Monday, March 1, 2021

защитата е днес

 



Честита Баба Марта, честит нов месец и нова седмица на всички!

Новата пролет да ни донесе здраве, радост и щастие!

Днес, понеделник, 1 март 2021 г., в 14 часа ще започне публичната защита на дисертацията на Христо Хр. Тодоров на тема “Ритъм и етос в класическата старогръцка литература (V-IV в. пр. Хр.)” за присъждане на образователната и научна степен „доктор“ по професионално направление 2.1. Филология, Литература на народите от Европа, Америка, Африка, Азия и Австралия (Старогръцка литература)

Авторефератът, рецензиите и становищата на членовете на научното жури са тук:

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/universitet_t/fakulteti/fakultet_po_klasicheski_i_novi_filologii/specialnosti/doktoranti/pridobivane_na_obrazovatelna_i_nauchna_stepen_doktor/predstoyaschi_zaschiti/hristo_hristov_todorov_fakultet_po_klasicheski_i_novi_filologii

Това е голямо и радостно събитие най-малко поради три важни причини:

Първо, хуманитарната общност получава подарък: чудесно написан ерудитски текст на млад колега, който знае много, мисли остро и в дълбочина, и се изразява превъзходно на увлекателен и четим български език. Прочетете автореферата, рецензиите и становищата, и ще се убедите в това.

Второ, тази защита ще се случи в нерадостния и плашещ процес на почти пълното изчезване от научната сцена на успешно завършени докторантски изследвания по проблемите на античната литература и философия. Възможно е да греша, нека написаното от мен да стане повод за поправяне и допълване, но през последните 15 години както във ФФ, така и във ФКНФ, и във ФСлФ, сред стотиците успешно защитени дисертации и в трите факултета, единици са онези, които са в най-трудните полета на античната литература и философия.

Трето, може би най-важното.

Професор Богданов – Бог да го прости! – обичаше да (ми) казва: ние трябва да имаме чувство за мисия и идея за дълг.

Материализирането на чувството за мисия и на идеята за дълг според него щеше да стигне до пълнота най-вече чрез създаването и утвърждаването на една нова академична институция, което той и направи, но мисията и дългът на занимаващите с античната литература и философия от всички стари и нови университети ни вменяват:

да превеждаме, да превеждаме и пак да превеждаме най-важното от най-важното на български език.

Сам той изпълни своя дълг в този аспект с преводите си на някои от най-важните диалози на Платон, на Диатрибите на Епиктет и на Към себе си на Марк Аврелий.

Чувството за мисия и идеята за дълг на Христо Хр. Тодоров в изпълнението на културната задача за внасяне в българския език на преводи на текстове на важни мислители от миналото са дали плод: безукорно и вдъхновено преведените от него текстове вече доближават 1000 страници!

При това не само са много, но и на какви автори!

Превел е патриарх Фотий от гръцки, Декарт, Лайбниц, Хобс, Томас Мор и Исак Нютон от латински в сборника Philosophia naturalis (УИ „Св. Климент Охридски, 2014), Хуго Гроций в сборника Идеи за гражданско общество (УИ „Св. Климент Охридски“, 2019), Барух Спиноза – Богословско-политически трактат („Изток-Запад“, 2019). Последно, но не и по значение – Загадката на здравето на Ханс-Георг Гадамер (2014, изд. на НБУ), разбира се от немски. Тук само по допирателна ще допълня, че в днешните терзания около здравето на човечеството, прочитането на точно тази мъдра книга е препоръчително за всички.

Затова защитата в понеделник е не лично, а културно събитие: тя показва как един млад колега като воин на знанието и просветата изпълнява и мисията на истинския, на

философстващия класически филолог, как е изпълнил и дълга към обогатяването на културата на родния език чрез преводи на текстове, без които не може, и същевременно как е довел до съвършен телос личното си изследване.

Желаещите да слушат и гледат, да питат и да поздравят накрая колегата, нека да се включат тук:

https://meet.jit.si/%D0%9F%D1%83%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%A2%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2

Аз съм от хората, четящи преводи на философски текстове на български език. Превела съм малко, редактирала съм повече. Всички тези преводи на колегата Тодоров, който от понеделник, 1 март, ще е вече доктор, заслужават поклон: патриарх Фотий, Декарт, Спиноза, Томас Мор, Лайбниц, Хуго Гроций, Нютон и Гадамер!

Според мен в историята на нашия университет няма друг колега, който преди да стигне до Христова възраст, да е направил толкова много в изпълнението на мисията и на дълга на истинския класически филолог.

Браво на Христо и на жената до него – Велислава!

Всичко е любов.

Да я пазят, да са здрави и да се обичат.

Димка Гочева, публикувано първо на сайта на АРУКО на 27 февруари 2021 г.

Wednesday, February 24, 2021

сега реката е преляла

 



Поетесата-философка, познавачката на източната и особено на китайската мисловност и литература, преподавателката и преводачката Антоанета Николова за мен е нашата поетеса на висотата, владееща езика на мълчанието, разбираща езика на пустотата, но и на краткословното изговаряне, както и на наситеното с пастелни тонове пейзажно описване, върху което като ефирен воал се простира личното. 

Хората, за които поезията е като хляба на масата, вече отдавна са прочели стихосбирките ѝ  Втечнена светлина (1994), Приказки за същества без име (1998), Зелено/Огледало (2003), Високи бели птици на брега (2007) и Дишане (2008). Зад вратата на залеза (2014), (от която няколко стихотворения има тук.)

Както обикновено, без да съм поискала позволение, цитирам няколко стихотворения от най-новата ѝ стихосбирка Сега реката е преляла (Издателство за поезия Да, С., 2020), които ме пронизаха:

СРИЧАНЕ НА ПЪТЯ

По наклоненото стъкло на капандурата

върху прашец от цъфнали дървета

изписали са браздулици капките,

прилични на следи от тънък червей,

прилични на меандри на река,

подобни на извивките, с които

се гмуркат бели риби в светлината

и розите до дъно се разтварят,

защото все така се вие Пътят –

извива се, кръжи и криволичи

и може би нанякъде отвежда,

и може би дори да има смисъл,

досущ ей тези чудни браздулици,

изписани случайно от водата

в прашец златист,

от вятъра донесен.


ИЗГРЕВ

Дали по пясъчните дюни

сега отново ще позная

че идва вече ново слънце

напредва лятото горещо

и вятърът през мен минаващ

ме призовава там където

морето сънено надига

отвътре пазвата си обла

и морава като медуза

за да ме парне през лицето

със вътрешното на зората

 

ИЗУМРУДИ

Приличам на змия, застинала на сянка

край хлъзгавия мъх на стихнала река.

Отблясъци подводни по тялото се мяркат

и сенки удължени във тъмното текат.

От чезнещото дъно на скритите подмоли

се вдига струйка пясък и в светлото кръжи.

Върти се светлината и кръгла е догоре,

а като ос сред нея една змия лежи.

Захапала навътре сияйната опашка,

тя взира се безмълвно през тежката вода

и с тялото си пише загадка след загадка,

но няма кой да види нетрайната следа.

Във мълнийки зелени, изящни като пръсти,

се стрелка в светлината – клавиш подир клавиш,

и само тя дочува как музиката тътне

във тялото ѝ вътре със силата на стих.

Не може да говори и само се извива

с извивките на думи, преди да бъдат звук.

Тя чува светлината. Навярно е щастлива,

макар че тези звуци не чува никой друг.

 

ПАЧУЪРК

Събира свойте спомени в кълбо,

от него тегли бавно дълги нишки

и с потъмнели куки от сребро

изплита си най-топлата завивка.

По нея се преплитат цвят до цвят,

наслагват се и нещо ѝ говорят.

Туй розово е сякаш аромат

от ябълката в детството на двора.

А синкавото там е може би

извивката на хълмите стаени,

напевите на нощните щурци

и мирисът на нощ и окосено.

Ей тука в бяло облаци кръжат,

а там треви в зелено се люлеят.

Червеното е дъхавият цвят

на розите по дългата алея.

А жълтото, разпръснато навред,

са пролетните храсти натежали,

оранжевото – лято, пладне, мед,

рисуващото слънце по дувара.

Преплитат се в загадъчен мотив

кобалт и охра, сиво и лилаво

и бавно във контура им менлив

един рисунък общ се откроява.

И нишките от детството така

спояват се във нишките от вчера,

че образуват фигура една

и с ярък цвят, и с багри избледнели.

И тъй расте туй цветно плетиво,

а майка ми полека се смалява

и в сняг стопен косите от сребро

с последната си нишка се втъкават.

***


Антоанета Николова е завършила философия в Софийския университет, доктор е по философия и доцент по източна философия в Югозападния университет "Неофит Рилски", Благоевград. 
Авторка е на философско-приказния роман Приказки за Страната Е (ИК „СОНМ“, 2019), който миналата година получи Националната награда „Христо Г. Данов“.
Освен поетеса и университетска преподавателка, тя е автор и на философско-теоретичното изследване Езикът на Пустотата („Аквариум Средиземноморие“, 2003). Заедно със София Катърова е съпреводачка от старокитайски на Поезия на планините и водите (старокитайска пейзажна лирика, ИК „Стигмати“, 2003, номинация за превод на годината), на Стихове от Студената планина (стихове на будисткия поет и отшелник Ханшан, ИК „Изток-Запад“, 2013, която получи наградата на Съюза на преводачите в България) и на Прокуденият от небесата (стихове на един от най-известните китайски поети Ли Бо, ИК „Изток-Запад“, 2014). Член е на Сдружението на български писатели, на Хайку клуб „София“ и на Световната хайку асоциация.


Да е здрава и щастлива, да твори все така!

Saturday, February 13, 2021

ваксинирането и семестърът

 Преди малко видях колажа на приятелска стена.

В нашия университет е въведен следният ред за ваксинирането: факултетите са подредени по азбучен ред, а преподавателите, които желаят да се боцнат – по EГН. Значи, първи са преподавателите от Биологическия, после от Богословския, после от Геолого-географския и т. н., последни са от Юридическия. По ЕГН на преподавателите ще рече по първите две години на ЕГН-то – първо най-възрастните и т. н. Обаче в суматохата става ясно, че един ден ваксинират с повече екипи от инжектиращите, в друг ден – с по-малко. На едни колеги – една ваксина, на други – предлагат друга, без да ги предупредят предварително. Пощата ми днес прелива от писма от колеги от ФФ, които са ужасени и протестират, че на едните един ден била Пфайзер, на други – Модерна, а на нашия факултет ще бъде АстраЗенека, която сега, например, в Южна Африка я баннаха, че не пази от най-новите щамове...
Това ми напомня за думите на покойната ни лична лекарка д-р Ники Аравиду – Бог да я прости!, която казваше, че единствената ваксина, която не ни препоръчва, е противогрипната, защото е противовирусна: "Всички противовирусни ваксини се правят слепешком и хазартно, всеки вирус дава по няколко нови щама годишно. Няма как да се познае какъв ще е новият чешит, ваксините се правят от комбинация от трите най-разпространени щама от предишните три години, но новият щам е винаги нов. Затова пийте хапчетата "Респивакс", а не се инжектирайте с противогрипната ваксина..."
А трезвомислещи изследователи от Университета в Льовен преди няколко седмици излязоха с реалистичната прогноза, че короновирусните щамове може и да изчезнат, но след няколкостотин години (дадох линк към публикацията ми, вижте по-долу на профила ми тук)
... А междувременно?
Задава се новият пролетен семестър. Ако колегията се тресе от неравнопоставеността между преподавателите във факултетите и от това, че едни ще са с по-културистката, а други – с по-слабандраческата ваксина, и никой думица не обелва за нещастните студенти, чиято младост и следване са загробени, те ще са напълно прави да не си платят таксите за пролетния семестър и да прекъснат следването си за неопределено време ... каквито и гласове се чуват откъм студенцията.

Понеже споменах д-р Ники Аравиду и нейната убеденост, че трябва да се пият хапченцата "Респивакс", да добавя. Не знам чие производство бяха, имаше "Респивакс" за възрастни и за деца. Трябваше да се започва от септември – 20 хапчета в продължение на 20 дни, по едно сутрин на гладно, после 10 дни почивка, после през октомври пак така, и после през ноември. Докато беше жива тя, така давах на децата всяка година. Никога не се разболяха сериозно – тук-таме по малко хрема и лека температура в eдин или два от 10-те дни на паузата между трите 20- дневни приема. Но тя казваше, че ефикасна противогрипна и противовирусна инжекция няма и не може да има, понеже "чешитът е винаги нов". Тя беше гъркиня, но вирусите ги наричаше "чешити".

p. s. публикувано във фейсбук на 11 февруари; за хапченцата "Респивакс" колегата Антон Оруш написа: Респивакс са култови хапчета от моето детство, сега се произвежда от българската държавна лаборатория Бул Био. Появяват се през 1987 г., създатели са академик Богдан Петрунов и проф. Рахамин Шекерджийски.


May be an image of 3 people and text that says 'Pfizer Moderna AstraZeneca'