски македонски род, е бил метек. Основаването на Ликейона става възможно по-късно, защото Атина вече е била изгубила политическата си независимост, а Аристотел е бил покровителстван от новите властници. Спевсип и Ксенократ в Академията, както и Теофраст в Ликейона може и да не са били философи от величината на своите преподаватели, но са подсигурили чрез десетки преписи запазването на диалозите на Платон, а Аристотеловите съчинения – уви – са се разпилели на четири различни места. Когато вестта за внезапната ранна смърт на Александър Велики достига до Атина, Аристотел благоразумно решава да напусне града веднага и да се спаси на отсрещния остров Евбея, който макар и на един хвърлей разстояние от Атика, е бил независим град-държава. Една част от свитъците си със записки и произведения на други автори сам Аристотел отнася в Евбея, но оттам те се оказват скоро след това в Мала Азия. Една друга голяма част остава в Атина. Една трета част заминава за Родос, където е бил “филиалът на Ликейона, създаден от Евдем.

        Това, което четем днес от Аристотел, е четвъртата част: оцелялото от приключенията на свитъците по траекторията Атина-Евбея-Мала Азия, плячкосано от Сула, отнесено от него в Рим и подредено от Андроник Родоски три века след смъртта на Аристотел.

       А диалозите са били преписвани непрекъснато в Атина, после в Константинопол. Коментирането на диалозите и изнасянето на екзегетически лекции върху тях е било основна част от "учебния план на Академията – още от най-непосредствените нейни “ректори след смъртта на Платон, които са Спевсип и Ксенократ. Аркезилай и Карнеад го утвърждават като най-същинското в академичния curriculum и това остава непроменено чак до закриването на всички школи в Източната империя по времето на Юстиниан през 529 г. Затова за почти всички диалози и писма на Платон се приема, че са писани от самия него, а за “трактатите на Аристотел се спори: ако би могъл да ги подготви и редактира по-добре, как би подредил книгите в тях и главите в книгите.

*

И оше едно материално обяснение за запазването на диалозите на Платон.

Единственото място в Европа, където през античността е растял и е бил обработван папирус, е Сиракуза. При трите си пътувания-приключения до бленувания град-държава, в който Платон е мечтаел да се докаже и като деец в реалната политика, но това за малко да му вземе живота, все пак най-печелившата и дълготрайна материална придобивка се оказва купуването на достатъчно папирус, върху който записал диалозите си.

Папирусът е много скъп, използва се само веднъж за разлика от обработените кожи, но поема много повече текст от най-твърдите каменни, мраморни и други подобни носители.

Шедьоврите на Платон са достигнали до нас и защото са били записани върху папирус.                              

 

                                                        Догматика, апофатика и мистика

Писмото заслужава да се прочете, защото който и да е неговият автор, той е много талантлив писател и образцов философ-платоник. Както по отношение на художествената форма, така и по отношение на екзистенциално-морално-етическите и онтологическите философеми писмото ни представя автор, напълно сравним с Платон. В него става дума за любов и ненавист, за власт и политика, за приятелство и предателство, за най-важното, което трябва да ни води през десетилетията на живота ни. Със съвсем същото трябва да се утешим при приближаването на смъртта. В писмото става дума и за думите.

Да, за думите изобщо, за речта, а не само за писаното слово и за неписаните догми.

Защото прочутият израз на гръцки не е „неписаното учение“, а е „неписаните учения“, в множествено, а не в единствено число: τὰ ἄγραφα δόγματα

 

Aufstieg und Niedergang на догматиката за τὰ ἄγραφα δόγματα

         Та, както вече напомних, Майлс Бърниет беше за първи път у нас преди точно 25 години. През третата седмица на март 1999 г.  Този текст може да бъде четен и като мемоар за първото му гостуване.

         Беше му предложено да стане doctor honoris causa на нашия университет и съответно – да изнесе една лекция по време на церемонията. Той отказа и вместо това поиска не само да изнесе една-единствена лекция в Аулата, но и да проведе четиридневен семинар върху Критон. Така стана. Лекцията на тема Гняв и отмъщение беше представена в Аулата, но без той да бъде удостоен с почетната научна степен, защото самият той не искаше. Беше проведен четиридневен семинар върху диалога, в който участваха студенти от специалностите Философия, Класическа и Английска филология. Скоро след това разказах за този забележителен семинар в „Литературен форум“, а любопитните могат да прочетат написаното в рубриката Библиотека на сайта на АРУКО – на линка по-горе.

       Та, по време на семинара преди точно 25 години у нас, а впоследствие и на други семинари Бърниет представи много от оригиналните си интерпретации за Платон, платонизма през вековете и модерното платонознание. За догматиката за неписаните учения той имаше едно така да се каже психоаналитично обяснение: 

Тюбингенската догматика се появява, защото немците ги е било срам. 

Било ги е срам от книгата на Курт Хилдебранд Платоновите диалози за Отечеството (Kurt Hildebrandt. Platons Vaterländische Reden. Apologie, Kriton, Menexenos), която включва негови преводи и коментари на Апологията, Критон и Менексен, и която по времето на немската експанзия в Европа и възхода на нацизма през 30-те години на ХХ век става доста популярна. 

      Впрочем, тази книга я има и в НБКМ, всъщност не е книга, а малка книжка от стотина страници (съдържа само коментарите му към диалозите, без превода) и не е чак толкова страшна, колкото я е направила прекомерната ѝ „реклама“ и идеологическата ѝ зловредна упореба. Така прави всяка пропаганда: стократно увеличава. В случая с книгата на Хилдебранд до кресчендо са усилени твърдения, които са само загатнати в нея: Платон бил пръв изразител на тоталитарни идеи, нещо като прадядо на нацизма. Но това не е написано от автора в книгата, а е раздуто от злоупотребилите с нея.         Разбира се, има го и "утежняващото вината обстоятелство", че Курт Хилдебранд е бил член на NSDAP, че е бил подкрепен за професурата в университета в Кийл от Хайдегер, а преди него професорът по класическа филология и антична философия там е бил Юлиус Щенцел, който бива уволнен през 1933 г. след доноси от студенти-активисти на националсоциалистическата партия.

      Но в книгата му, или поне в тази, която намерих в НБКМ през пролетта на 1999 г., веднага след семинара за Критон, няма такава директна политическа пропаганда. Даже Ханс Георг-Гадамер е писал положителен отзив за нея в средата на 30-те години, преди тя да бъде превърната в инструмент на човеконенавистната идеология на нацизма.

      Точно тази злоупотреба с книгата провокира реакцията на Карл Попър в Отвореното общество и неговите врагове. Но също тя според Майлс Бърниет поражда и Тюбингенската догматика: ами, щом Платон в диалозите си е хвърлил семената на толкова страшни идеи и тяхната реализация през ХХ век, дайте да потърсим философията му другаде.

       В края на 80-те години на миналия век хипотезата събуди любопитство: „Я да видим какво още имало интересно ОСВЕН и ПОКРАЙ писаните диалози на Платон, в чието авторство не се съмняваме?“ Но като се разбра каква агресия и догматизъм има във всичко това, хората престанаха да обръщат внимание на тази глупост навсякъде, с изключение на нашата мила родна страна.

       Отидете на сайта на Международното Платоново Общество. Всяка година там се публикува пълна библиография на всички статии и книги за Платон на всички езици, за които се получава инфо в CNRS в Париж. Около 20-25 книги всяка година и над 200 статии. От началото на новото хилядолетие, публикациите за неписаните учения са под 0, 01 % и от началото на новото хилядолетие в целия свят има само една издадена книга по темата,.... която е преиздадената книга на проф. Цочо Бояджиев от миналия век. У нас това стана и остана религия. Обаче вижте какво става по света:

https://platosociety.org/plato-bibliography/

А що се отнася до "неписаните учения": ами, който прочете внимателно превода и направи справка с оригинала, ще види, че там Платон пише на своя любим Дион и неговите роднини,

че истинската философия не може нито да бъде нито написана,

нито да бъде изговорена еднократно.

Никой не може да стане философ с чуването на една, две или три лекции. 

Философията и философстването не са като посвещаването в Самотракийските или Елевзинските мистерии, което е ставало само веднъж в живота на посветения.

Не само писаното, но и устното произнасяне не може да бъде изразител на прозренията за първите причини и начала на битието, ако се случва ограничен брой пъти.

Платон не е бил мистик, не е бил монах-апофатик, не е бил аскетик и гуру на секта, не е бил основател на религия като Буда, който приживе не разрешавал да бъдат записвани беседите му.

В писмото Платон успокоява своите приятели, че Дионисий нищо не може да изплагиатства от него, дори и да е публикувал от свое име лекциите, които лично и само на него е представял: първо, защото е тъп тиранин (е, това е казано много по-красиво от гениалния Платон, отколкото сега го резюмирам на шега).

Второ и още по-важно: нито писаното, нито неписаното слово могат веднъж завинаги с циментирани фрази и назубкани клишета, с догматизирана терминология и втръснали от рециклиране мантри да изкажат 

най-висшите принципи и начала на битието.

Думите са слаби, не могат, нямат сила и мощ.

И тогава, какво следва?

За религиозните мистици следва апофатическата теология.

За недостижимия Платон пътят е друг: макар че думите са слаби и именно защото са слаби,

не бива да млъкнем и да застинем в безмълвно съзерцание и мистически транс,

а да опитваме всякак – с писане и говорене,

с писане на още и още диалози,

с още и още писма,

с още и още лекции,

с още и още отговори на безконечните въпроси на онзи заядливец от Стагира,

на който баща му е бил джипи на Филип Македонски и поради това се дуел като пуяк...

Заради това Платон е написал толкова много писма и толкова много диалози.

Още и още с думите напред към най-висшето, макар да знаем, че е неизразимо.

Все пак трябва да го приближим – с диалози, писма, лекции в Академията, обсъждания и

отговори на вбесяващите въпроси на онзи, чийто прякор е бил Мозъка – ὁ Νοῦς.

Е, точно по този начин в писмото не се споменава Мозъка, но размишленията, че

не само писаното, но и устното слово,

думите, изречени само веднъж не могат окончателно и плакатно да кажат 

какво е (в) началото, са си там.

И така Платон в Седмото писмо успокоява роднините и приятелите на Дион, че дори и Дионисий да го е изплагиатствал и да е издал книжка уж написана от него, а всъщност записки от сказки на Платон, само с едно писание не става.

Трябва да се пише и говори нерекъснато, защото думите са слаби и немощни, и

никога няма да достигнат до хиперурановите същности там отвъд,

до отвъднебесните вечни и неизменни ейдоси-форми-монади-парадигми,

до идеята за доброто,

но все пак... няма да мързелуваме, я?!?

 

 

Thursday, March 21, 2024

юбилеен брой на "Език и публичност"





Публикуван е юбилейният брой на сп. Език и публичност, кн. 11, 2022, посветен на 20-тата годишнина от създаването на програма "Философия" в НБУ:

 https://publishing-house.nbu.bg/bg/elektronni-izdaniq/periodika/ezik-i-publichnost-kn-11-2022

Главен редактор на списанието е доц. д-р Христо Гьошев (НБУ). 

Водещ на броя е проф. д-р Лидия Денкова. 

В редколегията са доц. д-р Ясен Захариев (НБУ) и гл. ас. д-р Сергей Стефанов (НБУ).

Художник на корицата е Веселин Праматаров.

***

Ето какво е написала проф. д-р Лидия Денкова в част от предговора на тази книжка, на която тя е водещ съставител:

ЗА ЮБИЛЕЙНИЯ БРОЙ – ПО ТРИТЕ ПЪТЯ НА ФИЛОСОФИЯТА

 Настоящият брой на списание Език и публичност е юбилеен – отбелязва двайсет години от създаването на програма „Философия“ в Нов български университет през далечната 2002- ра. В началото бакалавърската програма е в рамките на Югоизточноевропейския център за семиотични изследвания, после се обособява, обогатява се с магистърско и докторско ниво на образованието по философия и не след дълго, в научно съдружие с програма „Социология“, формира една трайна основа на общоуниверситетското образование – департамент „Философия и социология“. Всъщност историята – доколкото 20 години правят „история“ – е институционална само на повърхността. Живецът са хората, учените преподаватели, студентите и алумните, душата са разказаните за всеки випуск знания, курсовете с актуализирани теми и разбира се, с поддържана любов към мъдростта, следите са множеството интересни публикации, дискусии, семинари, поредици, книги, списания, включително и набиращото влияние електронно списание Език и публичност. 

Причината философското образование в НБУ да има, просто казано, живот, душа и следи от живота с душа е дълбоко възприетото (научно, но и житейски) наблюдение на Ясперс, което често се цитира: „Философия означава: да бъдеш на път. Нейните въпроси са по-важни от отговорите ѝ, а всеки отговор се превръща в нов въпрос“. А закъде е с името си един Нов университет без нови въпроси? Така че след 20 години философията продължава да пита – не само да разсъждава върху образа на пътя или върху това кой голям философ какво е казал. Това ще рече, че си върви по пътя достатъчно „несериозно“ в смисъла, който ѝ придава Мерло-Понти в своята Похвала на философията: сериозният е човекът (или знанието) на едно-единствено нещо, който не търси друго. „А философията търси и нечестиво предполага, че има неща за виждане и за казване.“ Разбира се, не бива да пропускаме, че този път може да е пътят на Хераклит – „нагоре и надолу един и същ“ (фр. 60), но е по-важно да помним предупреждението на Марк Аврелий за човека, който забравя накъде води пътят (фр. 71), иначе ще ни изглежда чуждо онова, „на което хората се натъкват всекидневно“. Древните са се учудвали, че Платон е наричал мъдрост целия жизнен опит „по същия начин“, както е наричал интелектуалната дейност, но за една съвременна философска програма това си е предизвикателство, което трябва да бъде виждано и казвано. Ако оставим настрана Аристотел с твърдението за битието, което говори по много начини, всекидневната поговорка ще каже, че пътищата са много. Следователно първото условие е „да не се боим от многообразието“. 

И философията в НБУ изцяло отговаря на девиза на университета: не само не се бои от разнообразието, но и го търси, като често в резултат се очертават интердисциплинарни и трансдисциплинарни полета с подвижни гледни точки. В тях също се говори по много теми и по различни начини. Можем да си представим това множество като разширяващи се концентрични кръгове, в чийто център се запазва помнената цел на философския път, или метода – цялото, а не пръснатото „всичко“. Можем да си представим също усилието да се организира разнообразието така, както Франсис Бейкън е виждал добре подредената градина. При целия ѝ строг геометризъм е хубаво, казва той, на входа да се оставят по „някой див гъсталак или пустош, без ред, за да бъде осигурено разнообразието“. 

Предполагам, че подобен естетически принцип съвсем неслучайно присъства в шареното съдържание на настоящия брой на списанието. Ако философията по правило не търси само едно нещо, значи вниманието ѝ като „строга наука“ се насочва към това да се свържат „дори и най-чуждите помежду им неща“, както иска отново Ясперс, защото „всичко се сближава, като се поглъща в единния Аз на разбиращия“. А разбиращият е всеки човек, който „в качеството си на човек философства“, сам се замисля и търси „актуалност в действителния живот“. За самостоятелното философстване – по изискването на Кант: Мисли сам, Мисли на мястото на всеки друг и Мисли в съгласие със самия себе си – помага най-вече четенето на философски книги – и на философски списания, разбира се. 

Обаче често сме склонни да се съгласим със Сократ или Кант, че въпреки всичко „философията не може да се научи; човек може само да се научи да философства“. В този смисъл една добра програма за „философстващи човеци“ днес би предпочела удачно да завърши „градинската“ метафора на Бейкън с прекрасното обобщение на Шилер от „Градинския календар за 1795 г.“. Той казва: „Наистина е безвкусно и безсмислено да искаме да вместим вътре в една градинска ограда целия свят, но напълно възможно и разумно е да се направи от една градина… едно характерно цяло както за окото, така и за сърцето и ума“. Да повторим това като ключов извод за увода – напълно възможно и разумно е философията (без претенция за ограда на целия свят) да иска да създаде едно характерно цяло за окото, сърцето и ума. А изучаването на философията – което по-специално ни интересува – не прави изключение. За да характеризира изучаването, което води до систематично философско мислене, Ясперс очертава три пътя: 1/ Участие в научното изследване, възприемане на опита в науките и техните методи; 2/ Изучаване на големите философи, което за отделния човек прилича на стръмно катерене и е успешно само ако произхожда от „импулса на актуално съпричастие“; 3/ Всекидневната добросъвестност на житейската практика, сериозността на важните решения и „поемането на отговорност за това, което съм направил и познал“. Няма как някой да стигне до ясно и истинно философстване, ако „пропусне някой от тези три пътя“. За щастие, юбилейният брой предлага текстове за размисъл по всеки един от споменатите пътища, както и свободни посоки, за да се осигури вътрешното разнообразие като нещо характерно за Език и публичност

С ъ д ъ р ж а н и е:

УВОД Лидия Денкова: За юбилейния брой – по трите пътя на философията. с. 5 

СТАТИИ 

Христо Тодоров: За отговорността и отговорностите. с. 9 

Евелина Варджийска: Работа върху понятията компетентност и добродетел. с. 12 

Димка Гичева-Гочева: Фрагменти за Самотраки. с. 23 

Асен Бонджев: Животът на Орфей – приноси в европейската култура. с. 35 

Владимир Маринов: Адът и философската смърт в късноантичния платонизъм. с. 46 

Радослав Кирилов: Етически аргументи в подкрепа на моралния статус при животните. Веганизмът като философско направление. с. 56 

Мартин Канушев: Държавната граница на НРБ: Извънредна територия за концентрирана наказателна намеса. с. 70 

Петя Чалъкова: Ролята на каталозите като инструмент на колективната памет при съхраняването на събития в областта на изкуството: изграждане и поддържане на наративи около проведени изложби. с. 86 

Елица Матеева: Жените-режисьори в „Догма 95“. Рефлексии към работата на жените-режисьори в съвременното българско кино като Ралица Петрова, Надежда Косева, Мина Милева и Весела Казакова. с. 97 

Явор Гърдев: Фази в развитието на разбирането за суверенитет, обезпечаващи предпоставки за изследване на режисьорската власт по аналогия с политическата. с. 110 

Ясен Захариев: „Физиология на вкуса“ и раждането на гастрономията. с. 128 

Лидия Денкова: Нова възхвала на нормалността – две есета. с. 134 

Жил Дельоз: Идеалната игра. с. 138 

ДЕБЮТИ 

Мона Генева: Д-р Кръстев и българските интелектуалци (философи) днес. с. 144 

РЕЦЕНЗИИ

Веселина Василева: Малки размисли върху философията на нежността. За книгата на Лидия Денкова „Елена и философите. Ескизи към една философия на нежността, I“. с. 147

Wednesday, January 31, 2024

канселирането на окупацията и... на студентските такси


 

В най-стария наш университет се извършва културна революция, но не по китайски, а по американски модел. Cancel culture царува, отменя се миналото. Изличава се историческата памет. Това канселиране на миналото и култивиране на амнезия по отношение на историята на университета и на държавата не е от днес, но напоследък стана особено нагло.

В годината, в която отбелязваме 135-тата годишнина от откриването на Висшето училище в София, се навършват 10 години от най-голямата университетска криза от началото на т. нар. „демократичен преход“.

В историята на университета има множество кризи, различни по своята продължителност и причините, които са ги предизвикали.

Трите най-големи и продължителни, прекъснали за месеци преподаванията и живота в него, са добре известни, отлично документирани са, почти всички участници в последната от тях са живи, но... никой вече не ги споменава, при това в юбилейна година, в която е добре да си припомняме миналото, не само за да не се повтаря, но и защото то обуславя и трусовете в настояшето, и предопределя несигурността на бъдещето.

 Най-продължителна е първата университетска криза, която започва на 3 януари 1907 г. със студентска акция срещу тогавашния монарх и завършва 13 месеца по-късно, на 31 януари 1908 г., когато след едногодишно прекъсване академичният живот се нормализира. (Накратко за нея напомням тук: http://dimkasdiary.blogspot.com/2008/11/1907.html)

Втората буря се разразява през 1922 г., като този път университетът се бори с управляващата антимонархическа партия БЗНС. По време на първата „окупация“ университетът остава затворен за 13 месеца с Указ на княз Фердинанд, а по време на втората затварянето му се извършва с решение на Академичния съвет.  (http://dimkasdiary.blogspot.com/2008/11/1922.html)

От 10 март до 19 август 1922 г. университетът протестира чрез самозатварянето си срещу налагането на волята на изпълнителната власт в няколко академични и културно-образователни сфери, включително и против заповедта да се използва нов правопис.

По време на Втората световна война след бомбардировките над София и евакуирането на студенти и преподаватели извън столицата, сградата на Ректората също остава необитавана, но това е поради форсмажор: световна война.  

 През 90-те години имаше няколко големи стдентски окупации и протести, като първата от тях се случи през лятото на 1990 г., веднага след изборите за Велико народно събрание. Започна на 11 юни 1990 г. и поради това не попречи на преподаванията. Приемът на кандидатстудентски документи и кандидатстудентските изпити преминаха нормално.  

Знаменателно е, че в най-драматичния период – от 10 януари до 4 февруари 1997 г. – във вихъра на хиперинфлация, икономическа криза, фалит на банки и наистина 

о г р о м н о   о б щ е с т в е н о   н а п р е ж е н и е, 

тогавашните студентски лидери и Aкадемичният съвет решиха, че ще се включат в

митингите и шествията, но за да не се вреди на университета, вътре в сградите няма да се протестира, а гневът ще се излива по улиците и площадите, там, където са и всички останали възмутени граждани. За да се избегнат материални щети и за да се гарантира сигурността на студентите и преподавателите, тогава зимният семестър бе прекратен две седмици по-рано, бяха изгубени 10 учебни дни.

Третата по продължителност университетска криза в цялата 135-годишна история на университета бе предизвикана

с бруталната и противозаконна политизация на университетското битие. 

Окупацията на Ректората започна като частична на 23 октомври 2013 г. и приключи на 29 януари 2014 г.

Впрочем, преди два дни в понеделник, на 29 януари 2024 г. се навършиха 10 години от края на третата по продължителност криза, а днес, 31 януари е денят, в който през 1908 г. завършва най-дългата 13-месечна университетска криза.

Окупацията и протестите преди 10 години постигнаха всички свои цели.

Защо тогава няма никакви тържества и нито една медия не отбелязва славната годишнина?

Такъв преславен юбилей – декада – а няма тържествени научни сесии, няма документални филми по телевизиите, няма юбилейни сборници с интервюта на героите-окупатор(к)и отпреди 10 години.

Да си припомним какво стана тогава.

През февруари 2013 г. страната се разтресе от антимонополни протести и многохилядни шествия със социални искания. 

Отчаяни хора се самозапалваха.

Управляващите тогава хитро решиха, че е по-изгодно за тях да се откажат тактически от властта и да отидат на предсрочни избори, които изпреварваха само с два месеца графика на редовните.

На предсрочните парламентарни избори, които се проведоха на 12 май 2013 г.,

ГЕРБ (о)стана първа сила с 97 депутати, 84 депутати спечели БСП, 36 депутати получи ДПС, а АТАКА – 23 народни представители.

Най-умните и най-красивите, най-знатните и най-талантливите български граждани,

най-гениалните творци и най-великите български учени останаха без политическо представителство.

Това трябваше светкавично да се промени и месец след конституирането на народното събрание се намери претекст.

ДАНСWithme, #Кой?

Кой? Кой? Кой? Кой предложи Пеевски???

Започнаха улични шествия с карнавално-артистичен привкус, без лидери, без речи, без слова, актриси с голи цици оживотворяваха картини и прочие.

Нямаше лидери, патетични речи и програмни слова, защото и без думи беше ясно:

Има един зъл демон в страната и протестите имат екзорцистка цел.

Демонът трябва да бъде изваден от политическото тяло необратимо и завинаги.

Когато топлите летни дни отминаха, протестите трябваше да сменят локацията и логистиката.

На 23 октомври сутринта група „ранобудни студенти“, както се самонаричаха те, окупираха 272 аудитория в Ректората.

На следващия ден, 24 октомври вечерта, двама от най-известните университетски професори,

които са и сред 15-те учредители на партията "Демократи за силна България", отиват при окупаторите и им занасят подкрепящо-насърчителна подписка с имената на 30 преподаватели,

които окуражават окупаторите да преминат към експанзия на окупацията. Моля, вижте тук.

На 25 октомври сутринта се проведе редовното годишно Общо събрание на Философския факултет. 

По предложение на преподаватели от една от катедрите беше включена извънредна трета точка в дневния ред. Декларация, която може да се намери и прочете в Протокола от събранието, достъпен в интранет. Ще я цитирам така, както е протоколирана и е сред официалните документи на ФФ:

Декларация

Ние, като преподаватели в Софийския университет, имаме гражданската отговорност да застанем зад студентите си, когато те се ангажират с каузи, важни за всички нас като академична и гражданска общност. Тъкмо зад такава кауза стоят днес студентите, окупирали 272 аудитория. Университетът никога не е бил и няма да бъде място, ангажирано с партийни битки. Университетът обаче е доказал, че е готов да защитава основни демократични ценности. Именно за тях питат студентите ни днес. Въпросите, които те поставят, са едновременно конкретни и принципни. Първият е свързан с академичната ни отговорност като преподаватели. Ако колеги се ангажират с политическа дейност или носят отговорност за решения с политическа значимост, те като преподаватели са длъжни да обяснят академично на студентите решението си. Съвместяването на две роли е трудно и човек трябва отговорно да се отнася и към двете.

Вторият изисква спазването на процедура за публично обсъждане на кандидатурата за ръководител на ДАНС и ясни критерии за избора му. Въпросът за опубличностяването на тези критерии и кой е предложил ръководителя на ДАНС е ясен и не би следвало да е труден за отговор. Исканията за ясни публични правила, за публичност при взимането на политически решения, за публично понасяне на политическа отговорност, не са искания в полза на един или друг партиен субект. Това е ангажимент за създаването на функционираща, а не привидна демокрация. Независимо от собствените си политически възгледи, които никога не си позволяваме да показваме в аудиториите, ние сме заедно в убедеността си, че демокрацията си струва да се защитава и стоим зад нашите студенти, когато са готови да отстояват принципи. Ние вярваме, че демокрацията е единствената форма на политическо управление, която има механизъм да формира решенията си през публичен дебат и представителство на различни интереси. Когато студентите ни настояват за участие в публичното взимане на решение, ние няма как да не застанем зад тях. Заедно сме в усилието да върнем смисъла на политическата ни общност тук и сега. Ние, като преподаватели в Софийския университет, не знаем дали студентите ни ще успеят в тази битка, но знаем че си струва да застанем зад тях и да изразим солидарността си с каузата на демокрацията.

Край на цитирането на Декларацията.

В Протокола още пише, цитирам

ПО ТОЧКА ТРЕТА:

ОБЩОТО СЪБРАНИЕ НА ФФ РЕШИ:

Гласуване на декларация в подкрепа на студентите от Софийския университет.

За – 140, против – 2, въздържали се – 22;

***

На 25 октомври вечерта студентите-окупатори в присъствието на журналисти, които съвсем, ама съвсем случайно се оказват в двора, прочитат декларация, с която обявяват началото на безсрочна окупация на цялата сграда на Ректората.

Декларацията им и днес може да бъде намерена навсякъде в интернет, затова няма да я цитирам.

Основното им искане бе незабавно разпускане на парламента и провеждането на нови предсрочни избори.

Извън тази непосредствено-стратегическо-практическа и политическа задача, обаче, ранобудните окупатори имаха и една възвишено-възпитателна етическа задача:

О к у п а ц и я   с   ц е л   м о р  а л!

Sic!

Ранобудните сикофанти твърдяха и продължиха да твърдят няколко години след това, (но напоследък изчезнаха от сцената), че дълготрайният

морално-етически-възпитателен ефект, който търсят, е превъзпитаването на българската политическа класа, вразумяването на тъпото и неграмотно наше население, издигането му до висотите на гражданското съзнание, каквото имат други народи в други страни по света и прочие. В едно интервю на лидера им се самосравниха с „хвърковатата чета на Бенковски“ и заявиха, че ако трябва ще издирят адресите на преподавателите, неподкрепящи окупацията.

Че ако е необходимо, ще подпалят къщите им/ни, така както Бенковски е палил къщите на заспалата рая заради нейното робско покорство...

А какво Обръщение написахме ние, неподкрепящите окупацията, може да се види тук. http://dimkasdiary.blogspot.com/2013/11/blog-post_5.html

Преди 10 години беше провален един цял семестър в най-стария наш университет, който по онова време беше все още и най-големият.

През следващите три месеца научихме що е то "демократично малцинство"

от хубави и благородни, мъдри и честни, справедливи и етично-образцови университетски лица,

които демократично и законосъобразно получиха,

 и до ден-днешен ползват правото

 да управляват и налагат правото на силата – понякога над далеч по-многобройно мнозинство,

а в други случаи над отделни инакомислещи, които се отклоняват дисидентски от "единствено правилното и вярното".

За целия период от 23 октомври 2013 г. до 29 януари 2014 г. 

не повече от 200 студенти подкрепиха окупацията, което прави по-малко от 1% от 22 000 студенти и докторанти по онова време.

Медиите, които я "отразяваха", пропускаха да съобщят и да покажат на зрителите, че окупаторите са една шепа. Някои от тях бяха станали бакалаври в други университети, току-що бяха започнали магистърско следване в СУ и на третата седмица от началото на семестъра окупираха университета, в който са били приети преди няма и месец.

Къде изчезнаха тези двайсет герои? Колко от тях се дипломираха, колко и кои от тях написаха и защитиха дисертации?

През времето на окупацията само два факултетни студентски съвета от 16 факултетни съвети я подкрепиха, а също и Общоуниверситетският Студентски съвет се обяви категорично против. Само Факултетните студентски съвети на Философския и на Историческия факултет бяха „за“, останалите 14 – „против“.

Само две Общи събрания на само два от 16-те факултета на СУ приветстваха окупацията. Това бяха Общите събрания на ФФ и ФСлФ.

Само двама от 39 члена на Академичния съвет подкрепиха окупацията.

Тя беше подкрепена от подписка, в която се включиха и преподаватели

от други университети, журналисти и т.нар. "общественици".

Но от преподавателите, които работеха с трудови договори и които тогава бяха на щат в самия университет,

само 263 преподаватели от 1794 бяха "за".

Това прави 14,5 % от всички.

В подписката на преподавателите "против" се включиха 411 колеги и Контролният съвет обяви окупацията за незаконна.

Сътресенията продължиха до 14 януари 2014 г., когато – уж – окупационните действия бяха прекратени, но… няколко дни след това бе обявено началото на "перманентна революция"!

Sic! Перманентна революция!

Като чуха този троцкистки призив, повечето от 263-мата преподаватели, които до този момент подкрепяха ранобудните сикофанти, се постреснаха...

Освен всичко останало, беше поискана оставката и на тогавашния ректор проф. Иван Илчев. Перманентната революция все пак беше прекратена на 29 януари 2014 г., защото за една седмица бяха събрани по-малко от 80 подписа на преподаватели, служители, студенти и докторанти, които искаха революционният терор да продължи.

Окупацията, започнала на 23 октомври 2013 г. и приключила на 29 януари 2014 г., постигна целите си, изпълни и преизпълни задачите си:

1.       Жълтопаветните партийки-представителки на най-умните и най-красивите се върнаха в Парламента след следващите предсрочни избори, които се проведоха на 5 октомври 2014 г.

2.       Мутрите се върнаха в изпълнителната власт (и по всичко изглежда, че поне още десет години напред ще са в нея, а може би и докато свят светува).

3.       Второто правителство на ГЕРБ роди архетипа на сглобката още през 2014 г.: Ицето стана министър на правосъдието на Бацето, проф. Николай Денков стана заместник-министър на образованието, получи ключа към съкровищницата на многомилионните проекти по оперативните програми, започна своя поход за унищожаването на хуманитаристиката и въвеждането на наукометрията, и т. н.

4.       Най-видните окупатор(к)и сред преподавател(к)ите след това направиха кариера във и извън университета – завзеха административно-командни позиции в университетската йерархия; от десетилетия добруват в различни НПО, финансирани от чужди държави; и още –  проекти; пожизнен абонамент за всякакви награди; предрешени конкурси; несменяемо участие във всевъзможни журита; осигурено финансиране на конференции, изложби, фестивали и прочие – всичко е и ще остане завинаги тяхно.

      Не на последно място по важност: партийните активист(к)и и протежетата на управляващите в момента, които в университетското битие заченаха сглобката още преди 10 години, имат правата, привилегиите и предимствата

все по-безнаказано да лъжат и да лъжесвидетелстват, да фалшифицират документация от дисертационни и хабилитационни процедури, да подават информация с невярно съдържание в съдилища и в НАЦИД. 

На 10-тата годишнина от края на окупацията никой няма право да припомня за нея. Споменаването ѝ е табу. 

Защото злият дух, който трябваше да бъде изгонен завинаги от политическото тяло,

сега  е    с м а з к а т а    н а   сглобката,

той е  най-влиятелният задкулисен политик у нас въпреки фиктивните санкции срещу него

Десет години по-късно това са резултатите на 

 О К У П А Ц И Я Т А    С   Ц Е Л   М О Р А Л !

 

***

 Мнозина са онези участници в събитията, които прегазиха университетската автономия, а после се облажиха доста.

Университетът е на изкуствено дишане вече 10 години според мен.

Загубата на автономията е необратима, щетите са непоравими. 

Сглобката между преподавателите-учредители и/или членове на националните (или столичните) ръководства на жълтопаветните партийки в съдружие с преподаватели-активисти на мутренската дружина съществува в академичните среди вече 10 години и работи в полза на партиите, в които тези хора членуват, както и в полза на личните им финанси и

властово позициониране.

Примери могат да бъдат посочени много.

Може би най-шеметна е биографията на професора, сега вече академик Николай Денков, който вече 10 години тероризира научната общност и

унищожава висшето образование у нас.  

Най-новата му интрига e хвърлeната бомба преди два дни, която ще предизвика безподобен хаос в университетите и ще насъска едни студенти срещу други студенти, както и студентите срещу преподавателите,

студентите срещу академичните ръководства.

Нито едно академично ръководство на нито един наш университет не е знаело за това

неизпълнимо в момента лъжливо обещание

за незабавна отмяна на студентските такси

 и поради това днес, 31 януари, Съветът на ректорите се събира извънредно.