От тяхната любов се родиха три деца и трима внуци.
Тук са се снимали през пролетта на 1963 г. в Лом – баща ми е бил войник там, майка ми е била почти завършила гимназистка. Едно от нещата, които ме е впечатлявало в нейната биография е, че в гимназията в Лом по някаква запазена традиция, неясно как и защо, а и благодарение на кого, са учили латински, но като факултативен предмет. Майка ми се е явявала на матура и по латински, но после се смееше, че в главата ѝ, също като в главата на Стоянка Мутафова, е останало само Dum spiro, spero и Humanum errare est.
Веднъж, бях ученичка в осми клас и бяхме следобедна смяна на училище, тя по изключение си беше вкъщи. Трябва да е било вторник, защото тя си вземаше почивен ден само венъж месечно във вторник. Накара ме да изчистя ориз за яденето, което готвеше и докато се въртеше около печката, заговорихме се за това как човек трябва да живее с другите. Тогава за първи път чух, че Аристотел бил казал, че човекът е обществено животно и този израз ми се стори много грозен и груб. Как така човекът да е животно?
Баща ми като войник. След службата в Лом и сватбата с майка ми той завършва вечерно строителния техникум в Стара Загора и после цял живот работи като строителен техник в града, през 1994 и 1995 г. в Мюнхен, от 1997 до 2001 г. в Израел.
Абитуриентка – 24 май 1963 г., Лом.
Няма дата на гърба на тази снимка, може би с баща ми са се преместили, заедно с леля Валентина и вуйчо Георги, и вече живеят в Стара Загора, а може би е от последните дни на живота ѝ в Лом при баба Надежда и дядо Лазар.
Бог да прости всички тях – Виолета и Иван, Валентина и Георги, Лазар и Надежда!
майка Виолета и баба Димка – сватбата на 20 октомври 1963 г.
На следващата година съм се родила аз, през 1968 г. – Лъчезар, през 1975 г. – Владимир.
Почти целият трудов живот на майка ми, която беше и многодетна майка, премина в "Здрава храна" в Стара Загора, беше и много активна в профсъюза.
Повече от 20 години, от 1971 до 1993 г. беше управител на най-голямата кафе-сладкарница в града – "Славянка". Сладкарницата имаше огромен салон и просторна тераса, зимна градина, в която пушенето беше разрешено и тъй като в Стара Загора зимните месеци не са много студени, в сладкарницата винаги имаше много хора.
Това беше и единствената сладкарница в Стара Загора, която имаше своя голяма сладкарска работилница и в нея се правеха торти, пасти, сладкиши, соленки, топли сандвичи. Всичко, което се предлагаше в сладкарницата, беше направено там, на място. Това беше единственото място в града, където се правеха торти по поръчка, а майстор-сладкарките бяха жени с художническо въображение и украсяваха тортите с рисунки и забавни надписи.
Винаги имаше всички видове "Швепс" и "Пепси-кола", защото пепсито го произвеждаха май в "Загорка", но бира не си спомням дали се продаваше там или не... Да, може би се продаваше и бира, но само "Загорка", разбира се.
Ядките също ги печаха там на място. Спомням си как жените в сладкарската работилница слагаха големите тави с фъстъци и бадеми във фурните, а върху тях – чукнати по няколко яйца. "Защо ядките ги печете с яйца?", попитах веднъж. "Защото така трябва да е по технология", отговори майка ми.
В началото на промените, през 1992 г. майка ми и всички работещи в сладкарницата сключиха петгодишен договор с общината, за да продължи тя да работи под наем. Основната финансова тежест и рискът от предприетото поеха майка ми и баща ми, защото те ипотекираха единствения апартамент, който имаха.
Направиха много голям основен ремонт на сладкарницата и работилницата, купиха нови огромни хладилници и фурни за печене на блатовете, соленките и сладкишите, нови маси и столове за салона, десетки саксии с цветя за целогодишно отворената тераса, която заприлича на истинска градина...
След няколкомесечния ремонт и пълно обновление на всичко сладкарницата заработи с върволици от клиенти, а ... майка ми и баща ми почти не бяха спали през тази една година, през която трябваше да изплатят ипотеката...
Като по чудо, в деня, в който изплатиха ипотеката, разбраха, че общината едностранно прекратява петгодишния договор, от който беше преминала само една година. Цялото това пространство било решено да стане паричен салон на една от големите банки...
Сладкарницата беше затворена почти незабавно, съвсем новите маси и столове, както и кухненската бяла и черна техника бяха продадени на безценица, майка ми остана без работа за дълго, а беше свикнала в продължение на 22 години да е там всекидневно.
Няма събота, няма неделя, няма празник. Тя беше винаги там – от сутрин до вечер, отваряше сутрин в 7.30, за да види как чистачките ще измият пода, преди да влязат първите клиенти в 8.00 часа, затваряше вечер в 22.00 часа. Приемаше доставките на всички напитки, дегустираше всички току-що изпечени сладки или соленки. Нашият апартамент беше наблизо и тя се прибираше само за час и половина на обед. И както написах и по-горе, само веднъж месечно си вземаше отпуск от един ден и това беше винаги вторник.
Може би поради това голямо напрежение и разочарование, но и поради наследствено предразположение, тя се разболя от тежко заболяване на щитовидната жлеза и още през 1999 г. беше пенсионирана по болест. Тогава беше на 54 години.
След дълги години с много други здравословни проблеми и мъчителни последни месеци от живота ѝ, майка ми Виолета се представи в Господа на 6 май, Гергьовден.
Днес е 10-ият ден.
Бог да я прости и да почива в мир!
p. s.: Брат ми Лъчко ми припомни някои детайли, които искат уточняване в написаното от мен, а и аз си припомних: майка беше отначало 6 или 7 години заместник-управител, а през 1977 или 1978 г. стана управител на "Славянка". Договорът с общината е бил безсрочен, сключен през 1991 г. и прекратен през 1992 г., след едномесечно предупреждение – понеже наемът, предложен от банката, е бил много по-висок от договорения с колектива на сладкарницата... Но в моите спомени тези събития се случиха една година по-късно.
