Thursday, October 14, 2021

полемизирам във фейсбук

 

Написах във фейсбук на 30 септември, преди още да е сигурно, че А. Г. се кандидатира, а се разпространяваше като невероятен слух:

Възможно е да е партенка, възможно е да е истина.

През последните 12 години колегата няма нито една научна публикация, обезумя заради заемането на все нови и нови властови позиции.

Напълно възможно е. Погледнете рубриката "Новини" на сайта на Университета, дори само от началото на 2021 г. На всички публични прояви в Ректората или в някоя от държавните институции, ректорът е в компанията или на бившата външна министърка Екатерина Захариева, или на бившия образователен министър Красимир Вълчев, или на бившия заместник-кмет Тодор Чобанов, най-често и в присъствието на Фандъкова.

Когато през лятото на 2020 г. страната се разтресе от протести, ректорът в качеството си и на председател на съвета на ректорите се снима с Мутрата в любовен разговор за увеличението на университетските ни заплати...

Изобщо не е изненадващо. Ректорът А. Г. подкрепи най-гнусните и зловредни поправки в Закона за развитието на академичния състав, които мутрите наложиха през 2018 година и доведоха до погром в средите на академичните хора – създаването на паразитната структура НАЦИД; преоценяването и преразглеждането със задна дата на десетки хиляди процедури; сегрегирането и дискриминационното разделяне на учените на "валидни" и "инвалидни", сиреч на вписани във фамозните регистри и невписани в тях.

Вместо да стане флагман на борбата срещу мутризацията на българската наука, ректорът, който е и председател на Съвета на ректорите, не спря да угажда на мутрите години наред.

Най-големият му символен капитал е преводът на Аристотеловата "Политика", но най-голямата му подлост е коварното проваляне на професорския конкурс на преводача на "Метафизика".

А текстът на "Политика" е много труден, но ясен, докато "Метафизика" е най-трудният и най-важният философски текст на античността.

Постла пътя си към следващия пост, като удари в гръб най-най-непосредствените си колеги, защото от 15 години се подиграваме на мутрите.

Всеки учен се познава и по отношението си към най-непосредствените му колеги. Когато посегна на онези, които за разлика от него, незадоволимия кариерист, цял живот са гледали само работата си вътре в университета, без да се стремят нито към административни постове в него, нито към министерски кресла, беше ясно, че това е цената, с която плаща за следващия си кариерен скок.

А впрочем, миналата година през юли този човек ми наложи дисциплинарно наказание "забележка" по препоръка на Етичната комисия. В мотивите за наказанието изрично е отбелязано, че съм писала в постове на блога ми и в статуси тук против мутренското законодателство и мутренското му прилагане в университета.

Разправата с Николай Гочев и с мен е килимчето, което си постла, за да тръгне по пътя към президентството.

Ние все пак сме живи и здрави, но университетската автономия отдавна е мъртва, а научната и изследователската общност у нас през последните 3 години преживя най-голямата репресия, издевателства и унижения над нея заради безумния изменителен закон на ЗРАСРБ, който този човек подкрепи. 

Какво падение за 133-годишния Софийски университет!

***

Няколко часа по-късно, пак на 30 септември, написах там:

Щом ректорът на Университета е потвърдил, че ще се кандидатира за президент, тогава той още утре трябва да заяви пред председателя на Общото събрание на Университета, че желае предсрочно мандатът му като ректор да бъде прекратен.

Съответно, съгласно Правилника на Университета, в едномесечен срок Общото събрание на Университета трябва да се събере и да гласува това.

Ако Общото събрание на Университета го освободи, тогава ще се проведе нов избор за нов ректор по сроковете и процедурата, предвидена в Правилника.

Ако Общото събрание в едномесечен срок не го освободи, тогава току-преди изборите за президент кандидатурата му ще се окаже нелегитимна – хем ректор, хем президент. Къде дават така?

Имаме прецедент в историята на 133-годишния Софийски университет. Ректор приватизира целия авторитет и тежест на Университета заради своите незадоволими кариерни мераци.

Познавам Анастас отпреди 28 години, той имаше много качества и таланти на учен, преводач и преподавател. От много години вече не е нито учен, нито преводач, преподавателската му заетост е редуцирана до минимум.

Не можа да проумее, че няма как хем да заема постове и позиции, хем да превежда и да пише книги.

Ще остане в историята на Университета като ректора, забил нож в гърба на единствения друг хабилитиран преподавател-мъж в неговата специалност.

Защото в катедрата по Класическа филология, в специалността Класическа филология има само двама хабилитирани преподаватели-мъже – Анастас Г. и Николай Гочев.

Докато единият катереше кариерните стълбици, другият написа книги и направи преводи, като някои от книгите и преводите му са още неиздадени.

Но това е картинката в малкия кадър, в големия кадър е историческият прецедент: един ректор използва институционалния ресурс на цял един университет, на най-стария, но вече не най-големия у нас, за да се настани в още един кабинет, в който засега не се е разполагал.

Университетът не може да бъде розичка в бутониерата на ректор, пожелал президентството. Още утре трябва да подаде заявление за предсрочно прекратяване на втория му мандат, а Общото събрание да го гласува в едномесечен срок.

Ако това не стане, значи Университетът е непоправимо и необратимо мутризиран, каквото и да стане на изборите в средата на ноември.

Автономията е мъртва, академичното самоуправление и свобода са погребани отдавна.

***

Във фейсбук на 3 октомври:

Колеги от Университета, имам питания относно Правилника, който преглеждам разсеяно в неделната вечер. Не намирам нужното, а от предишни питания с всякакви въпроси знам, че тук колегията най-бързо отговаря.
Анастас (позволявам си да го наричам така, защото се познаваме от 28 години и сме най-най-непосредствени колеги), се кандидатира, което не е изненада за никого от онези, които го познаваме отдавна.
Ако спечели, което е много малко вероятно, какво ще стане с другите колективни органи за управление на Университета?
В Правилника пише, че мандатът на заместник-ректорите се прекратява с мандата на ректора, значи, той, ако спечели, което е много малко вероятно, ще има нов ректор и нови заместник-ректори. Но ще трябва ли да се избира ново Общо събрание и нов Академичен съвет?
Ситуацията е безпрецедентна, защото никога досега ректор не е зарязвал Университета в средата на мандата си.
Ако ще трябва да се избира ново Общо събрание и нов Академичен съвет, това означава, че ще има още половин година парализа на Университета, след година и половина парализа заради ковида. Докато станат ясни резултатите от първия и втория тур, официално обявени от ЦИК и публикувани в ДВ, ще стане краят на ноември, значи цялата кампания по отчетно-изборните предсрочни събрания по факултети ще се случи през първите три месеца на следващата година. Новите легитимно избрани Общо събрание и Академичен съвет ще заработят чак догодина през март най-рано, значи цели две години от прекратяването на почти всичко заради проклетия ковид.
Ако не бъде избран, което е много по-вероятно, как ще я караме оттук нататък? Вижте карикатурите на Комарницки днес, на Чавдар Николов от онзи ден, бъзиците на г-н Балев в СЕГА за спиритическите сеанси в Гълъбарника на петия етаж, на които заниманията с античността се осъществяват не по друг начин, а чрез викане на духовете на Платон и Аристотел.
Независимо от това дали Анастас ще бъде избран или не, ще има ли Общо събрание в средата на ноември?
Общото събрание се провежда винаги в средата на ноември и отчетният доклад на ректора за предишната година се публикува един месец предварително в интранет.
Но в средата на ноември ще има избори 2 в 1.
Ще има ли Общо събрание на Университета в средата на ноември, както би трябвало, или университетката общност ще пусне локаторите да чуе откъде духа вятърът?
Анастас ще публикува ли годишния отчет на ректора за състоянието на Университета на 15 октомври, или във вихъра на кандидатпрезидентската си кампания ще пропусне това си задължение?
Николай и аз никога не сме били никога членове на нито един колективен орган на управление – нито на факултетни, нито на академични съвети, не сме заемали никакви административни, изборни и мандатни длъжности вътре в университета, за извън него да не говорим.
Има ли поне един човек от онези, които са избрани в колективните органи на Университета, които да смеят да кажат поне едно "гък" какво ще се случва в най-стария български университет, докато Анастас се бори за президентството?
Има председател на Общото събрание и той е проф. д-р Веселин Янчев и той според Правилника е човекът, който трябва да каже в най-скоро време какво и как ще се случва.
А, има и един член на Академичния съвет, проф. Амелия Личева, но тя е в Инициативния комитет на Анастас, не ѝ e до някакъв си там университетец, тя си изпълни задълженията по отстрелването на онези, които имат три пъти повече публикации от службогонеца, когото сега подкрепя за президент.

***
Написано във фейсбук на 11 октомври:

Гледам списъка на членовете на ИК за кандидатурата на А. Г. и напълно предвидимо виждам в него имената на бивши министри на образованието, на един бивш ректор, бивши заместник-ректори, настоящи ректори на други университети, които подкрепят настоящия ректор на най-стария наш университет.
Покрай този феномен ще се проявят още няколко епифеномена, които ще ни покажат феноменалното явяване на университетските явления в публичното битие.
Гледах и новините снощи, видях професорката Хикс.
Професорката доктор на науките Хикс, която е член на ИК на А. Г., също така е:
Първо, тя е ръководител на катедрата по ... във Факултета по ....
Второ, тя е заместник-декан на Факултета по ..... На същия факултет, в който е шеф на катедра, е и заместник-декан.
Трето, тя е член на Общото събрание на Университета.
Четвърто, тя е член на Академичния съвет на Университета!
Пето, тя е член на Факултетния съвет на Факултета по....
Ето това показва как университетът се превърна в грозд от факултетни олигархии.
Едни и същи хора са както ръководители на катедри, така и членове на факултетните съвети, така и членове на Общото събрание, а най-амбициозните успяваха в предишни години или успяват сега и в следното: карето от четири академични позиции да го разширят с още една властова възможност, да го превърнат в квинтет, и съвместяват ръководенето на катедра със заместник-деканстване или заместник-ректорстване.
Единственият ректор, който напомняше, че не е редно чак толкова да се "разкрачват" колегите между няколкото стола, на които седят, беше проф. дин Иван Илчев. Например, когато Нели Видева – Бог да я прости! – стана негов заместник-ректор, тя прекрати мандата си на ръководител на катедрата по Логика, етика и естетика. Но това са единични случаи.
Преди него и след него ректорите, включително и сегашният, който е в отпуск, насърчава шефове на катедри да заемат и други позиции..., а после те му се отблагодаряват.
Университетът, в който има близо 3000 преподаватели на щат, се управлява от 300 души, които заемат изборни и мандатни длъжности (някои от тях повече от една) и участват в два колективни органи на управление.
Академичната свобода и самоуправление са на феноменално високо ниво.
Затова и автономията ни е такава: на някои колеги, които са завзели по пет позиции в Университета, очевидно им се иска още и още власт. Апетитът идва с яденето. Покрай президентството ще има още службици – съветници, експерти, може и министри да станат в следващите неизбежни служебни правителства.
Знам ли? Може да не съм права, покрай отвращението ми от изменителния закон за развитие на академичния състав, наложен от мутрите преди три години, може да са приети поправки и в Закона за висше образование, които да да позволяват съвместяването на три изборни и мандатни длъжности (ръководител на катедра, заместник-декан и член на Академичния съвет) плюс участието в още два колективни органи на управление – факултетния съвет и Общото събрание.
Колеги, нека някой от вас, някой, който познава най-добре най-новите изменения в законите и правилниците, да напише позволено ли е според тях: шеф на катедра да е заместник-декан и член на Академичния съвет, плюс член на Общото събрание и Факултетния съвет?
Хиляди университетски преподаватели за десетилетия трудов стаж никога не достигат до нищо от това, не само защото не го искаме, но и защото сме посветени на трите "п"-та – преподаване, превеждане и писане.
Лошото е, че тези, които седят на по три, четири, пет административни стола, оценяват нас, които си седим само пред книгите и без никаква мотивация и аргументация се гаврят с нас при атестациите и/или хабилитациите ни.
Преди време това ставаше в закритите процедури на специализираните научни съвети и ВАК, сега става в своеволията на някои научни журита и безобразията на някои факултетни съвети, на които засегнатите колеги не са поканени да присъстват, докато овластените ги клеветят и лъжат за тяхната работа.


Tuesday, October 12, 2021

ползват моя снимка незаконно и противоконституционно

 Написах това във фейсбук на 7 октомври, но от това няма никакъв ефект:

Погледнете този сайт, на който на избирателите се прожектира филмът за съвършения професор, който има съвършено семейство и съвършена съпруга-професор:

https://zanas.top/651963/?fbclid=IwAR3VC3QrqNPHdbzO5UrKZ2Kim6w-T6K-vzYBcRrXx5uOAKdSyxa2Uc7BOAY

Важно опровержение! На този сайт в материала има снимки на проф. д-р Виолета Герджикова от катедрата по Класическа филология, първата му съпруга, но има и една моя снимка.
Представена съм като проф. Виолета Герджикова:-)))
Аз съм съпруга на Николай Гочев и не съм била толкова близка с Анастас Герджиков :-)))
Бяхме най-най-най-непосредствени колеги и много добри приятели, но откакто той стана професор, престана да се интересува и да се занимава с каквото и да било, свързано с класическото знание, извън съвсем малкото преподаване.
Вече 15 години минаха от публикуването на последната му книга, по професорския хабилитационен труд, оттогава няма нито една научна статия. А преводът на "Политика" е публикуван преди повече от четвърт век.

post scriptum: оказва се, че през последните 12 години професорът има все пак една статия, която е публикувана в сборник в чест на проф. Богдан Богданов

В дискусията във фейсбук след това написах:
Dimka Gocheva
Възможно е да са го направили напълно умишлено. Сега бясно се лъска публичният образ на професора като пълна противоположност на сегашния президент, който, надявам се, ще бъде преизбран и за втори мандат. И понеже госпожа Радева е красива, стройна и висока като супермодел, пиарите на професора са търсили снимка на жена с отвеяния вид на пишман-интелектуалка, и точно пред книгите в библиотеката на специалност Класическа филология са намерили, че съм снимана аз. Всеизвестно е, че много хора намират много голямо физическо сходство между мен и Виолета, и затова умишлено е пусната тази снимка. Кой ти гледа, че съм аз, а не проф. Герджикова? Важното е публично да се проектира образ на професорска съпруга, която също е професор и зад гърба ѝ има хиляди книги.

Милена Стефанова, откъде да знам? От няколко години дори не се поздравяваме... той ще постъпи честно, ако сам той каже има ли втора съпруга, няма ли. При кандидатиране за президент такава лична информация не може да се крие. И впрочем, още по-честно и най-честно щеше да бъде, ако беше вече подал заявление за предсрочно прекратяване на мандата, вместо той и всички зад него да прожектират пред обществото лъжата, че цялата ни университетска общност стои зад него.
***
Dimka Gocheva
Както написа днес позната сигурно не по този повод, но прилягащо към ситуацията: всичко е като в турски сериал с Херодотов мизансцен. Толкова им е акълът на пиарите на професора: като не могат да намерят негови снимки от последните 15 години с първата му съпруга, използват мои, защото си приличаме с нея. Лъжа върху лъжа, върху лъжа – само за 7 дни, само за една седмица колко лъжи накуп се натрупаха?

Dimka Gocheva
Мария Кръстева, много са му тъпи, арогантни и нагли пиарите – разчитат на физическата прилика между Виолета и мен, за да прожектират филм пред милиони български избиратели: професорът и неговата съпруга-професорка... само че на снимката пред книгите в библиотеката по Класическа филология съм аз, снимката е правена от Николай, на един от семинарите, организирани от него. Свалена е от профила на Николай тук, така че онези, които я употребяват сега, като представят мен като проф. Герджикова, отлично знаят кой кой е и коя коя е, но разчитат на разсеяността на зрителите.

Dimka Gocheva
Един кандидат за президент сам трябва да предостави информация за семейния си статус. Мутренските похвати на пиарите му са очеизвадни: провокират ме мен да пиша за нещо, което кандидатът трябва да заяви. Ако крие нещо важно за себе си, значи не става за президент. Това е една от последиците на изкачването във властта: не може да се опази в тайна всичко онова, което обикновените хора могат и имат право да опазят в тайна за себе си.

***

Sunday, September 26, 2021

бива ли Карабашлиев


Избори наближават, нови играчи излизат на сцената, интересни неща се чуват.

Преди няколко дни в интервю за национална частна телевизия г-н Кирил Петков отговорил на въпрос „Кой съвременен български автор трябва да се изучава в училище?“, като казал: Бих вкарал Карабашлиев в литературата.

Днес сутринта нарочно потърсих запис на интервюто, предишното не ме интересуваше, а само това: в една от последните минути, когато водещите на сутрешния блок му задават много бързи въпроси, на които искат кратки отговори, наистина казва точно това.

Ами, не, според мен Захари Карабашлиев не е подходящ да бъде вкаран в литературата в средното училище. Много талантлив и интересен писател е, но не му е там мястото.

Защото най-известното и преиздавано многократно произведение на Захари Карабашлиев е романът 18 процента сиво. Ако трябва да го впишем някъде като родова принадлежност – емигрантска литература. Но също и криминално-приключенски-битническо философски роман.

В него има две сюжетни линии, които се повествуват паралелно и се сливат в едно чак в края. Едната е няколкодневно пътуване от Западното крайбрежие, от Сан Диего до Ню Йорк на главния герой Зак, а другата е разказът за влюбването в едно момиче, живота с нея, следването в България, участието в първите студентски стачки и окупации, емиграцията след дипломирането.

Екшън, трилър, кримка, пътуване, приключения и много, много натурализъм в няколкото дни на пътуването на Зак с кола, в багажника на която има… един чувал с марихуана.

Защо се случва всичко това, се разбира чак на последните страници на романа, както и трябва да направи един добър разказвач. Съспенсът държи читателя. Обаче в цялото това разказване на житието и страданието на грешния Зак, и особено в последните няколко дни от живота му, за които е единият от сюжетните наративи, има прекалено много натурализъм и буквализъм.

Който е чел По пътя на Джак Керуак знае, че в такъв роман има поне едно детайлно описано изпикаване. При Карабашлиев има много повече – онаниране, уриниране, дефекиране, секс, детайлно описан орален секс.

Не че съм пуританка, но ако бях редактор на романа, бих посъветвала автора трите страници с детайлно описаната орална интимност да бъдат съкратени до две изречения. Деликатното е еротика, детайлното е порнография – и в литературата, и в киното.

Същото е и с дефекацията, да го кажа най-културно. Героят яде немити череши в минивана, в който попада, след като едни гангстери го смилат от бой в Мексико, още в завръзката на сюжета, и като яде немити череши, а после пие вода… Пак има едни три страници, които е можело малко по-деликатно и по-дискретно да бъдат загатнати, а внимателният читател ще се сети. Всеки от нас е имал поне веднъж в живота си проблеми с контрола на изпускането. Всички ние, когато сме били пеленачета в пелени, все още неможещи да седят на гърне, някъде дълбоко в нашата памет тази безпомощност се пази.

Освен тези няколко прекалено натуралистични епизода, които е можело да бъдат малко по-умело словесно представени, има и един етичен проблем.

Зак и съпругата му се дипломират като филолози в България, заминават за Щатите, тя успява да започне да рисува и да продава картини, а той не успява да си намери работа като художник-фотограф. И понеже в обявите за работа и фотография, и фармация започват с ph, Зак решава да си намери работа с измама. Всъщност, не с една измама, а с няколко: фалшифицира дипломата си, като на мястото на филология поставя фармация, създава фалшив сайт на несъществуваща у нас фармацевтична национална институция, в която уж е работил… и с тези две фалшификации го вземат на работа на едно място, където той се труди старателно и точно, доказвайки, че няма значение какво точно пише в дипломата ти, ако си умен и съобразителен.

И така, Зак е smart, кръстосва Щатите и разпитва пациенти, които участват в пробите на експериментални лекарства за психически заболявания. И тук има едни много, ама много подробни подробности, в които се описва колко точно ГОДИНИ трябва да бъде изпитвано едно лекарство, за каквито и да било психически или телесни болести, преди да бъде пуснато за масова употреба.

И така, Зак успява с двете фалшификации – на фалшифицираната диплома и на несъществуващия у нас фармацевтичен институт да спечели позиция, на която обаче след това се труди честно, почтено, успешно и в полза на пациентите, които се подлагат на експерименталното лечение на някои от препаратите.

Или с други думи: „не ме питай как направих първия милион, после всичко беше честно и точно.“

На края на романа все пак моралната справедливост тържествува: всичко, което Зак постига, включително огромната къща в Сан Диего с художническите платна на жена му, музика, книги, аудиозаписи и фотолаборатория в мазето, е погълнато в пламъците на жестоките пожари, които изпепеляват онази част от Калифорния, а чувалът с марихуаната изгаря в камината на един наркобос, защото Зак, който никога не е бил наркотрафикант, не го е обработил както трябва, а е прекалил с добавянето в него на нещо, което не е трябвало…

 

И все пак, Зак успява най-после да получи признание като фотограф със снимки, които прави през тези няколко безумни дни на пътуване от Западното до Източното крайбрежие, а получава и пари, но не заради мухлясалата марихуана, която пренася в чувал в багажника на вана, а заради едно добро дело, което е направил: спасил е човешки живот в зверски побой над беззащитен човек.

Романът е хубав, трябва да бъде прочетен от всеки, който се интересува от съвременна българска литература и от емигрантската вълна в нея, но в никакъв случай Захари Карабашлиев не е авторът, който трябва да влезе в учебниците по литература за средното училище.

Имаме десетки добри белетристи и поети, въпрос на вкус е, но не и той, заради това, което има в най-популярния му и преиздаван роман. Деян Енев, Теодора Димова, Николай Фенерски, Георги Тенев, Владимир Зарев – само някои от прозаиците, които са подходящи за средношколците.

За да завърша все пак с нещо позитивно, ако ме питат мен, макар че мен никой не ме пита: кой е съвременният жив класик, който трябва да влезе в учебниците по литература? Владимир Зарев и романът му Битието, екранизиран в сериал по ТВ7 като Дървото на живота – роман за първата четвърт от ХХ век у нас, с драмите и трагедиите на всичко, което се случва тук и тогава, разказани през съдбите на трима братя, техните близки, роднини, любими.       


post scriptum: Това не е свързано с основната тема на поста, че не Захари Карабашлиев, а Владимир Зарев – според мен, макар че никой не ме пита – е най-подходящ за включване в задължителната програма по литература на съвременни наши автори за гимназиите.

Внимателните читатели на романа на Карабашлиев, освен всичко останало са забелязали, колко ГОДИНИ трябва да минат в изпитване на едно ново лекарство, преди да бъде масовизирано. Неговият герой Зак работи точно това: пътува от щат на щат, кръстосва всичките 50 щати, защото хуманното отношение изисква, дори и някой не с една измама, не с една , а с няколко измами да си е спечелил високо платена работа във фармацевтична компания, да изследва няколко години подред какви са страничните ефекти на един или друг медикамент.

 

 

Saturday, September 18, 2021

написано преди година

Днес фейсбук ми напомня, че съм написала следното преди една тодина: 


Университетът като тип институция е между Църквата и мола. Поне така ни дресираха да мислим и говорим през последните години. От една страна, за разлика от положението при предишната социална система, университетът търси "духовността"; каквото и да означава това. Наистина, какво означава "духовност", никога не ми е била ясна тази дума. Прави го или поне би трябвало да търси знанието и истината с разум. От друга страна, все повече ни притискат да се съобразяваме с "невидимата ръка на пазара";, да предлагаме "пазарно ориентирани и практически приложими" познания.

В най-стария университет у нас специалностите са толкова, колкото са магазините в средностатистически столичен мол.
За да следват в него студентите плащат такси, което прави образованието част от процес на продажба-и-покупка.
В нашата страна моловете са отворени от месеци. За тях отдавна няма локдаун.
Църквата, благодарение на мъдростта и нравствената сила на архиереите устоя на натиска на властите, запази храмовете отворени и даже не изневери на вековната практика на причастяването.
Защо тогава най-старият университет у нас е непристъпен вече шест месеца и е поставен под заплахата да остане заключен още толкова? Защото изневерява на мисията си и това е най-силният ми мотив да протестирам срещу това.
В Техническия университет студентите ще учат присъствено, в Медицинския и УНСС – също. В Благоевградския ЮЗУ "Неофит Рилски" и в ПУ "Паисий Хилендарски" – също.
Оказва се, че Ректоратът е най-опасната университетска сграда в страната. Опасна е, да, но за управляващите. Затова продължаването на локдауна с дистанционно обучение е изгодно най-вече за тях. Елиминира публичното общуване, дискусиите, семинарите. Дресира младите хора да бъдат пасивни послушковци, слушащи преподавателите като монологично говорещи радиоточки, на които не може да се зададе въпрос, защото платформата не позволява диалог...
Днес четох отговори на студенти от ФФ, които попълвали анкета за дистанционното обучение през пролетния семестър. Една студентка, а може и студент, знам ли, написал(а), че дистанционното ѝ харесало, защото можела да си лакира ноктите на ръцете и краката, а също така и да си готви по време на лекции... Така де, преподавателите не виждаме и не чуваме студентите, докато си говорим сами пред компютрите.
На 8 юли това лято, след няколко месеца текстови баталии с един жалбоподател и Етичната комисия, получих в отдел Човешки ресурси официален документ: дисциплинарно наказание "забележка", наложено ми от ректора по членове от Кодекса на труда – заради уронване на престижа на университета. Заради десетките ми постове на блога ми и статуси тук против Закона за изменение и допълнение на ЗРАСРБ. Което правих от февруари 2019 г. по принцип и общо, а след ноември миналата година – и заради една конкретна процедура.
Престижът на университета се уронва и аурата му се очуква не от такива като мен, които критикуват безобразното мутренско образователно законодателство и мутренското му прилагане в университета. Ако в по-голямата част на хуманитарните специалности при нас се наложи отново дистанционното обучение и най-достолепната академична агора остане под ключ за още месеци напред, никой да не търси нито престиж, нито студенти. При следващото проучване на студентското мнение очаквам да прочета, че по време на лекции се епилират или си боядисват и къдрят косите.

Thursday, September 16, 2021

концерт на открито

 

В началото на вече отминалата седмица ми се случи нещо за първи път. Както казват англичанитe: there is always a first time. Та, и аз бях за първи път на концерт на открито. Децата ни ходят често, особено Леда, чувала съм как е, реших поне веднъж да отида.

Концертът беше озаглавен „Четиримата пианисти“, с участието на Иван Янъков, Георги Черкин, Живко Петров и Ангел Заберски. Част от програмата на Sofia Summer Fest, беше зад музея “Земята и хората“, между хотел „Хилтън“ и един от моловете. Голямо пространство, с поне 30-40 реда с по 30-40 стола. Сгъваеми дървени столове с по едно парче плат, което служи и за седалка, и за облегалка, но всъщност удобни. Но имаше и VIP-зона с меки мебели и голям навес, ако завали, специалните гости да не се намокрят. Имаше и много дървени маси с по две пейки покрай тях, и много хамаци, вързани за дървета, и всички те се изпълниха с хора. Поне 1500 души. Беше ми приятно поне отначало, за пръв път от толкова много време насам бях сред хора наистина, в триизмерното пространство, макар че и на морето на плажа имаше стотици.

Програмата предвидимо беше като за концерт на открито на летен фестивал: популярни класически и филмови произведения, но не в обичайния, а в модернизиран аранжимент, най-вече в джаз-парадигма. Бах, Моцарт, Верди, Григ, Рахманинов, филмови класики. От всички тях най-ми-допадна лирично-нежният аранжимент на „Замълчи, замълчи“ на Петър Ступел към филма „Любимец 13“ и „Имперският марш“ от „Междузвездни войни“. Другите аранжименти бяха интересни, провокативни, но за консервативно-старомодния ми вкус – малко по-нетривиални.

И четиримата изпълнители са виртуози. Всяко едно изпълнение започваше с една минута на произведението във възможно най-голяма близост до оригиналното му композиране, а после започваше осъвременяващата аранжировка и импровизацията на четиримата, както и на контрабасиста, и на човека на ударните.

А какво правеше през това време публиката? Е, не всички, но поне половината от тях ядяха, пиеха и пушеха. На първите 30-40 реда поне половината от хората разнасяха кофички с пържени картофки и големи пластмасови чаши с бира, а на по-задните редове хората с билети за VIP-сектора се разхождаха с порцеланови чинии с тънко нарязани месни мезенца и стъклени чаши с бяло вино.

Гледала съм много концерти по Mezzo и Classica. Ясно е, че на летен концерт на открито програмата не е за консервативни меломани, леко и популярно, джазирано и аранжирано, като за под открито небе. Обаче, хората гледат и слушат, поне на това, което съм гледала. Не ядат, не пият, не пушат.

И нека никой да не ме разбира неправилно. И ям, и пия, и пиша, не съм аскет. Но когато четирима виртуози-пианисти, които са прекарали десетилетия от живота си над инструмента, си правят закачки с публиката с аранжименти на познати творби, май публиката не трябва да си прави закачки с тях като в този момент хруска картофи, пие и пуши? Или да? Или не?

Кулминационният момент на концерта беше, когато четиримата виртуози започнаха една от най-меланхоличните сонати на Рахманинов… и в този момент зацвърчаха фритюрниците на най-близката шатра, в която се пържеха поредните картофки!

Волумето на мах! Всички удоволствия на куп. Пианисти свирят, шатри и палатки нон-стоп предлагат ядене и пиене, фритюрници съпровождат пиана, контрабас и ударни. Велико. С едно изречение: хубава работа, ама герберска.

Като има фестивал на открито с десетки шатри и палатки в него, в които се предлага ядене и пиене, поне 15 минути преди началото на концерт, те трябва да бъдат затваряни.

Иначе: Рахманинов в съпровод на цвъртящи фритюрници.

Saturday, August 28, 2021

вчера коментирах в "Дневник"

Вчера коментирах интервю във вестник "Дневник" 

https://www.dnevnik.bg/intervju/2021/08/27/4245927_kalin_kostov_plagiatstvoto_se_e_prevurnalo_v/?ref=id


Преди 15 години Студентският съвет на Софийския университет, който по онова време се състоеше от млади хора с академичен профил, а не от активистчета на партийки, предложи в учебните планове на всички специалности задължително да се изучава дисциплината Академично писане и това да става още през първия семестър на първи курс.
Академичният съвет прие това решение, но после различните специалности, както обикновено, го приеха или не.
В някои специалности дисциплината е задължителна и се преподава още в първия семестър, в други е избираема. Едно от най-важните неща, които се включват в силабуса, сиреч в учебната програма, е порочността на плагиатството и съответно, различните стандарти и правила за цитиране: на книга, на статия в сборник или списание, на превод, на откъс от аудиокнига или видеолекция, под линия или в края на текста; европейски стандарт, харвардски стандарт и прочие.
В някои специалности колегите правят и пълен преговор на основните правописни правила. Преподава се умението да се чете с разбиране различни видове текст; техники на конспектиране, преразказване и резюмиране, срокове и изисквания към семестриални писмени работи; към бакалавърските дипломни, към магистърските тези, към дисертациите, към писмения държавен изпит – за онези, които ще предпочетат да се явят на писмен държавен, а не да защитят дипломна работа.
Впрочем, в някои хуманитарни специалности изобщо беше елиминирана възможността студентите да завършат с бакалавърски дипломни с общия аргумент, че няма да могат самостоятелно да ги напишат, ще компилират, преразказват и преписват.
Това е много обидно за най-добрите и най-амбициозни студенти от тези специалности, които планират академично развитие за по-нататък.
Вече повече от 10 години в СУ има софтуер в Мудъл, с който отговорници от всички специалности проверяват всички бакалавърски дипломни работи, магистърски тези и дисертации.
Софтуерът го прави за по-малко от час и заимстваните без обозначение пасажи излизат в ярък цвят, като даже програмката показва и откъде е взето – само обаче, ако преписаното е в интернет, а ако е в книга, издадена в малък тираж на някакъв език?
Наблюденията ми от миналогодишната лятна сесия, от тазгодишната зимна и лятна сесия са, че студентите масово започнаха да използват единствено и само не книги, а всякакви източници от интернет – понякога цитират не само откъде, но и на коя дата последно е било достъпено съответното място, както и трябва да бъде. В повечето случаи обаче не го правят и се оправдават с това, че са затворени по домовете си вече година и половина, учим имитативно-виртуално, библиотеки и специализирани книги по родните им места няма, а интернет е безкраен...
"Дневник" се е фиксирал в един конкретен случай, но проблемът е наистина огромен: за всички тези студенти, които прекараха вече три семестъра в режима на дистанционното "обучение", копирането и лепенето, превеждането от чужди езици с автоматичните устройства на търсачките и снаждането на парчета от други автори в уж техните студентски текстове тип пачуърк, се превръща в правило и норма.

димка гочева

Изречението от интервюто, което е избрано да стане заглавие на материала, е повече от обидно за по-голямата част от преподавателите, учените и изследователите у нас, най-малко защото вече повече от 10 години всички дипломни работи, дисертации, хабилитационни публикации и прочие, които се оценяват в процедури, се предават и на компактдискове в електронен формат и се проверяват за плагиатство.

Като окалвате и омаскарявате целокупната преподавателска и изследователска общност с изказвания като това, изведени в заглавието, защо се чудите после, че напред излизат и в публичността се утвърждават простащината, грубиянството, цинизмът и арогантността?

Имаше един знаков случай: професор Хикс Игрек, който беше бил два пъти шеф на катедра и два мандата декан на факултет, беше разобличен, че големият докторат е преведен от книга, издадена на руски в Новосибирск.
Но това стана чак когато проф. Хикс Игрек беше заместник-ректор и изобличението направи смела колега от ВТУ.

Освен това, най-важното в случая: изобличеният имаше връзки и протекции в една партийна централа... Пак стигаме до вредната политизация, която убива академизма. Изобличенията на плагиатството се правят тогава и само тогава, когато трябва да се удари някой "враг" от съперничеща партия, а никой не обелва дума как ще е тази идваща вече нова учебна година: пак ли студентите ще "учат" дистанционно, вече четвърти и пети семестър?
Дистанционната имитация на образование ги поставя в безизходица, защото малко са дисциплините, които могат да се похвалят с пълен набор от дигитализирани книги, учебници, преводи, речници, справочници, карти, атласи и прочие. И тогава им остава широката нива на интернет, автоматичното превеждане на информация от съмнителен характер, уикицитатите, които приписват на мислители от миналото небивали глупости, изказвания, които те не са правили и прочие.

димка гочева

Tuesday, August 17, 2021

фрагмент от Хераклит


Хераклит казва:

πυρὸς τροπαὶ πρῶτον θάλασσα,

θαλάσσης δὲ τὸ μὲν ἥμισυ γῆ, τὸ δὲ ἥμισυ πρηστήρ ...

θάλασσα διαχέεται καὶ μετρέεται εἰς τὸν αὐτὸν λόγον

 ὁκοῖος πρόσθεν ἦν ἢ γενέσθαι γῆ

 

Превращенията на огъня са: първо море,

от морето – наполовина земя, наполовина буря…

 

Морето се разлива и спазва мярката на същия този логос,

такъв, какъвто е съществувал преди да се роди земята.

 

Цитира го съвсем точно Климент Александрийски в „Стромата“, като добавя и от себе си прозаични пояснения:

В изданието на Дийлс и Кранц това е фрагмент 31B DK:

 

„Понеже твърдял, че е и раждащо се, и умиращо, указва превращенията:

 

Превращенията на огъня са: първо море,

от морето – наполовина земя, наполовина буря…“

 

По силата на това, казва, че от името на управляващия Логос и Бог,

огънят превръща всичко през въздух във влага, която е приспособима и е като семе на подреждането на космоса и която нарича море. От тази влага се раждат после небето и земята, и всичко, което те обхващат. А начинът, по който се възстановява обратно и изгаря, ще стане ясен от това:  

 

„Морето се разлива и спазва мярката на същия този Логос,

такъв, какъвто е съществувал преди да се роди земята.“

 

Преводът е на Илия Панчовски – Бог да го прости!

В: Илия Панчовски. Хераклитови фрагменти. С., 2000, „ЛИК“, страница 9.