Преди 40 години Деян Деянов ни преподаваше диалектическа логика. Да, пролетния семестър, 1986 г.
Да е жив и здрав, от тези семинари и от редките ми участия в конференциите в Гьолечица си спомням един негов култов лаф: „предпредикатните очевидности“.Все още не съм гледала филма, около който в момента ври и кипи. Ще го гледам, може би повече от веднъж, защото за мен е аксиоматична „предпредикатна очевидност“: голямо по продължителност кинопроизведение, което е вдъхновено от Омир, ще предизвика много голям интерес и жестоки спорове, най-вече заради известния режисьор и гигантския бюджет. Ще има апологети, ще има критици, но ще събуди любопитство към епоса, към архаичната епоха.
Чета и си събирам в едно файлче мнения и клипчета на всякакви езици. Видеокоментари в YouTube по половин час, че и повече, но тях още не съм ги гледала/слушала.
Ясно е априорно: отношението към филма (даже и при онези, които не са го гледали, но са чули нещо за епизоди от него) зависи от предубежденията и светогледните стереотипи, от пристрастията и ирационалните нагласи, от симпатиите и антипатиите, които така или иначе всеки от нас има. За мен сигурно може да се предскаже, че ще бъда от апологетите.
Диптихът на Омир е бил дописван, доизмислян и проблематизиран още преди Херодот в цикъл от шест поеми, особено в първата от тях, наречена „Киприи“. Няколко от ранните гръцки философи, Ксенофан и Хераклит, софистите и особено Горгий са питали: защо така се осмислят отношенията между боговете и хората, ставащото в космоса и в човешката история? Както в епоса или иначе трябва да ги мислим?
Логосът срещу мита.
Един от фрагментите на Хераклит, който сме получили от Диоген Лаерций, гласи:
„... и Омир, и Архилох би трябвало да бъдат изгонени от състезанията и да бъдат бичувани“ (цитирам превода на Тодор Томов).
Всъщност човешка ли е човешката история, ако в нея всичко е причинено от боговете и богините, за които
Ксенофан пише, че са пример за пороци, а не за добродетели, понеже заниманията им са най-вече три:
„да крадат, да се сношават и да се мамят взаимно“?
Ами войната и мира? Войната, която пак според Хераклит „е баща на всичко, цар на всичко: прави едни да са роби, а други – свободни“?
За съжаление, от Хераклит и Ксенофан разполагаме само с фрагменти, но пък от Горгий има две изцяло запазени речи, прицелващи се точно във величествения Омиров диптих. И двете речи бяха преведени от Драга Сапаревска преди 29 години за дипломната ѝ работа в специалност Класическа филология, публикувани са в
Антология на ораторската реч. Книга Втора. Оратори на Древна Гърция и Рим. Съставител Величко Руменчев. УИ "Св. Климент Охридски". 2012 г.
В изданието името на преводачката е объркано. Фамилията ѝ е Сапаревска.
Преди 10 години писах за тези речи тук:
https://dimkasdiary.blogspot.com/2016/03/blog-post_28.html
„Апология на Паламед“ ( която има и частичен непубликуван превод на Николай Гочев) представя самозащитата на Паламед срещу обвиненията на коварния подлец Одисей, който го обвинява в предателство на своите и съучастие с троянците. Одисей в „Одисея“ е хитроумен, съобразителен, находчив, изобретателен....
Освен многопрофилния профил на Омировия Одисей се е появил един по-еднопланов и по-скоро отрицателен герой Одисей в поемата „Киприи“.
За да раздвижи замръзналата в безизходица няколкогодишна война, злият Одисей решава да скалъпи процес срещу най-мъдрия от всички Паламед (той е изобретил буквите на елините!) и да го набеди в предателство. Самозащитната реч на Паламед, разбиваща вероломствата на Одисей, може и днес да се използва с блестящата си аргументация като смислово скеле в пледоариите на адвокати и несправедливо обвинени подсъдими, които имат последната дума в наказателни процеси, особено когато присъдата може да е смъртна.
„Похвална реч за Елена“, или „Възхвала на Елена“ е още по-актуална: тя поставя вечния въпрос може ли един мислещ човек да не прави разлика между
поводите, претекстите и причините за една война?
Само хора, затънали в предразсъдъци и клишета, пленени от магията на епоса, биха вярвали, че Троянската война се е случила заради една изневяра. В тази чудна реч Горгий предлага четири аргумента за невинността на Елена. Това на нас и днес може да ни е поука за различаването на причините, поводите и претекстите на войните, които и сега бушуват в света.
А впрочем, Горгий имал и още една прочута реч, която произнесъл на едни Олимпийски игри, но за съжаление от нея не се е запазил дори и фрагмент. Само преразкази, препредаващи смисъла ѝ: ако войните не престанат незабавно, така както се прекратяват само по време на игрите в Олимпия, човеците ще воюват непрекъснато и в далечното бъдно ще се стигне до оръжия и техники, които ще унищожат не само всички хора на Земята, но и самата Земя, която ги храни.
Та, Горгий е бил и пацифист, и феминист. И усъмняването, критичната рефлексия върху приказния свят на епоса на Омир и на неговите разширения, каквито са шестте поеми, появили се още преди Херодот, прави от софистиката „Просвещението на Елада“.
И всичко това става още в пети век преди Христа!
25 века по-късно всяко едно прозаическо, драматургично или кинопроизведение, което се обръща към тези вечни разкази и героите, които със съдбата си ги изтъкават, може само да ме радва. Каквито и кусури да има съвременното творчество, самото обръщане към гигантския епически диптих на Омир е похвално.
Дискусиите за близостта или отдалечаването, за вярността или измяната на духа и буквата на Омировите шедьоври, нека да се разпалват все повече и повече. Колкото повече плам, толкова повече посягане към книгите в библиотеките и книжарниците.
И пак се виждат неизбежните „предпредикатни очевидности“.
Защо екранизацията „Завръщането“/The return (2024, режисирана от Уберто Пазолини), в която Жулиет Бинош беше Пенелопа, а Ралф Файнс – Одисей, не предизвика такива баталии?
Ако търсим поводи за заяждане, точно този филм стигна най-далеч в отдалечаването от епоса: интимна, почти камерно-театрална кинотворба, която се съсредоточава само върху дните, в които Одисей вече се е върнал на Итака... Но в този екзистенциално-психологически романтичен филм нямаше никакви богове и никакви богини!
Всички събития, които са се случили в миналото и които се случваха в драматичните дни от доплуването на Одисей до острова чак до избиването на женихите и преоткриването на брачното легло в маслината, всичко, всичко беше човешко. „Човешко, твърде човешко“.
А според най-вещи познавачи на гръцката литература като Бруно Снел, Ерик Додс и Ан Карсън, при Омир все още няма идея за човека като цялостно живо същество. (За съжаление, от книгите на Бруно Снел и от Ерик Додс има съвсем малки откъси, преведени на български и включени в „Традиция, литература, действителност“, а Ан Карсън до скоро беше непозната дори и за мен...)
Думата „душа“ при Омир означава сянката, която остава след смъртта и слиза под земята, а думата „тяло“ обозначава само трупа, тленните останки, които ще се озоват на клада, след като поизсъхнат. Във всички потресаващи с натурализмите си бойни сцени в „Илиада“ хвърчат насам-натам отсечени ръце и крака, търкалят се глави, изпадат вътрешности... Но думата „тяло“, обозначаваща тези части като принадлежащи на една органична цялост, не се използва. Няма и идея за човешка душа при Омир, няма е идеята за мъчителното единство на тялото-и-душата като човек. Хората са играчки на боговете и богините.
В „Завръщането“ не беше така, всичко беше човешко, твърде човешко. Но почти никой не го забеляза и никой не го низвергна. Нямаше богове и богини, хората бяха самодостатъчни и самопричиняващи войната и мира, 20-годишното отсъствие и завръщането.
Около най-новата екранизация се вихрят чутовни страсти и това според мен е обяснимо, и е повече от много добре. Отлично.
Такива са ми „предпредикатните очевидности“.
Като гледам филма след няколко дни, може би пак ще пиша за него.
„Апология на Паламед“ ( която има и частичен непубликуван превод на Николай Гочев) представя самозащитата на Паламед срещу обвиненията на коварния подлец Одисей, който го обвинява в предателство на своите и съучастие с троянците. Одисей в „Одисея“ е хитроумен, съобразителен, находчив, изобретателен....
Освен многопрофилния профил на Омировия Одисей се е появил един по-еднопланов и по-скоро отрицателен герой Одисей в поемата „Киприи“.
За да раздвижи замръзналата в безизходица няколкогодишна война, злият Одисей решава да скалъпи процес срещу най-мъдрия от всички Паламед (той е изобретил буквите на елините!) и да го набеди в предателство. Самозащитната реч на Паламед, разбиваща вероломствата на Одисей, може и днес да се използва с блестящата си аргументация като смислово скеле в пледоариите на адвокати и несправедливо обвинени подсъдими, които имат последната дума в наказателни процеси, особено когато присъдата може да е смъртна.
„Похвална реч за Елена“, или „Възхвала на Елена“ е още по-актуална: тя поставя вечния въпрос може ли един мислещ човек да не прави разлика между
поводите, претекстите и причините за една война?
Само хора, затънали в предразсъдъци и клишета, пленени от магията на епоса, биха вярвали, че Троянската война се е случила заради една изневяра. В тази чудна реч Горгий предлага четири аргумента за невинността на Елена. Това на нас и днес може да ни е поука за различаването на причините, поводите и претекстите на войните, които и сега бушуват в света.
А впрочем, Горгий имал и още една прочута реч, която произнесъл на едни Олимпийски игри, но за съжаление от нея не се е запазил дори и фрагмент. Само преразкази, препредаващи смисъла ѝ: ако войните не престанат незабавно, така както се прекратяват само по време на игрите в Олимпия, човеците ще воюват непрекъснато и в далечното бъдно ще се стигне до оръжия и техники, които ще унищожат не само всички хора на Земята, но и самата Земя, която ги храни.
Та, Горгий е бил и пацифист, и феминист. И усъмняването, критичната рефлексия върху приказния свят на епоса на Омир и на неговите разширения, каквито са шестте поеми, появили се още преди Херодот, прави от софистиката „Просвещението на Елада“.
И всичко това става още в пети век преди Христа!
25 века по-късно всяко едно прозаическо, драматургично или кинопроизведение, което се обръща към тези вечни разкази и героите, които със съдбата си ги изтъкават, може само да ме радва. Каквито и кусури да има съвременното творчество, самото обръщане към гигантския епически диптих на Омир е похвално.
Дискусиите за близостта или отдалечаването, за вярността или измяната на духа и буквата на Омировите шедьоври, нека да се разпалват все повече и повече. Колкото повече плам, толкова повече посягане към книгите в библиотеките и книжарниците.
И пак се виждат неизбежните „предпредикатни очевидности“.
Защо екранизацията „Завръщането“/The return (2024, режисирана от Уберто Пазолини), в която Жулиет Бинош беше Пенелопа, а Ралф Файнс – Одисей, не предизвика такива баталии?
Ако търсим поводи за заяждане, точно този филм стигна най-далеч в отдалечаването от епоса: интимна, почти камерно-театрална кинотворба, която се съсредоточава само върху дните, в които Одисей вече се е върнал на Итака... Но в този екзистенциално-психологически романтичен филм нямаше никакви богове и никакви богини!
Всички събития, които са се случили в миналото и които се случваха в драматичните дни от доплуването на Одисей до острова чак до избиването на женихите и преоткриването на брачното легло в маслината, всичко, всичко беше човешко. „Човешко, твърде човешко“.
А според най-вещи познавачи на гръцката литература като Бруно Снел, Ерик Додс и Ан Карсън, при Омир все още няма идея за човека като цялостно живо същество. (За съжаление, от книгите на Бруно Снел и от Ерик Додс има съвсем малки откъси, преведени на български и включени в „Традиция, литература, действителност“, а Ан Карсън до скоро беше непозната дори и за мен...)
Думата „душа“ при Омир означава сянката, която остава след смъртта и слиза под земята, а думата „тяло“ обозначава само трупа, тленните останки, които ще се озоват на клада, след като поизсъхнат. Във всички потресаващи с натурализмите си бойни сцени в „Илиада“ хвърчат насам-натам отсечени ръце и крака, търкалят се глави, изпадат вътрешности... Но думата „тяло“, обозначаваща тези части като принадлежащи на една органична цялост, не се използва. Няма и идея за човешка душа при Омир, няма е идеята за мъчителното единство на тялото-и-душата като човек. Хората са играчки на боговете и богините.
В „Завръщането“ не беше така, всичко беше човешко, твърде човешко. Но почти никой не го забеляза и никой не го низвергна. Нямаше богове и богини, хората бяха самодостатъчни и самопричиняващи войната и мира, 20-годишното отсъствие и завръщането.
Около най-новата екранизация се вихрят чутовни страсти и това според мен е обяснимо, и е повече от много добре. Отлично.
Такива са ми „предпредикатните очевидности“.
Като гледам филма след няколко дни, може би пак ще пиша за него.
No comments:
Post a Comment